Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Христо Чернопеев

Написана от Христо Милков
Посещения: 8412

Индекс на статията

 

ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ1
(1868-1915)
 

1.800px hristo chernopeev by dimitar karastoyanovЧернопеев е роден през 1868 г. в с. Дерманци2, Луковитско. Едва завършил основно училище, той станал пастирче. Десетина години надувал кавала и пасал овцете безгрижно. След сръбско-българската война отишел да отбие военната си служба. Бил е няколко години ротен фелдфебел в Плевен и Лом. Той имаше среден ръст, широки плещи, силно развити гърди, тъмносиви очи, широки вежди, кестенява, низко подстригана коса и малки мустаци.

Чернопеев беше един от челниците на четнишкото движение в Македония. Хайдушкият балкан набеляза със знака на стихийния бунт този хрисим мизиец, вдъхна му борческия дух на Левски и Караджата, прекара го през казармата, калѝ го и направи от този свит селянин народен герой, жаден за героични дела, готов всеки миг да се бори за свободата на поробените.

При първа среща, със своята свитост и скромност, той не правеше впечатление, но, като се проследят неговите чутовни сражения с турските пълчища из организираните от него десетки райони, не можеш да не се трогнеш от вдъхновената организаторска проява на този смел защитник на робите. И неукият дермански пастир се издигна до положението да бъде челник на стари пирински харамии, на интелигентни войводи и четници в Струмишкия окръг и челник в централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

В началото на 1900 г. той е боеви инструктор в Гевгелийско и Ениджевардарско, а след това в Кукушко, Струмишко, Малешевско, Джумайско и пр. Той е един от най-добрите ученици на Михаил Апостолов Попето.

Изоставил жена и невръстни деца на произвола на съдбата, Чернопеев пое от ръцете на Гоце Делчева тежката задача, бродеше бранните осои на поробена Македония, с единствената мисия да бъде буден страж на революцията, създаде нова генерация борци и в жестоката борба намери своя край.

Славянският дух му придаваше много мистика и смирение, но прабългарският дух му безспирно се бунтуваше у него и даваше реален израз на неговата стихия – вихреният скок на вълка самец и летящия като стрела сокол.

Из Пирин и Огражден, из Плачковица и Беласица, из Осогово и Малешево, с каква любов той слушаше вълнистото шумолене на вековните буки и гори, под чиито сенки намираше подслон. Унесен в размисъл за бъдащи борби, той се възхищаваше от победната песен на родния балкан и подсвирваше с уста: „Пиян дано аз забравя, туй що глупци вий не знайте!“.

В механата

Христо Ботев

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!3

Като организатор, агитатор и войвода, той обичаше извънредно много селската идилия. Седнеше ли край някое селско огнище, заобиколен от селяни, почваше да им разправя за родното си село, за нивите, за ливадите, за овцете и козите на паша в Балкана. И изведнъж обърне разговора за организационните работи в дадено село, за селската неволя, за робския живот, за беговите чифлици, за аги и кехаи. И селяните от Пирин и Кукуш с отворени уста слушаха легендарния войвода, слушаха го безспир, без умора. Те се радваха, че той мисли за техните неволи и за волният им стремеж за свобода; те виждаха как всеки миг той се жертва за тяхното благо и пред нищо не се спираха да бъдат наред с войводата верни стражи народни.

При спокойно състояние Чернопеев представляваше типичен мизийски селянин, но, когато се разгневеше, от очите му искряха светкавици и не можеше да застане на едно място. Макар и много упорит, все пак лесно можеше да му се въздейства. Неговата широка славянска душа лесно се подвеждаше и той, макар и неохотно, напущаше едни позиции, за да застане на други. Ако той беше с твърд, неотстъпчив характер и воля, този романтичен революционен четник би представлявал здрава революционна сила. Но все пак той беше с чиста душа, искрен и предан човек. От свития му поглед бликаше до голяма степен сантименталност, която извънредно много му пречеше. И с четници и със селяни, изобщо с народа, из селата, на които бродеше, той се държеше непринудено като брат, който се е натоварил с тежката задача да брани народа от пристъпите на поробителите. Погледнеш ли го в очите, не може да не забележиш лъхът на простодушния славянин, на селянина-мизиец, а най-вече, когато той се усмихне. Той не обичаше да говори за себе си, като че ли тъпо безразличие съществуваше около него. С лек смях и с махане дясната ръка, той даваше да се разбере, че е излишно да се говори за героизъм, защото чувстваше свян да се говори лично за него в присъствието му. Не можеше човек да не се възхищава от искрената простота на Чернопеева с четници и селяни. Той не се превземаше, липсваше му типичната грандомания на някои от войводите, каквато си бяха прикачили изкуствено и високомерно даваха своите нареждания. Напротив, той с голямо благородство поставяше своето лично „аз“ на задна линия.

Христо Чернопеев беше скромен човек, от него непринудено лъхаше много сърдечност, справедливост, човечност и доброта, присъщи на старопланинеца. Но когато се ядосаше и кипнеше, дузина здрави въжета не стигаха да бъде вързан този старопланински вихър.

В неговата сантиментална натура бушуваше маршът на необуздан революционен бранник, който нямаше сили да удържи своите стремежи към величавата борба за свобода и братство. От орлишкия му дух бликаше безумна смелост.

Чернопеев изпъкна като голяма личност в революционното движение още на 4 февруарий 1901 год., когато, като способен инструктор и смел боец в Кукушко, при с. Баялци4 води жесток бой с хилядници низами. По признанията на самите турски офицери, те дотогава не са срещали такъв силен отпор от страна на организационните чети. Името на Чернопеев доби особен ореол и всред революционните среди и всред селяните от Пирин до Кукуш и Солун, а турските войници украсяваха величавата фигура на тоя сербез гяур и създадоха дивни легенди за неговата храброст.

2.hristo chernopeev shtabИ, наистина, той прояви голяма организаторска дейност и сполучи да привлече млади интелигентни сили в революционното движение. Между войводите на ВМОРО, които действаха в отсам Вардарските революционни райони, след Сандански челно място заемаше Христо Чернопеев. Както първият, така и вторият изхабиха много от своите сили за борба срещу четите на върховния комитет и срещу харамиите, които прескачаха границата и обираха населението.

Той взема активно участие при пленяването на Мис Елена Стон. Солуният конгрес на 1 януарий 1903 год., който реши Илинденското въстание, се посрещна от него с голяма грижа и яд, защото той най-добре знаеше, че почти всички отсамвардарски революционни райони не бяха снабдени с почти никакво въоръжение и не можеше за късо време да се набави и раздаде оръжие по организационните канали. Солунският атентат върху Банк Отоман съвършено разстрои плановете му. Но през периода на Илинденското въстание, той с голяма сборна чета премина в Кратовско и Кочанско, заведе редица сражения с турската войска, за да може да отдели по-големи турски военни части към границата. След въстанието той стана Струмишки окръжен войвода.

Смелият и вдъхновен борец за свободата за унижените и оскърбените, Алберт Сониксен, който като кореспондент на американски вестници, прекара прекара дълго време като прост четник почти из всички революционни райони оттатък Вардар, даде в своята книга „Изповедта на един македонски четник“ следните характерни особености за Чернопеева, които са от голяма важност, защо са от чужденец. Той пише: „... Но вън от обещанието на сигурност тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, защото из техните гори се скиташе един човек, чиято анонимна слава някога се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания.

„Ние чакахме скрити в една гориста клисура и на третия ден дойде един кривокрак куриер, който труполеше надолу по скалите, с отговор на писмото ми. То казваше: Ще ви чакам под върха Бели дъб. Вземете куриера със себе си.

„Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата сутрин, ние се качвахме мъчително по един стръмен планински склон, през гъстите дъбови фиданки, чиито листа бяха вече тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Едно пронизително изсвирване отгоре насърдчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме в една равна поляна всред тълпа здрави четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторстваше, той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.

- Този ли е Христо Чернопеев? – попитах съседа си, спокоен, низък човек, който не беше говорил досега.

- Не, каза той, на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше хумористично, аз съм Христо Чернопеев. Аз се извърнах към него веднага.

- Значи вие, казах аз, пленихте Мис Стон, нали? Той кимна глава, с мрачна усмивка.

- Да, призна той. Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие, като четник, трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да ме разберете, как беше това – за тях, аз не давам пет пари. И той махна с ръка към границата, аз знаех, че той разбираше цяла Европа.

„Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин; права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре упорито; кръгли черти, тъмносиви очи под тежки вежди и малки жълтеникави мустаци. Това беше, както казах, лице на селянин, но, когато той се усмихнеше – в тая усмивка бе всичко, що бе свръх селско в Христо Чернопеев.

- Да, каза той, Яне Сандански и аз направихме това, с осемнайсет добри, здрави момчета: Господи! Кой може да помисли, че това ще трае пет месеца. Не, все едно ми е, кой знае това сега – вие може да го наречете „изповедта на един меланхоличен четник“.

- Да, то трябва да е било опасна работа, казах аз съчувствено.

- Опасно?! – повтори той презрително. – Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Ние се опитахме веднъж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков. – Заловете някой от мисионерите – предложи той, - и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията. Тая идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа - никога не бяхме ловили турчин за откуп. Когато чухме, че Д-р Хаус винаги е бил приятел на селяните, когато чухме, че той решил да не идва насам, аз например, почти не съжалих. Няколко дни по-късно чухме, че Мис Стон е в Банско и че след няколко дни ще пътува към юг. Ние се спуснахме към Банско. За Мис Стон аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че Господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вярваше за сериозно, но това направи работата по-лесна за прегълтане. В Банско имаше гарнизон, селяните не можеха да ни донесат храна. Но в продължение на два деня, Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Ние следихме Мис Стон и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско, те се страхуваха от репресалии. Куриерът, който по-късно бе водач на групата на Мис Стон, бе наш човек, той я доведе при нас. Бяхме решили да вземем една българка като другарка на Мис Стон. Ние, наистина, искахме да се държим с нея колкото е възможно по-добре. В групата имаше много млади момичета, но ние се страхувахме от приказки. – Ето госпожа Цилка, каза водачът. Тя е женена жена. Ние харесахме изгледа й, тя не беше много млада и имаше вид на матрона. Но, ако знаехме, какво ще стане, - бебето, знаете – бихме се решили да вземем неомъжена жена. Или бихме се задоволили без другарка на Мис Стон. Ние платихме скъпо за приличието.

- А турчина, когото убихте? – вметнах аз.

- О, оня, когото убихме, за да направим „впечатление“ ли? – отговори той с ядовит сарказъм. – За да им дадем да разберат, че работата е сериозна. Така описаха работата вестниците. Отнели сме един невинен живот, за да създадем артистичен ефект. Не. Ние нямаме нужда от ефекти. Тоя турчин – албанец – албанец, по-скоро – беше бекчия5 – управител на един чифлик и скубеше селяните. Те дойдоха при нас – много преди това – и казаха, че ако не убием този човек, те не виждат какво добро може да имат от организацията. Вие знаете бекчиите – и добрите и лошите – но ние не убиваме нито едните, нито другите, само задето скубят. Но тази свиня бе изнасилила две селски момичета – едно след друго. И ние се разправихме с него.

- Уплашиха ли се жените? – попитах аз.

- Естествено. Тоя поход през първата нощ им извади душата. Но по-късно – ех, ние бяме неопитни. Ние им дадохме един месец, като вярвахме, че ще получим парите от Цариград след седмица. Разбира се, ние искахме да ги накараме да гледат сериозно на тази работа. Тези мисионери са нещо различно от нас, но ние знаем, че някои са много корави. Страхувахме се от едно нещо – тя можеше да се реши да стане мъченица. За щастие това не стана. Ние нагласихме драматични сцени. Аз бях най-добре в тях – затова аз съм лошият. Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танц. Аз съм го виждал с пот на голата му глава, сред зимните мразове около нас. Виждал съм го да избягва сам между дърветата и да стиска големите си юмруци и да скърца със зъби. Ех, той получи наградата си. Той беше записан в историята като Добрия човек.

- Но какво стана, когато изтече първият срок?

- Ах, та това беше мъчно, я, блъфът никога не сполучва, а и ние бяхме привикнали на блъф. Ние се мъчихме да го поддържаме. Но какво може да се направи при една гневна, възрастна и много почтена жена, която ви гледа сърдито? – Веднъж тя направи едно внезапно движение с чадъра си – тя винаги носеше този чадър и библията си – ех, може да е било въображение от моя страна, това движение с чадъра, но аз се стъписах назад през вратата на колибата, за да спася своето достойнство. Но не спасих много от него. Тя не ни оставяше да пушим. Не го забраняваше с изрична заповед, знаете, но така: „Имате ли вие човешки сърца, или - нямате ли никакво уважение към безпомощните жени?“ Казано с писклив глас, знаете. Не можете да пушите в нейно присъствие след такава сцена.

- В разказа на Мис Стон, вметнах аз, се говори на едно място за суеверните страхове на един от четниците; изобщо вие сте правили впечатление на много невежи селяни. Кои бяха четниците? Той изкриви устни, когато отговаряше:

- Един беше Кръстю Асенов: вие сте чували за него. Той бе учител с гимназиално образование. Един едър, силен човек, когото Мис Стон наричаше „мечката“. Ние всички имахме псевдоними. После беше „чаушът“. Той беше Александър Илиев, също основен учител, с полузавършено университетско образование. И после с нас беше докторът. Той беше учил медицина в Париж, струва ми се. Той беше Петров. С нас беше и Сава Михайлов; вие сте се виждали, висок и аристократичен – суеверието не го мъчи много. И Петър Китанов, войводата от Джумайско, сега с нас, оня, с когото снощи говорихме за „Морската жена“ на Ибсена. Повечето от тях са основни учители. Аз не се съмнявам, че поведението на Мис Стон бе искрено, но то е забавно, вземайки пред вид една случка, която ми идва на ум сега. Тя залови Кръстя Асенов със своята библия – искаше от него да прочете една набелязана глава. Той каза: „Ще ви прочета главата, ако вие прочете една брошура. Вие ще се запознаете с моята вяра и аз с вашата“. Тя се съгласи; той взе библията и й даде някаква брошура, от Кауцки, струва ми се. Следният ден, той я попита, дали е готова да раменят мисли. Тя се опита, но не разбираше нищо. Може би не бе привикнала на терминологията. Кръстю повтори някои места от библейската глава, на памят. „Виждате, каза той, по-лесно е за мене да науча вашата вяра, отколкото вие да научите моята“. – После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новороденото бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После помислете, че едно здраво, плачливо бебе (на г-жа Цилка) е с нас, а областта гъмжи от аскер. Но – странно, как едно безпомощно бебе действа върху човека, особено, ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет. Мисля, че, може би несъзнателно, Мис Стон, и майката, започнаха да ни смятат за малко повече хора след това. Сигурен съм също тъй, че нашият страх от аскера не беше чисто егоистичен. Най-после ние бяхме така натиснати, че се решихме на голям риск. Ние минахме границата в България. Там стояхме доста време и това беше един период на почивка. Стояхме скрити няколко километра от Кюстендил, където са казармите, но никой и не сънуваше, че сме в такова съседство. Тогава именно аз ходих в София и се видях с мистер Дикинсон, американският представител. Той ме мислеше обикновен селянин, нает от „разбойниците“; братът на Петър Китанов, Сандо, беше преводач на френски. Аз не изглеждах да разбирам дори български, тъй както бях облечен. „Десет хиляди лева, каза той, нито сантим повече“. Не можехме да дойдем до съгласие.

- Когато бях в Самоков, казах аз, един от мисионерите ми каза, че когато комисията се срещнала с „разбойниците“, между тях имало един такъв интелигентен човек, че те го помислили за другаря на Груев, Гоце Делчев. Кой беше той?

- Това беше сам Кръстю Асенов.

- Какво стана с парите, които ги взехте?

- Един комитет се натовари с тях... Повече от парите финансирахме въстанието през 1903 г. в Битоля. И после – тук той се усмихна – аз взех малко от тях. Те ми дадоха пет лири да си отида за Коледа дома. Другите не взеха нищо.

„Ние останахме смълчани дълго време, той мислеше унесено. Аз бях чувал много за тази история по-рано, от други“...

Нравственият уровен и кристална душа на това голямо душа на революцията блещят най-ярко от думите му, казани на Алберт Сониксен: „Но странно как едно безпомощно бебе действа върху човека, особено, ако дълго време е бил далеко от жени и деца. Това беше смъртта на нашия авторитет“. Макар и несъзнателно с тия свои думи, излезли из най-тънките фибри на душата му, Чернопеев е просто фотографирал своята душа без прилагателно.

3.1024px chernopeev cheta seliani

Неукият четнишки вожд, който много пъти с мъка в душата тъжеше, че не бил свършил поне прогимназия, за да бъде по-издигнат, в душата си таеше не само сантименталност и романтизъм, но и много хуманност. Този именно прогресивно-хуманитарен богомилски дух, кърмил през вековете нашите предци, бе събрал в пазвите на Пирина, около Чернопеева и Сандански, голяма купчина трезви сили, като Кръстю Асенов, Сава Михайлов, Александър Илиев, Пейо Радев Гарвалов, П. К. Яворов, Димитър Стефанов, Сандо Китанов, Петър Китанов, Андрея Димков, Петър Юруков, Стефан Мандалов, Атанас Бабата, Иван Николаев и др., които чрез саможертвата, пристъпваха към голгота и един подир друг преминаха в небитието.

Чернопеев смяташе, че от едно прибързано въстание (Джумайското) неминуемо ще настъпят последици за населението и че то може да бъде подложено на сеч от страна на турската редовна и нередовна войска. Той виждаше как хората на върховисткия комитет усилено агитираха. И благодарение ролята, която изигра в своята агитация в отсамвардарските райони, заедно с всички дейци на ВМОРО, той спря тази голяма агитация на върховистите и отклови много от районите от прибързаното въстание, което се локализира само в Джумайско.

По своята външност Чернопеев представляваше типичен български хайдутин, готов във всеки миг да пролее своята кръв за доброто на народа. У него бликаше непринудена жизнерадост, много сила, здраве и бодрост. От лицето му лъхаше винаги добродушие и много простота, типична за старопланинеца. Той посрещаше всичко с лека успивка, ала в тази непринудена усмивка се чувстваше неговата увереност в бойните му сили. И, наистина, във време на опасност и сражения, неговите сили се изразяваха в мощна, развихрена стихия, която мъчно можеше да се удържи.

Той приличаше на някакъв неспокоен дух, който в стихията на неравната борба сякаш вървеше след някакъв тайнствен, непонятен за него глас, който така всевластно го привличаше и отправяше из македонските бранни поля. И той вървеше по дирята на този вътрешен глас като сомнамбул. Източникът на този далечен глас се намираше в самото подсъзнание на този смел бранник. Неговото лично „аз“ живееше в два съвършено различни един от друг живота. Единият Чернопеев се превъплощаваше в оня вдъхновител на поробените македонски селяни, който, седнал с кръстосани крака из горите или селищата, им разправяше бащински за засилването на организациите, подсвиркваше и се усмихваше с тиха усмивка, а другият – великанът Чернопеев, който, в прогон с неприятеля, се биеше като разярен лъв.

6.1024px 24mart sborna cheta kiustendil

Този самобитен борец не определяше своя революционен път и не заставаше в редиците на някоя от македонските групировки. Не. Той вървеше по своя собствен път, със своя инстинкт за дадено време, като че ли усещаше позицията, на която трябваше да застане по отношение на даден важен въпрос и че там трябва твърдо да застане, но бързо се разколебаваше и се приближаваше към друга групировка, но все пак той отбягваше да води котерийни борби, с която и да било групировка, а държеше резервирано положение към всички. И Чернопеев вървеше по своя път и вярваше в него, че той ще го изведе на желания край – към свободата на робите и упорито го следваше, с чуден стоицизъм. В стремежа си към царството на свободата и светлината, той диреше пътя на добруването на поробените и във вихъра на страшните борби той не чувстваше ни най-малко боязън и страх. В най-критичните минути, когато над него и четата му виси страшна опасност, той ни най-малко не дава на другарите си да разберат, че иде нещо страшно. Той наблюдава, слухти като хрътка, без ни най-малко да даде израз на вълнение, без да даде повод за смут, тихо подсвирва с уста „Една му с билки раната върже, друга го в уста бърже целуне“ и бързо-бързо преглъща слюнките си. И когато той вече е убеден в добрия изход на борбата, предупреждава четниците си да бъдат готови за бой.

Хаджи Димитър

Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!6

10.hristo chernopeev mihail chekov and nikola bozhkovТой не можеше да се бори против своята природа, още повече, че не представляваше от себе си напълно осъзнала се за ръководство личност, нито пък правеше съзнателна преценка на своята революционна дейност. Нему му липсваше и идейно определен революционен мироглед и си остана чисто и просто революционер, който не влагаше в революционните си борби идейни пориви, а летеше към жестоки бойове с единствената мисъл само да бъде полезен на поробения народ. Все пак Чернопеев беше напълно съзнателен борец и се беше издигнал много високо над ония войводи, които бяха тръгнали по силата на инерцията, да печелят слава.

Липсата на определен идеен мироглед беше една от причините, щото той да може да влиза в разнообразни комбинации. Сменявайки с лекота и чудна небрежност своята принадлежност към някоя от групировките, увличайки се бързо след романтиците в освободителното движение, изоставяше в даден момент поетия път, увлечен от противоположните методи на революционна борба. В борба със самия себе си, със своето лично „аз“, той изживя своя бурен житейски път на човек и революционер.

Дойде през 1908 год. прословутият младотурски преврат. Както е известно, всички повярваха, че настъпват нови времена и нов живот за народите в отоманската империя. Чернопеев, в противовес на Сандански, не беше човек на хладната разсъдливост, не беше положителен в своите разбирания, до голяма степен бе сантиментален и бързо се увличаше от странични влияния. Неговият борчески дух и стихийна мощ се бързо възпламеняваха и горяха неудържимо, като стихиен пожар. Това дете на планината бързо се възпламеняваше, но и бързо утихваше. Както е известно, Чернопеев даде много кредит на младотурците, но в един хубав ден, придуман от хора на дясното крило на ВМОРО, с което той беше в разрив още от началото на своята войводска кариера, отрече напълно младотурския режим и пое планината, защото младотурците показаха своя истински образ. Неговата експанзивно-борческа натура искаше да види в новия режим хубави и красиви дела, дълбоки преобразования и пълна свобода на народите, а видя тъпчене на едно място и връщане към Хамидовите насилнически методи. Със стихиен бунт планината го зовеше и привличаше в скутите си, а той не можеше да й се противопостави, защото нямаше сили да излезе против своята природа.

Бурният живот на революционера, ежедневните опасности, напрежения, неизвестността и изпитанията не даваха покой на този, с неизчерпаема сила и енергия, смел планинец. Той измени на младотурците, измени и на федеративната партия, но остана верен на своята романтична натура и на своя спътник – стихийният бунт. Той се втурна в нова революционна дейност, остана верен на своя народ, взе активно участие в Балканската война, като началник на отряд и стигна до Кавала.

И когато след Балканската война той бе избран за народен представител от Струмишкия окръг, поради липса на вътрешно самочувствие и самонадценяване да пази своята личност, той не можа да се задържи в Камарата. Романтиката на Македония с неугасими през вековете огнени знаци записа чистата братска любов на Христо Чернопеев към поробения народ, когато той и Георги Занков7 напустнаха Камарата и застанаха в челните бранни редици на войската. Той реално потвърди, че депутатският мандат не може да го лиши от великата любов към народа-мъченик и да му забрани да сложи морна глава за неговата свобода. Той беше на първата бойна линия и като глиган-самец се хвърляше, с всичката своя планинска и дивна сила, срещу неприятеля за свободата на брата-роб. И във вихъра на величавата борба, при една атака на Криволак8, той падна от куршума на един от синовете на оня народ, от който този незаменим войвода се възхищаваше и черпеше поука от Великата французка революция и нейния химн.

Ако през своя революционен живот е сторил някои волности, поради намесата на невзрачни типове, които се стремяха чрез неговото име да добият известност, той със своята революционна дейност ги отритна и накрая неговият инстинкт и здрав прироен ум му посочиха пътя – съдбата на простреляния горд орел.

И отиде Чернопеев там, където в подсъзнанието си беше осъзнал: в зората на свободата, да загине в борбата.

Така загина този голям син на Балкана, подсвиркващ тихо незабравимите Ботйови стихове: „На една страна захвърлил пушка, на друга сабя на две строшена“, като остави незаличими от вековете дела в народната съкровищница, която ще му отреди челно място в революционните борби за свободата на поробения народ.

 

1Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев, Белия Черньо или Черния, е капитан от българската армия и деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на ВМОРО. Роден е на 16 юли 1868 г. в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива военната си служба в 17 Плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 Ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик. През август 1899 г. Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на войводата Михаил Апостолов Попето, който го кръщава Христо Чернопеев. От април 1900 г. Чернопеев става самостоятелен войвода. През февруари 1901 г. четата му води първата голяма битка между чета на организацията и османски части - 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с Мицо Делчев, брат на Гоце Делчев. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район. През 1901 г. четата на Христо Чернопеев участва в аферата "Мис Стоун" в Пирин. През 1903 г. тя му навлиза в Македония и води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. След избухване на Илинденско-Преображенското въстание Чернопеев навлиза в Македония с 250 души. През Балканската война 1912 г. той е начело на Втора отделна партизанска рота на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души. По време на Междусъюзническата война заедно с четата си, Христо Чернопеев подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII Стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на Втора българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик. Става народен представител от Струмишки окръг, но през 1915 г. се отказва от депутатския имунитет, напуска парламента и отива на фронта като запасен капитан. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой с френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата "Успение Богородично" в Ново село, квартал на Щип. След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 г. гробът му е заличен. През 2010 г. цялото гробище е разкопано и тленните останки на войниците са унищожени.
2Преди Освобождението в с. Дерманци е имало училище. Първият учител е бил даскал Димитър (1840). Той е обучавал момчета на възраст 15 – 18 години. След Освобождението в селото се построява училище със собствена сграда, до църквата. Името му било „Отец Паисий“. Учениците били 90, а техен учител е бил Атанас Бончев. Има и сведения, че Васил Левски е намирал подслон в селото. Подслонявал го е Стоян Тетевенски. Имало е и революционен комитет. Бушуващата буря през 1877 – 1878 г. за пореден път опустошава и обезлюдява селото. Жителите отново се изселват, макар и временно. Това време е известно в района като „Беглото“. Едни са бягали към освободения Ловеч, други са били отвлечени от турците, трети са се криели в Балкана. След войната, повечето хора са се върнали. Към 1875 г. Дерманци е наброявало 331 жители. Географското му положение го е оформило след Освобождението, като средищен център. Според новата административна уредба, то става център на околия. В Дерманската околия са влизали 14 общини. Имало е Околийско управление, а през 1881 г. е създадено „Мирово съдилище“. При избухването на Балканската война в 1912 година 7 души от Дерманци са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Първото медицинско лице (фелдшер) е назначено през 1909 г. Първата телеграфо-пощенска станция, започва да работи през 1911 г. През 1914 г. е построено и открито ново училище. Читалището е основано още през 1895 г. Водениците през този период са 14. Построена е цигларска фабрика. За периода 1914 – 1938 г. са учредени 8 кооперации (Говедарска, Потребителска „Напредък“, Популярна банка, Доверие, Земеделска обнова, Млекарска, Електропроизводителна „Светлина“ и Ученическа кооперация). През 20-те години в селото за кратко съществува толстоистка колония.
3Ботев, Христо. В механата. Словото, https://www.slovo.bg/. Стихотворение, написано в Букурещ през зимата на 1872-73 година и отпечатано за първи път в 52 брой на вестник „Независимост“.
4Баялската афера е провал на ВМОРО от началото на 1901 година, който, съчетан с предхождащата я Солунска афера от януари, нанася силен удар върху структурите на организацията в Гевгелийско, Тиквешко, Дойранско и Солунско. На 4 февруари четата на струмишкия войвода на ВМОРО Христо Чернопеев отсяда в село Баялци, но е разкрита и е обградена от редовна войска от Гевгели и башибозук от съседното българо-турско село Ореховица и албански овчари. При излизането на четата от селото избухва сражение, в което загиват трима милиционери от Баялци - Лазар Андонов Грушев, Христо и Тано Йовови, както и седем четници, между които и Мицо Делчев, а Стефан Стойчев от Карлово е тежко ранен, пленен и умира в Гевгели. Според Ангел Динев разкриването на четата става от страна на гъркоманина Гоно Рибаров от Мачуково. Още на 5 февруари в Баялци са арестувани и инквизирани дейците на ВМОРО учителят Георги Каракабаков от Стояково, Андон Георгиев Грушев, поп Христо Костов Шумаров, Гоно Арабаджиев, Мицо Арабаджията, Петър Дельов Попов и Гоно Костадинов Грушев. Всички са откарани в Гевгели, после в Еди куле, а по-сетне са заточени в Бодрум кале.
Гевгелийският околийски ръководител учителят Аргир Манасиев, заедно с учителите Григор Тотев и Ташко Мицев, са принудени да станат нелегални и да се присъединят към четата на Кръстьо Българията и Михаил Герджиков, която се намира в Конско. От Богданци забягват Гоно Ванев, Дельо Калъчев и Мицо Донин Кадията, от Мачуково - Христо Янков Лазаров, Леонид Янков, Мито Стоянов Думчев и Дзафо Макаресов, а от Конско – Трайко Димов Шушков.
В селата Баялци, Мачуково, Стояково, Богданци, Гявато, Шльопинци, Сехово, Конско, Серменин, Петрово, Миравци, Смоквица и в град Гевгели са заловени и изтезавани почти всички дейци на организацията. От изтезаваните 51 души, умират двама.
Във Воденско пострадват 45 души. В Кукушко в град Кукуш и четири села – Морарци, Калиново, Гавалянци и Крецово са арестувани и изтезавани 45 души, от които двама умират, двама са осакатени, а Христо Хаджипопов полудява. В Тиквешко пострадват девет села. Един човек от Ресава и двама от Мързен Ораовец умират при мъченията, един от Барово се самоубива, а Александър Станоев в Неготино прави неуспешен опит за самоубийство.
В Радовишко също пострадват няколко села. В Мемоара на ВМОРО пише:
Така: на М. Дураковъ отъ с. Инево изпотрошиха всички зѫби, заклаха Хр. Василевъ, отъ с. Вращица [Горна Вращица, Горна] или Долна], а снаха му гола съблѣкоха и изтезаваха...; на Хр. Митевъ отъ сѫщото село съ тулумба вкараха презъ anus-а гореща вода...; Петра Здравковъ отъ с. Габеръ съ бръсначъ рѣзаха по тѣлото и въ отворенитѣ рани забождаха остри клечки... Изтезанията траят от 30 март до 16 април. Арестувани са 82 души от селата и шестима от града Радовиш, начело с главния учител Кралев (загинал по-късно като четник в 1903 г.). Мнозина от тях са откарани в Скопие и осъдени. Аферата засяга близо 2000 души.
5БЕКЧЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. Остар. 1. Полски пазач; пъдар. 2. Нощен пазач в селище.
6Ботев, Христо. Хаджи Димитър – Словото, https://www.slovo.bg/.
7Георги Христов Занко̀в с псевдоними Д. Огнянов, Деян, Живко, Първан, Щедрин е български революционер и журналист, деец на ВМОРО и на ВМРО (о.).
8Битката при Криволак завършва с блестяща българска победа на 21 ноември 1915 г. След разгрома на сръбските войски на Косово поле съглашенските войски започват бързо отстъпление към Солун, преследвани от българите. Четирите вражески дивизии понасят сериозни загуби. Българите вземат големи трофеи - 1234 пленници, между които 18 офицери, 14 оръдия, 62 артилерийски ракли, 10 двуконни санитарни коли и много други бойни материали. В боевете край Криволак през 1915 г. българската армия губи 5877 убити, тежко ранени или изчезнали войници, а френската – 3161. Французите се лишават и от 10 оръдия, 12 картечници и 36 вагона с муниции, които попадат в български ръце. Практически това е първият сблъсък на нашата армия с противник от групата на т.нар. Велики сили по онова време. (Димитров, Пламен. „Полигонът „Криволак“ е обвеян с бойна слава, Министерство на отбраната. Информационен център, https://armymedia.bg/).

 

X

Right Click

No right click