Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Петър Христов Германски

Написана от Христо Милков
Посещения: 8417

Индекс на статията

 

ПЕТЪР ХРИСТОВ ГЕРМАНСКИ1
(Преспански войвода)

 

1.petar hristov imaro germanЦял низ векове ни делят от епохата на Климента и Самуила. В този краен предел на българската земя първият учител иззидал основите на славянското живо слово и създал народната книжнина. Цветущи културни средища са били те и във времето на Самуила. От мраморните дворци на Самуила в островите Град и Ахил днес стърчат само буренясали развалини.

Величествената Самуилова Преспа, всред която безспирно се вълнуват тъмнозелените талази край лазурните брегове на двете чаровни езера, със своето синьо небе, ненагледни картини и ведра красота, пред които човек стои като занемял, през вековете на робството е била изоставена на произвол. Народът на Климента и Самуила, останал без културни средища, опростял и потънал в невежество. Гръцката пропаганда бе свила гнезда и селяните са били  провъзгласени за „българогласни елини“. Те щяха да бъдат напълно елинизирани, ако не бяха запазили свещенния дар на Климента – родната реч. Този дар на Климента в началото на ХIХ век осъзна малцина просветени и мнозина неуки синове на тази твърдина, които почнаха да будят от дълбокия сън и невежество своите братя. Те се бореха със слово и меч да изкоренят всред народа разпространяваната легена, че „Бог знаял само гръцки език“; те се бореха да стимулират енергична съпротива по отношение домогванията на елинизма и прииждащите от Гърция андарти да отождествяват християнинът и гъркът като идентично, т. е. да внушават на народа, че който е християнин, той непременно е и грък.

И в епичната борба на селяните-бърсяци се развихри недопетата песен на осъзналия се роб, който, събудил се от вековна летаргия, пазеше своя звучен език и своя род. И край лазурните брегове на бурна Преспа се водеше жестока борба на два фронта – срещу беговете-феодали и срещу гръцките-андарти.

Един измежду неуките синове на лъчезарна Преспа е Петър Христов Германски. Той е роден през 1860 г. в с. Герман. Едва напълнил 20-годишна възраст, той почва борбата срещу елинизма. През 1890 г. той организирал революционна група, състояща се от съселяните му Наум Фотев Геровски, Дине Гроздановски, Иван Питропов, Коте Поповски, Спиро Лянгов и др., която група започва борбата срещу елинизирането. През 1895 г., след основаването на ВМРО, тази група в нейните редове и се почва организирането на езерния район. Тук в редовете на организацията са приети и някои по-свободолюбиви албанци, за да могат да служат като преносвачи на оръжие и укриватели.

След разнищването на аферата Петров, цялата група на Германски попада в затвора през 1901 г. и всички осъдени на доживотен затвор. Но в началото на м.март 1903 г. последва амнистия и Петър Германски, заедно с другарите си излезе на свобода. Веднага след амнистията той поема ръководството по въоръжаването и подготовката на въстанието в Преспанкия район.

Макар и неук, той беше човек положителен, волеви и характерен. Надарен с природен ум, с голяма ловкост и смелост, с добър усет и тактика на борец, тоя народен син бдеше над народа и го пазеше от разкрития по въоръжаването. Тази негова тактика и умела дейност по организирането на езерния район, както и ръководене на сражението и избягване на жертви му създадоха голямо име в родния му край.

През време на въстанието той беше един от районните войводи, като ръководеше 200 членната чета на с. Герман. След смъртта на войводата Никола Кокарев, той остана първата боева сила. Под ръководството на Преспанския горски началник Александър Евтимов2, Петър Германски води няколко сражения с турски войски заедно с битолската чета на Иван Кафеджията през август и септемврий в с. Герман, Шаовци, Наколец, Бостанджиовци, Любейно, Щърково и Германската планина. В сражението при Щърковци пада убит войводата на битолската чета Иван Кафеджията3. В това жестоко сражение, със своята тактика и смелост, Германски спасява четата от явна смърт и заедно с горския началник Ал. Евтимов сполучва да прикрие четата.

3.basa 771k 1 201 1 petar hristov germancheto

След злополучния край на въстанието, Петър Германски замина за Америка. Не за печалба отиде той там. Този самуилов потомък, макар и неук, проагитира между емигрантите-преспанци, че е належаща борбата в езерния район, събра материални средства за въоръжаване на тридесетчленна чета и в началото на 1905 г. той пристигна в родния си край. Там той поведе борба с беговете в някои чифлици, в резултат на което безстопанствените селяни-ратаи от Рудари, Медово, Щърково и др. заграбиха имотите на някои бегове и станаха собственици, а Петър Германски пак остана безимотен. И така беше за него по-добре, защото той не се бореше за лично щастие.

В края на м. ноември 1905 г. Пандо Кляшев4 от името на костурското ръководно тяло, писмено замолил Петър Германски да проследи в с. Нивици двама куриери на андарта Василакис Лахтарис5. С вихрен устрем Петър Германски поема възложената му работа, денонощно бди на своя пост и увечава с победа своя луд набег из езерните простори.

И през една безлунна нощ ревна Преспа с неудържима ярост, възбунтува се, надигна потъмнели води против тия, що се осмелиха да прекосят нейните талази.

9.800px pando klyashev imaro potraitИ пристигна Германски с чун в о. Град, където стануваше четата на Дякон Евстатий и Кръстю Трайков. Макар и изтощен от бързото каране на чуна, той и другарят му паднаха на земята и нямаха сили да говорят. Размениха се мисли и всички се приготвиха за път. Чунът бе готов, насядаха в него десетина младежи и чунарите отправиха чуна по посока на с. Туменец. Германски и другарят му спокойно почиваха между младите момци.

И когато румената заря заля с розови багри планината, а тъмнозелените езерни талази се лудо приливаха към брега и повръщаха с бурна ярост, в дъното на чуна лежаха, вързани с дебели въжета, куриерите на Василакис Лахтарис и свещенникът на с. Туменец и игумен на манастир „Св. Панталеймон“.

Успокои се Преспа от добрия лов на езерните бранници. Чунът се носеше като вихър във водния лазур. Показа се остров Град. Часовите на острова посрещнаха четата и отведоха в новия стан. Двамата куриери и свещенникът бяха отвързани и поканени да седнат край буйно пламтящия огън. Извади дяконът писмото на Василакис Лахтарис, написано на гръцки, и го прочете: „Високоуважемий пана Георги, реших да дойда с 30 мъже в Туменец, за да ме използваш, за каквото намериш за добре. Минах през Търново, Буковик и Оровник, сега съм тук в Нивици. Имаш поздравите от папа Пандели и папа Георги. Прати ми, прочее, с лодката куриер, на когото ще кажеш, къде да ни изкара и тамо дето ще му кажеш, да пратиш двама човека, за да ни причакат. Искам, ако е възможно, да дойда още тази вечер, тъй щото потруди се веднага да ми пратиш човек и сведенията. Отнася се до народната гръцка идея. В манастиря може да е по-добре да дойдем. Най-после ти знаеш, само веднага да приема отговора ти. Целувам ви десницата, войвода Василакис Лахтарис“.

Дяконът прочете писмото гласно, а „папа“ Георги, ни жив, ни мъртъв, дума не можеше да продума.

И падна на колене „папа Георги“ и даде клетва, че българин ще си остане и че няма вече никога да си играе със съдбата на селяните. Гледаше в очите дякона и молеше за милост.

И даде му се за последен път прошка.

Водейки жестока борба с андартите, през 1906 г. с андартската чета на капитан Павле Загарджията решила да нападне селата Буковник, Оровник и Герман, като андартите се настанили в с. Ощима. Щом узнал намерението на андартите, Петър Германски влязъл в споразумение с костурския войвода Митре Влаха. Германски направил засади на „Превала“ между Желево и Оровник, а Митре поставил засади в Желевската река. Андартите попаднали в засадата на Германски. От първия удар падат неколцина, между които и самият Павле Капитан. Останалите живи андарти в бягството си се натъкват в засадата на Митре Влаха, а в тил отново ги удря Германски. От андартите сполучили да се спасят само петима. Тази кампания изплашила гръкоманите в този край.

На 8 февруарий 1906 г. Германски с двама другари бил в с. Нивици. Там бил открит. Започнало се сражение с турска потера. Тримата бойци отстъпили в Добротище, край езерото. Войска прииждала от разни селища. Обсадата била пълна. Ранен бил другарят му Спиро Дупчинов. Войската била вече пред самите бойци. При това положение Спиро Дупчинов решил да се пожертва и да спаси другарите си. С приклада на пушката си той пробил леда на езерото и оттам влиза под самия лед и оттам води сражението до последния куршум. Поканен от турските войници да се предаде, той отказал и пред очите на смаяните войници с нож прерязва гръкляна си и потънал в езерните води. Войводата Германски с четника си Стефан Мечкаров прибегнали под градушка от куршуми до с. Дряново, където дават последен бой. Щом Мечкаров паднал убит, Петър Германски унищожил архивата си и се разстрелял.

Така загина неукият син на лъчезарна Преспа Петър Христов Германски – един от най-верните бранници на езерния район, страшилище за турци и гърци.

Тленните останки на Германски през време на Хуриета бяха прибрани в братската могила в с. Апоскеп – Костурско, в която могила са събрани свещените кости на легендарните защитници на Костурската твърдина.

7.aposkep na bratskata mogila

„На борбата за освобождаването на Македония и присъединяването ѝ към майка България посветих целия си съзнателен живот. Преследванията и арестите, затворите и концлагерите, извръщаването на истината от старата и нова пропаганда за народностния състав на Македония никога, дори и в този момент не са разколебали дълбокото ми убеждение, че македонците са българи, че Македония е българска. Изцяло предан на делото за освобождението на поробените българи в Македония, аз смятах, че бленуваната свобода може да се извоюва, като се направи компромис и се потърси помощ дори и на дявола“, из спомените на Хр. Руков6, 1964 г.

 

1Петър Христов, наричан Германчето и известен още като Петър Гермов и Петре Дамовски. Завършва първи клас. Присъединява се към ВМОРО през 1899 година и действа като селски войвода. През 1901 година е арестуван и осъден от турската власт на 6 години затвор. През март 1903 година е амнистиран и през Илинденско-Преображенското въстаниедейства като преспански войвода, а след потушаването му заминава за САЩ. При повторното си завръщане в Македония през 1905 година става преспански районен войвода с 12 души четници, сред които и няколко албанци. Обикаля главно района на нихаята Наколец, докато помощникът му Дякона има за район околността н Ресен. Действа против турците и гръцката въоръжена пропаганда. Обграден от турски аскер край село Дробитища се самоубива на 2 февруари 1908 г. или 29 февруари 1907 г. Погребан е в братската могила в Апоскеп.
2Александър Евтимов е роден през 1874 година в Битоля. Завършва средно образование и е назначен за учител в село Буф през 1895 година. Успоредно с това развива революционна дейност в района под прикритието на учителството. По-късно е избран за ръководител на Леринския революционен район. От 1899 година учителства в Битоля, където е избран за член на местния градски, а в 1900 година и на окръжния комитет на ВМОРО. Ръководител е и на ученическата революционна организация в Битолската българска гимназия, от която излизат дейци на организацията като Христо Силянов, Лазар Москов, Илия Талев и други.
На 1 април 1903 г. преминава в нелегалност и като горски началник на Буфския район взима дейно участие в Илинденско-Преображенското въстание като действа в Буфско и Горна Преспа. От 1908 година е член на окръжния революционен комитет в Битоля.
През декември 1909 година, след промяната на политиката на младотурското правителство към ликвидиране на националните организации и налагане на османизма, Евтимов е арестуван заедно с Георги Попхристов, Георги Николов, Павел Христов, Аце Дорев и Милан Матов по аферата с убийството на ренегата Йово Йованович. След два месеца затвор всички са оправдани от военен съд и освободени. По-късно в 1910 година при обезоръжителната акция е отново арестуван, осъден е на смърт, но по-късно присъдата му е заменена с доживотно заточение. През 1912 година бяга заедно с Георги Попхристов и Васил Клисаров от Крушево и се установява в България, после взима участие в Балканската война със своя чета, участвала в освобождаването на Битоля. След Първата световна война остава да живее в България, като симпатизира на левицата във ВМРО. Към 1926 година ръководи Разузнавателната организация на ВМРО за Битолска околия.
3Иван (Йованче или Йон) Кафеджията, е роден в битолското село Раково. Влиза във ВМОРО като терорист. Заедно с Ташко Христов поддържат кафе, което използват за срещи на дейци на организацията. По-късно е четник при Георги Сугарев. През Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е войвода на чета от битолските села, в която влизат и Иван Димов Пашата и Димче Сарванов. Загива в голямо сражение в местността Бигла, Преспа в края на въстанието. В четата му влизали 40 души, пет от които родом от Кърстоар.
4Пандо Кляшев е роден в голямото костурско село Смърдеш. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 г. в сражение с турска войска в местността Лильовски Осойки край село Дреновени, Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
5Николаос Платанияс или капитан Лахтарас е гръцки офицер (поручик) и революционер, деец на Гръцката въоръжена пропаганда в Македония от началото на XX век. Николаос Платанияс е роден в Яницу, Фтиотида и се издига до чин поручик от гръцката армия и става командир на андартска чета в Западна Македония. В средата на 1907 година замества Григорис Фалиреас и е най-активен в района на Нестрам. На 3 юли 1907 г. четата му заедно с тези на Георгиос Томбрас (капитан Рупакяс) и Иванчо Терзиовски дават сражение на четата на Атанас Кършаков, в което българският войвода загива.
Участва в Балканската и Междусъюзническата война, по време на която умира от раните си в Солун. Николаос Платания вероятно е идентичен с андартския капитан Василакис (Василиос) Лахтарис, идентифициран от дейци на ВМОРО чрез заловени писма на гръцката пропаганда.
През 1905 година Василакис Лахтарис начело на чета от 120 души от село Желево пристига в района на Преспанското езеро, като има за цел да нападне Буковик и Оровник. На 15 октомври цялата андартската чета влиза в село Оровник, хваща дузина от първенците на селото, като им предлага да станат патриаршисти. Обединените чети на ВМОРО на Митре Влаха, Пандо Кляшев и Атанас Кършаков, разделени на 3 отряда за засада и един атакуващ наближават селото. Изненадващата атака командвана от Митре Влаха води до смъртта на 13 андарти, другите панически бягат в Желево, откъде се изтеглят към Лерин. При повторното си завръщане в областта Василикис Лахтарис отсяда в село с 30 свой четници, където е предаден на турците от местното българско население.
6Христо Руков -1887-1970 е виден български революционер и фотограф, деец на ВМОРО и председател на "Комитета за подпомагане на местното българско население" в Костурско по време на Втората световна война. Баща му Ламбро Руков е убит като четник на Васил Чекаларов по време на Илинденско-Преображенското въстание, а чичо му Наум Руков е дългогодишен член на ВМОРО.

 

X

Right Click

No right click