Глава 5

 

РУМЕЛИЯ ПО ВРЕМЕ НА ГОЛЕМИЯ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (1797—1799)

 

 

Въпреки, че трудно могат да бъдат взети изолирано действията на кърджалии и аяни и тези на Пазвантоглу, налага се да въведем такова разделение, тъй като през периода от две години събитията във Видинско сами се отграничили по своята специфика от всеобщата анархия — това били фронтови събития. Затуй те по-горе бяха отделно анализирани, което не означава, че нямали връзка с останалата част от размирието.

Вече бе казано, че Портата съзнавала тази връзка: „Видин — кърджалийството“. От края на 1797 г. (от обявеното съсредоточаване на похода) датира едно нейно нареждане от общ характер: да бъдат преселени с дружините си отвъд Проливите някои от най-едрите главатари, а именно Кара Хасан, Исаоглу и Манаф Ибрахим. С тази задача бил натоварен валията на Кютахия¹ (всъщност бейлербей на Анадола). Фактът, че въпросните главатари продължили да се подвизават из България през цялото време на обсадата, ни убеждава: така набелязаната задача си останала голи думи. Но той доказва и друго: предвиждайки тясното взаимодействие между Пазвантоглу и едрите главатари, властта се стремяла ако не да го осуети, то поне да го ограничи.

Причини за това тя имала достатъчно, макар че не всички кърджалийски действия от 1797—1799 г. трябвало да бъдат отдадени на подстрекателствата на отцепника, както обикновено твърдят чуждите наблюдатели²; из Северна България през двете въпросни години действали дружини, подчинени на Пазвантоглу, а други — на противниците му тук (Тръстениклиоглу най-вече). Наред с тях внасяли своя принос в размирието и такива кърджалийски единици, които не били обвързани нито към единия, нито към другия узурпатор.

Още преди Видин да бъде поставен под обсада, из Северна България спечелили победи сподвижниците на Пазвантоглу: Еминджик, Гяур Имам, Маджар Али, Кара Мустафа, Саръкоглу, Кара Хасан и пр. През 1798 г. те имали многочислени схватки с правителствени или на Тръстениклиоглу войски из Никополско, Плевенско, Ловешко, Търновско, Свищовско, Добруджа³. Тоест още проектираната обсада била заплашвана в непосредствения си тил от уедреното кърджалийсгво.

Това състояние на нещата не се променило по време на обсадата. Дори напротив: самата обсада дошла да подсили размаха на кърджалийството. Факторите за такъв обрат били поне два. Първо: усилието на властта да събере и хвърли срещу Видин максимален брой войска от Европа и предимно от Мала Азия се обърнало срещу нея — тя наляла масло в пожара на размирието, снабдила го с нови, неизтощени още резерви, с още ненаграбили се и ненавилнели се бойци. Както видяхме, поради невъзможността да бъдат добре снабдени, заплатени и въоръжени тия десетки хиляди мъже, те се превръщали поне в метежни недоволници, ако не и в дезертьори. Дезертирайки при пресечен път към родните си краища (между които и Румелия се намирали охраняваните от властта Проливи), те нямали друг избор, освен да останат в Румелия и да се издържат чрез грабеж. А понеже тук кърджалийството вече било се уедрило, та нямало перспективи за сполука на разни дребни дружини, дезертьорите неминуемо се вливали в големите кърджалийски съединения.

Съвсем не на второ място като стимул за анархията трябва да посочим разорението на дребния производител във връзка с похода. Трудно е да си въобразим накъде можел да бъде досъсипан един производител, който от петнайсет години живеел под властта на безвластието, но се оказва, че имало накъде. До 1798 г. той поне успявал да не се издължава към централната власт, позовавайки се на анархията. Но през годината на обсадата, когато пред прага му пристигнала стохилядна войска, селянинът вече нямало как да убегне от облагане. За разлика от  кърджалийските налети, които били не плътна, ами безредно прелитаща напаст, засядането на султанска войска било трайно.

Няколко примера.

Тъй като бойците на Хюсеин капудан-паша изобщо не били заплащани през периода ноември 1797 — април 1798 г., той изискал сумата 50 хиляди гроша само от Врачанска каза, за да удовлетвори войниците си. Естествено не я получил⁴. През ноември 1798 г. Софийска каза трябвало да достави за похода 32 хиляди килета ечемик и 9 хиляди килета пшенично брашно⁵. По това време казите София, Пирот, Брезник и Знеполе трябвало да доставят 350 каруци ангария за обсадата⁶. Еднодневният оклад на обсадителите от Видин през август 1798 г. бил 800 оки изпечен хляб, 2500 оки овче месо, 1300 оки ориз, 300 оки масло, 100 оки кафе и пр.⁷ А през същия месец от Софийско трябвало да бъдат отправени към Видин 2000 души на ангария да копаят окопи и строят укрепления⁸. Както може да се предвиди, властта успяла да излови и подкара едва 1659. И пр. и пр.

Едва ли по своя инициатива през януари 1799 г. патриаршията се обърнала чрез митрополитите си към всички православни в Румелия. Тя ги предупреждавала, че всякакви слухове за предстоящ голям бунт срещу властта били лъжливи и им съобщила жестоките наказателни мерки, заплашващи всеки, помамен от такава съблазън¹⁰. Следователно Портата не се задоволила с идеологическите мерки, взети спрямо непокорното мюсюлманско население — тя се принудила да стресне и християните чрез техния духовен пастир. (Нека мимоходом отбележим, че по време на анархията тя често прибягвала до помощта на християнското духовенство¹¹.) Колкото до слуховете за голям бунт, те едва ли били без основание, щом властта прибягвала до върховни противомерки; по време на похода производителното население из Румелия ще да било повече отвсякога склонно към размирие. По елементарната причина, че всяко мирно производство било станало безпредметно — прекален бил броят на въоръжените и незаплащани консуматори.

Така суперпоходът обективно обслужил анархията. Извън приведените общи свидетелства за развоя ѝ по негово време нека разгледаме и конкретните ѝ прояви.

 

КЪРДЖАЛИЙСТВОТО В СРЕДНА СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1798—1799 г.

 

Вече споменахме събитията в Търновско, Ловешко, Плевенско и Никополско от началото на 1798 г. Там кърджалиите, свързани с Пазвантоглу, разбира се, не били нито разбити, нито изтласкани — както се самоизлъгала властта. Те си останали в Северна България, а по време на боевете между обсадители и обсадени тяхната активност удвоявала сполуките на видинската войска. Впрочем частичните, а също и решаващата победа на Пазвантоглу над Хюсеин капудан-паша не била нищо друго освен надмощие на кърджалийството над правителствения поход. Защото, като изключим еничарите (от Видинската и от източносръбските крепости), при Пазвантоглу имало само кърджалии. Еничарският брой и боеспособност съвсем не били достатъчни, за да доведат до така безусловен триумф на Видин над обсадителите. Тоест едрите кърджалийски главатари (Еминджик, Кара Хасан, Гяур Имам, Манаф Ибрахим, Кара Мустафа, Саръкоглу и пр.), обвързани с Пазвантоглу, били фактическите победители в „гражданската война“.

Неслучайно почти не разполагаме с изрични данни за кърджалийски действия в Северна България до пролетта на 1799 г. — докато не започнали преговорите между Видин и Портата. Тогава човешкият състав, който османските или чуждите източници две години били отбелязвали като „войска на Пазвантоглу“, пак си възвърнал определението кърджалийство. То веднага се отличило с акции, също тъй значителни, колкото били открито направляваните от отцепника негови действия. Както следващата например: До 18 май 1799 г. Хюсеинджик начело на 300 души, след като нападнал селата от Ловеч до Свищов, разорил търновското село Леденик. Той известил търновци: „Ние сме от войската на Пазвантоглу. Ако не ни изпратите зърнени храни, ще ви съсипем, като извикаме и нашата войска от Ловешко.“ Търновският войвода Хасан ага отправил срещу кърджалиите конница от граждани, но тя не успяла да ги отбие. Тогаз войводата излязъл лично със сеймените си и разбил нападателите. Част от кърджалиите избягали в Павликени, част били избити. Едничкият заловен пленник донесъл, че из Ловешко и Плевенско Пазвантоглу имал над 3000 души войска — пак кърджалии естествено.

Отделно от нея били многочислените му дружини из останалите области на Северна България¹². С преследване на уж избитата кърджалийска част се наели севлиевският войвода, русенският аян Тръстениклиоглу, мютеселимът на Никопол, търновският войвода, аянът на Ловеч и войводата на Свищов. Тези шестима командващи на еялетлиите от областта обаче не излезли на глава с кърджалиите, обсадени в с. Йоглав, Ловешко, понеже последните получили подкрепата на още 2000 размирници, водени от субашията на плевенските еялетлии, от бившия войвода на Свищов Алиш ага, от Хафъзогулларъ и Мюслим Делилбаши. Лоялните войски се изтеглили преди 1 юли, а населението било тъй разорено, че вече не оказвало съпротива на главатарите¹³. Затуй пък Тръстениклиоглу дал сражение на кърджалиите, водени от някой си Хайдут Ибрахим при с. Кара Иса, Свищовско, а също и на дружината на Арсланоглу при с. Куюнлу, Никополско. И двете кърджалийски части били изтребени преди 9 юни 1799 г.¹⁴

Позволяваме си да се усъмним в успеха на Тръстениклиоглу срещу кърджалиите. Защо иначе към края на май севлиевският войвода Хасан все още настоявал, щото кърджалиите, избити уж при с. Леденик, да бъдели унищожени от валията на Бендер? (Ще рече, югозападно от Добруджа нямало друга войска, на която властта да се опре за тази операция.) Защо иначе пленяването на един-едничък кърджалия е отбелязано във всички документи около въпросните действия¹⁵? (Ще рече, при шумно оповестените сполуки на Тръстениклиоглу не бил пленен поне втори кърджалия.) И все пак, ако тук били постигнати частични успехи за властта, те можели да се дължат само на Тръстениклиоглу. Скоро той уведомил Портата, че и изпраща отрязаните глави на 100 кърджалии¹⁶.

Нека изтъкнем в скоби, че доказването на бойна победа чрез отрязани глави е неубедително за научното изследване: по никоя глава не си личи дали е принадлежала на кърджалия, на сеймен или на султанов боец, а най-вече на мирен човек. Достатъчно било да съществуват брой трупове или да бъдат превърнати в трупове нужният брой хора и Портата получавала доказателство за триумфа на своите военачалници против размирието.

Повод за съмнения ни дават не само цитираните документи, но и последвалите ги — те все говорят за действията на онова значително кърджалийско съединение в Ловешко и за необходимостта да бъде изпратен с войски някой везир, за да изкоренял тази опасност¹⁷.

Уж разбитият и изтребен отряд на Арсланоглу пък заедно с дружините на Хафъзогулларъ и Мюслим Делилбаши продължили вилнежа си из Свищовско. Населението отказвало да се влее във войската на Тръстениклиоглу и на румелийския бейлербей, за да ликвидира тия кърджалии¹⁸. Такива вести поставят под съмнение версията за успеха на Тръстениклиоглу, удостоверен чрез 100 отрязани глави.

Впрочем през май — юни 1799 г. кърджалийските дружини от Ловешко били подсилени с преминали от Тракия кърджалии, които водел Джелилоглу¹⁹. Гореизброените аяни, които били обградили 500 размирници в с. Йоглав, Ловешко, се надявали да ги унищожат, когато „каймакамът“ на Видин — Пазвантоглу използвал съсредоточената в Плевен за борба против кърджалиите войска и я насочил в помощ на същите кърджалии. Тогаз аяните рекли: „щом Пазвантоглу не желае тази работа...“, и се прибрали по местата си²⁰. При такова развитие конфликтът завършил твърде естествено: през ноември подсилените кърджалии пленили част от артилерията и обоза на отправената против тях правителствена войска, а останалата част била върната в Русе и прехвърлена в Браила, където благоразумно седял сам си сераскерът²¹.

Някои случаи из Никополско от същото лято разкриват друга показателна корелация между кърджалии и население в Северна България. И тази каза била пълна с размирници, които действали необезпокоявано, макар че наблизо станувала султановата армия. Кърджалийски представители се събрали на съвещание в с. Крушовица, Плевенско, където дошли и хора от Плевен. След постигнатия сговор обединените им сили нападнали Никополско. Според кадията на Никопол плевенци открай време били сдушени с кърджалиите, непрестанно ги подпомагали в безчинствата им. Затуй мютеселимът на Никопол молел за помощ Портата срещу кърджалии и плевенци наедно²².

Това важно сведение не е изолирано по изводи — подкрепят го и други, а именно: населението на Никополско заявило, че било готово да потегли срещу кърджалиите, но не смеело да напусне казата си, „защото била съседна с Плевенска“. У съседите винаги било гъмжало от кърджалии, а самите плевенци им били помагачи. Никополци пък биха способствали за ликвидиране на размирието из съседните разбунени краища, ако в Никополско би прехвърлил войската си пашата, намиращ се на квартира в Гюргево²³.

Излишни са всякакви коментари — наличната документация за събитията в Северна България след 1799 г. е повече от категорична по принципния въпрос за връзките между кърджалии и население тук. От своя страна действията на тези местни размирни състави стояли не само в тясна, но и в задължителна връзка с Осман Пазвантоглу. Така голямата обсада „консолидирала“ анархията в Северна България, окончателно я центрирала.

Всъщност, що се отнася до 1799 г., с право можем да се запитаме: анархия ли били вече събитията в Северна България? В коя анархия съществуват йерархия, ръководен център, твърди съотношения и взаимоотношения? Безвластие ли откъснало фактически българските земи между Дунава и Балкана от управлението на Портата, или пък тук владеели съвсем определени отцепници, които си оспорвали сферите на власт и влияние, като се опасявали само един от другиго, но не и от централизма?

Изложените, а също и низ по-нататъшни събития ни принуждават да забележим, че след 1799 г. Портата се отказала да възвърне под властта си Северна България, а разчитала на съперничеството между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу, за да не се окаже тая земя изцяло и напълно под единствена власт, докато кърджалийските акции там били израз на отцепническите съперничества.

Втора съществена характеристика на анархията в Северна България към края на века било, че тук вече се заговорило за бунтовни градове, за тяхната трайна принадлежност към лагера на размирието — такъв бил случаят с Плевен. Твърде типичен станал конфликтът между Никопол и Плевен — жителите на Никопол неведнъж се съпротивявали срещу напредването на Пазвантоглу, докато плевенци се очертали като сигурни сподвижници на отцепника, участвали дейно и масово в операциите, предприети от подчинени нему главатари.

Изобщо към края на века някои български градове заели вече отчетлива позиция в големия конфликт. Едни от тях признавали властта на Портата (Русе, Никопол); други пазели последователен неутралитет, който всъщност бил самоуправление (Котел, Сливен, Враца); трети гравитирали към Пазвантоглу. Тази констатация е твърде важна, понеже доказва реалната възможност за населението на тия градове да избира страната си в конфликта, да се самоотбранява или организира за активни нападения.

Състоянието на Северна България през 1799 г. е обобщено в един доклад на новоназначения румелийски бейлербей Хасан паша от юли. Пашата описал гибелното разорение на населението там, изтъкнал, че това положение трябвало да бъде ликвидирано „на всяка цена“. А като евентуална опора на Портата отвъд Балкана посочил едва трима управници: Тръстениклиоглу, аяна на Разград и войводата на Севлиево — те били длъжни да се справят с всички размирници²⁴.

Хасан паша пропуснал да укаже друга една — твърде странна — опора за султановата власт отвъд Балкана: Пазвантоглу. Просто абсурдни били нарежданията, които довчера воюващият враг, а днес неприкрит противник на централизма получавал от Цариград или от главнокомандващия (назначен срещу самия Пазвантоглу) през лятото и есента на 1799 г. И така, докато Хасан паша седял в Браила, продължавайки да събира войска, хранителни и бойни припаси²⁵, докато Видин оставал блокиран, та само в Лом станували 3000 сеймени²⁶ на Осман паша, на Пазвантоглу било официално заповядано да оправдае височайшото доверие, като ликвидира кърджалийството в Северна България²⁷. А из столицата се носел слухът, че Пазвантоглу вече наистина разпратил своите войски из Румелия, за да унищожат най-сетне размирниците²⁸.

Нищо не свидетелства толкоз убедително за безнадеждното положение на султановата власт над Балканите, колкото цитираните известия: Портата възлагала борбата против кърджалийството на човека, който му дължел всесилието си.

И съвсем логично възниква въпросът: как така централизмът не загубил и формално Северна България, на какво дължал номиналното си върховенство над тия области през предстоящите години?

Отговорът се набелязва още в сведенията за 1797 г.: започнал (и по-скоро продължавал, но вече открито и по-ярко) непримиримият конфликт между двамата реални господари на Северна България — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу.

 

ТРЪСТЕНИКЛИОГЛУ ИСМАИЛ И НЕГОВАТА РОЛЯ

В ПОДЯЛБАТА НА ВЛАСТТА НАД СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ

 

В глава III бе резюмирана биографията на Тръстениклиоглу Исмаил ага до 1793 г., когато той се самоназовал аян на Русе. За разлика от Пазвантоглу, който дължал могъществото си на комбинирана игра, на двойствена „програма“ и тънко замислени, макар неуспели външнополитически ходове. Тръстениклиоглу бил типичен аян — типична рожба на анархията.

Впрочем неговото затвърдяване в аянлъка датирало от 1795 г. През 1800 г., успявайки да приведе в изпълнение смъртната присъда над един от непокорните Гираи, той заел и поста войвода на Търново. Междувременно откупил някои мукатаи в Северна България. Икономическата и военната сила, която никой не можел да му оспори върху земята между Русе, Свищов и Търново, вдъхнала на Портата надежди да го използва в борбата си против Пазвантоглу. Още повече, че Русенско и Търновско били застрашени не едностранно — откъм Видин; източно от тях не угасвало едно от първите размирни огнища в Румелия - Делиорман и Южна Добруджа, където се закрепил Йълъкоглу Сюлейман ага.

Отначало чист кърджалия и главатарски син (баща му — небезизвестният Йълък, с когото властта имала разправии в Добруджа по време на войната от 1787—1792 г. — не се среща по- нататьк в документите по анархията). Сам главатар на голяма дружина, през 1794—1795 г. Йълъкоглу вече бил се провъзгласил за аян на Делиормана и мютеселим на Силистра. Неговите връзки с Пазвантоглу не се нуждаели от доказателства — те били откровени. С една дума, Тръстениклиоглу бил застрашен от две посоки, и то чувствително. Този обективен факт, а не някаква привързаност към каузата на централизма обусловил поведението му през следващото десетилетие.

Вече узнахме, че през 1797 г., когато походът против Видин бил обявен, един от „генералите“ на Пазвантоглу — Маджар Али — обсаждал Русе, след като бил превзел Търново и Свищов. Такова било началото на дългата война между Видин и Русе. И нека изтъкнем: Русе бил градът, който едничък устоял (ако изключим изобщо ненападнатите) на Пазвантоглу.

За тази своя заслуга Тръстениклиоглу бил удостоен със званието придворен капуджибашия²⁹. Оттам нататък — ако вярваме на официалната версия — той винаги участвал в акции срещу кърджалийските дружини отвъд Балкана или срещу съседите си Йълъкоглу и Пазвантоглу като основен съюзник на Портата тук.

А кое ни кара да се усъмним в истинността на такава лоялност? — Самият характер на властта на Тръстениклиоглу. И той, както мнозина едри аяни, започнал кариерата си в качеството на „разбойнически главатар“. И той получил необяснима амнистия. И той узурпирал местната власт веднага подир амнистията си. И той воювал на два или на три фронта, за да си гарантира всевластие над все по-обширна територия. И той междувременно се занимавал с откупвачески операции — т. е. с едро лихварство. И той не се подчинявал на органите на централната власт в границите на заетата и отстоявана от неговите еялетлии земя. Впрочем и Тръстениклиоглу бил узурпатор, фактически отцепник. Разликата между него и Пазвантоглу била донякъде в мащабите — Тръстениклиоглу никога не набрал десетки хиляди войска, никога не ѝ поставил едри задачи, никога не нападнал Влашко най-вече. Поведението му било предимно отбранително: той защищавал земите си от всечия намеса тук. И понеже Портата не му ги оспорвала, неговата защита била насочена срещу размирници, преминали от съседна територия — от изток или запад.

Друга основна отлика между двамата отцепници било различното отношение на централната власт към тях. Селим III ще да разсъдил, че му било невъзможно да се бори с двамина големи узурпатори отвъд Балкана, след като не успявал да надвие дори единия. Затуй Портата затворила очи пред действителното отцепничество на Тръстениклиоглу, за да запази поне формална опора тук срещу двете опасни за нея съседни сили: Пазвантоглу и Йълъкоглу. Така Тръстениклиоглу преминал в историята като „лоялен“ аян. Определение — в подчертани кавички.

Стеснен от обсадата на Видин, след пролетта на 1798 г. Пазвантоглу не нарушил територията на Тръстениклиоглу чак до следващото лято. Но щом получил пашовско звание и що-годе се легализирал, видинският отцепник подновил враждата си с Русе. През юни 1799 г. „бивши привърженици“ на Пазвантоглу нанесли поражение на частите на Тръстениклиоглу и им отнели артилерия³⁰.

Като паша Пазвантоглу взел да отправя до Русе буюрултии на които русенският аян никак не се подчинявал. Отношенията между двамата самозванци се нагорещявали с такава скорост, та на Цариград било известно, че Тръстениклиоглу набирал войска от няколко хиляди кърджалии, за да отстои Русе против евентуално нападение на Пазвантоглу. Но до самия край на 1799 г. равновесието между двамата се запазило неустановено, без да се разрази в битка³¹.

Междувременно видинският паша не преставал да поддържа заплаха и в гърба на своя враг — в Делиормана и Добруджа. Там имало достатъчно местни аяни и главатари, на които не харесвало издигането на Тръстениклиоглу — те охотно служели на видинлията. Освен Йълъкоглу Сюлейман ага през 1799 г. Пазвантоглу подбудил към размирие сина на стария си съюзник Саръклъоглу. Когато против последния излязъл разградският аян, от Видин му пристигнала помощ — дружина, водена от Сирозлиоглу³². Тя решила изхода от стълкновението: победили съюзените с Пазвантоглу главатари, които фактически овладели Добричко³³.

Ето как се развили събитията в Северна България през 1797— 1799 г. Ако между двата периода (на обсадата и подир нея) забелязваме някаква разлика, тя е елементарна: докато Пазвантоглу бил обсаден, действията на съюзните му кърджалии се концентрирали в близкия тил на обсадителите именно за да отслабят натиска на обсадата. А когато тя преминала в блокада, частите на Пазвантоглу вече си позволили по-далечни операции, за да парализират онези сили из Подунавието, което овладявал Тръстениклиоглу — уж лоялните сили.

 

КЪРДЖАЛИЙСТВОТО В ТРАКИЯ ПРЕЗ 1797—1799 г.

 

Що се отнася до Тракия с подбалканските полета, същият период неособено променил нещата там. Тъй като грамадните войнишки маси, които Портата някак си успяла да мобилизира, били отправяни отвъд Балкана, в Южна България лоялните сили останали без всякакви подкрепления. Нещо повече както научихме от софийските кадийски книги - мобилизацията или реквизициите засегнали и резервите на Тракия. Туй означава, че султановата власт тук била още повече обезсилена, което одързостило кърджалиите.

През 1797 г. например разни главатари си оспорвали с оръжие аянството на Ямбол. Законният аян Кърмъзъ Мустафа бил нападнат от айтоския — Чолак Сюлейман. Последният имал за съюзници главатарите Узун Мустафа, Фейзи Алемдар, Ходжа Бинбаши и пр. Начело на около 600 души, те се появили в Ямболско, където им дало отпор населението. Междувременно законният аян призовал на помощ аяните на Осман пазар, Ески Джумая и Карнобат. Чолак Сюлейман тогава излял яростта си върху населението на Ямболско. Метежът се усложнил поради намесата на новозагорския аян, който от своя страна изявил внезапни претенции над ямболското аянство³⁴. Този метеж продължил и продължавал докато през Тракия се точел невижданият поход против Видин³⁵.

От 1798 г. датират сведения за надигащата се мощ и на Токатджикли Сюлейман, известен в литературата с по-късното разоряване на Жеравна³⁶. През въпросната година той все още бил само аян на Макри. В съюз с кърджалиите из оня край Токатджикли подел чести нападения над Гюмюрджинско, желаейки да го присъедини към владенията си, като се провъзгласи и за негов аян³⁷.

Напрегнатият конфликт под Видин дотолкова приковавал вниманието на Портата и на чуждите наблюдатели, че интересът им към Тракия закратко избледнял. Колко бегло наистина научаваме, че през юни 1798 г. „даалиите³⁸ — другите глави на демократическата хидра (к. а.) — пак започнаха да се раздвижват и заявяват себе си чрез грабеж, опожаряване и пр. в околностите на Одрин“³⁹.

А соченото събитие би заслужавало по-голяма зоркост: винаги когато кърджалийската вълна в Южна България се надигала отново, нейната крайна цел била Източна Тракия. И, обратно, когато кърджалиите се оттегляли за отдих или прегрупиране, действията им се затваряли в подбалканските и подродопските полета. Ще рече, през 1798 г. тази вълна се надигала. Доказват го и други известия: „Като връх на нещастията за оная прекрасна провинция (Тракия, б.а.) е умножаването на разбойниците поради дързостта, която отново са набрали. Напускайки пак своите укрития, те вече доведоха набезите си до вратите на Одрин и току-що нападнаха един от най-богатите кервани, напоследък отпътувал от Белград.“⁴⁰

Все през 1798 г. се разразил с голяма сила един метеж, който тепърва щял да трае — на Одаджиоглу Сейфулла, айтоски аян. Неговият път към властта бил характерен за времето му. Син на дребен еничарски офицер, той бил родом от с. Греманик в Източния Балкан. С кърджалийство Сейфулла се занимавал дълго преди 1798 г. Убивайки неколцина видни хора от казата той дотам взел страха на айтосци, че те не му се противопоставили когато заграбил аянлъка.

За да разпростре влиянието си и над Делиормана, Одаджиоглу се сдружил с главатарите на „герловските кърджалии“ Хаджи Хюсмен Беловалъ и син му Исмаил Беловалъоглу, както и с Хюсмен Гьозикенли. Подкрепа получил и от някои аяни из Източна България. Така осигурен, Сейфулла се отдал на „дяволски дела“.

Хаджи Хюсеин, който имал „стар зъб“ на Месемврия, я обсадил и взел да опожарява околността ѝ. Най-вече си изпатили Гьозикен и селата по брега. Убити били местни първенци, раята също дала множество жертви, докато главатарят безпрепятствено върлувал из казата и тероризирал жителите ѝ, които отправяли безплодни молби за помощ към Портата.

Липсата на правителствени войски тук създала сгода за размирниците. Обединявайки се и с други главатари (Касалбашизаде Мехмед Хасеки и небеизвестния Молла Хасеки, както и брат му Бекир), уедрените кърджалийски сили заели Бургас, където оправили сметките си с някои местни богати мюсюлмани и изгорили част от града. След това Молла Хасеки се оттеглил в Анхиалско. Отчаяно от този сякаш непресъхващ метеж, населението нападнало чифлиците на Молла Хасеки. Тъй чрез оръжието на раята властта сложила ръка върху богатството на главатаря: 35—40 000 гроша. Тя не смогнала обаче да конфискува земята му, тъй като селяните вече я били обсебили, твърдейки че била тяхна.

Междувременно Одаджиоглу Сейфулла и Беловалъоглу вилнеели по крайбрежието. Някои местни аяни — ония, които не принадлежали към техния размирен съюз — опитвали чрез преговори (а вероятно и чрез откуп) да ги отдалечат от казите си. Всички опити обаче оставали без резултат — едрото аянско-кърджалийско съединение, водено от Сейфулла, фактически владеело споменатите краища41.

През 1797 г. големите кърджалийски действия из Източна Тракия продължили. Кара Фейзи и Манаф Ибрахим — двама особено силни главатари (от които първият бил обвързан с Пазвантоглу от 1794—1795, а вторият тепърва щял да стане дясна ръка на отцепника), — сега пак заели Хасково и преминали Тунджа на път към Одрин⁴². Този нов кърджалийски натиск на югоизток веднага произвел паника в столицата. В началото на юли размирното обединение станало така нагло победоносно, че напълно оправдало тази паника.

И през 1799 г. се състоял традиционният Сливенски панаир - факт, който трябва изрично да подчертаем, понеже поставя под въпрос неоспорваната иначе теза за крайното разорение на България през кърджалийско време⁴³. А все пак посред една разорена, непроизвеждаща земя с непроизвеждащи градове не би имало място за тъй значителна стопанска проява, каквато били панаирите. Нещо повече: през сочената година Сливенският панаир бил „един от най-богатите, които са запомнени (к.а.), особено по количеството стоки, внесени от Германия. Този път той завършил най-задоволително.“⁴⁴ Така оценил панаира австрийският представител при Портата, докато руският дипломатически агент Яковлев по същото време съобщил, че Кара Фейзи и Индже вече били заели Лозенград и контролирали района с 500—600 души конница. Затуй пък войската на одринския бостанджибашия (по същество — османската жандармерия в Тракия), която трябвало да охранява богатите търговски кервани и сарафите, завръщащи се от Сливен, брояла цели 6000 бойци⁴⁵.

На четири часа път от Одрин, в местността Дервент (дали не Факийския проход?), кърджалиите налетели върху спрелия за нощуване охраняван стан на търговците. Намиращият се там куриер на руския генерален консул в Яш подробно описал битката между кърджалии и войска — тя се развила тъй, че размирниците пленили артилерията на бостанджибаши и чрез нея разбили собствената му жандармерия. Впрочем последната била не само разбита, но и изтребена в голямата си част; загинал сам Вели ага, одринският бостанджибашия⁴⁶.  А кърджалиите заграбили цялото богатство - оценено на 3 000 000 гроша!, - което носели търговските кервани.

По петите на победителите веднага била изпратена от Цариград осемхилядна войска, която трябвало да отнеме плячката на Кара Фейзи. В столицата „изумлението е всеобщо, ударът засегна всички нации и ние (дипломатите — б.а.) предприемаме всякакви постъпки пред Портата, за да предизвикаме бързи мерки. Победоносните даалии са опожарили Факия, Карабунар, а вероятно и Айтос — всички места, през които е преминала имперската поща.“⁴⁷ (От нея Рат-Кил е черпил сведенията си.)

Подир многозначителната и шумна победа Кара Фейзи отвел дружините си северно към Балкана, — за да не излага на риск своята неимоверна плячка. В такъв смисъл трябва да тълкуваме известието у Рат-Кил, според което през октомври „румелийските разбойници са се изтеглили в планините около Пловдив и простират нападенията си към София“⁴⁸.

От дните на това изтегляне от Тракия са запазени писмени свидетелства, които доказват, че до края на века кърджалийството продължило да доизработва в детайл своята типология, част от която били методите му на издръжка, на обогатяване. Особено характерни свидетелства за тия методи са две писма от водителите на кърджалийското обединение: Харманлъ Осмян; Ахмед ага, брат на Ак Кабак; Мехмед ага от Султанери; Хасанджък; Хюсеинджик; Чолак Ибрахим; Исмаил ага; Делял Мустафа; (Кара) Фейзи. Съставени от ръката на полуграмотен, двете писма явно следвали вече изработен шаблон — „кърджалийска дипломатика“, от която не разполагаме с други проби.

„Нашият отговор“ — пише най-отгоре и от това следва да заключим, че между население и кърджалии вече съществувала един вид кореспонденция. „До аяна на Нова Загора и жителите, чиито благопожелания за изобилие ни бяха донесени. А на писмото им във форма на запитване(то) и нашето обявление: за да не претърпи никакви загуби и щети казата ви, утре вие ще ни изпратите 5 клашника, 5 товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии акчета точно. От нас за вас не ще има загуби и щети. Една нощ ще останем на гости, после от вашата каза ще отидем другаде. Нека веднага дойдат неколцина старци и уредят тази работа. Ако не устоите: кой ден ще бъде битката? Добре си опичайте ума, след туй няма да приемем молбата ви Знайте, че е вярно!“

А напреки към текста стои допълнителна заповед: „Веднага бързо изпратете отговора си!“ Същият полуграмотен писач е подписал всекиго от съюзените главатари, а те са ударили печатите си — редовни печати, с каквито са разполагали деловите, но неграмотни хора от него време. Аналогично — с малки разлики в размера на исканите вещи или стока  е писмото до аяна и жителите на Старозагорско⁴⁹.

Приведеният документ удостоверява, че съществувала практика, която иначе е известна само по предания: откупуване на даден град или район от кърджалийско нападение. Едва ли такава практика била повсеместна, но във всеки случай тя била разпространена. (Узнахме, че при предишния разлив на кърджалийската вълна до Одрин — през 1795—1796 г. обединението, командвано пак от Кара Фейзи, също изисквало откуп от градовете в Източна Тракия.) И тук във връзка с изтъкнатото трябва да поставим един твърде важен въпрос: за податните възможности на производителното население към края на века - подир десетилетна вече анархия.

Османските документи и дипломатически донесения единогласно изтъкват, че положението на Румелия било плачевно - от тях тази констатация без уговорки е възприета в историографията, но в право сме да запитаме: за разлика от кога? А също и: доколко?

Трябва ли да приемем, че до средата на XVΙΙΙ столетие жителите на Румелия поминавали добре, та ги разорило едва кърджалийството? И ако те живеели относително добре, защо това не е формулирано ни в източници, ни в историография? Колосалният и корумпиран бюрократичен апарат на османците, небоеспособната, но многобройна войска (само под Видин тя била почти стохилядна!) — атрибути на разлагащия се феодализъм изобщо — се изхранвали по принцип на селски гръб, чрез произволна и дива експлоатация. Размирието едва ли усилило тази експлоатация по простата причина, че селянинът бил си изработил методи на противодействие срещу нея — една многолика пасивна съпротива, масово до повсеместност укриване на ежегодния добив, че и на производителя от властници и насилници.

Ако анархията внесла нещо ново във феодалния грабеж над Румелия, то било именно анархия: селянинът можел да не отдели от производството си нито зърно в течение на разгледаното десетилетие, а можело и всеки месец по някой размирник да нахълтва в яхъра и хамбара му — въпрос на щастлива или нещастна случайност. Но от всяко положение, внасяйки рой нещастни случайности в битието на производителя, анархията го отървала от нещастната сигурност — от усилената, произволна, кърваво поддържана феодална експлоатация. През кърджалийско време селянинът безопасно отказвал на централната власт дължимото ѝ: покорство, съдействие, пари и продукти.

Обстоятелството, че не само по предания, но и в документи, макар спорадично (поради неофициалността на тази практика), се говори за откупуване на градове и села от кърджалийски налет, туй обстоятелство означава много: от производителя, селски или градски, имало що да бъде изискано. Тоест неговото високо ожалено „крайно“ разорение било разорение, но не и крайно. А колкото до средното или дори силното, то пък е факт, който с основание отнасяме и до предхождащия кърджалийсгвото период.

Както вече бе споменато, именно през „кърджалийско време“ експлоатираният донякъде получил възможност да избере своя експлоататор: можел да се изплаща на властта, на местния аян или на съответния кърджалийски главатар. Не е чудно, а по-скоро естествено, че ред селища предпочитали последния от вариантите: да откупват спокойствието си от едрите главатари — тия пари или продукти производителят спестявал с това, че не се изплащал спрямо Портата. Както видяхме от цитираните документи, подписалите ги насилници давали „отговор на запитване“ на населението. Следователно инициатива в тези своего рода „преговори“ имали мирните хора. Ето защо не можем да твърдим, че подобни откупи гарантирали само ненападението на определено село или град, или пък срещу изплатената сума някоя дружина не се задължавала и да охранява същото селище от други дружини. Самият факт, че към края на века редица градове или села били нарочени като кърджалийски, а жителите им — назовани сподвижници, помагачи, укриватели и пр. на кърджалиите, този факт позволява да допуснем, че срещу негласно установен откуп или издръжка, която тия жители изплащали на даден главатар, той ги пазел както от султанови войски, побирчии, емисари, тъй и от нападения на други главатари.

През 1799 г., когато отношенията между Видин и Портата вече се уредили, макар и неблагоприятно за Цариград, австрийският интернунций обърнал внимание на своето правителство, че то било длъжно да подкрепи Турция в борбата ѝ срещу анархията. Обосновката му била такава: „Всички европейски провинции гъмжат от население (к. а.), готово да се отдаде на безредици и грабеж, щом разчита на безнаказаност. Това са съчувствениците на Пазвантоглу и особено кърджалиите от различни кази, които биха могли да доведат своите налети и до нашите граници... Впрочем за Османската империя, както и за австрийската монархия е безкрайно важно да бъдат изкоренени семената на едно бунтовничество (к.а.), чиито последици и резултати са абсолютно неизчислими, ако вземем предвид състоянието на духовете в нашите гранични провинции“ (к.а.)⁵⁰.

Подобни констатации и проекти не бива да отминем без внимание: през 1799 г. (именно когато Портата унизено се примирила с фактическото самовластие на Пазвантоглу и Тръстениклиоглу), развитието на нещата в Румелия породило такива тревоги у могъщите ѝ съседи, че предизвикало предложения за подкрепа от страна на Русия и на Австрия. Тоест най-трайните и опасни външни врагове на Портата трябвало да се явят като нейни спасители от по-опасния: вътрешния.

„Демократическата хидра“ обаче не била рожба на анархията: тя довела до анархия. Съвсем отчетливо австрийският представител изтъквал, че опасността както за Селим III, така и за Хабсбургите идела от състоянието на духовете у поробените от тях народи, от готовността им да се надигнат на бунт. Срещу такава — еднаква за Австрия и Турция заплаха — трябвало да се пристъпи чрез съгласувано противодействие.

Впрочем към края на 1799 г. тази заплаха олицетворявал вече не само Пазвантоглу, ами и „демократическата хидра“. Извънредно високата цена, която Портата заплатила, дано ограничи буйството на един отцепник — тази цена тя не можела да изплати на всеки кърджалийски главатар или редник.