Създаването на Балканския съюз безспорно е от изключително значение за международните отношения от началото на ХХ в. За пръв път балканските нации успяват да намерят достатъчно аргументи и политическа воля, за да обединят сили срещу един общ противник. Съюзът е изграден по подобие на големите военно-политически блокове – Антантата и Тройния съюз. Самото негово създаване се случва под егидата и особената благосклонност на една от Великите сили. Естествено е, че в изграждането на военно-политическо обединение между балканските славянски държави Русия вижда проводник и защитник на своите имперски амбиции в региона, но от значение е прецедентът за образуване и действие на общобалкански съюз. Още от самото начало България и Сърбия изместват основния замисъл на Петербург. Вместо да бъде преграда за австро-унгарската експанзия по посока на Солун Балканският съюз веднага насочва своите усилия към ликвидирането на османската власт в Румелия. В първоначалните планове на руската дипломация не влизат нито привличането на Гърция към съюза, нито започването на война срещу Османската империя. Въпреки това Русия остава твърдо зад Балканския съюз. Пример за това е подкрепата, която руската дипломация дава на България по отношение на румънските претенции в Добруджа по време на Балканската война 1912 – 1913 г. Разнопосочните интереси и припокриващите се претенции на балканските държави, обаче заплашват сериозно целостта на този крехък военен съюз. Нарастващото напрежение между българи от една страна и сърби и гърци от друга по отношение на териториалното преразпределение след победата над Османската империя предвещава кървав край на Балканския съюз. Петербург действа мудно по отношение на туширане на зреещия конфликт. От една страна руската дипломация предпочита да запази по-голям брой балкански държави като свои съюзници, от друга страна централното положение на България би я превърнало в сериозен съперник за руските интереси към зоната на Проливите.
В същото време Хабсбургската империя разбира значението на Балканския съюз и не остава равнодушно към създаването и съществуването му. Евентуалното запазване на сръбско-българския военен съюз поставя пред сериозно изпитание цялата политика на австрийско проникване на юг от Босна. И не само това. Веднъж разчистили си сметките с османската империя почти нищо не би стояло на пътя на балканските съюзници да се опитат да се разправят с още една империя, която държи в подчинение балкански народи. Ето защо Виена не губи време и веднага се заема със задачата да подкопае основите на съюза, за да премахне потенциалната заплаха към себе си.
Австро-унгарската дипломация не пести средства да привлече на своя страна Италия. Като заинтересувана в района на Адриатика страна апенинската държава също се притеснява от това Сърбия да се сдобие с излаз на Адриатическо море. След големия успех на бойното поле, постигнат от Балканския съюз сред дипломатическите кръгове в Европа осезателно се настанява безпокойството от реализиране на руска военно-политическа хегемония в Югоизточна Европа. Пряко заинтересованите на Балканите Австро-Унгария и Италия концентрират своите усилия за създаването на Албания, като по този начин се надяват да торпилират Балканския съюз. Независима Албания блокира сръбските аспирации за морски излаз и Белград се насочва към искането на компенсации в Македония, сблъсквайки се с българските интереси там.
И ако на Берлинския конгрес албанският въпрос не е поставен, то през 1913 г. именно той се превръща в удобен повод за разрушаването на разбирателството между Сърбия, Гърция и България. Неслучайно Италия и Австро-Унгария подкрепят исканията на албанските първенци и проекта за създаването на албанска държава на Лондонската конференция. По подобие на ²Голямата Източна криза² във вихрите на Балканската война и последвалата я Лондонска мирна конференция се актуализира и разрешава националният проблем на един народ и отново не в съответствие с националните му интереси, а в съответствие с интересите на Великите сили. И ако в хода на Берлинската конференция българският въпрос не е разрешен и поради това той се трансформира в Македонския въпрос, то през 1913 г. се появява Косовският проблем на Балканите.1
Великите сили отново започват да прекрояват Балканите по свой вкус, водейки се от своите имперски интереси. В случая с Албания се получава изключително интересен парадокс. Албанците масово се включват на страната на Османската империя по време на Балканската война. След нейния край по волята на Австро-Унгария и Италия те се сдобиват с национална държава. Естествено новопоявилата се Албания е далеч по-малка от етническите територии на албанския народ. Това естествено залага конфликти със съседите в бъдеще.
На пръв поглед създаването на Албания е справедлив акт от страна на големите геополитически фактори, но на практика той е нищо повече от спирането на сръбската експанзия по посока на Адриатика и създаване на напрежение между балканските съюзници, което да отслаби Балканския съюз и да му попречи да се превърне в стабилен и независим геополитически фактор на Балканите.
Това много ясно личи от самия начин на водене на мирните преговори в Лондон. На практика Великите сили контролират процеса на водене на преговори, провеждайки своя паралелна посланическа конференция. На нея се координират позиции, взимат се решения и се съгласуват виждания, които се легитимират на мирната конференция. И ако по време на конференцията в Берлин през 1878 г. водещ е моментът на противопоставяне на всички Велики сили срещу Русия, която е пряко замесена в опит за промяна на статуквото на Балканите, то през 1913 г. в Лондон няма пряко замесена Велика сила. Задкулисието, обаче, е повече от очевидно. Зад балканските държави стоят големите „кукловоди“ и техните интереси, налагащи своята воля, чрез интригите и аспирациите на зависимите от тях балкански държави. Нито една от силите от „Европейския концерт“ не е заинтересувана от решаването на националния въпрос в региона, защото при все по-ясно очертаващия се голям сблъсък между Антантата и Тройния съюз евентуалната подкрепа от страна на балканските държави.2
На мирната конференция в Лондон се оказва, че териториалните претенции на балканските страни се сблъскват с интересите на Великите сили, които се преплитат с техните интереси за световна хегемония. Оказва се, че в решението на заплетения и изпълнен с напрежение Източен въпрос балканските национални държави са по-скоро обект, отколкото субект на въздействие от страна на европейските сили. Това естествено затруднява и без това ограничените възможности за разбирателство между балканските столици и ги превръща в заложници на „Голямата политика“. Големите играчи не гледат с добро око на балканските претенции, защото самите те имат сериозни аспирации към една или друга зона от региона.
Съвсем закономерно Балканският съюз започва да се пропуква още преди да е завършила самата война срещу османската империя. През пролетта на 1913 г. Сърбия и Гърция подписват тайно споразумение, прераснало в съюзен договор, в който взаимно си гарантират запазването на окупираните от тях територии с преобладаващо българско население. Белград и Атина са твърдо решени да осъществят обща граница помежду си и в случай, че България откаже да приеме този „свършен факт“ да я принудят със силата на оръжието.3
Изхождайки от правото на фактическа окупация, сърби и гърци се заемат с установяването на своята власт в Македония, без да се съобразяват с етническите характеристики на региона. Българското население в окупираните области е подложено на преследване от страна на окупаторите, които прилагат репресии, имащи характеристики и мащаби на геноцид и етноцид.4
Това грубо потъпкване на съюзния договор, особено от страна на Сърбия се приема с изключителен гняв от българската общественост. Изстъпленията от сръбските и гръцките окупационни войски срещу българското население събуждат общественото недоволство в България, където има огромен брой българи с произход от Македония. Натискът върху правителството е неимоверен и се допълва от настроенията във военните кръгове, които заедно с емигрантските организации настояват за „наказване на вероломните съюзници“. В тази изключително напрегната обстановка пагубна роля изиграва българският цар. Воден от прекомерните си амбиции и заслепен от бляскавите успехи на българското оръжие, Фердинанд І заповядва на 16.06.1913 г. българските войски да изтласкат сръбските и гръцки части от окупираните от тях позиции. Това прибързано действие от страна на българския монарх, направено без да се съгласува с правителството и без необходимата дипломатическа подготовка, всъщност дава дългоочаквания повод на отдавна съюзилите се Сърбия и Гърция да се разправят с основния им съперник за Османското наследство.5
От създалата се ситуация се възползват Румъния и Османската империя. Още преди подписването на Лондонския мир Букурещ предявява към България претенции за териториална компенсация. Румъния претендира за компенсация срещу малобройното влашко население в Македония, като предявява претенции към Южна Добруджа. Този спор е още от самото начало на ХХ век. Поддържана от Австро-Унгария, Румъния засилва аспирациите си към тази българска територия.6 По този начин Хабсбургската империя цели да затрудни руския стратегически достъп до Балканите.7
Русия не успява да спаси целостта на Балканския съюз и за да запази поне част от него решава да изтегли подкрепата си за България. За да „накаже“ непокорната си „славянска сестра“, която руши единството на славяните,8 България е обявена за агресор, а Петербург оттегля всякаква дипломатическа подкрепа за София. По този начин пред Румъния няма вече дипломатическа пречка да нахлуе в Южна Добруджа и Северна България. Османската империя също се възползва от липсата на сериозни български сили в Източна Тракия и завзема по-голямата част от областта заедно с Одрин като извършва колосално етническо прочистване на всички българи там.9
Междувременно българските войски успяват да се справят със сръбското настъпление на Калиманското плато и да нанесат съкрушително поражение на гърците в Кресненското дефиле. Въпреки тези успехи, решаващо се оказва румънското нахлуване, което достига до околностите на София. Българската дипломация е принудена да подпише примирие „с нож на гърлото“.
По време на конфликта двете големи военнополитически групировки се намират в навечерието на „Голямата война” и борбата за потенциални съюзници на Балканите се изостря. На практика срещу България стоят останалите пет балкански държави, което не предвещава добър изход на предстоящата конференция за мир. Съотношението пет към едно определя позициите на Европейския концерт.
В крайна сметка България е принудена да подпише Букурещкия мир на 10.08.1913 г.10, който определя новите граници и държави на Балканите. Букурещкият диктат, наложен на България под благосклонния поглед на Великите сили се превръща в типичен пример за възтържествуване на силата над правото, което вместо да установи справедлив мир, подготвя следващата война.11
Междусъюзническата война е кратък, но изключително напрегнат момент от международните отношения в навечерието на Първата световна война. Позициите и поведението на Великите сили по време на тази поредна криза се променят с нарастваща динамика. Антантата и Тройният съюз се подготвят усилено за приближаващата се развръзка. Събитията на Балканите от 1912 и 1913 г. са удобни за изпробване на силите между съперничещите си европейски колоси.
Берлин и Виена правят всичко по силите си, за да разбият потенциално враждебния им Балкански съюз. От своя страна вдъхновителката на съюза – Русия действа изключително тромаво и праволинейно. Петербург не съумява да запази съюзническото взаимодействие, да изглади противоречията и в крайна сметка да запази влиянието си в съюза. Великобритания и Франция преднамерено дават подкрепата си за Сърбия и Гърция с цел да ликвидират руското политическо влияние в България. На пръв поглед това е нелогична стъпка от страна на руските съюзници, но когато се говори за „голямата политика“, нещата се разглежда на по-различна плоскост. И Париж и Лондон ясно отчитат факта, че Петербург има огромен авторитет на Балканите и винаги се стремят да го ограничат при първия удобен случай.
От друга страна близостта на България до Проливите и тази на Сърбия до Двуединната монархия изиграват своята геополитическа роля в отдаването на предпочитания за съюз от страна на Русия.12 В контекста на тези борби за надмощие сред Великите сили Балканската и Междусъюзническата войни се превръщат в прелюдия към един по-мащабен конфликт – Първата световна война, която въвлича всички балкански народи в един нов порочен кръг на жестокост и омраза.
Балканският съюз е създаден на базата на военната необходимост да се разреши балканската част от Източния въпрос. Но изграден върху основата на непреодолими противоречия, непроменени и дори задълбочени в хода на изграждането му, той се оказва с предопределен скорошен и кървав край. Балканските войни са една прелюдия към Голямата война, също както по-късно Испанската гражданска война е „опитно поле“ за Втората световна война. Твърдейки това, не бива да се снема цялата вина от балканските държави и да се прехвърля тя изцяло на Великите сили. Фактът, че балканските съюзници не могат да се разберат според предварителните договорености си остава „тъмно петно“ на отношенията помежду им за дълго време, та дори и днес.
1Първанов, Антон, Ретроспекция на генезиса, развитието и актуалното решение на Косовския проблем, сп. „Международна политика” кн. 3; Благоевград 2008 г.; стр. 33
2Марков, Георги, „Балканизацията” геополтическо явление в конфликтознанието”; ......; стр. 18
3Кастелан, Жорж, История на Балканите ХІV – ХХ в., София 2003, стр. 380 – 381
4Димитров, Б., Войните за национално обединение 1912-1913; 1915 -1918; София 2011, стр. 101
5Величков, Й., Погребаните идеали. Петте фатални грешки на Фердинанд Сакс Кобургготски, София 2011, стр. 75
6Архивите говорят; „България в Първата световна война. Германски дипломатически документи”; том 1; София 2002 г.; стр. 49
7Марков, Георги, „Балканизацията” геополтическо явление в конфликтознанието,; ......; стр. 107
8Билярски, Цочо, Крушението на руската балканска политика и на панславизма; http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=567:2013-08-13-07-03-59&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
9Димитров, Божидар, Войните за национално обединение ...., стр. 105
10Повече за Букурещкия мир виж в Радев, Симеон, Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Първата катастрофа, София 1992 г.
11Марков, Георги; „Балканизацията” геополтическо явление в конфликтознанието, ......; стр. 233
12Пак там; стр. 115
Литература:
1. Архивите говорят, България в Първата световна война. Германски дипломатически документи, том 1, София, 2002 г
2. Билярски, Цочо, Крушението на руската балканска политика и на панславизма, http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=567:2013-08-13-07-03-59&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
3. Величков, Й., Погребаните идеали. Петте фатални грешки на Фердинанд Сакс Кобургготски, София 2011
4. Димитров, Б., Войните за национално обединение 1912-1913; 1915 -1918, София 2011
5. Кастелан, Жорж, История на Балканите ХІV – ХХ в., София 2003
6. Марков, Георги, „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието, София 2011
7. Първанов, Антон, Ретроспекция на генезиса, развитието и актуалното решение на Косовския проблем, сп. „Международна политика” кн. 3; Благоевград, 2008
8. Радев, Симеон, Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Първата катастрофа, София 1992 г.
