Глава 3

 

ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ (1794—1796)

 

Този относително кратък период обособяваме затуй, че през него ще да била формално в сила обявената към края на 1793 г. всеобща амнистия. Тя явно не внесла промяна в течението на събитията, които протичали без оглед на официалните правителствени мерки, а зависели от обективно исторически условия. През близо тригодишния период на амнистията тия условия не се променили. Нещо повече: откритата капитулация на султана придала самоувереност на размирниците. Така „мирът“ в Румелия не бил дори примирие. Ако разтълкуваме фермана за формалното му прекратяване, ще разберем, че и през въпросните години анархията из Румелия била в пълен ход.

Много възможно е Портата да била замислила един привиден „граждански мир“ по тактически съображения. Бунтът на Пазвантоглу, който набъбвал бързо и застрашително след 1793 г., бил най-тежката за султана грижа в Румелия. За да съсредоточи и без това недостатъчните си войски против Видин, Портата ще да се решила на позорно съглашателство със своите по-малко опасни врагове.

Подир третата амнистия на Пазвантоглу от 1793 г. станало недвусмислено неговото намерение да се обяви за независим господар над части от Северозападна България и Източна Сърбия. Плановете му можели да прераснат в стремеж към власт над Румелия, но можели да се ограничат и в самовластие над очертаната област. Тия отцепнически намерения имали реална почва: Видинско било област, особено пригодна за откъсване от империята. Осман Пазвантоглу, вече отдълго, настъпателно и успешно изработвал тук своето икономическо могъщество и политическо влияние. Дълбоко вкоренено във Видинска земя, след 1793 г. то вече започнало да цъфти.

Според Мериаж през 1794 г. Осман Пазвантоглу с 1000 души дружина се вмъкнал чрез хитрост във Видин, заел крепостта и конака на Али паша (коменданта). По договореност с пашата Осман получил чина назър на крепостта. От този момент той се превърнал във фактически всевластен господар на Видин, набързо ликвидирал ония местни първенци — врагове на семейството му, а издигнал на високи служби своите привърженици. Видин се превърнал в средище на всички размирници от Румелия. Главатарите Гяур Хасан (Кара Хасан?), Манаф Ибрахим и Юсуф ага станали началници на формираните от кърджалии дружини, които грабели Сърбия и Влашко¹.

Относително подробните сведения на Мериаж за тия събития заслужават внимание. Очевидно е, че годината 1794 отбелязала прелом из пътя на Пазвантоглу към самовластието; само така бихме си обяснили нарочния поход срещу Видин от 1795—1796 г. Твърде вероятно е този прелом да се изразил в узурпирането на някоя висша длъжност във военната и административната йерархия на място. Някоя, казваме, понеже известията не са единодушни по така узурпираната от Пазвантоглу през 1794 г. длъжност. Докато Мериаж твърди, че тя била назърска, руският консул в Яш, Северни, нарича узурпатора „видински аян“², а други автори — „глава на еничарите“ в крепостта³. Въпреки изтъкнатите противоречия явно е, че през 1794 г. Пазвантоглу се самоназовал с някакъв чин, завзел и формално местната власт.

Според Мериаж самозванецът веднага проводил 80 кесии (грошове или пари?) на Мустафа паша, румелийски бейлербей, за да получи в замяна официално потвърждение на своята реална власт. Такова потвърждение Портата му отказала, бидейки наясно по заплахата от отцепване на Видинско. С това практически били скъсани отношенията между наскоро помилвания  размирник и централната власт⁴.

За съжаление твърде откъслечни данни позволяват да гадаем за събитията в Северозападна България през 1794 г. и за съдържанието на ранното самовластие на Пазвантоглу. Характерно е, че и през нея година Осман продължил да посвещава усилия за по-нататъшното си обогатяване: той изкупувал градска недвижимост или чифлици, обикновено граничещи с наследствената му земя5. По този начин той оформял своя „частнособствена територия“, която към края на живота му представлявала около ¹/₃ от земите, които управлявал, а именно: ивица покрай Дунава, дълга 50 мили и широка 20 или 25⁶.

Може би годината 1794 наистина отбелязала началото в отцепването на Видинско. На това ни навежда фактът, че, тогава възникнал интересът на чужди наблюдатели към събитията във Видин и личността на Пазвантоглу⁷. От същото време, датират данните в Софрониевото житие за схватки между войските на отцепника и на Генч ага — плевенски сердарин⁸. Тези данни идат да подкрепят османските известия, които през 1794 г. за първи път говорят за дружини или войски на Пазвантоглу. И ето че въпросните дружини вече действали на значително отдалечение от Видин.

През август софийският мютесариф назначил трима паши — Тахир, Рустем и Малик (които току-що били се прибрали в София от акция против размирниците в Призренско и Босна), за да осигурят те реда в Пиротско, където върлували дружините на Пазвантоглу⁹. През предходната година тия размирници все още били означавани като местни еничари или просто разбойници; в 1794 г. те вече са указани като бойци на отцепника.

Размерът на бойните сили, които Пазвантоглу събирал във Видин, издържал и направлявал срещу властта на Портата отвъд Балкана и в Белградския пашалък, още през 1794 г. станал заплашителен. Така например двамина от - прогонените из Белград еничари (Паприка Мехмед и Ихрамлъ Мурад) начело на значителни части „излезли из Видин със злото намерение да нападнат Белград“ през лятото на същата година. Белградският комендант предприел отчаяни мерки срещу задаващата се напаст: мобилизирал санджакбейовете на Крушевац и Изворник с всичките еялетлии, а също и „мюсюлмани и рая“ от Смедеревско, Пожаревацко, Ягодинско и пр. Цялата тази войска се отправила към Белград да го брани. Дори от Пловдив и Пазарджик пристигнали 450 сеймени. Но комендантът на Белградската крепост не разчитал на лоялността на сборните местни войски, та се обърнал към видинския мухафъз Салих паша (пак — нов мухафъз!) и до Пазвантоглу, „началник на видинските еничари“, с молба да отзоват назад упътените към Белград размирни съединения. Само така била снета заплахата от нападението им¹⁰.

Ще рече, през 1794 г. властта била заставена да се съобрази, че Пазвантоглу ще ръководи крупните действия на размирниците в Подунавието, че с него тя трябва да преговаря, ако държи на мира там. Броят на лоялните войски пък, който въпреки всичко се оказал недостатъчен срещу опасността откъм Видин, свидетелства колко сериозни били военните сили на узурпатора още през 1794 г.

В пряка зависимост от надигането на Пазвантоглу непокорниците из Северна България усещали как се разхлабват последните нишки на зависимостта им от централната власт тук. Немалка роля в това отношение изиграл споменатият от Софрония сердар на Плевен Генч Мехмед ага, който неведнъж се сблъсквал с видинските войски, най-вече из Врачанско, но подчинението му към Портата било привидно. Генч Мехмед всъщност се опитвал да утвърди собствено самовластие над Плевен и Плевенско. Впрочем през август 1794 г. плевенци протестирали пред властта, загдето сердарят им бил затворен по клевета на севлиевския войвода в Свищовската крепост. Обвинението срещу му се състояло в това, че Генч ага бил помощник на кърджалиите¹¹.

С една дума, в Северна България възникнали явления, следствие от бунта на Пазвантоглу: редица също самозванци започнали да успяват в центробежните си усилия, толерирани от централната власт. Нейният страх пред влиянието и активността на Пазвантоглу я принуждавал да търпи своеволията на някои едри размирници отвъд Балкана, принуждавал я дори да им възлага официални длъжности. Портата практически се уповавала на враждата между тях и видинския отцепник — друго не ѝ оставало. Генч ага бил само един от ранните такива случаи; с течение на времето те се умножили.

 

МЕРКИ НА ПОРТАТА СРЕЩУ КЪРДЖАЛИЙСТВОТО ПРЕЗ 1794 г.

 

От 1794 г. датират и отделни данни по твърде съществен въпрос: централната власт си давала сметка, че анархията в Румелия се дължи на местен човешки състав, на местни условия и местни водачи. Набелязвал се — вече двустранно формулиран — антагонизъм между център и провинция.

Изтъкнахме, че част от историографията приема кърджалийството като проява на външни по отношение на изследвания ареал елементи. Описаните и дотук събития доказаха конкретно, че кърджалийството възникнало по места, че негов основен резерв били раздвижените мирни довчера производители или наемниците на местни аяни — също набирани от съответния район.

Тази констатация намира подкрепа у някои източници от разгледаната година. В Берковица и Берковско например през есента започнал конфликт между двамина размирници — кятиба на берковския кадилък и бюлюкбашията на казата. Половината местни първенци свидетелствали пред властта, че бил в правото си единият размирник, а другата половина гласувала доверие на съперника му. Борбата между двамината излязла скъпо на казата, понеже се изразила в чести вилнежи. Самият кадия на Берковица (едничък той останал верен на Портата тук) съобщил, че е невъзможно да бъде умирен или екзекутиран бюлюкбашията, та по-добре било да го придадат с дружината му към войските на румелийския паша. В друго свое донесение до Портата същият кадия изказал мнението, че берковският забит (вероятно натоварен да ликвидира конфликта между двамата съперници) се оказал негоден за тази задача, „защото бил човек „местен“ (к. а.) и поради това винаги щял да бъде склонен към бунтовничество. За длъжността му властта трябвало да изпрати един чауш от столичните еничари¹².

Следователно за централната власт и все още оцелелите ѝ органи в провинцията вече било ясно, че местните първенци неизменно „са склонни към бунтовничество“. Защо ли? — Защото именно те можели да наберат бойна сила, използвайки влиянието си всред населението. Само изпратеният от центъра пълномощник нямал такива възможности — той бил чужд, „външен“. Ако Портата не извличала полза от такива пълномощници, причината била пак същата: столичните емисари не смогвали да съберат бойци за борба против местните размирни водачи. Обективните събития впрочем принуждавали властта да избира между две злини: или да опре върху някои самозванци в Румелия, притежаващи значителна мощ, или да разчита на жалките, безславно завършващи акции на собствените си изпратени от центъра пълномощници.

Особено обобщаващо звучи докладът на един такъв емисар, който трябвало да умири Самоковско през същата година. Той донесъл, че това било невъзможно, понеже местните войски (йерлю аскери) не желаели да воюват против кърджалиите, а централно наемните части (капу халкъ) изпитвали страх пред тях¹³.

Въз основа на Джевдет Шлехта-Всерд приема, че през 1794 г. под началството на чирменския санджакбей (Кюрд Ало паша) била поставена войска за борба с кърджалиите из планинските райони „между Македония и България“. Пашата водел изключително местни войски (еялетли аскери). Това било причина акцията да бъде без перспектива, та Ало паша предпочел да преговаря с кърджалийските главатари и постигнал съгласие с тях да ги засели заедно с дружините им в Анадола. По този повод Ало бил повишен в длъжност валия (бейлербей) на Анадола и Портата отпуснала суми за преселването, което трябвало да я отърве от маса размирници. Но кърджалиите — за разлика от някои техни главатари — нямали намерение да напускат Румелия. Така проектът да бъде изкоренено кърджалийството от местна почва пропаднал, а размирниците продължили да буйстват¹⁴.

Официалната османска историография обаче не ни осведомява за конкретното приложение и за провала на една, абсурдна още в замисъла си мярка. Повече конкретност се съдържа в един доклад на длъжностно лице, участвало в изселването. Този очевидно пълномощник трябвало да отдели арнаутите, които се намирали в кърджалийските дружини, и да ги върне в Албания, а останалите (т. е. румелийските кърджалии) следвало да изпрати по „предписаните места“ (явно — из Анадола). Той взел със себе си хасковските кърджалии, размесил ги между собствената си войска и ги превел до Одрин. Същото постигнал с кърджалиите на Мехмед Синап и Манаф, пръснати из селата на Одринско и Димотишко. На части от по двеста или триста души — като общата им сума възлязла на 800, конвоирани от личните войски на пълномощника, тия кърджалии някак били прехвърлени през Марица. Същевременно обаче Зъхналъ Хасан паша и арнаутите му „се изплашили да отидат в Галиполи“, ами спрели в Родосто. Абди паша, който по план трябвало да се установи в Чирмен и да блокира Хасково, също се отклонил от този план. „И понеже посоката към планините останала открита и без войска, споменатите даалии се върнали от Фере към планините.“ Когато пълномощникът пристигнал в Кешан, оказало се, че охраняваните там, предназначени за изселване кърджалии „също са се разбягали“¹⁵.

Твърде възможно е недатираният и с нечетлив почерк доклад да изхождал от самия Ало паша или поне от някого от командващите. Въпреки стремежа да бъде стоварена отговорността за провала на акцията върху другиго (въпреки стремежа да бъде дезинформирана властта) той донякъде разкрива истината по това нелепо начинание. Оставяме настрана неинтересуващия ни рефрен за „арнаутите“, които Портата упорито изолирала от румелийските кърджалии в отделна враждебна категория — това деление едва ли било изкуствено. Както и останалите категории размирници, арнаутите също се намирали от две страни на барикадата. Както при други разгледани случаи, за очакване било, че и сега албанските наемници ще предадат своя началник — това бил отказът им да съдействат за насилственото преселване на кърджалии в Анадола.

Очевидно, размесени всред превъзхождащи ги по число войници, изловените из Хасковско, Одринско и Димотишко кърджалии (бройката им, указана в източника, едва ли е реалната) някак си били „придвижени“ до Кешан или до Фере — съвсем недалеко от местата, където били хванати. Не е вероятно тяхното „бягство“ назад към Родопите да било последица от недоглеждане или саботаж на Абди паша и Мустафа паша. По-правдоподобно е да допуснем, че изпечените размирници на Синап и Манаф ръкопашно си пробили път към родните места — такъв бил изобщо техният начин. Във всеки случай едва ли в резултат на „съгласие“ между кърджалиите и Портата (както изтъква Джевдет) те щели да се прехвърлят в Анадола. Много по-логично е съглашението да било дело на единични техни, съблазнени от властта главатари. Фактът, че редниците кърджалии трябвало да бъдат така могъщо охранявани в придвижването си към морето, доказва: туй придвижване не било доброволно за тях. И ето че при първа възможност (след два-три дни всъщност) те скъсали обръча на охраната си и си възвърнали свободата.

За изследването описаните събития са от важност в един свой категоричен аспект: през 1794 г. централната власт напълно отчитала, че кърджалийството е неизтребимо именно понеже било вплетено в самата тъкан на Румелия, именно понеже било рожба на румелийски условия. Невъзможно е обаче самите кърджалии да не съзнавали, че тяхната сила се дължи на връзките им тук, а веднъж изтръгнати от Румелия, те биха се превърнали в безпомощно стадо — плячка за едрите земевладелци в Анадола или за тамошните самовластници, жадни за все по-голяма наемна дружина. Затуй и малобройните редници на размирието, които властта смогнала да повлече към морето, светкавично се изскубнали из ръцете ѝ.

По всяка вероятност отчаяните средства, с които централизмът се надявал да се отърве поне от част от кърджалиите, се дължали на основателни опасения пред набъбващото отцепничество на Пазвантоглу. Портата се опитвала да уталожи опасността откъм една заплаха, за да предприеме война срещу друга. Но на властта не било известно доколко тия две опасности вече са се обвързали взаимно.

Така например през периода на уж примирието Кара Фейзи — най-едрият по-късно главатар — бил ранен в боя при Чирпан и останал с малко бойци, само 400 души. Затова дружината му решила да се изтегли през Балкана към Видин при Пазвантоглу. Из пътя тя не вършела золуми, а предишната си плячка отпратила към Видин¹⁶. Това бил зародишът на една практика, широко разпространена през следващите години: Видин се превръщал за кърджалийските главатари и в укритие, и в депо, и в спестовна каса, и в организационен център. Все по-често към Северозападна България ще прибягват за кратко — докато се съвземат след битка, докато стегнат и попълнят редовете си, докато получат нова задача или сами си изберат своя — редица главатари. Помощта, която получавали или на която дори само разчитали, едва ли била безплатна. Нейната равностойност в сухи пари ще да създала баснословните богатства на Осман Пазвантоглу. Те му позволили да издържа охолно десетхилядна войска, да благоустроява града си и все пак да си остане баснословно богат.

Нека тук спрем внимание и върху друг важен показател: размера на кърджалийските дружини по него време. Както виждаме, четиристотин души вече били смятани за малка дружина, която се нуждаела от помощ и укритие, за да бъдела попълнена до нормален състав. Дори не цяло десетилетие по- рано кърджалийските дружини брояли по няколко десетки човека; краят на 80-те години отбелязал обособяване на дружини вече от стотици души. А ето че през средата на 90-те бил внесен нов количествен критерий за кърджалийска част: 400 човека сега се брояли за безпомощна дружина. Безпомощна срещу кого? — Разбира се, не срещу правителствените войски, които отказвали да излязат на бой с размирниците. Ще рече, подобна дружина се оказвала беззащитна срещу други размирни съединения. Бойните единици на размирието се окрупнили, те твърде често взели да действат обединено. Из Румелия скоро нямало да остане място за дребни главатари и малочислени дружини.

В този смисъл свидетелстват и някои изрични данни: още през май 1794 г. известният аян на Севлиево Хасанджък или Кючюк Хасан, се обединил с главатаря Окюзджиоглу, начело на 650 души конни и пеши бойци прехвърлил Балкана и подложил на плен и пожар Карловско. Срещу него потеглил Ало паша с 500 сеймени и 3—5 байрака делили. Не е съобщено за изхода на битката и дали изобщо се стигнало до битка¹⁷. Това бил типичен съюз между аянска и кърджалийска дружина — съюз с цел да се постигне достатъчен брой бойци в едно съединение, за да бъдели действията им резултатни. Самото развитие на анархията вече принуждавало размирниците да пристъпват към бойни операции едва когато наберели голям човешки ефектив.

Друго сведение, което ни съобщава число кърджалии, се отнася към Северна България. В началото на 1794 г. главатарят Кючюк Сюлейман, чиито 600 души ограбили Плевенско, Ловешко и пр., бил пресрещнат от видинските еничари в Берковско. Завързало се четиричасово сражерие. Кючюк Сюлейман загубил в него около 100 човека. Част от оцелелите негови кърджалии прибягали при главатаря Ак Кабак, а Кючюк Сюлейман с остатъка им се скрил в Радомир¹⁸.

Тук не само е посочен броят на една временно победоносна кърджалийска дружина от 1794 г.; забелязваме и че „войската“ на Пазвантоглу през същата година резултатно умиротворявала областите, над които самозванецът установил контрол — докато Кючюк Сюлейман грабел селища, отдалечени от Видин, работите му вървели успешно, но щом нагазил Берковско, голямата му дружина претърпяла поражение. Еничарите, които сами разорявали Източна Сърбия и които Портата не можела да вкара в бой против кърджалиите, тук се проявили като умиротворители, понеже бранели интересите на Пазвантоглу.

Затуй пък през 1794 г. из земите западно от Видинско размирието продължавало. Само от селата Лаб, Кулак и Пастирка (Лясковацко) излезли 170 кърджалии. (Тяхна работа например било убийството на тримата синове и деветимата души свита на босненския миралай при Ниш¹⁹.) Това е още един аргумент за местния произход на повечето кърджалии — те наистина просто излизали из селата и се връщали в тях.

Не бива да абсолютизираме обаче такова наблюдение и да го отнасяме към характеристиката на анархията изобщо. В нея продължавали да участват и неместни компоненти — арнаутите, да речем. Подир поражението на Плесли Мехмед паша при Белово сеймените-арнаути бяха се отцепили от войската му и уж поели към дома си. Всъщност обаче те разорявали Южна Македония и Северен Епир. Тия им действия се разширили през 1794 г. и из Скопско²⁰. Тепеделенли Али, комуто властта наредила да извърши всичко възможно срещу арнаутските дружини, явно не мръднал пръст. Нова заповед от Портата изисквала от него да заварди със свои войски проходите около Петрич и Неврокоп, за да не преминели арнаутите и към Кукуш. И този път Тепеделенли не ѝ се подчинил, макар да знаел, че арнаутските дружини вече били се свързали с някои непокорни аяни из посочения край²¹.

Картината на анархията ставала все по-пъстра, но и по-разчленена — анархията изработвала зрелите си форми. Размирието в Родопите, което увлякло население от прилежащите полета, било започнало като гладен бунт (ако вярваме на преданията). През 1794 г. обаче то по нищо не се отличавало от типичното кърджалийство. Дружините на Синап и съюзниците му опожарили и разграбили множество села в Пловдивско и Пазарджишко, после се настанили трайно из някои все още читави. Нарочният емисар за борба с кърджалиите из Румелия, Али паша, пристигнал в София по рамазан (април 1794 г.). Населението от разорените краища чрез махзари го молели за защита, но пашата не можел да поведе войските си до края на поста. А междувременно той сложил ръка върху 22 000 гроша (приход срещу джизието на Тиквешко, пренесено в София), за да заплати своите неплатени дотук бойци. След това накарал верни хора от Пазарджик да му разузнаят къде били се разположили кърджалиите, но и кърджалийските съгледвачи из околните села предупредили размирниците да се изтеглят в планината. В едно планинско (родопско?) село пашата обградил част от тях. Без да указва хода и изхода на боя, той обадил, че убил едного и пленил четирима кърджалии. Пленниците били наказани на площада в Пазарджик — отсекли им краката за назидание. А пашата заминал за Пловдив²².

Няколкото последни и особено последният източник са цветна илюстрация за акциите на Портата из Румелия подир обявената амнистия — те били дори смехотворни. Тези акции само усилвали у населението чувство на беззащитност, а у размирниците — на безнаказаност. Впрочем мирният производител вече наистина не разчитал на властта, войските или органите ѝ. Започвала самозащитата му.

Някой Чакър Ахмед, изпратен до злополучния Али паша, за да провери резултата от действията му, които всъщност били бездействие, донесъл: населението от селата Каялъ и Куручешме, Хасковско, както и от редица селища по Марица се изселвало доброволно в градовете Чирпан, Стара Загора, Пловдив, та дори и в Самоков. Там то прибавяло силите си към тия на градските защитници. Към подобни отчаяни постъпки то прибягнало, понеже кърджалиите вече трайно се настанявали в земите и селищата му²³.

С една дума, годината 1794 бележи не само начало на явното отцепничество на Пазвантоглу, който контролирал значителна област, направлявал разбунтуваните еничари и давал приют на съюзените с него кърджалийски главатари. Тя бележи не само окрупняване на размирните съединения. През това време уедрявало усилията си за самозащита и мирното население — набъбвали градовете. При пълната липса на помощ от страна на властта това население започнало да търси своя реакция против насилията. И тъй, докато част от него попълвало кърджалийските дружини, за да извоюва с оръжие в ръка поминъка си, друга част нахлула в градовете и подсилила защитата им, за да опази живота на децата си.

 

РУМЕЛИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИДИН (1795)

 

1795 г. била ознаменувана с първия поход на правителствените войски против Видин. Според някои данни техният брой възлизал на 20—30 000 човека²⁴. Ще рече, цели две години подир обявеното от Портата примирие тя събрала сили за схватката, замислена като решаваща. Въпросните две години, както видяхме, били използвани за битки с отделни кърджалийски главатари тук и там, като властта напразно призовавала местните управници с платените им дружини, но практически разчитала на два елемента, които стояли извън нейните собствени въоръжени усилия: самоотбраната на населението и съперничеството между някои едри размирници.

Трябва да напомним, че 1795 г. не давала надежди да бъде умиротворена Румелия — дотогава Портата не била отчела съществен резултат в борбата си против размирието. Така тя се впуснала в кампания срещу Видин, имайки повече от несигурен тил.

Преди всичко властта опитала да си осигури големия военен път, за да придвижи армия към Северозападна България. А това не било лесно: само три от общо четиринайсетте кази на Чирменския санджак например били свободни от кърджалии, сполучливо настанени из селата на останалите единайсет²⁵. Ще рече, тук кърджалийските дружини вече владеели територия, и то покрай военния път. Северозападно от посочената област фактически контролирал пътя Мехмед Синап със съюзниците си — към 500 саби — извън собствените му хора. Към Синап през 1795 г. вече били прибавили своите бойци Аждероглу, Тази бей и Калъоглу — кърджалийски главатари. Това кърджалийско обединение намирало поддръжка всред „ахряните“ от Димотишко — очевидно характеристика на размирието в Родопите и прилежащите им полета била помашката битност. На подобно предположение ни навежда един пасаж, според който на „ахряните“ е противопоставено „населението“²⁶. (Явно — немюсюлманското население на същите краища.)

Пак в навечерието на кампанията против Видин из споменатия Чирменски санджак вилнеели допълнително и главатарите Кел Давуд, Кара Фейзи, Арабаджиоглу, Салих Байрактар и пр. Техните дружини, коя от 300, коя от 500 човека, държели именно „свободната територия“. Северно от нея установили господството си Синап и съюзниците му, а южно и източно — Хаджи Манаф; той владеел с дружината си Одринско и Гюмюрджинско²⁷. Значителни събития се разиграли и около Източния Балкан все през разглежданата година.

Както знаем, сочените краища вече били разорени от аянските размирици, започнали тук през средата на века. Едва властта смогнала да се избави от непокорния аян на Нови пазар, като го посякла, казата претърпяла нападенията на Одаджиоглу Сейфула. Той бил събрал дружина от с. Граматиково и околните селища и с нея вършел золуми из прилежащите към Балкана полета — до Провадия. Малко по-късно Сейфула се насочил към Тракия, кьдето Арабаджиоглу и Кара Фейзи доразграбили карнобатските села. Срещата между кърджалиите отвъд и отсам Балкана не се превърнала в конфликт; те мирно се разбрали, а Кара Фейзи купил в брой три от жените, които Сейфула бил отвлякъл. Така последният се прибрал назад, а там безчинствата му продължили с разораването на Смядово, Чалъкавак, Драгой, Юрук Касъм, Златар и пр.²⁸

Изброените сведения не изчерпват картината на нещата в Румелия; те само набелязват новите размирни гнезда, новите компоненти, които се прибавили към вече нам познатите.

Централната власт, стъписана от тревожните за нея парспективи в Северозападна  България и Белградския пашалък, се стремяла да гарантира поне относително безопасен тил на предстоящата Видинска обсада. С тази задача били нарочно натоварени мютесарифът на Чирмен Плесли Мехмед паша (за Южна България) и Абди паша (за Северна). Цялостната акция по умиротворяване на Румелия била възложена пък на Мустафа паша, мухафъз на Белград, назначен през 1795 г. за румелийски бейлербей.

В оплакванията си от непрестанните кърджалийски вилнежи раята откровено виняла Плесли Мехмед в бездействие — той не постигнал нищо в борбата против изброените по-горе главатари из Тракия²⁹. Различно отношение в такива източници проличава обаче към мютеселима на Чирмен — Елхадж Мехмед Емин ага. Когато бейлербеят го призовал с дружината му при Ниш (вероятно за да участва в похода против Видин), раята замолила Портата да не настоява на това. Интересна е аргументацията на молителите: те изтъквали, че Чирменският санджак е разсипан поради безчинствата на Хаджи Манаф, а също тъй и на „гюмюрджинските, султанерийските, хасковските разбойници“, които ведно с даалиите вършеели из областта, грабели движимостта и земеделските добиви на раята, за да ги пренесат „по домовете си“, а изисквали от нея и парични суми. Ако властта лишела тази рая от мютеселима ѝ с неговите наемници, местните жители били решени да се изселят по други места³⁰.

Това е едно рядко изключение всред изворите за анархията — положителното взаимодействие между лоялен на Портата управник и мирната рая (ако молбата ѝ не била изнудена от него, за да се отклони той от опасното си отпращане към Видин). В същия случай откриваме — диференцирано назовани — компонентите на размирието в Северна Тракия. Хаджи Манаф бил сочен отделно като кърджалийски главатар с дружината си — вероятно затуй, че не бил местен. Освен него ставало дума за размирници, дефинирани по местопроизход: гюмюрджински, султанерийски, хасковски. Че това били излезли от своите села производители, красноречиво доказва следният факт: те отнасяли ограбеното „по домовете си“. Ще рече, кърджалийсгвото вече действително се превърнало в поминък за даден процент мирни до вчера хора, то замествало производителния труд.

Все същият източник споменава отделно и „планинските разбойници“ (даалъ ешкиасъ) — ще рече, изолирало ги като оформена група. Разбирателството между трите изброени елемента на анархията тук ще да било причина за нейната неизтребимост; вече узнахме, че акцията на Плесли Мехмед не довела до никакви резултати.

Не по-славно завършил един негов усмирителен поход към горното течение на Марица. Тъй като из селата на Пловдивско били се установили кърджалии, чирменският паша потеглил срещу тях и ги обградил в с. Чукур. Завързало се сражение, в което обсадените били обстрелвани с топове и бомби (хумбара). След дълъг бой те се изтеглили към планината (вероятно Родопите). Войската привляхла подире им оръдията, като проправяла нарочен път за тях, а също ги и окопала. При новото сражение кърджалиите дали 28 души убити, чиито глави били изпратени в столицата³¹. Обстоятелството, че този подробен доклад не споменава имената на уж двойно разгромените главатари, подценява обаче успеха на Плесли Мехмед паша. За вярване е само, че Портата трябвало да превземе с артилерийски боеве големия военен път.

Още по-тежка май била задачата на Абди паша, комуто се паднало да умиротворява Средна Северна България — областите източно от нея Портата сякаш тихомълком признала за владение на анархията. Или може би вече разчитала на русенския аян Тръстениклиоглу?

Тук ще се наложи отклонение, за да въведем един нов герой във вече многоактната драма на размирието: Тръстениклиоглу. 1795 г. е годината, през която той станал аян на Русе. Всъщност и досега Тръстениклиоглу не беше непознат за изследването — не едно противоцентралистично действие из Северна България бе свързано с това име: видяхме Тръстениклиоглу да размирничи като съюзник на Чингиз Гирай по време на войната, видяхме го да се укрива като дезертьор заедно със Селвили Кючюк Хасан във Видин към края на войната.

Тръстениклиоглу си имал и лични основания за бунт против централната власт. Произхождащ от с. Тръстеник, Русенско, той бил от богато, знатно семейство. Неговият брат Омер бил аян на Русе до 1791 г., когато заради многобройните му безчинства бил осъден на смърт от Портата. Наред с него — навярно по съучастие — бил осъден и Тръстениклиоглу Исмаил.

Случаят дотук е твърде аналогичен с пътя към властта, изминат от Осман Пазвантоглу: и Тръстениклиоглу успял да отбегне участта на брат си, като се укрил от палачите. Начело на своята дружина той се изтеглил в Плевенско, откъдето започнал често да напада казите Никопол, Търново, Разград, Ловеч и Свищов. Всички заповеди да бъдел заловен и ликвидиран оставали напусто — силите на Тръстениклиоглу се увеличавали. Така, поминавайки три години от „разбойничество“, през 1794 г. той бил изненадан на един дунавски остров от силистренския валия Хаджи Хасаи ага, който след екзекуцията на Омер Тръстениклиоглу бил назначен от властта за аян на Русе. Като загубил голяма част от дружината си, Исмаил Тръстениклиоглу се спасил с едва 12 човека. Войводата на Влахия Ал. Ипсиланти обаче ходатайствал в негова полза пред Портата, която разрешила на вече известния размирник да се прибере в Русе, „в къщата си“, при условие, че ще стои мирен. Неговото смирение траяло кратко: през 1795 г. Тръстениклиоглу заграбил русенското аянство — това било началото на трайния му възход³². Веднага, прави впечатление, че Портата погледнала на узурпаторството на Тръстениклиоглу съвсем не със същото око, с което мерела действията на Пазвантоглу. Това наглед необяснимо нейно отношение ще бъде осветлено от по-нататъшните събития.

Впрочем Абди паша, натоварен да умиротвори Северна България с оглед на предстоящия поход против Видин, съсредоточил войските си в Търновско и Севлиевско, където нещата стояли много зле за Портата. Пристигнал в Търново с 3000 бойци, пашата се държал спрямо населението така, че то пропищяло по-високо, отколкото пищяло от размирниците³³. Цел на Абди паша било да разбие аянско-кърджалийския съюз, който разорявал и грабел Севлиево и околните села. Като се установил в града, Абди паша влязъл в многобройни схватки с кърджалийски дружини — изходът им не е известен. Той посъветвал севлиевци, които му се оплакали, че аянът им Али ага бил им надвзел 1200 кесии акчета, да отправят пратеници до Дивана. Ще рече, самият паша нямал възможност да се справи дори с един самозван местен управник. Затуй пък Али ага успешно нападнал града и цялата пашовска войска вътре. Подир тридневна битка той заел Севлиево със сеймените си. А след това, отнасяйки огромната надвзета сума преминал в Ловеч, тъй като тамошният аян Рустемоглу бил от сподвижниците на видинския отцепник. Двамата съседни аяни обединили дружините си³⁴.

Особено показателни за състоянието на властта в Северна България през 1795 г. са по-нататъшните разкрития, свързани с този драстичен случай. А именно: кърджалийските дружини останали в Севлиевско 63 дни. За да се противопоставят ефикасно на кърджалиите, севлиевци се принудили да утвърдят за свой аян вече известния като съдружник на Пазвантоглу Кючюк Хасан - всъщност също преуспяващ кърджалийски главатар. Затуй той леко се съюзил с нападателите на Севлиевско— Хаджи Манаф и Коджа Ахмед, — а обединените им дружини се отправили към Ловеч срещу съюз пък между бившия аян на Севлиево и на сегашния ловешки. Абди паша бил принуден да поведе и правителствените части към този град.

Мюсюлмани и християни от ловешките села, „за да отърват гола душа“, се -примъквали в Ловеч. Те изпратили до стана на пашата делегация от духовници, аги и старейшини да измоли помощ против кърджалиите и новия севлиевски аян. А пашата ѝ заявил, че ловчанци не ще получат закрила, докато не издължат зърнодоставките си на властта. На обясненията, че от 5 години Ловешко имало за натрапен аян Чокадар Хюсеин, „от вилнеещите разбойници“, че този аян бил съсипал до дъно собствената си каза, та тя нямала как да издължи фискалните събирания — на всички обяснения Абди паша отговорил с отказ.

Жителите на застрашения Ловеч заловили тогаз аяна си Чокадар Хюсеин и го запрели в града — залог срещу помощта на Абди паша. Но междувременно Хаджи Манаф, крепен от съюзниците си, сам се провъзгласил за нов аян на същия град. На 2 ноември той нахлул нощем в Ловеч и подхванал клане. Отбранявайки се отчаяно, ловчанци разчитали на наближаващата пашовска войска, но каква била изненадата им, когато разбрали, че именно бойците на Абди паша обстрелват изневиделица града. Оказало се, че пашата тихомълком бил се съюзил с главатаря Хаджи Манаф и поддържал кандидатурата му за ловешки аян чрез топовете си. Те изстреляли повече от 200 снаряда срещу града, а на заранта започнали и улични боеве.

В колективната молба от населението, което било потърсило спасение в Ловеч и го отстоявало в неравната битка, то заявило: „пашата и разбойниците открито и задружно вече петнайсет дни върлуват из казата ни и са разсипали 24 села“. Задигнали били всякаква движимост и отвели над 1000 глави добитък³⁵.

Едва ли можем да разчитаме на по-ярък документ за състоянието на нещата в Северна България в навечерието на първия поход против Пазвантоглу. Той не се нуждае от коментар, но трябва да подчертаем ония данни в него, които свидетелстват за нарасналата активност на местното население — „мюсюлмани и християни“. Това население само по себе си сега се превърнало в дейна политическа сила. То приемало някой аян, то отхвърляло друг или дори арестувало сегашния. То излъчвало делегации за преговори с един правителствен пълномощник, съставени от първенци на двете народности. То било в състояние да издържи не въоръжена схватка, ами формено сражение от три денонощия, в което противникът му използвал и артилерия. В резултат на порасналото му борбено самочувствие то си позволявало да откаже изплащането на всякакви данъци, да квалифицира правителствените войски като „разбойници“, да отправя до Портата дръзки обръщения.

Такава повишена активност по същото време (според руски източници) показало населението от Габровско, поради чиито вълнения никакъв търговец отвъд Дунава не смеел да потегли за панаирите в Сливен и Узунджово³⁶.

Призивите на централната власт към мирните производители от всички народности да грабват оръжие и отстоят интересите ѝ срещу анархията — тия призиви вече давали резултат. (Макар и не онзи, който се надявала да обере Портата.) Политическата активност на поданиците ѝ растяла застрашително, преминавала във въоръжена борба, в която населението било водено не от лоялност, ами единично от стремеж към самосъхранение — то стреляло на всички страни, включително и срещу правителствената войска, която между впрочем слабо се отличавала от кърджалиите, че дори и открито се съюзявала с тях.

 

ПЪРВАТА ОБСАДА НА ВИДИН (1795)

 

Обрисуваното по-горе въз основа на разполагаемите сведения е една част от фона, върху който трябвало да започне първата обсада на Видин. Както може да се забележи, предстоящото предприятие не обещавало много поради туй, че тилът на обсадителите ги застрашавал не по-слабо от настървените защитници на Видин. В тази тил вече се отправили могъщи размирници (като току-що споменатите удвоени аяни на Севлиево и Ловеч например), които били съюзени с Пазвантоглу. Така обсадителите се намирали между два огъня. Да не говорим за това, че и самите обсадители били заразени с анархия, та неусетно преминавали към кърджалийските или аянските части.

Освен своите принципни съображения за борба срещу Видин през 1795 г. Портата имала и непосредствен повод: разследването разкрило защо през 1794 г. селяните от Крайна убили и синовете на босненския санджакбей, който пребивавал в Пирот³⁷. Същият сацджакбей, Ахмед паша, бил назначен за мухафъз на Видин на мястото на изгонения от Пазвантоглу Али паша. Но когато новият комендант се упътил с войската си да заеме своята опасна длъжност, дружини, отправени от Пазвантоглу, го посрещнали, дали му бой и го убили. Чрез това тройно убийство узурпаторът давал да се разбере, че ще остане самовластен господар из Видинско независимо от своето невисоко официално звание³⁸. А обстоятелството, че за своята саморазправа с Ахмед паша Пазвантоглу си останал ненаказан, съвсем го одързостило.

Така на 16 юни 1795 г. (след като удържали победи из Пожаревацко и при Чуприя на Морава, след като се обединили с 1800 „бунтовници“) прогонените белградски еничари, на брой 8000 нападнали Белград, Те били отблъснати само пред вътрешната крепост, та останали във вароша след тежко сражение с гарнизона ѝ, но било очебийно намерението им да превземат Белград. Организатор на техните действия бил Пазвантоглу. „Тъй като Пазвантоглу Видински отдавна подпомага прогонените еничари, то повечето от споменатите бунтовници са видинци, изпратени от него. Той непрестанно им изпраща още войска, муниции, храна. Нещо повече, за да охрабри изпратените войски, той им казал: от мене са парите, боеприпасите и другите припаси, а от вас — смелостта!“³⁹

Впрочем изгонените от Белград еничари и размирни дружини из Видинско продължавали да обсаждат белградския гарнизон, докато Портата издавала заповед след заповед да бъдат изтласкани от Белградския пашалък. Тия заповеди разкриват, че тя се уповавала предимно на еялетлиите от Босна и Албания⁴⁰ — Румелия ѝ се струвала вече прекалено ангажирана с каузата на Пазвантоглу.

Ще рече, до лятото на 1795 г. Пазвантоглу практически успял да измъкне из контрола на централната власт и стратегически важния Белградски пашалък. Тази загуба наложила бързо противодействие.

Пазвантоглу добре познавал разположението на собствените си и противниковите сили, за да отстъпи пред увещания или заплахи; всички предимства били на страната на Видин. Въпреки това приближени нему еничарски аги от крепостта заявили, че хранят най-верноподанически чувства към султана. До Видин стигнал слух — писали те, — че Мустафа паша, румелийски бейлербей, бил изтребил в Белград всички еничари над седемгодишна възраст. Пашата бил си наумил, че друга част от белградските еничари се укривали във Видин, та се заканвал да избие и видинските оджаклии. Подозренията му, разбира се, били неоснователни: никакви бегълци не се криели във Видин. Вероятно такива се намирали из Влашко например — услужливо бил уведомен Диванът⁴¹.

Цитираното е свидетелство за безнаказаната наглост на видинските еничари преди похода срещу Видин — те обвинявали главнокомандващия на този поход в неоснователна подозрителност и дори в детеубийство. Те лъжели, че във Видин нямало белградски оджаклии. Истината е, че не смятали да предадат на властта бегълците, ами ги организирали за превземането и на Белград.

Властта вероятно и не очаквала друг изход от полуявните си преговори с еничарството из своите северозападни владения, затуй преди септември вече придвижила свои войски против Видин⁴².

В литературата липсва описание за хода на първата видинска обсада. Съвременниците ѝ и историографията не ни дават конкретни опорни точки. Мериаж мимоходом съобщава, че Силяхдар Хюсеин — кехая на румелийския бейлербей Мустафа паша — обсаждал Видин, но бил отбит⁴³. Иречек поддържа, че бил отбит от Видин с големи загуби самият Мустафа паша, но не привежда аргументация за твърдението си⁴⁴. Други автори кратко заключават, че обсадата завършила неудачно⁴⁵, или пък отминават въпроса без внимание⁴⁶.

Указаните бегли заключения всъщност повтарят писаното от Софроний: „Видин бе дълго под обсада, но не можаха да му сторят нищо.“⁴⁷

За изследването обаче е от значение, какви събития протекли под Видин през 1795 г. — туй би спомогнало да изясним причините, поради които видинският отцепник тепърва имал да печели и преуспява. И така: определяйки Сеид Мустафа паша за главнокомандващ на похода против Видин, Портата побързала да назначи и комендант на крепостта, която още не била под обсада. Изборът ѝ спрял върху Осман паша. Най-близката до Видин точка, към която той успял да придвижи войската си, бил Никопол⁴⁸. Той се оправдавал, че се стремял да изпълни множеството получени заповеди: по посока на Видин да потеглят бойци както от Белград, тъй и от всички останали краища на Румелия. Съгласно това мютеселимът на Никопол бил настанил частите си в Цибър Паланка, а самият Осман паша извел своите сеймени-арнаути до „местоназначението им“. Междувременно обаче бившият севлиевски аян (Кючюк Хасан?) влязъл с арнаутските си сеймени във Видин, в помощ на Пазвантоглу⁴⁹.

Очевидно е, че поне до септември 1795 г. Видин не бил под обсада, щом съюзниците на отцепника тепърва въвеждали своите дружини в крепостта. Въпреки изразената готовност за борба мнимият комендант на Видин сочел всъщност само две налични бойни части: никополските и собствените си сеймени. Този детайл — участието на арнаутски наемници под Видин, — както ще видим, се отразил върху изхода на предприятието. А фактът, че въпреки всички мерки, които Портата предприела по отношение на албанците-наемници, въпреки всички безчинства, с които те отговорили на нейните репресии— този факт говори, че гладът за боеспособни войници бил стигнал върха си.

На 16 септември била издадена заповед да се ускори концентрацията на прииждащите от разни краища войски; освен арнаутски сеймени предвидени били и местни части — еялетлии от Русенско и Никополско⁵⁰. Туй не означава обаче, че те наистина се и появили под Видин — все по-често султанските фермани отразявали желаното вместо реалното.

Едва три дни по-късно една заповед до коменданта на Белград го задължила да влезе във връзка с главнокомандващия, който все още — оказва се — се намирал в София. Белградските войски също били призовани за обсадата⁵¹. Непонятно е как властта се решавала да изведе още верните си бойци из Белград, след като там размирието било в пълен ход и Белград заплашвал с отцепничество, не по-малко тревожно от видинското. Ще рече, страхът на Портата пред Пазвантоглу я правел сляпа — тя сама подклаждала по-нататъшните неблагоприятни за нея събития в Белград.

Към края на септември подготовката за обсада приела донякъде реални очертания. В Калафат разположил силите си капукехаята. От Софийско придвижил бойци миримиранът му Мехмед паша. Тахир паша настъпвал откъм Белград, а от Гургушевац — Мелик паша⁵².

Впрочем въпреки сведението за 20—30 000 обсадители на Видин през 1795 г. позволяваме си да се усъмним в числото им; изброените командващи не били от едрите — техните имена бледнеят в списъка на размирните или на лоялните военачалници през интересуващия ни период. Затуй пък към непокорния Видин се насочвали подкрепления, съвсем реални. Докато командващите похода уверявали Портата, че обръчът около крепостта е вече сключен, във Видин успешно проникнали „конници“ от Кладовско, Белградско и Босна⁵³. Вероятно това отново били разбунени еничари, които дотук върлували из сочените краища, а сега побързали да помогнат на своя патрон Пазвантоглу. Непременно към тях се прибавили и разнородни местни размирници — кърджалии, най-общо казано. Тъй или иначе, докато Портата отправяла еднообразни призиви към своите поданици и командващи, бойна готовност всъщност постигнал Видин: нему дошли сериозни попълнения.

Пазвантоглу не очаквал пасивно да се събере походът. Делилите му, водени от Акчарлъ Кючюк Мустафа, влезли в сражение с берковския комендант Тахир паша при с. Вълково. То завършило без категорична победа. Мухафъзът съобщил, че били ранени 60 „разбойници“ (нали ранените не бивали отчитани чрез отрязани глави); водачът им починал от раните си при пренасянето му във Видин⁵⁴.

Обсадата уж трябвало да бъде в пълен ход, а Мустафа паша все настоявал пред Портата за нови войски или за нови реквизиции⁵⁵. Това подсказва, че работите се развивали зле за властта (както вече системно напоследък): тя продължавала да не разполага ни с бойци, ни с провизии.

Изобщо обсадата май че не давала друг плод извън предълги доклади до Портата. В тях се припявало, че „разбойниците“ са си във Видин, но обсадителите му „вземат всички мерки“⁵⁶. Ни намек за предстоящ щурм на крепостта. Види се, че Портата не заповядвала такъв, защото била наясно по собствените си възможности. Тя се надявала просто на глада или умората на обсадените.

Видинци обаче не проявили така желаното от враговете им разложение. Дори — напротив — и през декември делилбашиите на Пазвантоглу излизали из крепостта, за да нападат частите на този или онзи командващ. Подобно нападение протекло на 29 декември над с. Мековец, Ломско, където двама паши — Тахир и Рустем (последният бил изпратен тук начело на столични капуджии) — отблъснали отряд видински делили⁵⁷.

Пазвантоглу съвсем не смятал да превземе и задържи кое да било селище извън крепостните стени — това би му струвало излишно напрежение. Неговият замисъл бил да издържи обсада, докато се доразкапе правителствената войска. А за да ускори този процес, неговите щурмови отреди обезкървявали противника. Самият факт, че един такъв налет ангажирал в боеве войската на двамина паши, говори колко малобройни или поне небоеспособни били обсадителите.

При така неравно съотношение във възможности и перспективи завършила 1795 г. А през късната есен и зимата на 1795— 1796 г. се зародила, за да придобие голямо значение в конфликта между Цариград и Видин, една нова черта на анархията: взаимодействието между аянство и кърджалийство, от една страна, и „правителствените войски", от друга. Неслучайно прибягваме до кавички — право на това ни дават вече описаните севлиевско-ловчански събития от септември до ноември 1795 г. и по-точно странната роля на войските, водени от Абди паша. Това, че цял един поход, насочен против анархията, се вливал в нейните редове, тепърва ще се превърне в системно явление. То имало свой прецедент обаче именно през 1795—1796 г. като просто продължение от случилото се с Абди паша.

Двамина конници, добрали се до столицата „с нарочна бележка и по кервански пътища“ (все по-често информация за положението в провинциите си Портата получавала не от номинални органи, а чрез случайни пътници), разказвали следното: след като Абди паша бил компрометиран, на негово място умиротворявал Северна България Плесли Мехмед. Подпомагали го в това Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и аянът на Ловеч (кой ли от двамата самозвани ловешки аяни?). Тъй като в Плевен били се затворили привърженици на Пазвантоглу — „кърджалийска войска“, — споменатите аяни предложили на пашата да превземат този град чрез атака, но той не им разрешил. Затуй пък обсадените в Плевен кърджалии сами излезли на бой. Надвити (както във всички официални документи), те трябвало отново да отстъпят в Плевен, където се укрепили. В туй време откъм Видин бил потеглил обоз с храни и боеприпаси за обсадените кърджалии. Узнавайки това, Тръстениклиоглу и ловешкият аян го връхлетели и започнало голямо сражение. В него Плесли Мехмед изиграл зла роля: той попречил на аянските войски да се прегрупират така, че победата да бъде тяхна. Скоро се разбрало защо: за да бъдел обозът пленен в крайна сметка от войските на Плесли Мехмед. Аяните го заплашили, че ще изтеглят от Плевенско своите гладни хора и коне, но Плесли Мехмед ги умилостивил, като им заплатил и стойността на пленения обоз.

Вече очевидно разгорелият се конфликт между пашата и аяните довел до ненадейното, тайно убийство на ловешкия аян. Щом спечелил надмощие над местните военачалници, Плесли Мехмед им отказал боеприпаси. Но тържеството му в тия междусъюзнически събития било кратко: арнаутските сеймени от неговата собствена войска се разбунтували и преминали към укрепените в Плевен кърджалии. Въпреки големите усилия на Плесли Мехмед да уговори бойците си към покорство, те се пръснали. Напусто пашата ги уверявал, че самият той не е на по-добър ред — бил останал „само с една нощна качулка“, бил се разорил лично заради този поход.

Авторите на доклада — въпросните двамина конници — били пленени от Тръстениклиоглу, който ги обезоръжил и отпуснал да се приберат в столицата⁵⁸.

Ето че Пазвантоглу не само не мрял от глад, но и снабдявал своите сподвижници в други застрашени от правителствени части градове. В Плевен станувала междувременно „кърджалийска войска“ — тъй я наричат документите; в Плевенско всъщност воювал командващ на Портата срещу уж лоялни на Портата аяни. Основателно бихме се запитали: имало ли е изобщо обсада на Видин от 1795—1796 г. Или пък просто в отделни села на Видинско станували разложени войски под водителството на този и онзи паша.

Описаните случки били твърде обикновени вече — те повтаряли една установена картина на нещата в Северна България. Но в тях изпъкнали като съюзници на Портата (много условни и дори подозрителни съюзници) Тръстениклиоглу и Йълъкоглу. Без усилие си припомняме, че едва две-три години по-рано и двамата бяха указвани като „разбойници“, срещу които действаха наказателни експедиции в Североизточна България. Но през 1795 г. Тръстениклиоглу бил вече аян на Русе, а Йълък — на Силистра59. Положение, с което Портата тепърва трябвало да се съобразява и от което имала да пати.

През януари 1796 г. Видин все още бил „под обсада“. Колкото и Портата да била заблуждавана върху положението на Северозападна България, не могло да не се забележи, че „всички мерки“ там от месеци водели само до неуспехи. Така тя отново била принудена към вече твърде еднообразна по форма и последици отстъпка: обявила през февруари четвъртата амнистия на отцепника. За да не бъдела тази капитулация позорно безусловна, властта ѝ поставила условие: в бъдеще Пазвантоглу трябвало да не използва за свои цели белградските еничари⁶⁰.

Такова условие било поне смешно. Ще рече, бунтовникът можел да въвлича в размирие всякакви елементи освен белградските оджаклии. Извън туй Пазвантоглу с нищо не бил намекнал готовност да се откаже от перспективния си съюз с еничарите от Белград. Не той, а Портата проявила умора и страхове в протеклата обсада, която донесла за Видин — извън дребните сполуки в отделни схватки — и генерална победа: пълната на дело капитулация на централната власт.

Обявеният мир между Видин и Портата бил неубедително примирие от две страни. В Берковско продължил да пребивава Тахир паша (сега пък поставен за мютесариф на Кюстендил), както и Рустем паша⁶¹. Новоназначеният валия на Силистра (Абди паша явно се самоуволнил, като избрал битността на кърджалийски сподвижник) следвало да вземе с войските си Никопол и да бди над интересите на Портата в Северозападна България⁶². Не бил освободен от дълга си да противодейства на Пазвантоглу и мухафъзът на Белград въпреки обявената амнистия за отцепника⁶³. Така според плана на Портата Видин трябвало да остане в безкръвна обсада, като обръчът около него се разширявал наистина, но като из тия места непременно присъствали верни на Портата части. Позволяваме си да се усъмним обаче в реалното съществуване на такъв обръч — документите винаги ни известяват за постановленията на властта, но не за изпълнението им.

Без съмнение обаче е, че тя била обезпокоена до крайност подир провала на похода си срещу Видин — безпокояло я най-вече сходството на това събитие с твърде пресните и печални за нея събития в Албания. През лятото на 1792 г. още (веднага след сключването на мира) тя била подела поход против самовластието на Махмуд Бушатли. Като призовала под командването на Бекир паша местните войски на редица аяни от Македония, Епир и Албания, властта набрала до 36-хилядна армия, която обсадила Махмуд Бушатли в крепостта Розафат. През ноември 1793 г. тази голяма армия претърпяла жестоко поражение от едва 500—600-те обсадени бойци на отцепника, които били поддържани от намиращите се уж под командването на Бекир паша албански управители (Али Тепеделенли между другите).

През 1793—1794 г. Махмуд Бушатли постепенно отвоювал владенията си, временно заети от Бекир паша. Успоредно с това той подработвал своята поредна амнистия — този път чрез посредничеството на испанския двор и Папството, заинтересовани да видят отцепени османските владения по Адриатика. Притисната от неблагоприятното за нея стечение на обстоятелствата на Балканите изобщо, Портата великодушно опростила Махмуд Бушатли, дарила му сан паша „с три конски опашки“ и сераскер на Северна Албания, а също признала неговото върховенство над управителите на Дяково, Прищина и Круя. Като условие за амнистията му тя поискала Махмуд Бушатли да „признае новите данъци, въведени в империята с низам-и джедид“ — т. е. да пропуска във владенията си султанови чиновници, които събирали тия данъци.

Възползвайки се от опасността, надвиснала над Италия и Австрия след първите походи на Бонапарт, без да срещне дипломатическо противодействие, Махмуд Бушатли се заел да разширява владенията и влиянието си на север — към Черна гора⁶⁴. Изменението на силите в Европа изобщо превръщало западните балкански провинции на империята във възел от противоречия, в които ролята на Портата била минимална — тук вбъдеще щели да се кръстосат интересите на местните отцепници с тия на европейските сили.

Впрочем бързото отстъпление на централизма пред нарастващата мощ на Осман Пазвантоглу било диктувано от причини, много по-дълбоки от провала на първия поход против Видин. Причини, чийто корен трябва да търсим извън границите на Румелия. Селим III отстъпвал пред една непозната още, променена Европа. Затуй пък с особена острота пред него се поставял въпросът за умиротворяване именно на европейските имперски провинции. Действайки засега по аналогия — като раздавал амнистии на Бушатли или на Пазвантоглу, — Селим III просто печелел време.

Но той не можел да не отбележи, че и в целите, методите, операциите, „платформите“ на едрите погранични отцепници също се очертавали гибелни за централизма аналогии. Че в тяхната борба против централната власт прозирали взаимни връзки — ако не персонални, то във всеки случай принципни.

Така Али Тепеделенли (все още недобрал се до онова място, което ще заемел през първите години на следващия век) изиграл фатална за правителствената борба против Бушатлиите роля при обсадата на Розафат. Същият Тепеделенли действал (или поне бездействал пакостно) при похода срещу Видин, където изобщо не се явил⁶⁵. На неговата фактическа измяна централната власт отговорила, като снела от поста охридски мютесариф сина му Мухтар паша⁶⁶.

Следователно през 1795 г. в борба срещу Портата вече били се утвърдили четири крупни отцепничества на Балканите с центрове Шкодра, Видин, Янина, Белград. Очертало се както принципно взаимодействие помежду им, така и тяхната зависимост от прегрупирането на силите в Европа. Османският централизъм се изправял пред непозната дотогава заплаха. Срещу вече твърде могъщите местни сили Портата засега можела да противодейства само военно — при жалкото състояние на своята военна организация при това. А войски (доколкото имала) властта би придвижила в северна или западна посока при една предпоставка: потушаване на размирието в Румелия. Но Румелия от десетилетие изригвала на непресъхващи вълни кърджалийство — то било огромният камък, който тежел върху пътя към огнищата на пограничните отцепничества.

Впрочем през юли 1796 г. Портата решила да прекрати амнистията на кърджалийските главатари и да започне (при привидния мир с Бушатли, Тепеделенли и Пазвантоглу) нова офанзива срещу кърджалийството в Румелия.

 

СТРУКТУРА НА АНАРХИЯТА В РУМЕЛИЯ ПРИ ОТМЕНЯНЕ

НА ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ (1796)

 

Четвъртото помилване на Пазвантоглу било обявено през февруари 1796 г. Заради неуспеха в обсадата на Видин Сеид Мустафа паша бил уволнен. Мястото му взел Хакъ паша, нарочно упълномощен да ликвидира кърджалиите из Румелия. В една от първите заповеди до него се казвало: „От страна на султана трябва да се изтъкне следното: твоите по-раншни престъпления са известни. Ако докажеш преданост в тази задача, те всички ще бъдат заличени, а на тебе ще бъде оказано нарочно благоволение, ще бъдеш награден и ще ти се даде по-високо положение.“⁶⁷ Ще рече, Селим III не смогнал да издири всред военачалниците си ни един без „по-раншни престъпления“ спрямо властта, щом изборът му спрял върху Хакъ.

И тъй шумно разгласеното през 1793 г. примирие на Портата с кърджалийските главатари и непокорни аяни, което те изобщо не взели под внимание цели две и половина години, през лятото на 1796 г. било и формално нарушено от нея⁶⁸. С един обстоен ферман от 17 юни до знание на новия пълномощник срещу анархията било доведено общото състояние на Румелия — властта обрисувала компонентите и огнищата на размирие, срещу които следвало да действа новият главнокомандващ, а именно:

След края на обсадата Пазвантоглу бил привлякъл и организирал големи войскови части — „фърка“ от даалии. Един дял от тях му доставил най-видният главатар, Кара Фейзи. Тия кърджалийски части преминали към Видин, водени от собствените си главатари, които Пазвантоглу провъзгласил за свои бюлюкбашии и ги разположил в Ломско. Други кърджалии — на Дженкчиоглу и на Еминджик — той настанил в Чипровци и Церовене. В тяхна подкрепа били както белградските еничари (уж неучастието им на страната на Пазвантоглу бе условие за неговата амнистия!), тъй и дезертиралите при обсадата на Видин сеймени на Мехмед паша. Самият Мехмед паша пък заявил, че ще продължи действия против Видин само ако получел 25 000 гроша за заплащане на войниците си.

За да подчертае безнадеждното положение на Северна България, властта обобщавала: Делиорман бил фактически владян от Мечек. Западно от него се удържали разбунтуваните сеймени, след тях идел поясът, контролиран от кърджалиите на Кара Фейзи, а по-нататък били разположени непосредствено командваните от Пазвантоглу войски. Така ако размирниците решели, можели да завземат Белград, където Мустафа паша стоял с вързани ръце. Що се отнасяло до областите източно от Плевен, само Тръстениклиоглу — поради вече изявилата се негова вражда с видинския отцепник — оставал верен на Портата, като ѝ гарантирал Русенско, Разградско и Свищовско⁶⁹.

Такава била картината на Румелия преди решаващата (пак решаваща!) офанзива против кърджалиите. Не е трудно да съзрем, че Видинската крепост била фактически прежалена от Портата, прежалена била и Добруджа, докато останалите райони на Подунавието фактически (макар и в неравна степен) отпадали от контрола ѝ. Накратко: след 1796 г. централната власт преминала към позиционна война в северните ни земи, за да съсредоточи сили по активно умиротворяване на южните.

Един наистина уникален документ, обнародван от Е. 3. Карал, за съжаление (според доста разпространена в турската историография практика) е недатиран. Съдържанието му обаче позволява да го отнесем категорично към крайната година на примирието. Той осветлява настроенията и поведението на уж смирилите се през 1793 г. размирни първенци. Както вече бе казано, далеч не всички те приели да мирясат въпреки санове и длъжности, които властта обилно раздавала срещу усядането им. Очевидно част от тях намирали по-голяма полза в своите златоносни вилнежи, отколкото в общественото място, което биха спечелили като органи на една безпомощна и сиромашка власт.

Ето и текста на документа:

„1. Аянът на Гюмюрджина Местан ага. Всъщност от времето на Югуртчи е бил управител на разбойниците, техен сподвижник и убежище. Когато пожелае, той може да изведе в планината 300—500 души и да ги подбуди да нападнат аяните, казите, селата, които той избере. Под неговото покровителство е задълженият му с покорство и повиновение споменатият по-долу Токатджикли Сюлейман. Местан ага го е регистрирал в Цариград, като го е поставил за аян на Султанери. Дава вид на ненамесен в разбойничество, но ако пожелае, ще изкарва на ден по 5—6 даалии.

2. Аянът на Димотика Вейсиоглу Халил уста. Също помощник и убежище на даалиите, както и Местан от Гюмюрджина. Син на Вейси, проклет неверник е. Първоначално бил уста на бостанджиите в Одрин. Миналата година му е отнето званието уста. Посоченият по-долу Аждероглу му е подвластен. Същото е и със записания по-долу Чолак. Подвластни са му Къллъоглу и Кара Омер.

3. Аянът на Фере, Мехмед Хасеки. Сега е Мехмед ага, бостанджия на Одрин. След като той станал бостанджия, на мястото си оставил някого, на име Али Молла, и го записал в Цариград, при което бил произведен хасекия. Той е от укривателите на даалиите.

4. Коджа Ибрахим. Сега е в Одрин, на служба бостанджибашия. Също е произведен хасекия. Укривател е на разбойниците — даалии Каранлар.

5. Емин ага в Хасково. Той е от проклетите укриватели на разбойниците-даалии, заради което бе издаден ферман и за неговото премахване. Сега стана мютеселим на Хасково. Но не бе възможно. (Отнася се към премахването му, а не към новата му служба, б.м.) Не се даде в ръце, не е заловен.

6. Аянът на Чирмен Осман уста. Сега му е отнето званието уста. Споменатият по-долу Деведжиоглу му е подвластен. Деведжиоглу привидно се е покаял.

7. Деведжиоглу от Чирменска каза. От новите разбойници на Югуртчиоглу и Хаджи Ибрахимоглу. Привидно от 3—4 години се е покаял. Но разбойниците са под негово началство. Подвластен е на Осман уста от Чирмен.

8. Токатджикли Сюлейман, сега аян на Султанери. Стар разбойник-даалия. Привидно се е покаял, но има пръст в цялата тази размирица.

9. Синап. Известен разбойник. Подвластен е на назъра на Драма и на Сирозлу Исмаил бей.

10. Аждероглу. Подвластен на Вейсиоглу в Димотишка каза. Сега е от размирните разбойници. Стар разбойник.

11. Арабаджиоглу. Тъй като се намира в Хасковска каза, под ръка е на хасковския (Емин) ага при всеки негов призив.

12. Чолак. Стар разбойник. Подвластен на Вейсиоглу.

13. Къллъоглу. Пловдивски жител, подвластен на Вейсиоглу.

14. Кара Омер. Подвластен на Вейсиоглу. Намира се в Димотишките планини.

15. Кел Омероглу. Стар разбойник. Сега върлува из същите тия околности.

16. Кара Фейзи е нов разбойник.

17. Манаф Ибрахим е известен разбойник.

18. Коджа Ибрахим Хасеки. От разбойниците-даалии. Сега е на служба бостанджибашия. Привидно се е покаял, но е проклетник.

19. Аянът на Одрин Еюб ага. До каква степен е съучастен в размириците, знае негово величество, на чието внимание е представен документ (за това).

20. Аянът на Сяр Исмаил бей. И този има-няма 20 години е от проклетниците.

21. Назърът на Драма Мехмед Халил ага.“⁷⁰

Дословно приведеното известие по всяка вероятност трябва да отнесем не към официалните, а към тайните документи — „полицейско сведение“ един вид. То ще да поставяло властта в течение на реалното, а не формалното съотношение на силите в Румелия през годините на примирието. Може би — през първите.

И тъй в сведението фигурират 20 имена, с които са свързани допълнително други — на сподвижници или съподчинени. Тия едри размирници без изключение играели роля из Източна Тракия, Източното Беломорие и Родопите. Ще рече, дори върху тази необширна територия действали поне двайсетина крупни, кърджалийски по същество водачи. (Най-„северозападният“ от изброените размирници бил Синап.) Що се отнася до останалите области на Румелия, те били размирявани от къде по-значителни главатари или отцепници. Но борбата с тяхното самовластие засега не била пряка задача на Портата — ставало въпрос за хинтерланда, който осигурявал минимално спокойствие, минимално продоволствие на столицата. И този частен въпрос обаче вече изглеждал трудно решим; из Беломорието и Източна Тракия през примирието укрепнали като аяни Местан ага (Гюмюрджина), Вейсиоглу (Димотика), Мехмед Хасеки (Фере) със заместник Али Молла, Емин ага (Хасково), Осман уста (Чирмен), Токатджикли Сюлейман ага (Султанери), Еюб ага (Одрин), Исмаил бей (Сяр), Мехмед Халил ага (Драма).

Излишно е да припомняме методите и поведението на въпросните аяни — всеки от тях бил страховито познат и до 1793 г. Туй били узурпатори и насилници, добрали се до аянлък чрез кървави битки с противниците си, с местното население или с правителствените войски. В резултат визираната територия била поделена без остатък помежду им — правото на един аян към края на века завършвало там, където почвали правата на съседа му. Никой от тях нямало да удържи ни ден мястото си, ако не бъдел в състояние всекидневно да го защити. Така на един преход път от столицата нейният хинтерланд практически се намирал извън обсега на централизма.

Портата схващала реалния за нея ужас на нещата, а също и това, че не можела да го отстрани макар частично. Израз на капитулацията ѝ пред анархията е фактът, че същите носители на непримиримо центробежни тенденции заемали и придворни или държавни длъжности. Вейсиоглу бил уста на бостанджиите; Мехмед ага бил бостанджия на Одрин, а сетне и хасекия, Коджа Ибрахим бил бостанджибашия на Одрин, произведен и хасекия; Емин ага бил мютеселим на Хасково; Осман ага бил бостанджийски уста; Мехмед Халил ага бил назър на Драма.

Вероятно в надеждата си да укроти аяните, като ги прибере под свой надзор или поне ги накара да уседнат, Портата им раздала средни чинове и звания, стремяла се да ги превърне в свои органи по места или в свои офицери. Замисъл безнадежден, та дори и явно вреден: аяните разбирали, че техните основни интереси са в аянлъка, че основната им сила е по места. За тях били без значение (понеже нямали достатъчно покритие) чинове и длъжности, с които ги обличал един призрачен централизъм. Израсли и наложили се чрез груба сила, надмощни чрез частното си поземлено богатство или своя парично-лихварски капитал, те нямали намерение да изоставят реалното си могъщество заради някакво ненужно им легализиране. Както личи от отделни вписвания в донесението (за Осман уста напр.), размирниците леко се лишавали от своята празна длъжност, съобразявайки, че такава санкция на Портата никак не накърнявала действителното им място в Румелия.

Уж много политичният ход на Селим III спрямо узурпаторите на властта му над европейските провинции само придал още самочувствие на аяните.

Но анализираният документ свидетелства и за друг, принципно съществен момент: структурата на анархията преди 1796 г. Неправдоподобно е да говорим за структура на едно хаотично явление, ала анархията в Румелия така се простряла във време и пространство, дотолкова прерасла във всеобемащо състояние на тукашните земи, дотам не срещнала равностойно противодействие, че през последните години на XVIII в. тя действително приела структура, създала свои типични вътрешни съотношения.

Факт, на който заслужава да се спрем, тъй като въпросната структура имала трайност върху румелийска почва, тъй като тя, а не опразненият от съдържание централизъм се отразила върху бита на Румелия. Тъй като с нея се съобразявало тукашното население в своя стремеж да се самосъхрани и надживее хаоса. То вече търсело методи на борба срещу злините в своето всекидневие, адекватни не на строя, поддържан от Портата, а на структурата на анархията и нейните прояви в конкретен район.

Съвсем ясно е, че тази структура не можела да бъде единна по форма и дата. Из Подунавието тя тепърва съзрявала, за да се наложи неотстъпно за десетилетието между 1798 и 1807 г. Различен бил статутът на Тракия и Беломорието — тук специфичните черти на анархията до 1796 г. вече били сглобени в структура, а именно:

Узнахме, че местните аяни се намирали в своеобразно съподчинение. Например аянът на Гюмюрджина Местан ага бил сюзерен на Токатджикли Сюлейман ага. Неговият васал дължел нему аянската си власт над казата Султанери. Тъй като точно Местан ага „записал“ в Цариград васала си за аян на Султанерийска каза, то Токатджикли му останал задължен с „покорство и повиновение“. Ферският аян Мехмед Хасеки, който отишъл в Одрин бостанджия, поставил на своето място Али Молла, заради което властта дори удостоила Мехмед Хасеки с по-високо звание.

Ще рече, едрите или пък трайно установените на място аяни узурпирали прерогативите на Портата дотам, че вече те налагали било съседен, било на собственото си място аян, като при туй „го записвали“ в Цариград. Логично е такива първенци да останели във васална зависимост спрямо поставилия ги местен властник, техен сюзерен. С една дума, Портата загубила дори формалното си право да утвърждава „избраните“ аяни — те вече често били марионетки на някой по-силен свой събрат. Размирието спонтанно довело до аянска йерархия.

Но в тази дотук йерархична структура откриваме и една черта по същество: към края на века повечето кърджалийски главатари били тясно свързани с определен аян. И още: кърджалийските главатари също имали „своя“ област, където действали, обогатявали се, поддържали властта на местния аян, получавали от него закрила, подчинявали се на заповедите му. В последна сметка неочертаният, макар и типичен съюз между аянство и кърджалийство изкристализирал в неписани, но точно установени взаимоотношения.

Местан ага например можел „да изведе в планината“ 300—500 души и да ги насочи срещу аяните, казите, селата, които изберял. Токатджикли Сюлейман, „ако пожелае, ще изкара на ден 5—6 даалии“. Аждероглу, Чолак, Къллъоглу и Кара Омер били „подвластни на Вейсиоглу“, димотишки аян. Коджа Ибрахим, одрински бостанджибашия, бил укривател на даалиите Каранлар (вероятно юрушки джемаат, понеже именно полуномадските общини били означавани така). Главатарят Деведжиоглу бил обвързан към аяна на Чирмен; Мехмед Синап бил подвластен на две страни — на назъра на Драма и на аяна на Сяр. Арабаджиоглу бил „под ръка на хасковския Емин ага при всеки негов призив“. И пр.

Част от тия главатари с дружините си се намирали „из планините“, без да късат връзка с даден аян, а друга част просто пребивавали из съответната каза. Взаимоотношенията между двете страни — между уседналото и подвижното размирие, нека речем — са изразени в следните определения: „покорство“, „повиновение“, „поставяне“, „изкарва даалии“, „регистрира го“, „подвластен“, „укривател на разбойници“, „под негово началство“, „под ръка е“.

Тук не може да бъде дума за случайно назовани взаимовръзки. Между непокорните аяни и кърджалийските главатари имало конкретно определени отношения; размирието вече бяло не хаос без разчленими компоненти, не сляпа стихия с непридвидими прояви. То просто изработило нови форми на власт и корелации във властта, тя била упражнявана въз основа на специфично свои, непознати дотогава методи. Целият този процес, зародил се след средата на века с разширяващото се значение на аянлъка като институция, бил завършен към края на същия век.

Хаосът преминал в структура. За съжаление не разполагаме с други сведения, равни по степен на обобщение на току-що анализираното. Тук и там обаче местните спомени също свидетелстват за структура на властта, изработена от анархията. Така според родопските предания издигналият се чрез успешно кърджалийство Мехмед Синап през 1793—1796 г. бил превърнал Алъкьой в своя „столица“, като станал „баш главатар на размирниците и хайтите, до когото се допитвали всички други второ- и третостепенни главатари“. Той разделил Родопите на девет бунтовни „байрака“ (области, годни да дадат един байрак войскари), оглавявани от по един кърджалийски главатар. Така Синап властвал над Чеч, Дертли Мехмед — над Доспат, Топал Салих — над Девин, Аджи ага — над Ахъчелебийско, Емин ага — над Кърджалийско и Хасковско и пр.⁷¹ Впрочем Мехмед Синап, най-значителният главатар от Родопите, сам подчинен на Сирозли Исмаил от Сяр и на назъра на Драма, наложил над планината специфично управление. Това било вече не безразборно плячкосване и сляпо насилие — било именно власт, в чиято основа залегнала кърджалийската „военна организация“. Тя се отличавала от системата на „аянлък-деребейлика“, макар че била — на този си етап — тясно обвързана към нея. (Синап бил подчинен на двамина аяни.)

Такава се оказала фактическата картина на нещата в Южна България към 1796 г. Що се отнася до Северна България, там анархията довела до нова структура на властта едва подир голямата обсада на Видин.

 

ОТМЕНЯНЕ НА ВСЕОБЩАТА АМНИСТИЯ

 

В началото на 1796 г. за Селим III било ясно: обявеното, но така и несьстояло се примирие дало отровни плодове. То трябвало да бъде формално прекратено, за да запазела Портата поне привиден авторитет — върховенство, ако не оперативно ръководство над самозараждащите се сили, които идели да се противопоставят на анархията в Румелия. Такива сили назрявали всред мирното население — всред онази негова част, която не се вляла в кърджалийството, ами останала по дюкяните и домовете си, из ограбените селища и по опожарените нивя.

Едва ли с надежди за бойна сполука в обявената повторна офанзива срещу кърджалиите през февруари 1796 г. султанът назначил за румелийски бейлербей Хакъ паша, възлагайки му — чрез многословна, но неконкретна инструкция — да подчинял Румелия. Горчивото красноречие на този документ ни навежда на мисълта, че през ония години сякаш се създал и развил нарочен епистоларен жанр: на „противокърджалийски актове“. Иначе (ако поне половината от съдържанието на въпросния програмен ферман не би била риторика) следваше да заключим, че всички описани дотук действия на кърджалиите били тих пролог към бурната драма, която се разиграла „напоследък“ — т. е. в края на 1795 и началото на 1796 г. Кърджалиите били разсипали издъно не даден район, ами Румелия. Било дума вече не за отделни дружини и главатари, а за всепотапяща анархия⁷².

Всред този потоп властта все пак различавала някои отделни явления, които особено я стъписвали. Това например, че размирниците (наречени тук между другото „изменници, вероотстъпници“) вършели подривното си дело в съдружество с християните от Румелия^73. Това, че кърджалийските вождове се събирали из разни средища да координират своите бъдещи действия⁷⁴. Че „въстаналото население" подкрепяло тия им действия чрез съгледвачество, чрез снабдяване и укривателство, а също и чрез притока си към дружините им⁷⁵.

Затуй и Селим III отменил амнистията — той бил осъзнал, че главатарите са я изкористили, за да си осигурят безнаказаност в противодържавни престъпления. Впрочем султанът вменил в дълг на Хакъ паша следните мерки: да поемел командването на орта топчии, а също и на мобилизираните от Анадола части, с които да действа отсам Проливите. Да се установял в Одрин, откъдето ще водят начало наказателните му експедиции. Да блокирал ония селища, където кърджалийските първенци се събират на съвещания. Да прочистел „долините, склоновете, върховете, полята, пещерите и проходите“ от размирници. Да заставел въстаналото население да носи нарочно облекло, за да бъде то разпознавано. Срещу кърджалийските дружини следвало да се воюва с артилерия. Да бъдели унищожавани селищата, известни като източници или скривалища на кърджалии. Да бъдели екзекутирани всички чиновници, сановници или военни чинове, заподозрени като кърджалийски съмишленици и съдейци. Но цялото това бълнуване Хакъ паша бил задължен да въплъти, без лично да напуска Одрин и без много да отдалечава от града своите бойци, за да не ги рискува⁷⁶.

За изследването са по-съществени ония пасажи от цитираната абсурдна заповед, където се правят констатации: „трябва да признаем, че в Румелия съществува пълна анархия, че властта е премахната, законите не съществуват, страната е разсипана и редът не може да бъде възстановен, защото е излязъл вън от необходимите граници.“⁷⁷ А поводът за отменяне на амнистията бил там, че кърджалийските дружини вече обсадили и нападали големи градове, като Гюмюрджина, Пловдив, Татар Пазарджик, Димотика и подстъпите към Одрин, и трайно се настанили в не по-малко важни центрове, като Хасково, Султанери, Гюмюрджина, Ахъчелеби и пр.⁷⁸

Що се отнася пък до заповедите на Хакъ паша, те също били неизпълними до абсурд. Излишно е дори да ги тълкуваме — най-повърхностно сравнение между пожеланията на главнокомандващия и описанието на същевременните събития ще ни увери, че диктаторските му пълномощия били всъщност кух звук. Съмнения в изхода на офанзивата срещу кърджалиите ще да хранел сам Селим III. В края на смелите му препоръки до Хакъ паша намираме иначе необяснимо нареждане: главнокомандващият да не се отлъчвал от Одрин и да не отпращал войските си навътре в Румелия. Тоест Селим III допускал с право, че и новият пълномощник ще си седи в Одрин, обсаден от размирието. Никакви външни по отношение на анархията сили вече не могли да ѝ се противопоставят.