Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Даме Груев (1871-10.XII.1906 год.)

Написана от Христо Милков
Посещения: 8424

Индекс на статията

 

ДАМЕ ГРУЕВ
(1871-10.XII.1906 год.)

 

dameТридесет и пет години ни делят от загубата на великия македонски апостол Даме Груев, но, колкото повече години се нижат в небитието, толкова повече този благородник буди култ всред българския народ. Той ще остане навеки записан в страниците на революционното движение като пламенен борец, който вместо да се отдаде на учителското си призвание, с възвишен стремеж създаде първите кадри на Вътрешната македоно-одринска организация, тръгна с безстрашен устрем към македонската голгота и цели 15 години безспирно пристъпяше към нея, за да даде бляскав пример на поробените, да се борят, кой как може, против тиранията на аги и бегове. Когато беше затворен в Битолския затвор, той бе почитан и от най-закоравелите престъпници и убийци, турци и арнаути. Всеки чувстваше респекта на Даме и бързаше да си предложи услугите. Турската власт се чудеше за настъпилото спокойствие в затвора, в който преди това свирепите арнаути не даваха мир и на затворници, и на администрация. Даме и от затвора ръководеше нишките на революционната организация.

И в предилинденската, и в илинденската, и в следилинденската епоха, този чутовен син на героично Смилево1 бе винаги буден на своя пост. Било като учител, организатор или водач, било с пушка в ръка, той твореше и само с един поглед и блага дума печелеше сърцата на поробените. Неговите думи се забиваха като гвоздеи в челото, осъзнаваха непосветените и вливаха в душата им най-съкровеното благо на човека, да се бори за свободата си. Светлият лик на Даме излъчваше чудна красота: той повелително зовеше към свещения бунт, като заговореше, неговият приятен глас предразполагаше и пленяваше. Той и Гоце бяха първи между първите. След загубата на Гоце, почти единствен остана той между онези революционните бранници в онази епоха, всред които той бдеше със своята мисъл, съзнание и готовност за саможертва.

Даме Груев беше една от свидните жертви на мияшкото село Смилево, скрило своите слънчеви стрехи в пазвата на Бигла-планина. Със своя искрен хумор, ловка хитрост и съобразителност, присъщи на мияшкия му род, той се налагаше и заразяваше всички със свещения бунт за свобода. „Горят, бачо Георги... горят!“ – викна Даме, когато по решение на щаба в Илинденското въстание бяха запалени грамадните двуетажни къщи на Смилевския ръководител и войвода Георги Чуранов, от Борис Сарафов, поручик Стойков и Павле Гальов, за да бъдат прогонени турските войски от тях. Хуморът на Даме зарази Чуранов и той викна: „Нека горят, Даме!... нека!“ и запя революционната песен: „Нещем ний богатство, нещем ний пари, но искаме свобода и човешки правдини“. Груев, виждайки жеста на Смилевския ръководител, който гледаше как горят къщата и ханът му, с особено възхищение наблюдаваше революционния подвиг на дядо Георги. Той в душата си знаеше, колко много този добродушен мияк обичаше своята родина и колко много жертви би направил за нея. И не се излъга. Със своя аналитичен ум, той познаваше психиката и на народ, и на водачи, защото живееше сред народа, залъка си делеше с него и не искаше никого с нищо да оскърби. С много благородство, очертано и в самата му външност, душата му бликаше велика любов към поробените, унижените и оскърбените. Приютен в някоя селска хижа, не изсушил още дрехите си, той почваше да предразполага непринудено към себе си, раздаваше душата си с пълни шепи, осъзнаваше малодушните и внасяше ведрина сред раята. Той имаше чуден усет. Познаваше при първа среща хората, които могат да забравят своето лично „аз“, да се откажат от благата на живота и се впрегнат в тежкия хомот на величавата борба за свобода. Успехът на апостола беше винаги изумителен. Романтиката на Македония беше надарила с една блага усмивка с пълни шепи този свой син, който с една блага усмивка купуваше душите на поробените.

smilevo

Още преди въстанието, между първите челници на ВМОРО – Даме Груев, Гоце Делчев, Пере Тошев, Гьорчо Петров, Христо Матов и др., се бяха появили принципиални и идейни недоразумения, но те изживяваха в процеса на борбата идейните различия, будно пазейки делото от рушение. Гоце Делчев, Пере Тошев и Гьорчо Петров със своя реализъм взеха безрезервно становище за самостоятелността на ВМОРО и против прибързаното въстание, взето на Смилевския конгрес. Даме Груев се завърна от заточение в Подрум-кале едва в навечерието на Солунския конгрес, смятайки, че не може да има връщане. Той се помъчи да убеди и Гоце, но не сполучи. Със това свое становище, Даме Груев застана начело на романтиците в революционното движение.

След злополучния край на въстанието, когато всички чети и компрометирани пред турската власт организационни деятели от въстаналия Битолски вилает заминаха за България, Даме остана на своя пост. „Георги – каза той на Сугарева – аз ще остана тук, между нашенци, които дадоха всичко що имаха. Не мога и не трябва да ги изоставя. В това тежко време трябва да бъда между тях. Така те ще се почувстват по-спокойни и ще имат вяра в делото, ще помогнат да прикрием уръжието и в скоро време организацията ще изцери раните си“. Сугарев се противопостави и предложи, той да остане с неколцина четници, но Даме остана непреклонен. Отказаха се да заминат за България и Христо Узунов и Дякон Евстатий. Така Даме Груев с верните си другари остана да цери душите на пострадалите селяни в Битолско и прибере оръжието на добро място и в здрави ръце. Редица безсънни нощи, денонощни гонения изживя Даме, но никога не се оплака, никога не даде вид на умора. Прикривайки веднъж дирята си, четата навлезе в гората между с. Брежане и Илинска църква. Съвършенно изтощен от безсъние, Даме неволно приклекна на земята и заспа, унесен в дълбок сън. Потерята вървеше по дирята ни. Едва когато маузерите запяха своя жесток химн и манлихерите им отговориха, той се събуди, схвана положението и се понесе бързо из гората, за да избегне опасността.

Вместо укор от стана на измъчените жени и деца, старци и баби, през всички села мало и голямо чакаше да чуе неговата блага дума. Пред очите на плъзналия аскер, селяните прикриваха възстановителната чета и я пазеха будно, като зеницата на окото си. Селяните из Демир-Хисарско разправяха, че благата усмивка на Даме Груев и Георги Сугарев вливала балсам в душата им. Измъчените селяни, виждайки тежката мъка на апостола, който с неколцина другари искаше да изживее последиците на въстанието и заедно с тях да изпие до дъно горчивата чаша на покрусата, с отворени уста слушаха бодрото му слово.

„Сега, бракя, турците не тепаха, защото са много пойке, имат пойке джепане, а други път со Бога напред, ние ке се приготвиме по-рано от ними и ке ги тепаме“. Така Даме вливаше ведри струи животворен дух и енергия, вяра и смисъл в борбата всред организираните селяни, които вместо да се уплашат и предадат оръжието си, запазиха присъствието на духа, с бърза крачка се отвеха да възстановят нишките на организацията.

Наред с Гоце, Даме беше най-почитаният, най-влиятелният и най-популярният водач и в средите на революционните кадри и всред селската маса. Той притежаваше положителни качества на народен водач. Талантлив организатор и агитатор, със своя проникновен поглед на духовен аристократ, той умело въздействаше върху организираните революционни работници и селяни, според умствения уровен и личните особености на всекиго. Със своята желязна логика, той увлекателно беседваше по актюелни въпроси и, понеже владееше почти всички македонски диалекти, по един убедителен начин със самоувереност въздействаше и налагаше всекиму работа, според силите и способностите. Той беше хитър и ловък мияк, рядко се лъжеше в своите преценки при избор на организационни работници. Не избягваше от прозорливото му око каквато и да било неискреност от страна на организирани деятели и неорганизирани селяни. Друг подобен агитатор Македония не е откърмила.

Връщайки се от заточение от Подрум-кале, той има нещастието на два пъти да преживее погрома на родното си село, което беше само една малка брънка от кървавата диря, която беше обхванала целия въстанал Битолски вилает. В най-тежките минути на всенародната скръб и издевателства на турските редовни и нередовни войски, той остана всред народа-мъченик, гонен и преследван, с единствената мисъл да може поне да запази оръжието на въстаналите селяни и да изгради отново рухналите зидове на величествената сграда, която той с вдъхновение бе изградил през едно десетилетие.

Между веригата гонения и преследвания през 1904 год. Даме прекара две големи нещастия: при сражението между четите на Георги Сугарев, Петър Ацев и Гюрчин Наумов, с турската войска при с. Слатино, Поречието, в което сражение Гюрчин падна убит и, той бе ранен и в настъпилата суматоха бе отвлечен от ренегата Мицко в плен. Само бързите постъпки на скопския окръжен комитет на ВМОРО и заканите на репресалии принудиха сръбската пропаганда да предаде Даме Груева на Д-р Николова, който го препрати по канал за лечение в България.

Макар млад, едва 35-годишен, той само с един поглед респектираше и млади и стари. Като негов скромен сътрудник, не мога да не напомня една случка, която ми направи силно впечатление. По бърза работа дойдохме с Велко Апостолов в София за ден-два, като предадохме на Груева обширен доклад за състоянието на три революционни района. В хотел „Конкордия“ дойде Йордан Шияков. Съобщи ни, че Сарафов ни чака веднага да отидем при него. На Даме му стана неприятно и чувство на нерадост веднага облъха лицето му. С поглед му дадохме да разбере, да бъде спокоен... Отидохме при Борис. Беше много любезен. Съобщи ни, че от Кюстендил узнал за нашето пристигане. Виде ни във велешки бечви2 и фути3, разсмя се, поразгледа ни, бръкна в джоба си и ни даде десет наполеона, заедно с бележка за пълен комплект облекло за двамата. Отказахме, но той ни застави да вземем даденото. Взехме ги, защото, макар и джентлемент, Борис не прощаваше томува, който отказваше да вземе от него пари. Повикаха го по бърза работа. Даде ни нареждане да вземем облеклото, да се облечем и вечерта към 9 часа да бъдем при него в едно обществено заведение. Върнахме се при Даме и му съобщихме за станалото. Той се смути, когато разбра, че сме взели пари от Борис. Беше силно огорчен в този миг. Той виждаше как Сарафов му отнемаше хората, но все пак умело прикриваше възбуденото си състояние. Искаше да каже нещо, но замълча, обърна се към прозореца и се замисли. Велко ме побутна с крак, а с погледа си каточели ми казваше: „Защо го тровиш?“ Извадих наполеоните, преброих ги на масата и му ги подадох заедно с бележката за облеклото. Той ни изгледа, изведнаж голямото му чело се проясни, искаше да прикрие сълзите си, но не успя. Излезе от стаята и след минута се завърна спокоен. На въпроса, защо ги давате мене, му заявихме: „Заминаваме веднага, нито парите ни са нуждни, нито облеклото, защото утре ще минем отвъд границата, а с бележката да вземат облекло двамата даскали от Воденско“. Даме и даскалите се спогледаха очудено. Станахме да си отиваме. Даме скочи, задържа ни, поръча храна за всички. Обядвахме и той заплати с един от Борисовите наполеони. Тогава разбрахме, че нито той, нито гостите му бяха обядвали.Тази случка ми направи много силно впечатление, но с течение на годините, когато си припомня този дребен наглед факт, обзема ме особенно чувство, пред погледа ми в миг израства като великан благородният лик на тоя народен будител, който и когато гладуваше, свещенодействуваше. И така, от ден на ден нашият челен бранник растеше в съзнанието ми, докато се оформи чудно красивата и пленителна фигура на вожда на Илинденското въстание, който, в дни на тревоги, на гонение и преследване след въстанието от потерите, съвсем спокойно казваше на Сугарева: „Георги, раздели храната, дай от ярето на Дуле4 повече, та да може да закрепне и издържа“. А сам той се лишаваше от храна, с пълното съзнание да бъде полезен на близките си сътрудници. Дяконът се тровеше от яд, но не можеше да го застави да промени казаното веднаж.

Такъв беше животът на Даме Груева от Илинден до Русиново5 и Петлец, по гори и планини, по затвори и заточение; ден и нощ преследван, той будно бдеше с чудна устойчивост на своя пост. След смъртта на Гоце, загубата на Даме беше тежък удар върху Революционната организация, която изгуби един от своите най-чутовни синове и то във време, когато той беше така необходим за циментиране на създадената от него величествена сграда.

И с право покойният Хр. Силянов, който добре познаваше Груева, пише: „...Само възпитаните от него две революционни поколения, водителите и народът от множество македонски околии, които не веднаж и дваж бе обходил, можеха да преценят и да почувствуват с всичката му сила тоя удар на съдбата. За това и никой, освен Делчева, не бе така всеобщо и дълбоко оплакван и никой не пожъна от живите си съратници такъво единодушно признание на своето превъзходство. Без да е чутовен войвода, Груев бе най-съвършено въплощение на борец и народен вдъхновител. Без да се носи като легенда и да гърми със слава името му, Груев бе най-популярният и най-влиятелният човек в революционното движение. Никой не съчетаваше толкова положителни качества, никой не даде от себе си и не направи толкова много за революционизирането на Македония, колкото той“.

Загубата на вдъхновения апостол се почувствува много тежко всред революционните кадри, македонските селяни и целия български народ. Всички сведоха чела, устремени към Русиново, а масивният дъб на българската поезия — Ив. Вазов — отрони от своята душа един бисер и го изпрати в Малешевския балкан:

О, Македонио, ти губиш своя Левски,
Най-верния си син, най-силния си меч“?

Бъдащият историк, проучвайки македонското освободително движение, по-правилно ще прецени на прав път ли беше Даме, когато се отклони от реалното схващане на Гоце и се солидаризира с решенията на Солунския конгрес, както и бунтът на райята срещу феодалния режим на бегове и спахии, заедно с актива и пасива на величавата Илинденска епопея, но при все това Илинден ще си остане кристалния бисер и най-скъпата рожба на приказно красивата романтична епоха на всенародния устрем на райята към свобода и благоденствие, а благородният образ на героичния син на Смилево ще блещи като светъл фар в осоите на Бигла планина и ще бъде верен страж народен за бъдните поколения. Даме Груев не беше случаен водач. Романтиката на Македония го беше набелязала в ранни младини, преведе го през всички етапи за затвърдяване и каляване характера и волята на трезвен народен труженик и го направи пръв между първите бранници, а ръководената от него Илинденска епопея ще свети през вековете като неугасим факел на свещенния бунт за свобода и добруване, ще осветлява дивните подвизи на верните стражи на „Голем Гар“, „Победоносец“ и „Яворец“, където илинденци, под непосредственото водачество на Даме Груева, образуваха чиличена броня против грамадните пълчища на Бахтиарпашовата армия.

Дамяну Груеву

О Македонио, страдалнице разпята,
о Македонио, земя покрита с кръв,
о Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.

О Македонио, о героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;

и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин - брат жесток, по тях гробове сей.

Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!

О хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...

И ето нов пак гроб! И той, и той загина -
юнакът Груев там в неравната борба -
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там - о траур за народа! -
в гореща кръв облян, заринат под снега.

Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик - плът тленна само мре -
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.

И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.

Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!

София, 2 януари 1907 г.

Това стихотворение бе предназначено да се прочете на тьржественото събрание, което приятели и почитатели на покойния Даме проектираха да устроят в столицата, но което не можа да се състои поради последните събития.

https://www.slovo.bg/.

Dame nadpis

 
Последната фотография на легендарния революционер, основател и идеолог на ВМОРО Даме Груев е направена малко след смъртта му на 23 декември 1906 г. от първия фотограф в Малешевско - Гаврил Атанасов Зограф.

На гърба на фотографията има текст за последните дни от живота на войводата.

„Даме Груев и (Иван) Гоце Карчов - Беровчанина и кукушкият войвода Сандо Китанов от гр. Кукуш тръгнали за Рила планина за конгреса, като по време на пътуването им, когато пристигнали в с. Русиново, Беровско (Струмишко). Там заседнали да нощуват срещу празничен ден (Св. Никола)? и където е следвало и на празника да отпочинат там в близко доверено лице Никола (на войводите) ...но след нощуването им на сутринта рано ятака Никола ... заедно с семейството му отишли на черква в селото, като тримата революционери останали да доспиват в къщата при затворени външни дворни врати. Но скоро след това на сутринта, случайно се напътили за тая къща турският бирник с двама турски полицаи по събирането на данъка. Тези турски лица като притропали на външната врата тогава първи станал кукушкият войвода Сандо Китанов, надникнал навън през специалното малко прозорче и забелезва тримата турци от които двамата с пушки били. Тогава след това веднага се повръща, влиза в спалната стая и прави съобщението на Даме Груев, че въоръжени турци тропат на външните врати и веднага стават, обличат се, въоражават се и вземат решение. Сандо Китанов заема позиция на дворната ограда, открива огън срещу турците и поваля двамата полицаи, а бирникът побегнал покрай оградата на улицата в посока към центъра на селото Русиново. И в този момент побегват тримата в посока към връх „Петлец“, като първо бегали Даме Груев и (Иван) Гоце Карчев - Беровчанина, а на около 40-50 крачки след тех подире им бегал Сандо Китанов - който охранявал горните (евентуално) от турски башибозук и войска. Обаче наскоро след излизането им от село Русиново, след тех се пуснала турска войска, полиция и башибозук, които с коне догонили революционерите, завързала се тежка престрелка помежду им, при която престрелка Сандо Китанов първо паднал убит, а (Иван) Гоце Карчов - Беровчанина паднал тежко ранен. Даме Груев продължавал боя и опитал се да даде първа помощ на Сандо Китанов, но се оказало, че е бързо починал, тогава самопревързалият се ранен - Карчев бива нарамен от Даме Груев и бягат до много удобна отбранителна позиция близо до връх „Петлец“ от където продължили през деня боя с турците като на привечер Карчев починал от раните си, а Даме Груев бил принуден да се самоотрови с носещата си в себе си силна отрова, поради изгърмяването и на последния си куршум...“ Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Гаврил Атанасов Христов - Зограф (1863-1951) е виден български зограф и фотограф. Автор е на множество иконостаси, преносими икони и стенописи в Малешево и Пиянец, Кочанско, Щипско, Радовишко, Струмишко и Кюстендилско. Освен със зографството Гаврил Атанасов се занимава и с фотография и е първият фотограф в Малешево.

 

1С. Смилево - Смята се, че около средата на ХVІІІ век в Смилево се заселват около 600 семейства мияци, преселили се от Дебърско. Като първи преселници мияци се сочат Аврам Касотовски от Лазарополе, Ристе Граматиковски и други. Според преданията преди заселването на мияците селото е бърсяшко – известно като Старо Смилево, което било постепенно погълнато от новото мияшко село. Пришълците успяват да откупят селото от наследниците на бея, владеещ правото върху него. Новите заселници са предимно овцевъди. Традиционно смилевчани се прехранват и с гурбет като зидари. През ХІХ и първата половина на ХХ век печалбарите най-често заминават в различни части на Македония и извън нея на тайфи (дружини). Смилевските зидари печалбари си имат таен говор.
През 1879 година в Смилево се открива българско начално училище, включващо и забавачка, а през 1892 година – и девическо училище. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Смилово (Smilovo) е посочено като в каза Ресен с 310 домакинства и 900 жители българи.
Селото е в Битолска каза. През 90-те години на XIX век Васил Кънчов отбелязва, че жителите му са дюлгери и хлебари. Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Смилево има 2200 души жители българи християни.
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Смилево има 2500 българи екзархисти и функционират основно и прогимназиално българско училище.
След 1893 година жителите на Смилево се включват активно в борбата на ВМОРО и селото се превръща в един от главните опорни пунктове на организацията. Между 17 и 24 април 1903 година в Смилево се провежда Смилевският конгрес на Битолския революционен окръг на ВМОРО.
По време на Илинденското въстание над Смилево се намира Главния щаб на въстаниците в Битолски окръг. От 22 юли до 14 август 1903 година селото е свободно. На 14 август турски войски влизат в Смилево и в продължение на три дни го разграбват, като го опожаряват, избиват 42-ма души, изнасилват повече от 40 жени.
На 27 август 1906 година Смилево е нападнато от 180 души съединени гръцки андартски чети, между които четата на Константинос Гутас, и местни турци от селата Обедник, Рамна, Кажани, в резултат на което са убити 15 души, от които 3 жени, ранени са трима, а десетина къщи са напълно изгорени.
В 1912 година Смилево е окупирано от сръбски войски по време на Балканската война и след Междусъюзническата е присъединено към Сърбия, по-късно Югославия.
След Втората световна война, през която селото за кратко е освободено и присъединено съм България, смилевчани масово мигрират към големите градове. В 1961 година селото има 1158 жители, а в 1994 година броят им се е намалил на 384 жители. Според преброяването от 2002 година селото има 321 жители македонци. В 1963 година в селото е изграден паметник на Даме Груев. В Смилево работи ОУ „Даме Груев“.
2БЀЧВИ мн., ед. (рядко) бѐчва, ж. Диал. 1. Само мн. Прави бозови или бели мъжки гащи с къси широки крачоли, които покриват коленете. Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче — но беше здраво, закърпено, чисто. Д. Талев, И, 250. Бечвите са с широки крачоли..; обшити са с черни гайтани и имат по един-два чифта джобове; те са от бял шаяк. СбНУ XXX, 13. 2. Потури; чешири, бечвища. 3. Дебели чорапи от аба без ходила, дълги до коленете; доколенници, калци (Н. Геров, РБЯ). Речник на българския език, https://rbe.chitanka.info/.
3Фути – престилки.
4Дуле – Христо Узунов, учител от гр. Охрид. (Бел. Ст. Аврамов).
5Село Русиново, общ. Берово, Сев. Македония - В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621 – 1622 година е отбелязано село Русинова, което заедно с Махале-и-кючук с има 44 джизие ханета (домакинства). В XIX век Русиново е българско село в Малешевска каза на Османската империя. Църквата „Света Петка“ е от първата половина на века. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Рушново е посочено като село със 130 домакинства, като жителите му са 486 българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Русиново е населявано от 1500 жители българи християни и 10 цигани. Според Христо Силянов след Илинденското въстание в 1904 година цялото село минава под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Русиново има 1752 българи екзархисти и 6 цигани и функционира българско училище.
В селото има комитет на ВМОРО, възстановен в края на 1909 година от Христо Чернопеев, Михаил Думбалаков, Константин Самарджиев и Кочо Хаджиманов.

 

X

Right Click

No right click