Героични времена. Романтиката на Македония. Том II - Полковник Атанас Янков

Написана от Христо Милков
Посещения: 8411

Индекс на статията

 

ПОЛКОВНИК АНАСТАС ЯНКОВ
(1857-1906)

 

"Янко Полковника"
Народна песен

Оригинален текст

Прочул се Янко Полковник,
полковник Янко, бунтовник,
люта българска комита,
във Одринския вилият завладя Янко пътища,
запустя Янко кърища, не дава на турчин
на къра да излезне и е тука да ида свободно за дренки, да иде.

Турци писма, телеграми телеграфират
до Одринската, бе, паша.
Прави що правищ, бе пашо,
юнак над юнака да найдеш,
Янко Полковника да хванеш,
пътища да ни освободиш,
кърища да ни отървеш.

Пашата дава шепа жълтици
на това младо одринско тиларче да вика из Одрин града:
"Който се наеме Янко Полковника да хване,
пашата сребро ще го посребри,
със злато ще го позлати."
Всеки има мерак парите да вземе,
ала никой кураж няма
пред Янко в Балкана да застане.

Викал е тилар два дни,
два дни тилар... до три дни –
никой се наемник наема.
Най-после пашата решава,
сам при Елка отиде,
Елка българска даскалица.
Полковник Янко будили са,
Елка млада хубавица...

Отиде пашата и на Елка продума:
"Може ли, Елке, бива ли,
моя ханъмка да станеш,
на висок чердак ще стоиш,
ситни рубета ще нижеш.
Аз на гората тревата ще подпаля,
на овчарите – кошарите.
Янко Полковника ще хвана,
кожата с кремък ще му одера,
с три годишен бузавък ще га напълня.

Елка плесна ръце и се засмя,
и на пашата продума:
"Помни си, пашо, думите,
какви ми думи, бре, думаш!
Гледай да не чуе Янко Полковника!
Една вечер късно ще дойде,
заедно с леглото у Балкана ще те изнесе!"

Пашата три дена срок ѝ даде –
ако Елка не се потурчи,
насила ще я потурчат.
Излезна – не излезна пашата от къщи,
клекна Елка на дясно коляно,
написа бяло писъмце.
Излезна вънка на улицата..
По улицата вървяха, горе в Балкана
от тия голите помаци – дървени въглища и лопати продаваха.

Отиде, писмото им даде
и на помаци продума:
"Ай това пѝсмо е за Янко Полковника.
На Хайдушкото кладенче като стигнете,
ако Янко го няма,
писмото на кладенчето оставете.
Ако писмото не му дадете
и на вас пътя ще заварди.

Помаци пѝсмо зема̀ха,
точно на обед стигнаха.
Ето Янко пристига с негови млади момчета,
студена вода да пийне,
бяло лица да си обистри.
Помаци му пѝсмо дадаха.

Янко писмото прочетѐ,
прочете, всичко разбера̀,
и на помаци продума:
"Събличайте няколко момчета от ваш'те –
моите момчета да облеча.
Дайте ми два-три катъра..."
И за Одрина потегли...

Кърски цветя набраха,
право при Елка отидаха,
млада булка да направеха,
а пък Янко младоженника зачука на дайрета, дау̀ни.
Нарочно край пашата минаха.
Излезна пашата, джумбиш да гледа.
Янко пред пашата коленяса
и на пашата продума:
"Ние сме горе от Балкана,
от тия голите помаци,
дървени въглища и лопати продаваме.
Нарочно край тебе минахме –
някакъв подарък да на подариш."
Бръкна пашата към джоба,
извади жълтица и га на Янко подаде.

Точно Одрина ще напущат,
слуша Янко на една тясна сокачка,
един млад тилар викаше:
"Който са наеме Янко Полковника да хване,
пашата сребро ще го посребри,
със злато ще го позлати.
Пашата много пари ще даде,
Янко Полковника да хване."

Янко на Елка продума:
"Излезте отвънка Одрине,
аз ще ида пазарлък с пашата да сторя."

Върна се Янко, отиде, на пашата продума:
"Аз съм, пашо, ербапина!
Гяурина жив ще ти го до̀веда,
но три крини злато малко ми са видат.
Шест, ако ми дадеш,
ако жив гяурина не ти до̀веда,
главата ми ще отрежеш,
ханъмката ми в харема ще вкараш."
Много се зарадва пашата,
че се найде юнак над юнака,
Янко Полковника да заловят.
Веднага три крини му злато дадаха.
Отиде Янко, на момчета ги раздаде
и на Елка продума:
"Вие отивайте на Хайдушката поляна,
там ще ме чакате."

Върна се Янко назаде,
гледа, наляво от шосето един млад турчин ореше
със едни брези биволи.
Отиде, и без дума да му продума,
на черна земя го свали,
почна дрехи да му съблича,
с полковнишки дрехи го облича.
Турчинът мяза-немяза Янко...
като му сложи шапската – същински Янко Полковника.

Турчина на Янко продума:
"Як не бре, Янко Полковник,
ази те лично познавам.
Кога при пашата идеме,
в ръце ще те изведа."
Янко наново на земята го събаря,
с чикеля му устата отвори,
спука му езика и издърпа,
та му езика отряза да не може нищо да каже.
Рита го, блъска към Одрина.
Турчинът, къдет' види някоя позната кадъна,
дърпа се – дано да го познаят.
Па Янко отзаде му думаше:
"Сус бе, гяурино!
Досега се към кадъни налиташе,
с'а в моите ръце попадна,
пак ли към кадъни налиташ?"

Рита го Янко, кара го, при пашата го заведе.
Пашата, като го видя,
много се пашата зарадва.
Веднага нареди в тъмни зандани да го фърлят,
да не знае кога е денем и нощем.
Па Янко и пашата, двамата,
седнаха млечно кафе да се почерпят.
Янко на пашата продума:
"Може ли, пашо, бива ли,
дрехите на Полковника да ми подариш,
кога някое време остарея,
на моите внучета да се хваля какъв гяурин съм заловил?"
Веднага пашата нареди,
дрехите на Янко донесоха.

Пашата под мустак се позасмя
и на Янко продума:
"Слушай ме, младо помаче,
още една крина злато от мене има.
С Елка какво да направим?"

Янко са под мустак позасмя
и на пашата продума:
"Видиш ся, че...
гяурина е в наш'те ръце...
Много често пъти багаж съм оставял...
Ще вземеш два сандъка да приготвиш.
В единия парите ще сложим,
във другия ти ще приседнеш,
кат' багаж ще те о̀ставя –
каквото искаш с ней можеш да правиш."

Много се пашата зарадва.
Веднага нареди, два сандъка донесаха.
В единия парите сложиха,
в другия приклекна пашата да се мери –
и Янко това чакаше.
Отгоре му капака удари,
от джеба пирони изкара,
с юмрука си зачука и го накатароса там.

Кара го Янко, кара го,
на Хайдушката поляна го закара.
Кога на Хайдушката поляна стигнаха,
спуснаха са лакоми момчета,
пълнеа чанти и джобо̀ве.
Някои и по крачолите пущаха,
как падизайката га крие парсата в чорапите
А па дет бяа по-срамежливи,
чакаха втория сандък да разковат.
Кога втория сандък разковаха,
не найдаха пари, алтъни,
най найдаха на пашата чалмата.

Елка за брадичката го фанала,
лекичко го Елка сдрусала
и на пашата продума:
"Я виж, пашо, къде се намираш,
дали там – султан Селим джамия,
Дѝкуля чаршия, девет харема санъмки
и десетия – бели българки,
или се, пашо, намираш пред Янко Полковника в Балкана
и пред Елка млада хубавица!
Да та коля, да не кандисам."

Че зема̀ла, та го скроила
от това лявото крою,
та и цариградски терзия да дойде
да не може да го ушие.
Едната му ръка отрязали,
едното му око извадили...

Там от помаците задължиха,
(в) Цариград на султана да го закарат.
Ако на султана хареса,
нека българи да тормози!
И оттогава, и досега,
турците си имат страха от българите,
но най-много – от Аспаруховите българи.1

1.anastas yankov portraitТридесет и пет размирни години ни делят от геройската смърт на полковник Янков, но, колкото годините се нижат в небитието, толкова пред нашия взор изпъква красивата фигура на стария опълченец и, със своята саможертва, буди култ в душата ни. Той беше далеч от търговците на всичко, далеч беше и от ония с пречупените гръбнаци. Неговият вечен спътник – стихийният бунт – му сочеше стръмния път на народния бранник.

И послуша Янков гласа на своята съвест и пое пътя на народния бранник и се жертва за поробените.

Тоя непрактичен и непридвидлив човек не можеше да бъде търговец в чистия храм на свободата. Не. Той искрено и всеотдайно служеше на родината и, ако някои неволни грешки през своята революционна бран, стори това със съзнанието, че твори народно дело.

Самоотверженият син на Загоричани2 остана верен на своята природа. Той умря с усмивка на уста в защита на поробените и завеща на поколенията да се борят за свободата и светлината. Опълченецът Анастас Янков е от оная купчина бранници, върху свещените кости на които израстна съзнанието всред народа-мъченик за борба против поробителя.

Той е една от свидните рожби на най-южния предел на македонската земя, на героичното Загоричани, което излъчи из своите слънчеви стрехи смели и идейни борци. Едва 18-годишен младеж, Анастас Янков взема участие в сръбско-турската война през 1876 година с българската легия на Раковски. След това отишел в Русия, а в освободителната война 1877-1878 участва в епичните боеве при Стара Загора, Шипка и Шейново3, като доброволец в 5. Опълченска дружина.

След освобождението храбрият опълченец Янков бил приет във военното училище, а през 1880 г. бил произведен подпоручик. В сръбско-българската война през 1885 г. той взема активно участие.

През 1897 г. в навечерието на гръцко-турската война, полковник Янков, като офицер от българската войска, облечен в униформата си, посети Солун и някои македонски градове. Там той бе посрещнат от българското население с нескрита радост. Това именно посрещане породи в неговата твърде чувствителна душа убеждението, че народът е готов да се бие за свободата си и че чака само водачи, които да го поведат в бой срещу петвековния враг. Като крайно честен и отзивчив към страданията на поробените, той пожертва своето лично „аз“, семейното си щастие, осигуреното положение на висш офицер и, без да държи сметка за бъдещето си, подаде оставка и влезе в запаса на войската, стана водач на една голяма чета, с която участва в импровизираното Джумайско въстание.

2.zagorichaneОще през юни 1902 година отрядът му, в който заместник-войвода е подофицер Петър Гайков, пресича границата и се отправя към Леринско и родното му Костурско. От Пирин Янков пише укорително на княз Фердинанд: „Моето ходение по тези места е триумф за българското население. Аз пътувам във военна форма. Почти всички от честните унтерофицери из България са с форма облечени и с ордени накичени. Хората са толкова въодушевени, щото една моя заповед е достатъчна да пламне Македония и пламъкът да обхване целия Балкански полуостров... Може да спрем движението, само ако се уверим, че Българският господар обича Македония, а тази обич може на първо време да се покаже, като ни се помогне и като се спре гонението на комитета и като се освободят конфискуваните пушки. Аз Ви говорих, че Ваше Царско Височество и Военният министър можете много да направите с македонското дело, но Вие се подведохте подир предателите министри и ще дойдат работите, както при Съединението със злощастния Батенберг...“4

Покойният Михаил Николов5, един от първите организатори и ръководители на Костурско, в книгата „Революционното движение в Костурско“ за Янкова пише следното: „...Беше към края на август (1902 – б. н.), когато един ден дойде в Костур брат ми Димитър и ми съобщи, че Янков пристигнал вече и довечера ще бъде в с. Загоричани и моли да се срещнем. Пристигайки в Загоричани аз заварих всички наши хора там, начело със селската комисия да се суетят около приготовленията и посрещането на полковника. Четата се беше настанила в гората над селото и със смръкването слезна в селото. Полковник Янков беше идвал и по-напред в Костурско (през 1897 год.), но тогава беше официално с униформа и, благодарение владението си на турски език беше оставил добри впечатления у турците. Той беше отишъл в Костур на гости у каймакамина, а след това и в Битоля се беше представил на валията. Неговото име се помнеше от мнозина турци и се произнасяше с някакво страхопочитание. Не ще и съмнение, че в селото си той биде посрещнат с отворени обятия, без да се държи сметка за по-нататъшните му намерения. Направи ми силно впечатление, че веднага още със седането на софрата да се храним, заговори за въстание. „Трябва да се вдигне въстанието. Няма защо да се чака. Тъкмо сега се освещава манастира в Шипка, ще дойдат около 100,000 руски войници, с офицерите си и пр. И щом чуят, че има въстание в Македония, всички ще потеглят за тук. Русия в такъв  случай не може да остане безучастна, тоже и България“ – говореше той. Задоволих се да му отвърна, че е още скоро и неудобно да говорим на тази тема, която нека оставим за по-после“.

По случай спасяването на Янковата чета при обсадата на с. Бобища6, същият М. Николов пише: „Ако и много ядосан и недоволен от неговото поведение, обаче, не може да не се възхищавам от неговото хладнокръвие и неговата решителност да мре за своята родина“.

На 5 октомврий 1902 г. четата на Янкова бе случайно открита в местността „Бобицките скали“, където паднаха убити мнозина турски войници, а четата даде само един ранен. За това бляскаво сражение на Янкова и до днес се говори и между българи и между турци с възхищение.

4.anastas yankov cheta

В многото си срещи с костурското ръководно тяло неговите районни и центрови войводи, които единодушно взеха становище против проектираното от Янкова въстание в Костурско, той се убеди напълно, че не може да се наложи и изпълни възложената му задача от върховния комитет; видя и изпита на дело бранната мощ на Вътрешната Македоно-Одринска революцинна организация в своя роден край, където селските даскали бяха иззидали устоите на едно велико дело и един по друг отиваха на жертвената клада; че освен Коте от Руля, всички селяни от Костурско с пълно съзнание изпълняваха правните повели на селските даскали.

При това положение Янков реши да напустне родния си край. Някои от четниците му се прехвърлиха в четата на Коте, част от четата си остави на своя помощник Петър Гайков, а той през Гърция потегля за България.

„Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата“.7

Но още след завръщането си той подготви нова чета и през време на Илинденското въстание действаше из Пирина.

На 15 април 1906 г. полковник Янков с четата си бил в с. Влахи, Кресненско, а голяма турска потера била по следите му. Всички рътлини и пътеки около селото били заети от войската.8

И всред вихъра на разразилата се жестока бран между два смъртни врага, полковник Янков падна убит на полебрани.

В борбата на ВМОРО срещу Върховния комитет полковник Анастас Янков взе участие на страната на последния. Но чистосърдечният опълченец, в душата на когото бликаше много чист романтизъм и саможертва, със своята геройска смърт в борбата за освобождението на поробените, свърза своето неопятнено име с освободителното движение и, като героичен син на Костурско, всеотдайно поднесе своя живот пред олтаря на свободата.

8.zagoritsani4„На Загоричани, цветущо до въстанието българско село, с повече от 500 къщи, най-големото в костурско се падна да изпита в най-голем размер и в най-потресна форма садизма на гръцките андарти. Родното село на полковник Янков нямаше друга вина, освен тая, че от година и половина насам, оставайки глухо на увещанията и заплашванията на Каравангелис беше станало трън в очите на Костурския митрополит. Капитан Вардас беше решил от по-рано нападението, но го отлагаше, очаквайки да пристигне от Гърция Стефанос Мелиос със стотина отбрани и добре въоръжени андарти. На 20 март (б.а. стар стил), в гръцкото село Лошница, бяха се съсредоточили четите на Каудис, Каравитис, Макрис, Кукулакис, Пуланас и Мелиос, които заедно с хора от съседните чисто гръцки села възлизаха на повече от триста въоръжени лица. Раздвижването на такава многобройна чета не остана тайна за турската власт. При все това на 25 март преди зазоряване Вардас се явил пред Загоричани. Селяните още спеха. Събуди ги военна тръба, но без да ги разтревожи много, само преди неколко дена едно войсково отделение беше възвестило, също с военна тръба, пристигането си в Загоричани. За андартите обаче тръбата не беше само средство за измама, но и знак за общо настъпление против обграденото село.

Дадоха се залпове от всички страни. После андартите на групи нахълтваха по къщите и подлагаха на сеч обитателите, докато други стреляха против ония селяни, които се показваха по прозорците или по улицата. По всички махали избухнаха пожари. Затрещяха и бомби. Нареждането беше: „От 16 години нагоре да не остане никой жив”.9

Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:

„Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието“.10

Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:

9.zagoritsani3„Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършения метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти...“11

Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:

„Те – руският и австрийският консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – са потресени отъ това, що са видели и констатирали. Из улиците, край църквата, навсякъде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5-годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени ръце. На някои черепите били разбити и мозъка изтекъл, на други очите извадени, ръцете и краката сечени и пр. Единият отъ селските свещеници, 60 годишен старец, тоже убит, е билъ покритъ цял съ рани. Едно цяло семейство, избито с бомби, които са били хвърлени в къщата през кумина и през две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и двете деца са ужасно обезобразени от бомбите. Най-малкото, 5-годишно момиченце, е искало да избяга, през вратата, но е било разпрано отъ байонетите на гърците.

Руският консул г. Кол плачеше, когато ми разправяше това що е видял. Австрийският консул г. Прохаска едвам си задържаше сълзите. Те заявяват, че подобни ужаси не са видели да правят и турците презъ възстанието.

Консулите прибавят, че при влизането им в селото миризмата на разлагащите се трупове, писъцитъ и риданията на останалите живи можели да покъртят душата и на най-жестокосърдечните“.12

11.germanos karavangelis and ottoman officersТози чутовен син на Загоричани13 не грабна пушката, за да добие слава. Не. Напротив, той беше твърде уверен, че тия, които го изпращаха отвъд мислят като него. Наивността и сляпата вяра във висчки и във всичко на този ветеран бяха пословични. С чудна наивност той се мъчи да увери и ръководните лица в Костурско, че, ако се започне въстанието, още при първата гръмнала пушка, български и руски войски ще навлязат в Македония. Той е говорил това, опиянен от великата идея за свободата на родината, вярващ в дипломатическите ходове на заинтересованите страни от случайните ефекти на едно преждевременно въстание.

Безкористният и чистосърдечен ветеран и до последния миг на своя борчески живот вярваше, че, както той с пълно съзнание пристъпва към саможертва за поробената родина, така и търговците на всичко пред дверите на храма на свободата ще пролеят своята кръв.

Между героичните синове на македонската романтика, той беше един от съзнателните борци, тръгнал по пътя на саможертвата не по инерция, а защото един вътрешен глас – гласът на неговото подсъзнание – не му даваше покой. Със своята романтична природа той не беше в състояние да гледа как тиранинът гази родната земя; не можеше спокойно да изживява своите старини и да говори за миналото си; не можеше да остане пасивен зрител.

И старият опълченец с младенческа жар се изправи като лъв всред героичните борби на македонския роб, бори се всеотдайно и умря в жестока бран, изпълнявайки повелята на своята борческа душа – да умре с куршум в челото в борбата за свобода.

1https://textove.com/ivan-paunov-yanko-polkovnika-tekst. Благодариние на textove.com.
2През XIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско. През 1869 г. в Загоричани се открива българско училище. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г., в Загоричане (Zagoritchané) има 560 домакинства с 1600 българи. След Руско-турската война жителите на Загоричани молят Българската екзархия да поеме издръжката за учение на Козма Георгиев. През 1897 г. селото преминава под върховенството на Българската екзархия. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 г. там живеят 3300 българи. Загоричанци активно участват в Илинденското въстание, по време на което селото е изцяло опожарено, 55 души са застреляни, изклани или изгорени, а много жени изнасилени. Според друго сведение на ръководителите на въстанието в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изпратено до всички чуждестранни консулства в Битоля на 30 август 1903 г. в Загоричани са изгорени всички 680 къщи и са убити около 150 души старци, жени и деца. Голяма част от жителите на изгореното село намират убежище в Клисура. През ноември 1903 г. те са посетени от българския владика Григорий Пелагонийски, който раздава помощи на пострадалото население.
Почти цялото село е под върховенството на Българската екзархия и не се отказва от нея чак до Балканската война. Според гръцка статистика в селото има 3000 жители с 350 екзархийски семейства и 130 гръцки, като след Илинденското въстание доминацията на екзархистите става пълна. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 3672 българи екзархисти, 450 патриаршисти и 48 власи. В селото функционират две български училища. Според свещеник Златко Каратанасов от Бобища Загоричани има 600 български къщи. Гръцка статистика от 1905 година показва Загоричани като село с 2500 жители българи и 500 гърци. Според Георги Константинов Бистрицки Загоричани преди Балканската война има 600 български къщи.
На 25.03.1905 г. (07.04. нов стил) гръцки чети, общо над 300 андарти, нападат село Загоричани и избиват над 100 души беззащитни българи – предимно жени, деца и старци. Предимно, защото повечето мъже вече са тръгнали на гурбет.През 1907 година жители на Загоричани основават в Торонто, Канада, Загорицко спомагателно дружество „Мир“, чиято цел е подпомагането на преселените в Северна Америка жители на селото при болест, смърт и безработица. При избухването на Балканската война в 1912 година 42 души от Загоричани са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
3Произведен е във военно звание унтерофицер, при Шипка и Шейново е ранен получава за проявена храброст „Георгиевски кръст“.
4Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104.
5Михаил Николов Розов (1874-1935; Варна) е костурски войвода на ВМОРО и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Брат е на войводата Манол Розов. Учи в Костурското българско третокласно училище, в Солунската българска мъжка гимназия и философия в Загребския университет. Работи като учител в Дойран и Воден, а от 1899 до 1902 г. е директор на българската прогимназия в Костур. Успоредно с просветната Розов развива и активна революционна дейност в родното си Костурско. През 1900 - 1901 г. той е в ръководния комитет в Костурско, а през януари 1902 г. Гоце Делчев го поставя за легален член на ръководното тяло. През септември 1902 година е арестуван по разкритията на Йосифовата афера. Осъден е на смърт и лежи в Корчанския затвор до февруари 1903 г., когато е амнистиран.
На Смилевския конгрес е изран за член на горското представителство. По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Поптрайков, Розов и Чекаларов сформират наказателна чета в Костурско. След това Чекаларов е заменен с Иван Попов и с чета от 650 въстаници, се отправят през Леринското поле, Мориховските планини, Прилепско, а после и в Тиквешко където въстанието е много слабо. Михаил Николов се завръща с 400 четници в Костурско, където и четата се разпуска. През Балканските войни е на финансова служба в Македония, а през Първата световна война е войник от 18-а допълнителна дружина. След Първата световна война се преселва във Варна, където участва в местното македонско братство и в Илинденската организация. Подпомага издаването на Алманах Македония.
6През XIX век Бобища е чисто българско село, което активно участва в борбата на българското население в Костурско за българско образование и църква. Жителите на Бобища изпращат поздравителна телеграма на Антим I по повод избирането му за екзарх и заявяват, че още на 14 септември 1871 г. са се отказали от Патриаршията. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, в Бобища (Bobishta) има 60 домакинства със 190 жители българи. В селото е отворено българско училище. Гръцкият владика Иларион Костурски пристига в Бобища, за да се опита лично да го закрие. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 в Бобища живеят 684 жители българи.
По време на Илинденско-Преображенското въстание селото е на няколко пъти ограбвано и опожарявано от аскер и башибозук. Според сведение на ръководителите на въстанието в Костурско, включващо Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Манол Розов и Михаил Розов, изгорени всички 150 къщи, убити са селяните Дине Качаров, Дине Джинар, Митко Янков, Иван Сарков, Мите Христов, Кузман Митрев, Мите Дзиля, Ване Джаклев, Тасе Димитров, Кузо Христо, Тана Лякова, Тана Стефова и Катерина Яловчева. От Бобища 33 души участват във въстанието, от които загиват Манол Розов, Андрей Сидов, Насе Орлов и Кузо Розов. Жителите на изгореното село намират убежище в Клисура. През ноември 1903 г. те са посетени от българския владика Григорий Пелагонийски, който раздава помощи на пострадалото население.
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия и не се отказва от нея чак до Балканската война. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Бобища има 840 българи екзархисти. В селото функционира българско училище. Според гръцки данни селото с 50-те си семейства също е напълно екзархийско още преди 1903 година. Според Георги Константинов Бистрицки Бобища преди Балканската война има 125 български къщи. Селото е опожарено от турците по време на Илинденското въстание. Според Христо Силянов в 1906 година селото пострадва от гръцки андартски нападения. При избухването на Балканската война в 1912 година деветнадесет души от Бобища са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През войната в селото влизат гръцки части и в 1913 година вследствие на Междусъюзническата война селото попада в Гърция. В 1926 година е прекръстено на Верга, в превод пръчка. След 1919 година 56 жители на Бобища емигрират в България по официален път.
7Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 139.
8Полковник от запаса Анастас Янков загива заедно с цялата си чета на 15 април 1906 г. в махалата Поляна на родното село на Яне Сандански с. Влахи, Мелнишко. Четата му е обкръжена в къщата, където се укриват. Всички загиват в пламъците на подпалената от турците къща. Спомен за легендарния войвода Анастас Янков. http://www.desant.net/
9114 години от зверствата в Загоричани. Наказателната акция навръх Благовещение заради бунт на нашите срещу елински митрополит. 12 април 2019 г., https://politika.bg/bg/a/view/114-godini-ot-zverstvata-v-zagorichani.
10Патеров, Илия Г., „Загоричани“, Издание на Загорицкото дружество „Илинден“, София, 1930 г., стр. 10.
11Трајановски, Александар. „Андартскиот колеж во Загоричани“, Скопие, 1995 г.
12Силянов, Хр., „Освободителните борби на Македония“, Том II, стр. 209.
13Загоричанско клане: Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 г. общият им брой надминава 300 души. На 25 март (7 април нов стил) 1905 г., на църковния празникБлаговещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, координирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан Николов на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото. В страшното клане загиват около 100 души, а цялото село е отново изгорено. След това клане започва постепенният упадък на Загоричани и масовото изселване на жителите му в свободна България, което се засилва след попадането на селото в Гърция през 1912 година вследствие на Балканската война.

 

X

Right Click

No right click