Според предлаганата периодизация на „кърджалийско време“, това били годините на вече разгърнато кърджалийство. Впрочем по-долу ще бъде дума не само за действията на кърджалийски дружини — през 1786—1793 г. наблюдаваме всички компоненти, характеризиращи анархията на Балканите, а именно: кърджалийство, аянски междуособици, еничарски метежи, отцепничества. Те били измесени почти неразчленимо със стихийно раздвижване на мирните производители. Все през същия период забелязваме засилващо се дезертьорство — явление, типично не само за въпросните години, но проявило се особено ярко през тях. В своята съвкупност изброените съставки уплътнили анархията.

 

ПРОЯВИ НА АНАРХИЯТА ДО РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1787 г.

 

Наред със споменатите вече огнища на размирието в Румелия през 1786 г. се очертало още едно — в Западна Македония. То вероятно било ако не стимулирано, то поне обективно облагоприятствано от дълготрайната вече вражда между Бушатлиите и Портата, която дала аналогично, макар много по-силно отражение върху бунта на сулиотите¹.

Позоваваме се на събитията в Сули неслучайно: някои османски известия от 1786 г. ни навеждат на загатнатата аналогия. Така според един доклад на румелийския валия Сеид Мехмед паша (явно, заместил на този пост Абди паша) той извършвал нарочна обиколка из Македония, „за да я умиротвори“. Причина за експедицията му били непрестанните „въстания“ на планинските племена в Призренско и Дукакинско. Валията предприел похода си с намерение да излови част от тия въстаници и ги превърне в заложници срещу мира в планините.

Но той изобщо не посмял да навлезе във въстаналите райони, ами проводил там призренския и дукакинския управители с цялата им налична войска. Като резултат от действията ѝ били набавени стотина заложници — по трима-петима от всяко размирно „племе“. Те били оковани, а валията продължил обиколката си през Скопско, Битолско и Елбасанско към Шкодра².

В Скопие именно той установил, че част от градския гарнизон съдействал на въстаниците. Валията се погрижил да бъдат екзекутирали част от тия съдейци, а с изтребването на останалите — които сполучили да избягат и се укрият, — било натоварено населението от Скопско. То било задължено да изплати 50 000 гроша на валията, ако не ликвидира укритите³. Акцията в Скопие не минала без противодействие от страна на размирниците — заключаваме го по това, че някой си Хюсеин ага, който се отличил в боя с тях, бил повишен, но предвидливо изпратен във Видин. Документът говори изрично, че тази схватка произлязла „в града“⁴.

Изложените сведения са показателни за многообразието, което вземала феодалната анархия в Румелия и поради което се налага нейното проучване да бъде особено конкретно. Както видяхме, в случая било установено странно бунтовно взаимодействие между планинското население и градския гарнизон. Обединявалата „платформа“ при така специфичен случай вероятно били всеобщите противоцентралистични настроения в Румелия — изключена би била друг вид общност в интересите между експлоатирани селяни и привилегировани еничари. Впрочем и в Македония към средата на 80-те години анархията вече била достигнала определена степен, щом трябвало самият румелийски валия да се отправи нататък.

От изнесените дотук сведения пролича, че до 1786 г. анархията пламнала последователно в Североизточна България, в Източна Тракия, в Западна Македония, в Северна Тракия, в Средна Северна България. Типично е и че — веднъж превърнал се в размирно огнище, — никой разбунен край вече не се умирявал въпреки наказателните мерки; немирните действия там набирали или отслабвали сила, но в хронологичните рамки на феодалната анархия из същите места размирието непрестанно намирало разнообразни прояви и нови дейци. И така до навечерието на войната от 1787—1792 г. нямаме данни за подобни прояви в единствена румелийска област — Северозападна България.

Портата повела фактически войната, обявена през 1787 г., на два фронта: северен и западен. В зависимост от това тя придвижвала войските си в две направления по понтоните, поставени при Видин и Русе. Историята на тази война стои извън обсега на настоящото изследване. Тук трябва просто да напомним, че както Североизточна, така и Северозападна България (по принцип стратегически важни райони, след като Османската империя преминавала от инвазия към дефанзива) и през войната от 1787—1792 г. изцяло запазили своята важност. Тук именно Портата се стремяла да въдвори ред на всяка цена, тъй като размирието из въпросните райони подкопавало боеспособността на османските войски, разстройвало непосредствения фронтови тил, препятствало подвоза, създавало почва за масово дезертьорство и пр. Както ще се убедим, основните мерки срещу анархията в Румелия през този период практически визирали Северозападна и Североизточна България — останалите балкански провинции донякъде били предоставени на размирието, понеже властта не можела да му противодейства еднакво и навсякъде.

По свидетелства на наличната документация военните години довели нов растеж на анархията. Сложилата се вече типология на кърджалийството нямало накъде да бъде допълнена, но самото кърджалийство получавало все по-голям размах. Освен че се разгърнало в пространството, то изявило и потенциалните си възможности: да бъде своеобразна спойка между отделните разнобойни компоненти на анархията. То попълвало — именно поради това, че било явление масово, но стихийно, нецеленасочено — пролуките между съставките на анархията, уплътнявало пукнатините във всеобщото, но противоречиво размирие, позволявало на различните му части да се преливат една в друга, преминавайки през твърде аморфното състояние кърджалийство.

 

ДЕЗЕРТЬОРСТВОТО КАТО КОМПОНЕНТ НА АНАРХИЯТА

 

Военните години внесли в анархията из Румелия два нови, съществени компонента: „делилството“ и отцепничеството на Пазвантоглу.

Вече се каза, че ред автори сочат масовото дезертьорство от разложената османска армия като основен източник на кърджалийските контингенти. Дотук бе изтъкнато, че кърджалийството се зародило и оформило като явление независимо от дезертьорството. Още един аргумент в тази насока е фактът, че през войната 1787—1792 г. документите споменават дезертиралите войскари като отделен, свеж приток към вече съществуващото размирие.

Всъщност в масовите отлъчвания от армията нямало нищо ново — от XVI в. датират обнародваните нарочни проверки на армейския списъчен състав, при които било констатирано именно масово отлъчване на спахийството от фронтова служба5. Твърде възможно е подобии проверки и констатации да били извършвани и дотогава. С нарастващия упадък на военната организация на османците, с нарастващото разложение на войската и свеждането ѝ до всевъзможно наемничество логично би било да се увеличавал и броят на дезертьорите. Точно погледнато, тях не можем да наречем вече дори дезертьори; някои наемници просто преставали да служат срещу плата — самоуволнявали се, след като по своя воля били се зачислили. Османската администрация уместно ги нарича не бегълци (фирари), а „капъсъз“ — без дом, без служба, плата, принадлежност най-общо. (Ако вземем за антоним на този термин „капъкулу“ — наемник на централната власт, най-общр.) Доколко капъсъзите били явление редовно, подразбиращо се, узнаваме и от Софроний: „Тогава у наше село седяше арнаутски паша, вардеше клисурата да не бега турская войска какво имат обичай“ (к. а.)⁶.

Един ферман, разпратен до всички кадии на Румелия и датиран от 19 април 1790 г., отчетливо указва, че дезертиралите през въпросната война от фронта войници сами наричали себе си „делили“ (да не го смесваме с „даалии“!). Те се прехвърляли отсам Дунава, а не смогвали да се приберат по родните си места, тъй като пътища и проходи били завардени. Останали без началство и издръжка, те скитали из Румелия и поминавали от грабеж чрез насилия над мирното население. Твърдели, че са войскови поделения — „делили“ — и дори носели своеобразна униформа: калпаци. С цитирания ферман Портата обявила, че подобен вид войска не съществува, а самозваните участници в нея са просто разбойници, които следвало да бъдат преследвани от местните власти и населението като такива⁷. Окръжното разпореждане обаче явно не дало резултати. Месец по-късно (на 30 май същата година) го последвало ново: нека населението залавя и убива „делилите“, понеже голяма тяхна част, водена от някой Плис Хюсеин, нападнала обозите на намиращия се във Видинско Али паша, оставяйки войските му без припаси. След това разорила Видинско, та населението от този край потърсило защита в София. За да се справи с върлуващите из Северозападна България „делили“, бил нарочно командирован Юсуф паша⁸.

Впрочем от 1790 г. делилството вече участвало като отделен компонент в размириците. Че той бил числено голям, доказват неговите прояви (успешно нападение над цял армейски обоз) и мерките против тях (командироване на нарочна войска под началството на паша). От известно значение е подробността, че делилите възприели за своя „униформа“ калпака, присъщ дотогава изключително на поробените християни. Това пак ни навежда на извода, че анархията не само обективно, но и по субективни намерения на участниците в нея скъсявала верските и народностните различия.

След 1790 г. обаче почти не се натъкваме на сведения за „делилите“. Защо ли?

По всяка вероятност отлъчилите се от действащата армия дезертьори твърде за кратко се задържали като отделен, със своя характеристика компонент на анархията. Те ще да се прелели в други нейни съставки — било към дружините на аяни или отцепени паши, било към кърджалийските дружини, тъй като качеството дезертьор е по принцип нетрайно, неизразявайки социална категория.

Дори посочените документи да не указваха дезертьорството като компонент на феодалната анархия в Румелия, то логиката би наложила да го допуснем. При крайното разложение на османските войски през разглеждания период такова явление било неизбежно. Факт е, че в навечерието на войната, когато великият везир повел ядрото на армията към западния фронт, бойците му се разбунтували още в София. За да ги усмири, главнокомандващият им устроил зрелищни състезания, победителите в които трябвало да получат големи награди. Тази игра не му помогнала: еничарите все пак повторили бунта си подир състезанията. Извеждайки ги из София, садразамът се надявал да ги усмири, но те се разбунили повторно вече край Дунава — в с. Мусоман. Там ранили дори еничарския ага и разграбили Видинско, преди да прехвърлят Дунава⁹.

Щом действащата, отправена към фронта армия въстанала поне три пъти още преди да стигне до бойния театър, то дезертьорството ще да било явление масово. Затуй въпреки относително редките известия за вливане на войници в кърджалийските дружини длъжни сме да държим сметка, че такова явление фактически съществувало. Още повече, че самите рекрутирани от аяни наемни части също били във фронтовия състав на армията, та не можем да поставим качествена граница между платените от Портата и платените от аяните войски, които безразборно се преливали пък в кърджалийските дружини.

 

ОСМАН ПАЗВАНТОГЛУ. РАННИ ПРОЯВИ

 

Годините на войната донесли още едно събитие, по-нататък определящо за облика на анархията: бунта иа Пазвантоглу. С това и последният, все още ненабелязал се като размирно огнище край от Румелия — Северозападна България, — бил въвлечен във въртопа на размириците.

Както почти по всички въпроси от разглежданите явления, литературата си противоречи по произхода и ранните ходове на Осман Пазвантоглу, по първите му стъпки към самовластие. Слухове и легенди, родени след надмощието на отцепника, ретроспективно, но произволно са осветлили тъмната част от живота му.

Основната версия за произхода на Пазвантоглу в нашата книжнина се позовава на Мериаж (който се явил във Видин едва на 20. II. 1807 г. — наскоро след смъртта на Пазвантоглу). Тя е отразена у М. Теофилова, възприета е от С. Ванков и Щ. Атанасов. Според нея Осман се родил във Видин през 1758 г., но родителите му били от Тузла в Босна — „славяни“, приели исляма. Още преди войната Омер Пазвантоглу и син му Осман били обвинени, че замисляли бунт против властта, заради което бащата бил осъден и посечен, а синът избягал с част от съмишлениците си в Сърбия, откъдето се върнал подир отличено участие в бойните действия, но отново си навлякъл враждата на местния управител¹⁰.

Тази версия е донякъде модифицирана у Ст. Новакович, който изгражда своята, ползвайки се едновременно от Мериаж и Пуквил. Той приема, че Осман Пазвантоглу бил син на видински еничар, посечен от Юсуф паша заради бунта си срещу реформите на Селим III (но изпуска предвид, че реформите датират от след смъртта на Омер Пазвантоглу, а именно от 1791 г.). Семейството водело произхода си от Тузла в Босна, имало славянска кръв, а преминаването му към исляма не прекъснало връзките на Пазвантоглувци с непомохамеданчените им близки и дори с вярата на дедите им. Още дядото на Осман бил се подвизавал из Босна като разбойник. Той умрял в Прищина. Син му Омер обаче се проявил във войната срещу Австрия, та му били дадени две видински села в спахилък. Там той заживял със семейството си господарски, та се набил в очи на видинския паша, който — с помощта на местните духовници — го осъдил и посякъл. Син му Осман пък се върнал отново в родината, но в Дукакинско, където върлувал до войната от 1787 г. Тогава арнаутската му дружина спечелила победи из Видинско и Влахия, а на Осман бил възвърнат бащиният му спахилък в този край¹¹.

Такава е може би най-подробната версия в историографията по произхода на семейство Пазвантоглу. Наред с нея срещаме и други. Според компетентното съчинение на Шлехта-Всерд, който се позовава и на Джевдет, бащата на Осман бил прост ямак, убит през войната¹². Според Галети — същият баща бил не прост еничар, ами много богат аян, който участвал със своя наемна дружина в боевете против австрийците, но си навлякъл султановия гняв и бил екзекутиран¹³. По Лавале Осман бил принуден да улови Балкана, понеже баща му бил невинно убит от властта¹⁴, а по Ламуш — бошнак, чиито баща и дядо били отличени бойци, но поради конфликта им с местните власти единият бил набит на кол, пък вторият — посечен, след което техният син и внук избягал в Албания, прибрал се във Видин едва след като се отличил във войната и му били възвърнати родовите владения¹⁵.

С една дума, произходът на Осман Пазвантоглу е неуточнен. Като вземем под внимание по-долу приведените данни за потомственото богатство на отцепника — в чифлици, градски имоти и паричен капитал, — неправдоподобно зазвучава версията, че той представлявал първо и дори второ поколение местен първенец. Наистина подобни богатства притежавали обикновено стари семейства, обвързани към еничарския корпус. Извън това успехите на Османовото отцепничество, ловката му политическа игра, практическата неуязвимост на властолюбивите му постижения — всичко говори по-скоро в полза на една теза за коренно местния произход на отцепника, за добро познаване на средата, за тесни и богати лични връзки тук. Някои сведения предимно в контекста на достъпните ни османски източници, идат да аргументират такава теза.

Една явна грешка у Д. Ихчиев е подвела по-късните автори: Омер Пазвантоглу, ага на 31-ва еничарска орта, всъщност не бил „интерниран във Видин“, ами „изселен от Видин“ през 1764 г. Следователно неговото семейство не се настанило принудително в града, идвайки от Босна, Албания или другаде, ами било тукашно, но изселено вероятно заради простъпки към местната или централната власт. Ако вярваме на сведението у Мериаж, че Осман бил роден през 1758 г., то той би трябвало да поеме в изгнание едва шестгодишен. Междувременно според преведения от Ихчиев документ, Омер Пазвантоглу, собственик на села, чифлици, воденици и пр. във Видинско, възложил управлението на имотите си на Вели Юсуф беше, ямак към 25-а еничарска орта от Видинския гарнизон¹⁶.

Следователно още бащата на Осман бил човек не дори средно, а много състоятелен — типично повтаряща се зависимост между еничарския статут и натрупването на частни богатства в движимост и недвижимост, особено през XVIII в. Че Омер бил не само еничар, а и ага на орта във Видин, е доказано от документа по първия известен нам бунт на семейство Пазвантоглу — през 1787 г. Неточно би било обаче да приемем без уговорки тези бунт и за фактически първи, тъй като Омер Пазвантоглу бил изселен от Видин през 1764 г. очевидно пак заради непокорство или дори повече. Тъй или инак през 1787 г. и той, и синът му се намирали вече отново във Видин.

От края на същата година датира едно нареждане до коменданта на града Мехмед паша, до белградския комендант Абди паша, както и до нарочно изпратения тук по повод тревожните събития сертурнаджия, емисар на оджака от столицата. На изброените било заповядано да заловят деветима видински еничари, включително предводителите им Омер и Осман Пазвантоглу, които били нанесли чрез размирието си щети на видинското население и подготвяли голям бунт между еничарството в крепостта. Омер все още бил ага на 31-ва еничарска орта¹⁷.

Ако трябва да коментираме този източник (който е и единственото разполагаемо положително свидетелство по събитията във Видинско от 1787—1788 г.), налага ни се изводът, че размирицата на баща и син Пазвантоглу ще да била значителна. За потушаването ѝ не само били държани отговорни комендантите на две големи крепости по десния бряг на Дунава, но бил изпратен и нарочен пълномощник на еничарския оджак. Битността на последния, както и двукратното споменаване на еничари като водители, участници и организатори на бунта във Видин, ни убеждава, че в случая съществувало именно еничарско противодържавно бунтовно гнездо.

Този извод е подкрепен по аналогия от събитията в Белград няколко години по-късно, в които централна роля изиграло пак еничарството. Очевидно е, че отдалечените от центъра гранични еничарски гарнизони били отлична почва, ако не и двигател за сепаратизъм. Стимулирало го обстоятелсгвото, че еничарите били потомствено обвързани към дадена крепост и дадена орта, че привилегиите им позволявали безнаказано да трупат богатства, придобивани най-вече извънзаконно, за сметка както на експлоатираното градско и селско население, така и на хазната. През XVIII в. именно еничарството — закриляно от феодални кастови привилегии — твърде често успявало да натрупа крупни частни богатства, за да образува из градовете на империята онзи немалоброен слой на „нотабили“ който дължел мястото и влиянието си на нетимарските форми на поземлена собственост. Дълбоките и широки корени на крепостното еничарство правели размирните му действия особено опасни за централизма, затуй Портата ще да отделила такова внимание и на бунта, замислян от баща и син Пазвантоглу.

Пак по контекста става ясно и че султанът бил принуден да търпи известно - по-право неизвестно - време открита заплаха за реда във Видинско. Причините за търпението му могат да бъдат следните: не е изключено влиянието на семейство Пазвантоглу в Северозападна България да било така голямо, та централната власт да нямала шансове при евентуален конфликт там с привържениците на Омер и Осман. Възможно е също тъй правителствените сили във Видинско да били недостатъчни за схватка с бунтовниците. (Туй предположение не е особено приемливо, понеже тъкмо при Видин бил понтонът, по който се изтичала към австрийския фронт армията.) А може би и точно заради понтона — т. е. заради ключовата позиция на Видин в бойните действия — Портата би предпочела някак да осуети готвения бунт, наместо да влиза в открит конфликт с първенците от местния еничарски гарнизон. Във всеки случай е очебийно, че властта колебливо отлагала да се намеси, изчаквайки възможно по-благоприятни условия за разрешение на въпроса.

Без да разполагаме със сведения за развоя на конфликта, узнаваме, че на 5 юни 1788 г. Омер Пазвантоглу вече не бил между живите, а имуществото му било обявено за разпродажба, тъй като оставил значителни дългове. Негови наследници били жена му Фатма, дъщеря на Халифе Мустафа, както и синовете му Осман и Ибрахим. Фатма купила за 1700 гроша обявения на търг хан с 16 дюкяна, кафене, конюшни и много стаи — покупката извършил пълномощникът ѝ Халифезаде Хасан ефенди, неин брат. Осман пък бил представляван от Алемдар Ибрахим, син на Омер. В протокола изрично е отбелязано, че Омер Пазвантоглу бил „осъден и екзекутиран“¹⁸.

Тъй като за хода на потушаването на този фактически втори бунт на семейство Пазвантоглу нямаме на ръка източник извън цитирания протокол, налага се да извлечем от него някои констатации, а именно:

1. Натоварените с ликвидиране на бунта коменданти на Видин и Белград, както и нарочно командированият емисар на оджака от Цариград изпълнили задачата си.

2. Омер Пазвантоглу бил осъден и екзекутиран във Видин.

3. Подобна участ обаче не постигнала Осман, макар във фермана той да бил сочен като равно виновен.

4. Тъй като недвижимото наследство на Омер Пазвантоглу било заплашено от конфискация, наследниците побързали да си осигурят собственост върху него, извършвайки вероятно фиктивни покупки.

5. Пълномощникът на Фатма бил брат ѝ Халифезаде Хасан ефенди, а на Осман — Алемдар Ибрахим, син на Омер. Тези имена навеждат на заключения в полза на местния — видински — произход на семейството, понеже: а) във Видин живеел като духовник братът на Омеровата съпруга, бидейки също син на духовник. Ако Фатма¹⁹ би била преселница тук, то едва ли би я последвал и брат ѝ; б) възможно е да приемем Ибрахим, син на Омер, за баща на Омер Пазвантоглу. В подкрепа на такова допускане е фактът, че и братът на Осман също се наричал Ибрахим. Следователно през поколение в семейството биха се повтаряли имената Омер и Ибрахим. Освен това малко вероятно е и Осман да би оставил интересите си в ръцете на нероднина.

6. Видински по корен жители, членовете на семейство Пазвантоглу ще да били и градски първенци — по майчина или мащехина линия Осман бил сроден с духовници, а по бащина — с еничарски офицери. Омер Пазвантоглу живял и умрял като ага на еничарска орта, а неговият допустим баща бил алемдар — втори чин в еничарската йерархия на дадена крепост.

Впрочем при цялата оскъдица на сведения за произхода и ранните години на Осман Пазвантоглу изтъкнатите съображения (хвърлят известна светлина върху общественото място и роля на семейството му до 1788 г. Очевидно е дума за фамилия, вкоренена във Видин, потомствено богата и видна, опряна върху двете влиятелни прослойки в обществения живот на османския град: духовенство, еничарство. Социален произход, който до голяма степен предопределил по-нататъшния път на Осман Пазватеглу.

Това, че семейството му взело мерки, за да опази имотите си и след постигналата го немилост, се оказало оправдано: едва месец подир фиктивните му покупко-продажби във Видин бил регистриран ферман за пълен опис на движимото и недвижимото имущество на екзекутирания. В тази си работа видинският кадия трябвало да бъде подпомогнат (а може би и контролиран) от нарочно командировано от столицата лице, също съдебен чиновник²⁰. Едва ли властта би проявила такова внимание към наследството на Омер Пазвантоглу, ако то беше неголямо. Доколко тя успяла да го конфискува, не знаем, но пословичното по-късно богатегво на Осман Пазвантоглу вероятно не било натрупано само през годините на всевластието му — то ще да почивало на приемственост.

Портата не се ограничила с въпросната конфискация; налагало се да бъдат премахнати поне част от бунтовните сподвижници на семейството. От видинските сиджили научаваме, че все през 1788 г. починали Алемдар Ибрахим, а също и Вели Юсуф беше²¹. Споменахме, че първият може би бил баща на Омер и дядо на Осман Пазвантоглу — в документа намираме и още едно потвърждение на такова допускане: и Алемдар Ибрахим се числял към 31-ва видинска орта, а знаем, че еничарите принадлежели потомствено именно към определена орта. Що се отнася до втория покойник — Вели Юсуф беше, — то според сведенията от 1764 г. той останал пълномощник на Омер Пазвантоглу, когато последния бил изгнан²². И така Портата явно разчиствала сметките си с първенците — опора на семейство Пазвантоглу във Видинската крепост.

Както личи от сочените протоколи, предполагаемият дядо на Осман бил също богат, 83 340 пари били отдадени от него под лихва (35 400 от тях — на чифлигарска рая); 120 380 била цената на движимостта му, а 159 740 — на недвижимостта му по емлячна оценка²³.

Не е изключено все по същото време като сподвижник на нароченото семейство да бил ликвидиран и някой Бошнак Ахмед ага, тъй като с уреждане на наследството му пък се нагърбил вуйчото на Осман Пазвантоглу — Халифезаде Сеид Хасан²⁴.

Ако спряхме тъй много внимание върху някои странични факти, то е, понеже произходът, социалната принадлежност, връзките и влиянието на семейство Пазвантоглу до 1787—1788 г. са мъгливо обрисувани в литературата. А също и понеже тия въпроси са от значение за цялостната характеристика на случая Осман Пазвантоглу. Като най-крупно отцепничество в нашите земи през кърджалийско време той изиграл съществена, дори определяща роля в насоките, развитието и в заглъхването на феодалната анархия тук.

В обширния район между Дунава, Тимок и Балкана били налице специфични условия, дължими както на хасовия поземлен режим, така и на съседството на три народности, обединявани от голямата река. А също — и на особеното място на Видинско в икономиката на поробените Балкани. А също — и на особеното му стратегическо значение²⁵.

Самият факт, че — с промеждутък от близо две десетилетия — едно и също семейство на градски първенци тук двукратно се провииявало в заговор срещу властта на Портата, свидетелства: във Видинско съществували обективни условия за отцепничество, точно както в другия край на Балканите друг вид обективни условия създали други крупни отцепници—Бушатлиите и Али Тапеделенли²⁶. Погледнато от страната на централизма обаче, пак обективно Видин представлявал ключ, който Портата не бивало да изтърве. Но нека признаем, че и субективният фактор тук действал против нея—в лицето на Осман Пазвантоглу Портата имала труден за преодоляване враг.

В този смисъл например свидетелства обстоятелството, че през 1788 г. Осман някак отбягвал участта на видинските заговорници, най-тежкият дял от която постигнала собствения му баща: Осман не бил екзекутиран въпреки изричното нареждане на Портата, въпреки грижите на нарочния цариградски емисар. Това, че при сделките, предназначени да спасят богатството му, той бил представляван, може да означава само, че Осман изчезнал от Видин. За неговото укритие можем да гадаем. Недокументираното твърдение на Лавале гласи, че подир екзекуцията на Омер син му избягал в Балкана, откъдето начело на 10 000 кърджалии опустошил областта до Дунава и превзел Видин със сила²⁷. Малко вероятно е обаче Осман да предприел открити действия през 1788 г., когато враговете му — чиновници или привърженици на Портата във Видинско — тъкмо били взели връх.

За туй, че през началните години на войната централната власт се постарала да осигури реда из Северозападна България, говорят фактите: издъно били ремонтирани или новопостроени пет форта към крепостта, а също и подновени Големият и Малкият крепостен ров²⁸. Извън походната войска, която преминавала по понтона, в самата крепост били настанени 5 орти цариградски еничари²⁹ — по всяка вероятност местният гарнизон не вдъхвал достатъчно доверие у властта. За недоверието ѝ към тукашната рая пък говори друга нейна мярка: през пролетта на 1788 г. (дали случайно—тъкмо когато бил разгромен разглежданият заговор?) видинският митрополит Еремия Александров, „баш-папас“ на Крайна, Павел, син на Лазар, баш-кнезът на Крайна, и кнезовете на множество селища из Северозападна България и Източна Сърбия подписали официална гаранция, че населението тук ще се държи лоялно по време на войната³⁰.

А причини за нелоялност то имало достатъчно: само за 4 месеца и само върху Видин и нахията му били разхвърлени събирания срещу военни разходи на сума 753 041 гроша³¹. Че тези събирания не били реализирани, узнаваме от един ферман, който напомня: „свободни и несвободни, хасова и вакъфска рая“ трябва да издължават данъците си по войната³²! Освен събиранията в пари, в натура, имало естествено и ангария — по строежа на споменатите фортове и наводнени ровове, както и на големия понтон над Дунава. Затуй редът и покорството всред обремененото население на Видинско ще да били трудни за постигане — това си личи по прекалено честите смени на командни чинове. Мелик Мехмед паша, натоварен да ликвидира еничарския заговор тук, бил назначен през октомври 1787 г.³³ По-късно като заместник му бил придаден изпратеният от столицата сертурнаджия³⁴. През март 1788 г. Мехмед паша бил сменен с Хасан паша³⁵. През лятото на същата година на това място виждаме вече Шериф Хасан паша³⁶.

А какво било отношението на властта към Осман?

За това отношение свидетелства една чернова на писмо от великия везир до румелийския бейлербей. Според него още преди февруари 1788 г. до Пазвантоглу били изпратени послания, които му давали гаранции за безнаказаност, ако се смири³⁷. Това сведение ще приемем за първата амнистия на Осман Пазвантоглу. Защо тя не засегнала и баща му („осъден и екзекутиран“), остава неясно. Вероятно тази амнистия била уловка и за двамата водачи на заговора, но Осман някак отбягнал участта на баща си. Тъй бихме си обяснили по-нататъшната крайна непримиримост на Осман Пазвантоглу спрямо Портата — обяснява я лъжливата амнистия, която подвела Омер Пазвантоглу.

Впрочем от 1787 г. и Северозападна България вече била размирена. Колкото по-нататък, толкоз по-ярко тук ще се развива, набирайки огромна сила, отцепничеството, което станало стожер за размирните елементи в Румелия.

 

ПОЛОЖЕНИЕТО В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА

 

Началните години на войната били особено бурни и за другия край на Подунавието — Североизточна България с Добруджа. Едва ли събитията там имали по-голям| размах, отколкото из останала Румелия, но Портата упорито настоявала да умиротвори именно този край. По аналогия с Видинско и Североизточна България била стратегически важна като тил на войските, действащи пък срещу Русия. Убедителна картина за състоянието им ни дават Добричките сиджили, обработени за публикация от Стр. Димитров. Ако се позоваваме на тях, то е, понеже точно в Делиормана и Добруджа масовото дезертьорство твърде силно подхранвало размирието и се отразило върху облика на анархията в областта. Още веднага след обявяването на войната с голям брой кадийски протоколи и решения били разхвърляни парични и натурални събирания върху производителното население по повод войната³⁸. Освен тях друга маса документи съобщават какъв човешки контингент следвало да бъде набран из същите места за попълване на действащата армия или за военни ангарии.

Така на 19 октомври 1787 г. казата Добрич трябвало да даде 100 души да „подготвят Исмаилия за зимата“³⁹. В подчинение на кримския хан (не е указано кой от Гираите) били задължени да се явят трима местни аяни или сердари с общо 500 души бойци⁴⁰. На 24 октомври пак трябвало да бъде изведена войска от Добричко, но броят ѝ не е посочен⁴¹. Един ферман от 7 февруари 1788 г. до всички кадии в Северна България им нарежда: „...да положите усилия и старания незабавно да изведете намиращите се в казата ви годни да носят сабя лица, без да ги питате военни или невоенни са, и по пътя на всеобщото опълчение да ги подкарате заедно с градските представители на всяка каза и час по-скоро изцяло да ги доведете под подчинение...“⁴² Очевидно незадоволителното изпълнение на тази заповед принудило властта през м. март да изиска от Северозападна България 3000 души бойци, които вече щели да служат срещу заплата от 12 акчета дневно⁴³. От края на февруари обаче датира друг ферман: да бъдат призовани всички еничари от Северна България и изведени в бой⁴⁴. Обявяването на война и с Австрия през април 1788 г. наложило нов ферман, който за лишен път нареждал всички годни за военна служба да се явят на поход⁴⁵. Назначаването на Хасан паша за сераскер на Видинско през същата пролет било повод за нов рекрут. Както узнаваме, пашата трябвало да има под свое командване 30 000 бойци, а само от Никополски санджак да изведе 10 000; аяните на Делиорман следвало да осигурят част от този контингент⁴⁶. Ферман само до добричкия кадия му наредил да изпрати в Галац — „ключа на Дунава“ — необходимия боен гарнизон, тъй като било недопустимо дори един мюсюлманин повече „да седи дома“⁴⁷. През септември нов ферман заповядал на делиорманските кадии да осигурят бойци срещу обсадителите на Очаков⁴⁸. Едновременно от същите кази трябвало да бъдат изведени бойци за охрана на черноморските пристанища, тъй като около тия пристанища се появили руски кораби⁴⁹. По това време Портата изискала пак от тия места да бъдат набрани бойци за отбраната на Исмаилия⁵⁰. И тъй нататък, и тъй нататък.

Сумарно за първата година от войната населението на Североизточна България било натоварено с 33 извънредни задължения в отработка, натура и пари. Абсурдно изискване, което налагало на производителя почти всяка седмица да откъсва от стопанството си работна ръка, продукти или значителни парични суми. Съвсем абсурдно пък би било да допуснем, че такива заповеди били осъществени.

За същия едногодишен срок въпросната област на 13 пъти била задължена с боен рекрут — пак невъзможно пожелание, което нямало как да бъде изпълнено. Не е нужно да привеждаме данни за масовото неотзоваване на подлежащите на военна служба или за дезертьорството на вече мобилизираните — самите многократни разпореждания по един и същ повод или за един и същ район доказват, че ферманите оставали без ефект. За всеки случай нека приведем известия, които говорят, че патетичните обръщения към „истинските мюсюлмани“, че напомнянето, как те били длъжни да отстоят поруганата чест на исляма⁵¹, не давали никакъв резултат.

„Обаче някои измежду редиците на изпратените понастоящем в императорския ми поход военни формации, лишени от ревност за вярата, загубили чест и потънали в позор, без разрешение и без документ от сераскерите, миримираните, мухафъзите на крепости, главатари и други военачалници, на които са подчинени, безвременно бягат и като безсрамни злодейци се завръщат в областите си, като подбуждат и разлагат други като тях... Ако това положение продължава и по-нататък, ясно е, че то ще стане причина цели военни формации да стигнат близо до разформироване, с което ще се достави най-голяма радост на враговете на вярата.“ По-нататък във фермана са набелязани мерките, които всички местни първенци трябвало да вземат за препятствуване на пакостните явления — сурови мерки, очевидно или неприложени, или останали без резултат⁵². А през март 1789 г. от 250-те бойци, които трябвало да бъдат изведени из Добричко и отправени към Исмаилия, там не останал нито един⁵³. Многократното напомняне до кадиите на Североизточна България от ноември 1788 до февруари 1789 г. да рекрутират и отправят към Очаков нови стотици бойци явно не дало плод⁵⁴.

За да бъде донякъде изпълнена тази задача, назначен бил Джоразаде Ахмед паша, който трябвало „да набира и докарва войска“ за походната армия. Ферманът до него само разкрива каква степен и форми стигнало дезертьорството. Масово забягналите от под Исмаилия или от Влахия османски войници напъплили областта отсам Дунава, та везирът бил задължен да ги издирва, да прегражда пътя им и ги връща обратно. Желателно било те да не бивали наказвани, а просто отново присъединявани към похода⁵⁵. Сравнен с тия констатации и отчаяни нареждания, нелепо звучи един следващ ферман: той заповядвал да бъдат набирани доброволци за руския фронт⁵⁶!

Акцията на Джоразаде Ахмед паша не могла да завърши освен с провал, затуй през февруари 1789 г. на негово място бил назначен Ибрахим паша⁵⁷ при многократно напомняне да осигури бойци от Североизточна България⁵⁸. Междувременно обаче турците претърпели поражение под Фокшани. След него „...се разпиляха и пръснаха наличните войски⁵⁹, а също и целият им обоз⁶⁰. По-нататъшните заповеди за рекрут от Добричко довели до това, че през декември 1789 г. кадията лаконично съобщил: казата била дала толкова войска, колкото „можела да понесе“⁶¹. Което, разбира се, не означило, че не последвали със същата честота заповеди за набиране на войска или за военни тегоби на производителното население — до самия край на войната те продължили неотслабващо.

Вече дългото и еднообразно отклонение от предмета на изследването се наложи, за да проследим процесите, които създали почва за разгърната анархия в Североизточна България през периода 1787—1792/1793 г. Те били обусловени от простия факт, че именно тази област представлявала непосредствен тил на бойния театър, че тук с особена сила върху селячество и гражданство се стоварили тежестите на войната. Освен всичко, което вече бе доказано, още през предходния период Делиорман и Добруджа били размирни. Тук отбелязахме една от основните черти на анархията: свързване на кърджалийските дружини с аянлъка. Ако към обрисуваната горе ситуация прибавим съвсем обективната невъзможност производителят да понесе военните тежести, които не държели сметка за неговите податни способности; ако прибавим масовото дезертьорство, поради което областта била допълнително наводнена с въоръжени, отрязани от домовете си, прегладнели и обосели мъже — всичко туй би създало плътна представа за почвата, която захранила едно от най-важните размирни огнища на Румелия.

Във връзка с изложеното трябва да напомним и единодушно изразения от историографията извод за състоянието на Османската империя в края на XVIII и началото на XIX в.: крайното разложение на политическа власт и армия. Него трябва да имаме предвид при анализа на следващия период. Защото анархията се разразила и възтържествувала по две основни причини: наличие на могъщи противоцентралистични сили и липса на достатъчно сили в защита на централизма.

 

КОМПОНЕНТИ НА АНАРХИЯТА В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ С ДОБРУДЖА

 

Просто изключено било човешкият резерв, лишен от поминък и спокойствие, да не се превърне в размирници.

Още през октомври 1787 г. Портата наредила на кадиите из казите по пътя Одрин — Исакча да вземат всички мерки против зачестилите нападатели над този път: „...в различни места са се появили групи разбойници, които се осмеляват да обират пътищата, да похищават богатства, да убиват и поругават честта на хората... И досега разбойнически шайки обхождат всички пътища, сведения за което дойдоха до императорската ми особа.“⁶² В този ферман впрочем е дума за все още неочертано кърджалийство, тъй като дейността на визираните размирници била по-скоро „докърджалийска“: нападения над пътища и из проходи.

Твърде различна действителност разкрива един иначе аналогичен ферман от 1790 г. до кадиите на Делиормана. Из тия кази вече „...се ширят, пресичат пътища и погубват хора хайдути и разбойници, чиито главатари са Шейтан Ибрахим, Кел Юсуф;| Чакъроглу Хасан, Хюсеин, Али, Гюнели и друг един Хасан. Като обединили (к. а.) разбойническите си шайки, те са се укрепили в планините между Разград и Шумен и са се осмелили да пресичат пътищата и разбойничестват, да грабят имущества и убиват хора.“⁶³

И така на третата година от войната не без връзка с масовото дезертьорство, което наводнило Североизточна България с въоръжени скитници, тук вече се натъкваме на „свободна територия“ — район, който кърджалиите превърнали в свое предмостие за нападения над околните области. Източникът свидетелства и за друга особеност на кърджалийството през следващия период: обединяване на отделните дружини за по-ефективни действия. Това е първото достъпно ни сведение за такова развитие на нещата.

Кърджалийските главатари, споменати в цитирания ферман, били нови — лица, неучаствали в дотукашните размирия из разглежданата област. Те едва ли били хора местни, тъй като властта ги обозначавала чрез малките им имена, без допълнителни прякори или белези, които биха уточнили произхода им.

Твърде вероятно е те да произлизали от дезертьорите, които не успели да прехвърлят Балкана, а продължили да действат в Северна България.

Странно е, че в кадийските регистри на Добрич не попадаме на имена, свързани с анархията в Делиормана: Сатъоглу, Йълък и Мечек. По-нататък ще видим, че те развили особена дейност именно през тия години. По всичко личи, че разпорежданията на Портата за борба срещу едрите размирници вече не били отправяни до кадиите, а до нарочните пълномощници, изпратени по места за тази борба — още едно доказателство, доколко структурата на централизма в провинциите се опразвала от съдържание, доколко самият централизъм търсел нови форми за твърде скромна задача: да избегне поне крайното разпадане на политическата власт.

През февруари 1788 г. садразамът запитал бейлербея на Румелия, кой от везирите би бил най-подходящ за специален пълномощник срещу размириците в Делиормана⁶⁴. Тъй като за развитието на анархията трябва да съдим по противодействието срещу нея, очевидно е, че още през 1788 г. тя била взела тук тревожни размери.

През 1791 г. двама от най-важните делиормански главатари — Сатъоглу и Мечек (първият сега бил вече „един от аяните на Чардак“, а вторият продължавал да бъде „човек от околността“)⁶⁵, били взели участие във войната заедно с дружините си от по 500 и 300 човека. Те били придадени към свитата на сераскера Ахмед паша в Хасково, но понеже не му вдъхнали доверие, той ги отпратил към тила, за да прочистели вътрешността от „разбойници“. Дружините на двамата главатари обаче веднага се превърнали пак в кърджалийски и започнали големи безчинства из областта⁶⁶. От април чак до октомври 1791 г. Портата все обсъждала усмирителни мерки⁶⁷. Едва ли може да се вярва на едно донесение, че множеството размирници причинили безредия и бунтове из Делиормана, били разбити от правителствени части през същия октомври, та избягали в Русенско, за да продължат там размирни действия⁶⁸ — на съмнение ни навежда по-късното развитие на нещата.

Това са само някои щрихи от картината на анархията през военните години 1787—1792. В случая с Делиормана многочислените дезертьори образували свои дружини, обединили се за по-мащабни действия. Успоредно с тях обаче там действували и „местни“ кърджалии — факт с пряко отношение към въпроса за състава на кърджалийството. Сатьоглу и Мечек — известни още преди войната размирни главатари, — били снабдявани с бойна сила из местното население. Те се явили (законно призовани!) в стана на сераскера със собствени дружини от по неколкостотин бойци, рекрутирани на място.

През 90-те години източниците системно объркват главатаря Йълък със сина му, Йълъкоглу Сюлейман, по-сетнешния аян на Силистра, или пък — със Сатъоглу, вече аян на Чардак. Ето как последният — един кърджалийски главатар — узурпирал власт над територия. Ето как друг кърджалийски главатар — Йълък — поставил сина си за аян.

За положителното взаимодействие между размирните дружини и мирната рая тук имаме конкретни доказателства: ,,...в селата и полетата на Делиорман жителите — ятаци на разбойници, прерязвали пътища и вземали живота на хората“. Срещу им били изпращани „походи“, но те ги причаквали, избивали и ограбвали. Затуй Ахмед паша, валия на Силистра, обединявайки войската си с дружините на някои местни лоялни аяни, се насочил срещу силите на Йълъкоглу и Мечек⁶⁹.

Обстоятелството, че властта признала широкото съдействие на населението в размириците на двамата едри главатари, че отправяла походи и срещу него, както и срещу кърджалийските дружини, е повече от показателно: в Делиорман било налице голямо раздвижване, което можем да наречем и селски бунт. Въпреки всички възражения, които такова определение би събудило, по-нататъшните наказателни мерки на властта против анархията в Румелия, за които дали повод именно размириците в Делиорман, ни дават право да допуснем някакъв нов елемент при тия размирици.

Все от есента на 1791 г. датират събития, участници в които ще бъдат действащите лица и през предстоящите години — думата е за Чингиз Мехмед Гирай и Тръстениклиоглу.

Според едно донесение до Портата Гирай се прибрал от походната армия в своя чифлик (вероятно — владенията му около Върбица) и побързал да събере наоколо си голямо число дезертьори. Между тях бил и „разбойникът Тръстениклизаде“. Тъй като дейността им била недвусмислена, срещу тях трябвало да бъде отправена част от корпуса „евляд-и фатихан“, командвана от Али паша. Към нея щели да бъдат придадени еялетлии, набрани из Зъхненско и Солунско, а също и дружините на разградския, шуменския и новопазарския аян. След като аяните концентрирали своите сили в Преслав обаче, взели, че ги изтеглили обратно, „всеки на свой ум“. А пашата останал да чака еялетлиите от Зъхна и Солун, които никак не бързали. Напразно един нарочен ферман нареждал, щото братята-ханове да бъдели върнати в пътя — липсвал ефектив за това⁷⁰.

Въпросният източник свидетелства допълнително, че анархията в Североизточна България имала дълбок корен в местна почва. Между другото нейни водители били имуществено силни тукашни първенци, които имали влияние над населението. Портата можела да нарича и Тръстениклиоглу, и Гирай разбойници — това не променяло нещата: двамата си оставали застрашителни узурпатори, отцепници, претенденти, с чиито изисквания тя тепърва щяла да бъде принудена да се съобразява.

Знаменателен е фактът, че местните аяни (на значителни райони!) уж проявили лоялност към властта, но бързо се отдръпнали. Едва ли те извършили това „всеки на свой ум“ — в случая прозира общо убеждение или съглашение; не било в интереса им да влязат в конфликт нито с Чингиз Гирай, нито с Тръстениклиоглу.

Знаменателен е и фактът, че Портата останала да разчита срещу двамата едри непокорници на еялетлии чак от Солунско и Зъхненско; нарочно на отдалечени райони, за да не бъдело населението им причастно към метежните прояви в Североизточна България.

Към обективните условия за анархия в Делиормана и Добруджа се добавяли и тези, че тук било относително компактно мохамеданското население (турци, татари, помаци), което по принцип имало право на оръжие; че тук било разпространено частно земевладение, което създавало основа за политическо влияние и самовластие на едрите местни първенци; че въпреки своето стратегическо значение при войните срещу Русия областта лесно била изолирвана откъм правителствени части (достатъчно било да се пресекат източнобалканските проходи с местни сили). Затуй — както ще докаже развитието на събитията, — във въпросната област установили надмощие изключително тукашни хора. Затуй анархията в североизточните ни земи всъщност била низ от борби за преразпределяне на местното влияние и местната власт.

 

СЕВЕРНА ТРАКИЯ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ВОЙНАТА

 

През военните години размирните  събития южно от Балкана били твърде различни по характер. Тук те си останали раздребнени, въпрос на чести макар, но не масови избухвания на разнолика анархия. Ще рече, Портата все още задържала под контрол полетата край големия военен път, където верни ѝ войскови части — без да рискуват действия из Балкана и Родопите, — въдворявали несигурен ред.

Излишно би било пак да изброяваме тежести, паднали и върху населението на Южна България през войната — те са отразени в софийските кадийски регистри например⁷¹. И тук се забелязвало нахлуване на дезертьори, но тъй като окръжните заповеди особено настоявали да бъдат охранявани старопланинските проходи в борба с тази напаст⁷² то южно от Балкана оставали да действат предимно ония дезорганизирани части, които се отлъчвали далеч преди бойния театър.

Поради оскъдност в документацията можем само да гадаем за хода на  размирието в Южна България до 1792 г. Така узнаваме, че през 1791 г. се „разбунтувал“ кадията на Стара Загора — Мехмед Емин. Неговите безчинства били опростени, той бил мобилизиран във Варненската крепост, а сетне — изселен в Браила, но това не помогнало: бившият кадия тайно се завърнал и с няколко десетки души започнал нови нападения над старозагорските села⁷³. Подобна практика означава, че Портата изселвала проявените размирници далеко от областта, където те разчитали на свои местни хора и връзки. Затуй пък — веднъж изскубнали се от интерниране — тия главатари бързали да се приберат в своя край, за да въвлекат отново в размирни действия тамошните си сподвижници.

Друго лаконично сведение ни информира, че през 1790— 1791 г. Ямболско и Одринско вече били съвсем разорени от многочислени нападения на кърджалийски, неуточнени в текста дружини⁷⁴. Трети документ разкрива обаче затвърдени традиции в анархията по места — доказателство, че веднъж обхванатите от размирие райони не се успокоявали.

Става дума за Хасковско, което пламнало от началото на 80- те години, а през април 1785 г. дало и прозвището „кърджалия“. В началото на 1792 г., за да се справят с все още непокорните хасковски села, пристигнали тук някои Халил и Идрис начело на военни части от Одрин. Те влезли в денонощни сражения с разбойниците, но успели да заловят едва единици от тях. В замяна на това хората от „харамийските къщи от село Кърджа Али“ предприели ред успешни обири и безчинства из съседни райони. Обезсърчена (а вероятно и разбита), войската се пръснала⁷⁵.

Ето още един аргумент против тезата, че кърджалийството било внесено (в дадена област) от елементи външни — дезертьори, скитници и пр.: свидетелствата очебийно говорят за „харамийски къщи“. Ако „харамиите“ тук биха били „външни“, те нямаше да имат конкретно известни на властта жилища. Сигурно в случая се касае за производително население, което се превръщало за късо или за по-дълго в метежна сила. Нейното усмиряване обаче по принцип било възлагано именно на външна войска — човешки състав, който бил чужд на условията, подтиците и целите, тласнали местното население към анархия. Достатъчно ярък пример за това е не само Хасковско, но и целите Родопи с прилежащите им равнини, където част от местните хора действали размирно в течение на десетилетия. То не означава, че такива области оставали в плен изключително на „своите“ размирници — из същите области (както е случаят и с Делиорман) върлували успоредно тукашни и придошли дружини.

Впрочем годините 1787—1791 протекли при подобни събития, много по-интензивно на север от Балкана, а раздробени — на юг от него. Настъпвала 1792—1793 г., която препълнила чашата на безсилния ужас пред размирието и принудила властта към отчаяни стъпки.

 

ЦЕНТРАЛНАТА ВЛАСТ И АНАРХИЯТА В КРАЯ НА ВОЙНАТА

 

Вече бе споменато, че редица автори приемат 1792—1793 г. за начало на анархията и в частност—на кърджалийството. Но ако проследим документацията и отразените в нея конкретни факти, въпросната година не изявила нищо качествено различно от предходните; тя се характеризирала само с количествено растящи размирици из всички краища на Румелия, а това, че дълго е била сочена като момент на зараждане на анархията, дължим и на някои местни спомени. Например, споменът за първото кърджалийско разорение на Копривщица, който е цитиран от Иречек⁷⁶. По същото време според Ст. Табаков бил разорен и Сливен с прилежащите Котел, Жеравна, Градец, Раково⁷⁷. Вземайки повод от бунта на Синап в Родопите, В. Дечев сочи 1793 г. като дата на първите кърджалийски прояви⁷⁸. Впрочем 1792—1793 г. е утвърдена именно от традицията като рождена година на кърджалийството. Видяхме, че в случая традицията греши — явлението било налице и напълно оформено, разгърнато далеч преди тази дата.

Ако нещо изиграло роля на нов етап във феодалната анархия след края на 1791 г., то било настъпването на мира.

Въпреки значителните успехи на Русия и по-малко значителните на Австрия, и двете не се възползвали от сполуките си за по-нататъшно настъпление срещу Турция. Австрия бързала да открие фронт срещу Френската революция, а Русия бързала да си развърже ръцете, за да участва в раздела на Полша. Затуй те не извлекли полза от разложението на османските войски, а това разложение било стигнало дотам, че румелийският валия Абди паша лично саботирал бойните операции срещу австрийците, използвал поста си, за да спечели 200 000 гроша от разпродажба на реквизирани храни, и в крайна сметка предизвикал падането на Белград в австрийски ръце през 1789 г.⁷⁹

Френската революция — още от своето начало — дала отражение върху балканските дела; от своето начало тя отвлякла вниманието, отклонила силите на могъщите турски врагове от Турция. На 4 август 1791 г. Австрия сключила с Портата сепаративен мир в Свищов; на 9 януари 1792 г. последвал Руско- турският мирен договор в Яш.

От това неочаквано благоприятно стечение на нещата побързал да се възползва Селим III, който след възшествието си през 1789 г. бил замислил своите реформи. Макар частично, те били обявени през 1791 г. Тъй като са извън обсега на изследването, тук ще се ограничим да напомним, че още при наченките на „низам-и джедид“ се набелязала остра реакция срещу тези реформи, застрашителни за еничарското могъщество и за децентрализацията изобщо. Така от 1791 г. нататък — при честите приливи и отливи в борбата за и против низама — неотклонно трябва да държим пред очи още един компонент на анархията: обществените слоеве, заплашени от реформените полумерки на Селим III.

Изтъквайки уместно реакционната същност на борбата срещу низама, историографията се задоволява да изброи като негови противници еничарите и духовенството, а също и насъскваната от тях безпросветна градска беднота. За производителното население обикновено се споменава, че то не съчувствало на реформите поради свързаните с тях нови данъци⁸⁰. Такива постановки се дължат на обстоятелството, че Селимовите реформи са надценени по традиция в историографията като особено „прогресивни“. Следователно борбата срещу тях трябвало да бъде „реакционна“. Следователно наред с еничарсгво и духовенство в нея няма как да е участвал експлоатираният дребен производител.

Всъщност в стремежа на Селим III да възстанови османския централизъм на ненакърнена феодална основа няма нищо особено прогресивно; изключването на зараждащите се балкански буржоазии като обществена сила в „реформите“ е достатъчно доказателство за чисто феодалната им — на реформите — насоченост. Впрочем борбата за и против низама не е критерий за „феодална“ или „антифеодална“ принадлежност на въвлечените в нея обществени прослойки. Нещо повече: отпорът срещу реформите не само бил популярен всред производителното население, но се превърнал и в своеобразна платформа, чрез която привържениците на децентрализацията печелели масова обществена подкрепа. Тази децентрализация, зародила се спонтанно като израз на късния османски феодализъм, била по-прогресивна — създавайки повече простор за развитие на нефеодални форми на собственост и експлоатация, — отколкото раннофеодалният османски централизъм.

Фактът, че чрез борбата си срещу низама отделни изразители на децентрализацията винаги успявали да предизвикат масова (пък макар и разнородна по социален състав) офанзива срещу централната власт, е достатъчно категоричен: реформите на Селим III били не само непопулярни — те противоречели на коренните интереси на производителното население на Балканите. Експлоатирано, а в огромната си част и поробено, то нямало никакъв интерес от това разложените и небоеспособни османски традиционни военни корпуси да бъдели заменени с модерно организирана и модерно въоръжена войска. Раята си давала сметка, че щиковете на низамите ще бъдат насочени предимно срещу нея. Затуй участието ѝ в битките срещу Селимовите реформи било израз и на социално, и на народностно съзнание. А това, че в тия битки раята се озовала обективно съюзник на реакционни сили, било въпрос на липса на избор.

Освен като условие за наченките на „низам-и джедид“ мирът с Австрия и Русия изиграл и друга роля: той създал възможности за настъпление на централната власт против вътрешния ѝ враг — анархията. Разширяващата се децентрализация из балканските земи едва ли била по-маловажна причина за „низам-и джедид“, отколкото външните бойни неуспехи.

До 1791—1792 г. походите на Портата против отделни непокорни аяни или кърджалийски части не били довели успех: анархията не само продължила, но и непрестанно увеличавала своя обсег и дълбочина. Ще рече, налагала се цялостна, добре обмислена, опряна на лоялните сили по места, координирана и последователна офанзива против нея.

Правителството вече било наясно по хода и неминуемите последици от размирието в Румелия. Свидетелства за това фактът, че веднага щом военното напрежение спаднало, предприети били остри мерки срещу някои най-изявени размирни първенци. Ще рече, стремежът на властта сега бил не да изтреби кърджалийските дружини или съединения, а да срине ония яки стълбове на размирието из провинциите, които го поддържали.

От значение за изясняване на събитията през 1791—1792 г. е тяхната интерпретация у официалния хронист на дадения период — Джевдет. Той ги е изтълкувал странно — почти като триумф на Портата над анархията. Това личи дори от заглавието у Джевдет, под което намираме данни за интересуващите ни факти: „Изпълнение на наказанията над някои татарски султани и разбойници-даалии по време на завръщането на императорската войска от Шумен в Одрин — 1791—1792 г.“

Появилите се в Делиормана хайдушки главатари (узнаваме по-долу) — упражняващите разбойничество Йълък и Мечек, били спечелили голямо множество сподвижници. След това те дръзнали да извършат големи пакости из различни краища. Сейменбашията, силистренският валия и башбогът на дунавския флот Ахмед паша, нападайки ги поотделно, избили голяма част от тях, изпратили отрязаните им глави на султанската войска, а оттам — в столицата. Когато войските се завърнали в Одрин, Мехмед паша и Осман паша получили заповед да останат в Шумен. Издаден бил ферман същите да отблъснат разбойниците и да ги принудят към покорство. Нови подкрепления също пристигнали в Шумен, защото при зачестилите походи положението на Румелия било влошено от появилите се тук и там хайдути и злосторници, които нанасяли щети на населението. А по някои места „властта на султана била премахната със сила и узурпирана ат даалиите“.

За възстановяване на реда, както наредили ред фермани до главнокомандващия, в Одрин трябвало да бъдат „призвани и докарани влиятелните хора от някои румелийски градове и паланки“. Те щели да информират властта за състоянието на реда в селищата им.

Други размирници из Румелия били татарските султани, които действали по същия начин — угнетявали и измъчвали раята. Освен туй те давали убежище на даалии, разни кръвници и убийци, които поделяли със султаните ограбеното имущество и пари. Взети били мерки за прекратяване и на техните насилия.

Из планините между Одрин, Сяр и Солун гъмжело от разбойници, които крайно се умножили. Те не седели по местата си, ами нахлували в разни краища и в разни направления. Въз основа на установената практика бил издаден ферман и за тяхното унищожаване. По това време над тия даалии нападнала цялата войска, подгонила ги с топове и бомби (хумбара), та ги пръснала всички. Сподвижниците им — някои аяни — били изловени и затворени. Идрис ага и Халил ага били обесени в Одрин за назидание на останалите.

По същото време били предприети мерки за оздравяване на армията, като били екзекутирани Нури паша, Саръ Абдула паша, Хайреддин паша и Джоразаде Ахмед паша, а на валията на Морея Исмаил паша било отнето везирството⁸¹.

От сведенията на Джевдет за офанзивата против размирието недвусмислено проличава, че някои главатари били събрали многочислен човешки състав за борба срещу Портата. Действията им из Североизточна България например взели такъв размер, та срещу кърджалиите били отправени войските на трима или петима паши. От особено значение е пасажът, който мимоходом отбелязва, че „на някои места султанската власт била премахната със сила и узурпирана от даалиите“ — ще рече, вече цели райони се намирали извън контроли на Портата, налице била размирна „свободна територия“. Това и наложило голямата офанзива.

Не по-малко показателен е фактът, че за да се информира за положението по места, властта била принудена да призове лично в Одрин лоялните ѝ градски първенци от Румелия. Тоест тя вече дори не знаела какво е състоянието на балканските ѝ провинции Тоест местните властници не поддържали дори контакт с центъра.

Планините „между Одрин, Сяр и Солун“ били Родопите. Тук кърджалийството очевидно било могъщо, очевидно в кърджалии се били превърнали самите планинци, които извършвали нападения над прилежащите равнини. „Цялата войска“ трябвало да ги нападне с топове и бомби, за да ги принуди към покорство. Не без значение е обстоятелството, че се наложило да бъдат затворени или обесени техните фактически сподвижници, ако не и инспиратори — аяните.

В друг пасаж от същата глава Джевдет се спира обстойно върху поведението на татарските ханове и мерките против тях, а именно:

Споменатото съвещание на румелийските нотабили в Одрин довело до решение да бъдат изтребени даалиите и да бъдат обезвредени Гираевци, които имали владения в Североизточна България и Източна Тракия. Един от тях обаче — Чингиз Мехмед — проявил храброст в битките из Влашко, та трябвало да бъдат опростени безобразията му. Но той извършил още по- големи и Портата издала заповед да бъдел заточен на Бузджа ада. Сега Чингиз Мехмед се разбунтувал; той отказал да поеме в изгнание. Заедно с многочислени свои привърженици взел да потиска населението от прибалканските райони на Североизточна България, което третирал като роби и изтерзал до смърт, за да му предава цялото си производство. После Гирай избягал при „хайдутите“ в Делиормана, като се укрил от властта. Неуспявайки да се издържа чрез разбойничество, без да се вслуша в съветите да се предаде на потеглилите срещу му шуменски мухафъз Мехмед паша и войските на аяна на същия град, Чингиз Мехмед се прехвърлил при своя сродник Селямет Гирай, който владеел част от Лозенградско. Застрашен и там, избягал в Търново при тъста си Осман ефенди, търновски аян. Тъй като отвсякъде го преследвали правителствени части, Чингиз Мехмед пак побягнал в Лозенградско, където бил заловен и заточен на един остров. Осман ефенди заплатил със смърт и пълна конфискация сподвижничеството си с Чингиз Гирай. Така всички татарски ханове, които имали подобно поведение — съюзявали се с разбойници и обирници, измъчвали раята и пр., — трябвало да бъдат изловени и заточени, а имуществото им да бъде иззето от държавата⁸².

Подробните сведения на Джевдет за Чингиз и Селямет Гирай макар датирани от 1791—1792 г., всъщност обхващат по-широк период. Те по-скоро третират цялостното поведение на Гираевци през анархията. Както ще видим по-нататък, то позволило на Портата да стовари вината за размирието до голяма степен върху потомците на кримската династия Гираевци, които не криели претенциите си над престола. Тук само трябва да отбележим, че през 1791—1792 г. тия отношения вече били се изострили до крайност, та Чингиз и Селямет Гирай наистина представлявали стълбове, около които се роели размирници от всякакъв вид — от „хайдути“ (в случая явно — кърджалии) до аяни.

Ако бихме се доверили на Джевдет, оказва се, че през 1791—1792 г. Портата овладяла положението в Румелия: били изтребени или заставени към покорство големите кърджалийски съединения из Делиормана, били заточени Гираевци и наказани сподвижниците им, били „прочесани“ и смирени Родопите, а лоялните румелийски нотабили се отзовали сърдечно на призива да възстановят реда по места. Имаме основание обаче да подозрем, че такава интерпретация на въпроса е повече от неточна — тя е невярна. Затуй пък мерките, споменати от Джевдет, доказват, че размирието вече дотолкова се разширило и задълбочило, та Портата го обявила за свой първи враг, стремейки се да му надвие по всякакви — традиционни и новоизнамерени — начини. Дори да не бихме разполагали с достатъчна конкретна документация по въпроса (и действително не разполагаме — тя е откъслечна, ограничена), самият характер на тия мерки е ярко свидетелство, че Портата била не в офанзива, ами в дефанзива. Израз на нейното фиаско виждаме във факта, че към края на уж победоносните ѝ наказателни акции из Румелия били екзекутирани назидателно четирима от командващите ги паши.

 

РАЗМИРИЕТО В СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1792 г.

 

Безпокойството и дори безпомощността на централната власт прозират в някои сведения за Североизточна България от 1792 г. Така населението на град Русе трябвало да подпише гаранция, че ще извърши всичко необходимо за унищожаване на размирниците, ако те се появели. А също и че ще осигури пътуването на Мехмед паша от Русе до Шумен⁸³. Явно, щом властта изисквала от градското население да се справи с  разбойниците, след като против тях не успял командващият, то контролът ѝ над Русенско бил съвсем изтърван. Още по-смехотворно е, че раята била задължена да осигури безопасно пътуване на същия командващ от Русе до Шумен — уж район, който той бил (според Джевдет) умирил.

Не по-малко показателен за състоянието на Северна България е друг източник: донесенията на някой си Ахмед, лице без определено качество, вероятно таен агент на Портата, изпратен във Видин, за да следи неколцина видни дезертьори. Те били известният Тръстениклиоглу и аянът на Севлиево Кючюк Хасан ага. Агентът донесъл, че въпросните се криели повече от два месеца в конаците на някои градски първенци; много често менели скривалищата си, понякога дори два пъти в нощ. Самкят агент междувременно (който бил във Видин от половин година) останал без грош. Тъй като армията тук била съвсем разложена, чак дори лишена от порцион, той молил да му бъдели изпратени пари от столицата ако Портата все още държалала да ѝ служи⁸⁴.

И така проявените видни размирници от Северна България — Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан ага — се ползвали от надеждни укрития във Видин и заплашвали властта с поведението си и със своите многобройни сдодвижници. Тайното донесение свидетелства обаче и че през 1792 г. Портата била принудена да изпраща нарочни агенти не за да си гарантира контрол над отвъдбалканските области, а поне да бъде информирана какво се случва там; свидетелства и как доскоро изолираните огнища на анархията в Подунавието вече били обединени в недоловима мрежа, взаимодействали си в своя общ отпор против централизма. Състояние на нещата, диаметрално на оптимистичния тон на Джевдет по офанзивата на Цариград срещу Румелия.

Съвсем в разрез с такъв оптимизъм стои и един ферман от 15—25 декември 1792 г. (а не от 17 май 1793 г., както го е датирал Д. Ихчиев), с който за борба срещу размирието в Силистренско, Разградско, Шуменско и пр. бива призовано тамошното население. Ферманът споменава, че натовареният с тази задача Захналъ Хасан паша, валия на Силистра, не успял да се справи  със задачата си⁸⁵. Ще рече, до края на 1792 г. разглежданият район не само не бил умиротворен, но и нарочният командващ (очевидно дошъл да смени вече провалените свои предшественици, резидиращи в Шумен подир края на войната) Зъхналъ Хасан паша междувременно също успял да се провали. Както ще се убедим тепърва, щом ферманите нареждали на местното население да поеме борбата срещу анархията, работите били вече съвсем загубени за Портата.

Определящо за събитията в Северна България през 1792 г. било поведението на Осман Пазвантоглу. (Без да имаме конкретни данни, можем — по аналогия с Делиормана — да си представим как изглеждало Видинско, след като през Видин се отлели назад войските подир Свищовския мир.) Ако приемем, че през 1787—1792 г. семейството Пазвантоглу извършило своя втори бунтовен опит (приключил с екзекуцията на Омер и укриването на Осман), то събитията от 1792 г. трябва да наречем трети подобен опит, предприет вече само от Осман, когото подкрепили някои видински еничари: Хаджибег от 55-а орта и Салихзаде Бекир ага — от 12-а.

За съжаление тия събития са ни известни по единствен документ, датиращ от 5 ноември 1792 г. Според него Портата била в пълно неведение върху произшествията във Видин, където Тръстениклиоглу и Кючюк Хасан паша от Севлиево били се здраво залостили. До нея достигали най-противоречиви вести, та трябвало да заключи, че органите ѝ във Видин умишлено я заблуждават. Затуй пък най-внезапно на 8 май същата година Осман Пазвантоглу и сподвижниците му нападнали с пушки и топове Видинската крепост и конака на мухафъза ѝ, Изет Ахмед паша. Бунтовниците срещнали отпор, който не ги отчаял. Напротив — готвели се за повторно нападение. Доказвал го фактът, че заговорниците набирали метежна сила из Белградско, за да увеличат бунтовния ефектив. Тъй като акцията по овладяване на Видин от страна на Пазвантоглу и помощниците му явно била осуетена, уличените организатори били осъдени на заточение в Каре. Но техни близки отправили молба до Портата, която амнистирала бунтовниците при уверенията им, че ще стоят мирни. Документът по амнистията изброявал заплахите — смъртна най-вече, — ако Пазвантоглу и хората му биха дръзнали нов бунтовен опит^8б.

Тук отново се налага констатацията, направена въз основа на сведенията за Североизточна България: отвъдбалканските земи били не само извън контрола на Портата през 1792 г., но често и извън нейното знание. Иначе би бил необясним фактът, как не вече опит за бунт, а открит бунт на част от видинското еничарство, съпроводен с обстрел на крепостта и пашовския конак — бунт на известни за властта нейни врагове в тази ключова крепост, — останал практически безнаказан. Амнистията (третата поред за Пазвантоглувци и втора за Осман) очебийно не се дължала на нечии горещи молби. Портата просто не била в състояние да накаже Осман Пазвантоглу, при все че все още държала във Видин свой комендант с бойни сили. Тия сили обаче се намирали в неустойчиво равновесие с противниковите — видинското еничарство, което не успяло да овладее крепостта, но си останало безнаказано, като запазило своите позиции. Впрочем събитията във Видин от пролетта на 1792 г. бележели, че тук назрявало именно отцепничество, именно война против централната власт. Въпреки това Портата не смогвала да парира заплахата, оставяла да ферментира до зрелост едно мощно центробежно движение.

Друг признак за безсилието ѝ било обстоятелството, че още преди фермана за амнистирането му Пазвантоглу заел държавна длъжност: закупил на търг циганското джизие във Видинско — това станало през лятото на същата 1792 г.⁸⁷, едва три месеца подир открития бунт. Факт, отбелязан в литературата⁸⁸, той си остава неразтълкуван — упоритият напор на Осман Пазвантоглу към пълновластие някак не се съгласувал с интереси от тъй дребен порядък.

Нека отбележим, че в цялата история на семейство Пазвантоглу (такава, каквато е известна по немногото автентични документи) често се повтарят данни за парични или имуществени операции⁸⁹. Явно, легендарното отсетне богатство на Осман имало дълбок корен в местна почва. В такава светлина и откупничеството на циганското джизие на Видинско намира пояснението си: това ще да била една от многобройните лихварски сделки на Пазвантоглу, който дори през месеците подир своето осъждане, но преди амнистията си, не пренебрегвал материалните интереси на семейството, продължавал да увеличава паричния му капитал.

Освен от анархията в Румелия дързостта на Пазвантоглу била обусловена от едновременни с видинския бунт събития в Сърбия и Албания.

Албанските размирици водели началото си от 50-те години на века. Бушатлиите, които до 1785 г. разширявали владенията си, фактически независими от Портата, през тази година влезли в стълкновение с Али Тепеделенли, чиято звезда току-що изгрявала. След 1779 г. Портата замислила голям поход против непокорството в Албания, но не го осъществила. Според редовната си вече практика тя неведнъж амнистирала двамата самозванци там. Използвайки всеки благоприятен случай, централната власт отправяла частични походи против Махмуд Бушатли — най-вече съмнителната по лоялност войска на румелийския бейлербей. Първият връх в този конфликт отбелязала 1787 г., когаго била обсадена Шкодра. Руско-турската война обаче станала причина обсадата да бъде снета, още повече, че през ноември избухнало масово антитурско въстание в Северна Албания. Успехите на Махмуд Бушатли срещу Портата, широката подкрепа, която той срещнал у албанци и черногорци при своето отцепничество — перспективите пред самовластието му тоест, — станали причина към Шкодра да насочи внимание австрийската, руската, а по-сетне и френската дипломация. Във войната от 1787—1792 г. Махмуд Бушатли не взел участие въпреки амнистии, обещания и заповеди. А след края на войната неговото отцепничество пламнало с нова сила⁹⁰.

Началните стъпки на „низам-и джедид“ предизвикали метежи всред еничарството, пряко застрашено от военните реформи. Особено остро такива прояви се забелязали в Белградския пашалък, чиято централна крепост в течение на две години (1789—1791) се намирала в австрийски ръце; това разхлабило османската власт из Източна Сърбия изобщо. Допълнителни условия за анархия тук създавал антагонизмът между представителите на старото и новото земевладение (условно казано) — между спахии и чифликчии. Антагонизмът, от който поробените се възползвали за своята антифеодална, а по-късно и антитурска борба.

През 1792 г. анархията в Белградския пашалък все още се изразявала в конфликти между еничарския гарнизон, от една страна (той бил изтласкан из крепостта през 1789 г.), който се стремял отново да се настани там, дано си възвърне своите икономически и политически позиции, и органите на централната власт в Белград, от друга страна, които се стремели да не позволят такава реставрация. Впрочем през ноември 1792 г. борбите в съседния на Видинско Белградски пашалък така се изострили, че Портата — с развързани ръце подир мира — наредила да се вземат едновременно строги мерки срещу метежните белградски ямаци и срещу Махмуд Бушатли. Възстановяването на реда в Белград било поверено на еничарския оджак. Махмуд Бушатли бил лишен от сан, пашалъкьт му — поделен между сановници на Портата, а Шкодра — отдадена във властта на неговия брат Ибрахим⁹¹.

Както забелязваме, противодействието на централната власт срещу трите основни огнища на отцепничеството в северните и западните балкански провинции (Шкодра, Белград, Видин) през 1792 г. било многословно, но — на книга. То не само останало безрезултатно: то убедило центробежните сили в провинциите, отдалечени от столицата, че ръцете на централната власт са съвсем окъсели.

Ако се позовахме на положението в Албания и Източна Сърбия, това стана, понеже действията на Осман Пазвантоглу не могат да бъдат изяснени освен върху фон, по-широк от румелийския. Другояче казано: Пазвантоглу използвал за възхода си един вече проправен, пряк път.

 

СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ СИЛИ И

АНАРХИЯТА В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1793 г.

 

Всред наличната документация почти не намираме сведения за развоя на анархията в областите южно от Балкана през 1792 г. Затуй пък данните от следващата ни дават представа за разигралите се тук крупни размирни действия. В литературата ни те са приписани изключително на раздвижването, оглавено от Мехмед Синап и Дертли Мехмед⁹², но практически имали и други двигатели.

В самото начало на 1793 г. в околностите на Долна баня се появили големи кърджалийски съединения, които нападали селата открито, с развети байраци и причинявали тежки щети на жителите им. Софийският мютеселим бил натоварен да събере войска и да заварди проходите из пострадалия край, за да осуети по-нататъшно придвижване на бунтовниците. Известно било, че из тия места те се появявали едва сега, а преди туй били върлували в Хасковско и Чирменско (к. а.)⁹³.

Известието за това датирало от 22 януари 1793 г. (а не от 14 според Ихчиев). Един почти едновременен ферман вече съобщавал по-точно същността на работата. Оказало се, че 300 души даалии — „синове на Мефтул Идрис“, а също и „кърджалийски синове“ — триумфално вилнеели из Долнобанско. Те нахълтвали в хановете и из къщите, връзвали собствениците им и обирали всичко. Отвлекли били 28 души и задигнали всички коне от Самоковския мензил. Когато наближили Самоков, изпратили човек да поиска от казата 10 кесии акчета откуп. Получили ги. Друг човек по същия начин иззел от Ихтиман 3 кесии откуп. После тази дружина се обединила с друга,— 300 души разбойници от Батак, водят от главатарите Селвили Кючюк Хасан, Търновалъ Гюлахиоглу и Мехмед Синап. Властта заповядала въпросните обединени размирници да бъдат преследвани и унищожени⁹⁴.

Очевидно е, че в голямата размирица взел участие човешки състав, събран от разни краища. Може би първоначално я подели именно кърджалиите от Хасковско и Чирменско — население, което не мирясвало вече десетилетие. Не е изключено тъкмо поради трайността на неговото непокорство то сега да било наричано не кърджалии, а „кърджалийски синове“ — като второ поколение размирници. Затуй пък дружините, водени от Селвили (севлиевеца) Кючюк Хасан и от Търновалъ (търновеца) Гюлахиоглу, не могли да бъдат родопски или тракийски. Вече узнахме, че към края на войната непокорният севлиевски аян Кючюк Хасан дезертирал и се укривал във Видин заедно с Тръстениклиоглу. По всяка вероятност той междувременно преминал през своя край и набрал още размирници, които превел до Родопите. Аналогични ще бъдели действията на търновеца. Във всеки случай въпросните двамина обединили своите дружини с разбунтуваните родопчани на Синап, а също и с хасковските кърджалии. По този начин в планинските райони в Пазарджишко, Ихтиманско и дори Софийско се съсредоточила голяма кърджалийска сила, която застрашавала румелийската столица и пътя Белград — Цариград.

Това  са едни от първите сведения за обединяване на кърджалийски дружини, твърде раздалечени по географски произход. Навярно в такава връзка някои автори приемат (въз основа на неточния превод у Д. Ихчиев), че било дума за нарочно „съвещание“ на главатарите, чиито решения не станали известни⁹⁵. Не бива да се съмняваме обаче, че сдружаването на кърджалии от Северна и Южна България би се осъществило без каква-годе предварителна уговорка между водачите им, че не били уточнени техните действия, задължения и облаги. В този смисъл е позволено да допуснем, че вече съществували неписани съглашения, по които размирните главатари обединявали усилията си и поделяли плода от своите безобразия.

В такъв ход на мисли трябва да заключим, че от същото време повело началото си облагането на мирното население от страна на кърджалийските главатари: от Самоковско и Ихтиманско сега те събрали общо 13 кесии откуп. Както ще се убедим, по-нататък това станало разпространена кърджалийска практика: да бъдат изисквани средства срещу ненападението на дадено селище или край.

С една дума, още първите месеци на 1793 г. дали да се разбере, че не само кърджалийството като явление било напълно завършено; размахът му сам по себе си наложил вече негова специфична тактика: обединяване на отделни дружини за по- значителни акции и облагане на производителното население, което било принудено — по липса на държавен ред и сигурност — да откупва мира си.

Едно полулегендарно сведение довежда до знанието ни, че изброените компоненти на размирието в Родопите и прилежащите им полета едва ли са напълно разкрити от използваните извори. Според него през 1793 г. сдружените сили на Кара Фейзи, Билял ага от Радомир и Сюлейман Каргалията от Дупница нападнали Самоковско, но били отбити⁹⁶. Все през същата година и южно, и източно от Родопите (освен в Хасковско и Чирменско) вилнеели големи кърджалийски части. Заплахата, която те създали, станала обективна основа за авторитета на тежкия по боен ефектив серски аян Исмаил бей. Именно след 1793 г. той се превърнал от пазител на Сярско в негов фактически самовластен владетел⁹⁷. По въпроса за самовластието му Портата дълго запазила неутралитет, тъй като могъществото на Сирозли Исмаил бей било преграда за родопските кърджалии в южна посока.

Спонтанно възникналата практика по обединяване на кърджалийските дружини веднага дала резултати — под техен контрол се оказала обширна територия. Това хвърлило Портата в страх и предизвикало мерките, отнесени от Джевдет към предходната година: поредица султански фермани наредили на населението и местните опълчения да вземат в свои ръце инициативата за борба против метежниците. Командващ правителствените войски срещу кърджалиите бил назначен Зъхналъ Хасан паша, валия на Силистра⁹⁸.

Междувременно метежът обхващал все по-значителна територия. Започнал в Родопите, преминал към Долнобанско, Ихтиманско и Самоковско, той се разпространил и над част от Софийско, Златишко, Пирдопско, Пазарджишко, Пловдивско. Подхранило го и безсилието на Зъхналъ Хасан паша, който съвсем не оправдал възлаганите му надежди. Както ще проличи, отчасти той дължел неуспеха си на своите собствени бойци — арнаутските сеймени. Те май че били във връзка, ако не и подкупени от разбунтуваните помаци.

Още през март 1793 г. Зъхналъ Хасан паша вече бил дал на някои кърджалийски единици сражение, представено от местните управници като негова сполука: кърджалиите били се пръснали и изтеглили в противоположни посоки — към Шумен или Битолско и Албания. Властта наредила да бъдат завардени всички проходи за по-ефикасно ликвидиране на размирниците⁹⁹. Въпреки всичко обаче през април — май те пак залели Пловдивско (действайки из равнината, далеч от всяко прикритие) с намерение отново да се отправят към Самоков, Дупница и Радомир. Заповядано било те да бъдели нападнати с правителствени и местни сили¹⁰⁰. Органите на властта тук очевидно се постарали, понеже войските на софийския мютеселим и на някои лоялни аяни обсадили дружините на Мехмед Синап и Дертли Мехмед около с. Мирково при Златица, където размирниците дали множество жертви. Друго множество от тях обаче се разбягало на разни страни, та било наредено те да бъдат последователно изтребени. За тази цел се наложила всеобща мобилизация в областта — това станало през юни¹⁰¹. Свидетелство за броя на все още верните на Портата местни войски в описаните акции е количеството припаси, които трябвало да бъдат набрани от Софийско за снабдяването им. През юни дошъл ферман, който облагал областта с 10 000 тестета фишеци и 500 цариградски килета ечемик само за ония части, които трябвало да прочистят от даалии Самоковско и Дупнишко¹⁰². Тоест ставало дума за многобройна войска.

Ако бихме отдали пълно доверие на ферманите от пролетта и лятото на 1793 г., необяснимо остава как — подир низ сполуки в борбата с кърджалиите — през юли бил разгласен нов ферман, този път до управниците на твърде обширна територия: Югоизточна България, Македония и Северна Тракия. Според него уж последователно изтребените именно в Златишко и Пирдопско помаци на Мехмед Синап и Дертли Мехмед всъщност си били пак там — на своето местопоражение. Не стига това, ами из същите краища се появили и нови дружини. Те скитали наоколо и вършели безчинства, поради което Зъхнълъ Хасан паша трябвало да насочи войската си към разбунения район. За успеха на предприятието му местната рая била задължена с вече конкретна самозащита¹⁰³.

Очебийно местните власти или нарочният командващ представяли пред Портата своите сполуки за по-годеми, отколкото всъщност били — родопските главатари продължавали да върлуват из краищата, където уж били разбити цели два месеца по-рано.

Разнобоят в сведенията относно борбата между Портата и големия кърджалийски съюз е напълно обясним, след като знаем, че централната власт била слабо информирана за състоянието на Румелия изобщо. Дозаблуждавали я собствените ѝ емисари или провинциални органи, понеже нямали интерес да ѝ признаят несполуките си. Рано или късно обаче Портата трябвало да прогледне за реалността. Известни ориентири в такъв смисъл ни дават докладите на самия Хасан паша ѝ заместилия го Капуджи Мехмед паша, датиращи от октомври 1793 г.

Оказва се, че през този месец правителствени части, снабдени с топове и много муниции, трябвало да се отправят към Беловския Балкан (Северните Родопи), понеже кърджалиите —вероятно дружините на Синап и Дертли — се намирали в Белово. Те били обсадени от числено превъзхождащи ги сили, а обсадата траяла две денонощия. Най-внезапно обаче войската се разбунтувала, насмалко не затрила собствения си командващ и част от нея побягнала. Както съобщава Хасан паша, бунтът ѝ бил организиран от сеймените-арнаути които се отправили след туй към родните си краища¹⁰⁴.

Така обяснил пред Портата своя разгром Зъхналъ Хасан паша, който веднага бил сменен на своя пост от Капуджи Мехмед паша. Характерно е, че във въпросната преписка кърджалиите са означени като „гюмюрджински разбойници“. Много възможно е дружините на Синап да били подсилени с размирници от отвъд Родопите, тъй като високите родопски пасища били в трайни стопански връзки с Гюмюрджинско. Следователно разбунените родопчани лесно биха успели да привлекат в съединенията си население, с което били така тясно свързани.

Според едничкото известие за действията на Капуджи Мехмед паша, в края на октомври той се отправил към Пловдивско и Пазарджишко, понеже тъкмо там вилнеели гюмюрджинските кърджалии, като предварително, поучен от горчивия опит на предшественика си, отстранил от редовете на своята войска всички арнаути¹⁰⁵.

Трябва пак да заключим, че и двамата правителствени командващи показали пълна невъзможност да се справят със задачите си. Фактът, че кърджалиите се измъкнали от обсада, че постоянствали в нападенията си над райони, където станували войски на Портата; че трябвало да бъдат многократно „изтребвани“ именно там, все на същото място — този факт е знаменателен. Той удостоверява, че властта на Портата из описаните краища не била възстановена след поредицата наказателни акции, а дори, напротив, те само разкрили слабостта ѝ. Това е извод, който кърджалийските главатари не могли да не направят подир боевете си с войската през 1793 г. Такъв извод била длъжна да направи и Портата.

Нейните неуспехи в Южна България били подсилени от обстоятелството, че тук нахлували размирници не само от Родопите, но и от Балкана. Без установени имена са главатарите на ония кърджалийски сили, които през 1793 г. нападнали Копривщица, надвили самоотбраната на жителите ѝ и ги разгонили от Пловдив до Одрин и Димотика, понеже самата Копривщица била ограбена и опожарена¹⁰⁶.

Из подбалканските полета такива кърджалийски съединения разчитали и на непокорните аяни. Така например „капуджибашията“ Мустафа ага, аян на Ямбол и дезертьор от фронта, отказвал на правителствените войски всякаква поддръжка¹⁰⁷. Все по-сериозните успехи на кърджалиите из тия краища — в Казанлъшко например — увлекли в борба срещу тях известния по-късно Сербестзаде Мехмед ага, одрински бостанджибашия и върл изтребител на размирниците. В края на 1793 и началото на 1794 г. той „тайно“ обходил Ямболско и Казанлъшко с войската си, за да организира тук самоотбраната на населението¹⁰⁸. Това, че един висш полицейски офицер бил заставен от събитията да се движи тайно с войските си през цяла една област, достатъчно обрисува състоянието на властта в Румелия.

Накратко: през 1793 г. румелийските провинции вече изпаднали в безвластие. Портата нямало на какво да разчита тук.

Съществени са и сведенията, които говорят за усилията на властта да активизира в борба против анархията производителното население по места. Както виждаме, през 1793 г. тя вече призовавала не само мюсюлманите — наемни бойци (еялетлиите), не традиционното турско опълчение (нефир-и ам), а цялото население на разбунените краища. Нему оставало да се надява Портата, чиито сили непрестанно отпадали в битките срещу нейния безлик, а всъщност многолик противник из Румелия.

Не без значение е да отбележим, че през 1793 г. дало отровни плодове и разложението, довело османските войски до разгромите им в току-що приключилата война. Безнадеждно било наистина за централната власт да възлага интересите си върху бойци, които не била успяла да поведе в бой чрез отчаяните си верски призиви. Същите бойци сега трябвало да воюват против вътрешен враг. Против собствените си сънародници или съселяни например, които се бунтували по причини, кръвно близки на самите войскари.

Тази гражданска по същество война не можела да бъде потушена от армията, която, като изключим платените (обикновено неплатени) цариградски и одрински части, била съставена от местно опълчение или аянски еялетлии. Тях движели същите интереси, те били угнетени от същите злини, които подбуждали към размирие събратята им, превърнати в кърджалии. И така от двете страни на барикадата стояли еднакъв род бойци — те не можели да не намерят общ език. Само по този начин ще си обясним пораженията на Хасан паша и Мехмед паша през 1793 г., които командващите се силели да представят в друга светлина.

Спомена се, че под Белово Зъхналъ Хасан паша бил фактически предаден от собствените си сеймени. Те сами по себе си станали размирен контингент, който продължил да действа от свое име и за своя сметка. Уж упътени към родните си места, арнаутите не бързали да пристигнат у дома си. Вождът им Хаджи Вели с двеста души тероризирал месеци наред Леринско. Там той имал за полуявен съюзник Мехмед Емин, който успял да заграби аянството над областта и също с дружина арнаути тръгнал да безчинства¹⁰⁹. Портата, вече зашеметена от неудачите си из Тракия, възложила възстановяването на реда в Леринско и Костурско както на Плесли Мехмед паша, така и на Али Тепеделенли, чието поведение засега било поне двусмислено¹¹⁰.

В тия последни сведения прозира зародишът на една практика, която централната власт налучкала още сляпо през 1793 г., но която обещавала немалко: противопоставяне едни на други видни размирници, неутрализирането им по взаимен път. Вече се каза, че през 1793 г. наложил самовластието си над Сярско Исмаил ага, който задълго удържал този край, отстоявайки го с крупна наемна сила против нападения отвън.

Цитираният по-горе случай пък доказва, че за умиротворяване на Южна Македония и Северен Епир Портата разчитала на Али Тепеделенли — отсетне едър отцепник. Тази практика говори, че централната власт осъзнавала безсилието си, че се набелязвала нейната фактическа, ако ли все още не и формална капитулация пред първенците на размирието. Оставали ѝ надеждите да се закрепи върху неустойчивото равновесие, което създавали по места враждите между един и друг непокорник или направо отцепник. Оставало ѝ да се задоволи с едва прикритото самовластие на редица всъщност неподчинени ней местни узурпатори. Тяхното двуличие било максимумът, който тя постигала — за предпочитане пред откритото самовластие на множеството други пък размирни първенци.

 

ВИДИНСКО И БЕЛГРАДСКИЯТ ПАШАЛЪК ПРЕЗ 1793 г.

 

Капитулацията на Селим III пред анархията в Румелия била наложена не само от хода на събитията южно от Балкана. За такава капитулация допринесло решаващо положението в Северна България. То вече бе обрисувано, що се отнасяше до 1792 г.; и земите на север от Балкана се изплъзвали от контрола на Портата. При това крайно неизгодно се сложили за нея и по-нататък нещата в Северозападна България и Белградския пашалък.

Втората амнистия на Осман Пазвантоглу изразявала невъзможността той да бъде осъден и екзекутиран. Ситуация, която той уместно оползотворил. Извън всичко още ферманът за амнистията му споменава един факт, особено съществен за перспективите на Пазвантоглу: през пролетта на 1792 г. той бил привлякъл белградски еничари в своя лагер¹¹¹.

Не тук е мястото да се спираме на събитията в крепостта Белград и пашалъка, изследвани подробно от старата и новата сръбска историография. Известно е, че метежите, а по-късно и бунтовете на еничарския гарнизон тук започнали веднага след Свищовския мир и особено се засилили през 1792 г. Ранке свързва тези прояви с несполучливата война и унизителния мир¹¹², но реалната им причина трябва да търсим другаде: през 1791 г. били обявени първите реформи на Селим III, които увреждали еничарските интереси. Част от новите наредби лишавали еничарите от право на жителство и служба в погранични крепости — уместна мярка, тъй като точно из такива крепости оджаклиите се окопавали особено успешно, изплъзвали се от контрол и от санкции, като създавали непрестанни усложнения на властта. Впрочем вълненията им в Белград от 1791 и 1792 г. били реакция именно срещу заповедта всички еничари да напуснат Белград до пролетта на 1793 г. И тук (както навсякъде впрочем) оджаклиите не смятали да се изселят из градовете, където били живели поколения техни предци, където всеки еничар бил могъщ чрез натрупана недвижимост, чрез лихварство, откупничество и други изгодни операции. Където — най-вече — имал тесни връзки с местната власт и население, които му осигурявали влияние, богатство, безнаказаност. Не на последно място нека отбележим, че еничарството из провинциите било неразривно сродено с институцията на аянлъка; голяма част от непокорните аяни и градските им сподвижници били от еничарски произход. Така еничарската реакция срещу Селимовите реформи се превърнала в стълб на феодалната реакция изобщо, а, от друга справа — в стимул за анархията по места. Тази реакция умело използвал Осман Пазвантоглу, за да привлече към своята „платформа“ центробежната еничарска сила и показно да се обяви за бранител на поруганото еничарство в цялата империя.

Макар бегло споменати, през 1792 г. вече били известни връзките между видинския бунтовник и оджаклиите от близкия Белград: Според Новакович още през 1791 г. започнало изтегляне на белградските еничари към Видин — сигнал за това дало убийството на нишкия еничарски ага от новоназначения паша на Белград. Впрочем цели две години еничарите се противели чрез дребни и едри метежи срещу органите на Портата в Белградския пашалък, докато през юли 1793 г. постигнали значителен, но временен успех: заели крепостта. В крайна сметка обаче лоялните султанови органи овладели Белград, опирайки се върху населението, измъчено от еничарския произвол. Такава участ постигнала оджаклиите и из други източносръбски крепости: органите на централната власт, подпомагани активно от раята, прогонили еничарските гарнизони¹¹³.

Този немалък, реакционно настървен контингент, тези земевладелци и лихвари, които от поколения били забравили военна служба, сега се принудили — понеже събитията ги лишавали от имущество и привилегии, — отново да станат бойци. Озлобени до кръв (нали вече било въпрос не за отечество и вяра, а за личните им интереси), еничарите от сръбските гранични крепости се отлели към Видин, който — със своето местоположение и яки укрепления — бил особено пригоден за отцепническа борба против Портата. Тук било пълно с кърджалии от северните български краища, тук бил налице и човекът, способен да оглави една широка опозиционна коалиция срещу реформите. Тази опозиция е приета без уговорки за „реакционна“, но засега тук ще се въздържим да я квалифицираме. Нека само отбележим, че нейният състав бил социално съвсем разнороден, затуй по „низам-и джедид“ се стреляло не от една посока — това най-убедително ще проличи от развитието на анархията.

Еничарските вилнежи в Белградския пашалък и Видинско се очертали като нов компонент на анархията още през първите дни на 1793 г. Документацията сочи Кара Хасан и хаджи Ибрахим (вероятно по-късният Манаф Ибрахим) като вождове на разбунтуваните белградски оджаклии. Наскоро — на 15 март — бил издаден ферман за залавянето и екзекутирането на задочно осъдения Кара Хасан¹¹⁴. Това, разбира се, си останало пожелание — главатарят продължил своите действия при отличен успех.

За неговия успех Осман Пазвантоглу не само допринесъл; той станал душата на еничарския бунт в съседния пашалък. Извеждайки из видинските села множество бойци, Пазвантоглу наредил да бъдат извозени към Зайчарско 7 коли огнестрелно оръжие, което „добром или насила“ раздал на тамошната рая, за да подпомага бунтовниците. След туй проводил племенника на убития Дели Ахмед паша (жертва при потушаване на еничарския бунт в Белград) — Адам от Карановци паланка — да събира войска из Новопозарско (?). Тия бойци, прибавени към набраните от Карановци и към белградските побунени еничари, водени от Кара Хасан — общо 450 души,—нападнали успешно Кьопрю паланка. Други от тях заедно с дружините на някои кърджалийски главатари (общо 350 души) разсипали и Пожаревац.

Белградският паша извършил възможното: настанил на Пожаревацкия остров 400 свои сеймени, а из казата пръснал още 150. Отпратил към Кьопрю паланка делилбашията си с 350 сеймени, а отбраната на Карановци възложил на местния първенец Мехмед ага. Предвиждайки уж всичко, пашата не бил наясно обаче какъв брой бойци държи тайно из граничните райони между Белградския пашалък и Видинско самият Пазвантоглу. Още повече, че към тях можела всякога да се присъедини въоръжената от непокорника рая. Шехвар паша, който трябвало да потуши съвместния бунт на еничари, рая и кърджалии из този край, отвоювал едва Кьопрю паланка, като водил боеве с размирниците при няколко брода на Морава. Значителният вече размирен състав се стремял „да се съедини по вода и суша“ с непокорните жители на Видинско¹¹⁵.

И така анархията из Белградския пашалък при цялата си привидна хаотичност всъщност имала свой център и характер. Още през 1793 г. в нея откриваме една от чертите иа отцепничеството на Пазвантоглу: оползотворяване и на еничарската опозиция, и на недоволството на раята.

Портата си давала сметка, че дължи на Осман Пазвантоглу еничарската дързост из ония отдалечени краища — възможно е властта все още да хранела тайни агенти във Видни. Понеже било явно, че упоритият бунтовник не ще миряса, тя изказала убеждение, че той трябва да бъде убит (именно убеждение, че той трябва да бъде убит (именно убеждение, а не заповед). Но това следвало да се извърши внезапно и скрито, за да не го предотвратял Пазвантоглу. Такова мнение било отправено до новия ага на видинските еничари Мухиеддин, изпратен тук от столицата¹¹⁶.

Въпросннят документ датира от 26 май. Като вземем под внимание, че Пазвантоглу бил амнистиран едва през декември 1792 г., то почти не остава промеждутък, през който бунтовникът ще да бил се държал мирно. Обстоятелството пък, че Портата сега настоявала не за съд и екзекуция (както бе случаят с Омер Пазвантоглу), а за внезапно и тайно убийство, е красноречиво: органите на централизма във Видинската крепост вече нямали надмощие там.

Странно е, че един ферман за коварно убийство бил регистриран в кадийската книга на крепостта — така и Пазвантоглу, и многобройните му сподвижници веднага ще да научили за него. Впрочем по-нататъшната прословута подозрителност на видинския отцепник, недоверието му към всеки изпратен от Цариград емисар били напълно оправдани: в тежката борба на Портата против Видин многократно било използвано и коварство.

Щом станала известна, султановата заповед дала повод за нов бунт на Пазвантоглу и привържениците му. Портата командировала пък нов емисар — сертурнаджията Ибрахим, който чрез местния кадия трябвало да залови, осъди и екзекутира бунтовния водач. Но Пазвантоглу се позовал пред градските първенци на наскоро получената амнистия и изтъкнал противоречието ѝ с похвата на емисаря. След това, необезпокояван, продължил да размирничи из Видинско, та предизвикал повторен ферман за екзекутирането му. На този ферман емисарят отговорил, че Пазвантоглу се намирал в нелегалност. Трети ферман — от 11 юли (а не от 1 юни според Ихчиев) заповядал видинският гарнизон да претърсел областта, заловял и накажел бунтовника¹¹⁷.

Положението във Видин и Видинско през пролетта на 1793 г. било комично, макар и не за Портата. Ръцете ѝ не достигали граничната крепост, където един дребен еничарски офицер нескрито се домогвал да установи самовластие. При всички фермани и емисари султанът не добил дори ареста на бунтовника. Отцепването на Видин било реална заплаха. Доказва го между другото следващата подробност: докато заповеди и донесения по екзекуцията му пътували между Видин и Цариград, Пазвантоглу продавал имоти¹¹⁸. Та дори наистина да се намирал в нелегалност, бунтовникът едва ли бил угрижен относно бъдещето си. А доказателство пък за растящата наглост на граничните оджаклии е молбата им до Портата от 3 август: те молели да не бъде съден и наказван „по клевета“ Осман Пазвантоглу Вълнения между еничарите бил предизвикал не той, ами Булгарзаде Хаджи бей и Хасан ага¹¹⁹.

В отговор на тази молба Портата изпратила нов пълномощник по делото Пазвантоглу — във Видин пристигнал от Цариград Колчак Мустафа ага. Мисията му ще да била диктувана от желанието на властта за компромис: да отстъпи от собствените си безплодни разпоредби и да обвърже Пазвантоглу поне с обещание за лоялност.

Емисарят удостоверил, че Осман Пазвантоглу бил мирен. Въз основа на това властта го опростила и посъветвала да се държи все тъй. Никакви заплахи, никакви санкции¹²⁰. Пазвантоглу получил без усилие своята трета поред амнистия. Тя май била по-необходима за властта, отколкото за намиращия се извън обсега ѝ бунтовник.

А централната власт имала всички основания да не проявява милосърдие, стига освен основания да би имала и сили: в Северозападна България и Източна Сърбия събитията се развивали катастрофално за нея. През 1793 г. Видин се превърнал в плацдарм на разбунтуваното еничарство от подунавските крепости. Характерно е: техните вилнежи щадели самия Видински край, докато ударите им били насочени срещу съседните области.

Типични в това направление са действията на Кара Хасан — вожд на прогонените белградски еничари. Той ги отвел във Видин, откъдето ги изкарвал за нападения над Пожаревацко и Берковско. Потребно било Портата да прехвърли там делили с делилбашия (въпреки заявлението ѝ от 1790 г., че не съществувал такъв военен корпус, че туй са самозвани войници, които всъщност били разбойници). В съвещание между кнезовете от 7 нахии на Пожаревацко плюс местните пандури и изпратените делили всички те се споразумели за съвместни действия против еничарите на Кара Хасан. Представителите на населението обявили, че поддържат новия белградски паша и са верни на престола. На раята били раздадени две хиляди пушки, за да завардела проходите към Видинско и да не пропускала Карахасановите дружини насам-натам. Но между това еничарите нападали села в Кладовско, убивали попове в черквите и грабели навред. Опълчение от тамошната рая дало сражение, с което ги прогонило назад към Видинско. Едва 5—6 души от тях, пленени, обещали, че ще се смирят и уседнат, та били пуснати. Такава картина рисуват два доклада до Портата от 16 октомври 1793 г.¹²¹ По съвсем същото време Берковско било подложено на насилия от страна на своя войвода Арнаут Хасан и молело властта да му изпрати другиго¹²². Това — мимоходом, за да бъде доочертано положението в Северозападна България през 1793 г.

Описаните събития съдържат някои нови моменти, а именно: резултатното взаимодействие между централната власт и производителното население по места. То обаче било аналогично на взаимодействие между раята и Пазвантоглу. Вече видяхме — при разбора на събитията от 1785 г. нататък, — че Портата се обръщала с призиви към раята да се организира, съпротивява, отбива, дори да напада размирниците. Вече споменахме, че тя сега целела не набор от бойци мюсюлмани, а от цялото население на застрашени области. По-нататъшният ход на анархията обаче доказал, че такива призиви били недостатъчни — на раята липсвало въоръжение, каквото имали кърджалиите или разбунените еничари, дезертьорите. Тази констатация довела до резултата, че самата власт взела да въоръжава раята, включително и християните, с огнестрелно оръжие. Новост, която стояла в разрез със столетните османски разпоредби — според тях на християнина било запретено оръжие, периодично били провеждани масови обиски, за да лишат подвластните от незаконно придобитите пушки, пищови и дори саби¹²³. 

Изводът, който трябва да направим тук, е категоричен: през 1793 г. Портата била дотам ужасена от анархията, че не само разрешила, ами връчила оръжие на поробеното население, като го приканила към въоръжена борба. Мярка, която дала бързи плодове: всесилните в течение на столетия еничари били отбити от раята на Пожаревацко, били изтласкани във Видинско, където не смеели да безчинстват, държейки на съюза си с Пазвантоглу, поел вече ролята на техен покровител. Но като по-далечен и неминуем резултат от щедростта на Портата последвало нещо друго: нараснала бойната активност на поробените. Този резултат от своя страна обусловил един по-нататъшен: участие на въоръженото мирно население и в действията против централната власт. Него ще забележим до и при Сръбското въстание от 1804 г.

Друг аргумент за това, че през 1793 г. |тя отстъпвала пред размирието, с третата амнистия на Пазвантоглу, която повлякла подире си помилването и на еничарските вождове от Белград: Гушанче, Мустафа¹²⁴, Хасан и Сабък Мустафа¹²⁵. Осъдени да излежат затвор в Никополската крепост, те били внезапно и без пояснения амнистирани¹²⁶. Когато Портата дарявала подобни милости, явно било: присъдата ще е задочна, а осъдените — незаловени и незаловими. Следователно през 1793 г. Пазвантоглу вече не само се наложил като перспективен отцепник; по туй време били налице, разполагали с бойна сила и оставали недосегаеми въпреки противодържавните дела някои от неговите бъдещи „генерали“ — както без сянка на хумор ще ги нарекат съвременниците им.

За централната власт през 1793 г. било недвусмислено, че събитията в северозападните ѝ краища заплашват с реално отцепничество. Резолюциите на Селим III от есента и зимата на нея година изразяват нескрита паника. Султанът наредил да бъде поставен за комендант на Белград всеизвестно негодният Мустафа паша, докато последната крепост в западна посока, където можело да бъдат концентрирани правителствени части, оставала Нишката¹²⁷.

Твърде обобщаващо за 1793 г. звучи следващият пасаж в султановата резолюция от 31 декември: „...Шкодренското въстание (отцепничеството на Махмуд Бушатли, б. а.), работата с прогонените белградски еничари, разбойниците-даалии — ето тези три неща всъщност се превърнаха в едно и също (к. а.). А за да се стигне дотам, бяхме виновни всички ние. Още овреме толкова пъти съм писал по въпроса за Кара Махмуд (Бушатли, б. а.), както и по въпроса за разбойниците-даалии, но никой не поиска да ме чуе. Така се стигна дотам, че са опустошени толкоз провинции... Бог да ни е на помощ!...“¹²⁸

 

РЕГИОНАЛНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА АНАРХИЯТА.

ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ ОТ 1793 г.

 

И така през 1792—1793 г. анархията в Румелия добила завършения си облик. По същото време в нея се набелязали регионални специфики, които я характеризирали до самия ѝ край.

В Североизточна България с Добруджа се наложило взаимодействието между местните аяни и значителни кърджалийски дружини — съюз, типичен за размирието тук, докато се установило самовластието на Тръстениклиоглу. В Северозападна България положението било различно: очертал се като ос на анархията Видин, около който гравитирали социално разнородни размирни сили — от еничарски до кърджалийски или чисто селски. Очертавал се и неписан статут на сюзеренитет и васалитет който не бил в системата на аянлъка — едрите главатари припознавали Пазвантоглу за свой върховен вожд, отдавайки му част от плячката си и поставяйки се под негово фактическо командване.

За разлика от Северна България, където събитията били едри по мащаб, където и силите на анархията се концентрирали в крупни бойни съединения, южно от Балкана нещата се сложили другояче: тук обикновено действали независими или временно зависими от аяните кърджалийски главатари, които влизали в нетрайни съюзи помежду си и чиито действия били по-скоро несъгласувани. Тези дружини извършвали многодневни набези над съседни и по-отдалечени райони, а подир безчинствата си, натоварени с плячка, се завръщали по местата, от които произхождали. Туй не означава, че до следващия си рейд такива дружини усядали и мирясвали — из Тракия вече съществувал многохиляден човешки резерв, който се професионализирал в размирието, за когото то представлявало своеобразен поминък. Имало изключения, разбира се, при които част от населението на даден край се надигало, буйствало известно време, а после се прибирало и умирявало, за да усвои или отстои придобитото.

С една дума, годината 1792—1793 не е начало, ами предел в развитието на анархията: неин първи връх. Свидетелстват за това не само ония източници, които разкриват почти повсеместни бурни събития из цяла Румелия — още по-настойчиво в същия смисъл говорят сведенията, посветени на мерките против анархията: Портата отправяла редица походи срещу някои кърджалийски съединения, тя сменяла често командващите срещу анархията, неразчитайки на аяните и издържаните от тях дружини (понеже именно те особено леко се преливали в кърджалийство), тя все по-високо призовавала за борба мирното население, като понякога дори го въоръжавала.

Важен аргумент за туй, че през 1793 г. Портата не само осъзнала, но и признала своята невъзможност да овладее Румелия, е всеобщата амнистия, обявена вероятно в края на тази година.

За всеобщата амнистия гадаем странично: по един ферман от 1796 г., с който тя била официално отменена. Този ферман споменава как преди време едрите размирници били приели клетва, че ще се смирят, ако властта не ги преследва за миналите им деяния. Така те получили пълно помилване, като в замяна се задължили да уседнат и се отдадат на мирен труд. Въпреки това (макар че официалните документи обикновено преувеличават въздействието на правителствените мерки) малцина от преговарялите с властта главатари и аяни наистина се умирили, докато множеството от тях продължило да действа, както си знаело. То непрекъснато растяло, проявите му ставали все по-нетърпими, докато през февруари 1796 г. Румелия била така понесена от анархията, че се наложило да бъде назначен главнокомандващ с неограничени пълномощия за борба против нея — Мехмед Хакъ паша¹²⁹.

Впрочем трябва да заключим, че първата кулминация на драмата, чийто пролог отнасяме към 1785 г., се извисила през 1792—1793 г. Подир безуспешните си битки с размирието, изчерпвайки всички военни средства, Портата обявила за безнаказани стотици едри и хиляди дребни престъпници срещу обществения ред. Едва ли някой от тях бил я молил за такава амнистия — преуспяващата анархия не чувствала нужда от мир или примирие. Последното по-скоро било необходимо на централната власт. Амнистията, дадена от нея, била по същество безусловна капитулация пред размирието — достоверен белег за невъзможността да бъде променен развоят на нещата.

Следствията от тази пакостна за Портата мярка били така логични, че могат и да не бъдат формулирани. По-важното е, че по същата логика направили своите изводии всички вождове, всички редници на размирието в Румелия.