Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Македонка

Написана от Христо Милков
Посещения: 8430

Индекс на статията

 

МАКЕДОНКА
Картини и видения из Охрида син

 

На светлата памет
На моята майка Евтима.

 

640px Ilinska planinaСутринната заря се спустна из висините и обхвана Бигла с нежните си криле. Глухо изохка планината и се събуди от дълбок сън. Пламтящият диск на слънцето бавно изплува и хвърли блестящ сноп лъчи към Илинска църква. Далечните планини плувнаха в синкав, прозирен въздух, а откъм Пуста-река се проточиха на вълни, на вълни бели облаци. Лек утриник лъхна от чукарите на Лиска и залюля клонките на среброликите бели брези, а трепетликите край потока с еднообразния си шепот нарушаваха суровото величие и мълчание на планината. Тихо зашумяха и извисилите стройна снага огромни буки, а отдолу, под скалите, с чуден ритъм плискаше пълноводният планински поток, спускайки се из стръмните сипеи. Въздухът започна по-силно да ухае от разцъфналите липи.

Купчина младежи се любуваха на дивната хармония на утринната роса и наблюдаваха как нежните горски билки добиваха свежест и красота. Друга купчина беше заобиколила грамадно огнище всред широка поляна, като се надпреварваха кой да натрупа повече сухи клони върху буйните пламъци. Едни сушеха и чистеха дрехи, други пушеха, а някои тихо разговаряха.

Всред високите буки на Бигла настъпи нов ден, нов живот. До една старинна бука се водеше оживен разговор, който ту притихваше, ту с по-гоям жар се засиляше. Разговорът се водеше от двама въоръжени мъже, почернели от нередовния живот из планината. Те бяха облечени в мияшка носия. Макар едва прехвърлили тридесеттях години, с небрежно пуснатите бради и мустаци, приличаха на старци.

- Да, Бояне, голям смут настъпи всред нашите хора. Натрапените пришелци се стремят да унищожат всеки по-буден младеж. Охрид и Преспа стенят под ударите на врага. Ето вече две кървави години изминаха откак се настаниха в родината.

- Така е, Смиле!... – така е, братко!... – каза Боян, като дълбоко въздъхна.

- Трябва да се отзовем на тревожния им вик и отидем между тях, - отвърна Смил и погледна Боян в очите.

- Това е вече решено. Въпросът е кой от двама ни да поеме тази задача?

- Да... да... там е работата. Не би било зле аз да отида!... – разтревожено и с умолителен глас каза Смил.

- Не, братко, не!... Без друго аз!... – упорито отвърна Боян.

- Виждам, че ти няма да отстъпиш, но те моля, Бояне, но те моля, да сториш това! Близките ми връзки налагат...

- За всичко друго ти отстъпвам, но по тоя въпрос не!... Друг път ти ще отидеш... много пъти си ходил...

- Е добре, Бояне!... Щом не отстъпваш... аз ще отстъпя, братко – каза Смил, хвана Бояна за ръце и се засмя добродушно.

- Много ти благодаря, Смиле... – каза Боян и възторжено прегърна другаря си.

- Вярвам, ще заякчиш връзките добре и ще чакам с нетърпение да се върнеш.

- Не по-рано от седмица.

- Не забравяй да съобщиш на Ангела, че Ильо не е вече между живите.

- За кой Ильо?...

- За другаря ми, Ильо, за тоя, който не свеждаше глава пред силния...

- А...а...а!... Мъченикът на Бабуна ли?

- Да, Бояне, за него. Той беше един между малцината останали смели борци. Неговият железен юмрук по-рано беше изплашил аги и бегове. По време на Албанското въстание той събра отново четата си, за да удари пришелците, но двама от малодушните му четници го издадоха. Той и брат му Владе бяха заловени в Битоля. Буен младеж беше той!... Око не му трепна от врага, макар че беше в негови ръце. Съдиха го и го осъдиха на една година затвор. След като му прочетоха присъдата, в лицето на съдиите той оплю тяхното правосъдие. Озлобени от неговото хладнокръвно държане, новите поробители му поставиха вериги, за да го закарат в скопския затвор. В Бабунското ханче „Зър попе“, след тежки измъчвания, той издъхнал. Тежка мъка ми е за него.

- Още от Бабуна аз исках да узная нещо за него, но ти на два пъти се разчувства и аз не исках повече да те тревожа. Сега разбрах защо толкова тъжиш за него. Да, Смиле, такава е съдбата на борците.

- Така е, Бояне, така... На Ангел ще кажеш истината, но той да запази в тайна от баба Кръста трагичния край на Ильо. Неговата стара майка мъчно ще понесе тая загуба.

***

Всред хайдушките поляни на Бигла, обиколени от вековни буки, Боян се прости със своите другари и пое пътя из планината. В него кипеше прилив на духовна мощ и стихиен бунт.

Високо на небосклона лъкатушеха облаци, един по един руменееха и се спущаха към заника, сякаш измъчени от дългото скитане, отиваха да търсят вечен покой. Край стария римски друм при Илинската църква малки пастирчата гледаха в захлас пламтящото зарево на заника, изплашени се поглеждаха от кърваво-червените краски на появилата се гледка и вкупом подгониха стадата към селото.

Той премина Илинската църква и продължи към Старо Велмей. С жадни гърди поемаше хладния въздух. Без почивка, в късна нощ, той пристигна пред една схлупена хижа, всред гъста гора. Там го очакваше един младеж, който се хвърли в неговите прегръдки.

- Не се съмнявах, Бояне, че ти ще се отзовеш на поканата ни и с нетърпение те очаквах, - каза младежът, целият пламнал от радост.

- Едва придумах Смил!...

- Той винаги отстъпва на тия, които обича!...

- Колко ми е драго, Ангеле, че ти ме посрещаш!

- Тук е безопасно. Легни да си починеш, пък довечера ще пътуваме – каза Ангел. – Цял ден ще почиваме.

- Планината е обхваната от потера и с мъка може да се опазиме – каза влизащият дядо Гюрчин, и като видя Бояна, чудна усмивка се очерта на широкото му почерняло чело. Той седна при Боян и, без да може да продума, две едри сълзи се претъркулиха по обгорелите му бузи.

- Що чиниш бре, харамийо, а? Пак ли?

- По-рано с поп Василя срещнахме нашите, а сега со Ангелето. И синот, като татка си, не падна далеко. Харен чоек беше поп Васил... Отепаха го по въстанието... Ама и я люто им отвърнах, Бога ми... со лихвата... – каза харамията и сведе чело.

 -Дядо Гюрчине, довечера трябва да влезем в града. Да поразгледаш добре, да не бъдем изненадани. Ама по-скоро се върни! – каза Ангел на стария харамия и го потупа по рамото.

- Немайте гайле, пиличиня, само слънцето да зайде! – отговори смеешком харамията, нахлупи кечето на глава и излезе.

- У вашите в града е опасно да останем, нали?

- Дума да не става, Бояне.

- А къде ще престоя?

- Къде ли?... Къде другаде, ако не у баба Кръста първата нощ.

- Коя е тая баба Кръста, а?...

- Майката на Ильо наш...

- Тъй ли?

- Да, Бояне. При нея сме най-добре. Па кой ли не познава баба Кръста? Тя даде всичко за делото. Синове изхрани... един в чужбина, друг в гората и двама в затвора...

- Да... да... Смил ми говори за нея.

- Чета ли премине, пренася ли се нещо, золумджия ли се премахне – без нея нищо не се върши. Око й не трепва, Бояне. Щом й се възложи работа, сън я не лови. Кой от където дойде, болен или ранен четник, подгонени учители, куриери – тя поема грижата.

- Това е неволята на нашата майка... сън да не я лови за децата й.

- Та ти казвам, Бояне, макар че е дребна женица, но с яка душица. От нищо не се бои. Много пъти влиза в затвора, но око й не мига. Тя много тъжи за Наума, който е в планината, но сърцето й се къса за съдбата на Ильо, когото препратиха в скопския затвор.

- Е... да... да... – каза смутено Боян.

- Дано дочака деня... да види своите соколи и се порадва свободно всред тях!... Дано Бояне, дано дойде по-скоро деня на великата разплата!...

- Ангеле!... Ангеле!... Чудна душа имаш!....

- Що има, Бояне?! Що? – каза Ангел и втренчи поглед в другаря си, хвана го за ръце и със затаен дъх очакваше да заговори. Като че ли предчувстваше нещо лошо.

- Как ми се стяга душата... братко.... Но трябва да ти съобщя, трябва...

- Що има, Бояне?!...

- Тежка участ сполетя тая добра женица...

- Що думаш, Бояне? Какво е станало?... Да не би Ильо?....

- Изядоха го... изпиха му кръвта... Влачили го до Бабуна, окован в тежки вериги... и там го убили.

- А... а... а!...изхлипа Ангел.

- Намерихме трупа му захвърлен в скалите. Смил много тъжи за него. Погребахме го всред скалите на Бабуна.

- Горкана! Тя не ще преживее загубата!...

- Смил те моли да криеш от нея това, що ти казах.

- Как ще крия от нея истината? Как ще я лъжа в очите?

- Ще мълчиш...

- Това ли заслужава тя? – каза развълнуван Ангел и обилни сълзи обляха мургавото му лице.

- Ставайте, деца, не губете време! – каза влизащият харамия, едва поемайки въздух. Потерата е овде наблизо... ке прибегнеме до насрещната горичка, пък щом се свечери... немайте гайле.

***

Пролетната вечер, пръснала чер саван над планината, бавно настила своето мрачно було. Тихо ромоли ситен дъжд и облива старинната гора. Подпирайки се на пушките си, тримата бродници с бърза крачка слизаха по една стръмна пътека, проточила се като смок всред стръмните скали. Старият харамия познаваше и най-малките гънки и завои на планината, на три пъти проведе групата над самите засади на дебнещия неприятел. Провирайки се из шубраците, тройката пристигна по един сипей, скрит от окото на неприятеля. Дъждът се засили и едри капки забрулиха нощните бродници. Младите буки се превиваха от северняка и надаваха болезнени стонове. Старецът, свикнал на тези несгоди, се поослушва встрани, като че ли иска да проумее тихия напев на гората.

- Сссттт... – каза харамията, вдигна глава нагоре и даде сигнал с подсвирване.

Отговорът бързо последва. Из леските изскочи пъргав младеж, с едва наболи мустаци.

- Ангеле!... брате... от шест часа чакам със затаен дъх. Колко се радвам, че можахте да се промъкнете през засадите на потерата! – с вълнение каза младежът, вгледждайки се в Бояна.

- Да ни е жив дядо Гюрчин!... Лесно избягнахме засадите.

- Много се безпокоях... много...

- Защо, бре, Благо?

- Потерите са обхванали планината от Илинска църква до Сирулския рид.

- Нищо... нищо, Благо. Нали сега сме добре? Ето ти Боян, за когото така често говорим. Подай му братска ръка. Той е много изморен, но трябва веднага да потеглим... Страх ме е да осъмнем вън от града! – с топли и сърдечни думи говореше Ангел и настояваше веднага да тръгнат.

- Тук насрещна, в лозята ни чакат наши хора, - каза Благо.

1024px Ochrida by Mary Adelaide Walker

Бродниците с тихи стъпки преминаха шосето и влязоха в една колиба, посрещнати от петима младежи. Миг на радост, миг на братски прегръдки. По лицата на всички се четеше доволство и радост. Един през други се надпреварваха да почерпят гостите си с цигари. Произнасяха се имена на познати, шепнеха се тихо разни епизоди из града и времето бързо летеше. Пръснати по двама, бродниците потеглиха на път и скоро влязоха в една от крайните махали. Тук-таме се обадиха няколко песа, но изведнъж млъкнаха, като че ли някой ги стисна за гърлото. Ангел и Боян се покачиха по дъсчената стълба на горния кат на една стара къща, посрещнати от една възстара жена, превързана с черна шамия, която ги въведе в доста голяма стая.

- Добър вечер, майко Кръсто, гост ти водя в късна нощ! – със синовни чувства каза Ангел.

Старата погледна непознатия младеж и го целуна по челото. После скръсти ръце на гърди и със силно вълнение заговори: „Да ми си здрав сине... Дано си по-късметлия от моя Ильо!... Свети Климе и св. Наум да ти са на помощ!... Моите синове не са арно: един е на чужбина, друг во планината, а двама гният в тюрмето... Вие да ми сте здрави, деца, на вас да се нагледам и нарадвам. Откак Владе и Ильо затвориха... бел ден не сум видела... съвсем остарех. Жи ми Св. Климе!... тежка мъка като камък е заседнала во душата ми.

- Така е, майко... така е!... – каза Ангел.

- Какво съм се разбъбрала...вие се изморени, деца, полегнете и спете... Аз сум си отспала и ке си поплета чорапа, докато се разсъмне... – през сълзи каза баба Кръста.

- Ще ти отведа гостите!... – каза във възбудено състояние влизащият в стаята Андон.

- Не ги пущам, синко, добре са у мене.

- Лъжеш се, майко. Оня обикаля и нещо душка... Още сега през заднята ограда ще минем, пък утре, на връща не от църква ще ги видиш у вуйко Лъвови!...

- Щом е така, побързайте, - каза старата и изпрати младежите през двора, като на очите й се очертаха две едри сълзи, търкулнаха се и намокриха плетивото.

***

В непробуден сън почива старопрестолният град, обвит в мъгливото було на нощта. Неусетно призори мъглата почна да се разредява и губи в низините на езерните дълбочини, просмукващи се вихрен танц на бърза превара неканения гост,  за да го прикрие в своите хладни обятия. Боян и Ангел от една къща, издадена над самия езерен бряг, наблюдавариха грохота на вълните. Пред техния взор една след друга картините се менеха. Неуморими витези безспирно пришпорваха златоковани чунове, веслата на които със страшна сила блъскаха буйните вълни. Те се плъзгаха към брега и се удряха в крайбрежните каменни блокове, върху които лежат основите на старинни домове.

Призори екна камбанен звън, последван и пригласяван от няколко камбани. Острите и равномерни звуци на камбаните прелитаха мухлясалите влажни зидове на черковния двор, разливаха се вълнообразно и замираха във водната стихия. Звънливото ехо се понасяше като дивна песен на бродещи витези и се гмуркаше в дълбочините, за да продължи след малко еднообразното бим-бам-бум, бим-бам-бум.

И в борбата за надмощие, развихрила се между мрака и светлината, остър меч проряза тъмната завеса и от изток се роди руменият зрак. Той се разля в широка линия и бледоматова светлина обля погледа. На небосклона се появи първият лъчезар и хвърли светъл сноп лъчи в синевината на езерните чертози. В миг златокованите чунове потънаха в бистрите води на езерото. Игриви водоскоци поеха с тайнствен шепот симфонията и излъчваха бисерни струи, които пръскаха в шир и оросяваха челата на замечтаните младежи.

Боян остана изумен от царствената осанка на красивото утро всред Охрида син и величествената картина, напоена от благовонието на майката земя.

- Погледни стръмните склонове на величествената Галичица и Петрина планина, как се оглеждат чаровно в езерните синевини! Ето пък там е Мокра-планина, накитена с вековни букови, дъбови и кестеневи гори. Колко прелестен е моят роден кът! Но... жестоката съдба ни прогони: да чезнем от тъга, да вехне нашата младост... да копнеем за миг да го зърнем, па ако ще да намерим и голите стени затвора или своя край!... говореше с вълнение и мъка Ангел.

- Ангеле!... Остави ме да се нарадвам на величието на тоя безценен дар!... умолително настояваше Боян, пленен от красивата водна стихия.

Тихо на пръсти влезе в стаята баба Кръста, страхувайки се да не събуди изморените юноши.

- Бре, деца, зло да ви не види!... Пък аз мисля, че спите. И водата на свети Климе се бунтува. И она не иска да биде рая покорна, та ние ли ке траеме со скръстени ръце, а? – каза старата и седна до прозореца.

- Много си подранила!

- Дръпни се, Боянчо, навътре!... Чужди хора гледат навамо! – каза благодушна старата и дръпна замечтания младеж.

- Отдавна гледаме в захлас неуспокоените духове на древните Самуилови витези, бродещи със своите вихрогони бурните талази.

- Бояне, остави шегите настрана. Нека майка Кръста каже що я е принудило да дойде толкова рано.

- Наскоро ке дойдат Наум и Огнян да си поговорите по нашите работи. Аз скоро ке се върна, за да ви се нарадвам да ме утешите, - каза старата и излезе навън.

Вратата се открехна и в стаята влязоха двама младежи.

- Елате ранобудници, да видите Боян, когото познавате от нашите разговори! – каза Ангел на влизащите.

- Да ни е жива майка Кръста! Нали я знаеш каква е припрата, в ранни зори ни дигна да ви видим. Тя се радва на Бояна, като че ли вижда своя Ильо.

- Бог да й е на помощ! – каза Ангел.

- Какво има? Какво!.... И Илия ли убиха тия зверове!...

- Да, Огняне. Боян ми каза, че като минавали със Смил през Бабуна-планина, намерили трупа на Ильо.

- Ангеле!... Ангеле!... ти нали даде дума да мълчиш!...

- От Огняна и Наума ли ще крием, Бояне!

- Горката майка Кръста!... Трябва да я подготвим и по-късно да узнае за злочестината... за загубата на Ильо, когото тя тъй много обича. Тя много преживя и ако узнае това, не ще може да издържи! Чу ли, Огняне? Да се запази в тайна! – каза възбудено Наум.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана с вирнато чело баба Кръста, бледа като мъртвец, мятайки поглед от един на друг.

- От мене ли ке криете, деца?....

- А!... – каза Ангел, хвана се за челото и седна.

- И Ильо ли изядоха, а?... Говорете деца... кажете ми истината!... Жи ви Свети Климе!... От вашите сладки уста искам да чуя... името на Иля!...

- Опасяваме се за Ильо, - смутено отговори Огнян.

- Вистината... вистината ми кажете... деца мили!....

- Майко!...Кръвта на Ильо ороси Бабуна... Той изпълни своя дълг. Много си, майко, видела и преживела!... – с тежка мъка едва каза Ангел и й целуна ръката.

- Както татка ти поп Василя, чедо, - каза тя и тежко въздъхна. От измъчените гърди на баба Кръста в миг се изтръгна и проточи странен вик, безмълвен, подобен на воя на зимния вечерник: „Ильо!... синко!...“ с тежка мъка извика старата, струполи се на дъсчения под и зави като вълчица.

Изведнъж забиха в хор камбани, острият металически звън се разнесе из града. Камбаните продължиха да звънят.

- Що е това?... – запита Наум.

- Жи ми свети Климе, що сторих? Зло да ви забрави!... – простена старата, едва привдигайки се от пода, придържана от Ангела.

- Що има, майко?

- Скоро ке дойдат Боре и Даме со чуна да ви отведат. Оня пак е подушил, Ангеле, та баскън ке прават.

- Ето!... идат, - каза Огнян.

- С нас ще вземем Боян и Ангел, а вие веднага се разпръснете по къщите си! – каза тихо влизащият Борис.

- Готови сме, - каза Ангел.

- Довиждане!... Утре на Галичица да се срещнем!... – каза Боян.

- Борете се, деца мили, народа избавете... той от вас чека!... – каза старата и с вирнато чело излизе на улицата.

 

X

Right Click

No right click