Глава 6

 

ПЪЛНОТО ТЪРЖЕСТВО НА АНАРХИЯТА (1800—1802)

 

 

При анализа на феодалната анархия стана сякаш задължително да бъдат отбелязвани нейните растящи завоевания, непрестанното ѝ количествено разширение. Към такива констатации ни води самият материал: тъкмо документите за дадена година установяват, че кърджалийската вълна достигнала върха си, сведенията от следващата година ще отбележат още по-ярки, по-крупни размирни събития.

И така, като започнем с 1785 г. анархията от ден на ден набирала размах, разпростирала се над все по-широка територия, все по-неотразими ставали ударите ѝ. Прерасла до края на века в плътно ежедневие, тя наложила на Румелия неписаните си закони, установила вече определени отношения и с мирно население, и с местни управници, че чак и с главнокомандващите, назначавани срещу размирието. След големия поход против Видин все по- често ще откриваме сераскери, обвинени в държавна измяна - подкупвали ги кърджалийските вождове. Все по-често ще бъде дума за екзекуции на командващи и на едри сановници заради допустими или пък доказани връзки с главатарите. Ще рече, користолюбивите първенци на империята взели да виждат по-реална перспектива в съюза си с анархията, отколкото в евентуалното тържество на централизма над нея. Този повторяем факт убедително свидетелства докъде проникнали пипалата на размирието: до най-високите управляващи среди.

 

ПЪРВИЯТ КЪРДЖАЛИЙСКИ ПОХОД КЪМ ЦАРИГРАД

(МАРТ — ЮНИ 1800)

 

1800 е годината, когато самата столица за първи път сетивно преживяла ужаса пред кърджалийството.

Голямото кърджалийско съединение, водено от Кара Фейзи, което през късното лято и есента на 1799 г. бе удържало победа над войската на одринския бостанджибашия, бе разграбило керваните от Сливенския панаир и опустошило северната периферия на Източна Тракия, необезпокоено беше се изтеглило към Балкана, за да отдъхне и да си подели нечуваната плячка.

С края на зимата обаче същото (а вероятно и уедрено чрез притока на още повече дружини) кърджалийско съединение отново се спуснало на юг. Предвождал го пак Кара Фейзи, чието първенство между главатарите сега било неоспоримо.

Акцията на въпросното съединение от 1800 г. вече не бихме нарекли кърджалийско нападение. Това бил истински поход – движение на четири-пет хиляди кърджалии под единно командване към най-богатите райони на Тракия. Въпреки, че там кърджалийството се зародило кажи-речи най-рано, че от петнайсет години там съществували размирни гнезда, близостта на столицата, а също и на Одрин (най-големите гарнизонни центрове в европейските владения) респектирала „външни“ кърджалии.

И така до края на века Източна Тракия се състояла от самостоятелни аянства, чиито аяни поддържали „свои“ кърджалийски главатари, за да отстояват властта си срещу Портата или срещу съперници¹. Затуй тук не били отбелязани кърджалийски рейдове откъм север и запад.

Фактът, че през 1799 г. съединението на Кара Фейзи удържало тъй многозначителна победа именно в Източна Tpакия е свидетелство за новото съотношение между местните аяни и „външните“ кърджалии из областта, която била предверие на столицата.

Подир такава победа Кара Фейзи решил да даде почивка на бойците си. Скоро в  Цариград станало ясно защо: през март 1800 г. страшният главатар започнал своя нов поход на юг.

По него време Портата била заета както с обрата в египетската кампания на Бонапарт, тъй и със събитията в Северна България, на които ще се спрем по-долу.

Около петте хиляди души, водени от Кара Фейзи, заели Карнобат, опожарили Факия, Карабунар и Лозенград. Сетне се установили в Люлебургас и прерязали всяка връзка между Одрин и Цариград. Кърджалийски дружини стигали чак до Силиврия. Те увеличили боеприпасите на съединението, като опразнили барутните погреби в Азадли. Потокът бежанци предупреждавал столицата, че гибелта е пред вратите ѝ. И, разбира се, всял там дива паника.Тя проличала по бързите мерки, които Диванът взел против Кара Фейзи, „турския Риналдо Риналдини“: от Левенд чифлик (казармите на „Новата войска“) били изведени артилеристи. Призован бил на помощ валията на Никомедия. 60 куриери разнесли заповеди до румелийските аяни които следвало да насочат всички свои сили срещу Кара Фейзи.

По-нататъшните противоречия на властта само дообрисували паниката ѝ: била подсилена охраната на укрепленията по Босфора, а барутът от погребите им — пренесен в Мала Азия, „дотолкова тук нямат доверие в простолюдието“².

Била ли паниката в Цариград несъразмерна?

За съжаление източниците отговарят на такъв въпрос само косвено: нито Портата би информирала чуждите наблюдатели за размера на опасността, нито те биха осветлили правдиво характера на настъпващите събития — страхът пред надигане на „простолюдието“ бил така велик, че не позволявал никаква обективност.

Рат-Кил съобщил на австрийския двор, че размирниците били излезли с искане до Портата да бъде отменен „низам-и джедид“ - реформите, ненавистни из Румелия с това, че увеличили данъчното бреме. Като връх на всичко главатарите настояли да им бъдат предадени „дузина глави“, между които на Юсуф ага и на Хюсеин капудан-паша³. Съобщението му било потвърдено и от пруския дипломатически представител  Кнобелсдорф, който добавил: „Казват, че тоя Кара Фейзи бил изпратил едно прошение тук, с което искал справедливост за себе си и за своите другари, които били ограбени (к. а.), като предлагал да го срещнат лично с Юсуф ага, когото обвинява за всички злини, сполетели империята…“⁴

Юсуф ага, кехая на султанката-майка, бил една от типичните фигури на онова време. Член на Малкия диван, фаворит на властната Хатидже султан, началник на тайната доносническа мрежа, заплетен в тъмни сделки с не един главатар, за общественото мнение Юсуф ага бил едва ли не моторът на добре замислените, но зле проведени и затуй зле приети реформи⁵.

Да бъдат ултимативно изискани главите на двама лично най-приближени на владетеля управници — това било невъобразима дързост. То показва доколко анархията в Румелия набрала не само могъщество, но и надменно самочувствие. Размирието диктувало волята си и в последното убежище на Османовци.

Едва ли този ултиматум трябва да бъде сметнат за прищявка на кърджалийския „главнокомандващ“; Кара Фейзи твърдял, че той и другарите му „били ограбени“, та търсили мъст. Повече от явен е социалният подтекст на неизвестния нам текст: Румелия унижавана и експлоатирана, надигала глас. Също по социални причини кърджалиите разчитали на съчувствие, ако ли не на съдействие в столицата — затуй правителството побързало да опразни всички свои европейски укрепления от барутни резерви. То „нямало доверие в простолюдието“, т. е. давало си сметка, че кърджалийският поход към цариградските стени може да бъде подкрепен и отвътре.

От донесенията на европейските дипломатически агенти, писани през март 1800 г., вее неприкрит ужас пред мъглявия съюз между кърджалийството и столичната беднота⁶. Селим III хвърлил срещу заплахата от Кара Фейзи първите обучени „по европейски“ бойни части от Левенд чифлик и крепостите на Босфора и спешно призовал свежи, незаразени от духа на бунта анадолски еялетлии под командването на Таяр паша. Азиатските части трябвало да достигнат 10 000 бойци⁷.

По своята същност кърджалийството трудно можело да бъде центрирано или насочвано. Паниката в Цариград взела да спада когато станало явно, че походът на Кара Фейзи просто ще опожари и разграби богатите земи на Източна Тракия, след което главатарите ще изтеглели кърджалийската войска, за да поделят и укрият плячката си⁸. До края на май обаче тази войска пребивавала тук и се разпореждала, както намери за добре.

През това време Портата употребила „най-ослепителните обещания“, за да уталожи настъпателната стръв на Кара Фейзи. На станове около Родосто, кърджалиите изпращали до столицата куриери, които носели техните „заплахи, искания, а също и условията, при които биха се смирили“. Междувременно те разорявали Одринско и Лозенградско, както и Черноморския бряг до Ченгенекале⁹.

Портата правела невъзможното в борба против напастта. От 10 април цялото гражданство на Одрин било изведено да копае ровове извън крепостта, преди което били евакуирани всички предградия, т. е. варошът на Одрин. Гръцкият и арменският митрополити също били между копачите, а и австрийският дипломатически агент пожелал чрез примера си да увлече католиците, намиращи се в града¹⁰.

И така застрашителният кърджалийски поход не бил отбит; не претърпял дори частични неуспехи. Властта хвърлила вината за това върху някои свои командващи може би не без основание — Али паша от Триполица бил се присъединил с еялетлиите си към Кара Фейзи още през април. Валията на Никомедия, Хюсеин паша, „привлечен чрез подаръци и обещания от бунтовниците“, отказал съдействие на низамите, докато помогнал на обкръжените в Люлебургас кърджалийски части да се измъкнат. Властта подозирала, че той бил готов „да оглави даалиите“, затуй го примамила в Цариград, където вероломно бил убит. Множество представители на Портата из Източна Тракия, включително бостанджибашията, „прегърнали каузата на бунтовниците“¹¹.

Кърджалийските сполуки налагали на централизма да оправдае собствените си неуспехи чрез екзекуции на свои военачалници. Извън това в столицата още през март бил установен бял терор. Върху крепостните стени всеки ден били излагани главите на „уж разбойници“. По всички порти на града, из предградията и из селата по Босфора били бесени уж кърджалии. Просветеният султан наредил да бъдат обезглавени и астролозите, които предричали беди на Цариград¹².

Походът на Кара Фейзи из Източна Тракия през пролетта на 1800 г. бил ново стъпало в развитието на кърджалийството не само по своята забележителна численост, която ни позволява да говорим вече за кърджалийска войска. Това количество веднага предизвикало и качествено нови черти в кърджалийството, а именно:

1. Единно командване. Въпреки че въпросната войска била съставена от голям брой дружини, всички източници говорят изключително за Кара Фейзи като за неин командващ.

2. Елементи на идеология. Този път кърджалийският съюз излязъл със свои искания, обявявайки се против „низам-и лжедид“. (Такава била и част от програмата на Осман Пазвантоглу.) Като изисквали пък главите на двамината султанови фаворити, кърджалиите изстъпвали срещу състава на централното управление. Колкото и елементарни да били техните искания, те доказват, че до края на века кърджалийството се сдобило с нещо като платформа.

3. Взаимодействие между кърджалии и столична беднота. Едва ли то било измислен повод за бял терор, понеже съществували реални социални причини кърджалийството да спечели поне съчувственици, ако ли не съдейци в Цариград.

4. Преминаване на правителствени командващи към кърджалиите. Този факт имал наченките си при голямата обсада на Видин с измяната на Ало паша. Той изразявал нарасналата материална мощ на кърджалийството, което вече било в състояние да подкупи най-едрите сановници на империята. (Екзекуциите на такива паши били следвани от конфискации, които се оказвали смайващо големи¹³.) Логично е да допуснем, че най-овластените и следователно най-скъпо купувани от размирието велможи си останали недосегаеми за наказателните мерки.

Първият поход на кърджалийския съюз из Източна Тракия и до вратите на Цариград държал с месеци властта в безпомощен ужас, но завършил, както всяка кърджалийска акция — с изтегляне към планините. Може би именно на връщане от този си поход кърджалиите разграбили и опожарили Жеравна и безуспешно обсаждали Котел — събития, известни ни по предания и датирани различно у отделните автори: 1793, 1797 или 1800 г.¹⁴

 

СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1800 г. ЧИНГИЗ ГИРАЙ

 

Интерес представляват и събитията в Северна България през разглежданата година — първа подир прогласяването на Осман Пазвантоглу за законен управник на Видинско. Вече видяхме, че това не довело до умиротворяване на северозападните имперски краища, където обсадата преминала в блокада, а периферните схватки между войски на Пазвантоглу и на Тръстениклиоглу — в упорита въоръжена вражда. Такова разположение на силите отвъд Балкана не предвещавало мир, понеже нито една от тамошните сили не била задоволена от разрешението на въпроса за властта над Северна България. Всяка от тях следователно тепърва щяла да се стреми към пререшаване на този въпрос. А в динамиката на съперничествата там долавяме прегрупиране, интегриране и дезинтегриране—подвижна картина в която все пак отчетливо личели не само поляризиращи центрове, но и техни политически различия, техни мотиви и методи.

Още в началото на годината Тръстениклиоглу се сблъскал с аяна на Разград¹⁵. Този конфликт ще да бил нова комбинация на Пазвантоглу, комуто русенският аян имал да благодари за редица подобни неприятности из Североизточна България. Портата била наясно по отношението на видинския паша и към нея. Официални документи от февруари 1800 г. съобщават за „вилнежите“ на Пазвантоглу и за успеха, постигнат срещу съюзените с него размирници — 700-—800 души от тях били ликвидирани през последно време¹⁶.

В разрез с тази официална бодрост обаче други съобщения от същия месец описвали размирицата, която предизвикал султан Чингиз Гирай. Неговото име вече бе споменато във връзка с анархията през годините на войната от 1787—1792 г.; тогаз Чингиз Гирай дезертирал от Влашко със своите еялетлии, завърнал се отсам Дунава и създал на властта големи грижи¹⁷. По време на видинската обсада той потеглил в помощ на Видин през Влахия, но студовете го задържали в Крайова. Там останал до началото на 1800 г., а пребиваването му се отразило тежко върху Олтения¹⁸.

Така се стигнало до възникването на един съюз в Северна България, който съдържал остра опасност за Селим III, ако вземем предвид специфичната уния на Османовци с Гираите: турският престол да бъде наследен от кримската династия, ако Османовата се изчерпи¹⁹. Освен естествен обаче такъв свършек можел да бъде и насилствен — особено в сгъстената от насилие атмосфера на анархията. Тоест след 1800 г. Селим III извън всички други причини имал вече и лично основание да воюва на смърт с размирниците в Румелия: била пряко застрашена и то от законните наследници на Османовци — неговата династия.

Доколко такава перспектива била всеобщо смятана за близка, свидетелства Софроний: „Той (Чингиз Гирай, б.а.)... сбираше войска от турци и християни. След това отиде във Видин и не знам що си хоратиха с Пазванджията, но излезе дума, че са се наговорили (върбишкият, б. а.) султан да стане цар, а Пазванджията — везир. За това или за друго, но пак се повдигна войска срещу Видин.“²⁰ Щом такъв слух стигнал до Софрония, то всякак ще да бил станал известен и на Селим III, който заповядал нов поход против Видин през август 1800 г.

Докато след февруари съюзниците на Пазвантоглу действали из района Търново — Шумен, ръката на отцепника се усещала и в други аналогични действия, но западно от Видин — из Белградския пашалък. Поречели Хюсеин Байрактар начело на голяма дружина нападал градове и села между Белград и Ниш като трайно заел някои от тях. Основна цел на Поречели била да превземе Ниш. Тя едва ли била недостижима, понеже войската изпратена срещу тия кърджалии от Шехвар паша, понесла поражение²¹.

Докладите от Северна България до Цариград ставали отчаяни: войска на Пазвантоглу (всъщност на Чингиз Гирай) държела Шумен под обсада²², всеки опит да бъдат изместени съюзените с Пазвантоглу аяни от Плевен, Търново и други центрове срещал обединеното противодействие на кърджалийските главатари тук²³.

Доста по-успокоително тълкували същите събития дипломатическите представители в Цариград— тях Портата упорито дезинформирала. Според нея още през март Муса паша, валия на Силистра, бил се справил с дружините на Чингиз Гирай²⁴; въпреки тайния съюз между Гирай и Пазвантоглу съюзниците не постигнали своето, препятствани от Муса паша и пр.²⁵ Все в този неадекватно бодър тон звучел един ферман до самия Пазвантоглу от март: на видинския паша било наредено да сьбере войска, за да ...ликвидира кърджалийството отвъд Балкана²⁶! Тия несъобразности били забелязани от Рат-Кил който изтъкнал, че „така значителни приготовления като тези, които описвам (отнася се до прехвърлянето в Европа на 10 000 малоазийски еялетлии през април, б. а.), говорят за опасност по-сериозна, отколкото желаят да ни я представят. Вероятно тук се боят от коалиция между Пазвантоглу, татарските султани и останалите недоволници из Румелия.“²⁷

Когато през април кърджалийският поход от Югоизточна Тракия започнал да се изтегля на части към Балкана, тия кърджалии всъщност се присъединили към войската на Чингиз Гирай, която все още държела Шумен обсаден²⁸. Тоест Портата не постигнала нищо срещу застрашителния съюз. Още по-зле: през май Пазвантоглу на нова сметка нападнал Никополската крепост²⁹. Това правителствено предмостие против непокорния Видин всъщност било под почти непрестанните атаки на Пазвантоглу, който — когато не го завземал, — го държал под фактическа блокада. С отсечени ръце, централната власт пак решила да заложи на Тръстениклиоглу.

Той набързо бил провъзгласен и за войвода на Търново, тъй като действителният търновски войвода бил съюзник на Пазвантоглу, та Портата не го признавала. Тръстениклиоглу трябвало да набере войска от Русенско и да я хвърли в помощ на Никопол. Към него следвало да присъедини бойците си и Плесли Мехмед паша — явно пак помилван след отстраняването му поради хронични провали. Но кърджалиите, които преминали Балкана от Тракия, се установили твърдо в Плевенско, откъдето нападали Търновско. Затуй Тръстениклиоглу бил принуден да отправи своята платена войска не към Никопол, а към Търново — там тя охранявала селата, докато аянът на Търново вдигнал дружината си в помощ на Муса паша, обграден от Пазвантоглу в Никопол. Кърджалиите тогаз — намирайки Търновско оголено от защита, — временно опразнили Плевенско и œ заели с търновските села. Тръстениклиоглу изтъкнал, че бойците на търновския аян трябвало да напуснат района Свищов — Никопол и да се завърнат в Търновско, където му били необходими. Освен туй настоявал за нов ферман, който ще задължи аяните да се съюзят и отбиват кърджалийските дружини³⁰.

Впрочем въпреки наличието на двама паши в Северна България през май 1800 г. (Плесли Мехмед и Муса) главнокомандващ на процентралистките сили тук фактически станал Тръстениклиоглу Исмаил ага, който разширявал територията си. Големите въоръжени действия, разиграли се из Търновско всъщност били борба между Тръстениклиоглу (разчитащ на местния аян) и Пазвантоглу (който се облягал на кърджалийските съединения). Основната ос, по която се поляризирали отсега нататък реалните сили в Северна България, било противостоенето „процентрализъм — антицентрализъм“, при което съюзниците на Портата тук били обвързани към централната власт съвършено формално.

В Берковско, Етрополско и Котленско преди май 1800 г. били протекли значителни кърджалийски действия. Може би в изворите е дума за недатираното по предания нападение на Кара Фейзи над Котел, за който град се знае, че през 1800 г. вече бил снабден с укрепления и имал отбрана, ръководена от Божил чорбаджи. Според летописеца Жендо Вичов дългата обсада на Котел не донесла сполука на кърджалиите³¹. Що се отнася пък до Берковица и Етрополе, контекстът на горепоменатия документ изяснявал, че кърджалиите сполучили в намеренията си - само из Берковско броят им възлизал на 2000 човека.

През лятото на 1800 г. районът Търново — Плевен — Севлиево бил пълен с кърджалии. За придвижването си през Балкана те използвали Тетевенския и Етрополския проход. Това ги правело неуязвими за наказателните експедиции, от които ловко се изплъзвали³².

Противодействието на Портата срещу кърджалийското господство над изброените райони се изразявало в безплодни заповеди за обединяване на силистренския валия с аяните на Търново, Севлиево и Плесли Мехмед паша (чието качество така си и остава неизяснено)³³. Освен това Портата продължила да сменя твърде често бейлербейовете на Румелия: през юни тя назначила на този пост Селяникли Мустафа паша, а едва месец по-късно — Гюрджи Осман паша³⁴.

През юни дружините на Пазвантоглу продължавали да държат Нишко³⁵, докато съюзеният с отцепника търновски войвода Мемиш се затворил в Търновската крепост, безуспешно обсаждан от Плесли Мехмед паша и Абди паша. За да подпомогнат обсадените, тук пристигнали с дружините си от Източна Тракия Кара Фейзи, Дженекчиоглу, Вейсиоглу и Халил паша³⁶. (Ще рече, взаимодействието между Пазвантоглу и крупния съюз, командван от Кара Фейзи, процъфтявало.) Докато имената на първите четирима главатари са ни отдавна известни, то Халил паша се появява за първи път като техен сподвижник — това бил вероятно някой от преминалите на страната им султанови командири. Факт, който доказва че мнителността на Селим III спрямо сановниците му била твърде законна.

Портата възложила поредни надежди на Гюрджи Осман паша - новият бейлербей на Румелия след юли. При все туй първите ръководени от него боеве при Ниш, Никопол и Търново завършили с неясен изход³⁷. Затуй пък през август Плесли Мехмед паша, за да изхрани наемниците си, ограбил жестоко Габровско и Плевенско³⁸, които отколе били смятани за кърджалийски свърталища и чиито жители били отявлени сподвижници на Пазвантоглу. По всичко личи, че към същото време Пазвантоглу отново превзел Никополската крепост тъй като през септември Муса паша бил принуден да я отвоюва от кърджалиите³⁹.

 

ТРЕТИЯТ ПОХОД СРЕЩУ ВИДИН (АВГУСТ 1800)

И ВТОРИЯТ ПОХОД НА КЪРДЖАЛИИТЕ СРЕЩУ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ (ОКТОМВРИ 1800)

 

Литературата приема, че през август 1800 г. бил обявен третият поход на правителствени войски срещу Осман Пазвантоглу. Така говори преди всичко Софроний: „В 1800 г. пак срещу Пазванджията се повдигна царска войска, именно Муруз бей Букурещки от Влашко и пашите от Турско.“⁴⁰

Ролята, отредена на влашкия княз в предстоящата правителствена акция срещу Видин, била последица от нарасналите агресивни действия на Пазвантоглу из отвъддунавските области. През зимата на 1799—1800 г. тия действия били свързани с пребиваването на Чингиз Гирай в Крайова и с безчинствата, които неговите дружини извършили там⁴¹. След това върбишкият султан преминал към Видин. Както научаваме от едно по-късно писмо на Пазвантоглу до граф Кочубей, през 1800 г. той бил отправил послание до руския представител в Цариград, към което прикрепил записка на Чингиз Гирай⁴² -- ще рече, през въпросната година двамата съюзници се намирали заедно във Видин.

Това тясно съгласие между двамата открити претенденти за върховната власт особено алармирало Селим III. Лишен от бойни ефективи, той бил принуден да разчита на Ал. Мурузи. Влашкият княз трябвало да набере местни войски от застрашената Олтения, да извърши големи реквизиции и да снабдява турските части, намиращи се по Дунава — те възлизали едва на няколко хиляди човека. През септември Портата заповядала на Мурузи да скъса всякакви отношения с Видин и да не изпълнява повече ултиматумите на отцепника. Всички тия мерки — именно мерки, а не боеве — не попречили на кърджалийската войска, направлявана от Видин, да извършва чести нападения над левия дунавски бряг и да се врязва навътре в Олтения. Тя всявала там такъв ужас и трепет, че всички знатни хора от тия области ги евакуирали. Дори част от болярството на Букурещ се отправило към Карпатите. Впрочем до самия край на 1800 г. надмощието на Пазвантоглу из Влахия било ненакърнено⁴³.

Отсам Дунава за командващ на третия поход против Видин бил назначен Шехвар паша⁴⁴. Селим III се облягал на силите на Тръстениклиоглу, комуто по този повод дал сана „мирахор-и еввел — главен султанов конюх⁴⁵.

Остава все пак неясно кое именно османските документи от 1800 г. наричат поход. Характерно е, че европейските наблюдатели не съобщават за такъв. Събитията, разиграли се след август не се отличили качествено от ония, които протекли до този месец. С една дума, както скоро ще се убедим, т. нар. „трети поход“ срещу Видин се изразил в поредното кресливо нареждане на Портата до крайно оределите ѝ бойци (разположени и без това в Северна България) да предприемат офанзива против отцепника На тази заповед, която не го изненадала, Пазвантоглу отговорил с вече привична маневра, а именно: още в средата на август в тила на Тръстениклиоглу се надигнали старите привърженици на Пазвантоглу — Мечек, Сатъоглу, Саръкоглу. Те тероризирали Новопазарско и нахията Козлуджа, включени във владенията на русенския аян⁴⁶. При това положение заповедта, отправена до последния, да помогне Муса паша да отвоюва Никопол⁴⁷ не можела да бъде изпълнена — Тръстениклиоглу имал неотложни задачи на своя територия.

Почти по същото време — в края на август — „три колони“ ръководени от Пазвантоглувите бюлюкбашии, заели пак Никополско, Плевенско и Берковско⁴⁸. Портата отвърнала на това нападение с нов ферман — само до аянските лоялни сили началствани от Тръстениклиоглу: те трябвало да прочистят от кърджалии Плевенско и Никополско⁴⁹. Тоест аяните от Северна България не били помръднали дотук.

В докладите на руския дипломатически представител в Букурещ Л. Кирихо същите събития са отразени така: след средата на август обединените сили на Плесли Мехмед паша, на Гюрджи Осман паша и лоялните аяни разбили кърджалийските дружини в Плевенско, но дали до 1500 убити. По-късно Плесли Мехмед бил овладял Плевен къща по къща, преодолявайки съпротивата на кърджалиите. Дженекчиоглу бил се залостил в конака на самия плевенски аян. Но в началото на септември пак Дженекчиоглу, като използвал дъждовното време, нападнал войската на Плесли Мехмед — около 8000 човека, — напълно я разгромил, пленил артилерията ѝ и обоза. Пашата отначало побягнал към Ловеч, а оттам — в Казанлък. При тази операция той загубил 2000 бойци⁵⁰.

Върху фона на така печални поражения се откроила внезапната вест за една победа на Портата: в края на септември Муса паша отвоювал Никопол⁵¹. Това само активизирало видинския паша.

Под негова заповед, а явно и с въоръжение, доставено от Видин, през октомври започнал втори за годината голям кърджалийски поход към Цариград. Водел го пак Кара Фейзи, подпомаган от вече споменатия държавен изменник Халил паша, както и от брата на Осман Пазвантоглу — Ибрахим. По данни на Рат-Кил в похода участвал и „един султан“ — по всяка вероятност Чингиз Гирай. Голямо съединение обкръжило Сливен, Одрин и Лозенград, „търсейки свободен излаз към столицата. Стъписването е още по-голямо, понеже това не са обичайните орди кърджалии, ами организирани корпуси, снабдени с всичко необходимо, а също и с топове.“⁵²

Недвусмислено става, че не Портата, ами Пазвантоглу обявил поход през есента на 1800 г. Такова едро начинание му позволили няколко негови успеха: ефективният му съюз с Чингиз Гирай, плодоносните грабителски набези над Влашко, парализирането на Тръстениклиоглу от страна на делиорманските главатари, сполучливият кърджалийски поход от пролетта на същата година из Източна Тракия.

Перспективите на Пазвантоглу изглеждали бляскави, особено като вземем под внимание, че „той бил могъщо подкрепен в самата столица“⁵³. Тоест: големият кърджалийски поход към Цариград разчитал на подкрепа отвътре, имал твърда основа в средището на империята.

Началото на този поход се отнася към 10 октомври. Вече на 25 Портата, като отчела своите нулеви перспективи в стремителните събития, била призовала в Румелия валията на известния анадолски отцепник Таяр. Той водел около 7000 бойци, които спрели в Одрин да изчакат силите на Токатджикли. Последният бил току-що „прочистил“ Пловдивско от кърджалии, тоест накарал ги да се прехвърлят отвъд Балкана⁵⁴.

Тези маневри съдържали поне два застрашителни за Портата момента: новата поява на анадолски еялетлии срещу кърджалийството и участието на Токатджикли на правителствена страна. Дотук многократно бе установено, че малоазийските части, попаднали в румелийска обстановка, твърде кратко устоявали във вярност към властта. Те скоро бивали заразени от бунтовния дух, който повече от десетилетие владеел над Румелия. Затуй фактът, че въпреки всичко Портата се решила да прехвърли в Румелия нови хиляди анадолци, е необоримо доказателство, доколко тя загубила ума и дума пред кърджалийския поход.

Поне странно е съдействието между Таяр и Токатджикли. Самозван аян на Гюмюрджина, още през 1795—1796 г. бил известен с безчинствата си — името му ще срещнем при по-нататъшния триумф на анархията. Възможно е обаче през 1800 г. вече в качеството на потвърден гюмюрджински войвода нему да не били в сметка многохилядните кърджалийски походи из Източна Тракия.

Не само Токатджикли — всички командири на уж правителствените войски сега били подозрителни. „Турските министри са крайно погълнати от опасностите, които заплашват Румелия подир разгрома на Плесли Мехмед паша — съобщава Рат-Кил. — Този предводител на арнаути, отначало скаран, а сетне придобрен с румелийския бейлербей, току-що бе произведен паша с три конски опашки и отправен против бунтовниците. Но под всякакви предлози той отлагаше това от ден на ден, извинявайки се, че не е сигурен в настроенията на своята войска. Най-после напредва — начело на около 6000 човека: атакува малко кърджалийско съединение в Плевен, град в България при изхода на един пролом, и бива разбит напълно, като се спасява едва с шейсетина души — по собствените му признания. Този провал е още по-чувствителен, понеже навежда Портата на разсъждения върху подбудите на Плесли и върху негодността на пръсналите се войски. Тя е особено разтревожена, загдето един от най-храбрите османски паши — бейлербеят на Румелия — е претърпял такова нещастие, а Таяр, сегашният командващ, бил поел задачата си с отвращение и след като заявил, че не отговаря за настроенията на своите азиатци. Това състояние на нещата заставя властта да удвои приготовленията си, да ускори придвижването на Таяр паша и да ласкае всякак управителя на Янина Али паша при слабата надежда, че чрез него ще възвърне (в Албания, б.а.) арнаутите, на служби при Пазвантоглу.“⁵⁵

Документът не се нуждае от тълкуване, ами от продължение: едва на 10 ноември анадолците на Таяр паша вече започнали да буйстват „не по-зле от ония на капудан-пашата“. Те търсели всякакви средства да се приберат отвъд Проливите под предлог, че се гнусели да воюват против мюсюлмани. Еялетлиите на Токатджикли също дезертирали масово, а техният аян и войвода се скрил в горите над Гюмюрджина⁵⁶.

Както и можело да се очаква, Таяр паша предпочел да задържи войската си в Одрин — ролята му се ограничила с отбраната на този град. Там и претърпял тъй пълно поражение от  страна на кърджалийския поход, който отнесъл голяма плячка. Въпреки своята безспорна победа кърджалиите се изтеглили от Тракия - вероятно поради наближаващата зима - към своя сигурен тил, Северна България. За тези плачевни събития Портата си намерила виновник: Кара Ахмед Хасеки, комендант на Одрин. Уличен във връзки с кърджалиите, той бил екзекутиран, а огромното му имущество - конфискувано. Така към края на ноември 1800 г. Източна Тракия донякъде си отдъхнала: основните сили на размирието отново се съсредоточили около Видин, където Пазвантоглу бил се приготвил за двегодишна обсада⁵⁷.

Влахия продължавала да бъде жертва на видинските бюлюкбашии. Букурещ бил опразнен от управляващата върхушка, важни архиви били прехвърлени в Трансилвания. Този път Пазвантоглу се въздържал да превземе влашката столица; той решил да доукрепи Видин и да затвърди властта си над части от Северна България⁵⁸.

Междувременно Тръстениклиоглу, който не напускал Североизточна България, за да я пази от тамошните сподвижници на Пазвантоглу, получавал заповеди да поеме към Лом, Оряхово или Плевен и ги „освободи“ от бюлюкбашиите на отцепника⁵⁹. Белградският мухафъз Елхадж Мустафа паша пък трябвало да се придвижи в източна посока с оглед крайното „изтребване на гадовете и разбойниците на бившия видински мухафъз“. (Дали Пазвантоглу вече бил и официално лишен от пашовско звание?) Но белградският паша също избягвал да навлезе в сферата на отцепника — той заел само Кладово и Адакале въпреки заповедта, че този път видинското отцепничество трябвало да бъде ликвидирано на всяка цена⁶⁰.

През есента на 1800 г. властта на Пазвантоглу над Северозападна България била отново плътна, ако изключим Враца — там търсели убежище жители от други заплашени селища⁶¹. Положението на Враца може да бъде обяснено не единствено с успешната ѝ самоотбрана или с присъствието на правителствени части в града. Когато през ноември от Враца били изискани средства за похода против Видин,  аянът, войводата и жителите ѝ заявили, че „не били сигурни“ (?) - между тях се намирали множество привърженици или агитатори на отцепника, чиито войски държели околните селища⁶². Много възможно е впрочем, щото врачани да се държели двойствено в конфликта, пазейки привиден „неутралитет“. Тъй или иначе Портата не смогвала да изземе насила от врачани ни пари, ни припаси, докато отцепникът бил в състояние да стори това всеки час.

Пълномощията на Таяр паша фактически не се прострели извън Одринско, затуй през ноември 1800 г. Тръстениклиоглу бил обявен главнокомандващ за Северна България на похода против Пазвантоглу — необичайна мярка, защото върху същата територия действал с войската си лично румелийският бейлербей, Гюрджи Осман паша. Тоест тук вън от подозрение оставал само Тръстениклиоглу. (Неговият процентрализъм, както казахме, бил принуден.) Произведен в длъжност башбог (командващ „другите благородници на империята“ и техните наемници), Тръстениклиоглу се заел да установи числото на „разбойниците“. Освен туй башбогът събрал всички сеймени от подчинените му градове — Русе, Свищов, Търново. Тъй като ги намерил недостатъчни, той поискал 40 000 гроша, за да наеме още 4000 сеймени. Портата най-формално и без надежди за реализация разхвърлила събирането на тия пари върху севернобългарските кази⁶³.

Проектьт за рекрут на 4-те хиляди сеймени едва ли бил изпълнен — пресният пример с отказа на Враца навярно не бил изключение. Затуй пък от контекста на горното сведение разбираме, че Тръстениклиоглу бил овладял Търново и Свищов — двусмислен за Портата успех, понеже русенският аян също бил самовластен в земите си. Другият узурпатор, Пазвантоглу, обаче организирал нов контраудар — 300 души кърджалии от Севлиевско прехвърлили Балкана и се настанили в Казаплък през последните дни на годината⁶⁴.

Така привършила 1800 г. Походът, чиято цел била една трета обсада на Видин, всъщност не се превърнал в поход и не постигнал нищо. Из Северна България срещу Пазвантоглу се озовал само Тръстениклиоглу с някои аяни. Анадолската войска на Таяр паша се доразлагала в Одрин, несмеейки да нагази по-навътре в Румелия.

Най-доброто обобщение за тези събития срещаме у Софрония, който от 1800 г. вече се намирал във Видин: „И почна се пак трета обсада на Видин, ала отдалеч (к.а.). На Плевен седеше Плесли паша с 15 000 души арнауги. На Берковица седеше Гюрджи паша със също толкова войска, а откъм Влашко - Муруз бей с Ибрахим Назъра и с Айдин паша със също толкова войска. Пазванджията имаше при себе си кърджалиите в три бюлюка. Манаф Ибрахим имаше един бюлюк с 2000 кърджалии. Той порази Плесли паша и залови всичките му военни потреби, та ги пренесе във Видин. Плесли паша избяга, дето му очите видяха, а от войската му доведоха до хиляда души във Видин. И като им даде Пазванджията по един хляб, разпъди ги. Другият бюлюк водеше пловдивският Кара Мустафа. Той нападна нощем Гюрджи паша, взе му всички потреби и ги пренесе във Видин. Главатар на третия бюлюк беше Гушанцалъ Халил.

Все такива и още много пазванджийски хайдути стояха крепко против царската войска и не ѝ дадоха да наближи Видин.“⁶⁵

Впрочем проектираната обсада на Видин се извършила „от далеч“, като кърджалиите „не дали на царската войска …да наближи“. Следователно неаргументирано е твърдението, че през 1800 г. непокорната крепост била обсадена за трети път.

 

НАМЕСАТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ СИЛИ СРЕЩУ АНАРХИЯТА В РУМЕЛИЯ

 

Както унило констатирали чуждите дипломатически представители, анархията не само не напускала Румелия, но се и разпростирала над Влахия и Сърбия. Без да навлизат в подробности, водени от класова интуиция, те  отдавали тъй могъщото и трайно неспокойствие из Югоизтока на революционна Франция: „Тези ми бележки доказват - уви! - крайния упадък на Портата, особено откак французите, узурпатори на Египет, се задържаха там, изчерпвайки, от една страна, имперската хазна и въоръжението на империята, а, от друга възбуждайки чрез примера си всички злонамерени да се одързостят.“⁶⁶

Докато 1800 г. се характеризирала с пълно надмощие на Пазвантоглу и с поставяне на грамадна част от кърджалийството под заповедите му, според които то предприело два масови похода против Цариград, следващите години - 1801 - 1802 внесли в румелийските събития нещо съвсем извънрумелийско: опити за външна намеса срещу анархията тук.

Вече се каза, че след 1797 г. феодалните многонационални монархии — Русия и Австрия — следели отблизо хода на анархията в Румелия. И двата двора били раздвоени - размирието и отслабвало традиционния им неприятел, и принципно застрашавало устоите на феодалния централизъм. Логично е, щото при такова раздвоение да надвиел стремежът да бъде стъпкано едно огромно бунтовно огнище, чийто пламък можел да подпали и земите, владени или покровителствани от Австрия и Русия. Заплахата за класовото господство предизвикала страх, по-силен от политическата съблазън; през последните години на века и Русия, и Австрия не само настояли пред Портата да положи всички усилия за умиротворяване на Румелия, но и предлагали разновидна помощ в тази насока.

Тук трябва да подчертаем, че Селим III—неудачният реформатор, безсилният владетел - умело изиграл своята монаршеска роля: той нито отбивал предлаганата му от двете империи военна и политическа помощ, нито я приемал. За султана било ясно, че една външна въоръжена подкрепа непременно ще предвиди компенсации — териториални, не други. Ясно му било, че присъствието на християнски, съюзни на Портата, войски върху османска територия би дало идеологическо оръжие на агитаторите на децентрализацията срещу централизма.

Затова — въпреки пълната безизходица, в която се намирал Селим III — той докрай не се възползвал от така необходимата му външна военна помощ против анархията в Румелия. От друга страна, султанът пресметнал, че готовността на съседните империи да се намесят в огромното социално стълкновение сама по себе си осуетявала всеки опит на определен узурпатор да отцепи напълно владенията си; нито Пазвантоглу, нито Тръстениклиоглу биха се добрали до междудържавно признание за своето фактическо самовластие. Те винаги щели да бъдат поставени между два огъня — между Портата и австрийския или руския двор. Селим разумно си дал сметка, че каузата на феодалните монархии в Европа ще бъде защитена не от него — това било задача на ония владетели, чиято власт не била подкопана от никаква анархия. Те и щели да извлекат из калта заглъзналата кола на Османовци чрез простия факт, че били готови за военна намеса, че отказвали легалност на всеки узурпатор. Тяхната твърда позиция била диктувана от това, че един „узурпатор“ (така и докрай наричали те първия консул, а сетне и император на Франция) вече бил заплашил реално тяхното класово господство.

Повод за доизостряне на отрицателното отношение на Русия и Австрия спрямо видинския отцепник дали неговите действия отвъд Дунава през 1800 г. Известно е, че едновременно и независимо от размирието в Румелия влашките производители или търговци били притеснявани извънмерно и от собствените си боляри, и от турската администрация из пристанищните центрове, и от имперските  военачалници, които снабдявали армиите си преимуществено чрез реквизиции на храни от Влахия⁶⁷. Впрочем набезите на кърджалийски дружини из Олтения или отвъд нея били една от иначе множеството злини за населението на Влашко. Не се нуждае от аргументация твърдението, че Русия и Австрия правели опити да се намесят в румелийската анархия не за да подобрят положението на влашките селяни; страданията на Влахия представлявали не благородна причина, а неубедителен повод за така желаната намеса. Нито Австрия, нито Русия възразявали срещу двойната експлоатация на влашкото селячество. Но руският и австрийският двор изказвали високо съчувствие към бедите, които Влахия изпитала от набезите на кърджалийски дружини. Така през последните дни на 1800 и през 1801 г. върху Пазвантоглу бил упражнен външнополитически натиск да прекрати каквито и да било действия отвъд Дунава.

С това Русия и Австрия оказвали на Портата подкрепа, равна на 10 обсади на Видин. Пазвантоглу не само не можел, но и не желаел да изхранва, да заплаща своите бойци за сметка на населението от Северозападна България, от чийто поне неутралитет бил изцяло зависим. А за да привлече и задържи на своя издръжка хиляди размирници, необходими му били средства — в пари и натура. Едничък изход от тази необходимост били за него честите набези на ръководени от Видин дружини отвъд Дунава. Дори Пазвантоглу да би прекратил тия набези, той нямало да получи по законен път от Влахия (по свободни пазарни цени) провизии за своята войска — влашкият княз участвал по принцип във военната и политическата блокада на Видин.

Види се, преди декември 1800 г. руският консул в Букурещ ще да е отправил предупреждение към отцепника да престане да отправя видински дружини към Олтения. Не в отбрана, а в нападение отцепникьт му отговорил на 31 декември, че влашкото селячество било разорено всъщност от правителствените войски. По-нататък Пазвантоглу нагло заявил, че докато тия войски не били окупирали Калафат, „нито един човек от отсамния бряг не е  преминал отвъд. Но това ни раздразни много и ни накара да загубим търпение — бяхме лишени от  провизии, които по правило сме получавали. И въпреки че не изпитваме пълно лишение, не беше ни възможно да се откажем от тях, така че, разрешихме на войските си да преминат отвъд... Впрочем ако тези (правителствени части, б.а.), разположени из въпросните земи, са се изтеглили — твърде добре. Ако ли не, ние и занапред последователно ще отправяме там свои — толкова, колкото можем. Пиша писмо, за да Ви съобщя това и да се осведомя за здравето Ви...“⁶⁸

Този странен документ, съставен къде на витиеват, къде на примитивен френски, бил придружен от сходен, с подписа на видинския митрополит Калиник. Духовникът поддържал исканията на отцепника и потвърждавал обещанието му да изтегли видинските дружини от Влахия, щом оттам се махнели и лоялните на Портата войски — влашки или турски. Преписка от същата дата третира спора между Видин и Букурещ по повод делото на Недялко Попович, видински търговец и руски поданик, съветник на Пазвантоглу. Попович бил от ония търговци, които изкупували от Влахия провизии за блокираната крепост и които — по думите на Калиник — били преследвани или избивани отвъд Дунава. Освен митрополита за Попович ходатайствали съвместно Пазвантоглу и Чингиз Гирай. До последния именно адресирал обясненията си букурещкият руски консул по повод случая с Недялко Попович⁶⁹.

В началото на февруари личният лекар на отцепника — Ламбро Джаноглу — вече бил предал на Пазвантоглу руските условия, които били всъщност ултиматум: видинските части да бъдат изцяло изтеглени от Влахия. На това — чрез лекаря си — отцепникът поставил свое условие: да се изтеглят пък влашките и турските войски отвъд р. Олт. А от същото писмо долавяме много внезапен завой в тона: по молба на Осман Пазвантоглу Русия да ходатайства пред Портата за поредната му амнистия, срещу което се задължавал с най-красиви чувства към царя⁷⁰.

Второ писмо на Калиник от тази дата съобщило, че той бил успял да склони Пазвантоглу да опразни Крайова. Според архиерея отцепникът търсел руско покровителство и затуй правел тази отстъпка⁷¹. Последвало настойчиво послание от Пазвантоглу до консула — в него той заявил, че търсел общ език с княза на Влахия за доброто на Олтения и молел руския представител именно Русия да изясни пред Портата, доколко видинският паша бил наклеветен по последните тъжни събития, които всъщност станали „против волята му“⁷².

Описаната промяна била резултат от две важни събития: в края на 1800 г. Павел I издал указ да се обособи нарочен военен корпус с предназначение да усмири Северна България — едно. И, второ: през януари 1801 избухнал бунт на влашките селяни в три крайовски околии, които „с въодушевление били готови да служат на бунтовника (Пазвантоглу, б. а.), нападайки назърските или влашките войски. Тук се опасяват...“⁷³

Впрочем влашкото болярство имало от какво да се опасява през 1801 г. — недоволството на експлоатираните селяни вече преминавало в бунтовни взривове. Още предишният княз на Влахия — К. Ханджерли — събрал за своя или на Портата сметка данъци и реквизиции на стойност милиони леи; това равнище на експлоатация поддържал и следващият — Ал. Мурузи. Понеже Портата особено разчитала на Влашко при конфликта с Пазвантоглу, тя си затваряла очите за въпиющите злоупотреби на влашките управници, стремейки се да извлече из отвъддунавските земи максимални количества припаси⁷⁴.

Подир узаконеното след 1799 г. самовластие на Пазвантоглу той фактически наложил редовно облагане над Олтения. Именно споровете между бирниците на отцепника и на влашкия княз изострили обстановката там, довели до въоръжени схватки между двете враждебни страни (извън всичко тук присъствали и войските на назъра — турските); досъсипали производителите и ги тласнали към открит бунт против Букурещ, в който това население взело да гравитира към Пазвантоглу⁷⁵.

Бунтовете из Влашко били особено показателни: раята от Олтения, подложена на тройна експлоатация, скланяла към единия свой експлоататор, отцепника, за да се отърве от другите. Тъй като взаимоотношенията между Пазвантоглу и влашките селяни са осветлени само по източниците, изхождащи от влашкото болярство или от руските агенти в Букурещ, би трябвало да се усъмним в оценката, която те дават за тия взаимоотношения. Ако Пазвантоглу действително е бил основният виновник за разорението на Олтения, то едва ли тамошните разбунтувани селяни биха наклонили към неговата страна. Извън всичко вероятно и тук влияела върху умонастроенията упоритата агитация на отцепника срещу централизма — така нареченият му „демократизъм“.

Ако разгледаме нещата в такава светлина, сигурно бихме си обяснили стремежа на Русия и Австрия да подпомогнат Портата срещу задълбочаващото се непокорство на Румелия: туй непокорство започвало да заразява и съседни земи, намиращи се в сферата на двете феодални империи.

И така, без дори да поиска съгласието на Селим III, на 3 декември 1800 г. Павел I издал указ за формиране на военен корпус с предназначение да усмири Подунавието. В. С. Томара — руският посланик в Цариград — предложил на Портата незабавни комбинирани бойни действия из Северна България, които „веднъж завинаги трябвало да ликвидират бунта във Видин“⁷⁶. Портата отклонила това великодушно предложение по вече изложените причини: страх от руска окупация на Подунавието.

Затуй пък реалната готовност на Русия да подкрепи поне влашкия княз, като пресече действията на Пазваптоглу отвъд Дунава, щяла да остави Видин без продоволствие. Това принудило Пазвантоглу към описаните маневри: сам да търси руско покровителство. Този негов опит, както видяхме, бил по принцип обречен на неуспех. И Русия, както и Австрия последователно отказвали на Пазвантоглу всякакво покровителство, дори неутралитет — за тях той си оставал докрай вожд на „демократите“ в Румелия. Впрочем тайните преговори с Видин, в които от руска страна били ангажирани частни лица и само едно длъжностно с ранг вицеконсул, увиснали още през януари 1801 г.⁷⁷

Така Русия въпреки желанието ѝ да се намеси в румелийския конфликт трябвало да се задоволи с ролята, която ѝ отредила Портата: да заплашва Пазвантоглу с евентуална военна намеса и да осуети окончателна окупация па Влашко от негови войски.

Съзнавайки, че такава окупация би усложнила положението му, Пазавантоглу наредил на Кара Мустафа да опразни първо Крайова, а след туй и някои други влашки области. Ал. Мурузи веднага си приписал заслугите за това, като дезинформирал Портата относно силите на отцепника⁷⁸. В Цариград тържествували заради „поражението“ на Пазвантоглу⁷⁹. За дипломатическите агенти на Австрия и Прусия по него време останали в тайна предложенията на руския посланик за военна намеса в Подунавието — Кнобелсдорф съобщил като новина едва през ноември тези предложения, а също и отговора на Портата: тя смятала, че има достатъчно „собствени възможности“ да се справи с един бунтовник⁸⁰.

 

СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ И ИЗТОЧНА СЪРБИЯ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1801 г.

 

През март в столицата се говорело, че Пазвантоглу бил разгромен във Влахия, а съюзените му кърджалийски главатари обещали смирение. Впрочем сега Румелия щяла да си отдъхне, ако не били малките отряди „мародьори“ — само те още тревожели мира там⁸¹.

Истината била далеч от това: още през февруари — веднага след като изтеглил бойците си от Олтения — Пазвантоглу бил ги насочили срещу Ниш, Кладово, Неготин и пр центрове на Източна Сърбия. През туй време Портата пак напомнила на Тръстениклиоглу, че негова задача е да отвоюва Никопол и Оряхово от бунтовниците, тъй като Плесли Мехмед бил непоправимо разбит στ тях. Знаменателното в случая е, че властта подчертавала: в румелийските дела не бива да се допуска намесата на Тепеделенли Али⁸². Колко уместно било това предупреждение, ще разберем твърде скоро.

През март Пазвантоглу отпратил нови дружини към Ниш и заел Берковско⁸³. От същия месец — според приписки и предания — датира разорението на Тетевен от кърджалиите. По установена вече практика те поискали от града значителен откуп в пари. Местните органи на самоотбраната се решили обаче на сражение с нападателите; тетевенци били разбити, а селището опожарено и разграбено. В редовете на кърджалиите също се намирали тетевенци. Преданията не са запазили имената на главатарите им, но знаем, че те били наричани „консули“⁸⁴.

Много по-застрашителни за Портата действия продължавали да се разиграват из Източна Сърбия, където Мустафа паша, мухафъз на Белград, отнасяйки частични сполуки, скоро бил принуден да изостави Кладово и Неготин в ръцете на отцепника⁸⁵. Въпреки уверенията на Муса паша, че бил превзел Оряхово в началото на април⁸⁶, територията между София и Ниш се намирала изцяло извън контрола иа централната власт - държели я кърджалийски главатари⁸⁷.

Както вече твърде често, изследването и сега трябва да съди за успехите на анархията по взетите срещу нея мерки — например по смените в командването. Очевидно сполуките на Пазвантоглу и съюзниците му през пролетта на 1801 г. били по-едри, отколкото признавала Портата; понеже през май тя издала две нареждания: бил лишен от везирски сан Осман Пазвантоглу и бил назначен отново за бейлербей на Румелия Хакъ паша⁸⁸ известен с шумните си обещания от 1796 г. да ликвидира анархията и с нищожната реализация на тия обещания.

Както съобщава Джевдет, назначаването си той дължел на поведението на Гюрджи Осман паша, подозиран в сговор с Пазвантоглу. Хакъ паша се съгласил да заеме неговото място само ако Портата би му гарантирала петгодишен срок за длъжността бейлербей на Румелия⁸⁹.

 

„РАЗМИРИЕ НА КОМАНДВАЩИТЕ“

И НОВИЯТ ПОХОД НА КАРА ФЕЙЗИ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ

 

Дотук нееднократно споменавахме честите смени в командването срещу анархията като доказателство за безпътицата на централната власт. Но от май 1801 г. нататък с право трябва да посочим като нов компонент в румелийската анархия размирните действия на някои правителствени командващи и дори главнокомандващи.

Вече видяхме, че Селим III с големи усилия уталожи такава опасност през 1797 г. — в навечерието на големия поход и втората обсада на Видин: тогаз съперничеството между Ало и Мустафа паша било обуздано само от авторитета на Хюсеин капудан-паша. През годините между втората и третата обсада на Видин Портата често трябвало да уволнява, екзекутира или заточава някои свои военачалници против размирието — подозренията ѝ, че те били в таен сговор с Пазвантоглу, обикновено се оказвали основателни. Но през пролетта на 1801 г., когато султанът лишил от доверие Гюрджи Осман паша, когато срещу унизителни гаранции отново привлякъл Хакъ паша, когато продължил да търпи в Одрин Таяр паша с побуялите му анадолци, султановото объркано поведение сякаш дошло да превърне командващите в кърджалийски главатари. Настрана от агитацията и предимно подкупите на Осман Пазвантоглу, самият ход на събитията тласкал сераскерите към размирие. От тази пролет нататък централната власт била заставена изобщо да се откаже от съдействието на външни по отношение на румелийската анархия сили (каквито били анадолските еялетлии, личните гвардии на разни паши, неголемите поделения низами и пр.) и изцяло да се облегне... на самата анархия.

Хакъ паша с отговорност пристъпил към задълженията си, които за него означавали реабилитация. Той не пропускал да напомни, че бил станал жертва на интриги, че и сега — вместо да бъде отправен срещу Видин — трябвало да отведе бойците си в Одрин (а там седял Таяр паша)⁹⁰. Парадоксът бил комичен: Портата назначавала бейлербейове, сераскери, миримирани, башбогове против размирието, а не смеела да ги отдалечи от Одрин, за да не влее сама нов приток в размирното море, за да им попречи да се впуснат във въоръжена вражда помежду си.

Въпреки нейната предпазливост още през май Хакъ и Гюрджи Осман вече били в конфликт. Таяр паша пазел що-годе реда в Одринско, а Мустафа паша — в Белград, докато между тях анархията тържествувала, реално застрашавайки и тия раздалечени островчета на централизма.

Всеки нов провал за властта през последните години бил следван от нов кърджалийски поход из Източна Тракия: щом избухнал конфликтът между правителствените командващи. Кара Фейзи пак наводнил с обединени дружини Одринско, Лозенградско, дори Родоско. Портата току-що била възрадвана от някои сполуки на Тръстениклиоглу, който нанесъл удар на Пазвантоглу под Никопол, като в боевете особено се отличил и карнобатският аян Сербестзаде, и шуменският — Чаушзаде⁹¹. Гюрджи Осман паша нагло си приписал заслугата за този успех и поискал от Цариград големи суми⁹². Без да забележи, че победителите били твърде многобройни като за така смътна победа, Портата повишила тон към отцепника. Тя наредила на командващия войските в Крайова (който бил ѝ предал молбата на Чингиз Гирай и Осман Пазвантоглу за нова амнистия) да не се обвързва с ангажименти по този въпрос. За нея било ясно (най-сетне все пак!), че чрез такива преговори Пазвантоглу само печелел време⁹³.

Посред цялото туй ведро настроение в Цариград гръмнала вестта, че кърджалиите били около Одрин, току-що опразнен от Таяр паша, който трябвало да отстъпи крепостта на Хакъ паша, новият бейлербей⁹⁴. Проумяла, че над столицата надвисва непосредствена опасност, властта провъзгласила Таяр паша за главнокомандващ против кърджалиите⁹⁵ — странно, когато срещу тях наскоро бил назначен Хакъ паша с петгодишна гаранция.

Хакъ паша потеглил от Пловдив към Одрин, но бил принуден от кърджалиите да се върне по петите си, търпейки тежки загуби. Положението в Одринско било отчаяно, докато Хакъ все пак отправил към старата столица арнаутски части. Областите от Одрин до Ниш включително били под контрола на кърджалиите. Към края на юли Хакъ паша обявил победата си над Бекирлили (или другаде — Филибели) Кара Мустафа, който предвождал едно кърджалийско съединение. Тази победа на пашата накарала две други съединения да се изтеглят без боеве към Видин.

Въпреки това Хакъ паша не прочистил от кърджалии Източна Тракия. Посред неговите, начесто обявявани сполуки, никак не можем да открием решаващата. Напротив, дипломатическите рапорти споменавали ту че „околностите на Одрин все още гъмжат от обирници-планинци, избягнали преследванията на Хакъ паша и разположени — на брой около 2000 души — на няколко мили от този град“, ту че „всеобщата радост от тия събития (излагане на отрязани глави пред сарая, б. а.) е затъмнена от тревогата, която предизвиква съпротивата и числеността на разбойниците“⁹⁶.

Така противоречиви вести ни навеждат на извода, че Хакъ паша не постигнал никакви различия с традиционната вече участ на румелийските бейлербейове в борбата им против анархията — за разлика от тях той просто умеел да лъже по-гръмко.

 

АКТИВИЗИРАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО В БОРБА ПРОТИВ АНАРХИЯТА.

СЪЮЗ НА АЯНИТЕ

 

Още от първата година на XIX в. наблюдаваме как си пробива път една тенденция, макар не качествено нова, що се отнася до войната срещу анархията: старанието на централната власт да активизира мирната рая срещу кърджалиите. То засипвало румелийските кадийства с фермани по организация на отбраната, охраната, взаимната информация и настъплението против размирните дружини. Привидната монотонност на тези заповеди не бива да ни заблуждава: в тях прозира настъпателно степенуване, което трябва да проследим.

Така след 1786—1787 г. се наложила практиката да бъдат създавани по места наемни дружини — т. нар. „сейменски“. Тях била задължена да издържа раята от съответното селище, а били ръководени от местния аян, кърсердар или друг орган. Развитието на нещата доказвало обаче, че тия наемници бодро и вкупом преминавали към кърджалиите. Тогаз властта се отказала от помощта на сейменските местни дружини, нареждайки нито един от „сеймените-арнаути“ да не бъде повече допускан в Румелия⁹⁷. Тя нямало как обаче да се отърве от ония, които тук били у дома си.

Наемниците-сеймени, които практически не се отличавали от еялетлиите, а следователно и от кърджалиите, всъщност представлявали част от размирниците. Преследването на „арнаутите“ с което твърде често ни занимават ферманите след седемдесетте години на XVIII в., не можело да ограничи анархията, тъй като нейните сили неизтощимо извирали из самата Румелия. Но за нас е съществен друг извод от въпросните разпореждания: отказът на централната власт от местните войски като институция. Макар още дълго ферманите да призовавали „аяните с техните войски“ (т. е. еялетлиите), то явно е, че след началото на XIX в. успоредно с напъните за създаване на „новата войска“ се набелязала и друга мярка: премахване на разните форми на „местна войска“.

Поради грижите, които ѝ причинявали местните наемници, Портата била принудена да издири, да намери и се опре на ония елементи по места, които по социалната си същност били заинтересовани в уталожване на вече петнайсетгодишната анархия.

Кои били те?

Не е трудно да отгатнем: дребните или средните производители, които размирието жестоко и всекидневно разорявало. Не тук, а в края на изследването ще се спрем върху отражението на „кърджалийското време“ върху живота и съзнанието на българите, но дотукашното изложение на събитията бе достатъчно, за да ни увери колко непосилно тежки били тези години за населението на земите ни. И ето след началото на века ферманите все по-често призовавали него, карали го да извърши посилно и непосилно, за да умиротвори Румелия.

В това направление централизмът имал да преодолява собствените си постановления допреди анархията - категоричната възбрана да бъде притежавано, камо ли употребявано оръжие от немюсюлманските поданици; имал да преодолява вековната практика, според която из заробените земи били разрушавани всякакви крепостни съоръжения. Сега властта трябвало да отмени своите закони или практика. Тя трогателно зовяла румелийското население — „мюсюлмани и рая“ — да се въоръжава с каквото може: огнестрелно оръжие, ножове, брадви, коси и сърпове. Приканвала го не дори към самоотбрана, ами към нападения над размирниците, щом и където се появели. В същите разпореждания тя обвинявала аянството и еялетлиите в съдействие с анархията. Портата заповядвала на мирния производител да не изплаща откупи на насилниците, ами да хвърля всички сили срещу тях⁹⁸.

Общите разпореждания по активизиране на населението против анархията били следвани от по-конкретни. Един ферман нареждал например то да образува дружини, които да се справят със сеймените. За тази цел раята трябвало да уреди охраната на проходите и бродовете, да търси сражения с размирниците⁹⁹.

Пълната безпътица, в която се лутала централната власт проличава по факта, че едва месеци след мобилизацията (на книга, разбира се) на населението срещу сеймените през ноември 1800 г. тя вече отстъпила пред исканията на Тръстениклиоглу сейменската институция да бъде превърната в опора на борбата против кърджалиите и Пазвантоглу. Става дума за „проекта“ на русенския аян да създадял войска от 4000 сеймени в Северна България¹⁰⁰. Съвсем ясно е, че такава войска не била създадена.

Във връзка с похода на Кара Фейзи из Източна Тракия през лятото на 1801 г. пък можем да забележим как Портата отстъпила и от друго свое становище: обвинението срещу аяните, че съдействат на анархията. Ужасът пред хилядите кърджалии я накарал да издаде еднообразни разпореждания, с които овластявала аяните от южните краища на Румелия да наберат опълчение от населението на аянствата си и да го отправят срещу Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Исаоглу. Тя особено разчитала на някои изтъкнати аяни, а именно: Сербестзаде, Токатджиклиоглу, Сирозли Исмаил и аяните на Петрич, Мелник, Демирхисар¹⁰¹.

Изброените били типични „уседнали“ размирници, всевластни върху дадена територия. Опасността откъм Пазвантоглу и Чингиз Гирай обаче накарала властта да затвори очи за фактическото самовластие, за нескритото неподчинение на тия аяни — те процъфтявали именно поради паниката в Цариград пред „подвижното“ размирие, оглавявано от Кара Фейзи и инспирирано от Пазвантоглу.

Внезапното единодушие между аяните от устието на Места до Черно море и техният ефективен съюз дали резултати, от които властта отдавна била отвикнала. Те се дължели само на това, че уседналите размирници държели техните владения да не бъдат разорявани от подвижната анархия, та стръвно ги охранявали. Зa разлика от правителствените командващи, които воювали за султанова сметка, аяните се борели за своя — за едно статукво, което напълно ги удовлетворявало. А това, че Портата се видяла принудена да разчита на тях, било изцяло в тяхна — не в нейна — полза. Победите им над кърджалийския поход само дозатвърдили господството на Токатджикли, Сербестзаде, Сирозли Исмаил и пр. Вече не единствено султанът желаел граждански мир, в който да заработи постарому вековната машина за феодална експлоатация — такъв мир и със същата цел бил необходим и на аяните.

Характерно е също, че през 1801 г. аянският съюз не си послужил с наемници. Аяните рекрутирали опълчение от населението на своите кази — от производителите, които не били намерили интерес в анархията, ами упорито оставали върху земите си. Впрочем поради своята дълготрайност, поради изграждането на собствена структура и методи анархията поляризирала не само управляващите законно или по узурпация — тя допринесла за поляризиране и на експлоатираните. Онези от тях, на които размирието предлагало изход към по-добро или поне към по-малко зло, отдавна се намирали в движение. Останалите — които смятали за по-перспективно да отстояват стопанството си, сега от своя страна трябвало да се превърнат в бойци. В огромен резерв против анархията.

Описаната практика явно била затвърдена при кърджалийския поход от 1801 г. Свидетелство за това е фактът, че се натъкваме на стереотипни нареждания — един и същ „циркуляр“ за мобилизация на цялото, годно да воюва, население от определена каза. Дори невинаги е отбелязано името на казата, докато методът на опълчението — винаги. Според наличните окръжни казите Сливенска, Лозенградска, Бунархисарска, Визенска, Петричка и Мелнишка трябвало да изведат по 1000 души опълченци под началството на аяна си. Между тия аяни имало съподчинение, като основни командващи били Сербестзаде, Токатджиклиоглу и Сирозли Исмаил — останалите се поставили под заповедите им¹⁰².

Схватките на аянското опълчение с кърджалиите из Одринско, Лозенградско и Визенско ще да се разиграли през август. В тях паднал един от вождовете на кърджалийския съюз Исаоглу,чието ликвидиране си приписал Хакъ паша¹⁰³. 

Кара Фейзи бил бит „от голяма войска“ из Визенско и бил притиснат да се върне към Балкана. Последвало нареждане да бъде прерязан пътят му¹⁰⁴, което не ще да било изпълнено, понеже прочутия главатар се придвижил успешно нататък. Във всеки случай безспорно е, че съюзените аянски опълчения разбили значително кърджалийско обединение, което вече за трети път извършвало победоносни походи из Източна Тракия.

Тук възниква въпросът: след като кърджалийството доузряло по типология, не идел ли часът, когато щяла да се зароди една враждебна нему система — също спонтанна, също функционална и адекватна на специфичните румелийски условия от началото на XIX в.? Става дума за самоорганизацията, самоотбраната, самоуправлението на села, градове и кази из Румелия. Все по-често след началото на века ще забелязваме, че тук кърджалийството срещало отпора не на цетрализма, на войските и военачалниците му, а на местните опълчения от населението, предвождани от чорбаджии, аяни и пр. местни първенци. Все по-често ще се говори за самоделни укрепления, изборна стража, колективно заплащана и издържана от населението.

Пример за подобна практика бил не само съюзът на беломорските и източнотракийските аяни, които организирали всъщност контрапоход от своите подвластни. Пример е укрепяването на Котел през 1800 г. под управлението на Божил Чорбаджи, а също и самоотбраната на Тетевен през пролетта на 1801 г., ръководена от Семко Чорбаджи¹⁰⁵.

Ще рече, срещу анархията като процес се развивал  противоположен процес: изграждане на нова, непозната дотогава структура, в която активната роля принадлежала на производителното население и изборните му органи. Тази структура трудно може да бъде доловена по османски източници и още по- малко — по дипломатически донесения. Но дори спорадичните данни за нейното съществуване и функциониране опровергават популярната представа, че през кърджалийско време мирният производител бил просто наковалня под чука на размирието.

Още един, особено красноречив пример: през есента на 1801 г. Осман паша (не Гюрджи Осман, който вече вилнеел из Тракия) отправил анадолски части към Оряхово, а Хасан паша — към Никопол, за да подсилят блокадата около Видин. Двата корпуса се съединили по Осъм, като имали задача да очистят дунавоките острови „от гадове“. Неясно защо обаче те зарязали задачата си и свърнали към Свищовско и Разградско да се снабдяват с храни, т.е. да грабят.

Освен казите Русе, Разград и Шумен, подчинени на Тръстениклиоглу, по него време цялата област до Балкана „се бунтувала, та не дала нищо“ — никакви провизии за армията. На всичко отгоре селяните от Търновско и Свищовско влезли в сражение с пашите при с. Българско Селве (Зимми Селвеси) Докато боят траел, в тил на пашовата армия се появили „други разбойници“ и тя се озовала между два огъня, та побягнала към горско Селве, където се организирала, а на следващия ден потеглила за Голяма Липница. Тръстениклиоглу се намесил тогаз на страната на пашите, набирайки от казите до Балкана и от Силистренско 20-хилядно опълчение „от раята“. С тези огромни сили той нападнал бунтовниците в Липница и ги разбил, като взел над 3000 пленници. Те заявили, че били мирни хора, но аяните насила ги подкарали, като преди туй им „прибрали книжата“. След потушаването на този голям метеж Осман паша пак се отправил с  войската си към -Оряхово¹⁰⁶.

Числените данни от цитирания доклад непременно са преувеличени — военачалниците на Портата системно я заблуждавали относно своите контингенти и загубите на противника. Но ясно е, че през есента на 1801 г. в Средна Северна България произлязло голямо сблъскване между войска и българско селско опълчение. Въпреки извиненията на раята, дето била подкарана насила от аяните си, фактът, че в иначе подробния доклад не е споменато нито едно аянско име, че бунтовниците са означени най-общо като значителна стихийна маса, че срещу нея трябвало да се притече в помощ на пашите сам Тръстениклиоглу с хилядна сила, че произлезли поне две крупни сражения, при които единият противник се окопал в Българско Селве, а другият побягнал в Турско Селве — всичко това доказва, че е дума за селски бунт, предизвикан от правителствени реквизиции и по-точно от мародьорство. Не без значение е, че пашите не посмели да отправят фуражири с малки поделения, ами вдигнали целия свой ефектив — т. е. повели войската си на грабеж из казите, неподчинени на Тръстениклиоглу. Затуй русенският аян тъй сърцато я подпомогнал; той извел опълчението от своите владения срещу разбунтуваната рая на съседните, неподвластни нему кази.

Документът откровено говори за „населението от казите до Балкана", което било се бунтувало — още едно доказателство, че и мирните производители из Северна България всъщност не били мирни. За степента на тяхната боева активност свидетелства най-вече това, че двама паши с целите им сили били разгромени от разбунтуваното местно население, преди да ги отърве Тръстениклиоглу. Намесата му била резултатна затуй пък, че я осъществило също опълчение от населението — една практика, която все повече ще си пробива път след началото на века.

Впрочем при разгърнатите бойни действия през октомври  1801 г. в Търновско и от едната, и от другата страна вече стояли не сеймени, не наемници еялетлии. Сега това били мирни производители, резерв на Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу. Не в зараждането си, а дори в разгара си бил процес, който щял да се отрази решаващо върху анархията.

 

ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМЕНИ ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1801 г.

 

Такъв поврат обаче бил още далечен. Но ранната есен на 1801 г. донесла събития, които по-нататък щели да доведат до един не обусловен от анархията, но всестранно стимулиран от нея резултат: Сръбското въстание.

С признаването на Пазвантоглу за видински паша през 1799 г. Портата трябвало да разреши на съюзниците му — белградските еничари — да се приберат в Белград. Страхувайки ce от недоволството на въоръженото сръбско население, което била използвала срещу еничарите и Пазвантоглу, тя наредила да бъде разоръжено — т.е. скъсала съюза си с него. Това накарало еничарите да се почувстват всесилни. Те избрали из своята среда четирима вождове — т. нар. „дахии“ — и установили самовластието си над целия Белградски пашалък¹⁰⁷.

През септември 1801 г. се разбунтувал отново еничарският гарнизон в Белград. Комендантът на крепостта (Мустафа паша, бивш бейлербей на Румелия и пълномощник в борбата против кърджалиите, участник в голямата видинска обсада) бил пленен от бунтовниците. Всички опити на частите, командвани от сина му и от аяна на Ниш, да бъде освободен останали безплодни¹⁰⁸.

Тъй като раздвижването, а по-късно и въстанието на сърбите са въпроси, които принадлежат към националнореволюционните борби на балканските народи, тук те ще бъдат засегнати само дотолкова, доколкото стоят във връзка с анархията. Уместно е да проследим тези събития според Рат-Кил, понеже именно той ги третира в такъв аспект.

„Безредиците, избухнали в Белград — пише на 10 октомври Рат-Кил, — могат да бъдат съдбоносни за Османската империя и твърде неизгодни за Австрия, ако Пазвантоглу намери начини да разпростре и да закрепи властта си между Дунава и Сава.“ По-нататък австрийският представител посъветвал Портата да амнистира или дахиите, или отцепника, за да осуети единодействия  помежду им¹⁰⁹.

Бунтовниците формално признавали своя пленник Мустафа паша за комендант на Белград, а всъщност управлявали те. В крепостта били се завърнали 300 еничари — „креатури на Пазвантоглу“. Без да се съюзят явно с видинския отцепник, те използвали обстоятелството, че между Цариград и Белград лежели неговите владения. „Изобщо — пише Рат-Кил през октомври 1801 г. — струва ми се, че двете страни (Портата и Хабсбургите, б. а.) са равно заинтересовани да ликвидират една анархия, която от Видин вече се простира и до Белград, а би могла да обхване и Босна, като въоръжи тамошните храбри и свирепи народи по протежение на границата ни, която би била изложена на неизброими опасности. Ако нашият имперски двор не пожелае да потуши тия размирици чрез пряка и активна помощ, нека високият му разум поне го склони да не се противопоставя на мерките в този смисъл, които Портата смята да възприеме. Най-ефикасни от всички тях безспорно е той да пресече притока от храни и боеприпаси към Видин — това огнище на бунта, досега непристъпно за османските сили.“¹¹⁰

Също както руския двор, и австрийският бил раздвоен по отношение на размирието: политически интереси диктували на Австрия да насърчава или поне да не осуетява отцепничествата, които разклащали османската власт върху граничещите с Австрия краища. Но класовите интереси на Хабсбургската монархия били застрашени от такива прояви, защото те активизирали „храбрите и свирепи народи“ покрай границата ѝ. И най-вече — понеже примерът на тия народи бил заразителен.

В крайна сметка Австрия се присъединила към гладната блокада, на която трябвало да бъде подложен Видин. Освен туй австрийският представител в Цариград непрестанно настоявал пред Портата да реорганизира средствата си за борба против анархията, помагал ѝ с оперативни съвети. Той дори неведнъж ѝ предложил съвместни военни операции в Северна България и Източна Сърбия, но „турските министри съвсем не бързат да се съгласят с някакъв вид помощ от имперския ни двор за потушаване на размирието в Румелия. Това се дължи не на горделивостта, а на... страха от високата цена, която бихме поставили на своята помощ. Страх, който произхожда несъмнено от недоверието, вдъхвано на Портата и подхранвано от руската политика...“¹¹¹ Това недоверие отивало дотам, че Портата след като сама била помолила Австрия за инструктори при проектираната обсада на Видин, набързо ги отпратила, без да бъдат пропуснати в стана на обсадителите¹¹².

С една дума, османската власт се отнесла към въпроса за военна подкрепа от страна на Австрия срещу Видин и Белград със същото колебливо полусъгласие, а всъщност - несъгласие, с което посрещнала и предложенията на Русия. Освен всичко тя питаела нови надежди да се справи с многолетния конфликт в Румелия: на 26 септември 1801 г. бил подписан договорът между Турция и Франция, който слагал край на френското присъствие в Египет и на заплахата то да се разпростре покрай брега към Мала Азия. Този договор щял да развърже ръцете на Селим III, позволявайки му да съсредоточи всички свои сили срещу размирна Румелия.

Тук бихме отделили внимание на един последователно отминаван в литературата факт, що се отнася до състоянието и възможностите на османския централизъм през края на XVIII и началото на XIX в.: повече от три години Портата воювала на два фронта — против анархията и против французите в Египет със съвсем различен успех. Тоест: докато Селим III проявил небивало безсилие срещу крайно опасния за него вътрешен враг, най-успешно се справил с опасността от френско завладяване на Египет. Възможните възражения, че двата врага на Портата били неравно могъщи, само биха аргументирали един натрапващ се извод: врагът на османския централизъм в Румелия бил неизмеримо по-силен, отколкото френската експедиция в Египет. Извън това, при съпоставка ред качествени показатели били на страната на французите в Египет, а именно: последните представлявали армия, а не въоръжена тълпа, те били под компетентно военно командване, те търсели да овладеят области, над които османската власт била по-прозрачна, отколкото над Румелия. Допълнителен плюс за французите било географското разположение на онази османска провинция: за разлика от Румелия, преддверието към Цариград, Египет бил отдалечен от столицата. Дотам Портата практически могла да придвижи също само експедиционен корпус — експедицията на Хюсеин капудан-паша, най-изтъкнатия османски военачалник от разглеждания период. Но и Хюсеин капудан-паша, който спечелил войната срещу Бонапарт, под Видин претърпял поражение.

Възражението, че в Египет Портата била подпомагана от руската и английската ескадра, ни навежда на равностойна аналогия: в Румелия борбата против анархията всъщност била реално опряна върху бойната готовност на Австрия и Русия; Портата тихомълком разчитала на тази готовност. Но при все това османската власт отнесла победа над французите, докато в Румелия перспективите за каузата ѝ непрестанно се влошавали.

Очевидно не количественият момент бил решаващ за диаметралния изход на двата въпросни конфликта. Единствен, но съдбоносен качествен момент придавал сили на анархията в Румелия: тя била социален конфликт. Именно по тази причина резервите на анархията не пресъхвали.

 

ПРЕГОВОРИТЕ НА ПАЗВАНТОГЛУ С ФРАНЦИЯ И ЗАВОЯТ В НЕГОВАТА СТРАТЕГИЯ

 

Не сме в състояние да отсъдим в какво точно се изразявало взаимодействието между Пазвантоглу и Франция през годините 1796—1801, докато европейските дипломатически агенти в Цариград твърде често говорели за френското подбудителство или за активна помощ в инструктори и дори в пари за видинския отцепник от страна на Франция. Неясно си остава доколко подобни съобщения се опирали на действителни факти и доколко били израз на обсесията пред „демократическата хидра“ в Европа.

Интересите на френската буржоазия ѝ налагали тя да приветства всички врагове на феодалния легитимизъм в Европа. Впрочем значителният бунт на Осман Пазвантоглу (както и на Тепеделенли Али) трябвало да намери естествен съюзник в лицето на Франция. Но естествен все още не означава действителен. В конкретния случай — по две причини.

Първо: идеологическата обвивка на бунта на Пазвантоглу била поне двойствена. Въпреки отделни искри „демократизъм“ в нея, тя си оставала феодално-просветителска, от една страна, а, от друга — реакционно-феодална.

Второ: проектите за експанзия на буржоазна Франция ѝ поставяли множество неотложни и напрегнати задачи. Все още ненабрала достатъчна мощ, тя трябвало да степенува своите интереси. Пазвантоглу не бил за нея интерес от първа величина.

В началото на 1801 г. австрийският представител писал до своя двор: „Депешата ми се отнася до размирието на Пазвантоглу, което описвам другаде, както и неговите враждебни намерения; възможно — към нашите земи. Че този главатар на бунтовници може да е получил пари, пратеници, директиви от страна на французите и да е бил дори подбуден да безпокои границите на Банат — това са неща съвсем правдоподобни и много аналогични на онази политика, чрез която те така добре успяха в Нидерландия, в Германия, в Италия и която може да е способствала за техните бързи успехи срещу Австрия... Цялата  ми кореспонденция от започването на тази демократическа война (анархията в Румелия, б. а.) свидетелства, че не съм престанал  да привличам вниманието на имперския двор върху тайните козни между французите и Пазвантоглу.“¹¹³

Оттам нататък австрийският агент съобщил сведенията,  придобити от някой си Жан Шварц, „презираем човек“ и „син на престъпник“, когото използвал като шпионин около Видин. Същият донесъл, че на 14 април 1799 г. във Видин влезли 6 коня, натоварени с дукати и екюта, водени от „един френски сераскер“.  А на 28 октомври 1800 г. по френско настояване Пазвантоглу бил подготвил нападение над Банат. И двете тия сведения Рат-Кил основателно поставя под съмнение¹¹⁴.

Ако до 1801 г. говорим за интереса или натиска, за сондажите или авансите на европейските сили по отношение на Видин, то от 1801 г. датира едно друго наблюдение: активният стремеж на Осман Пазвантоглу да сключи договор, да се постави под покровителство, да използва за посредничество и пр. оттенъци на съюзни връзки с някоя (бихме казали: с коя да е) европейска сила. По всяка вероятност отцепникът си е давал сметка — особено подир създаването на нарочен руски корпус срещу Видин, — че успехът или неуспехът на делото му не ще бъде решен чрез оръжие. Че на всяка цена трябва да си гарантира признанието на една велика сила.

Държането на Австрия и Русия не оставяло място за надежди у Пазвантоглу. Въпреки туй в началото на 1801 г. той (както личи от кореспонденцията му — не за първи път) пожелал да се постави под руско покровителство или да бъде поредно амнистиран по застъпничеството на руския цар. Такова застъпничество едва ли му било необходимо, както ще заяви по-късно пред Талейран неговият пратеник: Пазвантоглу просто искал да ангажира Русия в легализирането на неговото самовластие над Видинско.

Видяхме, че руският агент в Букурещ оставил без последствие демарша на Пазвантоглу.

Пазвантоглу осъзнал, че авансите му не намират почва и хвърлил всички средства, за да придобие признание от Франция. Известен интерес, който Директорията била проявила към него, съвсем беглите контакти между Видин и Париж подкрепяли вярата му, че не са изключени някакъв род отношения между него и Консулството. С тази цел през есента на 1801 г. той проводил в Париж двамина свои агенти: Недялко Попович и Полисой Кондон. Първият се представил пред Талейран като „базиргянбашия“ на видинския паша, а вторият (преподавател по класически езици във Виена, духовник от гръцки произход) — като негов виенски агент.

Мисията на Попович и Кондон в Париж като най-значителна дипломатическа акция на отцепника е доста подробно описана досега¹¹⁵. Накратко, двамата пратеници представили на Консулството славните предложения: 1. Пазвантоглу ще подпомага с всички средства всички промени, които Франция би пожелала да наложи в устройството на Османската империя. 2. Пазвантоглу ще участва с всичките си бойни сили във всяка евентуална война между Франция и Турция на страната на първата. Срещу това нему и на Чингиз Гирай републиката ще гарантира една независима област, която да управляват. 3. Ако интересите на републкямга ѝ продиктуват мир с Турция и запазване на статуквото на Балканите, Пазвантоглу предлага приятелски договор на Франция, като се задължава да не води бойни действия срещу Портата. Той предлага на Франция да си припише тя заслугите за неговото смиряване, издействайки му амнистия, която Портата всякак би му дала и без външна намеса. 4. Предлага всякакви търговски привилегии и закрила на френски поданици, които търгували с Видин или с Влахия¹¹⁶.

Заслужават внимание и някои пасажи из доклада на Талейран (който лично разговарял с пратениците) до първия консул.

Външният министър на Франция си съставил картина за властта на Пазвантоглу — тя била крепка и популярна, била охранявана от предана на вожда си войска до 10 000 човека, като при нужда същият можел да мобилизира и 12 000 християни от областта. Особено подчертани били привилегиите на търговците от Видинско.

Що се отнася до намеренията на отцепника, тях пратениците представили като изцяло зависещи от политиката на Франция. Пазвантоглу и Гирай смятали да потеглят срещу Цариград и да установят власт над цяла Румелия, но обратът в турско-френските отношения бил ги разколебал. Съзнавайки своята неподготвеност и невежество, Пазвантоглу молел Консулството да му изпрати един французин за стъветник, като се задължавал да устрои владенията си по френски образец, а също и да съгласува всички свои бъдещи намерения с политиката на Франция.

Прекадено сензационни може би са разкритията, които Кондон направил пред Талейран за агентурата на Пазвантоглу във Виена. Преди много време там бил разкрит заговор срещу Турция, в който участвали редица видни гърци, а между тях и Кондон лично. След провала на този заговор пратеници на Пазвантоглу продължавали да поддържат връзка с представители на поробените от Турция народи във Виена — един от тях бил по чудо оцелелият Попович.

Към края на своя доклад Талейран подчертал, че двамината агенти му направили впечатление с ентусиазма си към каузата на отцепника, че били хора начетени, с жив дух¹¹⁷.

Напълно възможно е представители на зараждащите се балкански буржоазии, живеещи във Виена по търговските си дела, да симпатизирали на каузата на отцепника. Но в сведенията на Попович и Кондон за виенския заговор и провала му прозира твърде ясно стремежът на Пазвантоглу да докаже на Франция, доколко той е враг на Австрия, доколко неговите агенти там са били репресирани. Пазвантоглу отчитал, че за момента няма защо да настоява пред Консулството на враждата си с Портата или с Русия; противник номер едно за Франция през 1801 г. била Австрия. По тази логика си позволяваме да се усъмним в истинността на сведенията относно заговора във Виена.

Излишно е да гадаем дали Франция (заинтересована в бунта на Пазвантоглу, докато експедиционният ѝ корпус в Египет се задъхвал и издъхвал) би приела предложенията на отцепника, ако те не били дошли тъй късно — тъкмо когато правителството ѝ преговаряло за мирен договор с Портата. В хода на тия преговори турският посланик в Париж бил получил инструкция да не допуска никаква клауза в договора, която дори да споменава Пазвантоглу. Тази инструкция той успял да осъществи¹¹⁸. И така мисията на Недялко Попович и Кондон в Париж през есента на 1801 г. оставила следи само в литературата. Контекстът ѝ обаче ни подава два важни извода:

Първият: Пазвантоглу - един отцепник, типичен за къснофеодалната действителност - се опитвал да представи своя бунт за движение, за борба срещу съществуващия строй. Предпоженията на Пазвантоглу да съдейства за преустройство на Османската империя; обещанията му да уреди „по френски образец“ собствените си владения; заявлението му, че има подкрепата на едрите търговци и на селячеството от християнските народи — всичко това очебийно се свързвало със система от постановки, представлявало програма. (Друг въпрос е, че тази програма била съставена не за вътрешнополитически цели — да обяви промяна в производствените отношения, — а за цели външнополитически: да бъдат привлечени към Видин симпатиите на буржоазна Франция.)

Вторият извод: през 1801 г. и за Портата, и за Пазвантоглу станало ясно, че съдбата на Видин ще бъде решена не чрез военни ами чрез дипломатически средства. Затуй Пазвантоглу настоял да бъде признат от някоя европейска сила. След като Франция му отказала съюз, отцепникът бил принуден да търси друг покровител — Русия или Австрия. Самият факт, че тези държави били едни от крепостите на късния феодализъм в Европа, заставил Пазвантоглу да снеме буржоазната маскировка на бунта си. Впрочем след 1801 г. той ще апелира да бъде признат просто като успял отцепник. Понеже за него основна цел било самавластието на всяка цена, нека не се чудим, че „програмата“ на Пазвантоглу се люшкала между несъвместими крайности и изцяло зависела от желания съюзник в Европа.

Едновременно с мисията на Попович и Кондон френският представител при Портата информирал първия консул, че двамина гърци, пратеници на Пазвантоглу, били разговаряли с Шарл Берони, комуто предали изобилни и важни сведения за състоянието на Турция и за Пазвантоглу. Берони бил готов да приеме мисия до отцепника¹¹⁹.

На 10 септември новият френски посланик при Портата — генерал Себастиани — получил инструкция да увери Селим III в най-мирните намерения на републиката. Там между другото било казано: „Първият консул би желал да има сведения, по-малко неопределени от онези, които се ширят из Европа от много години, върху реалното положение на Пазвантоглу; за връзките които се смята, че този бунтовник има с непокорните еничари из множество пашалъци и в самия Константинопол; за неговата поддръжка, която приписват на някои могъщи хора от Дивана, за истинското впечатление, което методите на този вожд упражняват върху духа на народа, на войската и на видни хора в имперската столица; за системата на репресии или на съпротива която следва да бъде упражнена спрямо него.

Тъй като в Константинопол не бяха пропуснати никакви възможности да бъде отчуждена Портата от френското правителство възможно е да сте в състояние да узнаете какъв род връзки са съществували между Пазвантоглу и Франция. Не ще измените на истината, ако се уверите, че такива никога не са съществували; Франция никога не е била запозната със стремежите, надеждите и методите на този разбунтуван управител, освен чрез вестниците.“¹²⁰

Безочливите обрати не са рядкост в дипломацията, но е наистина любопитно да сравним два дипломатически документа: току-що цитирания и писмото на Директорията „до славния и великолепен господар Пазвантоглу“ от 28 януари 1798 г.¹²¹ Това сравнение изисква досущ кратък коментар: докато през 1798 г. Франция гледала с надежда на Пазвантоглу и подхранвала съответни надежди у него, през 1801 г. тя „никога и никога“ (употребено действително два пъти в едно изречение) не била познавала този бунтовник.

Консулството вече било недалеко от още по-безочлив обрат: Френската империя. Зараждащата се буржоазна монархия подавала ръка на феодалната. Между другото заради това сближение можел да бъде жертван един провинциален отцепник на Балканите.

 

ПРЕГОВОРИ НА ПАЗВАНТОГЛУ С РУСИЯ И АВСТРИЯ ПРЕЗ 1801 — 1802 г.

 

Иначе събитията в Югоизтока още не предвещавали заника на Пазвантоглу. Дори, напротив: сполучливият бунт на белградските еничари, селските бунтове в Мала Влахия, размирието на султановите паши в Румелия говорели, че звездата на отцепника е в зенит. Той се възползвал от новите тревоги на Портата, за да си осигури покровителството на поне една от съседните империи.

Характерно е, че към края на 1801 и през началото на 1802 г. и Русия, и Австрия проявили засилващ се интерес към състоянието на нещата в Северна България, Източна Сърбия и Мада Влахия — превърнати вече в плътно метежно море. Този интерес се проявил двояко. От една страна, и Русия, и Австрия продължили да предлагат военна намеса в помощ на Портата, а, от друга — и двете отправили тайни пратеници във Видинско, за да се снабдят с по-богата информация.

Още в края на 1800 или през 1801 г. във Враца пристигнал руски агент, който трябвало да проучи обстановката, а волно или неволно вдъхнал у някои врачански първенци надеждите, поради които през 1804 г. Ив. Замбин и Ат. Некович се озовали в Петербург¹²². Вероятно е това да бил майор Иван Ватаст, защото Пазвантоглу приел именно него в качеството му на пратеник на букурещкия руски консул. Руският посланик в Париж пък проводил до Видин свой агент: Димитрий Властараки. И от двата тия източника Пазвантоглу узнал, че Русия държи на помирението му с Портата и на преустановяване на дейността му из Влахия. Той писмено изразил съгласието си с руските условия и заявил, че и занапред ще се вслушва в „заповедите“ на императора, „понеже за мене е велико удоволствие да бъда в милостта и под покровителството на негово императорско величество, да бъда защищаван от него“¹²³.

Смятайки, че застъпничеството на граф Кочубей пред Портата е недостатъчно, Пазвантоглу изпратил по споменатия пратеник лично прошение, с което молел Александър I да го причисли към своите верноподаници¹²⁴. Молбата му била подкрепена и от архиерея Калиник, който напомнил, че при предходните преговори между отцепника и букурещкия руски агент Пазвантоглу бил търсел от Русия съдействие „да потегли против разклатената вече и едва смогваща да се задържи османска сила“. Но понеже от Иван Ватаст отцепникът узнал, че „сегашните обстоятелства не позволяват да бъде предприето друго какво да е движение, то на Осман паша (Пазвантоглу, б. а.) е достатъчна и една амнистия“, за чието издействане разчитал на руския посланик¹²⁵.

Тоест преговорите между Пазвантоглу и Русия приключили с най-нежелания за отцепника резултат, т. е. без резултат. Всякакви ходатайства за амнистия му били излишни; винаги - от 1787 г. - централната власт охотно амнистирала бунтовника; надявайки се междувременно да го премахне.

Изключено е тя да не била предприела и конкретни действия в тази насока. Вероятно на един или на повече опити да бъде коварно убит дължел Пазвантоглу своите уж необясними депресии¹²⁶. Неуспехът на подобни опити пък ще да принудил Портата да търси друго решение на случая Пазвантоглу, превърнал се във вече петнайсетгодишна язва за господството ѝ над Румелия: експулсирането или доброволната емиграция на бунтовника. Такова решение в Цариград обсъждали още преди голямата обсада на Видин, макар в друг смисъл — по него време властта се опасявала от възможното бягство на Пазвантоглу, затуй замолила Австрия да му откаже убежище¹²⁷. Нанизът нейни неудачи да се отърве от упорития си враг сега — през 1802 г. — я карали да смята същата възможност за приемлива и дори желана. Впрочем след януари австрийският посланик в Цариград често обсъждал с Рашид паша реис-ефенди начините да бъдел привлечен на австрийска територия Пазвантоглу. В текста няма данни, че уж доброволната емиграция на отцепника трябвало да означава всъщност физическото му унищожаване, но контекстът го доказва недвусмислено.

През януари реис-ефенди намекнал, че Портата желала Пазвантоглу да бъде подканен да премине на австрийска земя, където ще се укриел „със съкровищата си и със зависимите от него хора без изключение“. Посланикът пък настоял Портата да усили военните си приготовления против Видин, та Пазвантоглу сам да предпочетял емиграцията пред една тежка и опасна обсада. А също — и да бъдат пробудени нови надежди „у враговете на Пазвантоглу във Видин“¹²⁸.

По всичко личи обаче, че Пазвантоглу сам изпреварил описаната игра: той установил тайни връзки с граф дьо Соро чрез някакъв роднина на Омер Пазвантоглу, живеещ в Банат. Посланикът препоръчал на своето правителство да проводи във Видин Маркелиус (австрийския дипломатически агент в Букурещ), който да покаже на отцепника формен документ с обещание за неприкосновеност и политическо убежище в Австрия. По принцип съгласен с такъв вариант, реис-ефенди се опасявал, че Маркелиус би бил посрещнат от Пазвантоглу с недоверие¹²⁹.

През април Рат-Кил узнал с изненада от реис-ефенди, че един австрийски офицер се намирал вече задържан на Оршовския остров на път към Видин. На уверенията на посланика, че този именно е човекът, изпратен от Австрия при Пазвантоглу, за да му предложи убежище, министърът отвърнал с обидна невяра. Едва впоследствие посланикът научил, че австриецът, задържан на острова, бил офицерът фон Хьониг, приближен на граф дьо Соро¹³⁰.

Рат-Кил се лутал в неведение. Чак през юни реис-ефенди отново го уведомил, че фон Хьониг бил извършил невъзможното, но се изскубнал от надзор и се добрал до Видин, където бил приет от Пазвантоглу с артилерийски салюти. След туй, подпомогнат от един инженер, фон Хьониг се заел да подобрява укрепленията на Видин. Наскоро последвало ново нахлуване на дружините на Манаф Ибрахим във Влахия — най-крупната акция на Пазвантоглу отвъд Дунава до 1802 г.

Османският външен министър изразил дълбоко огорчение, загдето Австрия — вместо най-тайно да предложи убежище на отцепника — била му изпратила специалист по фортификация, а освен туй превърнала тайните си преговори с Портата в шумен скандал, „пред очите на цяла Европа“¹³¹.

Новият австрийски посланик фон Теста имал нелеката задача да разпръсне недоверието на османските сановници по горния повод, като убеждавал реис-ефенди, че фон Хьониг трябвало да увлече Пазвантоглу в емиграция и нищо повече, а нахлуването на Манаф Ибрахим във Влахия нямало връзка с това посещение. Той прехвърлял вината за гафа върху граф дьо Соро — „обвързан към отцепника със старо приятелство“¹³².

Политическият скандал, за който злорадо се осведомявали при австрийския посланик посланиците на Русия и Франция¹³³, не само осуетил желаната за двете империи емиграция на Пазвантоглу, но и охладил взаимоотношенията между тях. Австрийците взели да приписват народните вълнения в Унгария на комбинирани подстрекателства от страна на Пазвантоглу и на Франция¹³⁴, а турците отговаряли, че из виенските кафенета се разправяло как предстои австрийска окупация на Влахия — дали било вярно¹³⁵?

И тъй сложната дипломатическа маневра, замислена от Портата и Австрия, се провалила гръмко. Връзките на отцепника с граф дьо Соро продължавали необезпокоявано. Фон Теста се кълнял, че оня австрийски офицер убеждавал Пазвантоглу да изтегли войските си от Влахия, а реис-ефенди, замаян от толкоз дипломация, си знаел своето: Австрия веднага да отзове своя офицер от Видин¹³⁶.

В заключение — що се отнася до действително уплетените интриги на европейските сили около Видин — нека напомним думите на фон Теста от 10 август 1802 г.: „Така Русия, разпростирайки влиянието си по дунавските брегове чрез новите си преговори с Пазвантоглу и чрез отговора, който готви с могъщия аян на Русе Тръстениклиоглу, обхваща вече от всички страни двете дунавски княжества, към които има твърде известни  намерения.“¹³⁷

Впрочем, ако проследим връзките между Пазвантоглу, от една страна, и Консулството, Русия, Австрия — от друга, трябва  да изведем: през 1801—1802 г. европейските сили, които тъй или иначе влезли в преки отношения с отцепника, се стремели определено към едно и също — да го склонят да се примири с Портата. Всяка за себе си те вече били се убедили, че не Портата  ще възстанови реда на Балканите. Такъв ред обаче бил остро необходим на Австрия и Русия. И тъй като Селим III бил безпомощен, а отхвърлял всяко предложение за помощ отвън, самите чужди дворове влезли в преговори с видинския отцепник, за да го принудят към смиряване. В крайна сметка на техния последователен натиск се дължело, че Осман Пазвантоглу, който дръзко пренебрегвал амнистията, получена след големия поход срещу Видин, я приел през август 1802 г.

 

РАЗГАР НА ПАШОВСКИТЕ РАЗМИРИЦИ ПРЕЗ 1802 г. —

ГЮРДЖИ ОСМАН, ХАКЪ И ТЕПЕДЕЛЕНЛИ В ТРАКИЯ

 

Вече отбелязахме как още един компонент на анархията — размириците на правителствени военачалници — се вмесил всред останалите ѝ съставки. През 1802 г. тия размирици достигнали върха си с действията на Гюрджи Осман паша.

От последните месеци на 1802 г. Гюрджи Осман, комуто не било по вкус назначаването на Хакъ паша за пълномощник срещу анархията, преминал към открити размирни дела, и то в Тракия. Той отчел, че такова поведение ще му се удаде по-трудно в Северна България (всъщност „негов“ театър), тъй като там би се намерил между Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Докато из Тракия Хакъ паша въпреки надменните си изявления не успявал да овладее положението.

През ноември войските на Гюрджи Осман заплашили Пловдив, а през декември вече били опустошили Пловдивско, като отделни техни части достигнали до по на петнайсет часа път от столицата¹³⁸. Портата, която отдавала последните си беди на съперничеството между Гюрджи Осман и Хакъ паша, вече готвела нов главнокомандващ: Хюсеин капудан-паша, обвеян от свежата си слава на победител в египетската кампания¹³⁹.

Стъписана пред безчинствата на Гюрджи Осман, централната власт приложила и по отношение на него изпитано средство: предложили му като пашалък Кютахия. Според изпитано противосредство Гюрджи Осман отказал, за да не се отдалечи от изгодната арена на анархията—Румелия. Според изпитан вече пазарлък Портата му предложила Босна. В течение на тия преговори войскарите на Гюрджи Осман, неделимо измесени с кърджалии, така наводнили Тракия от Пловдив, та до цариградските стени, че в столицата  задълго не се появявал пътник по суша¹⁴⁰.

Самият Гюрджи Осман се държел двулично: пребивавал в Одрин, откъдето направлявал вилнежа на войската си и изисквал от одринци 500 кесии грошове, уж за да се разплатял с нея, а същевременно уведомявал Портата за положението в Босна (където не бил стъпил) и за растящото влияние на Пазвантоглу¹⁴¹.

През януари била ограбена австрийската дипломатическа поща — 50 000 австрийски форинта в злато и над 60 000 гроша. Така значителен удар извършила неизвестна кърджалийска дружина, а всички усилия на властта да я открие останали напразни¹⁴². Този скандал, прибавен към комичната история с фон Хьониг, трябвало да бъде потушен: банкрута на властта си Селим III обяснил с негодността на Хакъ паша. Въпреки че му били обещани пълномощия за 5 години, той бил снет през март 1802 г. — дори не една година подир неговото издигане за главнокомандващ. Хакъ трябвало да бъде заточен на остров Хиос¹⁴³.

Междувременно белградските еничари, които дълго държали Мустафа Паша под арест, решили да го убият. Портата назначила на мястото му Омер паша, който след уволнението на Хакъ се наложило да поеме румелийското бейлербейство.

Както вече от много време, и този бейлербей не смогнал да се добере дори до София, ами скромно пребивавал в Одрин. Там обаче бил се разположил на свой ред с арнаутите си Хакъ паша, който изведнъж въстанал. Тогава Омер паша подбудил против съсипалите Одринско арнаути местното население и овладял старата столица чрез друг вид въстание — градско. „Тоест чрез средство, което е по-зло от злото“ — отегчено съобщил фон Теста¹⁴⁴.

В скоро вдеме Гюрджи Осман намерил ново извинение за буйствата на армията си: бошнаците били се противели срещу неговото назначение за техен паша. В аналогично положение бил новият белградски паша — Хасан, — който си пробивал път с боеве, понеже белградските еничари не желаели да го приемат. Крайната разюзданост, на която се отдали „войските“ на Гюрджи Осман и на Хакъ паша, довела дотам, че освен пътя Белград — Цариград останал неизползваем и другият — от столицата към Русе¹⁴⁵. Характерно за методите на Портата, тя противопоставила все нови и нови главнокомандващи срещу опасността от това победоносно зло. Колкото и неправдоподобно, изборът ѝ този път паднал върху Али Тепеделенли, янински паша.

Биографията на Али Янински стои извън обсега на изследването, тъй като той не действал в Румелия. Без да упражнява многопосочната демагогия на Осман Пазвантоглу и без да разпростира влиянието си над съседни области, Али Янински бил особено опасен за османския цетрализъм враг именно поради относителната хомогенност на своята войска, поради едностранчивостта на целите си и следователно — в своята праволинейност. Той установил и поддържал властта си над янинския пашалък чрез ония „арнаути“, пред които треперела Румелия, още от навечерието на анархията.

Подценявайки го като свой второстепенен (при сравнение с Пазвантоглу) враг, Портата търпяла самовластието му. Тя не можела да си отвори нов фронт в провинция, граничеща със Средиземноморието, несигурен за нея бряг, откакто в това море сновели ескадри на Русия, Франция, Англия — Тепеделенли можел да се съюзи с някоя от външните сили. Портата предпочела формалното му подчинение и така го оставила да задълбочи своето могъщество¹⁴⁶.

Ето този размирник, който напуснал през 1798 г. без обяснения обсадата на Видин, та бил подозиран в съюз с Пазвантоглу, през март 1802 г. се оказал стълб на трона: „На ухо се говори, че румелийските работи най-сетне ще вземат решителен обрат — съобщава фон Теста. — Подир формени преговори, водени в най-пълна тайна между Портата и Али паша Янински, последният ще бъде натоварен с огромната и важна експедиция за възстановяване на реда из цялата тази грамадна провинция, като под Румелия разбираме всички европейски владения на империята. Най-вече: унищожаване на низшите и тъмни разбойници, които изпълват вътрешността на страната. Второ: ограничаване на прекалено изявените непокорници, разположени по границата, като Пазвантоглу, белградските еничари и Тръстениклиоглу. Неговите (на Али Янински, б. а.) съкровища и неговите албанци, на чиято преданост може да разчита и които може да мобилизира в бой, наложен от обстоятелствата, са негова опора и могъщество. За да изпълни възложената му задача, той ще бъде облечен в длъжността бейлербей на Румелия и в абсолютна власт...“

Според предварителни начертания малкият син на Али — Вели — оставал управител на Янинския пашалък; големият му син — Мустафа — поемал управителството на Одрин и снабдяването на колосалната експедиция, а лично Али щял да се установи в София и да направлява операциите на войската си в разни посоки¹⁴⁷.

Толкова хитроумен ход Диванът съчинил едва десет дни след назначаването на Омер паша за румелийски бейлербей, а го реализирал официално през байрама¹⁴⁸. Омер паша управлявал Румелия един месец.

По-нататъшните събития обаче не оправдали оптимизма на очакванията. Гюрджи Осман, който не пожелал да изтегли размирната си войска към Босна, останал да вилнее из Тракия. Той поставил на Портата нагло условие: войската му ще се смиряла, ако бъдели заплатени възнагражденията ѝ, възлизащи на два и половина милиона гроша. Властта му отговорила с това, че го лишила от степени и санове — от „конските опашки и знамето му“. Така опозореният бивш командващ се нахвърлил върху Одрин с 400 бойци. Там почвата за неговия триумф била подготвена от голям метеж на арнаутите: части от войската на разбунтувалия се след уволняването му Хакъ паша не се покорили на апела на Али Янински да се приберат в Албания, ами си искали платата от ефимерния бейлербей Омер паша¹⁴⁹.

Сега, когато анархията придобила необикновена плътност и заляла без изключение европейските земи на империята, Диванът взел мъдро решение: да брани само столицата. Всичко извън нея практически било загубено — никой от сухопътните пътища не бил използваем през 1802 г. Дори дипломатическите пощи не прониквали до Цариград, след като някои чужди куриери „били рязани на парчета“¹⁵⁰.

И така през май по хълмовете Дауд паша, току над самия Цариград, били изведени 10-те хиляди налични низами, за да отбраняват самата столица, и толкоз. „Впрочем Румелия, жертва на анархията, а днес апанаж на Тепеделенли, от бреговете на Йонийско море до Дунава може да бъде считана за завинаги изгубена за Портата дори ако Али паша би възстановил там привидно спокойствие.“¹⁵¹ Както виждаме, стигало едва месец за да бъде обявен като ненадежден, ако ли не и застрашителен аплодираният спасител на Румелия от анархията — Тепеделенли. Столицата отново се тресяла от паника пред напиращото  размирие.

Портата допринесла да бъде доизострен този крайно остър кризис, като назначавала пак нови главнокомандващи. През юни тя обявила за такъв Хюсеин капудан-паша, който се намерил с 6000 арнаути около Виза. По столични слухове Гюрджи Осман имал пък 40 000 души, като влачел със себе си и цялата своя плячка от жени и деца. Стъписан, пред числеността на врага си, самонадеяният иначе Хюсеин паша се установил на лагер върху същите височини над Цариград, където вече станували низамите¹⁵².

Тепеделенли, когото почнали да заподозират още преди да бил заел своето място, вече не бързал и да го заеме. Едва през юли той се наканил да потегли към София, през август стигнал до Битоля, а през октомври прогонил от Пловдивско Токатджикли — засега лоялен към Портата, но скаран с Али. Чак в края на ноември властта убедила Тепеделенли да прекрати конфликта си с Токатджикли (двамата били вече воювали два месеца из Северна Тракия с променлив успех) и да се изтегли към София¹⁵³.

Така се очертава пълномощничеството на Али Янински според дипломатическите донесения. Според думите на други негови съвременници обаче Портата била назначила Али паша в Румелия, за да го откъсне от неговите владения и с намерение да се отърве окончателно от него. Тепеделенли потеглил към Румелия с 10 000 албанци, предани му до смърт. През пролетта на 1802 г. (у Божур погрешно — 1808 г.) той изчакал в Битоля еялетлиите на множество аяни от Македония, а под Велес към него се присъединили с наемните си дружини всички македонски и албански бейове. Постепенно Али Янински спечелил и аяните от Беломорието и Югозападна България. Подкрепил го и Исмаил Серски. От Софийско Тепеделенли набрал един алай.

Така той стигнал под Пловдив вече с 80 000 войска. Там той екзекутирал неколцина заловени главатари — това били успехите му срещу анархията. Грамадната си войска Тепеделенли издържал, като налагал на градовете нечувана контрибуция. Но в тази войска започнали бунтове, затуй Али Янински бил принуден набързо да напусне Румелия и да се върне към Битолско¹⁵⁴.

Впрочем до сами края на 1802 г. Али паша Янински не пристъпил към поставената му задача, а просто уреждал личните си сметки както с Ибрахим Шкодренски, така и с Токатджикли Гюмюрджински. Другият главнокомандващ, Хюсеин капудан-паша, разположен на час път от столицата с лице срещу цяла Румелия, предприел не битки, а преговори, които представлявали чиста капитулация. Лишеният от санове Гюрджи Осман според тия преговори следвало да получи един милион и половина гроша и Силистренския пашалък¹⁵⁵.

Портата действително предала на Гюрджи Осман огромната сума¹⁵⁶, а той действително раздал част от нея на бойците си и ги разпуснал при Ямбол, след което започнал „бавно да се придвижва към Силистра“¹⁵⁷. Той имал причини да не припира — над Силистренско властвал Йълъкоглу, традиционен съюзник на видинския отцепник. До август изглеждало, че Йълъкоглу не ще се противи на назначението на Гюрджи Осман, но най-внезапно „жителите на Силистра“ отказали да приемат своя паша и влезли във въоръжен конфликт с него. Битките между силистренци (насъсквани от аяна си Йълъкоглу) и Гюрджи Осман траяли до края на 1802 г. — четири месеца, т. е. заставили Портата да търси друго решение за случая с Гюрджи Осман паша: тя му предложила като пашалък Кютахия. Пашата дори не ѝ отговорил¹⁵⁸.

 

ПАЗВАНТОГЛУ И ВЛАХИЯ ПРЕЗ 1802 г.

 

Многохилядните размирици, водени от някои паши, придали нов облик на анархията през 1802 г. из земите южно от Балкана. На север от него се разиграли обаче не по-малко обхватни въоръжени действия.

Както винаги, когато Портата му се заканвала, Пазвантоглу подбудил съюзника си Йълъкоглу срещу Тръсгениклиоглу — боевете между тях траяли цяла пролет и лято¹⁵⁹. Портата наредила на влашкия княз да изглади отношенията между двамата аяни¹⁶⁰. Още по-тежки грижи по нейната северна граница ѝ създал необявеният, но сигурен съюз на Пазвантоглу с белградските еничари.

Видинските отряди контролирали положението в Източна Сърбия и застрашавали да превърнат двата пашалъка — Видин и Белград — в единна, отцепена от Портата територия. Стратегически крайно важна, Портата не бивало да я загуби. И тъй като собствените ѝ сили били нулеви, тя се облегнала на влашките. През февруари 1802 г. войска на княз Суцо преминала Дунава и смогнала да изтласка видинските|части от Кладово и Неготин. За да отслаби нападенията ѝ, Пазвантоглу от своя страна прехвърлил някои свои дружини в Олтения, където те били отблъснати. Три седмици по-късно последвало ново тяхно нападение из същия край. Плавателните съдове, с които дружините на Пазвантоглу били преминали отвъд, на връщане били потопени от влашката флотилия, та този път бойците на Пазвантоглу се изтеглили със значителни загуби.

Раздразнен от тъй непривично за него поражение, Пазвантоглу — според тайни вести от Видин — подел подготовка за голямо нахлуване във Влахия. Той изчакал Манаф Ибрахим, най-прославения си бюлюкбашия, който действал със своите 2000 кърджалии из Северна България, за да го хвърли срещу Влахия. Слуховете за предстоящата инвазия отвъд Дунава, посели паника всред населението на Олтения. Михаил Суцо събрал и издържал през тия месеци 29-хилядна войска, а Портата му обещавала, че ще получи още хиляда души по нейно нареждане от княза на Молдова¹⁶¹.

Дебаркирането на видински дружини отвъд Дунава започнало на 23 април в две крила. Едното — съставено от 600 кърджалии — слязло при устието на р. Десна, а другото — от 400 кърджалии — обходило Калафат. Обединени под командването на Манаф Ибрахим, те напреднали в североизточна посока, като грабели и пожарели наред.. През Кляново и Стрехая кърджалиите опрели до Търгужиу, където ги застигнал назърът на Браила с турска войска, докато княз Суцо се обръщал с тревожни молби към пашите на Силистра, Русе и Никопол¹⁶².

На 5 май Манаф Ибрахим бил принуден от далеч превъзхождащия го противник да се изтегли от Търгужиу, но скоро получил подкрепления — нови 1500 души от Видин. Те заели Каракал. Според слуховете Пазвантоглу държел готови за нахлуване още 3— 4000 бойци. А онези, които вече били отвъд Дунава, опустошили двата бряга на Олт въпреки гъстия кордон от княжески бойци — така наречените „пандури“.

Сега Манаф Ибрахим да пожелаел да влезе в Букурещ, никой не би му попречил — такова било надмощието на уж малобройната в сравнение с пандурите видинска войска. Причините за това необяснимо съотношение били печално известни: влашките пандури и турските войници се превърнали в изпечени размирници. „Правителствените войски — докладвал на Портата М. Суцо, — наместо да преследват разбойниците, използваха положението и самите те се отдадоха на грабеж; те използваха свободата за действие срещу разбойниците, за да ги покровителстват.“

Възможността нови видински дружини да преминели р. Олт раздвижила населението чак до Букурещ. От градове и села то се насочило към Карпатите; бягството било всеобщо като пред нашествие. От 15 до 18 май бил опразнен и Букурещ, напуснали го около 4000 коли. Бедствието изглеждало така непредотвратимо, че духовенство и боляри отправили до Александър I мемоар, с който от името на влашкия народ молили височайша подкрепа и избавление от гибел.

Арнаутската гвардия на княза се възползвала от паниката и вдигнала бунт. М. Суцо я успокоил с палиативи, а поверил охраната на столицата си на Сава Бинбаши, който току-що бил се прехвърлил тук от Неготинско. Въпреки взетите мерки Букурещ оставал пуст — напуснали го дори дипломатическите агенти. Накрая се решил да изостави столицата си и влашкият княз М. Суцо¹⁶³.

И тъй пролетта на 1802 г. донесла на Пазвантоглу големи бойни сполуки. Грабежът над Олтения, където жертва на Манаф Ибрахим станали богати, манастири и панаири, цели градове дори, ще да увеличил чувствително богатството на отцепника, ще да нахранил сито неговите бойци. Затуй пък из Влахия страховете и ненавистта срещу видинския отцепник достигнали своя предел.

В столицата тия новини предизвикали вцепенение. Упорито самооблъщаващата се върхушка, която разпространявала слухове за отчаянието, за депресиите, за моралната капитулация на Пазвантоглу, била потресена от краха на своите надежди — според дипломатическите източници към края на 1801 и началото на 1802 г. в Цариград очаквали окончателно да се отърват от Пазвантоглу „от само себе си“¹⁶⁴. Впрочем победите на Манаф Ибрахим из Влахия паднали като гръм от ясно небе, предизвикали мрачни прогнози у европейските агенти в столицата, които още не били посветени в тайните преговори между Портата и Русия за общ политически натиск над отцепника¹⁶⁵.

И Пазвантоглу обаче не бездействал. Понеже влашките войски вече не препятствали движенията му отсам Дунава, негови привърженици отново надигнали глава из Източна Сърбия: през април се разбунтувал комендантът на Крушевац, Шехсувар паша — нов опит да бъдела разширена в западна посока контролираната от Пазвантоглу територия¹⁶⁶. Тук той намирал подкрепа и у част от местното население, чиято политическа и бойна активност бързо растяла. Така през юни 1802 г. много жители на Крушевац и Баня (Соко баня) напуснали градовете си, защото не искали повече да търпят произвола на своите турски управници¹⁶⁷. И тук — из Източна Сърбия — явно била в ход поляризацията, която се набелязваше из Северна България.

Портата изглеждала примирена с безобразията на Пазвантоглу из Мала Влахия. Тя уверила австрийския двор, че паниката в Букурещ била пресилена, а отцепникът бил нямал намерение да прехвърля войските си отвъд Олт¹⁶⁸ — сякаш господството му и отсам Олт не било достатъчна беда. Вече влязла в сговор с Русия по въпроса за реда във Влашко, османската власт хвърлила вината за конфликта там върху Австрия¹⁶⁹. Въпреки че австрийците нямали никакъв интерес да раздухват пожари по собствената си граница, такива обвинения спрямо тях били внушавани на Портата от Русия, която обосновала една своя евентуална окупация на Влашко.

Преговорите следвали вече досадно позната линия: нова амнистия за Пазвантоглу, издействана му от Русия. Веднага след нахлуването на Манаф Ибрахим във Влашко тристранните преговори били трескаво подновени. Техен координационен център било руското генерално консулство в Яш. Консулът съобщил на Пазвантоглу руските условия: видинските войски да не преминат Олт. Такава била причината, поради която Манаф Ибрахим не превзел Букурещ. Но тя е и важно доказателство, че кърджалиите, действащи най-кърджалийски отвъд Дунава, всъщност се оказали организирана и подчинена на заповеди армия: те прекратили победоносното си настъпление в мига, щом Пазвантоглу поел такива ангажименти пред Русия¹⁷⁰.

Из Цариград още през юли вървели слухове за седмата поред амнистия на Пазвантоглу. Тя била обявена на 10 август: отцепникът наново получавал своите санове срещу задължението да се справи с кърджалиите. Амнистиран, той влязъл във връзка с новия влашки княз К. Ипсиланти, за да се споразумеят по умиротворяването на Влашко¹⁷¹.

Излишно е да повтаряме, че след седмото помилване на Пазвантоглу и той, и Портата продължавали дори не глухо своя конфликт. Формалното примирие между Видин и Цариград не ползвало дори Влахия. По повод „смиряването“ на Пазвантоглу Портата уредила на нова сметка и отношенията си с влашката върхушка. Едно от условията, което последната наложила и което залегнало в съответния ферман, било: аяните от Северна България да опразнят заграбените и незаконно превърнати в техни владения земи по левия бряг на Дунава.

Аяните обаче — на първо място могъщият Тръстениклиоглу — заявили, че не ще изпълнят това условие и ще бранят с оръжие своите владения по влашкия бряг. Аяните на Русе и Силистра дори насилствено ги поразширили. А Пазвантоглу изискал от княза на Влахия огромната сума половин милион гроша за издръжка на войските си — въпреки мира и амнистията. Когато получил едва 90 000, той обявил, че не гарантира за безопасността на Влашко от своите дружини.

Ще рече, и Влахия не спечелила нищо след така необходимия ѝ мир между Цариград и Видин. Тя само за кратко се отървала от дружините на Манаф Ибрахим. Що се отнася до тройната експлоатация над влашкото селячество обаче, над него сега освен Пазвантоглу взели да оказват натиск Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и други аяни от Североизточна България: те самоволно си обграждали владения отвъд Дунава, където държали своя арнаутска охрана¹⁷².

Малко вероятно е да била изпълнена и друга една странна заповед на Портата от есента на 1802 г.: да бъдели разформирани правителствените или аянските войски по протежение на Дунава, понеже се бунтували и вършели безчинства¹⁷³. Тази заповед фактически трябвало да снеме блокадата на Видин, установена през 1799 г.; тя изисквала от Тръстениклиоглу, Йълъкоглу и др. самозванци, обвързани най-формално с трона, да разпуснат своите дружини от наемници и местно население.

Редица документи от онези месеци свидетелстват, че седмата амнистия на Пазвантоглу не внесла никакво успокоение и в Подунавието¹⁷⁴. Защо тогаз Портата се решила да разпусне макар нищожните си, разположени там войски?

Отговорът се съдържа в самия ферман, който разформировал тия войски: те се бунтували. Годината 1802 практически оставила Портата без всякакви свои сили в Румелия. Поне четирима от нейните първи военачалници изявили различни степени на непокорство: Гюрджи Осман, Хакъ, Тръстениклиоглу, Тепеделенли Али. Чрез разпускането на армията в Северна България властта се надявала поне част от тия разбунени сили да се отлеят по домовете си, но по този начин тя всъщност пък вдигнала ръце от Подунавието. Там тутакси пламнал въоръжен конфликт между двамината основни господари на отвъдбалканските области — Пазвантоглу и Тръстениклиоглу. Техните дружини си оспорвали Търновско, което според Пазвантоглу принадлежало към собствените му владения, а русенският аян не желаел да отстъпи¹⁷⁵.

 

1802 г. — ВРЪХНА ТОЧКА В АНАРХИЯТА

 

Годината 1802 бележи и най-високото място в кривата на един процес, който започнал да зрее още през войната 1787—1792 г.: фактическото поделяне на севернобългарските земи между двама крупни отцепници. Завършил със стабилна ситуация, която се задържала до почти едновременната смърт на видинския паша и на русенския аян, този процес заслужава да бъде сбито рекапитулиран както заради типологичните сходства, така и заради различията вътре в него.

И Пазвантоглу, и Тръстениклиоглу започнали кариерата си като дребни размирници, опрени на неколцина съчувственици или сьдейци. И двамата произхождали от богати и видни местни семейства. И двамата още в началото на размирието си влезли във връзки с кримските ханове, заселени в Шуменско. И двамата били законно преследвани и репресирани през ранните години на своята антицентралистична дейност. По едно време дори (към края на войната) изглеждало, че те ще намерят общ език и ще установят взаимодействие. По-нататъшната динамика на събитията обаче не само разделила двамата размирни вождове, но и за дълго и крайно остро ги взаимно противопоставила. Обективното течение на анархията принудило Пазвантоглу и Тръстениклиоглу да търсят различни пътища за постигане на еднаква цел: самовластието.

Докато Пазвантоглу разработил противоречива демагогия, докато маркирал нови форми на управление, експлоатация, военна организация, докато трескаво, но безплодно преговарял с външните сили, Тръстениклиоглу не извършил нищо подобно. Него напълно удовлетворявали институциите, които се сложили през XVIII в. в провинциалния живот на империята и били обусловили десетилетната анархия: аянство, еялетлии. При случая с Тръстениклиоглу наблюдаваме в най-чист вид онези явления, които предизвикали размирието, способствали за неговото разгръщане, но и за угасването му. В чист вид те изпъкват навярно, понеже русенският аян не се опитал да натрапи своя „концепция“ в анархията, не търсел нарочни форми и норми, в които да облече властта си; той изцяло бил понесен от споменатите сили на времето си, като просто и умно ги използвал.

Задълбочаващата се немощ на Портата довела дотам, че тя не можела да удържи под контрол дори Тракия, камо ли Северна България. Това било добре дошло за Тръстениклиоглу. Оставайки формално лоялен, той получил от централната власт една задача: да устои в съперничеството си с Пазвантоглу и при възможност да се наложи над видинския господар. Макар че приел високи придворни санове, които из Румелия не стрували ни грош, Тръстениклиоглу си оставал докрай (що се отнася до местната йерархия) само аян. И тъй като тази битност предвиждала не номинални, а реални правомощия, знайно е, че всеки аян имал собствена тежест, която се измервала с броя на бойците му. Войската, която Тръстениклиоглу успявал не само да набере, но и да задържи под командата си, да я заплати и изведе в боеве, наброявала хиляди — било наемници от различен вид, било опълчение из мирното население.

Възползвайки се от друга черта на аянлъка след 90-те години на XVII в., а именно съподчинението между едрите и по-дребни аяни, Тръстениклиоглу постепенно станал „главният аян“ в Североизточна България. (Тук трайно му се опирал само Йълъкоглу.)

За да установи самовластие над Североизточна България, Тръстениклиоглу трябвало да подчини всички тукашни аяни на своето върховенство — път, който не бил гладък и лек за русенския аян. Из този път той използвал методи от най-богата гама — като започнем с дребните подаръци и завършим с убийството.

Портата, изгубила надежди, че думата ѝ може да се чуе в Северна България, гледала поне да бъде в течение на заплетените случки там. Показателен в това отношение е докладът на известния Галиб ефенди¹⁷⁶, който на път за Париж извършил обиколка из североизточните ни краища, за да информира султана по случая Тръстениклиоглу. Ето и част от подробните му сведения, набрани от местни, опозиционни на русенския аян кръгове:

„При моето пристигане в споменатия град (Шумен, б. а.) се изясни (следното): освен градовете и селата, които Тръстениклиоглу Исмаил ага е владял досега, той си е подчинил също така казите на Шумен и Разград. Като привлякъл в Русе шуменския аян, той му подарил шуба и го предупредил, че трябва да се противопостави на Йълъкоглу Сюлейман. Сега шуменци проявяват враждебност към Йълъкоглу и са разположили войска по границата си с Шуменска каза за отбрана в случай на нужда. Тръстениклиоглу за момента е удовлетворен от това поведение на шуменци и не изявява други искания към тях.

Шуменският аян Мехмед ага е глупавичък човек, но всъщност изглежда въздържан и не е доволен от това, че шуменци са подчинени на Тръстениклиоглу. Бидейки обаче не тъй прозорлив, както предишния аян, Чаушзаде, той се е оставил да бъде склонен.

Няколко дни преди мен  Тръстениклиоглу дошъл нарочно в Шумен, постоял няколко дни и като укрепил връзките си, отправил се към Разград, а оттам отишъл в Търново. Засега всеки един от аяните на четирите нахии, които разполагат с няколко бойни поделения, кой доброволно, кой по необходимост се подчинява на Тръстениклиоглу. Задълженията им към него са по-различни от тези на Шумен, откъдето той не изисква нищо за себе си. Те са принудени да събират известен брой от населението на Разградско и да го изпращат на служба при Тръстениклиоглу, а също да изпълняват насилствени повинности, като облагат Разград със сумата за изплащане на заплатите на върналите се след известно време размирници (набираните измежду населението на Разградско наемници, б. а.)...

Гяур Имам, известен като привърженик на Пазвантоглу, сега е на страната на Тръстениклиоглу. Говори се, че всъщност произхождал от едно разградско село и се стремял да овладее властта над Разград. Когато Тръстениклиоглу се стараел да привлече (Разград, б. а.), той (Гяур Имам, б. а.) му поставил това условие. Тръстениклиоглу се съгласил и го изпратил срещу Йълъкоглу.

В деня на моето тръгване от Шумен за Разград Гяур Имам изведнъж се вдигнал от мястото, на което се намирал, и с 50—60 човека влязъл в Разград, където се укрепил в течение на деня. Въпреки, че при пристигането му в споменатия град властта останала в същото положение, Курд ага (разградският аян, 6. а.) започнал да събира войска. Поради туй Гяур Имам писал на Тръстениклиоглу, като му обрисувал обстановката, а последният му отговорил да дойде в Русе. Той (Гяур Имам, б. а.) в деня на моето пристигане в Разград се вдигнал и отишъл в Русе. Когато отидох в Русе, разбра се, че той се намира в къщата на Тръстениклиоглу... Както и да се развият нещата, изглежда, че Разград ще бъде предаден на Гяур Имам.

Тръстениклиоглу е овладял изобщо много места. Освен Търново и Русе също така Разград, Шумен, Нови пазар, Ески Джумая, Осман пазар. Оказва се, че в подчинение на Йълъкоглу не остават повече от няколко нахии в Делиормана. В сравнение с Тръстениклиоглу, Йълъкоглу няма никаква сила. Ако всичко продължава по този начин, няма съмнение, че Тръстениклиоглу ще сложи ръка върху (областите) от другата страна на Балкана, защото там няма никой, който да му се противопостави.

Селата в казите Шумен, Разград и Русе, които видях от отсамната страна на Балкана, са доста населени със служещи и население, обаче казите на Делиормана са разорени от войските поради размириците с Йълъкоглу. Казват, че ако тия размирици продължат още, селата съвсем ще се разорят. По мое мнение, ако Йълъкоглу не излезе от Силистра, няма никаква възможност да се избегне разпрата и Тръстениклиоглу да се застави да изпълнява службата си към височайшата държава. Открито говорят, че (Тръстениклиоглу) бил казал: Тъй като височайшата държава ми противопостави Йълъкоглу, като го засили, за да ми пречи и дотяга, преда той да ме обкръжи в Русе, аз него обкръжих в Силистра и се мъча да го премахна. Ако височайшата държава ми се разгневи, каквото ще да става, ще умра, но няма да отстъпя!“ На Йълъкоглу пък изпратил съобщение: „Излез от Силистра, а после няма пречки да бъдеш назначен с моя помощ.“ На това Йълъкоглу твърдо отговорил: „Аз съм назначен от височайшата държава с ферман и без документ няма да изляза.“

Двамата започнали война.

Само че по това време Йълъкоглу също не дремал, а чрез посредници изпратил миролюбиви послания до Тръстениклиоглу и започнал да действа прикрито. Намерението му било да се помирят, без да напусне Силистра. Но и Тръстениклиоглу също упорствал, че няма да се помири, ако (Йълъкоглу) не излезе от Силистра.

Тръстениклиоглу имал един човек на име Мустафа Байрактар, когото използвал за всякаква работа и който по-рано по всяка вероятност е бил взет като оръженосец. Споменатият, бидейки от Русенска каза, май че разбил отряда, изпратен от Пазвантоглу към Търново, и го принудил да избяга в Севлиевска каза. Той (Байрактар, б. а.) се върнал тук няколко дни преди моето пристигане в Русе. Понеже Байрактар беше упълномощен от агата (Тръстениклиоглу, б. а.) да отиде в Тутракан, където Йълъкоглу също отишъл от Силистра за преговорите относно помиряването с Тръстеникли, той (Байрактар, б. а.) щеше да тръгне за Тутракан на следния ден подир моето заминаване от Русе. Дойде при мен да се видим и въпреки че е много размирна и твърдоглава личност, дадох му наставления и му поговорих относно помирението. Беше ли туй от полза, не зная, защото исканията на двете страни са непримирими. Искането на Тръстениклията е Йълъкоглу непременно да излезе от Силистра, а ако Йълъкоглу не излезе, нямам представа как именно ще се намери разрешение на спора...“¹⁷⁷

Впрочем през април 1802 г. разположението на силите в Северна България било пределно ясно. Всред тях изобщо не фигурирала централната власт. Ней оставало да разчита на неугасимата вражда между русенския аян и видинския паша, всеки от които се стремял към господство над целите отвъдбалкански провинции. Освен върху този конфликт надеждите на централизма сега почивали и върху други две, твърде плъзгави опори: покровителството на Русия над Влашко и низамите. Но руското покровителство — което ограничавало апетитите на Пазвантоглу и Тръстениклиоглу до Дунава — заплашвало да се превърне в окупация. А низамите през същата година за първи път проявили непокорство, вдигайки оръжие против еничарите¹⁷⁸, и с това показали, че заразата на размирието е засегнала и тях.

И така седмата поред амнистия на Осман Пазвантоглу отбелязала върхова точка в развитието на анархията: етапа, на който се образували твърдо очертани, независими от централната власт владения със собствена управленческа структура. Този етап обаче трябва да бъде отнесен само към Северна България, понеже след края на 1802 г. поначало нееднаквият облик на събитията отсам и отвъд Балкана вече станал напълно различен. В Подунавието се наложили безусловно Пазвантоглу и Тръстениклиоглу, поставяйки повече или по-малко стабилна граница между владенията си.

Тези две владения с центрове Видин и Русе изработили всяко за себе си свой ред. Докато из владяната от Пазвантоглу територия нямало ни един аян, господството на Тръстениклиоглу почивало върху аянска йерархия, на чийто връх стоял той. Докато бойните сили на Тръстениклиоглу били сбор от опълченията или наемниците на зависимите от него аяни, войската на Пазвантоглу била изцяло заплащана от отцепника, бюлюкбашиите ѝ били негови „офицери“. Докато Пазвантоглу обявил намалена и уравнена експлоатация и прокламирал равенство между националностите в сферата на своето влияние, докато показно възвръщал свободата на всички- пленници, Тръстениклиоглу не направил дори опит да измени наличните форми на експлоатация, местна корелация във властта, военна организация, земевладение и пр.

Тук не би следвало да абсолютизираме тия постановки — видинската и русенската „държавици“ не били полубуржоазна срещу чисто феодална. Но във всеки случай между тях съществували обществено-икономически разлики и те намерили израз в политическия им строй. Едва ли току-тъй въпреки своя открит стремеж към независимост Тръстениклиоглу почти без прекъсване, макар и неискрено, бил толериран от Портата, а от своя страна, неискрено ѝ служел: неговите интереси не били непримирими със съществуващите в империята отношения и тяхната надстройка. Докато между централната власт и Пазвантоглу примиримостта била изключена — така и докрай те не намерили приемлив за двете страни компромис. Ни за миг Портата не се съгласила със ситуацията в Северозападна България, нито пък Пазвантоглу извършил за цялото време на властта си едничък ход, който обективно да ползва централизма.

Естествено двамината едри самозванци имали достатъчно мощ да поддържат ред върху своите територии. Ако там анархията продължавала, то било не в разрез с волята на Тръстениклиоглу или на Пазвантоглу, а напротив. Първият се опирал върху аянските наемни дружини, а вторият — върху кърджалийските. По същество и едните, и другите били контингент на анархията. Затуй тя продължила да процъфтява из целите отвъдбалкански земи. Но проявите ѝ тук били подчинени на интересите на Пазвантоглу или Тръстениклиоглу. А в случаите, когато такива прояви не влизали в желаната рамка, единият или другият господар намирали срещу тях адекватно противодействие.

Голямата анархия родила не само явления, но и личности. Многочислените имена на главатари и разбойници, от които гъмжеха източниците от края на предходния век, в началото на XIX в. изчезват. След 1801 г. документите начесто повтарят не повече от дузина имена — това е тежко доказателство, че мътилката на хаоса се обистрила, а пръснатото — масово, но дребно — размирие се поляризирало и интегрирало. Из Румелия вече нямало място за главатари с по 40—50 човека; съществували противоцентралистични войски от по хиляди души. Те поглъщали дребните дружини, като превръщали вождовете им в десетници и стотници на анархията, а малките аяни — в низши офицери на най-могъщия аян от областта.

И така през първите години на века Портата не само изтеглила войските си от Северна България, но и престанала да назначава главнокомандващи срещу анархията там. Сега тя отправяла към Русе, Силистра или Видин нарочни емисари, които уговаряли условия с дадения отцепник¹⁷⁹, все едно, че осъществявала дипломатически визити в чужди държави; из тия области тя изпращала „разузнавачи“, които я държели в течение на диспозицията между отделните реални властници там. За властта — примирена с неизбежното — през предстоящите години основна грижа ще си останела Тракия от Пловдив до Цариград. Тя просто бранела подстъпите към столицата.

Поради описаното разположение на силите вълната на анархията в Подунавието започнала да спада. Тази констатация следва да отнесем до размирието в Румелия изобщо, понеже неговите импулси през поне десет години (1792—1802) изхождали от Видин. Щом Пазвантоглу обаче бил блокиран не от имперски поход, а от сговора на легитимизма, анархията сякаш загубила своя център и насоченост.

Такъв обрат на нещата проличал очебийно и из Тракия, където силите сега се съсредоточили около няколко личности. Тук кърджалиите продължили да влизат в крупни стълкновения с централизма. Но, от друга страна, вътре в кърджалийството протичали противоположни процеси — на концентрация и на конфликти — при определено нараснала роля на мирното население в тях. Туй население, било вече не резерв на властта или на анархията, ами трета самостоятелна сила.

Поне в три случая от сочената година жителите на Босна, на Силистра и отчасти на Белград „отказали да приемат“ назначения им от Портата паша. И в трите случая властта била принудена да отстъпи пред тая съпротива и да търси друго

решение на въпроса. Едва ли случайно освен това Али Янински не смогнал да овладее положението в Румелия, нито да го използва в своя лична полза: популярен из Албания и Северна Гърция, тук той нямал поддръжката на населението, което било обвързано със „свои“ отцепници. Затуй движенията на Али Янински в Румелия били парализирани — могъщият размирник се държал като последен бостанджибашия. Ако вземем предвид, че именно него Портата облякла с диктаторски пълномощия, че той именно водел масата от ония арнаути, пред които властта треперела, става ясно колко могъща ще да била пък съпротивата или поне бойкотът на румелийското население, щом Али Янински не постигнал съвсем нищо по време на своите неограничени пълномощия.

Тази съпротива, съучастие или неучастие на населението през 1802 г. вече били определящи за успеха и за неуспеха на крупните вождове, които самата анархия излъчила през близо две десетилетия.

Чуждестранните наблюдатели не са ни оставили преки изводи по този така съществен за нас въпрос. Тях откриваме по-скоро в подтекста на донесенията им. Така, когато френският дипломатически представител в Цариград отправил мемоар до Талейран, в който набелязвал средищата за търговия в Румелия след мирния договор от 1801 г., той записал: „София, столица на България, Terra libra.“¹⁸⁰

Авторът уместно е употребил чужд израз. Той не е знаел как да означи българските земи — те вече не били нито независима от Портата българска държава, нито османска провинция. Те фактически представлявали онова, което при партизанските действия през Втората световна война бе наричано „освободена територия“. Земя, над която не тежала никаква законна власт, където владеели спонтанни сили.

Без повече коментар следва да подчертаем още един факт: в цитирания документ, датиращ от 1802 г., от Румелия е отделена територията „България". Със своя столица, която никога дотогаз не е била българска столица¹⁸¹, която от векове е била център именно на Румелия. И която се оказва бъдещата столица на третата ни държава.