Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - По дирята на ренегатите

Написана от Христо Милков
Посещения: 8423

Индекс на статията

 

ПО ДИРЯТА НА РЕНЕГАТИТЕ
(Сражение между с. с. Маргари1 и Крапа2 на 6. Август 1905 г.).

 

Margari MKБудната бабунска стража от петдесетина четници, водени от войводите Иван Наумов Абляка, Панчо Константинов и Дякон Евстатий, с последни усилия пристигна от Бистрица и реши да станува в ливадите под Солунска глава. Изморени от дълъг път, те едва стояха на крака, ала десетина бранници застанаха на охрана, а останалите на няколко купчини, увити в гуни, заспаха непробуден сън. На една страна личеха развалини от древното богомилско градище Гарван, а на друга – Бабуна, бистра като сълза, лудо се блъскаше из скалите по посока към Нежилово. Наблизу се чуваше се чуваше грохот на глигани, а откъм Папрадище пропяха първи петли. Силен вятър се спусна като вихър от високите чукари, провря се през гъстата гора, притисна към земята към земята папрати и бурени, зави към Остра чука и бързо отмина към Вардар.

От изток се роди румената заря и прогони гъстата мрачна завеса на планинската нощ. Бавно изплува кървавият диск на слънцето. Бляскави планини се къпеха в синкав прозирен въздух. Откъм Вардар плуваха леки облаци.

Низ планината екна смехът на бранници, ехо от песента на жътварки и жалобния повик на шумния Вардар. Откъм Даутица лъхна лек утринник и сякаш с тайнствен шепот понесе тъжната симфония за приказнокрасивата идилия на богомилите-бабуни, живели и борили се всред дивите скали и пещери на планината.

Горещ августов ден. Никакъв ветрец не полъхва. Издигнало се високо на синьото небе, слънцето прижуряше. Настъпи тежка мараня. Щурци пееха своята еднообразна и непрекъсната песен, птички скачаха из храстите и тревите, чуроликайки сити и доволни. Парливите слънчеви лъчи унасяха в сън изтощелите от глад младежи, налягали между храстите. Някои от тях – втренчили поглед в дрехите си – търсеха шестокраки неприятели; други, налягали на зелената морава, тихо разправяха за минали бурни години, за оставено свидно либе, за селските хорà, за седенки, за седенки и сладки приказки, чакаха с нетърпение да се донесе хляб и уталожат глада си; трети се навираха между скалите, търсейки вода да наквасят устни; Жечо Павлов апетитно разправяше за халби студена бира и кебапчета на Шуменските кьошкове, а насядалите край него пообърсваха устни, зер бира и кебапчета се мяркат пред очи.

- Ехе... хей!... Стига сладкодумец... стига де... гладна кокошка просо сънува! – викнаха в един глас купчина четници, задрямали край храстите.

- Що ми се е дояло пъстърва на скара! – обади се Наум Йосифов3 – Бира не ми трябва, ама малце вода да има по-харно ке биде.

Някои от по-гладните и нетърпеливи, стъпвайки предпазливо по стръмните скатове на величествена Бабуна, беряха къпини и боровинки, като един на друг се хвалеха кой повече изял.

- Бре, хлапаци, стига сте се катерили! За пусти къпини четата ще издадете! – каза дядо Иван Опълченецът. – Утре е Преображение, но зърно грозде няма да хапнем, както му е редно... Защо ви са къпини?

Пристигнаха милиционери от Папрадище и донесоха храна. Сухият хляб и бито сирене, твърдо като камък, се раздели по залък между огладнелите. Гладът за миг се забрави. Само Дуко беше много гладен и, предъвквайки киселец, мърмореше: „Леп требе... леп... бога ми со троа леп не ке биде!...“ Някои играееха руско сантасе и весел смях заливаше гордата Бабуна, сякаш всички бяха охолни и доволни. На една страна, залегнали на гърди, купчина младежи слушаха с внимание упътванията на Коста Крачолов по превързване и лекуване на рани. На друга страна, Димитър Върбанов, заврял се в лещака, хъркаше високо и ръмжеше, като че ли се караше с някого.

- Стани, Мито, ще ходим на охрана! – Викна със силен глас Петър Станев.

- Ти щур ли си, бре, тамам съм заспал, що ме будиш! – изохка заканително спящият.

Разговорите и смехуриите ту преставаха, ту с по-висок тон почваха и тук-таме се чуваха из ливадата припеви: „Хайде, мори, че удари войводата... хайде, мори, че удари Стефан Димитрова...“

Край една скала, тихо и унесено разговаряха войводите. Те с нетърпение очакваха Арсо Локвички. Този планинец-разузнавач беше се промъкнал в Поречието да разузнае намеренията на противника, та всички го очакваха с нетърпение.

- Мене от Григора не ме е страх. Знам съпките на това куче. Но Арсо много закъсня, а на пладнина трябваше да бъде тук – рече Алябакът. – Да не са го хванали или пък убили, а? Как ще кажеш, Панче?

- Не така лесно ще им се даде Арсо!... Хитра лисица е той. Вярвам скоро да се завърне, - каза Константинов.

- Стар харамия и добър юнак е, добави дяконът. – От въстанието го познавам.

Всички се стегнаха и поставяха в изправност оръжие и раници. Всеки чувстваше, че не така лесно ще се свръши един удар на ренегатите, на които и турците бяха в услуга.

Току в най-силната горещина един от малчуганите, свил се на кълбо в най-високата папрат, изписка: „Олеле, майко, змия ме ухапа“, но събудил се между другарите си, той плахо-плахо се мушна под гунята си, за да избегне присмехите на някои.

- Ке те ухапе някоя сръбска змия, сине майчин!... Дано не те парне!... – наставнически изруга дядо Иван. – Стар е дядо ти Иван, на Шипка Балкан се е бил!... разбира ги тия работи.

- Дедо Йоане, няма ли да си пийнеш едно ракивче? – запита Михал Мукев4 – Ке я хвърла, дедо Йоане!...

- Бре, цапарско кутре, не се смей на стар човек! – високо и със сърдит глас каза дядо Иван.

И пак почнаха веселите закачки и хорàта, и те нямаха край. Малчуганите стояха замислени край една бука.

- Войводите сръбски го заедоха айлъкот за юлий и требе да попуцаме, - разправяше Велко Апостолов, подскачайки живо и друсайки андартската си фустанела, окичена със ситни звънчета.

- Ке те пуцне бацко ти Григор, - озъби се пряко гръб Кольо Попадийчето и хукна та се скри в папрата.

Смях и пукот се понесе из високата папрат. Велко търси Коля да го гази за нескромните приказки. Нахвърлят се няколко четници и дигат Велка преко глава и с весел смях правят от фустанелата му гръцка могила.

Всред най-големия разгар на веселбите пристигнаха в стана Павле Чикбаев и Даскал Андрей поп Арсов от Богомила, а отдясно се показаха ръководителят на Ореше, Андрей Стоянов, с десетина милиционери. Всички налягаха по ливадата, между лещака.

Слънцето стигна най-високата точка на зенита и отлете към Суха-гора. Изпращайки своите багри от хайдушките поляни на Даутица и Караджица-планина, то се спусна над Клепа и обхвана с пламтящето си зарево ниви и ливади, макови градини и лозя. Въздухът бе наситен с розови краски, ливадите добиха лилави тонове; а върховете и рътлините на Биса, рязко очертаващи се във фона на заника, се разкрасиха с виолетов цвят. В миг изчезна реалното и като че ли над планината прелитаха някакви чудни, неземни сияния.

3

Красивият пламтящ заник излъчваше вече ту кърваво-червени, ту тъмно-виолетови багри, сложили своя оттенък всред гори и ливади, по скали и рътлини. В миг Лилячица потъна в пурпурно сияние, а Златовръх се жлътна като разтопено злато.

- Не е харно, деца!... – угрижен каза Андрей Стоянов. Змейот сака кръв!...

- Кой змей сака кръв, а? – запита тревожно Дуко.

- Оня преко Даутица, що си пие ракията со милязимина5 во Крапа ли, а? – запита Чикабаев.

- Нямайте гайле!... - отвърна даскал Андро.

- Не е на харно... даскале... не е! – повтори Андрей Стоянов.

- Чичко Андрей!...

- Що сакаш, бре Дуко?... Думай, сине!... С двете уши слушам, бога ми.

- Лебот..., лебот..., чичко Андрей... Що стана, а?

- На кулата кай Папрадище има потера... не може конете да минат... довечера со бога напред ке дойде лебот.

- На назе се така ке се случи! – каза Дуко, изгледа жално Андрея и приседна. Нещо като че ли запуши гърлото му и той млъкна.

А гладни бяха всички. Гладът не даваше покой никому. Но най-гладен беше Дуко Рапавеца. Той предъвкваше киселец и мърмореше: „Леп требе, леп... бога ми... со трошка леп не ке биде!...

Кръшен смях екна в планината, отлетя из чукари и зъбери и ехото бързо го повърна.

- Шо се смейте, бре, будали?!... Шо се плезите, а?... Гладна мечка оро не играй!... – каза Дуко и цял се изчерви.

Дели6 Димко нагласи тамбурата, даде тон, в миг звънна и запя:

Дуко наш лебец не къснал,
от чера он водичка не напил,
от ранина глигани е прогонил,
та два самуня жежки би глътнал!

Весел смях огласи планината. Дуко бързо се свря под гунята си и кипеше от яд.

Купчина луди-млади се хванаха за ръце, заобиколиха Дуко и заиграха лудо хорце. Пресрами се Дуко, хвана се за хорото и запя:

А бре... калеш Димко,
като свириш со тамбурата,
Защо чиниш измет на агата?

Разсърди се дели Димко, захвърли тамбурата в тревата, па запали лулата.

- Защо не свириш бре, чичко Димко, а? – викна Дуко.

- Шо бъркате тамбурата со агата, а?... Ешолу... еше? – кипнал от яд заговори бързо дели Димко, извади шарена кърпа и избърса потното си чело.

- Ке туриш агата во торбата, леба ми... – каза някой.

- Некюм да свирам, леба ми... – повтори сърдит делията.

Весел смях кънтеше в планината, сякаш всички бяха сити и доволни. Купчина момци водят Дуко за ръце, друга – дели Димко и ги молят да си дадат ръка и одобрят. Счепкаха се двамата като маче и кутре и току изведнъж се прегърнаха и подобриха. Димко нагласи тамбурата и тихо, тихо засвири. Звънна тамбурата, започнаха хорàта.

Откъм водопада се зачу гласът на Арсо. Всичко в миг онемя, затаи се. Той премина ливадата, прескочи потока и седна при войводите. Арсо донесе, че, от направените разузнавания, узнал какво четите на сръбската пропаганда ще престоят на почивка два-три дни в Крапа. След дълги съвещания и обяснения, взе се решение да се пристъпи към нападението на сръбските чети в с. Крапа.

Неусетно лятната вечер разпери криле лек полуздрач настели планината. По на десетина крачки един от друг се движеха четниците, провирайки се из гъста бодлива гора. С големи усилия отрядът премина Куртов камък и навлезе в Даутица-планина. Гъст здрач, тежък като олово, обхвана гората.

Почивка всред голяма ливада. Велко и Кольо се уловиха през рамо и почнаха да играят ситно хоро. На Велковата фустанела звъннаха звънчетата, лудо се разсмяха момчетата. Смути се Велко и не знаеше защо се смеят през тази тъмна като рог нощ. Наведе се Кольо, дръпна фустанелата и звъннаха звънчетата. Разбра Велко кому и защо се смеят и погна Колю из ливадата. По даден знак всички скочиха на крака и потеглиха на път. Велко и Кольо обикаляха ливадата и в тъмнината не можеха да се уловят.

В миг като че ли се разкъсаха нишките на мрачната завеса и на небосвода се показа луната. Дълги, подобни на сребрист воал сенки, запълзяха по небето и закриваха матовия блясък на луната, която бавно се топеше в дълбочината на небосвода, осеян с животрептущи звезди. Чудно красива вечерна гледка. Сякаш майката-природа, с нощното си великолепно рухо беше всеотдала на мечтателя да й се налюбува.

Отрядът пътуваше по един от хребетите на Даутица, пазейки се от секретните стражи на Григор Соколов Лямев, от село Небрегово, Прилепско. До Илинденско въстание той бе македонски войвода, а сега водач на нелегалната сила на сръбската пропаганда в Поречието. Придържайки се един о друг, четниците едва се изкачиха на една височина. Арсо и Велко Попадийски7 минаха напред в авангард. След малка почивка отрядът почна да слиза от планината по посока на селата Маргари и Крапа. Ливадите и гората бяха съвършенно непроходими и плувнали от водите на р. Блато. Всеки се мъчеше да се провре през клонете на дърветата, газейки до колене вода. След уморителен поход, изподраскани и разкървавени от драките, четниците навлязоха в един дол, където наблизу се зачу еднообразният шум на планински ручей. Наблизу имаше хубава изворна вода. Отрядът остана да почине край извора. Скоро от изток се роди първият лъчезар, звездите почнаха да бледнеят и бавно губят. Неусетно острият меч на утренника разкъса лекия воал на полуздрача и зората бликна в небесния лазур.

Секретният пост, поставен в една скала на пътя между Магари и Крапа, призори забеляза движението на непознат човек, облечен в бели бечви. Той влезе в засадата на тримата стражи, но щом схвана положението, веднага стреля против единия и хукна в обратна посока. Отговориха му три манлихерки. Той се превъртя два-три пъти на земята, извика отчаяно и, макар и ранен, избяга в шумака на гъстата гора.

Двамата войводи настояха да се денува край извора и с настъпване на нощта да се нападне Крапа. Дякон Евстатий предложи неговата чета да заеме една от височините. Алябакът, разчитайки на своята бойна сила и страхът, що беше внесъл всред хората на пропагандатаа, настоя четите да останат да денуват край извора, като уверяваше, че четите ще бъдат в пълна безопасност. Константинов напълно поддържаше становището на първия. И така четите останаха да денуват край извора. Дяконът остана недоволен. Той взема шестима четници, като ги постави на височината да следят и донасят за каквото и да било движение на въоръжени хора.

По това време войводите зачули нашата стрелба по пътя за Магари. Всички наострили слух.

- Противник, въоръжен с маузер, облечен в долама и бели бечви, мина през нас, - задъхано казах, пребледнял от бързото тичане.

- Какво си се изплашил и прибледнял, а?... Вий ли стреляхте?! – каза Константинов ядосан. – Пребили сте Арсо... Това ли трябваше да направите. Нали го чакаме да дойде от Маргари, а?

- Не беше дядо Арсо!... Не беше той... млад човек беше... приличаше на Стефан Келеша.

Алябакът скочи на крака, погледна ме очите и нервно запита:

- Позна ли го добре, а? Позна ли го?... Кажи, Стефане, кажи!

- По гласа го познах.

- Познаваш ли го по-рано?

- През време на въстанието бяхме в Сугаревата чета.

- А!... – каза Алябакът.

В това време пристигна Арсо Локвички заедно с един селянин, водещ един кон, натоварен с хляб и бъкъл с ракия.

Всчки разбраха каква опасност виси над главите ни.

- Ти позна ли добре Келеша, а? – ме запита дядо Арсо.

- Да!... Познах го.

- Да не беше Трифон?... Той прилича на него.

- Не... Келешът беше. И по ходенето го познах.

Дядо Арсо сви устни огрижено и тихо заговори с Алябака.

Отрядът бил открит от секретните постове на пропагандата още през пътуването и в ранни зори четите й ни обхванали от всички страни. За да узнаят къде са застанали войводите, те пропуснали да мине Арсо от Маргари и когато почне да дава сведения и обяснения на войводите, там да отправят чести залпове.

- Тук не трябваше да застанете!... Ей там горе да сте хванали височините, - каза дядо Арсо като посочи с пръст, където дяконът беше поставил охрана.

- И тук сме добре!... Сега да закусим, пък ще се дръпнем по височините!... – каза Алябакът. – Ще намерим....

Алябакът не можа да се изкаже. В миг градушка от куршуми се изсипаха край купчината спорящи. Дядо Арсо се хвана за левия крак и извика:

- Раниха ме...бързо заемайте височините.

- Прав ли бех, като казах че от таня яма мъчно ще излезем и може гроб да ни стане! – каза дяконът.

Като пчели, излезли от кошер, се пръснаха всички, заеха позиции и се почна жестока кървава разпра.

- Ор, Алябак!...бугарско куче... Падна ли ми на пусията, а? – крещеше с дива ярост Григор Соколов.

Нарежданията на войводите се даваха тихо. В жестоката саморазправа на двата кръвни врага се чуваха само съсканията на куршуми и гласове на по-смелите.

- Оттук отстъпи!...тамо ще те пребият...ела тук!...

Дяконът се опита с десетина души да се промъкне през едно сухо дере и излезе на височината, но бе забелязан и залпове от маузери го приковаха на място. Трябваше голямо самообладание, смелост и присъствие на дух, каквито не липсваха у мнозина, за да се пресечат домогванията на многочисления неприятел, настанил се на изгодни позиции всред канари и грамадни буки. Всеки противник беше добре залегнал и се прицелваше в тия от нас, които се одързостяваха да си пробият път и излязат от засадата.

Слънцето силно прижуряше, издигнало се високо на синьото небе. Никакъв ветрец не полъхна. Силно напрежение на ум и воля, на бойни сили и смелост. На всички устните им са напукани за капка вода, а писъкът на шуртящата от височината вода като някаква чудна симфония унасяше в сън ожеднелите войци.

- Тури ножа!... викна Алябакът, а гласът му се понесе през скалите и ехото бързо го повърна. – Напред!... викна той.

Групата на Алябака, състояща се от десетина души, се помъчи да достигне една скала, но залповият огън на противника не позволи това. Арсо се помъчи да земе един плочник, но повторно бе ранен тежко в крака.

Под барабанния огън на противника, Алябакът с петима смелчаци се настани зад група камъни. Той отправи чести пушечни залпове срещу тия, които имаха дързостта да се доближат. Но и противникът бе отдал цялото си внимание срещу него и маузерите постоянно бълваха куршуми и пееха химна на смъртта. Трябваше да се засили позицията с още стрелци. Пристигнахме още петима.

- По-скоро вземи плочника! По-скоро, Иване!... – извика тревожно Арсо. - Искат и него да вземат. Бързай!...

Положението беше отчаяно. Алябакът почерня като въглен, а чудни светкавици се нижеха от очите му. Мълнии от мъст кипеха в гърдите на тоя смел и безстрашен човек. Той само с присъствието си всред нас внасяше дисциплина, героизъм, пристъп към саможертва и ентусиазъм за борба. Наблизу иззад една скала почнаха да стрелят три маузери. Алябакът запали една бомба, в миг се изправи като пантера и я хвърли по посока на скалата. Последва страшен взрив. И оттам вече изстрел не се чу.

- Един по друг на десетина крачки след мене! – каза войводата и веднага направи първите прибежки под градушка от куршуми. Прибегнаха още трима след него. Кольо Комитката прибегна няколко крачки, но изведнъж легна на земята, скочи прав и кръв бликна от врата му; той се залюле и струполи на земята, без да продума. Камен Андреев и Стефан Улански почнаха да прибегват напред, но Стефан се претъркули, извика със силен глас нещо несвързано и млъкна навеки. На позицията останахме само с Павел Наумов, брат на Алябака. Нищо не можеше да се чуе от циничните псувни и грозни закани на Тренко Крапянин. Градушка куршуми съскаха като оси, а манлихерите и маузерите щракаха безспирно. Стреляхме в една от засадите. Отдясно на нас, припукаха пушки. Павел Наумов бе ранен в ръката. Там повече не можеше да се стои. Решихме да прибегнем към височината. Скочихме и с прибежки се помъчихме да се изкачим на плочника. На една малка поляна забелязахме противник. Залегнахме и почнахме да стреляме. В миг цялото ми тяло се затресе, извиках силно, колкото ми глас държи: „Павле, убиха ме!...“, преобърнах се няколко пъти от остри болки в кръста. Павел разбра, че не ще мога да се изкача и, макар и ранен в ръката, отстъпи сам.

От позицията на Алябака безспирно стреляха шест манлихери. Това подигна духа на останалите в низината и обнадежди вече и групата на Константинова с излизането из долината на смъртта.

- Дяконе!... Панчо!... Бийте в реката... Не пропущайте човек да премине!... - викаше с висок глас Алябакът.

Заставата на Коста Крачолов от шестима души премина близу край мене. Нададох вик за помощ, но не ме зачуха. Те преминаха дерето и се изкатериха на плочника.

Дванадесет манлихери от плочника вече биеха тревога за съдбата на заприщените в дола бранници.

Примирих се с положението и чаках последния си час. Лежах в локва кръв. Широкият ластичен колан, който обхващаше кръста ми, не пропущаше да тече много кръв, но все пак кръват ми течеше безспирно. Чувствах и съзнавах, как, всред пламналата от яркото слънце земя, ми ставаше все по-хладно и цялото ми тяло застиваше. Наблизу край мене, на десетина крачки, заврел се всред купчина камъни тежко стенеше Христо Тодоров, ранен в краката. Той не можеше крачка да направи. Христо взе да вика другарите ни по имена, да ги моли да му дойдат на помощ, но никой не можеше да ни помогне. Нямах никакви сили и не можех да стана от мястото си, където бях паднал. През реката почнаха да ме обстрелват. Чаках с нетърпение да ме доубият. Усещах вече как силите ми чезнат, а ръцете ми побеляха като платно. На няколко пъти се мъчих да стрелям, но пръстите ми не можеха да се движат. С тежка мъка сполучих да извадя наганта си, за да туря край на мъката си, но той падна от ръката ми и не можах вече да го взема. Силите ми изчезнаха. Дрехите ми бяха напоени от кръв. Отчаяно гледах пред себе си и слушах бойните викове и изстрели на сражаващите се. На няколко крачки се появи противник, идещ откъм реката, но в миг остро изпсува, подскочи, изтърва пушката си и падна като дъска.

- Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!... – се чуваше отдалече басовият глас на Петър Станев. След това някакъв хор продължи и в ушите ми леко долиташе някаква чудна мелодия, тиха, приятна.

Бях легнал на гърди и кръвта ми свободно течеше. С голяма мъка сполучих да се обърна и легнах върху гърба си. Това ме спаси. Дрехите ми се залепиха за тялото и запушиха раната, но най-много за това спомогна коланът и фустанелата.

За малко боят престана, притихна. Зачух гласа на Алябака. Той питаше Павле за мене. Това сякаш вля нови сили кръв в изпразнените ми вени.

- Наумче! – каза Алябакът. – Промъкни се да видиш жив ли е!...

- Зле е ранен. Тук под нас е близу на поляната.

Зачух гласа на Наума. Той се спущаше под скалите. Дойде близу до мен, но не ме видя. А куршуми като оси съскаха, ровеха земята и се забиваха по буките. Той застана на поляната, поразгледа се, прекрачи няколко крачки и ме забеляза. Приклекна при мене, взе ми револвера и ме изгледа в очите. Питаше ме нещо, но не можех да му отговоря.

- Що искаш да направиш, а?... да се отепаш ли?...

- Наумче, братко, убий ме!... Не ме оставяй тук!... – несвързано му отправих молба, като го гледах с умиление в очите.

- Немай гайле, братче, ще те кача горе.

- Бегай ти горе, тебе да не те убият!...

- И тебе ще отведа...

- Кръвта ми изтече, Наумче!...

Без да се разправя повече, той ме вдигна на крака, взема ми пушката, метна я на рамото си, хвана ме здраво изотзад за двете ръце и се помъчи да ме подпомогне да ходя. Направих няколко крачки и клекнах. Противникът ни забеляза и залпове отправи по нас. Наум ме качи на гърба си и ме понесе из планината. Дрехите, ръцете и лицето му се съвършенно изцапаха с кръв. На едно место припадна, остави ме, взема въздух, скочи на крака и ме понесе по височината. Целата група на Алябака беше вземала вече друга височина. Забелязаха ни другари, пристигнаха и ни посрещнаха. По това време Кольо Попадийчето донесе на гръб Христо Тодоров.

Саможертвата на Наум Йосифов и Кольо Попадийчето внесе ведра струя от радост и вяра в борбата.

Дяконът с петима четници сполучи да се промъкне през реката, без да бъде забелязан от противника, изкачи се при ядрото и почна да обстрелва противника.

Съдбата на Константиновата група висеше на косъм. В най-силния разгар на сражението Наум Йосифов се върна обратно при извора, заа да подпомогне и поведе групата на Константинова. Под усиления залпов огън на ядрото около Алябака и дякона, неколцина четници сполучиха да се изкачат и засилят бойните сили на височината. Всред вихрения танц на съскащите куршуми и трясъка на няколко бомби, групата на Константинов бе преведена и сполучливо се изкачи при ядрото на височината.

Голямо облекчение настъпи в душата на всички.

Измъкнаха се вълчетата от клопката.

От десния фланг се чуваха безспирните цинизми на Григор Соколов и Тренко Крапянин.

Виждайки как се изплъзнаха всички от ямата, Григор викаше с истеричен глас:

- Ор, Алябак, бугарско куче, ако ми паднеш во ръка, жив ке те дерам!...

- Когато ми паднеш в ръцеете, тогава ще си поговорим! – му отвърна Алябакът.

- Ой мори, дива мечко, Алябако, ако ти не си овде, сите бугараши живи ке ги одерам! – крещеше Григор.

Въодушевен от заканите на Григор Соколов, четникът му Йосиф Арнаутинът, неусетно се приближи на 20-30 крачки, в миг се изправя и стреля по Алябака. Но той вдигна пушката си и с един изстрел повали Йосифа на място. Той се струполи без да мръдне. Показа се друг бабаит, но и той намери смъртта си. Това внесе страх в редовете на неприятеля, макар и многочислен. Поддържан от купища стрелци, Алябакът не даде на неприятеля глава да дигне.

Отрядът леко се придвижваше и отстъпваше.

Едва привечер се забеляза присъствието на аскер от Дебрище и башибозук от съседните турски села. Цели часове те наблюдавали сражението и точили зъби за плячката, която ще им падне.

Целият отряд, носейки ранените, потегли низ ливадите на Даутица, но щом настъпи полуздрач, той направи силен завой и навлезе в Топалица. В колибите на склопчарниците, където селяни от с. Ореше работят склопци, фелдшерът Коста Крачолов направи първата превръзка на ранените.

Група бранници, макар гладни и в тежка преумора, веднаха заеха постовете за охрана. Към полунощ пристигна храна от с. Ореше и изгладнелите бойци позалъгаха стомасите си.

Настъпи нов ден, топъл и светъл.

И всред величествената гледка на небесния лазур, който краси Бабуна-планина, на купчини се движеха младите бойци. Едни почнаха да перат дрехи, други да се кърпят. И в миг всичко се забрави. Почна се весел смях... смях до насита. Кръшният смях на палъвите младежи съживи майка-Бабуна, която прикри в скутите си родните си чеда.

6

1В XIX век Маргари е село в Прилепска каза на Османската империя. „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Маргарит (Margarite) е посочено като село с 15 домакинства и 65 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Маргари е населявано от 230 жители българи християни. В началото на XX век цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Маргари има 200 българи екзархисти и функционира българско училище. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Маргаре като българско село.
2В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година Крапа (Krapa) е посочено два пъти - веднъж като част от Прилепска каза с 48 домакинства и 233 жители българи и втори път като част от Кичевска каза с 37 домакинства и 145 жители българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Крапа е населявано от 600 жители, всички българи. Цялото село в началото на XX век е сърбоманско. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Крапа има 82 сръбски къщи. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Крапа има 560 българи патриаршисти сърбомани и в селото функционира сръбско училище. След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия. На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Крапа като българско село.
3Наум (Наумче) Йосифов Митрев е роден през 1888 година в Охрид, тогава в Османската империя. Син е на Баба Кръста Йосифова, чиято къща е основна квартира на ВМОРО в града, и която е многократно задържана от турските и сръбските власти. Брат е на Илия Йосифов и Владимир Йосифов, също участници в революционното движение. В 1902 година влиза във ВМОРО. В края на годината е арестуван и измъчван. Амнистиран е през пролетта на 1903 година. Изпълнява куриерски задачи. През Илинденско-Преображенското въстание е четник. След въстанието през есента заминава на гурбет в Румъния. В края на 1904 година пристига в София и се присъединява към четата на Иван Наумов Алябака, с която заминава за Велешко. След възстановянето на революционната организация през 1910 година е войвода на Гяваткол.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение в трета отделна партизанска рота и Сборна партизанска рота на МОО. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.
През Междусъюзническата война и по време на Охридско-Дебърското въстание се бори против сръбската армия в Охридско. След 1923 г. е войвода в Охридско. През пролетта на 1925 година преминава река Вардар заедно с четите на Илия Которкин, Андон Попщерев, Тале Андонов и Петър Ангелов с куриерска чета на Христо Андонов. На 18 юли 1925 година четата на Наум Йосифов дава голямо сражение на сръбската жандармерия, която отстъпва с няколко жертви. Това сражение кара сръбският военен комендант в Охрид Лазаревич да иска бързо десет хилядна войска от Битоля и Скопие, „за да не се получи това, което стана в 1913“. Брат му Илия, също деец на ВМОРО, е убит за назидание от сръбските власти. През 1946 година Наум Йосифов е арестуван от сърбокомунистическите власти в Охрид и е осъден на смърт. По-късно присъдата е променена на доживотен затвор.
4Михаил Мукев – български революционер от ВМОРО и в 1905 година е четник на Георги Шкорнов. След Междусъюзническата война в 1913 година е войвода в Битолско и дава сражения на сръбските окупационни части. След Първата световна война се връща в Битолско и действа с чета в Цапарско, но е заловен от сръбските власти, осъден на смърт и разстрелян в местността Билбил камък край Битоля.
5Милязим – тур. лейтенант, хилядник.
6Дели (тур. deli) - Луд, немирен, палав.
7Велко Апостолов Попадийски или Попадичанеца влиза във ВМОРО и е четник при Стефан Димитров и Панчо Константинов. След Илинденско-Преображенското въстание от 1906 година е главен войвода във Велешко, поради липсата на районен войвода. Участва в сражението на Ножот в 1907 година. Загива в 1908 година в село Скачинци заедно с двама свои четници, предаден от сърбомани. Според Васил Балевски Велко Попадийски и Милан Змията са разкрити от турско заптие и убити след престрелка във Велес.

 

X

Right Click

No right click