Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Стефан Димитров

Написана от Христо Милков
Посещения: 8426

Индекс на статията

 
СТЕФАН ДИМИТРОВ

 

8.lerinski voivodiСтефан Димитров е роден през 1876 год. в Зелениче1, Леринско. Първоначалното си образование получил в родното си село, а средното в Пловдивската гимназия. Още като невръстен ученик той с жив интерес е следил македонското освободително движение. През 1900 год. той напуска Софийския университет, в който следваше математика, и отива да изпълни своя свещен дълг към поробената родина. В прощалното си писмо до родителите си той пише: „Дълг на всеки македонец, бил той интелигентен, прост, богат или сиромах, да пожертва всичко пред олтаря на родината. Ето защо аз реших да понеса тежкия, но славен кръст...“ Той имаше желанието да подели мъките и неволите на угнетения народ и там при него и заедно с него да измислят начина и средствата на несносния робски живот. За да бъде свободен и да може да се отдаде на организационна работа, Стефан Димитров стана учител в Кукушкото трикласно училище.

През м. май 1901 год. за революционна дейност, заедно с 12 души свои другари, Димитров попада в ръцете на турската власт, осъден бе на 7 години и изпратен на заточение в Подрум-Кале. През 1903 г. амнистията го засегна и той бе освободен. Обаче веднага след завръщането си от заточение той стана четник на ениджевардарския войвода Апостол.

Поради тия негови революционни действия, през пролетта на 1904 г. ВМОРО го изпрати за велешки войвода, с надеждата, че той ще способства със своята интелигентност и твърд характер за закрепването на тоя район, който беше от извънредно голямо значение за действията на организационните чети.

Този интелигентен и енергичен войвода с голяма упоритост и саможертва, още със стъпването си във Велешко, почна да търси и налучка правия път, за да осигури канала на Организацията и да направи от Велешко един от най-добрите организационни райони.
Той взе активно участие в Прилепския конгрес, който се състоя из селата на Бабуна-планина от 2. май до 5. юний 1904 г. Целите и задачите на този конгрес бяха да се възстановят наново революционните райони, които бяха разстроени от последиците на Илинденското въстание.

След настъпилата междуособна борба във Велешкия район за влияние в околията между Стефан Димитров и Иван Наумов Алябака, за да се пресекат междуособиците, се събра околийски конгрес в с. Крива Круша, на който за околийски войвода бе избран Стефан Димитров, а на Иван Наумов се предписа да напусне Велешкия район, който в края на 1904 год. изпълни конгресното решение и напустна с четата си Велешко.

В края на лятото 1904 год. сръбската пропаганда по един хитър начин сполучи да прогара една своя чета. Последнята бе съставена от македонци, бивши четници от ВМОРО, екипирана уж от някакъв македонски благотворителен комитет в Ниш. По недоразумение или късогледство, на тая чета, под началството на ренегата Григор Соколов Лямев, от с. Небрегово, Прилепско, се даде редовен канал с необходимите документи от Борис Сарафов и се прекара през Вардара от войводата-сарафист Боби Стойчев, който по това време беше войвода на Св. Николския революционен район, без да се държи сметка за непоносимото зло и тежките страдания, които тази чета впоследствие нанесе на ВМОРО и на местното население. Ако Григор Соколов не беше снабден с редовно канално писмо, той дълги години може би да се скиташе по Сърбия, дирейки канал за преминаване в Македония. Но, за голямо нещастие на македонския роб, щастието се усмихна на пропагандата и, макар с голям риск, нейният нелегален организатор можа подполно да се промъкне като организационен войвода от сарафовото крило и да започне ожесточена борба против изстрадалия македонски роб и чрез огън и меч да го „прави сърбин“.

Един ден преди Григор Соколов да прегази Вардар, Стефан Димитров получи писмо, веднага взе двама четници и пристигна в Башино-село. От ръководителя на селото той узна, че заедно със Св. Николския войвода Боби Стойчев се движи и четата на Григор Соколов, търсейки брод да премине Вардар. Обаче същата нощ Григор Соколов и Боби Стойчев преминават Вардар и остават да денуват в с. Лисиче – Велешко. Стефан Димитров, намирайки се пред факта на преминаването на Григор Соколов, веднага с усилен поход пристига при четата си, за да може да осуети навлизането на Соколов в Азот, обаче докато Димитров отиде в Бистрица, Григор Соколов го изпревари и отиде в с. Богомила – Азот. Няколко дни след това четата на Боби Стойчев се връща в Св. Николско, изпратена от хора на Соколов.

След настаняването на Григор Соколов в Поречието, ВМОРО съсредоточи вниманието си около Велешко и Поречието, в които райони пропагандата почна да проявява особени методи на действие и взема страшни размери. ВМОРО схвана, че тия два района – Азот и Поречието – със своите буйни недостъпни гори и планини, със своите пещери и потайни кътове, ако се заемеха от нелегалната сила на пропагандата и последната се затвърди в тях, значително ще пострадат интересите й. ВМОРО почна да преорганизира своите сили и заработи по-интензивно, като даде нареждане на околийския войвода Стефан Димитров да заработи енергично поне за поддържане на духа всред населението, докато се вземат по-енергични мерки. Но мимо нейната борба не можа да се измести пропагандата, защото във Велешко имаше големи недоразумения между централисти и сарафисти, които се изродиха в партизански борби, а от друга страна липсваше и най-мощното средство – парите; в парично отношение ВМОРО беше слаба и черпеше своите доходи само от оскъдните средства на оголелия и изгладнял народ. Но при всичките преживелици ВМОРО беше на своя пост и не губеше надеждата, че в скоро време ще се справи със скъпо платената сръбска пропаганда. Последната пръскаше злато в изобилие и се стремеше да подкупва свещениците, учителите и по-издигнатите селяни в Азот.

7.stefan dimitrov cheta imaroВ началото на м. декемврий Григор Соколов предложи на Стефан Димитров среща в с. Богомила, за да се обяснят и разберат. Димитров с цялата си чета влезе в Богомила и отиде в къщата на местния български учител Андрея поп Арсов, който бе един от непокварените дейци на организацията. След дълги разговори и обяснения от двете страни, Димитров заяви на Григор Соколов, че са излишни повече обяснения, защото не иска да се разправя с ренегати. Димитров и Соколов се разделиха като смъртни врагове и оттогава започна кървавата стихийна борба между българи и сърбомани във Велешко.

През м. февруарий 1905 год. Григор Соколов, идещ от прилепските села, влезе в с. Богомила. Щом узна това, Димитров потегли за Богомила да даде решително сражение на Соколова. Последният, обаче, разбрал за намеренията на Димитрова, му поставил засада. Минавайки по пътя за с. Богоимила, четата попада на засадата на Соколов. След кратко сражение без никакви жертви от двете страни сръбската чета се върна в с. Богомила, а организационната в с. Ореше.

На 15 април 1905 г. във Велешко пристигна сърбоманският войвода Тренко с 15 четници, посрещнат от въоръжена милиция от сърбоманските села в Поречието. Велешката чета влезе в дирята на Тренко и, благодарение на Кямил-ага, кехая на Тетовския манастир, застигна Тренковата чета на местността „Яворът“, между с.с. Бистрица и Црешнево. Почна се сражение между двете чети и трая от сутринта до вечерта. Привечер пристигна турска потера и зае позиция зад тил на организационната чета. Обаче, благодарение на доброто разположение на Кямил-ага към ВМОРО, той подвел командващия потерата и завежда потерата зад тил на сръбската чета. Потерата, без да разбере играта на Кямил-ага, започва сражението с четата на Тренко. Там паднаха убити 15 души сърбомани – четници и милиционери от Поречието, а останалите сполучиха да избягат от полесражението. Благодарение на Кямил-ага, организационната чета се оттегли без никаква жертва.

На 6 май 1905 г. Димитров получи сведения, че Соколов с четата си ще потегли от с. Богомила за с. Гостиражни. Веднага организационната чета потегли към Гостиражни, но при една почивка на четата при „Орешки ливади“, Соколов залови едного от часовите на Димитрова и незабелязано се приближи към четата. Понеже прицелната точка бе войводата, то още от първия залп Стефан Димитров падна убит. След това сръбската чета бързо се оттегли.

Разривът в центъра на ВМОРО стана причина да се внесе раздор във Велешко и пропагандата да изнесе първата си пирова победа с убийството на Димитров, който се бори и умря с единствената мисъл да запази ВМОРО чиста и непокварена. Той остави име на голям революционер всред бабунци, които не могат да забравят тоя пламенен борец, когото романтичната епоха бе надарила с чудна смелост и неотстъпчивост.

 

1Зелениче е едно от най-старите села в Леринско. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Зеленич (Zélénitch) е посочено като село с 450 домакинства с 628 жители българи и 650 жители мюсюлмани.
В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Зелениче:  30 мохамедански и 60 български къщи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Зелениче има 1800 жители българи, 500 жители турци и 72 цигани. Мнозинството от християнските жители на Зелениче са под върховенството на Българската екзархия. Според гръцки данни в началото на века в селото има 150 семейства мюсюлмани 150 екзархисти и 65 патриаршисти. Към август 1902 година патриаршистите са само 23 семейства, а по-късно едва 15. На 2 май 1903 г. след сражение край местността Черна вода са убити четниците Стефан Которчев, Васил Которчев, Михаил Колинов, Янко Чавков и Петре Масин. В самото село са убити селяните Георги П. Боглев, Геле Нанов и Христо Динев, а на 16 август е убит и четникът илинденец Дине Нанчов.
През ноември 1903 година селото е посетено от българския владика Григорий Пелагонийски и архиерейският наместник в Лерин отец Никодим, които раздават помощи за пострадалото от Илинденското въстание българско население в Зелениче и съседното Прекопана. Владиката е посрещнат от българският свещеник Никола и от всички селяни. Наум Темчев, който придружава Григорий, пише: „Зелениче има изглед повече на малък градец, отколкото на село. То брои около 300 български къщи и стотина турски“. По време на потушаването на въстанието, когато селото е окупирано от турска войска, в него пристига гръцкият костурски владика Герман Каравангелис, чупи църковните врата, влиза в църквата и кара някои селяни да подпишат заявление, че селото е гръцко и се отмята от Екзархията. След обявената амнистия, прекопанци подават общо заявление за връщане под Екзархията и одобрението от валията идва точно, когато в селото е владиката. Григорий Пелагонийски отслужва тържествена служба заедно с тримата селски свещеници, в която се споменава името на екзарх Антим I, а отец Никодим прочита на народа послание от екзарха до жителите на Зелениче по повод приемането им в лоното на Българската православна църква. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1656 българи екзархисти, 192 българи патриаршисти и 102 цигани християни и функционират две български и едно гръцко училище.
При избухването на Балканската война в 1912 година седем души от Зелениче са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

 

X

Right Click

No right click