Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Парашкев Цветков

Написана от Христо Милков
Посещения: 8419

Индекс на статията

 

ПАРАШКЕВ ЦВЕТКОВ1
(1875-1903)

 

1.parashkev tsvetkovСлед създаването на ВМОРО на Битоля се наложи да играе видна роля в македоно-одринското освободително движение. Той стана културно средище на първите хора в движението и одухотворяваше революционните и социалните борци. Заговорили се за Илинденската епопея, в миг пред погледа ни блесне с великолепната си красота и плодородие Пелагонийската равнина, всред която са разположени градовете Прилеп, Битоля и Лерин със стотици села, пръснати като купчини гъби из полето. Към което селище да обърнеш поглед, на една страна виждаш висока двукатна бегска кула – типичен знак на феодализма, а на другата страна – схлупени селски хижи – знак за закрепостени селяни. И млади и стари от ранни зори до тъмни нощи работеха по ниви и ливади, по градини и угари, но трудът им се ограбваше от бегове и от кехаи, нищетата хлопаше по схлупените бордеи, а народът се израждаше.

По-голямата и по-плодородна част от работната земя беше заграбена от беговете-феодали и се даваше на закрепостените към чифлиците им селяни земевладелци да я обработват на изполица. Всеки бег даваше работна земя според числеността на работната ръка във всяко семейство, даваше им зърно за посев и правото да си построят жилища. Полученото произведение, след изплащане на десятъка, се разделяше по равно: едната половина на бега, а другата половина на изполичаря и неговото многочислено семейство. Вън от това си узаконено право, бегът насила заставяше селяните да изплащат от своя дял всички данъци; да превозват ангария и в други негови владения; да му мелят брашно по водениците и разни други тегоби.

Не стига това. Настъпиха страшни времена. Банди от свирепи харамии се ширеха в равнината, влизаха из селата, ограбваха и избиваха селяните и озлочестяваха челядта им. Никой не знаеше, като замръкне, дали ще осъмне. Оголяха и опростяха селяните из богатата Пелагонийска равнина, но безропотно понасяха страшния гнет на османлиите, само и само да запазят живота на своята челяд.

И изведнъж от Бабуна до Нидже и от Морихово до Крушово, всред закрепостените ратаи из бегските чифлици, се понесе благата вест, че челните редици на ВМОРО застават в жестока борба с харамийските банди и че на терора с терор ще се отговаря.

В миг светна ярка светлина пред очите на поробената райа, радост бликна в душите на ратаите и огря сърцата им.

И запя равнината своята тъжна песен, пригласяна от хорови песни на жетварки из жлътналите ниви и косачи по зелените ливади. Вдигнаха нагоре чела селяните-ратаи и весел смях огласи хайдушките поляни, удари планинските чукари и се понесе пред девет гори в десета.

Замислим ли се за ония романтични времена, пред погледа ни в миг ще се занижат силуетите на героичните деца на Пелагонийската равнина, бродещи хайдушките поляни и планински осои. Незабравим низ от легендарни чеда на потиснатата под игото на османлиите родина, които с тиха радост в душата, подбираха, обучаваха и въоръжаваха млади момци в селските чети.

Може ли да се забравят засмените лица на бродещите из Пелагония будни народни синове: Георги Сугарев, Марко Лерински, Павел Христов, Парашкев Цветков, Петър Ацев, Дядо Андре, Кръсте Гермов, Славчо Пирчев, Алекси Кошка, Димко Могилчето, Трайко Краля, Йон Пашата? Не... Не... Никога!...

В предилинденската и илинденската епоха обилна вяра в борбата озари душата на народните учители и неуките народни синове. В хубавата Битоля, кацнала в полите на Пелистер, рядко се срещаше гражданин вън от редовете на ВМОРО. Всеки с радост отдаваше своите морални и материални сили и способности, един по друг пристъпваха към жертвената клада да се постигне час по-скоро тъй желаната свобода. Четнишките купчини обикаляха селата и внасяха радост и бодрост всред измъчената райа, диреха и наказваха със смърт золумждиите аги и бегове, арнаутите-харамии и народните изедници.

В тази борческа Битоля, увенчана с толкова много романтизъм, всред която цяла учебна година Михаил Герджиков, като учител в гимназията, с паспорта на „Тодор Луканов от Плевен“, конспирираше пред очите на турската власт, намери своето вдъхновение и певецът на свободата и светлината Парашкев Цветков. Той се влюби страстно в дивната Пелагонийска равнина и в миг забрави своя роден край и с устрем се понесе към безсмъртната красота.

А кой беше Парашкев Цветков?

roditeliРоден през 1875 година в града Плевен, той завършил гимназия в София, а консерватория в Прага и Дрезден. Цветков е от оная купчина идеалисти от пределите на свободното княжество, в душата, на които гореше свещеният огън на свободата и светлината и не намираха сили да се борят и притъпят в своето подсъзнание повелята на своето лично „аз“, която повеля им налагаше да се борят за свободата на поробените и угнетените. И, естествено, буйният и темпераментен Парашкев Цветков не можеше да постъпи другояче. Той се покори и изпълни повелята на своя вътрешен глас и през есента на 1902 година стана учител по български език и пение в Битолската гимназия. Със своята твърда воля и характер, с приятната си външност и хубава усмивка, той жънеше само успехи. Възторжената душа на Парашкев, бликаща от неговите черни искрещи очи, със своя романтизъм и героизъм плени и млади и стари. Той стана любимец не само на учащата младеж, но и на цяла Битоля.

Той е учител на младежта в гимназията и вън от нея, а едновременно с това поема грижата за възпитанието и обучаването децата на руския консул в Битоля – Ростковский, поради което влиза във връзка с чуждите мисии в града.

И един ден, когато ранните минзухари и кокичета едва бяха пробили снежнобялата покривка на Пелагония, за да не бъде заловен от полицейските власти, той се озова във височините край с. Облаково, като районен войвода в полето. Заобиколен от Александър Кошка и Димитър Филдишев, дядо Андре Йован Кафеджията, под вещото ръководство на войводата Георги Сугарев, Парашкев Цветков литна да брани селяните-ратаи от алчните бегове и агалари по чифлиците из Могила и Паралово, Карамани и Добромир, Църнобук и Кукуречани.

И тоя вдъхновен певец на свободата, бродещ схлупените хижи на потиснатата райа, безспирно пееше като някаква вълшебна симфония на Пелагония, дивната песен за чиличената мощ и бодър дух на легендарните Самуилови бърсяци.

И със затаен дъх слушаха млади и стари.

На Смилевския конгрес през април 1903 година Парашкев Цветков заедно с Георги Сугарев и Никола Петров Русински представляваше Битолската околия и бе избран секретар на конгреса.

Безспирно сновеше Парашкев своя революционен район и подготвяше мало и голямо да се вдигне с пушка на рамо в настъпващото и толкова очаквано Илинденско въстание.

Но не би...

И през една тъмна нощ, когато Цветков с четата си преминава шосето Битоля-Прилеп и влиза в с. Могила, бе забелязан от войскова част. На другия ден – 8. Май 1903 година – Битоля изживя страшен ден. Могила, отстояща на десетина километра от града, бе заобиколена от много войска. И след 36 часово сражение, когато турската артилерия палеше безразборно селските къщи, а кавалерия атакуваше четнишките позиции, хвърковатата чета на Парашкев Цветков с устрем се хвърля на атака срещу врага, за да си пробие път с бой с нож път през пламъците на горящите селски хижи, през гранатите и куршумите на османлиите. Всред жесток бой Парашкев Цветков падна тежко ранен и сполучи да се самоубие. Пред неговия труп паднаха и единадесет от четниците му. Само Александър Кошка и дядо Андре с четирма четници сполучиха да избягат от обсадата и поемат планината.

Людовик Нодо2, кореспондент на в. „Журнал“ в статията си „Всред ужасите“ от 3. Юний 1903 година пише: „От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при с. Могила... Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близо до града, като зачух няколко топовни гърмежи, придружени от пушечни изстрели. Скоро съгледах едно село, чиито очертания се губеха в сивкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха. С навлизането в селото научих, че чета комити, въоръжени с манлихерови пушки, влязла да търси храна. Издадена от шпионин, четата била заобиколена от 300 турски войници. Докато последните заграждали къщата, комитите, знаяйки каква съдба ги очаква, пеели патриотични, чийто припев слави смъртта слави смъртта на ония, които се жертват за свободата. Почнал се жесток бой... Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше почти непокътнатото тяло на един мъж. Като че ли е бил хвърлен от колата, с която е бил пренесен, и е паднал в чудно положение – с ръце, кръстосани като за последен горещ позив. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек и артист. Казаха ми, че са смъртните останки на професора по музика на класическата гимназия в Битоля, по име Парашкев Цветков. Ни една рана не грозеше чудната хубост на тоя покойник...“ [„Най-невярващият човек бе коленичил пред него и аз чувствах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, да дойдат и да се простят с тебе!” – следващото изречение е от Георги Домусчиев3 – б.м., Христо Милков].

Така загина тоя вдъхновен певец и възторжен зидар на Илинденската епопея в навечерието на въоръженото въстание, като даде своя дух и живот всред революционните и социални борби на измъчената райа в Пелагонийската равнина.

Георги Домусчиев:

„Навярно той бе унаследил темперамента на покойния си баща - неспокоен и непонасящ никакви неправди. Защото неведнъж и бай Тодораки - баща му, бе имал разправия с турци по време на робството. Че нали веднъж, без да му мисли, бе набил здравата сина на влиятелен турчин в града. Такова впечатление остави у мене на младини и синът - революционерът Парашкев Цветков.

Характер неспокоен, смел, правдив, искрено предан на всичко, което страда и изнемогва. Може би и самото време тогава помогна да изостави и укрепи у него такива редки качества. Говоря да 90-те години на миналото столетие (18 в., б.м.) - време на голям подем у младежта. Когато младите, с благодарни усилия върху себе си, се мъчеха да усвоят един по-широк кръгозор на мисли и идеи. Не можем обаче да отминем без внимание и добрите заложби у него. Само тъй можем да си обясним тая жажда по-късно у него за правда и свобода на роба.

И сега като че го гледам пред себе си жив - хубавец, с буйна коса и брада, прекомерно весел и приказлив. Много напомняше неговата фигура усвоената мода на онова време - да подражаваме на руските народници. По душа и сърце обаче Парашкев Цветков си остана само българин. Любещ с жар родината си и готов да даде живота си всякога за нея. Отзивчив и милостив към чуждата беда, той винаги тършуваше из празните си джобове, за да помогне с каквото може. Оставил е у мене впечатлението за човек, който в горната улица проси, за да раздаде в долната.

Не знам защо тъй кратко ми изглежда в спомените времето, през което другарувах с Парашкев Цветков. Докато се върне от Чехия и Германия, където учи музика, за да учителства - ето, че и аз заскитах по градовете. И един ден току чух за него нещо, което ме просълзи, че водил няколко часа бой с турците в Македония, докато вражески куршум го повалил.

Поради липса на учители тогава, завършилите гимназия приемаха за учители дори в класното училище. Нямаше ли възможност при такива условия Парашкев Цветков да заеме видна служба със своето високо образование? Да, защото с хубав успех той почна в Прага и завърши в Дрезден музикална академия. Вместо да стори това, той напусна удобният тук живот и отиде да учителства в Битоля. Защо направи това? Защото златото и личното добруване в живота не го привличаха. Той беше от ония избраници на небето, които живеят и умират за благото на другите.

Но и в Битоля той не се задоволява да бъде само преподавател - мъчи се да посади в душите на младите нещо повече. Какъв любимец е бил на своите ученици, се вижда от спомените на един такъв негов ученик, сега професор Алексиев: “Ние със захлас слушахме, пише последният, неговите топли слова от дълбините на сърцето му, с някаква омагьосваща сила. Покрай своето мъжество, той притежаваше и всичките качества на девствената душа. С всяка казана от него дума, той ни завладяваше… За мене още звучат думите му: - Любовта към отечеството е най-божествената музика на света…”

За нас, плевенци, скъп остана споменът за неговия славен подвиг при село Могила, Битолско. Заобиколен от турците, той запява със своите четници патриотични песни и се хвърля като лъв в първите редове към смъртта...“4

Парашкев Цветков

САМОДИВСКА ПЕСЕН

Стара майка син си чака,
а в гората звънна нож…
Някой пее - сякаш в мрака
някой плаче в тая нощ.
Битолска ли самодива,
или майка върху син?
Плаче птица, не заспива
и прокобата извива:
„Хубав, хубав, мъртъв син!”

МИЗИЯ

Кървава следа от път –
сабя Ботева в земята,
где ще видиш други кът,
тъй изстрадал свободата.
Вземам свидна бучка пръст –
що ли друго ми остава,
вика ми кръвта за мъст
и ме с Мизия прощава!

Литературен свят, https://literaturensviat.com/

 

1Параскев (Параскев) Тодоракиев Цветков, наречен Пролетин е български поет, патриот, революционер, е роден в семейството на изтъкнатия обществен деец и състоятелен плевенски гражданин Теодораки Цветков. Завършва трикласното училище в родния си град, а след това гимназия в София, където се сближава с Алеко Константинов и дейци на освободителното движение в Македония, сред които Трайко Китанчев и други. Учителства две години в плевенските села. През 1897 г. заминава за Прага, където учи музика и философия една година, а после в Дрезден, където учи музика две години и завършва консерватория с отличен успех. Там е инициатор на дружинка „Родолюбец”, която следи освободителното движение в Македония. След завръщането си постъпва като учител по музика в Плевенската мъжка гимназия, но работи активно и в учителското дружество „Братя Миладинови”. Диригент е на плевенския хор и струнен оркестър, редактор на вестник „Нова струя”. За пропагандаторската си дейност е изключен от училищата в цялата страна. Заминава за София, където работи като сътрудник на редица издания, пише стихове, превежда. През есента на 1902 г. заминава за Битоля, Македония, където е назначен за учител по български език в Българската класическа мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” в града. Възпитател е на децата на руския консул в Битоля Александър Ростковски, служи за връзка между консула и Битолския окръжен комитет на ВМОРО. Влиза във ВМОРО през 1902 г. Почти всичките си пари дава за оръжие - препраща ги в Плевен, откъдето се получава въоръжението. Определен е за районен войвода на участъка Смилево - Гавято. На 15 април 1903 г. влиза с четата си в „столицата” на своя район Смилево. На 19 април 1903 г. е делегат на Битолския район на Смилевския конгрес, заедно с Георги Сугарев и Никола Русински,битолския район и секретар на конгреса, който взема историческото решение за обявяване на въстанието в целия македонски край. Назначен е за районен началник на битолския полски край. Четата му от 18 души, в оято са били и Дядо Андрей Петров и секретарят й Димитър Филдишев заминава за Битолско, за да се приготви за предстоящото Илинденско-Преображенското въстание. На 20 май 1903 г. тя пристига в село Могила. На сутринта на 21 май (стар стил: 8 май) 1903 г. четата е обградена от турска войска (кавалерия и артилерия) като в престрелката 28-годишният Парашкев Цветков е ранен и за да не попадне в плен, се самоубива. Умират още 8 негови четници, включително Кочо Песнаджиев, Димитър Филдишев и дядо Андрей Петров, а други 8 се спасяват. По-късно за отмъщение Георги Сугарев убива своя роднина Ристе (Христо) от село Секирани, за когото се е смятало, че е предал четата на Параскев Цветков.
„Тамо е Цветко войвода, тамо е крало бугарски" е песен за Парашкев Цветков. През 1942 година в Битоля се организира помен за Парашкев Цветков, на която присъства брат му д-р Александър Цветков. Същата година излиза и поемата „Могила“ от Цветан Чачовски на 16 страници, която също разказва за подвига на Парашкев. Цветков. През 1943 година годишнината от смъртта му е отбелязана отново. В 1944 година излиза възпоменателният лист „Параскев Цветков“.
На негово име са кръстени читалище и Македонското културно-просветно дружество в Плевен. Те, заедно с община Плевен, организират ежегодно поднасяне на цветя и венци на паметника на героя в Плевен и тържествен концерт на хора за македонските песни в града.
2Симеон Радев за Л. Нодо: (Това, което видях от Балканската война): „Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение. Това важеше за нас в България, но голямата си известност той доби през време на Руско-японската война, когато, кореспондент при руската армия, той бе пленен от японците. Аз всякога съм имал едно подозрение, че Нодо нарочно се остави да бъде пленен, защото искаше да види войната и от другата страна. Той прекарал цяла година в Токио и беше неизчерпаем, разказвайки спомени за времето, преживяно там. След като си предадеше вечерта телеграмите, ние се събирахме понякога в казиното. Той ме пренасяше далеч от събитията на деня, в незабравената от него Япония. Бил се оженил там, по съществуващия тогава японски обичай, с контракт за определено време и живял в новото си японско семейство като японец. "Вечерно време – разказваше той – през хубавите топли нощи излизах на разходка, придружен от цялото домочадие на съпругата си и предшествуван от слуги, един от които вървеше напред с фенер." Питах го дали е оставил след себе си някаква трагедия както в "Бътерфлай". "Не – каза той. – Скоро след моето заминаване тя се омъжи за един офицер от Генералния щаб." Забелязвайки моето учудване, той обясни: "В ония години една японка да живее известно време с бял чужденец – това се смяташе за нея като стаж в европейската култура."...Кореспонденциите му от Руско-японската война го бяха направили прочут. В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване“.
3Домусчиев, Георги. Парашкев Цветков. Из книгата “Да си спомним за тях”, 1943 г., Плевен, брой 50 април 2013.
4Пак там.

 

X

Right Click

No right click