Глава 1

 

ЗАРАЖДАНЕ НА АНАРХИЯТА

 

Нелеко е да установим границата във времето, която отделя предшестващия исторически период от десетилетията на „кърджалийско време“. Ако се позовем на поселищни проучвания, народни умотворения или съчинения по българска история, оказва се, че мненията за началото на това време са несъгласувани. Наченките му са датирани от 70-те или 80-те години на XVIII в. или пък от 1791, 1792, 1793 г. Някои автори са приели и аргументи в полза на своята датировка.

Така например А. Ф. Милер приема за начало на размириците 1791 г., когато първите опити за реформи на султан Селим III подтикнали към действие феодалната реакция в империята¹. Често историците сочат 1792 г. като начален момент на анархията. Някои от тях я отдават на последиците от неуспешните турски войни срещу Русия, когато оголелите и обосели войници, прибирайки се от поход, извършвали безчинства². Тия автори очевидно са повлияни от К. Иречек, който се придържа към същата датировка и същата аргументация³. От своя страна Иречек всъщност възприема датировката на Л. фон Ранке⁴, базирана върху историографията от началото на XIX в. Други автори по-предпазливо указват, че „в голям размер кърджалийските нападения започнали през 1792 r.“⁵, без да поставят въпроса за началото на анархията. Впрочем последната дума на историографията повтаря първата ѝ дума по въпроса: тази на Л. фон Ранке и К. Иречек.

Някои частни изследвания сочат за начало на кърджалийството годината 1793⁶ (към тази датировка се придържа и Щ. Атанасов⁷). Обнародваните от Д. Ихчиев документи за кържалийството имат за най-ранна дата 1793 г.⁸ Именно това — всъщност случайно обстоятелство — е една обективна причина за неточното датиране на началото на „кърджалийско време“. Що се отнася до низ поселищни проучвания, в които намираме сведения за кърджалийството, те обикновено не датират местните предания за конкретно събитие и съвсем не поставят въпроса за наченките на явлението като цяло⁹. Дори някои последни общи съчинения, които засягат анархията, също не датират нейните ранни прояви¹⁰.

С една дума, според историографията изследваното явление се зародило през първите години от последното десетилетие на XVIII в., а именно 1791—1793 г., като в по-новите съчинения е указано, че това били години не на поява, а на увеличение на кърджалийството, и е споменато, че размирици всъщност били налице още в края на 70-те години от същия век. Следователно въпросът за първите кърджалийски действия си остава открит.

Преди да уточним рождената дата на определено явление, неизбежно трябва да формулираме неговата типология — за да бъде то отграничено по черти от продхождащите го сходни такива. Историческите явления обаче не възникват рязко, с напълно изразена типология,— тя се оформя постепенно, докато явлението узрява и се уплътнява. Кърджалийството не прави изключение от това правило. И неговите черти се зараждат една по една. Но още когато установим, че се набелязала първата от тях, ние сме в правото си да констатираме: тук сa наченките на кърджалийството. Процесът на зараждането му пък ще завърши там, където ще бъдат налице всички негови характерни черти; това е точката, която трябва да означим като зрелост на явлението, оформило вече своя типология.

Възниквайки неравномерно поради зависимостта си от географската среда и други обективни условия, освен качествения си растеж (придобиване на черта подир черта до момента на своята пълна характеристика) кърджалийството имало и количествен растеж, изразен в две насоки: численост и пространствено разширение. Тези две характеристики — количествена и качествена — трябва да се намират в необходимото съотношение, за да можем да твърдим, че кърджалийството станало явление. Дори то да беше се изявило с пълната си типология, но ако би засегнало само един-два района на Румелия, нямаше да говорим за „кърджалийско време“, за качествено определен период.

Следователно: първият период на анархията, който предстои да разгледаме, трябва да разкрие двете характеристики на явлението, преди да го назовем завършено — количествена и качествена. Количествената следва да бъде доказана от увеличението на човешкия резерв на анархията, както и от разпростирането на кърджалийството върху все по-голяма територия. Качествената следва да бъде доказана от последователното възникване на отделните черти, чиято крайна съвкупност образувала типологията на кърджалийството.

 

ПЪРВИ КОНФЛИКТИ МЕЖДУ АЯНЛЪКА И ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ

 

До XVIII в. липсват сведения за закононарушения, извършени от аяните. Въпреки редовните обръщения на централната власт към „местните аяни“ (аян-и вилает) в нейните окръжни разпореждания нямаме данни за реалната аянска дейност от тия векове. Затуй пък тук и там из кадийските книги на румелийските градове още след първите години на XVIII в. се появяват колективни оплаквания срещу някой аян. Така през 1710 г. селяните от Шамолтос, Зъхненско, се явили пред валията на Румелия Исмаил паша, съпроводени от своя спахия, и се оплакали от аяна си Салихзаде Мехмед ага, който бил им надвзел суми срещу джизието, аваризите и пр.¹¹ Такава била и тъжбата от Якоруда, чийто аян — Абдуррахман, син на Елхадж Юсуф от Мехомия — бил изискал от тях незаконно пари срещу данъци, които те вече били изплатили¹².

Такива положения все още не съдържали нищо конфликтно: аяните, както и органите на държавата впрочем, обирали раята. Тяхната законна прерогатива — да участват в разпределянето на данъчните тежести по места — им създавала удобно алиби за обирничество. Но в единия от цитираните случаи забелязваме как срещу такива беззакония протестирал и спахията на ограбените селяни, който би предпочел друг да не се меси в експлоатацията на неговата рая. По същата причина скоро взели да издигат глас срещу аяните и някои държавни финансови органи: „Когато по указания с ферман начин пристъпих към събиране на постъпленията от джизие на отделни вноски, оказа се, че някои лихвари, които са и аяни на казите, ...изпращат по селата бирници и препятстват събирането на средствата, предназначени за държавата. Те взимат акчетата, приготвени от раята за джизието, заради дадени ѝ под лихва суми...“¹³ Документът датира от 1731 г.

Далечните предпоставки на конфликта между Портата и аянлъка започнали да се очертават — горното сведение визира не конкретен аян, а аяните изобщо. Както можехме да очакваме, част от тях били и лихвари. Освен това те вече имали свои бирници. Първите признаци на голямото бъдещо противоречие възникнали именно върху финансова плоскост: бирниците на централната власт се сблъсквали с бирниците на аяна-лихвар. Въпреки сигналите на разни държавни органи срещу растящите аянски данъчни или лихварски беззакония те открито продължавали. През 1756 г. например в Одрин изстъпили пред кадията 25 души мюсюлмани и рая от селата, като представлявали цялото население. Те повели иск срещу бившия си аян Али ага, който бил им надвзел голяма сума и срещу когото били заведени искове „и от други страни“. При посредничеството на помирителите — сегашните аяни Халил ага и Хюсеин ага — „по пътя на компромиса“ бившият аян възстановил на ищците 3000 гроша, а те обещали да не водят повече дела против него¹⁴.

Тук вече е дума за особено едра злоупотреба. След като аянът възстановил компромисно твърде голямата сума от 3000 гроша, то ще да бил надвзел от подвластниците си поне двойно или тройно. Показателно е и че неговите приемници — настоящите аяни на Одринско — се озовали в ролята на помирители. Тоест: упражнили натиск върху населението да прекрати съдебния спор. Но нека подчертаем, че аяните до средата на века все още се явявали на съд като обвиняема страна, че се случвало да бъдат принудени към отстъпки. И — най-важното: до средата на XVIII в. в оплакванията срещу аяните не се споменава за стрелба и клане. В ход били само данъчни насилия, лихварски грабеж.

Тази твърде обичайна за османската действителност картина все още не предвещавала пожари и кръв в масови мащаби. Донякъде прилично — по видимост поне — протичали и аянските избори: с надлежен протокол пред лицето на шериата. През 1728 г.  например представители от населението на видинското маликяне, което обхващало вароша на Видин, селата Вълчедръм, Мокреш, Медковец, Дреновец, Крива бара, мукатаата Тимок, нахиите Белоградчик, Кривина, Кула, селата Капитановци, Яновци и Раяновци, се явили пред кадията и назъра. Всеки от тях поотделно заявил, че е съгласен досегашният управител на видинското маликяне, аянът им Али Бейзаде Юсуф ага и в бъдеще да запази това си качество¹⁵. Много съществен е фактът, че всички „избиратели“ на аяна били българи, макар из описания район да живеели и мюсюлмани. Не по-малко важен е фактът, че за аян се преизбирал — получавал поне втори „мандат“ — вероятно най-богатият човек в града, откупчикът на цялото маликяне от султанските видински хасове, което обхващало почти територията на санджака. Следователно този едър лихвар, служейки си с подписите на подвластната му рая, овладял и аянлъка над Видинско, елиминирайки като избиратели представителите на пълноправното гражданство — на мюсюлманите. Но нека подчертаем пак: беззаконията на аяните все още били безкръвни, аянът избягвал конфликт с установения ред на управление, избягвал конфликт с централната власт, монтирал избирателни комедии, не употребявал въоръжено насилие.

Първите налични сведения за аянски размирици у нас визират Разградско. Там през 1747 г. се развили събития, които отсетне нарочната анкета означила като „аянска работа“: Елхадж Муртеза и зет му сердарят Ахмед извършили редица насилия, избили „100—200 души без право“ и заграбили под форма на данъци 94 000 акчета. Поради аянския гнет населението заявило, че „не желае да живее по местата си“. За да остане единствен аян над областта, Муртеза влязъл в стълкновение с други двама аяни — Муфтиоглу и Мехмед ага. Те от своя страна се сдружили с жителите от селата Борозан и Йенидже. Така няколко хиляди селяни нападнали Разград, „за да търсят сметка“. Градът бил съсипан и разграбен при сражението между размирниците. След като властта потушила метежа, във Варненската крепост били заточени „няколко души аяни от Разградската каза“, а също и селяни — турци и българи — коджабашии¹⁶.

Споменът за значителното размирие в Разградско от средата на XVIII в. заседнал така дълбоко, че цели два века по-късно бил записан по предания от Ан. Явашов. Според него обаче Разград бил напълно разрушен и ограбен през 1759 г. от 56 души турци — селяни из околните села¹⁷. Както личи от османските документи, нещата стояли другояче: били „аянска работа“, протекла едно десетилетие преди датата, указана по народния спомен.

Към размирие от същия вид трябва да отнесем събитията в Казанлъшко от 1762 г. Дотогавашен аян там бил Абдулбакъ.

Неговите синове Селим и Ибрахим — познати по-нататък с презимето Абдулбакъогулларъ — започнали да вършат безчинства, в хода на които избили множество мирни хора от Казанлък и околните села, а също и разорили края. Обсипана с оплаквания от населението на Казанлъшко, властта призовала Мустафа Заим (един от сподвижниците на двамата аянски синове) в столицата, където му дала висока служба и го предупредила, че ще бъде лишен от владенията си, ако се завърне в Казанлък или дори се среща с лица от тази област. По същото време обаче един от Абдулбакъогулларъ — Селим — се обявил за аян на Казанлък, подпомогнат именно от Мустафа и от писаря на кадилъка, Хасан. Тъй като размирието, което причинили братята, продължавало с нестихваща сила, Портата издала ферман: двамата да бъдат прогонени, имотите им — конфискувани, а самите те — заплашени с екзекуция, ако биха се прибрали в родния град. Населението получило уверения, че понесените от него щети ще бъдат възмездени чрез конфискуваното имущество на Абдулбакъогулларъ. Тия обещания не били изпълнени¹⁸.

Зараждането на аянските размирици в Румелия не би могло да няма връзка с аналогични събития из другите балкански провинции на империята. Известно е, че през 50-те и 60-те години на XVIII в. Албания вече била обхваната от анархия. През 1756 г. властта над Шкодренско узурпирал Мехмед бей Бушатли, с което положил основа на „династията“ на отцепниците, по-късно — паши — управлявали самовластно Шкодренския пашалък чак до 1831 г., когато той бил превзет от похода на Мехмед Рашид паша.

Още от самото начало на отцепничества из европейските провинции станало ясно, че те ще се опрат и върху християнското население. През 1779 г. Портата отправила срещу Епир капудан-паша с армия и флот. Той извършил страшно клане над албанците там, но не смогнал да изтръгне корена на сепаратизма от Шкодра, където вече управлявал синът на Мехмед Бушатли — Махмуд, чиито баща и брат все пак били отровени по заповед на Портата¹⁹.

Впрочем въз основа на редица факти трябва да приемем 1778г. за начало на въоръженото стълкновение между централната власт и европейските ѝ провинции. Описаните събития из Румелия („аянските работи“ в Разградско и Добруджа) не се оказали единствени по рода си. Подобни прояви били се набелязали и из друг румелийски край — Източна Македония.

Аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник я превърнали в свое бойно поле още преди 1778 г., когато Портата предприела — успоредно с експедицията на капудан-паша в Епир — и първия поход против размирни румелийски аяни²⁰. Очевидно е, че преди 1779 г. „аянските работи“ довели Румелия дотам, че изключили вече тяхното мирно уреждане. Започвала вътрешна война.

Неин законодателен израз било споменатото вече централно разпореждане също от 1779 г. До тази година аянът бивал „избиран“ от местните първенци и населението, а го утвърждавал органът на Портата в съответната област. Обезпокоена от зараждащото се аянско размирие, през 1779 г. властта наложила аяните да бъдели утвърждавани централно — Портата приемала или отхвърляла даден аян²¹. Както скоро ще се убедим обаче, тази мярка не дала дори привидни резултати.

Към двустранно обявената и окървавена чрез оръжие вражда следва да отнесем и друга мярка, с която Портата целела да осигури реда в Румелия. Все през 1779 г. нарочен ферман до всички румелийски кадии разпоредил да не бъдат избирани за аяни арнаути, тъй като именно арнаутите под предлог, че „търсели аянлъци“, размирявали някои краища на балканските провинции²². Тази мярка стояла в явна връзка с отцепничеството на Бушатлиите, първата проява от този род из земите на полуострова. За отбелязване е, че ранният период на анархията особено често ни сблъсква с компонента ѝ „арнаути“. По всяка вероятност именно поради първенството си в хронологията на размирните събития „арнаутите“ се превърнали в нарицателно за центробежните елементи дори без отношение към тази народност.

Вече бе изтъкнато, че при периодизиране на анархията ни се налага да използваме за критерий практиката на централната власт спрямо размирниците. Следователно като начало в откритата борба на Портата срещу аяните трябва да приемем 1779 г., понеже именно тогава властта взела поне две мерки, целещи да й подчинят аянската институция. Извън тях, но със същия прицел се наблюдава една трета: въоръжени походи на правителствени части, които трябвало да ограничат аянския произвол.

Тук може да се възрази, че седемдесетте години на осемнайсети век свидетелстват за аянски, но не и за кърджалийски размирици. Такова възражение би имало основа, ако сме в състояние да разграничим отчетливо единия от другия вид размирие: ако аянските бойни сили — еялетлиите, „местните войски“ — не преминавали в кърджалийски дружини и обратно. Логично е: въоръжените вече сблъсъци между двамина или по-голям брой аяни, или пък между аянски и правителствени части предвиждали многочислен човешки състав. Белег, който не наблюдаваме по-рано и който свидетелства за количествените предпоставки на анархията.

Самото обстоятелство, че до 1779 г. Портата не виждала причини да се меси пряко в аянските „избори“, говори убедително: до 1779 г. институцията на аянлъка не е представлявала центробежна опасност. От което извеждаме, че еялетлиите — издържани от аяните — не били използвани във вреда на централната власт. Краят на седемдесетте години обаче бележи край на взаимната търпимост, ако не дори на изгодното взаимодействие между Портата и аянлъка. Аянският институт разкрил противоцентралистичната си същност.

 

НАЧЕНКИ НА КЪРДЖАЛИЙСТВОТО

 

И веднага се проявила друга черта от характеристиката на аянлъка, та и на анархията изобщо: взаимовръзката между аяни и кърджалии, макар че все още не сме в правото си да назовем последните така. През седмото десетилетие на века кърджалийството не било се оформило, но вече бил налице човешкият резерв, който щял да премине в кърджалийски. Такъв преход, както ще видим, бил не само лек, но и неминуем.

През седемдесетте години властта подирила и нови по вид мерки против навдигащата се анархия. Наложило ѝ се да ги дири, понеже се задало и ново по вид размирие. Предложението за тях излязло от управляващата върхушка: от султан Девлет Гирай.

Когато Девлет Гирай набирал войска за Руско-турската война от 1768—1774 г., част от нея се разбягала и присъединила към „разбойниците“. Те подложили на чести нападения и грабеж някои селища из Източна Тракия. По мнение на Гирай излишно било да бъде поставяно населението от областта под взаимно поръчителство и да бъде събирана парична гаранция от него. Селяните били дотам разорени от „разбойниците“, че нямали сили да се организират за противодействие.

Цитираното свидетелство датира от 1773 г.²³ То указва два важни момента. Първо: очевидно многочислени „разбойници“ действали из значителен район, близо до столицата, открито и трайно. Че тези „разбойници“ се отграничавали от предходния тип, говори не само количественият показател. Отграничава ги категорично фактът, че срещу тях се налагало да бъдат приложени мерки извън традиционните дотогава — взаимно поръчителство и събиране на парична гаранция от населението. Следователно управляващата върхушка си давала сметка, че традиционните мерки са станали неефективни. Защо? — Защото имала да воюва и с нетрадиционно по същност размирие. Второ: соченото размирие не било свързано с „аянска работа“, а се появило самостоятелно.

Следващото петилетие довело събития, които вече плътно предхождали оформеното кърджалийство. Тяхна характеристика била не само нарастващото количество размирници — при непълнота на източниците изобщо не можем да определим абсолютния брой хора, увлечени в анархията. Толкова повече трябва да търсим постоянно оформящата се типология на явлението по неговите качествени черти, отразени тук и там из наличния материал.

Почти повсеместно — вече се каза — историографията свързва наченките на анархията в Османската империя с войната от 1787—1792 г. Затуй се налага да спрем нарочно внимание върху данните за такива наченки до 1787 г. — така ще проличи доколко явлението действително се зародило във връзка с войната (поради бойните несполуки, обедняване на производителното население, масово дезертьорство) и доколко я е предшествало.

Впрочем осемдесетте години на века свидетелстват, че кърджалийството започнало да се очертава със собствена характеристика, само част от която била масовостта му. Такава масовост впрочем все още не била налице. Но във всеки случай и по него време размириците действали изолирано, в кратки набези и под естествено прикритие. Така още през 1780—1781 г. многочислени „разбойници“ с месеци върлували из казите Узунджово, Султанери, Гюмюрджина и Димотика. Според установената дотогава практика тук пристигнал нарочен емисар от Цариград, за да постави под взаимна гаранция населението на изброените кази и го задължи само да се справи с разбойниците. Застрашени, сто и петдесет души от тях се изтеглили в набързо построени за самозащита кули, докато друга част поели планината²⁴.

Случаят е един от първите нам известни, където откриваме някои нови размирни тенденции. Няма как да го приравним към селски бунт понеже „разбойниците“ не били от определено село или няколко села. Изключено е да го наречем и хайдутство, тъй като било дума за многочислени дружини (сто и петдесет души наброявали само ония, които се укрили при джемаата). Не е основателно да търсим в случая масово дезертьорство, защото през 1780—1781 г. империята не била във война, нито била обявена мобилизация. Размирицата из четирите споменати кази с повече основание следва да приемем за зачатък на кърджалийски действия. Не ги дефинираме като чисто кърджалийски поради обстоятелството, че мерките срещу тях не били „противокърджалийски“: пострадалото население било поставено под взаимно поръчителство. Това показва, че явлението все още било ново — иначе Портата би била наясно по неговия характер и по безполезността на традиционните противоразмирни мерки срещу него. А предложението на султан Девлет Гирай от 1773 г. да бъдат търсени други средства против по-масово размирие очевидно останало без последствие; старите методи за осигуряване на реда продължавали да бъдат в сила.

Все през годината 1781 настъпили размирици в Северна България и Добруджа. Още преди април из Никополско вилнеели значителен брой разбойници, имената на 16 от които съобщил на властта русенският кадия. Сеид Мехмед паша ги прогонил оттам в Русенско, където те измъчили раята с насилията си, без местните власти да могат да им попречат. Затова се наложило разбойниците да бъдат амнистирани и поставени под лична гаранция, дано се смирят²⁵.

Не без интерес е, че всред имената на 16-те разбойници намираме Алемдар Мустафа — известен, в историографията като Мустафа паша Байрактар. От интерес е и че размирниците, които местната власт не смогнала да изтреби или поне обезвреди, били амнистирани от централната власт — една пакостна практика, станала хроническа по време на анархията: щом даден главатар, непокорен аян или цяла размирна дружина се оказвали неуловими, неизтребими, непримирими, султанът великодушно ги помилвал, срещу което уж ги задължавал с лоялност. Но тъй като не размирниците изпросвали такава амнистия, а тя им бивала натрапвана, то логично е, че безбройните помилвания не водели до никакъв резултат. Те само убеждавали провинените, че са безнаказани; те ги уверявали в невъзможността на Портата да се разправи с размирието. Тук е съществено да подчертаем, че съзнание за това свое безсилие централната власт доказала още при зараждането на анархията.

По-обхватни от по-раншните събития в Добруджа и по крайбрежнието ѝ настъпили през същата 1781 г. Там всъщност вече имало две размирни огнища. Колкото и неочаквано, едното представлявало вакъфът на шейх-юл исляма. Такива владения се ползвали с неприкосновеност, която разбойническите главатари Конул Осман и Мечек превърнали в безнаказаност за деянията си. Начело на многобройна дружина, те превзели село Йени кьой, Мачинско, което изгорили и изклали жителите му. След това Осман и Мечек се оттеглили върху територията на вакъфа, та пашата на Узи трябвало да измоли от Портата нарочно разрешение, за да изкорени разбойническата дружина от вакъфска земя²⁶.

Второ подобно гнездо из Добруджа се очертало през 1781 г. в Балчишко. Тамошните размирници били оглавени от Елхадж Ахмедоглу Хюсеин ага, от Алемдар Доганболу, Шехбезоглу Ибрахим и др. Ибрахим в качеството си на балчишки сердар наложил незаконно за аян баща си Ахмедоглу Хюсеин ага. След туй аянските синове събрали наоколо си скитащи разбойници и местни жители, начело на които се впуснали в обири и нападения над Балчишко, което успели да разорят²⁷.

Повече, отколкото събитията в Източна Тракия от 1781 г., тези в Добруджа и Североизточна България разкриват елементите на твърде оформена типология — на кърджалийството. Цитираните случаи не само доказват разпространението на многобройни и отявлени разбойници, не само изясняват, че тия разбойници били „професионални“. Те определено сочат, че размирният човешки състав бил комплектуван и от местно население. Освен това тук вече се говори за дружини, които не били равнозначни на предходните обединения от по неколцина харамии или хайдути — доказва го обстоятелството, че новите групи успели да превземат села, да ги ограбят и опожарят, както и да изколят няколкостотин мирни жители.

Нека изтъкнем като нововъзникваща и запазила се в типологията на развитото кърджалийство черта и естеството на размирните действия от 1781 г. То се изразило в нападения над селища, в основното им разорение, в масови убийства на мирни жители, в масов грабеж. Такива методи не били присъщи ни докърджалийските размирници.

Типичната за анархията като цяло черта — взаимодействието между кърджалийство и аянлък — също вече намерила израз през 1781 г.

На последно място, но едва ли последно по важност е обстоятелството, че в обемистата преписка по размириците в Североизточна България от тази година се натъкваме на няколко имена, добили широка и мрачна известност през кърджалийското време: Конул Осман, Мечек, Исмаилли Али, Сатъогулларъ, Ахмедоглу Хюсеин ага, както и Алемдар Мустафа. Някои от тях вече били завършени главатари, каквито си останали и през следващия период — на ръзгърната анархия. (Исмаилли Али и Сатъогулларъ предвождали дружини из Добруджа, без да имат връзка с кое да е от двете споменати размирни огнища²⁸.)

Подир две години — през 1783 — в Севлиевско избухнали размирици, чийто характер не оставя съмнение: те били вече чисто кърджалийски. Тук претенденти за аянство (извън „законния“ аян, заграбил властта също силом) имало четирима. Единият от тях, Елхадж Ибрахим, потърсил укритие при Максуд Гирай, но по-късно бил заловен и заточен във Видинската крепост. Междувременно Хумбараджи Мехмед със синовете си Халил и Ахмед, както и Кола Абдулла събрали значителни дружини, в които влизали скитащи разбойници, дезертьори и войнуци-българи от с. Пордим, Плевенско. Документите говорят за стотина конници и над толкоз пешаци, които извършили големи нападения над селата Дебнево, Градница, Добромирка, Дамяново и пр., избивайки мнозина турски първенци. Успешно нападнато и разграбено било самото Севлиево. Размирицата траяла през цялата пролет на 1783 г.²⁹ Не разполагаме с източници за изхода ѝ. Според един документ властта издирвала българите, взели участие в нея³⁰.

Налага се констатацията, че още в началото си осмото десетилетие на века очертало кърджалийството като настъпателно възникващо явление — всяка негова следваща проява носела вече по-завършена характеристика. Така в случая със Севлиевско от 1783 г. освен изтъкнатите досега нейни елементи (голяма численост, обособени дружини, открито нападение на селища, взаимодействие с аянския институт) откриваме допълнителни — те ще останат типични и за вече развитото кърджалийство. Към тях трябва да отнесем състава на кърджалийските дружини: смесен не само социално, но и народностно. Тази черта на явлението била качествено нова за размирните процеси в империята: до разглеждания период християни и мюсюлмани не били образували доброволни многочислени съединения. Зачатъка на такова взаимодействие забелязахме още при разградските размирици от 1747 г., когато наред с турците били наказани и българи. В него случай обаче не бе ясно доколко тия българи били съдейци и доколко — пострадали в качеството си на пазители на реда коджабашии, който тъй и не опазили. Докато при севлиевската размирица от 1783 г. българите от Пордим били участници в нея.

Друг нов момент, характеризиращ кърджалийството и впоследствие, е нападението над град — Севлиево в случая. Както ще потвърди по-нататъшното изложение, кърджалийските дружини се обединявали с крайната цел да разграбят градове, да овладеят градски центрове.

Накрая — що се отнася до качествения анализ на описаните събития, — в тях констатираме елементи на „кърджалийска идеология“. Освен че е в кавички, изразът трябва да бъде и подчертан като условен: минимални са елементите, които биха намекнали, че кърджалийството имало ако не предварително, то поне впоследствие възникнало съзнателно оправдание или намерение из областта на идеологията.

Впрочем когато някои органи на централната власт в Севлиевско се обръщали към размирниците от 1783 г., за да ги приканят към усядане и смиряване в името на шериата, последните изтъкнали, че не ще мирясат, понеже не припознавали никакъв шериат³¹. Това било естествено за всички тогавашни престъпници: щом шериатът бил идеологическа основа на съществуващия обществен строй, излезлите извън закона отричали чрез действията си тази идеология. По-съществен тук е моментът, че размирниците от 1783 г. изказвали съзнателно отношение против шериата.

 

„ХАСКОВСКИТЕ РАЗБОЙНИЦИ“

 

Третият голям, не междинен, а вече „кърджалийски“ случай бил набелязан южно от Балкана, също из равнинен район. Тук ще изтъкнем друга една качествена черта на кърджалийството: за разлика от предходните размирни форми то търсело терен за действие най-вече из равнините. Туй не означава, че кърджалийските дружини отбягвали планините. Типичното за тях обаче е, че не отбягвали и полето, дори напротив: там именно разгръщали те своите най-обхватни операции.

Впрочем през 1783 г. голям 6poй разбойници тревожели с чести, силни нападения Хасковско и Източните Родопи. Срещу им била изпратена нарочна войска; началникът ѝ потърсил отговорност от населението на 12 кази на областта, но ефектът от акцията му бил нищожен. Оказало се, че същото население живеело в мир с разбойниците, които отнесли лека победа над правителствените части³².

По всяка вероятност тук е дума за вече отбелязаните от 1780—1781 г. размирици, които значителен брой разбойници причинили в казите Узунджово, Султанери, Димотика и Гюмюрджина. Нека напомним, че част от литературата сочи именно въпросната област — северните райони на Източна Тракия — като родина на кърджалийството. Авторите, които се придържат към такова схващане, наистина имат предвид по-късен период — 1792—1793 г. Те назовават и различни главатари — от Емин ага Хасковски или Кара Фейзи до Индже Стоян и Мехмед Синап — като най-ранни кърджалийски предводители. Във връзка с това въпросните автори не са единни и по въпроса за изходната точка на кърджалийството: то е представено от тях като бунт на еничари, селски бунт или количествен взрив на разбойничеството³³.

Очевидно е, че Св. Миларов, Ст. Заимов, В. Дечев, Й. Попгеоргиев са описали различни, дори съвсем разнородни събития. Опитът на Щ. Атанасов да ги подведе под „селски въстания“ не изяснява въпроса за наченките им — такова въстание възниквало някак навсякъде³⁴. Съществено за нас е, че недълго след „кърджалийско време“ — едва подир столетие (при което цитираните автори са се позовали на местни спомени) — именно районът на Хасково и Родопите бил сочен в тия спомени като родина на кърджалийството.

Народната памет в случая не греши — именно събитията в Хасковско от 1785 г. (а не по-късните, от 1792—1793) дали нарицателното „кърджалия“.

Тия събития ще да били по-нататъшен развой на предшестващите ги тук (след средата на 70-те години), описани по-горе. Те явно изобщо не били заглъхвали — през 1784 г. из същите краища върлували разбойниците на Байрамлъоглу Салих, Бояджиоглу, Муслиджик, Чилигироглу Омер и Илямоглу³⁵.

Както узнаваме, през 1785 г. в Хасковско действали вече 700—800 души размирници. Предвождани от Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и Къвърджъклъ Халил — все хасковци, — през септември 1785 г. те вече били извършили низ безчинства. В града се появил изпратен от Одрин бостанджибашия, който изискал в съгласие с нарочния ферман населението да се организира за борба с насилниците³⁶.

То било поставено под взаимно поръчителство: все още — традиционна мярка. Съставените по този повод кадийски документи съдържат остри заплахи към мирните жители, ако последните биха подпомагали разбойниците или биха ги допуснали върху територията на съответната каза³⁷.

Наместо така изпитани противоразмирни средства поне да ограничат произшествията, в края на октомври същата година разбойниците вече били напреднали на север и запад. Те нападали селища из Пловдивско, Чирпанско, Новозагорско и Старозагорско. Тяхна жертва станал между другото богатият самоковски търговец Янко. А подкрепял вилнежите им аянът на Нова Загора, Хюсмен. Преследвани от одринския бостанджибашия, те се изтеглили с бой към Казанлък, за да се доберат до укритието, предложено им от казанлъшкия „разбойник“ Куру Хасан³⁸. Въпреки всички мерки — аналогични на току-що споменатите³⁹, — многочислената дружина не само не се пръснала, но и влязла в открито сражение с местно опълчение от Старозагорско на 25 октомври 1785 г. Тя дала убити, а предводителите ѝ Хаджи Ибрахимоглу от Хасково и Куру Хасан от Казанлък се отдръпнали в с. Джумалъ. Там местното опълчение ги обкръжило и уж изтребило⁴⁰.

Нещата обаче не спрели дотук; част от разбитата дружина ще да се разсеяла из Северна Тракия — наложило се събитията да бъдат широко разгласени, за да бъдела тя преследвана⁴¹. Тези събития дали така широк отглас всред мирното население, че (както съдим по един доклад от София, съставен в края на същата година) многобройни самоковци били потърсили убежище в румелийската столица, след като за борба с размирниците бил назначен Абди паша, новият валия на Румелия⁴².

Ако размирните прояви, отбелязани до 1785 г., в по-голяма или по-ограничена степен съдържали отделни черти на кърджалийство, то действията на „хасковските разбойници“ (така са назовани те в повечето документи по случая) били кърджалийство в завършен вид. Ще рече, народният спомен уместно е свързал началото на това явление именно с Хасково.

Преди всичко тук размирната дружина достигнала количествения показател — неколкостотин човека. (Не говорим за комбинирани действия на няколко дружини, когато съставът им бил изчисляван и в хиляди.) Освен количеството обаче в хасковския случай намираме съсредоточени всички качествени черти, които обрисуват кърджалийството като явление, като го отграничават от предходните и следходните размирни форми в миналото на Балканите под османска власт. А именно: многочислени, разнородни по социален и народностен състав, спонтанно формирани дружини, които разгръщат действията си из равнините, имат за цел да разорят и ограбят селища, включително и градове, като предприемат открити сражения, опрени върху съюза си с аяните или самостоятелно; тези действия са стихийни, но обективно насочени против съществуващия ред, представляван от органите на централизма по места или от правителствените войски и пълномощници на Портата.

Кърджалийството завършило облика си — въпреки своето още неповсеместно разпространение — между 1780 и 1785 г.

През посочените пет години традиционните противомерки на властта вече успели да докажат пълната си неефективност срещу новото явление. Затуй успоредно с тях били въведени и други: изпращани били и нарочни наказателни войскови части, както и било мобилизирвано мирното население по места за самоотбрана против размирниците. Тази нова за условията на империята практика говори, че най-късно през 1785 г. вече била открита войната между столицата и Румелия. На такова заключение ни навежда и обстоятелството, че за борба с „хасковските разбойници“ бил назначен нарочен командващ: румелийският бейлербей Абди паша. В негово лице били обединени първата длъжност във военноадминистративната йерархия на империята и командването на войските, специално насочени против „хасковските разбойници“. Това е достатъчно свидетелство, колко съдбоносен бил за централизма настъпващият конфликт. При все че 600—700 души размирници не би трябвало дотам да стреснат властта, явно е, че зачестилите през последните години събития, сходни по характер и прояви, вече я обезпокоили сериозно.

Започнала феодалната анархия.

Въпрос на случайност, изглежда, е, че в един документ от 1785 г. фигурира определението „кърджалъ ешкиасъ“ — кърджалийски разбойници⁴³. Случайност, твърде показателна: успоредно c дооформяне на въпросното явление възникнал и терминът, който го обозначил. Наистина веднага подир появата си той изпаднал из османската епистолика, където бил последователно изместен от друг — „даалъ ешкиасъ“, — но се запазил като единствено от всъщност няколкото названия на това явление в българския говорим език вече две столетия.

Преди края на 1785 г. и в другото основно размирно огнище на България — североизточните ѝ области — се появили с нова сила метежи на аяните при вече изтъкнатото тясно взаимодействие с местни кърджалийски дружини.

Законният аян на Русе Бурунсуз Ахмед през 1785 г. бил прогонен из своята област от някой си Челеби Мехмед, който се добрал до аянлъка чрез кръвопролитни сблъсквания не само с  дружината на предшественика си, но и с мирното население. За обема на конфликта можем да съдим по това, че новият аян заробил и разпродал извън Русе 170 жени-туркини, че ограбил русенската черква, а също и голям брой богати градски жители. Негова основна сила в тия боеве били дружините на главатарите Кючюк, Узун Мутиш и Дели Заим, които през 1781 г. били прокудени от Никополско, та преминали в Русенско⁴⁴.

Твърде сходни произшествия все тогава протекли и в Търговищко. Центърът на този район бил нападнат от дружината на бившия му аян — Менлиоглу (?) Ибрахим, — отстранен наскоро от аянлъка си заради многобройни безчинства⁴⁵.

Както и в по-горните, така и в последните цитирани случаи се проявили отчетливо всички черти на вече оформеното кърджалийство. И най-вече: трайно сложилият се съюз между кърджалийските главатари и местните непокорни аяни. Този съюз щял да бъде задълго плътна основа на анархията в Румелия.

От 1779 (първият поход срещу размирни аяни в Румелия) до 1785 г. били изминали шест години, а съюзът между аянлъка и кърджалийството ставал все по-перспективен. Този опасен за централизма факт предизвикал мярката, за която се спомена: формалното отменяне на аяните.

„Аяните на провинциите, градовете; казите и нахиите на богопазената ми империя, макар да са поставени под правила и разпореждания, не са чужди на притеснения и разновидни насилия, които се стоварват върху жителите и раята. Особено в някои кази, като се събират и взаимно заменят по двама-трима аяни, всеки от тях свиква и си подчинява жителите на селата и на  провинцията, както си иска...“ И след като изброява всевъзможните насилия и машинации на ония, които се стремели към аянлък или вече били го овладели, ферманът продължава: „Понеже това вече е станало известно, налага се решително да се премахне плячкосването, за да не се подлага на престъпни деяния сиромашта. Поради туй оттук нататък в градовете и казите на богопазената ми империя се премахва думата аян. За наглеждане на местните работи и разпределянето на данъците жителите и раята да изберат помежду си някой от старейшините, когото искат, под името градски кехая... Да се заличат регистрациите на по-рано издадените заповеди за аянства и така да се спасят божите раби от споменатата беда... Прочее, единствено от желание да покровителстваме и опазим раята от злодеяния и насилия... занапред думата аян се премахва...“ Тази окръжна заповед датирала от 1—10 април 1786 г.⁴⁶

Пълната безпомощност, която централизмът изявил по време на феодалната анархия, проличава още в този, относително ранен ферман. Оказва се, властта била наясно кои са съдбоносните ѝ врагове из провинциите. Оказва се, че тя отправила след първите им въоръжени акции правителствени войски да смирят аяните. А растящото въпреки всичко аянско надмощие по места я принудила на мярката, която била смехотворна: премахване на думата аян! Впрочем, ако тази мярка изобщо би влязла в сила (което никак не се случило), печалбата на султана щеше да бъде такава: вместо из провинциите да вилнеят, обират и убиват аяните, същата дейност биха развили местните насилници под името „градски кехаи“. Но излишно е да поставяме тук условието „ако“ — нито за ден аянлъкът не бил премахнат на практика ни в Румелия, ни в Анадола. Както мнозинството подобни разпореждания на Портата, и това си останало на книга.

Затуй пък много плътно го последвали размирни действия, които потвърждават, че кърджалийството окончателно се формирало до соченото време. През юни 1786 г. кърджалийските главатари от Шуменско и Делиормана (Джанбаз Чора Мехмед, Хасан ага, Мехмед, Кючюк Ахмед бей и Мечек Хюсеин, Казджи, внукът на Бабурли) заедно „с онези от града Нови пазар и казата му възнамерили да нападнат Шумен“. Правителственият хасекия, който пребивавал в Осман пазар, с бърз набег се вмъкнал в заплашения град, където „с помощта на кадията и на цяла тълпа жители задружно се заели да укрепяват града и да подготвят мерки за отблъскване на лукавите разбойници. Тъкмо когато полагали тия усилия, на 19 шабан, в петък на разсъмване отбелязаните разбойници нападнали от всички страни посочения град, започнали сражение и клане, ограбили много къщи и дюкяни, избили множество, поругавали честта на хората и пр. Освен това те обсадили в конака споменатия хасекия Чаушзаде (по-сетнешен аян на Шумен, б. а.), един от домовитите хора на града и други видни граждани и ги нападнали от всички страни. Последните се сражавали до смърт и водили непрекъсната битка в течение на десет часа, но поради голямото числено превъзходство на разбойническата шайка тя успяла да плени кадията, споменатия хасекия и останалите“⁴⁷.

Тук няма вече никакво съмнение: кърджалийството било не само оформено, но и разгърнато. Както подчертахме, негова главна цел било разграбването на градските центрове, където обирът бил плодоносен. Успеха си такива нападения можели да осигурят само чрез съюзяването на няколко кърджалийски дружини. И в случая с Шумен, както по-рано в случая със Севлиево, подобен съюз бил осъществен и сполучил.

Впрочем нека наблегнем на още една черта от типологията на кърджалийството: образуване на съюзи от многочислени дружини. Нека наблегнем повторно и на още една черта, характерна не само за кърджалийството, но за кърджалийско време изобщо: и при случая с нападението над Шумен, както и по-рано при случая с нападението над Разград... главатарите увличали със себе си множество жители от околните села или съседните градове. Този похват намерил разпространение от 70-те години на XVIII в. нататък, докато довел Румелия до повсеместна феодална анархия.