Индекс на статията
ИВАН ПОПОB1
(1871-1921)
Иване, костурски войвода
(Песен за войводата на Костурския революционен район на ВМОРО
Иван Попконстантинов Попов)
Не ли ти омръзна по Пирин да одиш,
Иване, костурски войвода?
Не ли ти е жално за старата майка,
Иване, костурски войвода?
Мене ми е майка Пирин планина,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Не ли ти е жално за първото либе,
Иване, костурски войвода?
Мене ми е либе тенката пушка,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Не ли ти е жално за дребните деца,
Иване, костурски войвода?
Мене ми са деца дребните куршуми,
дружино, гиди, верна, сговорна,
дружино, гиди, верна, собрана.
Костурският войвода и инструктор Иван Попов през романтичната епоха на Македонското освободително движение със своята революционна бран изпъкна начело и се нареди в чиличената редица на пристъпващите към саможертва челници.
Той не беше случаен човек в революционното движение. Не. Напротив, той се беше предал с цялата си душевна чистота на движението, с всичкия жар на своите бойни сили. Той се беше отдал всецяло, с всичкия си идеализъм в защита на поробените, с единствената надежда, че, като инструктор и войвода, със своите познания по военното дело, ще бъде полезен. И, наистина, този син на Пирина, със своята скромност и чистосърдечност, бе обикнат в Костурско, като роден син на този южен предел на македонската земя.
Още при пръв поглед той правеше впечатление на интелигентен човек. В неговото лице бе отпечатана простодушността на гордия и непокварен син на Пирина, чистата душа на добродушния славянин. Той притежаваше по нещичко от непоколебимата вяра на Гоце в делото, от инструкторския дар на чутовния организатор Михаил Апостолов Попето, от непримиримата воля и постоянство на легендарния Марко Лерински, от безумната храброст на Чернопеева, от вихрения полет на Кръстю Асенова, от фанализма на самоотвержения Лазар поп Трайков и от великата любов на Лазар Маджаров към поробения народ.
И през есента на 1902 г., след изживяване на тежки мъки, страдания и препятствия от страна на гръцките власти, при преминаването му от Гърция за Костурско, със свои четници, той намери всред чудно хубава китка от млади жизнерадостни челници: Лазар поп Трайков, Манол Розов, Михаил Николов, Пандо Кляшев, Васил Чакаларов, Насо Кършавов, Никола Андреев, простодушният и неук пастир Митре Влаха и редица героични чеда на Костурско. Това се отразява много благотворно върху неговата дейност като инструктор и войвода. След преживените страшни дни в Гърция, изведнъж попаднал всред революционните планински селища на Костурско, той намерил мястото, където най-добре може да прояви своите познания във военното изкуство.
И още в първите дни на неговото пристигане, той стана инструктор и войвода на костурските чети, а Папанчев заминава за Леринско.
А кой беше Иван Попов?
Той е роден през 1871 г. в с. Лески2, Неврокопско. Попов беше снажен и висок мъж, носеше хубави коси, мустаци и брада. Неговият бистър и благ славянски поглед го правеха хубавец. Той е син на селския свещеник поп Костадин. Майка му умряла, когато той бил едва на година, а баща му – когато бил 7-годишно дете. Изоставено на произвола на съдбата, това кръгло сираче до 18-та си годишна възраст е живяло в мрак и невежество, без никой да се погрижи за него да го даде на училище. Изпил до дъно горчивата чаша на безправния роб, работейки като селски ратай из хайдушката Пирин-планина, у него силно заговаря божественото чувство да се научи да чете и пише. Инстинктът на това чувство не му дал покой. И през 1889 г., нямайки средства да посещава училище, макар и 18-годишен, той пристига в пределите на свободното княжество с единствената мечта да се самообразова. След дълги лутания и търсене начини и средства да се самообразова, той решил и постъпил на военна служба в Сливенския полк.
Там това надарено дете на Пирина дене и ноще се мъчи да надрастне себе си и да добие, покрай своя природен ум, що годе самообразование, за да бъде полезен на себе си и на родината. Редица години той стои на подофицерска служа. Наведен над книгата през свободното си време, той се отдава на своята заветна мечта, израстнал в духовно отношение и се преродил. От невежественото ратайче на Пирина ни следа не останала и през 1902 година в Костурско пристигнал като инструктор на четите, самообразовалият се и културен мъж Иван Попов. И в борбата за надмощие над най-големия човешки враг – невежеството – Иван Попов излезе победител; той победи себе си, надрасна себе си. У него се оформи човекът-борец, човекът, който знаеше да се бори със слово и меч и мре за свободата на поробените си братя.
И в предилинденските и илинденски героични времена Иван Попов – героят при Невеска, Клисура и Вишени – бе начело на революционизираните селяни, би се като лъв срещу потисника в редица кръвопролитни сражения, изживя много радости от победите, но и много скръб по загинали другари. И с каква душевна мъка той напуща китните костурски села и паланки и пристига в Мориховско. За това негово състояние, за боя при с. Чанища, незабравимият Гьорчо Петров пише за Иван Попов и стотината му другари в своите спомени: „Грозно впечатление ми направиха, че всички бяха опърпани, голи и боси като цигани и навсякъде гонени от войската, изгладнели бяха като вълци. Но спрямо прилепските четници предизвикаха възхищение у нас. Сравнението беше, че бяха герои спрямо нашите баби“.
В своите спомени, издание на Македонския научен институт, с какво смирение той говори за падналите му незабравими другари, как той бил принуден да се върне пак през Гърция и отново да преживее черни дни, гонен и разтъкан, унижаван и оскърбяван от полицейските власти в Гърция. Но все пак той всичко понася и изживява с пълната вяра, че, ако този път въстанието е потушено с огън и меч, друг път то ще възтържествува и над родната земя ще цъфне пролет.
През балканската и европейската и европейската война той взима участие като офицер в Македоно-одринското опълчение.
Както всички, той изживя на три пъти погром.
Илинден...
Балканска война...
Европейска война...
Три нещастни начинания за българския народ, в която хилядници борци оросиха майката земя със своята алена кръв и все пак родината остана под по-страшно робство.
Наред с мнозина чистосърдечни революционни бранници, той мъчно можеше да изживее тази покруса.
Черно и мрачно беше пред неговите очи.
Последиците от погрома бяха страшни, упаднаха нравите. Наредиха се тия с пречупените гръбнаци и настаниха на топло място. И всредн грубата действителност, когато едни в труда утеха търсеха, а други – когато се трудеха и пак гладуваха, Иван Попов остана насред пътя. Той не можеше да се приспособи и да намери препитание.
С голяма тревога в душата той питаше себе си по кой път да тръгне, но отговор не намираше, той – скромният и честен човек - не искаше да тръгне по хлъзгавия път.
А жена и две невръстни деца очакваха прехраната си. Те не можеха да го разберат.
Веднъж пред купчина илинденци, с голяма тъга в душата, той каза: „Когато сме неспособни и с труд да изкараме прехраната на децата си, няма смисъл да живеем!“ Тези негови думи озадачиха някои, но никой не беше в душата на Иван Попов, за да прозре истината. И всред хилядниците емигранти от Костурско, мнозина от които живеят всред разкош, тупайки се по гърдите като големи патриоти, Костурският героичен войвода Иван Попов, като мнозина други революционни дейци, бе изоставен на произвола на съдбата.
И през една чудно хубава бяла септемврийска нощ в 1921 година, всред канарите на Паша-бунар, над Драгалевския манастир във Витоша, не можейки повече да гледа невинните си деца в мизерия, с един изстрел завърши своя живот Иван Попов – един от първите витези на героично Костурско.
Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.: „Иван Попов, роден вън от пределите на Костурско, с военно образование, горещ патриот, великодушен и дясна ръка на Васил Чакаларов, и ден днешен е жив, за да гледа печално отдалече, как страдално Българско Костурско, за благото на което е посветил той младините си, още пъшка под новото и нечуто робство“
(Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 50– 51.)
1Иван Попконстантинов Попов е български офицер и революционер, костурски войвода на ВМОРО, отличен с Орден „За храброст“ III-та степен и Орден „За заслуга“.
2Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Ляски (Liaski) е посочено като село със 75 домакинства и 260 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Ляски като село със 72 български къщи. В 1891 година Георги Стрезов пише за селото: Ляски, че има „къщи 195 българе“. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на XIX век в Ляски живеят 695 души, всички българи християни. При избухването на Балканската война в 1912 година тринадесет души от Ляски са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
