Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Гьорче Петров

Написана от Христо Милков
Посещения: 8415

Индекс на статията

 

ГЬОРЧО ПЕТРОВ

 

1.800px georche pertov by dimitar karastoyanovГьорчо Петров беше един от най-характерните революционери, стоящи начело на македонското освободително движение. У него, по атавизъм, витаеше непреклонният богомилски дух на богомилите-бабуни, чиято отломка бе той. Този надарен син на Бабуна-планина, беше необикновена, оригинална и силна личност. У него се съчетаваше едновременно революционерът, и публицистът, и дипломатът. В умствено отношение той стърчеше над мнозина. Беше много положителен, хитър и ловък в разговорите си, пълен с ирония и мъчно можеше да бъде подведен в каквато и да било работа. Никога неговият противник не можеше да схване, дали Гьорчо го вярва, или не. Неговото държане бе рядко и особено. Той имаше положителен усет, бързо преценяваше способностите и неспособностите на хората, положителните и отрицателните им качества и рядко се лъжеше. По каквито и да било въпроси от политически, икономически или организационен характер, той бързо се справяше със своя аналитичен ум и мнозина казваха: „Гьорчо не стъпва на гнила греда“. И, наистина, между ръководните личности на ВМОРО, той се беше издигнал над всички и всички го търсеха да черпят от него съвети и упътвания по редица въпроси, засягащи дадени райони в Македония. Той беше упорит в своите съждения, не отстъпваше от веднъж заето от него становище. На всички правеше впечатление, че е хитър и ловък. Със своята неизчерпаема енергия и бодър дух, той не се е изплашил на младини от глад, мизерия и страдания, пред нищо не се е спрял, за да се издигне като революционен водач и [да] бъде зачитан и търсен. Той беше човек с големи амбиции, но и съзнателен борец.

За налагане своите схващания за целите и задачите на ВМОРО той отиваше до фанатизъм. Той с всичката си сила, ум, енергия и познания ревниво защищаваше принципите и тезисите на ВМОРО като свещенна догма, борейки се с чудна устойчивост, за да остане съвършенно независима от външно влияние. Той не искаше да прави „реална“ политика и [да] нагазва в компромиси, в каквито бяха нагазили вече мнозина от ръководящите личности на ВМОРО. И ако се пазеше от безпринципността на някои политиканстващи дейци, той единствено се ръководеше не от интересите на даден момент, а със своя проникновен ум гледаше далеч в бъдещето; страшно се боеше да не бъдат изпустнати нишките на движението, особено като имаше предвид, че сръбската и гръцката пропаганда в Македония, подпомогнати напълно от официалната и неофициална турска власт, се намесват в Македония, разгонвайки македонските учители и свещеници. Той напълно се солидализира с Гоце, пазеше себе си от опортюнизъм и се стремеше да наложи своето становище – ВМОРО да остане на позициите си, далеч от върховния централен комитет, в който смяташе, че са се настанили кариеристи чиновници, за да оплетят своята кошница и впоследствие ритнат македонското дело, като изтъркана вещ.

Гьорчо Петров беше най-видният идеолог на македонското освободително движение и вещ познавач на македонския въпрос. Писал е редица статии по вестници и списания, а през 1896 г. е печатан трудът му „Материали за изучаване на Македония“.

Той беше убеден напълно в душата си, че в умствено отношение стои над всички ръководни личности в организацията, поради което той се стремеше да наложи децентрализацията на ВМОРО, да се демократизира последнята и се наложи един по-сигурен контрол от по-способни деятели, които само така ще стигнат върховете на ВМОРО.

2.giorche petrov svidetelstvoГьорче Петров взема отрицателно становище на проектираното Илинденско въстание1. В София, на една сбирка от челници на ВМОРО, той решително застана против тезата на групата, която на Солунския конгрес беше решила въстанието. По този повод и Хр. Силянов в „Освободителни борби“ том I, пише: „Теорията на другата страна“, тъй както я разви в многочасовото си и увлекателно говорене Гьорчо Петров – най-силният нейн диалектик, се и откъсваше в крайните си изводи от живата действителност. Тя беше в дисхармония и с перспективите, които духът на нашата агитация и революционно-възпитателната дейност на четите, откриваха пред населението на вътрешността. – Едно въстание – недоносче – казваше Гьорчо, ще ни постави отсам Вардара, където би се действало само с чети из България, в противоречие със себе си и с основните задачи на Организацията, защото ще повторим 1895 год. и ще се представим като върховисти, а с подигането на няколко околии в Битолско ще подбием за дълго време идеята за всенародно въстание. Нека, вместо това, четите да напуснат досегашната си тактика за прикриване и отстъпление и започнат да проявяват нападателна инициaтивност, нека и градските организации изоставят досегашната си пасивност и започнат да проявяват нападателна инициатива – и тогава страната ще мине към едно състояние на „перманентно въстание“, без то да се обявява формално. Защото въстанието е най-могъщото средство на Организацията, но само докато е идеал, към който се стремим; стане ли той „реал“, ще настане после разочарование и ще се лишим завинаги от най-ефикасното ни плашило“.

Но все пак, макар и решителен противник на прибързаното Илинденско въстание, Гьорче Петров се яви с чета към края на въстанието в Прилеп и влезе в решителни сражения с турските войски, особено в с. Чанища – Мориховско.

Решителен противник на исканата от него децентрализация той виждаше в лицето на Дамян Груева, който по никой начин не отстъпваше от възприетата централизация. От друга страна, пък Гьорчо напълно споделяше становището на Гоце Делчева, Пере Тошева и др., решителни противници на едно прибързано въстание, каквото искаше да наложи Централният комитет на ВМОРО.

Гьорчо Петров е роден през 1895 г. в с. Варош – Прилепско. Следвал прилепското училище, после гимназиите в Битоля и Солун, но като шестокласник бил изключен бил изключен от гимназията заедно с Пере Тошева, защото дирекцията ги сметнала, че те са организатори на ученическия бунт. Учителствал в Щип, Скопие, Битоля и Солун. Заедно с Гоце Делчева, Даме Груев и Пере Тошев, той е от първите пионери, които създадоха предпоставките за основаването на ВМОРО.

И като задграничен представител на ВМОРО в София, той остана до край верен на своите разбирания за идейни борби.

4.orche so soprugataСлед потушаването на Илинденското въстание, когато кадрите на ВМОРО бяха пръснати, когато мнозина емигрираха в България, Гьорчо Петров отиде в Битоля, за да влезе във връзка с Даме Груева и се отдаде на работа за възстановяване на организацията. Но Груев, който твърде много държеше за запазване на централизацията в редовете на организацията, отбягваше срещата си с Гьорчо Петрова. По този повод, Г. Петров със своите спомени (издание на Македонски научен институт, стр 194-208), пише: „Огорчен силно, напуснах Битоля и заминах за Прилеп. Не се съгласих с Даме да тръгна заедно с него по селския канал, ами с цивилни дрехи с файтон заминах за Прилеп, влязох в града, където се криех по частни, приятелски къщи. Тогава Пере с двама четници се движеше по селата... Най-сетне се срещнахме в с. Селце... Там останахме два дни, прекарани в размяна на мисли. Аз му изказах своето огорчение заради отношенията на Павел Христов и др. в Битоля спрямо мене, Даме мълчи. Разбрах, че и Даме е съгласен, че и той е против да ида в Битоля. Пере и Даме отидоха в Битоля, аз останах в Прилеп, като видях, че не им е приятно да ида там. Пере беше с мене, той ми казваше, че Даме хитрува и ме спираше да му говоря. Срещата излезе безсмислена. Аз се видях отбягван като конкурент. Там в Битоля за пръв път, без даже да ме сондират, Павел Христов, Лозанчев, Пере и Даме, решили да прогласят, че съществува окръжният комитет Битолски и да почнат да функционират като окръжен комитет. Останах в Прилеп месец и половина да чакам някакво разяснение на положението, та да си определя бъдащата линия на поведение. Прилеп в това време и околията се терзаеха от два враждебни лагера на ръководните сили в града, а че оттам и в селата, които далеч не даваха надежда, кураж да се заеме човек с местна революционна работа в града. Бореха се Тренков и Ацев вече на местна почва. Реших да напусна Битолски окръг... По частен път наредих с канал и заминах за Велес (началото на март 1904 г.), предрешен във велешки селски дрехи, с кираджии, влязох си открито във Велес с кон, през казармите, без да знам положението във Велес. Същият учител, който ме посрещна, когато влязох от България, Анте Димов... ми прати велешки дрехи. Язвата на партизанството във Велес я намерих в по-страшни размери, отколкото в Преспа. Два самозвани комитета начело с хора, които претендираха по традиция да бъдат началници на комитета, водеха открита, чисто партийна агитация в града и селата, за да завладеят положението. В едната група бяха по-консервативните елементи начело с Дерменджиев, Бано Кушев, дякон Давче Наков, Илия Кирков. В другата партия бяха повечето млади учители начело с моя приятел Анде Димов... Едни против други интригуваха в София, Солун и Скопие, който да компроментира противниците си, да добие официално потвърждение на своята партия от окръжния комитет в Скопие или от номиналния централен комитет. И двете партии се обърнаха към мене за съдействие. Събрах и двете страни, защото по-годните от старите работници от двете групи влизаха в двете партии, а покрай тях имаше и шмекери. С тяхно съгласие определих временен комитет от трима души от двете партии – Анде Димов, Бано Кушев... Начело предвидях Андрей Георгиев Христов. Него го турих начело на комитета, с право да се брои господар на положението и да пречи на всичко, що носи партиен характер. Бях им написал и правилник за уредбата на местния комитет в града и околията и за разпределение на работата между заинтересованите лица, за да се избегнат поводи за стълкновения и недоразумения. Тая наредба всичките я приеха, но, както подире излезе, портизанството не се изкорени. Скоро пристигна Стефан Димитров, интелигентен момък с чета от София, предназначен за Велешко... Дойде с 12-14 души, четата бяха разбили през Радовишко. Дадохме му препис от съгласителното, обяснихме му всичко, възложих му да гледа с Андрей Георгиев Христов да унищожи партизанството, което беше почнало да прониква и в селата. Виках от Щип Тодор Лазаров, за да се осветля върху работите в техния край. Освен за Щип в другите околии нямаше нищо насърдчително в неговите осветления. Опитах се да замина за Скопие... Учителят Стоянов и учителките Каневчева и Славка Чакърова побързаха категорически да ми запретят да идвам, че то било явно рисковано за мене, понеже полицейските мерки били много строги. Дойдоха и тримата на съвещание във Велес... Положението не само в Скопие, но и на ръководството в Скопско беше разклатено, та не ми дадоха надежда, че ще мога да се установя в Скопие... Разочарован бях най-много от ръководството. Такъв егоизъм, такъв педантизъм! Особено беше обидно за мене, който бях отишел за да работя, че не ме приемат за туй, защото всеки се бои, че ще му вземеш мястото“.

5.basa 1946k 1 10 2 georche petrov

В началото на м. май 1904 г., по инициатива на Георги Сугарев, се състоя тъй нареченият Прилепски конгрес, за да се положат основите за заздравяване на революционните кадри на организацията и възприемане на нова тактика и методи. На този конгрес е поканен и Гьорчо Петров. Той, вместо да отпътува по канал за България, потегля обратно към Бабуна. На този конгрес разискванията продължиха 20 дни. Заседанията започнаха от Бяла-Водица, Дрен, Смолани, Царевик, Топлица, Троянци, Плетвар, Оревойц, Кръстец и др. села. След дълги спорове, решенията на конгреса внасяха радикална промяна в редовете на ВМОРО, премахваше се централизацията и вместо това се въвеждаше широка децентрализация. С това се целеше на повече интелигентни сили да навлязат в редовете на ВМОРО и дадат по-силен тласък за възстановяване на бойните кадри и на селските и градски ръководства.

Най-после след толкова дълги спорове за тактиките и методите на борба, по отношение на Битолски окръг се възприе тъй дълго мечтаната децентрализация от страна на Гьорчо Петров. На този конгрес той поддържа тезата, щото ВМОРО, в рамките на чиста революционна борба, да черти свойте ресурси единствено от своите членове и да остане напълно независима.

Този бабунски челен бранник разчиташе, че, ако ВМОРО се придържа в чисто революционната борба, само така единствено ще може да се бори и отстоява срещу прииждащите в границите на Македония нелегални сили на сръбската и гръцка пропаганда. Но все пак Гьорчо Петров остана излъган. Работата тръгна по старому. Сарафизмът взема връх в Битолския революционен окръг и, поради официалната и неофициална подкрепа на турската власт, сръбската и гръцка пропаганда разшириха своя обсег и се налагаха с крути мерки сред населението. И в борбата между централисти и сарафисти, много от идейните революционни работници се отказаха от участие в борбата, а мнозинството – подгонени от пропагандите и властта – емигрираха. Когато Гьорче узна, че сръбската пропаганда чрез хората на Борис Сарафова, се настани в Поречието и че ренегатът Григор Соколов е сръбски войвода, той чупеше пръсти и по замисленото му чело се четеше страшна угриженост. По отношение на пропагандите, Гьорчо Петров в спомените си казва: „... На Рилския конгрес Сандански обвиняваше Бориса по няколко точки, вземани от Серския конгрес и между тия точки беше, че Борис е приел и парични средства от сръбското правителство. Борис по тоя въпрос отговори: „Обвинявате ме, но аз това сторих без какъвто и да е ангажимент; мислех, че и сърбите ще влязат в правия път и че ще допуснат наши чети да отиват, но щом те сега пращат сръбски чети, аз съм против тях и им отворих война“.

Гьорчо Петров, като идеолог на македонското освободително движение, остана до край решителен противник на опортюнизма, поддържайки твърдо своя девиз: Самостоятелна борба до край за издигане на революционното движение на подобающа висота, за децентрализация, за съзнателна борба до край срещу чуждите пропаганди.

8.macedonian refugees in bulgaria 1903Романтичната епоха с пълни шепи беше надарила този свой син. Той притежаваше голям ум, беше хитър, ловък, извънредно много наблюдателен, вдъхновен революционер и смел челен бранник. Той умееше да разстроява своите принципални противници, защото със своя смел похват, със своя дар слово и мисъл, умееше да гъделичка противника с прикрита ирония, лесно узнаваше интимната му мисъл, разстройваше го и му се налагаше. Като такъв той се яви още в началото на своята революционна дейност, такъв остана и до последния си час. Безспорно той беше много способен агитатор и организатор с демагогски похват, но остана чист като кристал, защото той живя, работи и отдаде всецяло своите творчески сили за разрастването на революционното движение, заема видни постове във ВМОРО и, борейки се за запазване на своите принципални идейни схващания за революционните борби, умря на своя пост.

Ако Гьорчо Петров отстъпеше от своето принципално идейно становище, ако лавираше и се нагаждаше, без друго щеше да бъде дълги години начело на революционното движение. Бъдащият историк ще даде правилна преценка на революционната дейност на Гьорчо Петрова и ще го постави на челно място, какъвто той беше в действителност през живота си.

 

1Боевете в Македония започват на 2 август 1903 г. Равносметката в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници –  в пропорция близо 1:15, при обща продължителност на боевете 1146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3087 турски войници. Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия, като изпраща 350 хилядна войска.
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 – пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.
В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 г. Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба. (Спасов, Людмил. 100 неща, които трябва да знаем за историята на България – 1878– 1945, Световна библиотека, 2008, стр. 29).

 

X

Right Click

No right click