Генералната стратегия на Османската империя през XV-XVI в.

Написана от Александър Стоянов
Посещения: 1567

 

 Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XXI, 2021 г.

 

1024px OttomanEmpire1566Резюме:

Настоящият текст има за цел да представи системата от средства, които османските владетели използват за изграждането на една обща, военно-политическа доктрина, сходна по дълбочина и съдържание с тези на останалите велики сили от епохата. Концепцията за генерална стратегия позволява Османската империя да бъде поставена успешно в контекста на останалите геополитически играчи не само в рамките на Ранномодерната епоха, но и в историята като цяло.

 

 
Увод

 

В историческата наука съществува едно особено понятие – „генерална стратегия“ (Grand Strategy), което служи за да се обрисува цялостната концепция от вътрешни и външнополитически принципи, които определят и се определят от приоритетите на дадена Велика сила.1 Идеята на генералната стратегия е да обрисува комплекса от военни, политически и икономически средства, с които дадена държава утвърждава конкретен, дългосрочен модел на поведение, спрямо определени вътрешни и външни „дразнители“. Подобна концепция засяга изследването на дадена държава от макро-историческа перспектива и предлага обобщена картина на възможностите, интересите и средствата, с които си служи съответната държава. Често тези принципи остават „неписани“ и се предават под формата на политическа доктрина, предавана от поколение на поколение. В други случаи, съществуването на генералната стратегия се появява на бял свят под формата на различни политически завещания, оставяни от дадени владетели на техните наследници. В науката от XIX и XX век съществува погрешното схващане, че преди Клаузевиц и Жомини да формулират принципите на сухопътната, а Махън на морската стратегия, стратегия не съществува.2 В действителност, както показват най-съвременните изследвания в областта на военното и политическото мислене, владетелите от Античността, Средните векове и Ранномодерната епоха са били напълно способни да формулират стратегии, било то политически, военни и дори икономически.Разбира се, никога преди XIX век тези стратегически принципи не съществуват в така изчистен и надлежно формулиран вид, но предвид естеството на конфликтите преди Индустриалната революция, не е и съществувало необходимостта за превръщането на стратегията в самостоятелен, военно-научен компонент.

До този момент, историографията е обърнала внимание на развитието на подобни доктрини в контекста на САЩ, Китай, Япония, Великобритания, Хабсбургска Испания, Хабсбургска Австрия, Русия и Византийската империя.4 Въпросът за генералната стратегия като концепция в османската история, все още е слабо проучен.5 Темата за османските завоевания е разбира се подробно разгледана в историографията, но не и на база концепцията за приемственост и ясно изградена система от принципи и цели, която се надгражда и препредава от поколение на поколение.6 На база на обективните факти и проследяването на няколко ключови процеси в рамките на XV и XVI век, става възможно да се формулира една „генерална стратегия“ на Османската империя, приложима при изучаването на Ранномодерния период. В рамките на настоящето изследване ще бъдат очертани най-общите рамки на османската генерална стратегия. Нейното цялостно и задълбочено проучване ще бъде обект на специфична монография.

Настоящата статия е разделена на три основни части. Първият сегмент се занимава с географските предпоставки за османската генерална стратегия. Вторият елемент от изложението касае функционалността на османската армия и предизвикателствата, които тя поставя пред тактико-оперативното планиране на Османлиите. Последна, но не и по значение идва частта, отделена на ролята на политиката и икономиката за изграждане на цялостната геостратегическа доктрина на Османската империя. Чрез направените в тези секции изводи, статията се стреми да начертае основните рамки и параметри, около които се структурира сложния комплекс от способи и решения, съставляващ генералната стратегия на Османската империя през XV-XVI в.

 

1. Географията като стратегически императив

 

Още от самото си формиране в края на XIII в. Османската империя е тясно обвързана с географските специфики на своето разположение. Позициониран като аванпост на исляма в борбата с остатъците от Източната римска империя (Византия), османският бейлик служи като притегателен център за бойци и авантюристи от целия ислямски свят. Този непрекъснат поток от „свети войни“ (гази), борещи се за разширяването на земите на исляма (дар-ал-ислам) осигурява на османските владетели необходимия човешки ресурс за провеждане на тяхната експанзивна политика както в западните части на Анадола, така и на Балканите.7 Османските лидери добре осъзнават преимуществата на географския и политически монопол върху границата между дар ал ислам и „земите на войната“ (дар-ал-харб). Последната територия се разглежда като зона за легитимно водене на свещена война срещу неверниците до тяхното пълно покоряване. Междувременно, врагът може да бъде тормозен и оплячкосван в рамките на т. нар. свещени набези – газават. Именно тази „малка война“ привлича постоянно нови и нови доброволци, което позволява на Османлиите да събират все по-сериозни по размер войнства, без да разчитат на постоянни съюзи с останалите тюркски държави в Анадола.8

С прехвърлянето на османските завоевания на Балканите, географията поставя нови императиви пред Османлиите. Тежкият планински терен, изобилието от гори и контролираните от множество крепости пътни артерии, налагат трансформиране на османската армия. Предимно кавалерийските части, подходящи за набези и оплячкосване, са разширени с организирането на различни пехотни формации, повечето доброволни по своя характер. Постепенно се развива и обсадното дело. Ако през 1354 г. османците трябва да разчитат на земетресенията за да сломят стените на Галиполи и Цимпе, точно 100 години по-късно те вече превземат една от най-значителните крепости в целия свят – Константинопол. Тази еволюция е пряка последица от предизвикателствата, които географията поставя пред османското завоевание на Балканите.

Освен като фактор за трансформацията на османската армия, географията на Балканите провокира надграждане и на външнополитическата ориентация на Османлиите. По време на тяхното съществуване като един от многото тюркски бейлици в Анадола, Османската държава е движена единствено от необходимостта за постоянен газават срещу неверниците. С утвърждаването на османската власт на Балканите след 1371 г., тази ситуация се изменя коренно. Разширяването на фронтовата линия на дар-ал-ислам и включването на голям брой потенциални опоненти в анти-османската съпротива, кара Османлиите да преосмислят своята агресивна политика. Загубата при Плочник (1387 г.) и патовото сражение при Косово поле (1389 г.), демонстрират на османския елит, че безогледното втурване срещу християните може да доведе до сериозна катастрофа. Със своя пресечен терен, набразден от планини и дефилета, Балканският полуостров не позволява концентрирането на османското настъпление в една единствена посока. Важна причина за това е факта, че речните долини – Струмешница, Струма, Вардар, Морава, Нишава и Искър, създават възможност за атакуване на османските владения от няколко различни посоки. Това налага Османлиите да бъдат бдителни по цялото протежение на северните си граници.

За да контрират това сериозно географско неудобство, османските владетели възприемат идеята за разширяване на третия компонент от ислямското геополитическо пространство – дар-ал-ахд („земята на договора“). Според традициите на исляма, в тези територии мюсюлманите могат да позволят политическа самостоятелност на неверниците, в замяна на признаване на ислямското върховенство. Тази формулировка се припокрива точно със средновековната концепция за васалитет, позната в Европа. Именно в контекста на тази политика трябва да се разглеждат и поредицата васални зависимости, наложени от османците над балканските народи – българите, сърбите, власите, а в последствие и босненците и албанците. Концепцията за изграждане на буферен периметър от християнски васали, който да пази османските вътрешни земи от чужди нашествия, се оформя в края на управлението на султан Мурад I (1362-1389 г.) и достига своята зряла фаза при неговият наследник Баязид I Ялдъръм (1389-1402 г.). Освен от политически съображения, за които ще стане дума по-нататък в текста, тази концепция е наложена и от географските реалности. Стара Планина и Динарите представляват естествени прегради пред пряката комуникация между Дунавската равнина, Тракия и Далмация. Поставянето на васали, които да контролират тези планински масиви означава, че сърцевината на османските земи в края на XIV и началото на XV век остава защитена.

След края на Гражданската война (1402-1413 г.), Османската държава навлиза в нов етап на геостратегическо осъзнаване, провокирано от развитието на кървавата междуособица за трона. Мехмед I (1413-1421 г.) се заема да ликвидира малките васални територии по периферията на своята държава, заменяйки ги с директен османски контрол. По този начин, Османлиите се стремят да изнесат на север естествените географски предели на своята държава, опирайки владенията си до р. Дунав. Най-голямата река в Централна и Югоизточна Европа е ключова за развитието на османската отбранителна система. В този контекст, османците по естествен път наследяват стратегическите императиви, които движат външната политика на Източната римска империя в периода V-XII век. След 1421 г., поставянето на р. Дунав под директен османски контрол се превръща в основния външнополитически императив за Портата.9 Река Дунав има двуярко географско значение. От една страна тя е преграда пред всяка армия, опитваща се да навлезе от Панония или Влашко към Балканите. От друга страна реката е ключова пътна артерия, която осигурява преноса на стоки, политическо влияние и културни идеи от Централна Европа към Черноморието. За Средните векове и Ранномодерната епоха, р. Дунав е своеобразна магистрала. Контролът над нея носи неизброими военни, политически и икономически предимства.10 Не на последно място, контролът върху бреговете на р. Дунав е средство за оказване на директен натиск върху най-сериозният опонент на Османската империя в Централна Европа – кралство Унгария.  Средновековната унгарска стратегия се гради около изграждане на предмостие южно от Дунав, което да бъде укрепено и поддържано чрез поредица от силни гарнизони, организирани в самостоятелни банати. Османците преобръщат и адаптират тази стратегия. За Портата става жизнено важно да контролира двата бряга на голямата река и по този начин да държи под постоянно напрежение своята северна съседка. Речният път предлага и удобен маршрут за извършване на набези директно в сърцевината на унгарските земи, следвайки естествения път на р. Дунав, която завива рязко на север след сливането си с р. Драва край Осийек. В последствие, този маршрут ще послужи на османците в тяхната двувековна борба срещу Австрийските Хабсбурги, които наследяват унгарските земи след 1526 г.

12

Карта: Османската експанзия и географията на Източното Средиземноморие

 

Докато в Европа географията диктува изнасяне на османската граница и буферна зона от васали от Стара Планина и Динарите към р. Дунав, в Мала Азия релефът предполага изместване на фронтовите линии на изток. Анатолийското палто още от най-дълбока древност е люлка на процъфтяващи цивилизации, разполагащи със значителни човешки и материални ресурси. Тази тенденция се запазва отчетливо и в Източната Римска империя. Мощта на Византия практически се крепи над контрола на Мала Азия. В този смисъл далеч по-пагубна от загубата на Константинопол през 1204 г., е загубата при Манцикерт през 1071 г. За османците, Мала Азия е не просто източник на територии, данъци и реколти. Тя е зона за мобилизиране на значителен човешки потенциал, който може да бъде впрегнат в по-нататъшната експанзия на Османлиите. Подобно на османския бейлик, останалите тюркски държави в Анадола са съставени от големи групи военизирано население, притежаващо богат боен опит и стремеж към териториална и материална експанзия. Същевременно, географията налага търсене на една по-сигурна и стабилна граница на изток, особено с оглед постоянната заплаха от монголите – първо от Тамерлан след 1402 г., а след това и от неговите наследници, които до средата на XV век представляват постоянна заплаха за османците. Отново следвайки естествените геостратегически императиви, които диктуват и политиката на Византия, османските владетели ще търсят изграждане на стабилна граница по горното течение на р. Ефрат и налагане на пълен контрол над плодородната Киликия, която е едновременно източник на блага, но и ключ за подстъпите към Сирия и Светите земи. От друга страна, контролът над Киликия ще даде възможност за недопускане на вражески войски дълбоко в пределите на Анадола. Идеята за поддържане на стабилна, съобразена с географията граница в Мала Азия се заражда още при управлението на Мехмед I, но е реализирана в най-голяма степен от неговия внук Мехмед II Фатих (1444-1446; 1451-1481 г.) след 1460 г.

Опирайки се на тази стабилна географска основа, съградена от предците му, султан Селим I (1512-1521 г.) ще преструктурира османската стратегия за Близкия Изток. Причините за тази трансформация, както ще стане дума по-долу, са по-скоро религиозни и политически, а не географски. От географска гледна точка е важно да се подчертае, че изместването на границата отвъд стабилната полоса Киликия-Ефрат, налага османците да потърсят нови, естествено защитими предели. В тази посока, също както и в Европа, контролът над ключовите речни артерии се превръща в sine qua non. Селим и неговият син Сюлейман I (1521-1566 г.) разпознават реките Тигър и Ефрат като основен транспортен коридор, чрез който да наложат и разпространят османското влияние до бреговете на Персийския залив. Същевременно, реките позволяват адекватно прехвърляне на войски и ресурси по протежение на една от най-интензивните зони на напрежение за Портата – границата с Персия.11 Отново около контрола над речните басейни се оформя османската политика в Светите земи и Египет, завладени през 1517-1518 г. Река Нил е естествен плавателен канал, позволяващ на Османлиите да проникнат дълбоко във вътрешността на Африка. Същевременно, със своите изобилни и многобройни реколти, Египет се превръща в незаменим източник на хранителни припаси за постоянно растящото население на османската столица. В контекста на търговските връзки, Светите земи, Ирак и Египет позволяват на османците да сложат ръка върху всички сухопътни маршрути, свързващи Югоизточна Азия с Европа. Същевременно, османското военноморско присъствие в Червено море и Персийския залив позволява контрол над една значителна част от морския търговски обмен между Европа и Азия.

Разрастването на османската държава върви ръка за ръка и с изграждането на добре поддържана система от пътища, които да служат като свързващи звено между разнообразните географски райони на империята. По отношение на мрежата от пътища, фундамент на османската логистика са древните маршрути, пресичащи Балканите и Анадола още от Античността.12 В османската империя тези пътища са групирани в шест основни маршрута. Румелийският десен път (Rumeli sağ kol) следва трасето Истанбул-Виза-Айтос и Измаил на р. Дунав. Румелийският среден път (Rumeli orta kol) копира римският Via Militaris – Истанбул-Одрин-Пловдив-София-Белград. Третият балкански маршрут е Rumeli sol kol (Румелийски ляв път), който копира трасето на Via Egantia – Истанбул-Солун-Драч. В Мала Азия се използва огледална структура. Анадолския ляв път следва пътя Истанбул-Измит-Болу-Тосия-Мерзифон-Сивас-Малатия-Диарбекир. Анадолският среден път минава през Истанбул-Ескишехир-Коня-Адана, а Анадолският десен път – по трасето Истанбул-Ялова-Бурса-Измир.13 По протежение на тези основни пътища, османците разполагат с депа, в които се складират припаси и муниции, от които се запасява армията по време на поход. Отделно от това, по протежение на трасетата се ангажира местното население, било с осигуряване на продоволствия, било за охрана и поддръжка на пътищата във време на мир и война. В замяна на тези услуги, съответното население се ползва с определени данъчни привилегии и други свободи.

От изложеното до тук могат да се направят няколко основни извода за връзката между географията и генералната стратегия на Османската империя. На първо място, в политиката на Портата личи ясния стремеж към създаване на лесно защитими, съобразени с релефа граници. Те трябва да увеличат максимално способността на Османлиите да водят военни действия на „неверническа територия“ (дар-ал-харб), докато едновременно с това създават удобен буфер срещу евентуални нашествия в земите на исляма (дар-ал-ислам). За изграждане на подобни естествени граници, османците се опират на големите речни системи, най-вече течащите в посока изток-запад. Като втори ключов географски фактор отново изпъкват реките, но този път онези, чието течение е ориентирано в посока север-юг. Нил, Ефрат и Тигър се превръщат в естествени водни „магистрали“, които османците използват за да подхранват с ресурси и войски своите граници в Африка и Азия. Тези речни долини са разглеждани и като важен източник на природни ресурси, най-вече храни, за поддържане на растящата популация на империята. Следващ значим елемент от географията на империята са планинските масиви. В началния етап от османската експанзия през XIV век, планините заемат старата, средновековна функция на естествени географски бариера. С развитието на военното дело и техническите достижения през XV и XVI век, планините губят тази своя функция. Това налага османците да преосмислят стратегическото значение на планинските зони. Портата предпочита да постави големите планински масиви дълбоко в контролираните от нея територии. За поддръжката на пътищата в тях, османското правителство изгражда система от привилегировани групи население, преки наследници на средновековните балкански общности със сходен характер. Последен ключов елемент от османската геостратегическа постановка, е обновяването и доизграждането на древната римска система от пътища на Балканите и в Мала Азия. Тук Османлиите показват директна приемственост с традициите на Източната римска империя, явявайки се неин естествен приемник от геополитическа гледна точка.

 

2. Османската военна машина и нейните предели

 

Географията дава посока на стратегическите начертания на Османлиите, но реализацията на тези планове лежи на плещите на военното съсловие – аскерите. Още от самото си зараждане, Османската империя е държава на военните. Ако перифразираме Волтер, можем да кажем, че ако останалите Ранномодерни държави си имат армии, османската армия си има държава. Твърде често войната се изтъква като основен raison d’etat на Османската империя. Това схващане почива на факта, че османската държава се ражда като продукт на газавата. Същевременно, Портата се стреми постоянно да се възползва от слабостите на своите съседи, с цел налагане на пряк или косвен контрол над техните територии. Една съпоставка с другите основни сили от епохата черта следната картина, изразена в Таблица 1.14

 

 Държава  Мирни години за XV в.  Мирни години за XVI в.
 Османска империя  45  20
 Франция  28  21
 Англия  37  57
 Московско царство  82  37
 Католическа монархия  60  10


Таблица 1: Мирни години на избрани европейски държави за 1400-1600 г.

 

Както е видно, Османската империя не се отличава особено от своите съвременници, дори е „по-мирна“ в сравнение с някои от останалите велики сили на епохата. Противно на широко застъпеното схващане за непрекъснато нарастваща държава, която не признава граници и търси постоянно завоевание, Османската империя всъщност се развива изключително логично, планомерно и постепенно. За разлика от много други завоевателни династии, като например Тимуридите, османците не надскачат естествените предели на своята военна мощ, което за над два века им спестява проблемите на т.нар. „преразтягане“ (overextension) – т.е. надхвърляне на онези политически, военни и логистични предели, отвъд които военната мощ и политическата сила на държавата започват да се разкъсват и разпадат. Подобно на законите на физиката, когато скоростта на експанзията надвиши силата на политическата гравитация, която държи държавата в едно цяло, стартира процес на раздалечаване и разпад, който е необратим. Този принцип е добре осъзнат от султаните и намира своето явно изражение в политиките на Мурад II (1421-1444 г.; 1446-1451 г.) и Баязид II (1481-1512 г.), които след значителната експанзия, реализирана от техните предци, консолидират и заздравяват своята държава, извършвайки ограничени по обхват военни кампании, чиято цел е стратегическо подсигуряване на определени ключови позиции.15 Сходна с тяхната е  и политиката на Селим II (1566-1574 г.), чийто войни срещу Венеция и Свещената лига са свързани не толкова с идеята за драстична експанзия в Средиземно море, колкото с необходимостта от подсигуряване на стратегическия морски път от Египет през Мала Азия към Босфора. Именно с тази цел Портата се стреми да завладее о. Кипър, който е отправна точка за християнски атаки срещу османското снабдяване.

Основно съображение за воденето на премерена, макар и често агресивна външна политика, е състоянието и функционалността на османската армия. За разлика от повечето си съвременници, Портата разполага с редовна, професионална войска, която поглъща значителен дял от годишния военен бюджет на империята. Това означава, че Османлиите трябва да боравят прецизно с размера на поддържаните от тях сили и да балансират между трите основни компонента в своята армия – капъкулъ, тимариотите и наемническо-доброволческите части. Както вече стана дума, „робите на портата“ поглъщат солидни финансови активи. През 1473 г. в зенита на военните кампании на Мехмед II, Османската империя разполага „на хартия“ с ок. 104 000 войници от трите типа. Петдесет и пет години по-късно, преди Сюлейман да се хвърли в поредица от войни с Хабсбургите и Персия, Портата разполага със 117 000 войници от трите категории. Разходът за издръжка на капъкулу, изплащането на бенефициите за тимариотите и отплатата за наемниците и доброволците възлизат на 309 000 000 акчета, при годишен приход от ок. 538 000 000 акчета.16 Подобен разход от ок. 57% от бюджета обаче не покрива извънредните средства, необходими за организиране на дадена кампания, а единствено обичайното годишно заплащане, което Портата отделя на войските. Това означава, че всяка една военна кампания е свързана със значително по-големи разходи, които към края на XVI в. започват да съставляват над 100% от годишния бюджет. Това налага османската администрация да взема пари назаем от различни източници, в това число и от личната хазна на падишаха, за да окомплектова действащите войски.17

Оценката и съобразяването с тези финансово-логистични ограничения, съставлява значителна част от генералната стратегия на Османлиите. С оглед огромните материални вложения, Портата ще търси оптимални резултати при провеждане на кампаниите. В този контекст, провалите под стените на Виена (1529 г.) и Малта (1565 г.) са страховити не толкова със значителните си човешки загуби, колкото с грамадните материални и парични средства, които отиват на вятъра. Обратно, ключови победи като разгрома на унгарците при Мохач (1526 г.), завземането на Родос (1522 г.) или завоюването на Багдад (1534 г.)носят със себе си дългосрочни дивиденти, чийто активи балансират пожертваните пари и ресурси. От тази перспектива, трябва да се даде ясна сметка, че османските кампании не са просто самоцелни походи, насочени срещу „неверниците“, а внимателно калкулирани начинания. За това свидетелства и маниерът по свикване на османските войски.

Посоката на бъдещата кампания се определя на нарочен военен съвет, обикновено свикван в рамките на една-две седмици в началото на ноември на предходната на похода година. В последствие, още от края на ноември започва разпращането на военните призиви към санджаците за свикване на провинциалните войски и за организиране на бъдещите наемнически отряди (акънджии, азеби). Разходите по предстоящия поход се залагат в бюджета за следващата година още в края на предходния фискален сезон. В началото на годината, в която ще се води кампанията, имперските интендантски служби (джебеджии) започват да уреждат цените и доставките на необходимите припаси от различните еснафи и търговски сдружения, опериращи на територията на Османската империя. Правят се проверки и на съществуващите по основния маршрут на настъпление на войските продоволствени складове. Местната администрация е задвижена за да мобилизира съответните привилегировани категории да изпълнят своите задължения – доставки на припаси, ремонт на пътища, военна служба и т.н. Събирането на войските се разгръща в периода 15 март – 15 май на съответната походна година. Редовните войски получават заплатите си преди поход за няколко месеца напред. Армията поема в посока на съответния фронт, като по пътя към нея се присъединяват тимариотите от санджаците, за които е обявена мобилизация. Около месец-два след началото на кампанията, войската се концентрира за прегрупиране и преброяване в определена стратегическа локация (обикновено на Балканите това е Белград, а в Близкия Изток – Багдад – б.а.). След финалното групиране на компонентите в армията, войската прекосява границата и започва действия на вражеска територия. В зависимост от фронта, бойните действия продължават до края на октомври (за Европа) или края на ноември (за Близкия Изток). На база на този относително утвърден график за действие, османските власти трябва да преценят сроковете за придвижване на войските от центъра до съответните бойни зони.

 

 Разстояние до  В километри  Време за изминаване
 Буда  1280 км  ок. 65 дни
 Багдад  1800 км  ок. 90 дни
 Бендер (Украйна)  900 км  ок. 45 дни
 Табриз (Персия)  1600 км  ок. 80 дни

Таблица 2 - Разстояние от Истанбул до определени конфликтни зони

 

На база на познанията за съответните пътища, османските власти могат да направят определени предвиждания за скоростта на придвижване и възможните спънки по пътя. От друга страна, както гласи един от законите на Мърфи, и най-добрият военен план става недействителен веднага щом започнат реалните военни действия. Климатът прекалено често се превръща в препъникамък за османското военно планиране. Придошли реки, поройни дъждове, суши, по-горещи летни месеци или по-рано паднали зимни снегове могат да провалят и най-добрата организация. Резултатът обикновено се измерва в хиляди човешки жертви, повечето от които така и не влизат във военни действия с противникови сили.

Освен от административните съображения по организацията на военните действия, генералната стратегия на Портата се влияе и от оперативно-тактическите изисквания на кампаниите. Османската империя е държава, разположена върху три континента. Това означава, че войските й са принудени да воюват срещу противници, чийто тактически прийоми и методи на организация варират драстично. Достатъчно е да се спомене борбата с хабсбургските наемнически войски в Централна Европа, войните с предимно кавалерийските контингенти на Персия и почти партизанската война, водена срещу пустинните племена в Арабия и Сахара. Тази пъстра палитра от противници налага сформирането на специфични военни контингенти, съобразени с характера на противника. Използването на бавна, трудно подвижна войска от пехотинци и артилерийски корпус в Азия и Африка е рецепта за катастрофа. Предоверяването на кавалерията в осеяната с крепости Европа е равнозначно на провал. Търсенето на правилния баланс между компонентите във войската е постоянен проблем на османското стратегическо мислене. Обикновено, резултатът от даден поход показва дали този баланс е постигнат или не.

Сухопътното измерение на войната се допълва от сходни по характер предизвикателства и във военноморско отношение.18 Османската империя разполага с огромна крайбрежна ивица, която трябва да защитава срещу множество опоненти. Моретата са както врата към световния търговски оборот, така и коридор за атакуване на жизненоважни и деликатни зони в състава на империята. Адекватната морска защита е ключ както към опазване на индустриалния и търговски капацитет на Османската държава, така и на самата й столица Истанбул. Необходимостта от поддържане на адекватен флот се постепенно осъзната от османските владетели и политически лидери в хода на XV в. Пръв сигнал за нуждата от гарантиране на сигурността по вода е походът на Амадей Савойски през 1366 г., който временно прекъсва връзките между османските владения в Мала Азия и териториите им на Балканите. Тези връзки са възстановени след 1377 г. и още Мурад I се заема да изгради система от крепости, които да циментират османският контрол над Дарданелите. Неговата политика е продължена от Баязид I и Мурад II, които налагат пълен контрол и над Босфора, с построяване на няколко ключови крепости от двете страни на пролива. За реална оперативна ефективност на османския флот може да се говори от обсадата на Константинопол през 1453 г. насетне. В този смисъл, Мехмед II може да се разглежда като бащата на османската военноморска стратегия. Тази стратегия е разширена и надградена в хода на царуването на Баязид II и в последствие достига своя зенит при управлението на Сюлейман I Кануни.

Също както сухопътната стратегия, военноморската концепция за отбрана и нападение не е продукт на владетелските прищевки. Османската империя трябва да гради балансиран подход към моретата и враговете, разположени отвъд тях. Колкото по-голяма става територията на Османлиите, толкова повече опоненти се трупат по пределите на нейните владения. Това изисква поддържането на военноморско присъствие не само в Черно и Средиземно море, но също така и в Персийския залив, Червено море и Индийския океан. Съоръжаването и издръжката на редовния флот е начинание, което нерядко засенва дори организирането на сухопътни походи. С тази цел, Портата се стреми да намали до минимум инвестициите в морската отбрана, делегирайки задълженията си на местни подизпълнители. Тази практика се корени в древния административен прийом за ангажиране на крайморските райони с поддържане на флота и бреговата отбрана. Примерите за това са неизброими, като се започне от Древен Египет, мине се през Персия и се стигне до Източната римска империя. Следвайки византийската традиция, османските власти поверяват издръжката на флота на жителите на Егейските острови – население, което се занимава с тази задача поне от VIII в., когато тези острови са обединени в отделна тема. Успоредно с ангажирането на местното население, османците извършват своеобразна диверсификация на източниците на военен ресурс. Това е постигнато с привличане и ангажиране на значителния по обхват пиратски държавици, съществуващи по протежение на северните брегове на Африка. Реално от Гибралтар до Египет, северноафриканския бряг на Средиземно море е контролиран от множество емирства, градове-държави и племенни конфедерации, занимаващи се с търговия и грабителски набези. Те са познати с колективното название „Берберски държави“. Също както ранната Османска държава, берберските страни се основават на принципа на газавата. Пиратите възприемат себе си като своеобразни „морски гази“, които водят борбата с неверниците върху Седемте морета. Тази социална прослойка е постоянен и богат източник на човешки ресурс – опитни навигатори, бойци и авантюристи, навикнали с тежките условия и водени от жажда за плячка. Повечето от тези групи имат свои собствен кораби, което спестява на Портата необходимостта да заплаща за строежа и поддръжката на свои кораби. Както показват големите морски сражения през XVI век – Превеза (1538 г.), Джерба (1558 г.) и Лепанто (1571 г.), поне половината османски ескадри се състоят от разбойнически съдове, командвани от пиратски капитани.19

Войната, както учат китайските военни трактати, е не само изкуството да побеждаваш, но и да пречиш на своя опонент да те атакува. В това отношение, Османската империя следва ясна и последователна политика на издигане на добре укрепени и подсигурени граници чрез поддържането на прецизно изградена мрежа от крепости, военни пътища и снабдителни центрове. Целта на тази логистична и отбранителна система е да гарантира както сигурността на империята срещу външна заплаха, така и възможността за реализиране на ефективни, офанзивни операции във вражеска територия. Османската крепостна система е особено важна за границите на империята в Европа. Именно там тя е и най-развита в периода XV-XVII век. Гръбнакът на укрепителната мрежа е река Дунав. По нейното протежение е издигната поредица от отбранителни съоръжения, които да гарантират както възможността за свободно плаване по реката, така и способността да се задържи вражеското настъпление южно от нея. Перленият наниз от крепости започва на запад по поречието на р. Сава в днешна Хърватска, следва течението на реката, достигайки до ключовия бастион Белград, след което плътно се придържа към течението на Дунав, като крепостната система включва съоръжения както южно, така и северно от реката. Типични примери са двойните крепости Русе-Гюргево и Видин-Калафат. Отвъд Дунав, защитният пояс обхваща пристанищата по крайбрежието на Черно море – Килия, Акерман, Кинбурн, Очаков, Перекоп, Херсон, Кафа, Керч и Азак (Азов). В Азия и Африка ключов пояс от крепости охранява пътя от Йерусалим до Кайро и от Йерусалим до Мека. Египетският маршрут се защитава от поне 12 крепости, а още 34 охраняват пътя на поклонниците по време на хадж.20 Отделно от тях, империята поддържа поредица от крепости в Ирак, които да охраняват размирната граница с империята на Сафавидите и нейните наследници от следващите персийски династии.

Посочените ключови елементи, които влияят на османското стратегическо мислене, предполагат няколко основни извода за оперативно-тактическата доктрина на Портата. Важно да се отчете, че Османската империя не е непременно по-агресивна държава в сравнение с основните европейски сили от онази епоха. Това се дължи на колосалните разходи, които войната акумулира и на нуждата от прецизно балансиране между вложени средства и постигнати резултати. Да се смята, че империята води своите военни кампании само в името на един сляп, религиозен фанатизъм би било лекомислено и подвеждащо за изследователите. Зад всяка една кампания стоят месеци усилено планиране, мобилизиране на пари и материални ресурси и ангажиране на целия административен апарат. Походите се водят с ясна цел, която е тясно обвързана с една поетапна, генерална стратегия, стремяща се към създаване на удобни за защита граници. Във водените сражения се търси категоричен разгром на вражеските сили, който да доведе до оптимално бързи победи и възможност за скоростно изваждане на опонентите от конфликта. Портата си дава сметка за пределите на своите логистични и административни възможности и се стреми да избегне евентуалното „преразтягане“ върху огромна по размер територия, която не би могла да бъде ефективно управлявана от центъра. За поддържането на тази територия империята създава сложна система от крепости, военни пътища и специализирани райони за производство и доставка на стратегически суровини. Тази система почива както върху оригиналния османски опит, така и върху административното наследство на Източната римска империя и Селджушкия султанат.

 

3. „Политикономиката“ на османската стратегия

 

Съчетанието от географски фактори и военни съображения, оказва значително влияние върху стратегическото мислене и планиране на управленския елит в Османската империя. Тези приоритети се допълват и разгръщат посредством третият голям комплекс фактори, които диктуват генералната стратегия – политическите и икономическите.

В контекста на географските предпоставки, вече стана дума за нуждата от поддържане на пояс от васали, които да „омекотят“ натиска на по-сериозните опоненти на Портата. Тази идея намира изражение в изграждането на стабилна буферна зона от подчинени на Османлиите васални държавни, квази държави и племенни структури, които да служат като първи отбранителен пояс. Формирането на своеобразна стратегическа „санитарна зона“ е на лице още през XIV век и христоматиен пример е превръщането на Търновското и Видинското царства в османски васали по времето на Мурад I. В последствие, с нарастването на империята, тази политика се прехвърля към следващите съседни територии – Сърбия Босна и Влашко. Завземането на Унгария след 1526 г. продължава да следва същия модел. След победата при Мохач (1526 г.), Сюлейман няма намерение да анексира директно Унгария, а желае да я превърне във васална, буферна държава, управлявана от своето политическо протеже – Янош Заполя. Дори след провалът на Заполя и продължителната война с Хабсбургите, Сюлейман продължава да поддържа съществуването на Трансилвания като самостоятелно княжество, което да прикрива северния османски фланг по поречието на Дунав. Тази политика става ключова по времето на сблъсъците с Жечпосполита през XVII век. Пак в тази насока Портата подкрепя оформянето на сериозна протестантска база в Трансилвания като противовес на католическите Австрия и Жечпосполита.

Сходна е и османската политика в Африка и Азия. Както стана ясно, османците предпочитат да поддържат военно присъствие без фактически контрол в Берберските земи и използват местните пиратски династии като буфер и подкрепа срещу интересите на Католическата монархия и нейните съюзници. В Истанбул ясно осъзнават, че земите на Алжир, Тунис и Либия са твърде отдалечени, а поддържането на морски връзки – прекалено несигурно, за да се разчита на директен контрол от страна на централната власт. Подобен контрол би бил прекомерно скъп и неефективен. Далеч по-удобно е поддържането на верни, подчинени елити, чийто позиции зависят пряко от благословията на Портата. Това е и моделът, прилаган по отношение на Кримското ханство, управлявано от Гираите. Престолът в Бахчисарай се печели в Истанбул, от където идват щедрите субсидии, оръжието и дори лична владетелска гвардия от еничари, които да пазят османското протеже и да го държат послушно.

В Азия, Портата сключва поредица от съюзи с местните кланове – кюрдите в района на Северен Ирак и днешна Източна Турция и бедуинските племена по поречието на Тигър и Ефрат. В Сирия и Ливан Портата използва патронаж за да гарантира влиянието си сред заможните родове в крайбрежните крепости и в Дамаск. Разбира се, османският контрол в Сирия остава повече или по-малко директен, с оглед огромната важност на Светите земи, както и значението на сирийските територии за икономическата стабилност на империята. Отвъд тях, обаче, съществува буферна зона от племена, които признават върховенството на Портата и служат като преграда пред техните пустинни братовчеди в Недж и Йемен. По на юг, на територията на днешна Етиопия и Еритрея, османците подкрепят султаната Адал, който служи за опора срещу португалското проникване в Червено море и надигането на Абисинската империя след XV век.  В Кавказ Портата покровителства както грузинските държавици, така и мюсюлманските племена, населяващи самата планинска верига. Целта на тази политическа инвестиция е да се ограничи разпространението на иранското политическо влияние.

Цялостната политика на създаване на сигурен граничен периметър има своите корени и в традициите на Исляма. Съгласно религиозно-правните норми, османците могат да използват концепцията за дар-ал-ахд, за да регулират своите отношения със своите преки съседи, които не изповядват исляма. В тази територия се допусна мирно съжителство между мюсюлмани и друговерци с уговорката, че в крайна сметка тя трябва да бъде присъединена към дар-ал-ислам в някакъв момент, напред във времето. Както и с други религиозни предписания, османските власти използват значителна политическа и религиозна гъвкавост, за да адаптират правилата спрямо своите цели.

Освен буферни сили, васалите на Портата също се използват активно в настъпателните операции на османската армия. Войските на Влашко, Молдова и Трансилвания се ангажират по време на походите в Унгария. Кримските татари са незаменим съюзник за походи в Украйна и Южна Русия и дои в Кавказ. В Африка и Средиземноморието османските войски често са само допълващо звено в армията на берберите, а в Азия кюрдски и бедуински конници съпътстват силите на падишаха във войните му със Сафавидите.

Контрирането на външното влияние и подсигуряването на границите, са тясно свързани и с икономическите интереси на империята. Още с налагане на контрола върху Дарданелите, османската държава започва да усеща предимствата от притежаване на ключовите транзитни коридори между Европа и Азия. Основна задача на османската външна политика през двата века разделящи завземането на Галиполи и експедициите на османския флот до о. Суматра, е налагането на плътен контрол върху всички морски и сухоземни връзки, свързващи Азия и Европа. Икономическите статистики ясно показват, че поне до началото на XIХ век, Европа е икономическа периферия, сравнена с търговския оборот на Азия.

 

 БВП на регион  1500 г.  1600 г.  1700 г.   1820 г.
 Западна Европа  50 000  74 000  92 500  185 000
 Азия  153 600  207 500  214 200  392 000

Таблица 3: БВП на Европа и Азия в милиони долари (1990 г.);

Източник: Maddison, A., Contours of the World Economy, 1-2030. (Oxford University Press).

 

С оглед на това значително разминаване в икономическата продуктивност на Европа и Азия, Османската империя логично се стреми да контролира огромния стокообмен, който захранва „Стария континент“ със стоки на лукса, подправки, скъпоценни камъни и какво ли още не. През Късното средновековие, обменът се намира в ръцете на италианските търговски републики, най-вече Генуа и Венеция. Децентрализираните феодални монархии на Балканите трудно могат да се противопоставят на Морските сили. С издигането на Османлиите обаче ситуацията се променя кардинално. Османската империя разполага с ресурса и концентрацията на военни и административно способи, чрез които да диктува правилата на икономическата игра. Същевременно, налагането на директен териториален контрол върху пристанищата в Леванта допълнително циментира позицията на Портата като задължителен посредник в търговията между Европа и Азия.

В тази посока османската политика е пришпорена и от колониалната експанзия на европейските държави и най-вече Португалия, която след 1498 г., започва да изгражда своята таласократия в Индийския океан. Само в рамките на три десетилетия до 1530 г., Португалия вече доминира всички морски пътища в Индийския океан, което заплашва да разбие вековната система за пренос на стоки по море и суша през Близкия изток. В този контекст, Османската империя успява да изиграе успешно своята религиозна карта. Чрез приемането на титлата „халиф“ през 1517 г., Селим I успява едновременно да се превърне в най-важния владетел в исляма. Едновременно с това, падишахът придобива законовото основание да се намесва в политиките на азиатските страни, представяйки се като техен защитник срещу офанзивните действия на „неверниците“. Погледната от тази перспектива, османската експанзия в Ирак, Сирия и Египет трябва да се разглежда не просто като начин за увеличаване на престижа и материалните богатства на Портата, но и като средства за защита и налагане на дългосрочните икономически интереси на Истанбул в Азия и Индийския океан.

Защитата на морските маршрути е водеща причина и за експанзията в Средиземно море. Вече стана дума, че Османската империя не търси непременно директен контрол върху бреговете на Средиземноморието. Далеч по-важно за нея е изграждането и подсигуряването на морските пътища, по което да се развива доходоносната търговия и да се осигурява безпроблемното снабдяване на столицата Истанбул. Османската империя и в този контекст се явява естествен приемник на Римската. Още от Античността, римляните се стремят всячески да гарантират безпрепятствения внос на хранителни припаси от Египет към Рим, а след това и към Константинопол.21 С развитието на европейските страни през Средновековието, този маршрут за снабдяване става обект на множество интереси – Рицарите-хоспиталиери, Венеция, Генуа, Арагонското кралство, Дубровник. Османската империя е задължена да неутрализира възможността за намеса на християните в снабдяването на столицата, както и да гарантира възможността за провеждане на свободна търговия в своята акватория. Парадоксално или не, до началото на XIX век, османската империя е държавата, която най-силно се бори за налагане на свободна търговия – роля, която в последствие се приписва на Великобритания. В епохата на меркантилизма и протекционизма, Портата единствена от големите европейски държави поддържа стабилни вносно-износни мита с цел да запази ролята си на активен посредник между Европа и Азия. Тази гъвкавост се диктува и от все по-сериозния оборот стоки, които се транспортират по море от английски, нидерландски и португалски кораби.

С цел поддържането на свободната търговия и защита на своите „хранителни пътища“, Османската империя извършва поредица от морски и сухопътни експедиции в Средиземноморието. Основни цели са островите Кипър, Родос, Крит и Малта, а в сухопътен план – завзетите от испанските Хабсбурги пристанища в Либия, Тунис и Алжир (напр. Триполи, Бехая, Джерба, Тунис и Оран – б.а.). Важно е отново да се подчертае, че това не са самоцелни грабителски походи (присъщи на берберските пирати в частност), а внимателно планирана последователност от стратегически ходове, обслужващи политическите и икономическите интереси на Истанбул.

Съображенията, диктувани от икономиката и политиката, допълват приоритетите, начертани от географията и военното дело. Османската империя е принудена да балансира между множество фронтове и голям брой потенциални политически опоненти. С цел избягването на война на два фронта, Портата се заема да организира сложна система от васали, полуавтономни държави-клиенти и местни общности с широко самоуправление. Тези „съюзници и приятели“ на Истанбул имат за задача да блокират и тушират вражеския натиск срещу владенията на Портата. Опирайки се на концепцията за дар-ал-ахд, Османлиите оформят система от взаимовръзки, която да обслужва едновременно и интересите на Полумесеца, и целите на местните елити. Османската империя следва ясно осъзнатата нужда от поддържане на гъвкави и адаптивни способи за контрол над подчинените територии и население. Тази система залага на премерен натиск, използване на значителен брой посредници и внимателно разпределение на военните и данъчни повинности с цел избягване на по-широко недоволство.22 В съчетание с тези политически способи, Османската империя използва своята армия за да гарантира дългосрочните си, ясно осъзнати, икономически интереси. Експанзията, реализирана след 1500 г. може да се разглежда и като отговор на европейските териториални аспирации в акваторията на Индийския океан, и Средиземно море, както и като средство за защита на жизненоважни за Портата транспортни коридори.

 

Заключение

 

Генералната стратегия на османската империя в периода XV – XVI век се оформя на базата на три основни комплекса от фактори. Първият от тях са географските особености на контролираните от Портата територии. Съчетанието от релеф, климат и политически хинтерланд, предопределят немалка част от решенията, които властите в Истанбул формулират в контекста на своята мирна или агресивна външна политика. Тези съображения се допълват и от религиозно-психологическото структуриране на физическия свят, заложено в исляма. Разделението на света на три зони – дар-ал-ислам (дом на исляма), дар-ал-ахд (земя на договора) и дар-алхарб (земя на войната), оказва ключово влияние върху манталитета и светогледа на османския политически елит. Способите за третиране на тези три пространства са тясно обвързани и с ислямското право, намерило отражения в принципите на Шариата  обвързаните с него текстове в Корана и практики на Сунната.

Надграждайки географските географските концепции, било то физически или семантични, наборът от военни съображения е следващия градивен камък на османската генерална стратегия. Османската империя не бива да се разглежда като самоцелен агресор, чиято единствена raison d’etat е войната. Военните кампании на Портата са тясно обвързани с нейните географски, политически и икономически приоритети. Зад всеки поход стоят месеци планиране, а търсеният резултат трябва да се балансира внимателно с обема на вложените средства и ресурси. В този контекст, Портата търси постоянно способи за облекчаване на финансовото и стопанско напрежение от войната. За тази цел се търси делегирането на значителна част от организационните и снабдителни функции към локални подизпълнители и привилегировани категории. Империята всячески се стреми да осигури споделяне на военното бреме от всички „съюзници и приятели“ на Полумесеца, които да допринесат със своите собствени ресурси за защита на османските геополитически интереси.

Общата рамка на османската генерална стратегия в периода XV-XVI век се допълва от „политикономическите“ приоритети на Портата. Следвайки своята естествена, еволюционна логика на разширение, империята изгражда система от подчинени държави, общности и племена, които да гравитират около Истанбул и да засланят границите на Портата от външните ѝ врагове. Същевременно, военната експанзия се явява естествен отговор на нуждата от защита на икономическия просперитет на страната. Завоеванията по суша и море имат две основни цели. Първата е да се обезпечи безпроблемния стокооборот в рамките на вътрешния и външния пазар. Втората цел е да се наложи максимален контрол над основните търговски маршрути между Европа и Азия с идеята да се сложи ръка върху грамадния обмен на ресурси, пари, скъпоценни метали и стоки на лукса. От своя страна, тези приходи следва да захранят скъпоструващата военна и бюрократична машина, която поддържа и движи цялата империя.

Също както и останалите големи сили в Ранномодерната и Модерната епохи, Османската империя реализира своята вътрешна и външна политика върху добре осъзната и ясно структурирана доктрина. Тази доктрина се предава през поколенията управляващи, еволюирайки и адаптирайки се успоредно с развитието на самата империя. Разбирането и изучаването на тази система от геополитически и геостратегически принципи и прийоми, е задължителен елемент от цялостното изследване на османската история. Генералната стратегия на Портата е исторически факт, който тепърва трябва да получи своята пълна дефиниция и подробно обяснение.

 

1За смисъла на „голямата стратегия“ и нейната роля в историческите изследвания, виж Black, J., Military Strategy: A Global History. (Yale University Press), и по-специално въвеждащите глави – 1-77; Gaddis, J. L., On Grand Strategy. (New York: Penguin books).
2Black, J., Military Strategy, с. 77.
3Rogers, 2018, 709-738
4Виж например Mitchell, A. W. The Grand Strategy of The Habsburg Empire. (Princeton University Press, 2018); Luttwak, E. N., The Grand Strategy of The Byzantine Empire. (Belknap Press); Ledonne, J.P., Grand Strategy Of The Russian Empire 1650-1831. (Oxford University Press); Parker, G., The Grand Strategy of Philip II. (Yale University Press).
5Единственото по-сериозно изследване с конкретика по темата е статията на Бурак Кадерджан (Kadercan B., Territorial design, and grand strategy in the Ottoman Empire. Territory, Politics, Governance. (Routledge). Отделно то нея, през 2015 г. излиза дисертацията на V Şimşek, посветена на Османската генерална стратегия през XIX век (Şimşek, V., The Grand Strategy of the Ottoman Empire 1821-1846, McMaster University)
6Виж например Imber, C. The Ottoman Empire 1300-1600: Structure of Power (Palgrave McMillan, 2003). От гледна точка на българската историография, класическият труд остава Матанов, Х., Михнева, Р., От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571 (София: Наука и Изкуство, 1988). По-нов прочит на събитията може да се види в Стоянов, А., Османската експанзия 1453-1683 г. (София: Сиела, 2016)
7Kafadar, C., Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State (University of California Press, 1996), с. 126-138.
8През 1303 г. Осман все още трябва да разчита на подкрепа от останалите бейлици за да събере 5000-на армия, с която да се противопостави на византийците в битката при Бафлеус. Виж Bartusis, M.C., The Late Byzantine Army: Arms and Society, 1204-1453. (University of Pennsylvania Press) с. 76.
9По-подробно за османската политика към р. Дунав, виж. Баръмова, М., Европа, Дунав и Османците (1396-1541 г.). (София: УИ „Св. Климент Охридски“).
10Mitchell, W., The Grand Strategy of the Habsburg Empire, с.26-27.
11Murphey, R. Ottoman Warfare, 1500-1700. (UCL Press, 1999), с. 20-25.
12В Мала Азия, османците използват древните римски и по-късно византийски маршрути Via Galatica, Via Asiana и Via Valeria. По-подробно за римската пътна мрежа в Мала Азия виж French, D.H., Roman Roads and Milestones in Asia Minor (4 тома). (London: British institute at Ankara).
13Uyar, M. et al, A Military History of the Ottomans from Osman to Atatürk. (ABC Clio, 2009) с. 307
14Тук става дума за големи конфликти, а не за обичайните трансгранични набези, извършвани и от християни и от мюсюлмани.
15Именно в този контекст трябва да се разглеждат походите, изпратени от Баязид II срещу крепостите северно от р. Дунав – Килия, Кафа и Керч.
16Inalcık ,H., (ed.). Economic and Social History of the Ottoman Empire, vol 1., 1300-1600. Cambridge University Press, 1994) с. 73-88.
17Финансовите неволи на Портата в хода на Дългата война (1593-1606 г.) са засвидетелствани подробно в Хрониката на Наима - Ravżatu'l-Ḥüseyn fī ḫulāṣati aḫbāri'l-ḫāfiḳeyn.
18Съгласно съвременната терминология, военното дело разпознава 5 отделни измерения на войната – Суша, Вода, Въздух, Космос и Киберпространство. В ранномодерната епоха, измеренията са само две.
19Crowley, R., Empires of the Sea: The Final Battle for the Mediterranean (1521-1580). (London: Faber and Faber, 2008) с. 65-93; 265-287.
20Nicole, D., Ottoman fortifications 1300-1710. (Osprey Publishing 2010) с. 30.
21Jacoby, D., (ed.) Medieval Trade in the Eastern Mediterranean and Beyond. (London: Routledge 2018) с. 127-147.
22Kadercan, B., Territorial design, and grand strategy in the Ottoman Empire. Territory, Politics, Governance. (Routledge, 2017). Available from: http://dx.doi.org/10.1080/21622671.2016.1265465, с. 9.

 

Библиография:

BARTUSIS, M.C., 1997. The Late Byzantine Army: Arms and Society, 1204-1453. University of Pennsylvania Press ISBN - 978-0812216202.
BLACK, J., 2020. Military Strategy: A Global History. Yale University Press. ISBN - 978-1705218273.
CROWLEY, R., 2008. Empires of the Sea: The Final Battle for the Mediterranean (1521-1580). London: Faber and Faber. ISBN 978-0-571-23231-4.
FAROQHI, S., FLEET, K., 2012. The Cambridge History of Turkey, vol. 2. Cambridge University Press. ISBN - 978-0521620949.
FINKEL, C., 2007. Osman’s Dream: A History of the Ottoman Empire. Basic Books. ISBN - 978-0465023974.
GADDIS, J. L., 2018. On Grand Strategy. New York: Penguin Books. ISBN 978-1594203510.
INALCIK, H., (ed.) 1994. Economic and Social History of the Ottoman Empire, vol 1., 1300-1600. Cambridge University Press. ISBN – 0 521 57456 0.
JACOBY, D. (ed) 2018. Medieval Trade in the Eastern Mediterranean and Beyond. London: Routledge. ISBN - 978-1-138-74352-6.
KADERCAN B. Territorial design and grand strategy in the Ottoman Empire. Territory, Politics, Governance. Routledge. Available from: http://dx.doi.org/10.1080/21622671.2016.1265465
KAFADAR, C.,1996. Between Two Worlds: The Construction of the Ottoman State. University of California Press. ISBN - 978-0520206007.
LeDONNE, J.P., 2003. Grand Strategy of the Russian Empire 1650-1831. Oxford University Press. ISBN - 978-0195161007.
LUTTWAK, E. N., 2009. The Grand Strategy of the Byzantine Empire. Belknap Press. ISSN - 978-0674035195.
MADDISON, A., 2007. Contours of the World Economy, 1-2030. Oxford University Press. ISBN 978–0–19–922721–1.
MITCHELL, A. W. 2018. The Grand Strategy of the Habsburg Empire. Princeton University Press. ISBN - 978-0691176703
MURPHEY, R., 1999. Ottoman Warfare 1500-1700. Rutgers University Press. ISBN - 978-0813526850.
NICOLE, D., 2010. Ottoman fortifications 1300-1710. Osprey Publishing. ISBN - 978-1846035036.
PARKER, G., 2000. The Grand Strategy of Philip II. Yale University Press. ISBN - 978-0300075403.
ROGERS, C. J., 2018. Medieval Strategy and the Economics of Conquest. The Journal of Military History, 82(3), 709-38. ISSN - 0899-3718.
UYAR, M., ERICKSON, E., 2009. A Military History of the Ottomans from Osman to Atatürk. ABC Clio, ISBN - 978–0–275–98876–0.
БАРЪМОВА, М., 2014. Европа, Дунав и Османците (1396-1541 г.). София: УИ „Св. Климент Охридски“. ISBN – 978-9540738154.
МАНТРАН, Р., 2012. История на Османската империя. София: Рива. ISBN – 978-9543203697.
МАТАНОВ, Х, МИХНЕВА, Р., От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571 г. (София: Наука и Изкуство, 1988 г.)
СТОЯНОВ, А., 2016. Османската експанзия 1453-1683 г. София: Сиела. ISBN: 978-954-28-2218-9.

 

 

X

Right Click

No right click