ХАЛИЛ ИНАЛДЖЪК

 

ЕПОХАТА НА СУЛТАН

МЕХМЕД II ЗАВОЕВАТЕЛЯ

(ИЗСЛЕДВАНИЯ И МАТЕРИАЛИ)

Превод от турски: Евгений Радушев

Превод на приложенията: Мария Калицин

Научна редакция: Христо Матанов 

 

Тази книга е издадена с подкрепата на

Годишнината от завладяването на Константинопол през 1453 г. бе време, когато се направиха множество изследвания и публикации върху султан Мехмед II и неговата епоха. От 1950 г. нататък аз също съсредоточих вниманието си върху този период. По-специално започнах да изследвам систематично малко използваните дотогава сиджили на кадийския съд в Бурса, а също и други колекции документи за този период от Истанбулския османски архив. От кадийския съд в Бурса имаше регистри за наследства от 50-те години на XV в. и един по-късен регистър за периода от 1478 г. до края на управлението на Мехмед II (1481). Част от документите в тази сбирка съм публикувал на различни места. По същото време на Запад бяха направени важни проучвания върху периода на Мехмед Завоевателя, по-специално от Фр. Бабингер и Дж. X. Кислинг, които се базираха на италиански архивни материали. Изброените от мен извори обаче не бяха използвани в книгата на Фр. Бабингер за Завоевателя и тя естествено бе с много пропуски. Авторът не се позоваваше и на такъв основен източник като хрониката на Турсун бей - историк и финансов министър, прекарал дълги години на служба при Мехмед II и при неговия велик везир Махмуд паша. В моята статия „Мехмед Завоевателя и неговата епоха“, публикувана в американското списание „Speculum", аз се опитах да посоча основните грешки в произведението на Бабингер. В английския превод на книгата му тези поправки са взети под внимание. От изключително значение бе и новооткритият извор „Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан“ за периода преди второто възцаряване на Мехмед II. Публикувал съм различни изследвания за всички тези исторически източници. По-късно ги събрах и публикувах в една книга под заглавие „Епохата на султан Мехмед II Завоевателя. Изследвания и документи“.

Докторската ми дисертация, която завърших през 1942 г. на тема „Танзиматът и Българският въпрос“ (II издание Istanbul, 1992), както и редица други мои изследвания се отнасят за историята на България през османския период. Затова бих искал да изразя удоволствието си, че тази книга бе преведена от Евгений Радушев в сътрудничество с Христо Матанов и Зара Костова.

Както е известно, част от сериите на османския архив се намират в България и изследванията на българските османисти Гълъб Гълъбов, Николай Тодоров, Борис Недков, Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Стр. Димитров, А. Велков, Евг. Радушев и Хр. Матанов върху османската история и историята на България през османския период са публикации от изключително значение. Досега никой, който работи върху османската история, не е могъл да мине без техните трудове. Необходимо е те да бъдат преведени и на турски език.

За мен е голямо удоволствие да видя в публикуването на книгата ми за епохата на Мехмед Завоевателя едно начало на по-тясно сътрудничество между учените на нашите две държави.

Искам да поднеса и своите благодарности на членовете на „Lions’ Club" Истанбул, които подкрепиха финансово издаването на този превод.

Изключително съм щастлив, че тази моя книга е представена на вниманието на българския читател.

 

14 април 2000 г.                                                  Проф. д-р Халил Инълджък

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

Уважаеми читателю,

 

В ръцете си държиш първото историческо съчинение върху историята на Османската империя и Балканите, написано от турски автор и преведено на български език. До този момент усещането, че историята повече ни разделя, отколкото свързва, не е позволило това събитие да се случи преди години или дори десетилетия. Веднага трябва да се каже, че изборът на автор и заглавие съвсем не са случайни. Професор Халил Иналджък е доайен на съвременната турска османистика, име, широко известно на учената общественост със своите многобройни научни трудове, публикации на извори и преподавателска дейност в САЩ, Турция и в европейските университети.

X. Иналджък защитава докторска дисертация през 1942 г. в Анкарския университет на тема „Танзиматът и българският въпрос“. През 1956 г. спечелва Рокфелерова стипендия и получава възможност да се занимава с изследователска работа в Харвардския университет. През 1953-1954, 1967 и 1990-1992 г. той е гост професор в университетите Колумбия и Принстън в САЩ. От 1972 г. е професор по история на османската империя и Близкия изток в Чикагския университет, където до 1986 г. под неговото научно ръководство се формират много от съвременните специалисти в този клон на историческото знание. През своя творчески път проф. Иналджък подготвя над 10 монографични изследвания и повече от 200 студии и статии. Професорът е известен в научните среди и като голям познавач на османските архиви, оставил ценни приноси в публикуването на документални извори. Проф. X. Иналджък е чл. кор. на Кралското историческо дружество в Англия и почетен член на Кралското дружество за азиатски проучвания. Член е на Американската академия за наука и изкуства и на Сръбската академия на науките. Той е почетен доктор на университетите в Атина, Истанбул (Боазичи), Коня, Селчук и Букурещ.

От огромното творчество на проф. Иналджък се спряхме на едно от първите му капитални изследвания, защото в него той залага научни параметри, които и днес формират основните насоки в османистичните проучвания, особено за ранния период на османската имперска история. Първите глави от тази книга ще ни върнат отново и - вероятно от друга гледна точка - към бурните събития от 40-те години на XV в., които решават съдбата на Европейския Югоизток за векове напред. Историческите извори за Варненската битка от 1444 г. и за нейните последици, както и събитията в навечерието на превземането на Константинопол, бележат жалоните на раждането на една нова империя: османската. Това става - противно на традиционните очаквания за деструкция и тотално унищожение - чрез усвояване и възприемане на византийско-балканското наследство. Така авторът логично ни поднася и последната глава от книгата си, посветена на вечните и много дискусионни проблеми на приемствеността и промяната в условията на бурни и съдбоносни исторически преходи, какъвто е и балканският XV век.

Тази книга е станала класическа за проучванията върху ранната история на Османската история и изграждането на нейния военен и административен апарат. Тя бе широко използвана и у нас, но под прикритието на сакралната езикова бариера, която пречеше на широката читателска публика да прецени степента на нейното усвояване и осмисляне от използващите я автори. Много от твърденията и изводите на X. Иналджък изглеждаха кощунствени при господството на доскорошните идеологически шаблони в третирането на османския период. В друг вариант някои от изводите на автора се възприемаха в друг контекст и съдържание и се представяха като свои. Никой обаче и досега не успя да оспори кардиналната теза на автора, че османското завоевание има „напълно консервативен характер“ и че то колкото руши завареното, толкова го и усвоява в хода на завладяването на новите земи. Младата балканска „велика сила“ създава своите институции като съчетава турко-ислямската традиция със заварената на Балканите институционална уредба, като дори запазва за по-дълго или по-кратко нейните представители по места: военни лица, администратори, събирачи на данъци и др. Така се получава онзи специфичен обществен и държавен синтез, който осигурява османското превъзходство над балканския християнски свят и представлява истинска загадка за изследователите с вкус към едноцветните исторически платна.

При превеждането на книгата на български език са спазени следните принципи: на първо място идва стремежът да се следва колкото се може по-стриктно авторовия текст с цялото му богатство от смисли, с оглед да се предаде най-пълно неговата изследователска философия. При предаването на географските и селищните названия се съобразихме с установената в българския език традиция и с историческия подход към географската и селищната номенклатура. Например преди май 1453 г. византийската столица е все още Константинопол, а след тази дата можем да говорим за Истанбул. Или пък, българският изговор на Адрианопол е Одрин, а турското му звучене в книгата е Едирне. В нашия превод предосманската военна аристокрация не е представена като „спахии“ или „стари спахии“, както е при проф. Иналджък, а с по-близките на българския читател термини като прониари, властели, боляри и др.

При превода взехме под внимание начина на цитиране на изворите и литературата, избран от самия автор. За улеснение на читателите в края на книгата предлагаме списък на използваните от него публикувани извори и литература.

Убедени сме, че инициативата на Издателство AMICITIA няма да приключи само с издаването на тази книга, а в скоро време на българския читател ще бъдат предложени нови и интересни заглавия от историческата продукция на нашите балкански съседи.

 

Хр. Матанов, Евг. Радушев

София, април 2000 г.

 

 

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ТУРСКО ИЗДАНИЕ

 

Историците често са склонни да градят представите си за отминали епохи, за които не разполагат с достатъчно сведения, изграждайки хипотези и аналогии въз основа на известните им явления и процеси. Когато обаче бъдат открити нови данни и факти и минало се приближи към нас, тогава с изненада разбираме колко много сме се отдалечили от действителното състояние на нещата. Тогава не остава никакъв друг изход, освен изследванията да се подхванат от самото начало.

Няма съмнение, че за османския период от турската история съществуват достатъчно добри предпоставки за задълбочени проучвания. Дори и за отдалечения XV в. разполагаме с богато документално наследство. Последните изследвания в италианските архиви и новите резултатите от проучванията в турските архивохранилища хвърлят изобилна светлина върху османската история през XIV-XV в. Когато тези нови източници влязоха в научна употреба се разбра, че доста често историческите предания от XV в. стоят далеч от историческата истина. Същото е в сила и за изследванията на някои историци от XIX и XX в., възползвали се единствено от тези извори. Редом с това обаче старите литературно-исторически текстове придобиват ново, по-конкретно значение в светлината на неизвестните до скоро исторически сведения.

Покрай всичко това напоследък станаха известни нови исторически хроники, които с широко използваните съчинения на Ашък пашазаде и Нешри, създадоха добра база за съпоставителни проучвания. Тук специално трябва да се отбележи новооткритото „Писание за верските битки на султан Мурад син на султан Мехмед хан“¹. Към този кръг извори следва да се отнесе и „Завоеванието на Рум“ от Кяшифи, издадена от турските историци на А. Атеш и А. Ерзи. В последно време се отдаде нужното внимание и на хронологичните таблици (таквим), също и на многобройните литературни произведения от ранната османска епоха, съдържащи ценни исторически сведения. Само може да се съжалява, че такива учени като Ф. Гизе и П. Витек не продължиха задълбочените си изследвания въpxy характера и историческата достоверност на османските исторически предания. А без да се стори това, използването на такива текстове за изследваческа работа е твърде трудно. По тази причина в настоящия труд аз се чувствам длъжен да отделя достатъчно място за анализ на този род извори. Установих например, че изследвачът твърде лесно може да се подведе в работата си, ако се довери единствено на класическата хроника на Ашък пашазаде „Корона на историята“. А пък един от нашите основни извори на исторически сведения - съчиненията на М. Нешри, на практика се оказаха компилативни произведения. Ние въобще не бяхме изненадани, когато разбрахме, че негов главен източник всъщност са хронологичните таблици (таквим). От друга страна още веднъж стана ясно особеното място, което заемат хронисти като Рухи и Енвери в сътворяването на различни исторически предания. Кемал Пашазаде пък черпи сведения за XV в. от колегата си Турсун бей или пък от анонимните хроники, но в същото време той е източник на някои много важни подробности. Същото положение е валидно и за Хещ Бихищ.

Сред изворите от XV в. особено голяма стойност имат византийските исторически съчинения, като тук е много важно да се направят съпоставки и сравнения с османските исторически текстове. Кратки, но много ясни и точни сведения се съдържат и в арабските хроники, съставляващи един самостоятелен кръг от исторически извори с голяма роля в уточняването на някои проблеми от хронологическо естество. И накрая, ценни сведения предлагат сборниците с официална държавна кореспонденция, при условие, че към тяхната употреба се подхожда с необходимата доза критично внимание. Тук съм длъжен да отбележа, че се наложи да използвам изключително важните за настоящото изследване западни извори, следвайки документалните приноси на европейските изследвачи.

В обобщение може да се каже, че в резултат от появата на неизвестни досега архивни материали и на едно по-прецизно отношение към сведенията в наративните източници се появи възможността, но редом с това и нуждата от задълбочено преосмисляне на ранния период на османската история. Сега не става дума само за корекции на детайли от картината, която начертаха такива видни изследвачи като Хамер, Цинкайзен, дори Иречек и Йорга, а за създаване на едно съвсем ново платно.

Аз съм на мнение, че в новосъздалата се изследваческа среда не е възможно да се напише отведнъж една пълна история за времето на султан Мехмед II Завоевателя. На първо време е нужен анализ на новите извори, с които разполагаме, а след това вече ще дойде време да се изготвят отделни томове с изследвания по определени теми и проблеми. На това е подчинена структурата на настоящата работа, а в бъдещите си изследвания се надявам да обхвана и останалите проблеми от епохата на Завоевателя: икономика, финанси, армията и флота, тимарската система на земевладение.

В първите три дяла от настоящия том се опитах да анализирам изпълнения с напрежение за османската държава период между 1443 и 1453 г., приключил с превземането на Константинопол. Четвъртият дял е посветен на някои важни проблеми, характеризиращи създадената от Мехмед II Завоевателя империя. Този последен дял за първи път се появи на сръбски език², но тук са направени редица допълнения като резултат от последната ми изследваческа работа. В приложението са представени някои нови извори и документи, които използвах в хода на изследването.

 

Халил Иналджък

 

 

 

КРИЗАТА ОТ 1444-ТА

 

През 1439 г. на църковен събор във Флоренция, в присъствието на византийския император Йоан VIII Палеолог, се подписва уния между източната и западната християнски църкви. Това събитие е посрещнато с тревога в османския двор и след завръщането на византийския император в Константинопол султан Мурад II изпраща при него посланици да искат гаранции за сигурността на османо-византийските отношения¹. Ала по време на събора вече е взето решение за организиране на кръстоносен поход срещу османците по суша и море. Приближеният на императора Й. Торсело пише по онова време: „Беше направена оценка на положението в Румелия и ако нашите войски дойдат тук, с Божията помощ, всичко ще бъде решено за един месец... След като Румелия бъде превзета, пак до един месец ще бъдат овладяни и Светите места“². Съвременни османски извори като „Писание за верските битки на султан Мурад син на султан Мехмед хан“ и посланието за победата при Варна, изпратено до египетския султан, оценяват като начало на кризата тъкмо Флорентинския църковен събор. От друга страна, от 1435 г. нататък сръбският деспот Георги Бранкович се сближава с Унгария, в резултат на което османците решават да нарушат в своя полза равновесието, създало се след смъртта на Стефан Лазаревич (1427), с цел да прибавят Сърбия към владенията си. Войната става единствен израз на османската политика. Последователният привръженик на военните действия Фазлуллах паша³ е назначен в Султанския съвет⁴ и първият израз на новото османско политическо поведение е походът срещу Унгария, възглавяван лично от Мурад II. В продължение на три години в поредица от няколко военни кампании почти цяла Сърбия е окупирана и деспот Бранкович е принуден да бяга в Унгария. През 1440 г. султан Мурад II прави опит да завладее Белград, който попада в унгарски ръце още преди смъртта на Стефан Лазаревич, но не постига успех.

През 1442 г. Янко (Янош Хунияди) нанася в Трансилвания тежко поражение на удж бея⁵ Мезид бей, а после и на румелийския бейлербей⁶ Шахабеддин Шахин паша, след което минава в настъпление. Полско-унгарският крал Владислав заедно със сръбския деспот Георги Бранкович нахлуват на Балканите, завладяват София и достигат до планинските проходи, водещи към долината на Марица. Току що върналият се от поход срещу караманците в Анадола султан Мурад II успява с труд да спре настъплението на противника при Златишкия проход. Това дръзко нападение вкарва османската държава в толкова дълбока криза, че вече навсякъде господства мнението за съвсем скорошно прогонване на турците от Балканския полуостров. Когато през септември 1444 г. кръстоносната армия отново се прехвърля на юг от Дунава, папа Евгений IV вече не се съмнява в предстоящото пълно прогонване на турците от пределите на Европа и не намира думи, с които да изрази радостта си от благоприятното развитие на нещата⁷. Съвременникът на тези събития, гръцкият историк Халкокондил пише, че много местни господари, прокудени от земите си, трескаво се готвели да се настанят обратно във владенията на дедите си. Дори съюзниците вече си правели сметки, кой каква част от военната плячка ще получи, след като Румелия бъде завладяна. Вътрешното положение в османската държава пък е крайно изострено след ненадейното оттегляне на Мурад II от престола, така че загубата на Румелия изглежда неизбежна. Край на цялата тази трагична ситуация слага победата във Варненската битка.

Няма да е вярно, ако свържем съдбата на османската държава с една битка, чиито изход малко или много зависел от случайността. Още повече, че османците вече имат натрупан опит в излизането от трудни ситуации. Тук не бива да се подценява солидната обществено-политическа структура, която позволява на държавата бързо да се съвземе след тежкото поражение от монголите в битката под Анкара през 1402 г. Едновременно с това 1444 г. е повратна точка и то не само в османската история. Според сполучливия израз на Халецки, Варненската битка е от голямо значение за общоевропейската история⁸.

Колкото и многобройни да са досегашните изследвания върху това значително историческо събитие, сблъсъкът на противоречиви становища по някои основни въпроси продължава. Всеобщо възприет е възгледът на известния полски историк от XV в. Длугош, който в общи линии застъпва следното: докато полско-унгарският крал Владислав след зимния си поход от 1443 г. се подготвя за нова настъпателна кампания, турците предлагат много изгодни условия за мир⁹. Те заявяват, че са готови да възстановят владетелското достойнство на деспот Георги Бранкович¹⁰ и да освободят от плен двамината му синове. Деспотът посреща тези изгодни нему предложения с голямо задоволство и бърза да спечели благоразположението на Янош Хунияди (в османските наративни източници Янко¹¹) като сключва с него договор: двамата ще действат за потвърждаване на мирния договор, връщащ обратно земите на Бранкович, срещу което деспотът отстъпва на Хунияди владенията си в Унгария¹². След като Хунияди и деспотът постигат споразумение с пратениците на султана, крал Владислав е призован в Сегед. Османските пратеници също пристигат тук. В началото на август кралят приема мирния договор и официално го потвърждава с клетва. Скоро обаче той получава вест от една кръстоносна флотилия, която напредва към Проливите. Съобщава му се, че султан Мурад II предприел поход срещу караманците в Анадола и преминал на отсрещния азиатски бряг. При това положение, продължава съобщението, флотът е в състояние да възпрепятства Мурадовото завръщане на Балканите и Полуостровът може да бъде овладян без особено напрежение. Накрая кралят е подканен да се възползва от изгодната ситуация като незабавно тръгне на поход, изпълнявайки по такъв начин обещанието, дадено на християнските владетели. Владислав получава писмо и от византийския император в същия смисъл, а папата пуска в действие своя представител, кардинал-легата Юлиан Чезарини - неуморен подбудител на кръстоносни походи. В крайна сметка скоро всички са убедени, че турците ще бъдат прогонени от Балканите твъде лесно. В такава атмосфера за Чезарини е лесно да убеди краля и унгарските първенци да погазят мирния договор и клетвата си с довода, че никакво споразумение с мюсюлмани не може да е в сила, без да е взето съгласието на папата, като така на практика ги освобождава от дадената клетва. Отначало Хунияди е против едно такова развитие на нещата, но скоро се подчинява на преобладаващите настроения, след като му обещават короната на България. На 4 август в Сегед крал Владислав с декларация обявява за недействителни сключените и потвърдени с клетва мирни договори като се заклева този път, че на 1 септември ще прекоси Дунава с войските си.

Старата школа историци лесно се увлича по суеверието, че смъртта на Владислав и сполетелите християнството беди произтичат от погазването на кралската клетва. Този начин за обяснение на събитията с право събужда съмненията на следващите поколения изследвачи, които си поставят задачата да разберат дали нещата стоят тъкмо по този начин. През 1900 г. полският историк Антони Прохаска подложи на критичен анализ традиционните възгледи и изказа мнението, че в Сегед кралят не е сключил никакъв мирен договор и следователно не може да става дума за погазване на кралска клетва. Полският изследвач привлича вниманието ни върху два доклада на Андреас де Палацио - човек, проследил от близо събитията в кралския двор през 1444 г. Тези документи са съставени 6 месеца след Варненската битка и в тях няма и намек за подписване на мирен договор. Опирайки се на тях, Прохаска предполага, че деспот Георги Бранкович и Хунияди подписват споразумение за мир 1 месец преди събирането в Сегед, без да се допитат до краля (rege inconsulato)¹³. Тогава е вероятно, че категоричното кралско заявление от 4 август за анулиране на скрепени с клетва предишни мирни договори, се отнася тъкмо до това споразумение. Анализът, който прави Прохаска на други извори в светлината на своя възглед - например писмото от Мистра на византийския император с дата 30 юли, също дава сходен резултат. Така че когато полският историк твърди, че преди августовското събиране в Сегед вече е имало сключен мирен договор с османците, той се оказва на един съвършено верен път¹⁴. И наистина новоткритите документи днес потвърждават по категоричен начин, че на 12 юни 1444 г. в Одрин е подписан такъв мир.

Според Дабровски тази нова идея е изкарана на яве с цел да се оневини полският крал¹⁵. Какъвто и да е произходът ѝ, много изследвачи, начело с унгарските учени, създадоха фронт срещу нея. Известни историци от онова време като  F. Рарее - изявен специалист по полска история, В. Stachon - автор на монография върху турско-полските отвношения и накрая Л. Ковалски - автор на едно от последните задълбочени изследвания върху периода на Ягелоните - не намериха за задоволителна тезата на Прохаска. Н. Йорга отначало възприе предложения нов подход¹⁶, но в една своя работа от 1937 г. се върна към традиционните схващания¹⁷. Така новата теза не устоя на натиска и не бе приета от тогавашните авторитети. Ала известният полски историк О. Халецки, стар поддръжник на традиционния възглед, от 1937 г. започна последователно да поддържа тезата на Прохаска¹⁸. През същата година румънският историк Фр. Пал публикува писмата на Кириак от Анкона. Халецки, тълкувайки този нов материал, се опита да разшири тезата на Прохаска¹⁹. Макар че изследването му беше отречено лично от Фр. Пал²⁰ и от унгарските историци, занимаващи се с този перод, то доби популярност и бе възприето от научната общественост²¹. Това е така, защото този път категорично се изясни, че на 12 юни 1444 г. в Одрин е подписан мирен договор със султана. По този начин тезата на Прохаска бе доказана в една важна точка. Фр. Бабингер в една приносна статия, посветена на тези събития, без да възприема позицията на Халецки като безспорно доказана, се съгласява с нейните основни положения²². И най-накрая полският изследвач на крал Владиславовия период Дабровски излиза в убедена защита на традиционната теза, като критикува възгледите на Халецки, обвинявайки го, че тълкува новите документални извори в грешна посока²³. Така споровете в академичните среди около този проблем се разгарят отново с пълна сила.

* * *

Няма спор, че откриването на документите на Кириак от Анкона представлява нов етап в развитието на изследванията. Тук е нужно да се напомнят някои обстоятелства около тези нови документи, разкриващи неизвестни страници около кризата през 1444 г., приключила с битката при Варна. Кириак от Анкона (Ciriaco Pizzicolli, 1391-1455?), известен хуманист и поклонник на класическата литература, през лятото на 1444 г. е изпратен неофициално на Изток, изглежда от папата, за да събира сведения за политическото положение на Балканите²⁴. И той, както много други емисари на Папството, полага усилия за организирането на нов кръстоносен поход. Преди това, през октомври 1443 г., той посещава щаба на неаполитанския крал Алфонс V край Асколи заедно с пратеника на византийския император Теодор Каристенос²⁵, който иска помощ срещу османците. Кириак разказва за важността на предприетия от унгарците антиосмански поход и така насърчава краля да окаже исканата от него помощ. На тази среща Алфонс V обещава да изпрати към Константинопол флотата си, както преди това се е споразумял за това с папа Евгений IV²⁶. Оттам Кириак поема към византийската столица, за да се срещне с император Йоан VIII Палеолог. Минавайки през Морея, той се среща с братята на императора деспотите Теодор и Константин, които се стягат за антиосмански дейстия, и им оставя насърчителни писма. След това се отказва от намерението си да посети Константинопол и на о. Хиос се присъединява към генуезкия пратеник Франческо Драперио²⁷ на път за Одрин (1 април 1444). На 22 май той се явява заедно с неговата свита пред султан Мурад II. Кириак описва това събитие в едно свое посмо. Докато се подготвя да отпътува за Константинопол, научава, че унгарско пратеничество е на път за Одрин и удължава престоя си. Остава в града до средата на юни, проследява преговорите между двете страни и описва техния ход в писмата си. Успява да се сдобие с копия от писмото на крал Владислав до Мурад II и на султана до краля. Когато на 12 юни се подписва мирният договор, той изпраща писмо до Янош Хунияди²⁸, а на 24 юни пише второ писмо. След това отпътува за Константинопол, където е посрещнат много добре от византийския император. На 15 юли владетелят го кани на ловен излет, по време на който обръща специално внимание на своя гост. Кириак разказва на Йоан VIII впечатленията си от преговорите в Одрин и го убеждава, че е дал всичко от себе си, за да предотврати подписването на мира. Във византийската столица италианецът ще дочака вестта за поражението на кръстоносците при Варна²⁹.

Писмата на Кириак, проследил отблизо и внимателно събитията от лятото на 1444 г., представляват солиден източник на сведения. Проследявайки неговата дейност и възгледите му, ние получаваме също така възможността да се запознаем с господстващите идеи и тенденции в политическите среди, където се е подвизавал италианецът. През 1754 г. J. D. Mansi публикува тези писма заедно с някои копия на други документи, останали от Кириак³⁰. Фр. Пал преоткрива тези извори и привлича върху тях вниманието на научната общественост³¹. След него ги публикува Халецки³², който предлага една по-точна хронологична подредба на изворите, която изглежда така:

1. Краят на февруари - началото на март 1444 г.: писмо, изпратено от Кириак до византийския император Йоан VIII Палеолог;

2. 24 април 1444 г.: писмо, изпратено от полско-унгарския крал Владислав в Буда до султан Мурад II;

3. 22 май 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до приятеля му А. Джустиниани-Банка;

4. 12 юни 1444 г: писмо на Кириак от Одрин до А. Джустиниани-Банка;

5. 12 юни 1444 г.: писмо на султан Мурад II от Одрин до полско-унгарския крал Владислав;

6. 12 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до Янош Хунияди;

7. 18 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до А. Джустиниани-Банка;

8. 24 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Пера (Констатнтинопол) до Янош Хунияди;

9. 12 и 19 септември 1444 г.: Писма на Кириак от Конс-тантинопол до кардинал Юлиян Чезарини³³.

 

ПЪРВИ КОНТАКТИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА МИР

 

Тук непосредствено трябва да отбележим, че след като писмата на Кириак се появиха на бял свят, стана безспорно ясно, че в началото на юни полско-унгарският крал Владислав изпраща в Одрин пратеници за водене на мирни преговори. От писмата научаваме още и подробности около протичането на въпросните преговори. Както ще се види по-долу, един новооткрит османски извор (Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан) напълно потвържадава тези сведения. Това, което знаехме предварително, се заключава в следното: през м. януари 1444 г., докато крал Владислав е още в Сърбия, при него се явява представител на султана и иска да се определи дата за преговори с османските пратеници. Пратеникът съобщава и първоначалните османски отстъпки за започване на мирните преговори: връщане на Сърбия под властта на Георги Бранкович и освобождаване от плен на неговите синове. Не е известно какъв отговор дава кралят. Известно е само, че през м. март съпругата на султан Мурад II Мара изпраща при баща си - сръбския деспот Георги Бранкович - един гръцки монах, който осигурява продължаването на преговорите. Османските предложния са твърде изгодни за деспота и той намира начин, щото монахът лично да ги изложи през м. април пред унгарското Съсловно събрание от името на султана³⁴. Оттам нататък, до декларацията на краля от 4 август не ни беше известно нищо друго около тези събития, освен едно писмо от 30 юли на византийския император до Владислав.

В последно време един нов извор със самостойно значение хвърли допълнителна светлина върху този период. Това е една османска хроника от 1443-1444 г. - спомнатото вече „Писание за верските битки на султан Мурад...“, което заедно с писмата на Кириак, разкрива в каква обстановка започват мирните преговори в Одрин, помага ни да разберем още по-добре техния ход и дори дава нови сведения за преговорите в Сегед. В скоро време този ценен и напълно неизвестен до сега извор за събитията от 1443-1444 г.³⁵ ще бъде издаден съвместно от мен и проф. Мевлют Огуз.³⁶ В Приложението на настоящия труд са представени някои части от този извор, които са в пряка връзка с предмета на изследването. Разбира се, че към „Писанието“ е нужно да се подхожда с необходимата доза критично внимание, както и към всички останали османски извори. Но от извършените досега съпоставки с писмата на Кириак става ясно, че хрониката съдържа важни подробности.

На първо време е нужно да се разбере дали крал Владислав е свикал в Белград „всички банове и херцози“, така, както пише в „Писанието“. Другите източници не дават никакво сведение по този въпрос. Но както знаем, през м. март-април 1444 г., по време на престоя в Буда на изпратения от Мара гръцки монах, е свикано унгарското Съсловно събрание, което обсъжда въпросите на мира и войната³⁷. Събирането на първенците, за което се говори в „Писанието“, несъмнено е Съсловното събрание в Буда. От същия извор разбираме за неофициални преговори за мир с османците, в дъното на които стоял сръбският деспот. От друга страна, както вече се посочи по-горе, западните източници твърдят³⁸, че докато крал Владислав се намирал в Сърбия (м. януари 1444), пред него се явява пратеник на султана, който предложил първоначалните османски отстъпки за постигане на мир. По всяка вероятност тогава, „Писанието“ бърка срещата в Белград с преговорите за мир в Буда³⁹.

Изглежда, че първите контакти за мир султанът осъществява чрез своя тъст - сръбския деспот Георги Бранкович. Деспотът иска Мурад II да освободи синовете му, които са заложници при османците, и да си върне владенията при условие, че ще остане османски васал. От османска страна е преценено, че изпълнението на деспотовите искания са добра първоначалана основа за едни мирни преговори. С голяма доза вероятност може да се предположи, че деспотът, който имал добри връзки в османския двор и сред удж бейовете, се възползва от тези възможности за посредничество. Нешри пише, че той дал „безчет дарове“ на румелийския бейлербей Касъм паша⁴⁰, който наскоро заел поста от Хадъм Шахабеддин Шахин паша. Халкокондил пише, че Георги Бранкович пръв предлага на султана сключване на мир и ще да е прав в това си твърдение⁴¹. По-нататък ще се спрем и върху причините, които подтикват османските първенци към един такъв мир. Тук само ще отбележим, че по време на разговорите османците настояват крал Владислав и Янош Хунияди лично да участват на мирните преговори, изглежда, за да си гарантират сигурен мир.

Сведенията, които дава „Писанието“ за преговорите в Белград (Буда), без съмнение са твърде важни. Заслужава да отбележим следните по-важни моменти: 1. Кралят и Хунияди са решени войната да продължи; 2. Деспот Бранкович е готов да освободи Махмуд челеби - съпруг на султановата сестра, когото държи в плен, при условие, че ще получи обратно Смедерево и Голубац; 3. Деспотът успява да убеди краля и Хунияди да започнат преговори при тези условия; 4. На практика обаче преговорите стават средство за печелене на време, тъй като християнската войска се привежда в готовност за нова кампания по-бавно, отколкото османската; 5. Кралят, Хунияди и Бранкович решават да изпратят пратеничество в Одрин.

Изглежда османците получават сведенията за резултатите от обсъжданията в Съсловното събрание на Буда посредством пратеници, а твърде вероятно - от шпиони⁴². За по-нататъшния развой на преговорите, както и за последвалите събития научаваме твърде много от „Писанието“, чиито сведения издържат на критичната научна проверка. Този източник е още по-ценен с това, че хвърля светлина върху въпроси, които западните извори така и не успяха да разплетат.

Османците първи поемат инициативата за мирни преговори с крал Владислав, за което голяма роля изиграва и деспот Бранкович. Османските исторически предания сочат като главна причина за тяхното започване намерението на османската страна да освободи от плен султанския зет Махмуд челеби, който паднал в ръцете на противника по време на Златишката битка⁴³. Според хрониката на Мехмед Нешри, когато след битката султан Мурад II се връща в Одрин, сестра му настоятелно го моли да направи всичко, което е по силите му, за да отърве съпруга ѝ от плен⁴⁴. Османският владател е силно повлиян от страданието на сестра си. Изпратеният от жена му Мара Бранкович през м. март 1444 г. гръцки монах е трябвало да уговаря с деспота откупа за пленения султански зет⁴⁵. По всяка вероятност османците предприемат бързи стъпки за освобождаването на Чандарлъ Махмуд челеби и този проблем на практика се превръща в повод за начало на мирните преговори. Махмуд е върнат на османците по пратеничеството, пристигнало в Одрин да уговори окончателните условия по мира⁴⁶. Това разкрива една от основните причини за османската дипломатическа инициатива, както и времето, по което тя е подета. Прочее, съюзниците са поверили височайшия пленник в ръцете на деспот Бранкович.

Деспотът играе главна роля в започването на мирни преговори с полско-унгарския крал. За да подтикне своя съюзник и покровител към тази стъпка, Георги Бранкович трябва на първо време да преодолее неговите войнствени настроения⁴⁷. В преследване на тази цел деспотът се среща на 3 юли 1444 г. в Арад с Хунияди и срещу обещаната подкрепа му подарява замъка си във Вилагош заедно с 120 села. Според полския историк от XV в. Длугош деспотът прави този голям подарък на Хунияди срещу застъпничество пред краля за започването на мирни преговори с османците, както и като компенсация за изгодите, които един бъдещ мир ще донесе на Бранкович⁴⁸. По такъв начин и Хунияди получава своята печалба от конфликта на Балканите49. А според едно писмо на византийския император до крал Владислав от 30 юли излиза, че деспотът и Хунияди убедили краля да започне мирни преговори като му обяснили, че след постигането на договорености с османците султанът ще се прехвърли на анадолския бряг, а това ще създаде твърде благоприятна обстановка на Балканите⁵⁰ (деспотът участва в заседанията на унгарското Съсловно събрание като магнат, тъй като притежава поземлени имоти в Унгария). Вижда се, че всичките тези подробности потвърждават сведенията в „Писанието“ за хода на събитията в Буда и така хипотезите добиват още по-конкретни очертания. В същото време Халецки отхвърля твърденията на Длугош, като според него „героят на християнството“ Хунияди се съгласява само временно със стремежа на деспот Бранкович към постигане на мир⁵¹. Известно е, че Хунияди започва военните си кампании през есента, когато бойната готовност на османците е най-ниска и действията му потвърждават това. Той подкрепя мирната инициатива на деспота, като така си осигурява време да се подготви за военни действия след края на лятото. „Писанието“ също твърди, че трябвало да се печели време, нужно за подготовка на хриситянската армия. Освен това един мир би позволил на Мурад II да се прехвърли с цялата си войска в конфликтна Анадола. Тогава флотът на кръстоносците ще блокира Проливите и Балканите ще бъдат лесно окупирани от войските им. И наистина военната кампания, приключила с Варненската битка, е планирана точно по този начин. Според Халецки опитната кръстоносна войска, спечелила вече блестящи победи срещу османците, изпуска възможността да се възползва от благоприятно стеклите се събития от постигнатия мир с противниците и да осъществи стратегическите си задачи. Един документ от 20 юли 1444 г. показва, че Хунияди обмисля продължението на войната с турците и не спира военните приготовления⁵². Възможно е тъкмо той да въвлича крал Владислав в двуличната политика, за което роля изиграват големият авторитет и влияние на този пълководец, допълнително затвърдени от успехите му във военните действия срещу османците. Тази политика личи и в писмото на Кириак от Одрин, след като там на 12 юни се подписва мирният договор. В него папският човек пише на Хунияди, че категорично не подкрепя постигнатите мирни договорености и съветва кръстоносните войски да се възползват от очертаващата се благоприятна обстановка като веднага се отправят в поход, след като султанът се прехвърли в Анадола⁵³. Както се вижда, всички тези преговори и подписаният мирен договор представляват тактика на една от договарящите се страни, целяща да се нанесе последният окончателен удар върху османците в най-подходящия момент, когато те са в затруднено положение. Така твърди и „Писанието“. Само деспот Бранкович мисли по друг начин. Той разбира, че не ще спечели нищо от един нов кръстоносен поход, освен една тежка зависимост от католическа Унгария.

В този смисъл след като се сравнят западните източници със сведенията в „Писанието“ става ясно, че най-активният привърженик на започване и приключване с успех на мирните преговори между двете воюващи страни е сръбският деспот. Кралят, унгарската аристокрация и Хунияди са обзети от кръстоносен ентусиазъм, предизвикан от османските поражения през 1443 г. Подтиквани постоянно от Папството, те обмислят възможността отново да започнат войната в подходящ момент. Кралят обаче, под натиска на деспот Бранкович, отчита някои тактически изгоди и временно склонява на преговори за постигане на мир, но изпраща пратениците си тайно, за да не повлияе върху военния ентусиазъм на съюзниците54. Твърди се, че отначало кралят пристъпва към преговорите с искрени намерения, а военните приготовления трябва да му осигурят по-добра позиция за постигане на изгодни договорености⁵⁵. Скоро обаче той напълно попада под въздействието на всеобщата възбуда и желание за организирането на нов кръстоносен поход. Въпросът за искреността в политиката предизвика спор сред изследвачите, като надделя мнението, че през онзи период политическото двуличие не е обект на изобличения от политико-морална гледна точка⁵⁶.

Според „Писанието“ деспотът също приема мирното споразумение с османците като нещо временно. Не може да се очаква обаче от един османски извор, съставен след Варненската битка, да оцени деспот Бранкович по някакъв друг начин, освен като една от причините за конфликта. Неговият неутралитет по време на кръстоносния поход през есента на 1444 г. показва, че той участва в преговорите напълно искрено, а постигнатото споразумение за мир в голяма степен е негово лично творение.

Какво всъщност кара османците толкова самоотвержено да приемат преговорите за мирно споразумение? Изследванията върху Варненската битка и последвалия период оставят този въпрос без задоволителен отговор. Като най- силен мотив, тласнал османците към мир, се очертава намерението им да пренасочат войските си към Анадола, където настъпва Караманоглу. Това твърди с увереност и Кириак в своите писма⁵⁷. Според него султанът е готов на мир, за да може да изтегли войските си в Анодола и след като там се справи с Караманоглу, да се върне обратно, за да хвърли цялата си бойна мощ в завладяването на Сърбия и Унгария⁵⁸. Същото се повтаря и в писмото на византийския императо от 30 юли. Тук обаче не бива да се забравя, че както Кириак, тъй и императорът преследват една обща цел - да предотвратят ратифицирането на споразумението. Халецки, който изследва тези събития⁵⁹, сякаш забравя, че в крайна сметка не Мурад II е този, който пръв напада, а кръстоносците. Подценявайки действията на османската страна, той приема идеята, че султанът наистина подписва мира с намерение впоследствие да нападне на запад. По такъв начин той иска да оправдае двуличната политика на краля и Хунияди чрез „лицемерието“ на султана⁶⁰. Всъщност Мурад II вярва, че е постигнал стабилен мир на Запад, след което преминава с войските си в Анадола, където подписва с Караманоглу „клетва за взаимна вярност“. Следващото му намерение е да се оттегли от престола, оставяйки го на сина си Мехмед II. Намеренията на Мурад II ясно личат в писмата на сина му до мюсюлманските владетели Шахрух и Караманоглу, изпратени непосредствено след като Мехмед застава начело на държавата⁶¹.

Всъщност през пролетта на 1444 г. Караманоглу преминава в настъпление, ограбва и опустошава районите на Бейшехир, Акшехир, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сиврихисар и Бейпазаръ⁶², което принуждава Мурад II да търси мир със Запада. Халецки предполага обаче, че караманската заплаха не изисква от султана чак такива жертви в Румелия като подписване на мир. Но в Анадола Мурад II прави още една жертва, подписвайки мир с Караманоглу, чиято главна цел е да присъеди към владенията си Бейшехир, Акшехир, Сейдишехир и някои други, които преди принадлежали на неговата династия⁶³. Султанът върши всичко това, защото му е нужен траен мир, за да се оттегли в уединение, оставяйки престола на 12 годишния си син. Това е най-доброто доказателство, че Мурад II не гледа на постигнатия с християнските държави мир като на средство за прикриване на експанзионистични планове към Европа.

Както се вижда от изложеното дотук, през 1443-1444 г. османската държава изпада в едно твърде деликатно положение. Тя е застрашена не само от външни, но и от вътрешни проблеми, което създава предпоставки за изострящи се във времето военно-политически кризи. По време на зимния кръстоносен поход през 1443 г., приключил със Златишката битка, се появяват опасни опозиционни настроения сред пограничните военначалници (удж бейове), чиито въоръжени отряди се разпръскват. Появяват се и признаци на непокорство сред спахиите⁶⁴. Особено вредно се оказва поведението на пограничните военни части, които през този период играят важна роля във вътрешния живот на държавата. Те често се съюзяват с претендентите за престола из средите на династията, създават фронт срещу централната власт, като така отслабват авторитета на владетеля и разстройват османската отбранителна система в Румелия. Предводителят на румелийските удж бейове Турхан бей пък поддържа тайни връзки със сръбския деспот и по време на Златишката битка открито се противопоставя на султана и на управителя на Румелия. Затова непосредствено след приключването на сражението Мурад II нарежда да задържат Турхан, след което го затваря в гр. Токат. Повод за притеснения представляват и доста от потомците на доосманската аристокрация в Македония, Албания и Тесалия, които новата власт оставя по местата им⁶⁵. Най-вероятно тези хора биха подпомогнали събарянето на централизирания османски режим в хода на кръстоносното настъпление. През зимата на 1443 г. българите се присъединяват към настъпващите кръстоносци, въстават албанците. В тази обстановка великият везир Чандарлъ Халил паша, човек с безспорен авторитет в държавните дела, разбира, че на османците сега им е нужен мир повече от всякога⁶⁶. По това време умира и Мурадовият син принц Аляеддин, което събитие се отразява изключително тежко върху владетеля. Тогава той решава да отстъпи престола на единствения останал наследник принц Мехмед и да се оттеши в уединение, посвещавайки остатъка от живота си на религиозното благочестие. Преди това обаче той трябва да остави държавата в мир и сигурност⁶⁷.

 

МИРНИТЕ ПРЕГОВОРИ В ОДРИН

И ОДРИНСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ОТ 12 ЮНИ

 

Ето в тези условия султан Мурад II отправя своите мирни предложения към противниците си. Крал Владислав приема предварителните условия и решава да изпрати пратеници в Одрин. Едно от предварителните условия е освобождаването срещу откуп на султанският зет и брат на великия везир Чандарлъ Халил паша - Махмуд челеби, който участва в Златишката битка и след това преследва с османската войска оттеглящия се противник. При Шехиркьой (Пирот) той е пленен от кръстоносците⁶⁸ и е поверен на сръбския деспот Георги Бранкович, който се отнася добре към пленника⁶⁹. Махмуд челеби е изпратен в Одрин заедно с пратениците.

Кралят пише писмото си до султана в Буда на 24 април 1444 г., а договорът е подписан на 12 юни в Одрин. Следователно пратеничеството пристига в края на май или началото на юни и мирните преговори не продължават повече от седмица⁷⁰. Християнското пратеничество включва представителя на краля Стойко Гизданич⁷¹, няколко от хората на деспота и един представител на Хунияди. Писмото на Кириак от 12 юни дава възможност да се установят хората на Бранкович и Хунияди⁷². Сръбският деспот изпраща в Одрин най-висшия си светски и духовен служител - Athanasius Frashak, който е митрополит на Семендере (Смедерево) по времето, когато Бранкович бяга в Унгария. Вторият негов човек е логотетът Богдан. Янош Хунияди се представлява от човек на име Vitislaus⁷³. Пратеничеството се придружава от 60 конника.

Кириак е запазил за нас акредитивното писмо от 24 април, което кралят връчва на своя протеник за преговорите. Владетелят съобщава на Мурад II, че делегира върху Стойко Гизданич правото лично да води преговорите от негово име. Владислав настоява султанът да потвърди бъдещия договор с клетва, като поема ангажимента той да стори същото пред османските пратеници, които Мурад II ще изпрати при него⁷⁴.

Както твърди „Писанието“ преговорите се водят главно с кралския пратеник и договорът е сключен с него. Това се потвърждава от кралското акредитивно писмо, от свидетелствата на Кириак и най-накрая от личното писмо на Мурад II до крал Владислав. Вярно е, че Георги Бранкович води самостоятелно предварителни преговори, но не може да става и дума за сключване на мирен договор без знанието на краля. Палацио, давайки за пример действията на Бранкович, пише, че деспотът и Хунияди участвали в мирни преговори с османците без да вземат съгласието на крал Владислав⁷⁵. Не трябва обаче да се забравя, че Палацио е човек на Папството, който не само не подкрепя подписването на мир с османците, но в субективизма си не съобщава и за мирния договор от 12 юни, за който ние днес разполагаме с безспорни доказателства⁷⁶. Халецки, опирайки се на него, прокарва идеята, че кралят нямал нищо общо с преговорите и в Сегед не подкрепя мирното споразумение. Той дори стига до там да твърди, че Владислав нямал свой представител в Одрин. Но пред категоричността на документите той променя донякъде тезата си, заявявайки, че кралят не отдава внимание на преговорите и само под давлението на Хунияди и сръбския деспот изпраща в Одрин свой незначителен представител⁷⁷. Ако си припомним в какви условия кралят участва в преговорите за мир⁷⁸, ще видим, че твърдението за слаба заинтересуваност на Владислав от преговори с османците има известни основания. Срещу това Дабровски и Пал, тълкувайки събитията, твърдят, че кралят действително желае мир, за което изпраща в Одрин свой пратеник със задачата да подпише мирен договор⁷⁹. Но на 15 април 1444 г. Владислав полага клетва пред кардинал Чезарини да потегли в поход срещу мюсюлманите през лятото. Както ще видим по-нататък от действията му⁸⁰, той по никакъв начин не се отказва от войнствените си намерения; това се потвърждава и от „Писанието“. В крайна сметка, каквито и да са били намеренията на краля е ясно, че той изпраща в Одрин свой представител, върху когото делегира всички пълномощия, за да подпише мирен договор със султана. В писмото си до османския владетел той обещава да потвърди с клетва постигнатото мирно споразумение.

А сега да видим какво става на мирните преговори в Одрин. Според Кириак, който е в контакт с пратениците⁸¹, два дни след пристигането им в Одрин те са приети от султан Мурад II в следния ред: първо пратеника на краля, след това на деспота и накрая - на Хунияди. На следвашият ден султанът обсъжда с везирите донесените предложения и едва след три дни той вече е склонен да ги приеме по принцип⁸². Само по отношение на крепостта Гюгерджинлик (Голубац) се завързва спор - османците не са склонни да я отстъпят⁸³. По тази причина, според Кириак, в един момент преговорите са заплашени от провал⁸⁴. Накрая султанът отстъпва и по тази точка, като постигането на съгласие по нея удължава преговорите само с 1 ден. На 12 юни 1444 г. Мурад II потвърждава мирния договор под клетва в присъствието на пратениците. Клаузите по договора се повтарят в общи линии в писмо на султана със същата дата до крал Владислав⁸⁵. Според този документ деспот Георги Бранкович получава владенията си обратно при условието да спазва васални задължения към османците, а двамината му сина се освобождават от османски плен. Според желанието на краля султанът се съгласява да включи в договореностите и влашкия воевода Влад: той все така остава османски васал със задължението да изплаща определен годишен трибут на османската държава, но вече не е длъжен да се явява лично в султанския двор. Предвижда се също и размяна на пленници. В този вид договорът трябва да действа в продължение на 10 години и султанът заявява под клетва готовността си да го спазва в присъствието на кралския пратеник Стойко Гизданич. Мурад II съобщава на крал Владислав, че очаква той да стори същото, за което ще изпрати при него личния си пратеник Сюлейман бей.

В историята на Длугош са посочени клаузите на договора, за който се счита, че е подписан в Сегед. Там са отбелязани задълженията, които е поел Мурад II в писмото си до Владислав: да върне владенията на Бранкович и да освободи синовете му. Съобщават се обаче и имената на 15 градове и крепости, от които османците трябва да се оттеглят. Сред тях са Гюгерджинлик (Голубац) и Свидеров (Семендере, Смедерево)⁸⁶. Предполага се, че Длугош черпи сведенията си от официални документи или от проектодоговор⁸⁷. Действително първоначалните намерения на османците⁸⁸ са най-общи - да върнат „вилаета на Вълкоглу“⁸⁹, но по настояване на унгарския пратеник те накрая склоняват да се оттеглят и от Голубац.

При Длугош е отбелязана клауза, според която цяла България остава под властта на султана. Но унгарската политика и особено плановете на кръстоносците не подценяват тези територии. През 1435 г. крал Сигизмунд изпраща с мисия на Балканите Фружин - сина на последния българския цар Иван Шишман⁹⁰. На църковния събор във Флоренция през 1439 г. Йоан Торсело - приближен на византийския император, внася меморандум за организиране на кръстоносен поход срещу османците, в който с надежда се говори за предстоящо въстание срещу османската власт в Румелия⁹¹. „Писанието“ дава подробности за настроенията сред българите, които не се срещат в другите източници. Когато по време на зимния поход през 1443 г. кръстоносната войска достига София, българската „рая“ застава зад османските противници. Една част се включва в кавалерията на кръстоносците, а останалото население осигурява храна и други провизии на нападателите. Щом унгарците влизат в града те възстановяват една църква, превърната от османците в джамия, и назначават владика. „Всичката рая се присъедини към неверниците“, съобщава „Писанието“. Тогава султанът дава разрешение българите да бъдат третирани като врагове, „независимо дали това са войнуци⁹² или рая“. Започват нападения и „раята от София и Радомир беше унищожена под копитата на конете“⁹³.

Според Длугош, когато в края на лятото на 1444 г. унгарците вземат решение за нов кръстоносен поход, на Хунияди е обещано, че ще получи българската корона, а по време на Варненската битка в редовете на кръстоносната войска участват и българи⁹⁴. Оказва се тогава, че по онова време българският въпрос е твърде актуален и е много вероятно в мирния договор да е фиксиран отделна клауза, засягаща страната.

Длугош съобщава, че в резултат на размяната на пленници между договарящите се страни султанският зет Махмуд челеби е освободен срещу откуп от 70 хил. златни монети. Османските източтици съобщават, че Махмуд бил „купен“⁹⁵ срещу „много златни флорини“⁹⁶. Пак според Длугош, османците трябвало да освободят сръбските крепости за 8 дни: срок, който изглежда започва да тече след потвърждаването на договора от крал Владислав⁹⁷. Цинкайзен, използвайки хрониките на византийските автори Дукас и Халкокондил, на унгареца Туроци, а също и по късни сведения от Калимах, успява да уточни още няколко клаузи от договора⁹⁸. Най-подробните сведения дава Халкокондил, според когото деспот Бранкович се съгласява да предава на османския султан половината от годишните си приходи. Възможно е в договора да съществува такъв текст, тъй като деспотът приема васална зависимост от султана, според която трябва да плаща на османската хазна определен годишен трибут. Възможно е също така обаче този текст да се разбира в смисъл, че султанът получава половината от приходите на рудниците в Ново бърдо. Византийските източници споменават също за договореност относно статута на Влахия, а такъв текст, както вече казахме, съществува и в писмото на Мурад II до крал Владислав. Всъщност тук нещата опират до същината на договора, която най-пряко засяга османските интереси: двете страни се задължават да не извършват нападения една срещу друга през река Дунав⁹⁹.

Сега остава да подложим на анализ сведенията за хода на мирните преговори и подписписването на договора в Одрин, така, както ни са представени в османските източници и особено в „Писанието“. Османските извори не казваха нищо съществено за хода на събитията в Одрин до откриването на „Писанието“. Кратки и непълни сведения за договора съществуват в най-старите исторически текстове на Ашък Пашазаде, Нешри, Орудж и в анонимните хроники¹⁰⁰. Историческите данни в тези източници станаха впоследствие основен извор на сведения за класическата османска историопис, представена от Идрис Битлиси, Ходжа Садеддин, Али и Мюнеджимбашъ. Кемал Пашазаде също е под влиянието на тези източници, но онази част от неговото съчинение, посветена на интересуващите ни събития, досега не е открита¹⁰¹. В сборника с официална държавна кореспонденция, съставен от Феридун бей¹⁰², в писмата изпратени до различни мюсюлмански владетели непосредствено след Варненската битка, има доста интересни сведения. Още преди време те привличат вниманието на западните изследвани, без обаче да са проучени задълбочено¹⁰³. Днес към известните ни вече османски източници можем да добавим и някои новооткрити извори. Тук на първо време трябва да споменем хронологичните таблици (таквим) от 1445, 1446 (?) и 1452 г., съставени лично за султана¹⁰⁴. Сведенията в таблиците непосредствено отразяват текущи събития, което изглежда ето така: „Пристигнаха Вълкоглу, Янко с унгарската армия и опустушиха Румелия. Мурад хан настъпи срещу тях с голяма войска, стана голям бой и имаше много убити. Неверническите войски се оттеглиха и Мурад хан се прибра в Одрин. Там нареди да хванат Турхан бей и го затвори в тъмница. Тогава Караманоглу се вдигнал и нападнал Бей шехри, Ак шехри, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сивирхисар и Бейпазар като опустошил всички тези градове, села и места. Мурад хан сключил мир с Вълкоглу и Янко, като им предал някои крепости и места. След това сложил сина си на трона, а самият той тръгнал срещу Караманоглу Ибрахим бей. Настанил се в Йенишехир, където се явил караманският пратеник да сключат мир. Мурад хан благоволи да му предаде Бей шехри, Сейдишехир, Оклук хисаръ, Акшехир и Караман, след което Караманоглу прибра войската и си замина...“

Няма съмнение, че Нешри използва тази хронология, когато пише своето съчинение „Огледало на света“. Вижда се, че сведенията в нея са кратки и непълни. В тях не съществува дори и най-малък намек за мирните преговори в Одрин. След като „Писание за верските битки на султан Мурад хан...“ стана известно на науката¹⁰⁵, то бързо беше оценено като първокласен извор, равностоен на писмата на Кириак. Днес благодарение на тези два извора вече сме в състояние да разберем подробности за хода на мирните праговори в Одрин през лятото, на 1444 г. Тук обаче трябва да отбележим, че „Писанието“ не отразява събитията безпристрастно - целта на анонимния автор явно е била да не представя османците като просещи мир. Но не бива да се забравя и това, че хрониката е съставена след победата в битката при Варна... Кириак описва султан Мурад II като „горделивия господар“ (princeps superbus)¹⁰⁶ - естествено е османският владетел да си придаде привидно самодоволен вид по време на преговорите. И в „Писанието“ се срещат описания и характеристики от този род, но ние ще ги подминем, за да откроим следните по-важни моменти:

1. Преговорите са продължили не по-малко от седмица: пратениците първо са приети от османските паши. Великият везир Халил паша се среща с тях един ден след пристигането им, като разговорите с него продължават 3 дни. След това пратениците се явяват пред Султанския съвет (Диван) и там поднасят посланието си. По-нанатък се свиква разширено съвещание на всички държавни първенци, за да се вземе решение по направените мирни предложения (за съжаление тук една страница от ръкописа е загубена и това нарушава последователността в излагането на събитията). И двете страни се стремят мирните преговори да приключат колкото се може по- скоро. В техния край султанът съобщава, че приема сключването на мир. Султанският съвет отново се събира, за да съобщи на кралския пратеник султанското решение и условията за потвърждаване на договора под клетва.

2. Писмото на крал Владислав до османския султан съдържа ясни условия. Според „Писанието“ кралят иска мир, но поставя условие Смедерево и Голубац да бъдат предадени на деспот Бранкович. Както става ясно, това условие се превръща в повод за свикване на разширен съвет и за пререкания с пратениците по време на разискванията.

3. От османска страна преговорите се ръководят от великия везир Чандарлъ Халил паша, представителят на краля пък е начело на групата на пратениците.

4. Османците обвързват приемането на мирния договор със следното условие: деспот Бранкович, Янош Хуниди и кралят трябва всеки поотделно да положат клетва. Ала в „Писанието“ не се споменава нищо за клетвата, положена от Мурад II.

5. Султанът назначава Балтаоглу Сюлейман за свой пратеник със задача да замине за Унгария, където всеки един от тримата съюзници ще потвърди договора за мир под клетва.

Тези сведения на „Писанието“ напълно се потвърждават в основните си положения от писмата на Кириак. Така те помагат на изследвачите да си изяснят някои въпроси, на които дълго време се опитваха да намерят отговор. На първо време „Писанието“ привлича внимание с твърдението, че османците поставят условието Хунияди също да положи клетва за спазване на мирния договор. Тук се крие отговорът на въпроса защо той изпраща свой представител на преговорите в Одрин. Според Халецки появата на специален представител на Хунияди в двореца на султана по повод водене на важни преговори е „твърде изненадващо обстоятелство“. Това най-малко е в разрез с международно приетите правила, тъй като Хунияди се явява само един служител на унгарския крал¹⁰⁷. Според Дука, когато в Сегед османските пратеници поискали от него да положи клетва, той отвърнал: „Аз не съм владетел, а просто един от поданиците“, отказвайки по такъв начин да се закълне¹⁰⁸. Настоятелното желание на османците лично да ангажират Хунияди чрез полагането на клетва иде от намерението да се постигне траен мир, а унгарският пълководец е от възлово значение, тъй като тъкмо той се явява главнокомандващ християнските войски на балканския боен театър. По-горе пък видяхме, че за да спечели тази важна личност на своя страна, Георги Бранкович му отстъпва значителени поземлени владения в Унгария. Така че Хунияди е фигура, която играе главната роля в политическите комбинации и османците разбират това. За да стане напълно ясно защо все пак Хунияди изпраща свой човек на преговорите в Одрин и защо кралят допуска такова изключение, е нужно да разберем съотношението на политическите сили в Унгария по онова време¹⁰⁹.

Второ, както разбираме от Кириак¹¹⁰, Мурад II пише на краля, че изпраща при него пратеник на име Солимамбег (Solymambegh)¹¹¹. Сега, когато вече разполагаме с „Писанието“, става възможно да разберем коя е тази личност. Преди време Бабингер, отчитайки традициите в османския двор, прие, че въпросното лице било чауш към Султанския съвет (Диван)¹¹². По този въпрос „Писанието“ внася категорична яснота: това е Балтаоглу Сюлейман, който по онова време заема поста началник охраната на султанските покои (капъджи башия)¹¹³. Султан Мурад II изпитва голямо доверие и привързаност към Балтаоглу¹¹⁴. Дука твърди, че той е син на български архонт, обучен и възпитан според порядките в султанските покои. От византийския историк научаваме още, че по време на превземането на Константинопол от османците, Балтаоглу е главнокомандващ османските военноморски сили. На същия пост го откриваме още през 1449 г., когато е начело на османския флот при едно нападение над остров Митилини¹¹⁵. Извън всякакво съмнение е, че само човек с висок пост¹¹⁶ като Сюлейман бей Балтаоглу, ползващ се и с личното доверие на султана, може да е натоварен с важни задачи: да опразни от османски войски и да предаде на Георги Бранкович сръбските крепости¹¹⁷ след като получи клетвата на краля, Хунияди и деспота, че ще зачитат мирния договор.

И най-накрая османските извори съобщават, че по силата на мирния договор сръбският деспот трябвало да възстанови властта си над предишната си престолнина Смедерево, като изрично се подчертава, че под негово владение се налагало да мине и Голубац. Това иде да покаже какво голямо значение придават османците на тази крепост. За съжаление онези страници от „Писанието“, които разказват за разгорещените спорове около Голубац по време на одринските преговори, са загубени. Георги Бранкович никога не е владеел тази крепост и османците считат, че той няма права над нея. През 1426 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич сключва спогодба с унгарския крал, според която след смъртта на Стефан кралят ще признае за негов наследник и деспот племеника му Георги Бранкович, като срещу това Унгария получава Белград и Голубац. След смъртта на Стефан (19 юли 1427) унгарците окупират Белград, но сръбският комендант на Голубац предава крепостта на османците¹¹⁸. През 1428 г. крал Сигизмунд прави опит да ги прогони оттам, но без успех^119.

След смъртта на деспот Стефан двамата стари съперника се настаняват единият в Белград, а другият - в Голубац, следейки се един друг с недоверие и ревност. Лесно е да се разбере каква голяма отстъпка правят османците като връщат крепостта. На практика те се отказват от всички придобивки по северната си граница, постигнати в продължение на 16 години. Освен териториални загуби това крие за тях и голяма опасност, тъй като сега османската територия се оказва под непосредствена военна заплаха. Докато Голубац е в османски ръце, крепостта, разположена на дунавския бряг, изпълнява ролята на форпост в най-западната част на османските владения срещу нахлувания на унгарски и кръстоносни войски. Ако в новите условия, сложили се след подписването на мирния договор, деспот Бранкович сключи съюз с османските противници, те биха могли в кратки срокове безпрепятствено да стигнат до Балкана, Македония или Албания. И това при положение, че в същото време босненският крал е васал на Унгария¹²⁰. Както ще видим по-нататък, деспотът се старае, колкото позволяват условията, да стои далеч от съюз с Унгария, за да не поставя под заплаха продобивките си по мирния договор. Но на него не може да се разчита. Единствената сигурна гаранция срещу заплахата от запад си остава запазването на Голубац в османските предели¹²¹. Това обяснява и защо по време на одринските преговори за мир клаузата за османско оттегляне от крепостта предизвиква остри разногласия между двете делегации, поставяйки постигането на споразумение под въпрос.

 

МИРНИЯТ ДОГОВОР ОТ СЕГЕД

 

Потвърждава ли крал Владислав мирния договор в Сегед? Ако го е потвърдил, защо сетне го нарушава? Вече 50 години тези въпроси привличат вниманието на историците. Предстои ни още веднъж да се занимаем с тях, но в светлината на новооткритите исторически извори.

Вече видяхме, че начело на турската делегация, отпътувала от Одрин наедно с унгарските пратеници, стои тогавашният капъджи башия на султанския двор Балтаоглу Сюлейман. В писмото на Мурад II до краля, този Сюлейман е посочен като единствен пратеник на султана. Длугош пък твърди, че Мурад II изпраща като свой представител някакъв помюсюлманчил се грък. В писмото на Кириак¹²² се говори, че заедно с Сюлейман бей в Сегед се явява и някой си грък на име Врана (Вранас). Според Халецки Врана трябва да е помюсюлманчилият се грък, за когото говори Длугош¹²³. Само че преминалият в исляма пратеник, за когото споменава полският летописец, без съмнение трябва да е Сюлейман бей¹²⁴. Много е вероятно въпросното лице да е гръцкият монах, когото преди време Мара Бранкович изпраща за преговори при баща си. Присъствието на такъв човек в османската делегация се обяснява с нуждата от човек, който знае езици, а също и да следи за спазването на реда при полагането на клетва.

Турското пратеничество се придружава от 100 конника и достига Сегед в края на юли¹²⁵. След като крал Владислав нарежда на унгарското Съсловно събрание да се събере в Сегед, той поема натам с голяма свита, която включва и кардинал Чезарини. Според изчисленията на Халецки кралят, който е обявил на 15 юли сбор на армията си в Наги Варад, достига Сегед на 27 юли, като пътем минава през Буда¹²⁶.

Според подробните свдения на Длугош при започването на преговорите с османската делегация в унгарските политически среди са оформени две крила - привърженици и противници на мира. Унгарският изследвач D. Angyal, поддръжник на тезата за първоначално Владиславово потвърждаване под клетва на договора и последвало нарушаване на мира, изказва мнението, че изненадващото и противоречиво поведение на краля се дължи на последователен натиск от страна на привържениците, а след това и от противниците на мира¹²⁷. Този възглед се застъпва Дабровски¹²⁸ и частично от Пал¹²⁹. Колкото и сериозни възражения да се изказват против тезата за първоначално потвърждаване и внезапно последвало отхвърляне на постигнатия мир, несъмнено е, че в кралския двор имало остро противопоставяне между двете крила. Халецки по-специално твърди, че в случая не може да става въпрос за борба между две противоположни становища, а за процес на постигане на едно единствено решение - продължаване на войната¹³⁰. Според Дабровски вътрешното положение в Унгария е факторът, подтикнал първоначално краля и Хунияди към мира: Съсловното събрание не желае война и веднъж вече е отказало (април 1444) да отпусне средства за започване на военни действия. Повечето от влиятелните магнати са противници на войната, а венецианското разузнаване донася, че след сключването на Одринското споразумение настроенията в полза на мира се засилват. В същото време полският Сейм, загрижен за вътрешното положение в страната, настоява кралят да се върне в Полша¹³¹. Както твърди Angyal¹³², в полския Сейм и в обкръжението на краля действа силна група, която е категорично против продължаването на войната¹³³. В същото време обаче някои унгарски магнати и хора от кралската свита стоят твърдо зад войната. Те са убедени, че една военна победа е твърде нужна за Унгария, тъй като ще превърне Владислав в лидер на християнския свят пред съперника му император Фридрих III. Главната фигура сред привържениците на войната е кралският съветник Николай Ласоцки, когото Длугош сочи като главен виновник за погазването на мирното споразумение с османците¹³⁴.

Групата от привърженици на войната получава подкрепа и насърчение от папата и италианските държави. Венецианският пратеник в Унгария G. de Reguardatis през 1444 г. действа съвместно с папския представител кардинал Чезарини, който работи с всички сили за организирането на нов кръстоносен поход. Още през зимата на същата година венецианският сенат поема официален ангажимент пред крал Владислав, че ако той организира напролет нов кръстоносен поход към Балканите, обещаните от венецианска страна кораби ще бъдат изпратени към Проливите¹³⁵. Прочее, на 14 юни 1444 г. от Венеция отплува кръстоносна флота, чието включване в операциите на Балканите е планирано още преди кампанията от 1443 г.¹³⁶ Вероятно за около 2 седмици тази вест достига до унгарската столица¹³⁷. В същото време Чезарини настоява в писмо до Венеция част от кръстоносните кораби да навлезат през Черно море в Дунава, за да подпомогнат прехвърлянето на кръстоносната армия през реката¹³⁸. Заслужава тук да се отбележи, че по това време нито папският представител, нито пък пратеникът на Венеция знаят нещо за преговорите на краля в Одрин¹³⁹.

Кръстоносната флота се състои от 22 кораба, осигурени от Папството, Венеция, Рагуза и Бургундия (по-късно към тях се присъединяват и два византийски кораба). Алфонс V и миланският дук не успяват да изпратят своята помощ. Както смята Халецки, този флот бил напълно достатъчен, за да блокира Босфора и Дарданелите и да предотврати прехвърлянето на османски сили от малоазийския бряг на Балканите¹⁴⁰. Вестта за отплуването на кръстоносните кораби засилва позициите на привържениците на войната в унгарския двор¹⁴¹. Но когато кралят изпраща пратеника си в Одрин за преговори с османците, въпросът с корабите е все още висящ. Много са прави Длугош и неговият източник на сведения Енеас Силвиус Пиколомини¹⁴², когато твърдят, че потеглянето на кръстоносния флот изиграва първостепенна роля за наклоняването на везните в полза на войната. Те обаче бъркат другаде. На 18 октомври 1445 г. Пиколомини пише в едно писмо: „Унгарците постигнаха в Сегед един твърде изгоден мир, но когато научиха, че корабите на Папството и Бургундия (Венеция е изпусната!) са влезли в Дарданелите, се окуражиха и насърчавани от кардинал Чезарини, нарушиха договора“¹⁴³. Пиколомини бърка на едно място: нарушен е договор за мир, подписан на 12 юни 1444 г. в Одрин. Иначе вестта за отплуването на флотата става известна в унгарския двор още през същия месец и несъмнено оказва силно влияние върху решенията на кръстоносците.

При един благополучен завършек на на кръстоносния поход Венеция се надява да сложи ръка върху Галиполи и Солун, както и върху някои градове и крепости в Албания и по черноморското крайбрежие¹⁴⁴. Неаполитанският крал Алфонс V пък, който по това време следи отблизо събитията на Балканите и крои своите планове, изпраща пратеник в унгарската столица с обещание да се включи с кораби към кръстоносния флот, а срещу това очаква да получи Атина и Патра¹⁴⁵.

В „Писанието“ Византия е определена като главният фактор, активизирал османските противници на запад и изток. Действително тя упражнява силно въздействие върху политиката на крал Владислав. Константинополският император разбира, че неговото оцеляване зависи единствено от една своевременна кръстоносна кампания на балканския военен театър. След обещанията, които императорът получава на Флорентинския събор през 1439 г., той подхваща настойчива и будеща безпокойството на османските му противници активност в западните дворове. През 1442 г. И. Торсело посещава дворовете в Рим, Венеция и Буда¹⁴⁶, Каристенос обикаля в Италия¹⁴⁷, а успехът на унгарския крал в зимния поход през 1443 г. затвърждават у императора мисълта, че успехът е твърде близо. Одринското мирно споразумение обаче внася силна тревога сред византийските управляващи кръгове. На 30 юли обезпокоеният император пише писмо на крал Владислав, в което настоятелно обяснява колко е нужно тъкмо в този момент да започне нов кръстносен поход срещу османците. Доскоро дори се считаше, че това писмо е една от главните причини, накарали краля да се отметне от мирния договор, но впоследствие се установи, че хронологически събитията не съвпадат¹⁴⁸. В това дълго писмо в силно хиперболизиран вид се говори за огромното влияние, което имал кралят сред поробените от султана балкански народи, които гледали на него като на втори месия, призван да ги спаси най-накрая от тежкото иго. Ако Владислав не се придържа към отвратителния договор, то него го очакват нови бляскави победи¹⁴⁹. Колкото до ония, подтикнали краля към споразумение с османците, тяхната цел била да отдалечат султана от Балканите и едновременно да възпрепятстват организирането на нов кръстоносен поход. Императорът съобщава, че на 12 юли Мурад II действително се прехвърлил на малоазийския бряг и веднага по някои места започват нападения срещу турците, а някъде те напълно били прогонени¹⁵⁰. Заслужава да се отбележи, че писмото е изпратено от Мистра - главния град на деспотството Морея, където управлавлява братът на императора деспот Константин Палеолог. Известно е, че в началото на лятото деспотът приключва ремонта на Хексамилиона на Коринтския провлак, след което предприема военна експедиця, успявайки да подчини васалното на османците Атинско херцогство¹⁵¹. Според Францес Константин възнамерява да влезе във война с турците и се обръща за подкрепа към унгарския крал, към папския представител в Унгария Чезарини и към венецианския адмирал А. Лоредано. В едно от писмата си Чезарини дава следните сведения за ситуацията около деспот Константин: „Според нашите сведения, императорският брат Драгаш отишъл в Морея, където установил, че силите на варварите (османците) са отслабени и че навсякъде се извършват приготовления за борба срещу тях. Той също се включил в приготовленията, събирайки войска от поданиците си, за да започне военни действия непосредствено преди успешното настъпление на унгарската армия“¹⁵².

Изследваните с право отсъждат, че писмото на византийския император от 30 юли не оказва влияние върху декларацията на Владислав от 4 август за обявяване на война. Но е известно, че кралят изпраща писмо до византийския император (вероятно по споменатия по-горе Каристенос), в което му обещава, че ще поеме в поход¹⁵³.

По всичко личи, че главната роля на Византия в тия събития се състои в изграждането на връзка между Запада и караманлиите в Анадола. Според „Писанието“, когато императорът разбира за сключването на Одринското споразумение, веднага изпраща по един свещеник писмо до караманския владетел, в което го насърчава да започне военни действия срещу османците. Хрониките на Ашък Пашазаде и Нешри¹⁵⁴ съобщават, че в тази обстановка Караманоглу изпраща пратеници при сръбския деспот и унгарския крал¹⁵⁵. В крайна сметка тук е важно да се знае, че Византия развива голяма политическа активност, за да изгради от изток към запад система от съюзи с антиосманска насоченост, като това дава мощен импулс на привържениците на войната в самата Унгария¹⁵⁶.

Дръзките военни приготовления на морейския деспот Константин са част от общата атмосфера на антиосманска съпротива, обхванала Балканите в един момент, когато султанската власт започва чуствително да отслабва. А и в стратегическите планове на кръстоносците възможните въстанически действия заемат важно място¹⁵⁷. Вече споменахме по-горе за надиганията сред българите по време на зимния кръстоносен поход през 1443 г. През същите напрегнати дни избухва и въстанието на бившия субашия на Акча хисар (гр. Круя, Албания) Искендер бей - Георги Кастриоти, чиято първоначална цел е да си върне предишните фамилни владения на Кастриотите¹⁵⁸. Всъщност около всеобщата османска регистрация на албанските земи през 1432 г. в страната започват вълнения, очертават се контурите на бъдещото голямо въстание. През лятото на 1444 г. в Южна Албания въстава и Гин Занебиси (Заневиси), който също възнамерява да си върне фамилните владения¹⁵⁹. В планиския район на Пинд се надигат власи и албанци¹⁶⁰, босненският крал завладява Сребреница, а сърбите започват въстание в Ново бърдо¹⁶¹. След Златишката битка влашкият воевода Влад I Дракул попада напълно под влянието на унгарския крал и твърдо заема място в редовете на османските противници¹⁶². Да напомним, че според одринските споразумения влашкият войвода трябва да потвърди васалната си зависимост от султана, но унгарската страна успява да издейства за него някои облекчения. През есента на 1444 г., когато кръстоносците навлизат на Балканите, воеводата изпраща в техните редове 4 хил. отряд, командван от синовете му¹⁶³. Дори и малката Дубровнишка република, която винаги действа твърде предпазливо, за да опази търговските си интереси не се колебае да изпрати кораби в кръстоносната флотилия¹⁶⁴, надявайки се при успешен край на войната да получи Вльора и Канина¹⁶⁵.

И така, като се вземе под внимание положението в европейските провинции, както и събитията в османската столица Одрин през лятото на 1444 г. (за тях ще стане дума по-долу), ще се види, че властта на султана е изправена пред сериозна заплаха. Цялото това положение се следи в унгарския двор, където преценяват, че предпоставките за един успешен кръстоносен поход срещу османците са налице.

Първият подробен анализ на османската криза от лятото на 1444 г. е направен от проф. Фр. Бабингер¹⁶⁶. Той очертава последователността на събитията след Златишката битка, стъпките на Мурад II в посока на мирното уреждане на конфликтите в източна и западна посока и накрая - намерението му да се оттегли от престола, поставяйки начело на държавата сина си Мехмед. Но тъкмо оттеглянето от престола ще изостри кризата до краен предел.

Когато Мурад II започва преговорите за мир с противниците си в Европа, той нарежда да доведат в Одрин сина му принц Мехмед, който по онова време се намира в Маниса¹⁶⁷. Когато на 22 май 1444 г. Кириак се явява пред османския султан заедно с венецианския пратеник, той отбелязва, че принцът вече е заел място до баща си¹⁶⁸. След като на 12 юни Мурад потвърждава под клетва мирното споразумение в присъствието на унгарския пратеник, той решава да се отправи с войските си срещу Ибрахим бей Караманоглу, който заплашва османските територии в Анадола. На 12 юли султанът се прехвърля на малоазийския бряг¹⁶⁹, оставяйки за свои наместници в Одрин сина си принц Мехмед и великия везир Чандарлъ Халил паша. Въпреки че османците сключват мир с опасния противник от запад, в столицата Одрин витае страх и напрежение. Според „Писанието“ бейовете и пашите се опитват да предотвратят Мурадовия поход към Анадола, но без успех - очевидно, опасносттта откъм Европа тревожи много повече османските управляващи среди. Мурад поема срещу караманлиите с анадолските войски, изтегляйки от Румелия само еничерските съединения, които по онова време броят не повече от 5-6 хил. души¹⁷⁰. Султанът прилага в Анадола същата политика, която следва спрямо деспот Георги Бранкович в Румелия: без да води военни действия, Мурад склонява на големи отстъпки и подписва с противника мир в гр. Йенишехир¹⁷¹. В документа, с чийто текст разполагаме¹⁷², Караманоглу се задължава „да е приятел с приятелите на Мурад бей и сина му Мехмед бей и враг на техните врегове“. Освен това караманският владетел обещава всяка година да изпраща на османска служба военен отряд, начело с един от синовете си, с което потвърждава васалната си зависимост¹⁷³. Султан Мурад II удовлетворява основните искания на Караманоглу, които са и главната причина за неговите враждебни действия: той получава обратно бащините си владения Бейшехри, Сейдишехир, Оклук хисаръ и Акшехир, отнети от османците. Османският султан се прехвърля в Анадола на 12 юли и следователно договорът с Караманоглу е скрепен през втората половина на месеца. Според „Писанието“, от Йенишехир Мурад II се отправя към Михалич, където официално се отказва от престола в присъствието на бейовете и пашите от свитата му. Следователно султан Мехмед II застава на престола в началото на м. август 1444 г. Мурад се оттегля в околностите на Бурса, твърдо решен да посвети остатъка от живота си в служба на Бога¹⁷⁴. Неговата неочаквана стъпка - да повери престола на едно 12 годишно момче - твърде скоро донася тежки последствия. На практика държавата е обезглавена, започва криза на властта, в чийто ход около младия султан се формира политическа групировка, насочена срещу силната фигура на великия везир Чандарлъ Халил паша¹⁷⁵. Положението в столицата Одрин се усложнява твърде много, когато във всеобщия смут от оттеглянето на Мурад II и избухналите в града големи пожари се дочуват и вестите за планиран нов кръстоносен поход. Османските хроники не преувеличават много, когато твърдят, че главната причина, довела османските противници под Варна, е Мурадовото решение да повери престола на „едно дете“¹⁷⁶.

Поведението на Владислав през лятото на 1444-та предизвиква чувство на безпокойство и несигурност сред турското население на Одрин: от една страна кралят изпраща пратеници за преговори, а от друга - официално обявява нов кръстоносен поход. Паниката, обхванала османската столица, избухва с пълна сила тъкмо когато се разчува за похода на унгарския крал. Тогава по-богатите жители започват да напускат столицата и да се прехвърлят в Бурса¹⁷⁷ - още твърде пресен е споменът за кръстоносните успехи в зимния поход от 1443 г., когато малко не им достигна, за да се появят в полетата на Тракия и да поставят столицата под непоседствена заплаха. „Писанието“ също потвърждава атмосферата на напрежение в Одрин, която несъмнено окуражава османските противници. Още през лятото Кириак съобщава в писмата си, че около столицата се взимат предохранителни мерки, затяга се отбраната около града, бързо се копаят дълбоки ровове¹⁷⁸. В същото време населението от околните селища бърза да се настани в укрепения град. В тези напрегнати дни Халил паша и Хадъм Шехабеттин паша стряскат и без това измъчваното от страх население, решавайки да прехвърлят имуществата си в по-сигурната крепост Димотика. „Писанието“ съобщава, че сред хората тръгнали приказки, които бързо прерастват в стихийни изрази на масово недоволство¹⁷⁹. Избухват и безредици, придружени от насилия и убийства, предизвикани от сектата Хуруфи, за които до скоро не беше известно кога точно започват. Фр. Бабингер убедително доказа¹⁸⁰, че това става тъкмо в напрегнатото лято на 1444-та: изглежда трудната обстановка окуражава шиитските групировки към открити действия¹⁸¹. С причини от същия характер трябва да се обясни и големият пожар в Одрин, по време на който изгарят големият столичен безистен, венецианският склад и 7 хил. къщи¹⁸².

През същото това лято става още едно събитие, което доскоро беше неизвестно за изследвачите: След като Мурад II отстъпва трона на сина си Мехмед, принц Орхан челеби, който от доста време е при византийския император в Константинопол, се появява в крепостта Инджегиз в Източна Тракия. Оттам той се прехвърля в Делиормана с намерението да вдигне въстание. „Писанието“ подробно разказва този епизод, хвърлил в голям смут столицата, но приключил благополучно с обратното бягство на принца в Константинопол след намесата на румелийския бейлербей Шехабеттин паша¹⁸³. Събитията от начлато на август - оттеглянето на Мурад II от престола и въстанието на принц Орхан, не стигнат толкова бързо до Сегед, за да се приемат като повод за декларацията на крал Владислав от 4 август. Но е напълно възможно тези важни вести да са достигнали унгарския двор преди кръстоносната армия да поеме в поход (1 септември)¹⁸⁴. Колкото за напрегнатото положение в османската столица, то става известно в Унгария още през лятото. Да си припомним, че в писмото си от 24 юни Кириак съобщава за паниката в Одрин и спешните мерки за отбраната на града₁₈₅. „Повечето от войниците предпочитат да не се сражават“, пише той, добавяйки, че това положение ще бъде лично докладвано на краля от завръщащите се в Унгария пратеници¹⁸⁶. Ето по този неблагоприятен за османците начин се развиват събитията и в такива условия започват официалните разговори в Сегед.

Задачата на турските пратеници изглежда ясна и не твърде сложна: в тяхно присъствие кралят, сръбският деспот и Хунияди трябва да положат клетва, с което да потвърдят сключения в Одрин мир¹⁸⁷. Нека да напомним, че на 12 юни в Одрин след тежки преговори е постигнат договор за мир между османския султан Мурад II и упълномощения пратеник на крал Владислав. Султанът потвърждава мира под клетва, след което изпраща един от най-висшите си дворцови сановници в Сегед, за да вземе клетвата на унгарския крал. Според „Писанието“ Мурад II приема и потвърждава постигнатия мир едва след като получава категорични уверения от кралския пратеник, че кралят, деспот Бранкович и Хунияди ще се закълнат в спазването на мирния договор. Всъщност още в своето поверително писмо до султана Владислав съобщава, че очаква от Мурад II да потвърди под клетва клаузите по договора, като той ще стори същото пред султановите пратеници в Сегед. Султанът напълно спазва предложената му процедура и затова Фр. Пал с пълно основание твърди, че мирът е сключен още на 12 юни в Одрин. Това, което остава да свърши кралят по договора, не е нищо повече от една формалност¹⁸⁸. Халецки обаче твърди, че щом като кралят все още не е потвърдил под клетва „примирието“, тогава, според юридическите норми на тогавашната епоха, то няма и обвързваща сила. Очевидно авторът на тази теза се плъзга по формалния подход, понеже е твърде пристрастен към идеята си, че действията на краля не нарушават поетите обещания и ангажименти към насрещната страна. Всъщност Халецки на много места повтаря, че изразът coacta pax (договорен мир)¹⁸⁹ се отнася до договореностите от 12 юни¹⁹⁰, като с това иска да докаже, че по същество в Сегед не е сключен никакъв договор. Всъщност, когато Кириак и императорът пишат на Владислав да не потвърждава вече сключения Одрински мир, стават изразители на действителното състояние на нещата. Но в крайна сметка най-важното е, че турците възприемат договора от Одрин за сключен и без съмнение Мурад II преминава в Анадола, воден от тази мисъл. Новият султан Мехмед II пък съобщава в официалните си писма до мюсюлманските владетели, че баща му се оттегля от престола, след като сключва договори за мир¹⁹¹. И най-накрая, когато през лятото на 1444-та християнската флота достига до Проливите, турците заявяват на капитана на бургундските кораби, че са сключили изгоден мир и дори му показват текста на договора¹⁹².

„Писанието“ дава възможност да се уточнят следните важни моменти около хода на преговорите в Сегед: 1. По време на първата среща с Мурадовия пратеник кралят се държи така, сякаш не е наясно с дотогавашния ход на преговорите и със задачата на османската делегация; 2. Тогава османският пратеник Балтаоглу и деспот Бранкович поемат съдбата на преговорите в свои ръце. Османският представител обаче поставя категоричното условие кралят, деспотът и Хунияди да потвърдят с клетва валидността на договора; 3. Деспотът полага усилия да убеди крал Владислав в необходимостта от такава стъпка; 4. По време на втората среща с османския пратеник кралят настоява пред него Смедерево и останалите сръбски крепости незабавно да бъдат опразнени и предадени на Георги Бранкович, срещу което Балтаоглу твърдо настоява да получи клетвата на краля, деспота и Хунияди;

5. След като разбират, че османският пратеник е готов да предаде крепостите, крал Владислав, деспот Бранкович и Хунияди потвърждават с клетвата си мирния договор и го връчват на Балтаоглу; 6. Турският пратеник и Георги Бранкович отиват в Смедерево, крепостта е опразнена от османския гарнизон и предадена на сръбския деспот.

Всъщност „Писанието“ бърка, когато твърди, че османските пратеници се срещат с краля в неговата престолнина, т.е. в Буда. Но сведенията, които дава тази хроника за поведението и действията на унгарския владетел, напълно съвпадат с известните ни източници от християнски произход. По обясними причини те не споменават за презрителното отношение към Мурадовия пратеник. Кралят преценява позициите си като силни, поел е ангажимент да организира нов кръстоносен поход, тъй че е напълно разбираемо демонстративното му безразличие към османския пратеник. Като си припомним обаче, че Владислав участва тайно на преговорите в Одрин, доста вероятно е той да се държи по този начин съвсем умишлено. Вероятно твърдението на Андреас де Палацио, че деспотът и Хунияди сключват в Одрин договор с османците, без да се консултират с краля (rege inconsulto), произтича тъкмо от тук¹⁹³.

Западните източници и „Писанието“ са единодушни и в това, че сръбският деспот, който има най-голяма изгода от сключването на мир с османците, полага най-много усилия за благополучното приключване на преговорите. Според „Писанието“ той осъществява контакти с Мурадовия пратеник и води самостоятелни преговори с него. Тази подробност от османския източник ни отправя към хрониката на Длугош, според когото Бранкович и Хунияди тайно сключват мирен договор с османския султан, след което убеждават краля да го потвърди¹⁹⁴. Твърде вероятно е тогава, че след като деспотът получава уверения от османска страна за връщането на сръбските крепости - най-важната за него клауза от мирния договор - той вече усърдно настоява за скрепването му с клетвата на краля, Хунияди и неговата собствена. Защото преди Балтаоглу да даде уверения за крепостите, той несъмнено е поискал гаранции под формата на клетва, че военните действия няма да продължат. В писмото си до крал Владислав от 12 юни 1444 г. Мурад II съобщава, че задачата на неговия пратеник ще е да се увери в потвърждаването на сключения договор чрез клетвените декларации на краля, сръбския деспот и Хунияди¹⁹⁵. Тъй като тримата участват на Одринските преговори всеки със своя представител¹⁹⁶, то нормално султанският пратеник настоява клетва да положат и трите страни. От особено голямо значение е клетвата на самия крал, чийто пратеник в Одрин е най-важната фигура по време на преговорите. Без да получи кралската клетва Балтаоглу не би опразнил сръбските крепости, за да ги предаде на деспота. Така че Георги Бранкович ще да е положил много усилия, за да преодолее демонстративното безразличие на намиращия се под влиянието на кардинал Чезарини крал. Тази роля на деспота е разкрита много добре в „Писанието“.

И все пак, потвърдил ли е крал Владислав мирния договор с клетва? „Писанието“ се явява първият османски извор, даващ утвърдителен отговор на този въпрос. След като се изясни, че на 12 юни в Одрин е сключен мирен договор с османците, Халецки разгледа в светлината на този нов факт традиционните възгледи за събитията в Сегед и всички документални източници свързани с тях, за да стигне до заключението, че не може да става дума за сключен от Владислав мирен договор, а следователно и за клетвонарушение. Полският изследвач добавя, че турските извори също не съобщават такива неща: в тях се споменава само за мир, сключен със сръбския деспот¹⁹⁷. Когато обаче Халецки предлага своите заключения, „Писанието“ все още е неизвестно за науката - дотогава като най-сигурното доказателство за сключен от краля и потвърден с клетвата му мирен договор се сочеше неговата декларация от 4 август. Халецки разтълкува по нов начин този документ и заяви, че изразът „договор, скрепен с клетва“, се отнася до спогодба за мир, постигната в Одрин. Той сочи като доказателство резюметата от доклади, изпратени от венецианския сенат до адмирал Лоредано, а също и доклада на Палацио, в които няма и намек за сключен в Сегед мирен договор¹⁹⁸. Що се отнася до писмото на полския Сейм от 26 август, изпратено до Владислав, според Халецки в него също не става дума за сключване на договор¹⁹⁹. Най-накрая полският историк заявява, че тогавашните условия подтикват краля да не потвърждава мира от Одрин. Фр. Пал обаче не е съгласен с предложеното от Халецки тълкуване на изворите и заявява, че тъкмо тогавашните условия - бавното придвижване на кръстоносната флота, твърде благоприятните предложения за мир, както и засилването на настроенията в Унгария срещу нова война, са достатъчни основания за краля да потвърди договора²⁰⁰. Добровски също подкрепи възгледите на Пал и подлагайки на критичен анализ доводите на Халецки достигна до заключението, че мирният договор бил затвърден с кралска клетва²⁰¹.

Халецки счита, че в Полша версията за кралското погазване на клетвата е изфабрикувана и разпространена след Варненската битка от привържениците на Базелския събор, опозиционно настроени към папата и кардинал Чезарини. Пак според него същата роля в Западна Европа изиграва противникът на Чезарини - Енеас Силвиус Пиколомини (по-късно - папа Пий II, 1458-1464). Но един съвременник на събитията, какъвто е бургундецът Жан дьо Ваврен, категорично твърди, че договорът е нарушен от страна на краля - в този случай доказателствата на Халецки²⁰² вече изглеждат твърде недостатъчни. Наистина гръцките извори, както и турските документи, върху които ще се спрем по-долу, показват, че е напълно възможно договорът, за чието нарушаване постоянно става дума, да е този от 12 юни. Споменатият в писмото на византийския император като „pacis foedera“ мир²⁰³, несъмнено се отнася за юнския договор от Одрин. Но в едно свое писмо от Оршова с дата 22 семтеври 1444 г. кралят заявява, че няма да спази клетвата си, тъй като турците нарушават условията по мирния договор²⁰⁴. Този документ е достигнал до нас посредством едно погрешно копие²⁰⁵ и ако смисълът, който може да извадим от него е този, очевидно тогава разполагаме със свидетелство лично от самия крал, че е потвърдил с клетвата си мирния договор.

Западните източници ясно разкриват, че в Сегед кралят сключва, по-точно - потвърждава, мирния договор, след което го анулира. „Писанието“ от своя страна потвърждава това развитие на събитията и досега на няколко пъти се уверихме в каква голяма степен сведенията от османския източник съвпадат със западните извори. Вероятно тогава тази самостоятелна и подробна османска хроника също потвърждава, че в Сегед кралят полага клетва, а след това я нарушава.

Най-старият и важен документ относно преговорите в Сегед е една инструкция, изпратена на 9 септември 1444 г. до венецианския адмирал Алоизо Лоредано. Тя представлява резюме на два отделни доклада от папския представител в Унгария кардинал Чезарини от 12 август и от венецианския пратеник G. de Reguardatis от 14 август²⁰⁶. В инструкцията става дума за тайните преговори (practicae)²⁰⁷, които водят унгарският крал и сръбският деспот с турците („Писанието“ ни разказва техния смисъл). Венецианците се съмняват в резултатите от тези преговори и напомнят, че кралят и унгарската аристокрация са обещали да излязат през тази година в поход, за да унищожат турците. Според Халецки употребените изразни средства в този пасаж от инструкцията повтарят думите на краля от декларацията му в Сегед от 4 август за подновяването на войната. Разбира се също така, че преговорите продължават и след тази дата. В тази връзка Халецки се опитва да докаже, че сръбският деспот продължава преговорите самостоятелно, кралят пък не потвърждава никакъв договор, тъй като в онази част от инструкцията, където се говори за преговори, деспотът е споменат отделно, а там, където става реч за поход, няма дори и намек за негово участие²⁰⁸. От първия пасаж на инструкцията обаче се разбира, че както деспотът, тъй и кралят продължават преговорите. Тук от особено значение е съмнението, изказано относно резултатите от тези преговори - отчетена е възможността Владислав да се откаже от кръстоносен поход. Как така кралят продължава преговорите за мир, след като публично заявява готовността си за поход - това е въпрос, на който ще се опитаме да дадем отговор по-нататък, спирайки се върху двуличната политика на Владислав. Сега предстои да подложим на анализ кралската декларация от 4 август.

В своята декларация крал Владислав заявява, че е приел турски пратеници, които поискали от него „да сключи примирие с техния султан Мурад“. По-нататък се говори за „сключени, предстоящи за сключване, потвърдени с клетва или предстоящи за потвърждаване примирия и договори за мир, постигнати с турския султан, с негови представители или пратеници“²⁰⁹. Първи Прохазка разграничи „сключения и потвърден с клетва“ договор от този, който тепърва предстои да бъде потвърден. И действително, след като вече разполагаме с писмата на Кириак и с „Писанието“, знаем със сигурност, че на 12 юни в Одрин е сключен договор. В кралската декларация този договор е споменат в минало време, а бъдещето време се отнася за клетвата, която кралят следва да положи в присъствието на султанските пратеници²¹⁰. По този път на разсъждения още веднъж достигаме до извода, че на 4 август Одринският мир все още не е потвърден. Според Халецки, когато кралят говори в бъдеще време за преговори и сключване на договор, той има предвид продължаващите в този момент контакти на деспот Бранкович с османските пратеници, в резултат от които вероятно предстояло подписването на един отделен договор²¹¹. Само че тук не трябва да се забравя обстоятелството, че по онова време вестта за Одринския мир от 12 юни, както и за водените в Сегед преговори с турските пратеници, се е разпространила навсякъде, дори вече е успяла да обезпокои твърде много съюзниците на крал Владислав. Няма съмнение тогава, че кралят прави своята декларация от 4 август, за да разсее породилите се вече тревоги, потвърждавайки основната си цел - войната. Само че от изпратената до Лоредано инструкция се вижда, че венецианският Сенат не възприема кралската декларация като достатъчна гаранция. Сенатът отчита вероятността от положителен финал на преговорите и се опасява, че при такъв изход ще си навлече цялата неприязън на османската държава. Затова подчертава, че ще се ангажира с враждебни действия против османците, само ако кралят лично поеме в поход. В случай че преговорите приключат със сключването на мир, цялата вина за това следва да се прехвърли върху папата, не забравя да посъветва Сенатът. Интересно е поведението на Рагуза в тази ситуация. Републиката е присъединила вече корабите си към кръстоносния флот, но когато тамошните власти разбират за водените в Сегед преговори, те се обръщат с молба към краля Рагуза да бъде включена в клаузите на мирния договор²¹².

И така, по наше мнение тук може да се направи следният извод: на 4 август 1444 г. преговорите между крал Владислав, деспот Бранкович и османския пратеник Балтаоглу Сюлейман продължават. В техния ход османците се стремят да запазят някои сръбски крепости и сребърните рудници в Ново бърдо, но под натиска на краля се отказват. И както твърди полският хронист Длугош, преговорите приключват без особени затруднения²¹³.

По-горе споменахме, че според Халецки кралят не потвърждава мирния договор, но деспот Бранкович продължава преговорите с турския пратеник и подписва с него отделен мирен договор. В своя подкрепа полският историк изтъква обстоятелството, че от започването на контактите за постигане на мир през зимата на 1444-та, сръбският деспот постоянно играе главна роля при всички преговори, тъй като условията за мир са преди всичко в негов интерес²¹⁴. Като доказателство Халецки привежда следните текстове от една съвременна сръбска хроника: „През същата година [1444] на 15 август деспотът сключи мир със султана“²¹⁵. За събитията преди смъртта на крал Владислав при Варна се съобщава това: „През същата година деспот Георги си върна цялата сръбска държава с всичките ѝ земи, заедно със Смедерево, Къпиново и Ново бърдо, а на 22 август влезе в Смедерево“²¹⁶. Подобно на Миятович преди време, така сега и Халецки приема тези сведения като безспорно доказателство, че между сръбския деспот и султана е бил сключен отделен мирен договор.

Полският учен е прав, когато твърди, че преговорите с османците засягат твърде много интересите на Бранкович, а приключването им с договор за мир е главно негова заслуга. Както се каза по-горе, „Писанието“, както и други турски източници потвърждават това положение, дори отбелязват, че деспотът осъществява самостоятелни контакти с османците, за да осигури благополучното завършване на преговорите²¹⁷. Преговорите за мир започват от едно важно условие - възстановяването на сръбската държава. И това е съвсем разбираемо: главната причина за войната между османския султанат и унгарското кралство са сръбските територии, станали причина за съперничество между двете държави още преди смъртта на Стефан Лазаревич през 1427 г. Тъкмо защото е заинтересуван да възстанови ликвидираното от Мурад II деспотство, Георги Бранкович полага такива големи усилия за благополучното приключване на мирните преговори. Но конфликтът е между унгарците и османците. Тук не бива да се пренебрегва обстоятелството, изтъкнато в „Писанието“, че османският пратеник отказва да приведе в изпълнение която и да било клауза от мирния договор, преди пред него да се закълнат кралят, деспотът и Хунияди. Възможно ли е този пратеник, проводен със султански пълномощия да получи кралска клетва, в същото време да сключи отделен мир с деспота и да му предаде крепостите, без да е постигнал главната цел на своя господар - сигурен мир? На предните страници на дълго и широко се опитахме да обосновем причината за Мурадовите отстъпки и разбрахме, че тя е в голямото желание на султана да предотврати войната на Запад и да постигне с противниците си един траен мир: затова Мурад II толкова настоятелно държи крал Владислав и Хунияди да се закълнат в спазването на мирния договор. Това че кратката сръбска хроника не споменава редом с деспота унгарския крал, съвсем не означава, че Владислав не е потвърдил мирния договор. За турците най-важната клетва е тази на краля. За сръбския хронист пък най-важното събитие е, че деспотът сключва мир, в следствие на който си връща владенията. Всъщност, както разкрива „Писанието“, Георги Бранкович също полага клетва и потвърждава от свое име договора, както сторили кралят и Хунияди.

Според сръбската хроника договорът е подписан на 15 август и в течение на една седмица османците опразват сръбските крепости и ги предават на деспота, с което изпълняват задълженията си по мира. Това частично съвпада със сведенията на Длугош, който съобщава, че за връщането на крепостите е дадено едно удължение на срока от 8 дни²¹⁸. Според „Писанието“ след като кралят, деспотът и Хунияди полагат клетва, Балтаоглу и Бранкович тръгват от Сегед за Сърбия и щом пристигат, турският пратеник опразва крепостта Смедерево и я предава на сръбския деспот²¹⁹. Вероятно кралската клетва е дадена също на 15 август.

Току що умишлено не споменахме името на Янош Хунияди, тъй като е доста трудно да се определи неговото място и роля по време на мирните преговори в Сегед. Н. Йорга пише, че в Сегед кралят се въздържа от подписването на мирния договор под въздействието на Хунияди²²⁰. Според Angyal причината за анулиране на Сегедския мир е съюзяването на Хунияди с привържениците на военните действия срещу османците. Халецки пък обяснява, че първоначално Хунияди приема временно и привидно преговорите за мир с османците, но по време на разговорите в Сегед той вече е достигнал целите си и вече не мисли за потвърждаването на мира, дори се присъединява към привържениците на войната с османците²²¹. Всичко това обаче са предположения. Полският историк от XV в. твърди друго: от началото на преговорите до техния край Хунияди си сътрудничи със сръбския деспот и използва голямото си влияние върху крал Владислав, за да го накара да потвърди мирния договор с османците. Дабровски също се опира на предположенията, когато твърди, че в Сегед Хунияди действа като един искрен привърженик на мира, полагайки усилия договорът да бъде потвърден²²². Впрочем, след кралската декларация от 4 август Хунияди заявява, че ако не се яви на сборния лагер на 1 септември, ще се присъедини със закъснение от 4-5 дни. Според Дабровски така Хунияди демонстрирал нежеланието си да участва в поход²²³. „Писанието“ от своя страна съобщава, че той потвърждава с клетва спазването на мирния договор. В същото време Дука пише, че Хунияди се въздържа от полагането на клетва, заявявайки, че „не е владетел, а само един обикновен поданик“²²⁴. Тази версия, достигнала до византийския хронист, изглежда има някакви основания и те са в обстоятелството, че турският пратеник несъмнено е поискал от Хунияди да положи клетва. При всички случаи едно нещо тук е безспорно ясно: в тогавашните унгарско-турски отношения Хунияди е най-влиятелната фигура, упражнява голямо влияние върху краля и затова на него трябва да се гледа като на една от причините, щото събитията да се развият тъкмо така, както днес са ни известни. Твърде вероятно той е лицето, което зад кулисите направлява двуличната политика спрямо османската държава.

Тук от само себе си се налага един въпрос: как е възможно крал Владислав да положи клетва за спазването на условията по мирния договор с османците, след като на 4 август по тържествен начин се заклева да организира кръстоносен поход срещу тях? Тук трябва да си припомним как през лятото на 1444-та кралят не спира да обещава и да се кълне в предстоящ кръстоносен поход, като в същото време подхваща мирни преговори с турците. По думите на Пал той води двойствена игра не пред съюзниците си, а спрямо османците. Неговите ходове изглеждат така: през април 1444 г. кралят официално се заклева на кардинал Чезарини и венецианския пратеник, че през лятото ще потегли в поход срещу османците. За да предотврати удари в гърба си, той сключва примирие с император Фридрих III²²⁵. В същото време обаче, през м. април той изпраща свой пратеник за мирни преговори с османците в Одрин, като го снабдява със специални пълномощия. Скоро след това, на 2 юли, той потвърждава на съюзниците си, че скоро ще поеме в кръстоносен поход срещу турците, пресичайки Дунава близо до Никопол. На 7 юли пише писмо до Флоренция, в което съобщава, че е решен да премине през Дунава, за да „отхвърли исляма отвъд морето“²²⁶. На 15 юни заповядва сбор на армията в Наги Варад, но към края на месеца през Буда отива в Сегед, за да се срещне с турските пратеници (според Длугош - по настояване на Хунияди). На 24 юли пише на босненския крал, че е готов да тръгне в поход срещу мюсюлманите. Накрая в декларацията си от 4 август още веднъж официално обявява пред целия свят, че е готов да продължи войната срещу османската държава²²⁷.

В действителност военните приготовления и свикването на войската не протичат с нужната бързина. Шест месеца след Варненската битка Палацио ще напише, че това закъснение, довело до фаталното поражение на християнските войски, е причинено от изгубеното време за мирни преговори с османците²²⁸. Но „Писанието“, както и изложената току що последователност на Владиславовите действия показват, че кралят и неговото обкръжение в нито един момент не изоставят идеята за продължаване на войната. Следвайки двуличната си политика спрямо османците, кралят привидно потвърждава договора с тях, което върши под давлението на деспот Бранкович и вероятно - на Хунияди, надявайки се, че така ще спаси Сърбия. „Писанието“ недвусмислено разкрива обстоятелствата около потвърждаването на мира. Според хрониката, на първо време крал Владислав е напълно равнодушен към османската делегация, но в последствие отстъпва пред настойчивостта на сръбския деспот и склонява да се закълне в спазването на договора. Привлича вниманието и това, че кралят, преди да се врече, се осведомява дали пратеникът Балтаоглу има правомощия от султана незабавно да опразни и предаде Смедерево.

Както и преди да положи клетвата си, така и след това, Владислав очевидно счита, че този акт не представлява пречка пред плановете му за кръстоносен поход. Една любопитна подробност около церемонията по полагането на клетва се разказва в европейските исторически предания: турските пратеници настояват, че е редно кралят да се закълне върху свещения хляб (вероятно по внушение на намиращия в състава на делегацията грък на име Врана). Това искане обаче е отхвърлно с гняв под предлог, че се оскверняват християнските светини²²⁹. Тук не е трудно да разберем степента на недоверие у турските пратеници, които несъмнено вече знаят за кралската декларация от 4 август. Според психологията и политическия морал на епохата е допустимо, дори оправдано да се следва двулично неискрена политика спрямо противниците, особено пък ако те не са християни²³⁰. В същото време от османското оттегляне в Сърбия печели не само деспот Бранкович, а и Унгария. Биха ли те пренебрегнали политическите и военностратегическите преимущества, които случаят им поднася, заради морални принципи? Когато султан Мурад II окупира Сърбия през 1440 г., той подлага на обсада Белград и така поставя Унгария под непосредствена заплаха. С връщането на владенията на деспот Бранкович, в Поморавието се появява буферна държава, която, съхранявайки се и след Варненската битка, продължава да носи стратегически изгоди за Унгария. Както отбелязва унгарският историк Б. Хоман, по този начин унгарската отбранителна линия е изтеглена напред в поречието на Дунава²³¹.

„Писанието“ разказва как била нарушена кралската клетва и според хрониката Владислав престъпва думата си, подстрекаван от византийския император. Отначало императорът съобщава на унгарския крал и другите християнски владетели, че Караманоглу възнамерява да нападне османците и настоява, че моментът е твърде подходящ за кръстоносен поход към Балканите. След подписването на Одринския мир от 12 юни Йоан Палеолог пише второ писмо до краля, за да му съобщи, че турците се намират в трудно положение: султанът е поел в поход срещу караманлиите в Анадола и при едно внезапно нападение той не ще е в състояние да прехвърли обратно войските си в Европа, тъй като Проливите вече ще бъдат блокирани. Накрая император Йоан заплашва, че ако кралят изпусне този благоприятен случай, ще се оплаче на папата, да отлъчи Владислав от хриситянството.

Османците имат много привърженици във Византия сред противниците на унията с Папството. Те осведомяват султана за ходовете на византийския двор, дори го снабдяват с копия от императорската кореспонденция. Писмото, за което подробно разказва „Писанието“, по съдържание съответства на това, което византийският император изпраща на 30 юли до крал Владислав. Длугош представя в съчинението си латинския превод на това писмо и там съдържанието му е сходно на това, представено в „Писанието“: съобщава се, че Мурад II поел в поход срещу караманлиите и че точно сега му е времето за един кръстоносен поход²³². Разликата е, че тук няма заплаха с отлъчване от Църквата, както съобщава „Писанието“. В западната версия на събитията обаче се твърди, че кардинал Чезарини заплашва с отлъчване²³³. Дори това да не е вярно, може да се предположи, че след дадените клетви и обещания за кръстоносен поход, кралят отчита възможни неприятни последици за себе си, ако не удържи думата си. И най-после, Византия упражнява натиск върху кръстоносните среди посредством Папството: това изглежда дава основание на „Писанието“ да твърди, че император Йоан заплашва унгарския крал с отлъчване. Според османската хроника, след като кралят получава писмото на византийския император, свиква на съвет бановете и херцозите и решава да наруши клетвата си. Заслужава да се отбележи, че и според Длугош главната причина за нарушаването на кралската клетва е писмото на византийския император²³⁴. То обаче носи датата 30 юли и както считат Angyal²³⁵ и Халецки²³⁶ не е възможно да е стигнало преди Владиславовата декларация от 4 август. Според нас „Писанието“ с право поставя Византия начело сред подстрекателите, очевидно заради нейната дипломатическа инициатива на Запад и главната роля, която изпълнява в създаването на антиосмански съюз.

Според османската хроника по време на съвета кралят иска да разбере „дали е възможно, след като се помирихме с турчина и се заклехме в спазването на нашата дума, сега да нарушим мира?“ Владислав обсъжда положението с приближените си, за да решат всички накрая - кръстоносен поход. Според западната версия кардинал Чезарини освобождава краля от положената клетва, изтъквайки, че мирен договор с мюсюлмани се счита за недействителен, ако не е одобрен от папата²³⁷. „Писанието“ съобщава, че на кралския съвет Хунияди защитава идеята войната да бъде продължена. Вече отбелязахме по-горе, че от наличните сведения е трудно да се определи линията на поведението му. Според Длугош, Хунияди се присъединява към привържениците на войната, когато му обещават, че ще получи българската корона след успешното приключване на кръстоносния поход²³⁸.

Известно е, че кралят пише писмо на полския Сейм, който настоява за неговото завръщане в страната и за спазването на мира с османците²³⁹. В това писмо с дата 22 септември 1444 г. Владислав обяснява, че е нарушил дадената клетва, защото османската страна не съблюдава клаузите по мирния договор: някои от сръбските крепости не са върнати, синовете на сръбския деспот не са освободени от плен, а част от земите на Бранкович продължават да са под османска окупация. Според Длугош, османците не спазват получената отсрочка от 8 дни за освобождаването на част от крепостите, като закъсняват над 12 дни²⁴⁰. Знаем обаче, че деспотът влиза в старата си столица Смедерево на 22 август²⁴¹. Възможно е една от крепостите, с чието връщане османците закъсняват, да е Голубац - видяхме, че те трудно се съгласяват да отстъпят тази твърдина. Възможно е да се мисли тогава, че турският пратеник Балтаоглу известно време се колебае дали да предаде Голубац. Това пък дава възможност на Владислав да изтъкне пред полския Сейм закъснението като повод за нарушаване на кралската клетва.

Длугош, както и всички останали извори свидетелстват, че в крайна сметка османците изпълняват всички условия по мирния договор²⁴². В декларацията си от 4 август крал Владислав обещава да премине през Дунава на 1 септември 1444 г. Напълно уверен в победата си²⁴³, той се прехвърля през реката между 18 и 22 септември. Има сериозни основания да се мисли, че това голямо закъснение на кръстоносния поход е предизвикано умишлено от Янош Хунияди²⁴⁴.

Обединените усилия на християнския свят, насочени към спасяването на Югоизточна Европа и Константинопол от османците, завършват с пълен крах под Варна на 10 ноември 1444 г. Някои изследвачи възприемат тази битка като един исторически епизод, но се налага да се съгласим с онези историци, които възприемат това събитие като повратна точка в историческото развитие на Източна Европа. Според Пал, Варненската битка ознаменува края на Византия²⁴⁵. А съдбата на Константинопол става ясна именно на това място и на тази дата. Всъщност тази битка „предопредели по-нататъшната петвековна история на Балканите под турско господство“. Според Халецки този „последен поход на Средновековието“ едновременно е и първият съюз на народите от Новото време срещу османците. „В същото време неуспехът на кръстоносната армия прави неизбежно падането на Константинопол и установяването на османската власт над целия Балкански полуостров“²⁴⁶. Както италианските държави възприемат Константинопол като ключов камък в изградената от тях търговска империя в Източното Беломорие и Черно море, по същия начин османците гледат на византийската столица като на ключ към свързването на Анадола и Балканите в огромна сухопътна империя. Така Византия - вече само на думи империя²⁴⁷, а всъщност град, приютил зад стените си 40-50 хил. души²⁴⁸, изпада в безнадеждно положение. Този град е изправен пред съдбовно развитие на събитията: или да стане столица на сухопътна мюсюлманска империя или пък център на морската империя на римокатолическия свят. Според съвременника на тези събития - византийския хронист Дука, гражданите оценяват тези перспективи така: по-добре в центъра на Града турска чалма, отколкото латинска митра²⁴⁹. Голяма част от византийското население ненавижда латинците²⁵⁰, но императорът и висшите дворцови среди не виждат друг изход от трудната ситуация, освен да се държат за Запада. Както на времето Солун бе отстъпен на Венецианската република, така сега изглежда напълно вероятно Византия да падне в ръцете на европейския Запад. Един Константинопол, завладян от католическия свят, означава разгром за османците - остане ли Румелия отделена от Анадола, тогава с османската държава е свършено. От бъдещето на Константинопол зависи каква ще е по-нататъшната съдба на век и половина османски завоевания и битката при Варна трябва да реши тъкмо този въпрос.

ПЪРВОТО ВЪЗКАЧВАНЕ НА

СУЛТАН МЕХМЕД II ЗАВОЕВАТЕЛЯ НА ПРЕСТОЛА

 

Когато през лятото на 1443 г. Мехмед челеби - вторият син на султан Мурад II, навлязъл в полова зрялост, според старата турска традиция баща му го изпраща в анадолския град Маниса, откъдето да управлява санджака Сарухан¹. Принцът, който по онова време вече е отпочнал дванадесетата си година², получава символа на властта - знаме с конска опашка - и придружаван от наставника си Касабзаде Махмуд³ и от Нишанджъ Ибрахим бей, поема към анадолския град, без и през ум да му минава, че твърде скоро ще бъде извикан обратно в столицата, за да заеме престола. По-големият с 5 години принц Аляеддин Али⁴ вече от доста време управлява Амасия⁵ - „старо владение на османската династия“⁶. По онова време тези територии имат голямо значение за османската държава и със сигурност може да се каже, че Мурад II възнамерява да определи за свой наследник натрупалия там държавнически опит по-голям син. На времето, преди да се качи на престола, Мурад също бил валия на Амасия, а баща му султан Мехмед I, опирайки се на този район, успява да обедини разпокъсаните османски територии под своята власт в едни изключително сложни за държавата времена⁷.

Име на бейлер бея	Година		Месеци
Касъм	1443	Началото  на май в Пирот	Края на май в Изворник	Края на август в Сврлиг	От септември  нататък в Сврлиг
Шахабеддин	1444-1445	Края на ноември в Одрин	Около средата на март 1445 в Одрин
Шахабеддин	1445		Края на май в Пловдив	Началото на август в София	Началото на ноември в Одрин
Шахабеддин и след него Караджа	1446		Края на май в Одрин
Караджа (?)	1447-1448		Края на април в Одрин	Средата на юни-август в Одрин	Началото на февруари 1448 в Одрин

От Стефан Душан до Османската империя

Християни-спахии в Румелия през XV век и произходът им

 

Безспорно е, че документите от турските архиви могат да променят из основи някои възгледи за разширяването на османската държава на Балканите. Известно е, че преувеличените и пристрастни мнения, които са били разпространени в последния век от съществуването на османската държава във времето на въстания и движения за освобождение на балканските народи, постепенно губят почва и дори са напълно отхвърлени от някои автори¹. В края на краищата нито един сериозен историк вече не твърди, че османската власт е ликвидирала местните управленски елити, класата на военните и аристокрацията като ги е унищожила физически или насила ги е ислямизирала, а на тяхно място са дошли османските турци като овластена и управляваща феодална класа². В този смисъл е нужно да се наблегне на обстоятелството, че при своето формиране през XV в. Османската империя има съвсем друг характер в сравнение с по-късните периоди.

Една част от изследователите, които са се занимавали по-подробно с османска история привличат вниманието върху някои твърде съществени обстоятелства. На първо място се изтъква толерантната политика на османската държава по отношение на религията и фактът, че тя не се намесва във верските дела на немюсюлманската рая. Отбелязва се, че благодарение на рекрутирането на еничери чрез т. нар. система „девширме“ империята е давала възможност на християнските си поданици на Балканите да влизат в управляващата класа. Епизодично се споменава и за обстоятелството, че освен християнските военизирани групи като войнуци и мартолоси, които се запазват дълго време, от време на време във войската служат и военнозадължени християнски поданици на империята³.

К. Иречек, чиито трудове по историята на балканските народи са станали класически подобно на останалите автори твърди, че преминаването към исляма е условие за влизане в управляващата класа и че мюсюлманите съставляват овластената класа. В същото време той формулира една много плодотворна идея, на която ще обърнем специално внимание по-долу. Според него много спахии-тимариоти в Румелия произхождат от старите български, сръбски, албански и гръцки аристократични фамилии. И още: твърде много институции остават да съществуват от старата сръбска държава⁴.

Йорга, един авторитетен изследовател на османското завладяване на Балканите, въпреки че отива доста далеч в своите обобщения, прави много интересни наблюдения. В един свой труд той казва следното: „Балканските християнски държави, които за около един век отстъпват мястото си на Османската империя не са ликвидирани чрез верска катастрофа, дошла с един фанатичен неприятел, който искал да унищожи християнската вяра... Османците налагат монархическото единство и властта на един единствен господар. Те донасят мира и реда, характерни за абсолютизма. Османците се появяват не като народ, а като войска, като династия, като управляваща класа.“⁵ „Византийските, славянските и османските политически порядки се спояват в едино цяло.“6 Местните феодални власти една по една изчезват пред лицето на османците и се вливат в османската общност. Така османците се явяват представители на една обща за времето историческа тенденция. Румънският историк обръща внимание и на факта, че селската класа, на която ѝ била омръзнала анархията, демонстрира симпатия към новия османски ред и към по-литическото обединение⁷. Той добавя още: „Управляващите рядко са били от турско потекло... Субашията, бейът, кефалията, старият кнез, воеводата или негов близък роднина, които идват от някоя друга област на империята не са всъщност нищо друго, освен бивши християни.“⁸ И Йорга обаче смята, че приемането на исляма е условие за влизане в средите на управляващата класа⁹.

Сега вече мнозина възприемат и потвърждават основната идея на Йорга. В една своя скорошна публикация Л. Хадрович посочва, че организацията на Османската империя в Румелия се формира под силно гръцко и славянско влияние. Той пише¹⁰: „Съвместните нахлувания на сърби и турци дълбоко в унгарска територия и обстоятелството, че те (сърбите) съставляват мнозинството от крепостните гарнизони (на завладяните градове), ни дава основание да мислим, че турската войска е била пълна със сърби, които не са приели исляма и са живеели с вярата на своите деди.“¹¹

Възгледите на П. Витек, който задълбочено е вникнал в условията, осигурили възхода на османската държава, са от особено значение. На първо място той възприема османската държава като формирана от гранични бойци (uc gazi devleti) и твърди, че особената „гранична култура“ (uc kulturu), с която е била свързана в началото тази държава, сближава османците с народите на завладените територии и улеснява тяхното настъпление, без да нарушава принципите на толерантността. „Благодарение на военизирания характер на отношенията не се стига до културен упадък нито в Анатолия, нито на Балканите.“¹² Същият учен обръща внимание на следното обстоятелство: „Приспособяването на османците към особеностите на цивилизация в земите, които са нападали, се улеснява от масовото присъединяването към тях на акритите (византийски гранични войници) и доброволното предаване на крепости и по-малки градове...“¹³ Все пак той твърди, че след големите завоевания централната власт от икономически съображения се е стремяла да съхрани християнската вяра на новите си поданици, но по такъв начин е изключила възможността те да бъдат използвани в управлението и във военното дело. „Борците за вярата“ (gaziler) пък са се стремяли да разширят територията на исляма. Институцията на „кръвния данък“ от своя страна примирява тези две тенденции¹⁴. Противно на това съществува и мнението, разпространило се и защитавано упорито у нас след създаването на турска национална държава, според което османската държава от своето основаване до средата на XV в., е дело на турския етнически елемент¹⁵.

Дори и в най-новите проучвания за османската държава проличава неразбиране на факта, че Османската империя от XV в. се различава съществено от Османската империя през XVII в. Основните тенденции и институции в тези два периода имат различна същност, често скрита под една и съща одежда. Историческата обстановка също е коренно различна¹⁶.

Сигурно е, че когато съумеем да разчленим отделните периоди в османската история и да покажем преобладаващите в тях условия и потребности, които понякога изглеждат толкова противоречиви и замъглени, всичко става далеч по-ясно. Въпреки че от страна на някои учени ясно са поставени въпросите за това при какви условия са осъществени османските завоевания в Румелия през XIV и XV в., за устройството, заменило старата управленска система и за отношението между завоевателите и завареното население, задоволителни отговори липсват поради недостатъчното извори, с които разполагаме¹⁷.

В следващите редове ще се опитаме да покажем на основата на тимарски и описни регистри от времето на султаните Мурад II и Мехмед II Завоевателя¹⁸, че османското разширение на Балканите е носило напълно консервативен характер, че не може да става и дума за изненадващо завоевание и настаняване, че старата гръцка, сръбска и албанска аристократична класа и военните са оставени на мястото им, че значителна част от тях са привлечени в системата на военното земевладение като християни-тимариоти и че през XV в. османската държава под никаква форма не е водила политика на ислямизация. Преди това обаче трябва да се изтъкне, че в светлината на подобна концепция сведенията във вече познатите ни извори придобиват по-ясно значение. Всъщност всички данни за най-стария период от историята на османската държава имат особена стойност, тъй като позволяват да доведем проучванията до самото ѝ начало.

Според най-старите сведения в османската историческа традиция, събрани в анонимната „История на османския двор“¹⁹ и в хрониките на Ашък Пашазаде и на Нешри, Кьосе Михал, който от самото начало сътрудничи на османските газии не бил едиственият християнски велможа, който е постъпвал така. Така например при нападението на Осман над Тараклъ Йениджеси се споменава за следния епизод: „Отрядът на Осман стигнал на другия бряг на реката. Там намерили готов Самса чауш. Той ги завел в Саркун, където неверниците добре го познавали. Щом го видели и мъжете, и жените му се подчинявали и прекланяли. Между тях имало един големец. Осман Гази го извикал при себе си и се сговорили, че неверниците ще правят това, което заповяда Самса чауш.“²⁰ Сътрудничеството с местните християнски велможи не се е изчерпвало само със съюзническите отношения. Ето какво се разказва за ранните прояви на Осман Гази: „Осман стигнал до Леблебеджи хисар. Владетелят на крепостта излязъл да го посрещне и му си покорил. Оставили го на мястото му. Този владетел имал син. Него взел Осман и стигнал до Лефке. Владетелите на Лефке и Чадърлъ също го посрещнали, покорили се и след като предали земите си се включили в личната му гвардия.“²¹ В същото време няма нито една податка, че тези местни господари (текфури), които преминават на служба при Осман са станали мюсюлмани. От друга страна привлича внимание и сведението на Пахимер, според който пак по същото време, около 1305 г., една каталанска военна част се присъединява към османците²².

В старата османска историческа традиция има и доста сведения за присъединяване към османците на „текфури“ и „невернишки спахии“ през управлението на Орхан Гази. Той, докато баща му все още е бил здрав, в един поход, проведен в околностите на Изник „...изпратил при владетеля на крепостта Кара Тикин човек с думите: Предай ми крепостта! Тебе ще оставя вътре, а за мен нека бъде само името. Целта ми е Изник.“²³ Господарят на крепостта не се предал. В този случай внимание заслужава същността на предложението, което показва завоевателните методи на османците. Когато Орхан става владетел (бей), той оставя на местата им „текфурите“ на доста крепости, които демонстрират покорство²⁴. Така например „везирът на текфура на Бруса“, чието дело е предаването на крепостта, остава на служба при османците²⁵. По време на завладяването на Изник Осман се съгласил на помирение с владетеля на крепостта. „Тогава текфурът излязъл през Истанбулската порта и ведно с хората си заминал за Истанбул. Мнозинството от невернишките спахии обаче не тръгнало с него, а заедно с градския народ излязло да посрещне Орхана. Оказали му чест и го въвели в града през Йенишехирската порта.“²⁶ В тази бележка искам да привлека вниманието на читателя върху израза „невернишки спахии“. Защото което станало в Изник естествено се срещало и по други места. Синът на Гази Орхан Сюлейман паша веднага щом стъпва на Галиполския полуостров завладява крепостта Джимбени хисар (Цимпе), а „тамошните неверници се съюзили с правоверните и дори тръгнали с тях“²⁷.

Писмата на солунския архиепископ Григорий Палама²⁸, който през 1355 попада в ръцете на османците като пленник, показват колко толерантно постъпват Орхан и неговото обкръжение спрямо християните. Той навсякъде вижда християни в състояние на пълна свобода. Орхановият син Исмаил свободно му поставя въпроси за християнската вяра. По-късно самият владетел Орхан организира една обща дискусия между Палама и улемите (мюсюлмански религиозни учени). Тази дискусия е записана от лекарят на Орхан гъркът Таронитис³⁰. Балабан (Палапанис), който председателствал дискусията, задава на християнския духовник въпрос, в който се долавя явен акцент на помирение: „Ние вярваме във вашия Пророк, защо вие не вярвате в нашия?“ В един друг момент от спора се стига до заключението, че „ще дойде време, когато всички ще бъдем единни в мислите си“. Особено интересен е фактът, че Палама среща в османската крепост Биги (виз. Пиги) византийския хетериарх (висш военачалник) Маврозумис, който бил най-влиятелната личност (субашия?) в района³¹.

Известно е, че във войската на Мурад I участвали значителни по численост християнски помощни войски, изпращани от князете, които плащали васален данък на османците (харач)³². В Косовската битка (1389 г.), както и в битката край Анкара (1402 г.) в редовете на османската войска се намирали васални християнски отряди. „После Повелителят заповядал: Нека приготвят своите оръжия и неверниците, които плащат харач. Стегнали се Кьостендил и Сарадж.“³³ Според придворния историк на Тимур Низамюддин Шами, Баязид Илдъръм извежда срещу него и значителен брой „читаци и неверници“³⁴, В битката при Анкара не са участвали само сръбски войници, но още и албанският велможа Коя Закария³⁵ и други балкански властели.

По-нататък ще видим посредством сведения от архивите, какво важно място заемат християните-тимариоти, войнуците и други военни групи в османската войска след управлението на Баязид Илдъръм нататък. Няма да пропуснем да обърнем внимание и на ценното свидетелство на един французин, който в 1432-1433 г. посещава османските владения. Този французин, Бертрандон дьо ла Брокиер, казва че във войската на Мурад II имало освен 3000 спахии, изпратени от сръбския деспот, още голям брой християнски войници от Албания и България³⁶. И Йоан Торцело, който през 1439 г. предлага на флорентинския консул сведения за възможността да се организира кръстоносен поход срещу турците, споменава за 50 000 християни, васали на султана, които били готови да въстанат³⁷. Той разбира се не смятал, че това са всичките поданици на султана. Според нас тези 50 000 християни са воините, които служат на османците. Това число, колкото и преувеличено да е, все пак показва относителната важност на войниците-християни в османската държава³⁸.

* * *

В архивите се съхраняват регистри от XV в., които се отнасят практически за всички области, влизали някога в границите на сръбското Душаново царство.

Ще започнем нашето проучване от Тесалия. Разполагаме с два регистъра, които се отнасят за санджака Тирхала (Трикала). Първият е изготвен през 859 г. по Хиджра (1454-1455)³⁹, а вторият е от 871 г. (1466-1467)⁴⁰. Така най-старият регистър, отнасящ се за тази област е съставен само 60 години след завладяването ѝ. Той е писан по времето на санджак бея Омер, син на Турхан бей и обхваща заедно с Тирхала „вилаетите“ Фенер (Фенарион) и Аграфи. Тимарите са разпределени по следния начин: Във вилаета Тирхала има един хас на санджак бея, 79 тимара на ешкинджии (походни бойци) и 24 тимара на крепостната охрана. Във вилаета Фенер има един хас на субашията, 60 ешкинджийски тимара и 9 тимара на крепостната охрана. Във вилаета Аграфи са описани един хас на субашията и 7 ешкинджийски тимара.

От общо 182 тимара 36 принадлежат на спахии-християни. Ето и няколко типични примера: „Тимар на Димитър, син на Михал, стар спахия.“⁴¹ Пак в Тирхала се натъкваме на следното вписване: „Тимар на Мустафа и Петрос - негов брат, синове на Микре, (служат) по ред.“⁴² И още: „Тимар на Иглав и на Доминик, и на Музерак, синове на Микре“; „Тимар на Павел, син на Микре. Неговият брат паша Игит му е извадил окото. Без око е. Годишно дава един копиеносец.“⁴³ В трите последни примера са отбелязани тимарите на синовете на Микре. Областта, която в регистъра от 871 г. по Хиджра (1466- 1467) е отбелязана като „земята на Микре“, би трябвало да е свързана по някакъв начин с този човек. Може да се предположи, че Микре бил стар господар на областта преди нейното завладяване от османците⁴⁴. Останалите тимари извън тези 36, регистрирани в санджака през 859 г. по X. (1454-1455), са дадени на лицата, дошли заедно с Евренос бей и с Турахан бей⁴⁵ или пък са бейски роби (гулям) и еничери (капу-кулу)⁴⁶.

Що се отнася до съкратения регистър от 1466-1467 г. според сумарните сведения на неговите последни страници, състоянието на тимарската система изглежда така: „Лива Тирхала, заими 22, кадии 6, спахии 343, диздари от крепостните гарнизони 191, войнуци 103, ямаци 203.“ Освен това в Ливадия са отбелязани 24 албански катуна, а в нахията Истифа - 34 албански катуна⁴⁷. По това време в санджака има 23 нахии, между които са „земята на Микре", Платамон на север, Ливадия на юг и Домокос и Чаталджа в централните части. Като санджак бей все още се споменава Омер бей⁴⁸. От всичко 343 спахии в санджака около двадесетина са християни, но владеят само четири тимара. Единствено някой си Иландари, който служи в крепостта Издин (Зейтуни?) като топчия, владее самостоятелно тимар⁴⁹. Преди това Димитър, син на Тодор също сам е владеел тимар⁵⁰. Един тимар, който по рано е принадлежал на Петър от Тирхала, вече е владение на тримата му сина, които участват в походите на смени⁵¹. Забелязва се обща тенденция на разделяне на тимарите на по-малки части при предаването им по наследство от поколение в поколение. Освен тези двадесетина християни-спахии има още 19 тимара, които принадлежат на нови мюсюлмани, чиито бащи са били християни-спахии⁵². Ясно се вижда, че по това време ислямизацията вече е в ход сред редовете на военното съсловие. Всъщност в посочената бройка не са включени двама нови мюсюлмани, за чиито бащи няма специални вписвания. И накрая особено внимание заслужава бележката в описа от 1468- 1469 г., която се отнася за тимар, даден на един „франк“ дезертьор. Това вписване е направено във вид на маргинална бележка към частта за тимара на някой си Барак. Отбелязано е: „Тъй като Барак не се е явил на служба, тимарът му е даден на Жилберт Канчелариус, който е избягал от франките. Явява се на поход. Написано на 15 ден от четвъртия месец на 873 г. (2.XI.1468) в Инджегиз. Служи в Паша-санджак.“ И след това: „Споменатият е станал мюсюлманин и му е дадено името Ахмед. Остава по старому. Написано в средата на първия месец на 875 г. (15.VII.1470) в Агрибоз.“⁵³

Ще се спрем и на някои типични примери за промените, настъпили в статута на християните спахии в интервала между двата описа от 1454-1455 и 1466-1467 г. През 1454-1455 г. Бога и Пелегрин, синове на Богослав, са притежавали общ тимар. Според регистъра от 1466-1467 г. този тимар е преминал у Али, син на Богослав, който е нов мюсюлманин, а после минава у брат му Мустафа. Този Мустафа владее половината от тимара, а другата половина владеят Гьон и Гъргур, синове на Пелегрин. Последните двама участват в походите по ред. Що се отнася до наследниците на Микре, за когото предположихме, че е бил важна личност преди 1454-1455 г. (местен господар?), от тях се среща името на Иса, син на Мехмед, син на Микре. Този Мехмед трябва да е един от синовете на Микре, който в регистъра от 1454-1455 г. е записан все още с християнското си име. Остоя и Мираш, синове на Михо, син на Клазинос (?) през 859 г. по X. (1454-1455 г.) владеят тимар в Тирхала заедно с новия мюсюлманин Ахмед, син на Гин⁵⁴. Среща се и още един крупен спахия, който, също както и Микре, е дал името на вилаета Кравалди (?). Неговият син Халил, който станал мюсюлманин, владее голям тимар в тази нахия. Тъй като той умира към 1467-1468 г. тимарът е даден на брат му Юсуф. По същото време субашия на Фенер (Фенарион) е Хасан бей, син на Зеневиси⁵⁵. Той би трябвало да е син на известният Зеневиси⁵⁶, един от владетелите на Южна Албания. Юрушкият бей на Тирхала е Илияс, син на Ефендре⁵⁷. Якуб бей, син на Ащин държи зиамета Сувалак, а неговият брат Мустафа бей владее също тимар в Тирхала. Баща им Ащин е едър албански велможа, който дава името на областта Ащин⁵⁸. Всички тези примери разкриват второто поколение на християните-спахии, което вече е ислямизирано и османизирано.

Впечатление прави и наличието на значителен брой войнуци в санджака Тирхала (103 войнука, 203 ямака).

А сега чрез един съкратен регистър, съставен в края на управлението на Мурад II, се пренасяме на север в Македония⁵⁹. Съдържанието на този документ, на който липсват началото и краят, се отнася за части от вилаета Тимур-хисар (Демир-хисар), северно от Сяр, за нахиите Истефания, Калоян, Неврокоп, Кюпрюлю (Велес) и за вилаета Кастория (Костур). Самият град Демир-хисар е зиамет на Заганос паша. В тези територии, които всъщност са доста отдалечени една от друга, има всичко 14 тимара на християни-спахии. Шест от тях са отбелязани като „стари“. Една част от тези тимари се владеят заедно от бащи и синове, които участват в походите на смени. Например Кубрин и Пърбо (Прибо ?), синове на Димитър, притежават общ тимар. Дука и брат му Калоян също са с общ тимар. Такива са случаите с Дукагин и брат му Пал, и с Милко и неговите синове. Приходите от тимарите не са големи: обикновено под 2000 акчета. Явно и тук броят на християните-спахии намалява поради преминаването на тимариотите към исляма. Към времето на съставяне на регистъра три тимара (на Муса, син на Петко, на Баязид, син на Агустос и на Умур, син на Тодор) са притежание на спахии, които са приели исляма. Във вилаета Калоян има описани и войнуци.

В Архива се съхранява и един съкратен регистър от 1454-1455 г., който се отнася за земите на север, за Стара Сърбия - люлката на сръбската държава⁶⁰. В описаната област, която обхваща нахиите Йелеч, Звечан, Ходидед, Сеница, Рас, Юскюп (Скопие) и Калканделен (Тетово) са отбелязани 50 тимара, владяни от християни. От тях трима са обозначени като „стари спахии“, а осмина - като „слуги на Иса бей⁶¹. Самият Иса бей, син на Исхак бей, е потомък на виден християнски род⁶² и неговият статут във всички случаи е бил по-висок от този на един санджакбей. С изключение на Тетово, в останалите нахии от 189 тимара около 160 се държат от негови хора (роби и слуги). Тези тимари обаче са твърде малки и като цяло попадат в обсега на Исакбейовите хасове. Специално в Тетово 41 тимара от състава на хасовете му също се владят от негови слуги⁶³. Приходът от хасовете на Иса бей (с изключение на тези от Скопие) възлиза годишно на 763 000 акчета. Дори и през XVI в. малцина санджак бейове са имали приходи като на този мощен граничен бей, управляващ една изключително важна в стратегическо отношение гранична област, останала в наследство от баща му Исхак бей. Внимание заслужава фактът, че подчинените на Иса бей християни-тимариоти не са гулями-роби, а слуги. Едва ли произходът им трябва да се търси в средите на раята и робите. Те би трябвало да са християни-войници, които не са могли да се снабдят с тимари и са постъпили на служба при Иса бей с надеждата да получат т.н. „дирлик“ (рента, средства за издръжка). Знае се, че роднините на една част от християните-спахии успели да се сдобият с тимари. Тъй като тези хора спадали към класата на военните, то по принцип съществувала възможността те да получат тимари по всяко време⁶⁴.

Половин век след завладяването на тази област християните-спахии все още запазват важното си значение в нея. Тъй като с течение на времето част от тях приемат исляма, логично е да се приеме, че в по-ранния период броят им е бил още по-голям. Все пак податките в регистрите за приемане на исляма от тяхна страна не са многобройни⁶⁵. Колкото до размера на тимарите, владяни от спахии-християни, като цяло в тази област той е малък. Срещат се дори тимари с годишен приход от 250 акчета⁶⁶.

Една част от съкратения регистър, съставен при управлението на Мурад II и обхващащ районите на Кичево (Кърчева) и на Прилеп (Пирлипе), допълва създадената представа за проучваната област⁶⁷. Според фрагмента, с който разполагаме, от 90-те записани в тези области тимара 26 се държат от християни-спахии. Единадесет от тях са обозначени като „стари“. Особено внимание заслужава следната бележка: „Заим на нахията Кърчева става Степан, по прехвърляне от шарабдаря (виночерпеца) Хамза.“ Тя показва, че един християнин получава зиамета на известния шарабдар Хамза, който по онова време е бил субашия на Кърчова (Кичево). Приходът от зиамета е 35 000 акчета⁶⁸.

Откъс от регистъра за Прилеп, Кьопрюлю (Велес), Кичево и Тетово, съставен към края на управлението на Мехмед II показва, че християните-спахии от тези области владеят едва 20 тимара. Обикновено 5-6 души владеят един тимар и участват в походите на смени. Такива „многолюдни“ тимар и били формирани по следния начин: група от християнското население, обикновено роднини, заявявала готовността си да излъчва годишно по един боец за участие в походи, срещу което получавала правото да събират в пълен обем приходите от своите земи: бащини, лозя, градини и друга собственост. Например: „Тимар от бащините и мюлковете на Хамир, Йедно, Столе - брат на Деди, Стойе, Драгош и Никола. Те са стари спахии, които се задължават всяка година да излъчват един от тях за участие в поход“. От текста ясно се вижда, че тези „стари спахии“ постъпват на османска военна служба, за да запазят земите си. Отново прави впечатление обстоятелството, че 5-6 души са „събрани“ в един тимар. Всъщност в Сърбия твърде много християни-спахии се задоволяват с дребни приходи от 300 до 1000 акчета. В същото време се срещат и случаи като този на новия мюсюлманин Мехмед бей, син на Добровик, който владее тимар от 15 235 акчета в Калканделен (Тетово). В Прилепско пък една част от „старите“ християни-спахии са назовани с името войнуци, което указва на техния произход. По-нататък ще приведем примери за да покажем, че старото войнишко население на Сърбия преминава на служба в османската спахийска войска. По страниците на разглеждания тук регистър се натъкваме на следното заслужаващо внимание обстоятелство: както и преди османското завоевание митрополитите все така са освободени от плащането на държавни данъци. Документът казва следното: „Митрополит Митрофан притежава заповед от нашия султан, според която митрополитът на нахията Кърчова е освободен от плащането на аваризи и други държавни данъци.“⁶⁹

Един запазен подробен регистър на вилаета Вълк (Вук, Вулк) от 1454-1455 г.⁷⁰ създава ясна представа за обстановката в областта. В документа са описани нахиите Търговище, Вучитрън (Вълчитрън), Морава, Тополница, Прищина и Лаб. В цялата тази област от 170 тимара 27 принадлежат на „спахии-неверници“. За десет от бойците има забележка „стар“. Един от тях е писарят на власите Бранош, а двама са войнушки командири (лагатори). В същата област от 11 артилеристи, стрелци с пушки и арбалети в крепостта Ново Бърдо (Новаберда) само един е мюсюлманин. Размерът на тимарите им варира от 500 до 10 000 акчета. Например топчията Богослав и лагаторът Радослав държат големи тимари с приходи от 6288 и от 7505 акчета. В същото време черибашията на Ново Бърдо има тимар от 8950 акчета, а кадията - от 8927 акчета. От регистър, писан 23 години по-късно и отнасящ се за същата област се вижда, че обстановката в нея не се е променила много.

Съкратеният регистър на санджака Вучитрън от 1477-1478 г. показва състоянието на тимарската система в субашилъци- те Вучитрън, Лаб, Горни Обровац (Горне Обрафча), Прищина, Морава, Тополница.⁷¹ В тази област 21 тимара са в ръцете на християни-спахии. Изрично е казано, че двама от тимариотите са нови мюсюлмани.⁷²

Друг един регистър за Вучитрън⁷³, чието начало не е запазено, дава сведения за северните области на санджака. Този документ, който изглежда е от края на управлението на Мехмед Завоевателя, се отнася освен за самата област Вучитрън и околността още и за Бихор, и за областта Алтън (между Дебър и Призрен). И тук се срещат спахии-християни, притежаващи тимари.⁷⁴

Въпреки че регистрите на Сърбия, Босна и Херцеговина, завладяни във времето на султан Мехмед Завоевател не са ранни, те имат особена стойност, тъй като са съставени непосредствено след налагането на османската власт.

Изготвеният през май 1469 г. подробен регистър на вилаетите Босна, Херцег и Йелеч е най-важният за целите на настоящото изследване⁷⁵. От 467 тимара в трите вилаета, 111 са в ръцете на християни. Само четири от тях са на бойци от крепостната охрана, а всички останали принадлежат на непосредствени участници в походите. Повечето от тимарите се владеят съвместно от двама или повече души (понякога до 12). Мюсюлманите владеят 366 тимара, като 231 са на крепостната охрана. Това са бойци, които в повечето случаи са дошли от други санджаци и сред тях няма нови мюсюлмани от първо поколение⁷⁶. Но сред походното войнство се срещат твърде много новообръщенци в исляма. Тук заслужава внимание следния пример от страниците на регистъра: „Тимар на Иса Бали. Той е от тези, които предадоха крепостта Самобор (Сувобър) и след това приеха исляма.“ Трябва да се отбележи също така, че тимарите във владение на християни са описани след тези, владяни от мюсюлмани. А за произхода на тимариотите трябва да се каже, че повечето от тях са роби (гулям) на известния предводител на граничните войски в района на Скопие Исхак бей. По същото време неговият син Иса бей е санджак бей на Босна (приходът от хасовете му е 763 780 акчета), а внукът му Мехмед челеби е начело на вилаета Павли и владее зиамет.

Както и в другите райони тукашните християни-спахии принадлежат към старото войнишко население от преди османското завоевание. Само че много от тези „стари спахии“ впоследствие по силата на султанска заповед били превърнати в обикновена рая. Регистърът казва следното по въпроса: „Стари спахии, които са превърнати в рая със заповед на нашия падишах:

От нахията Рас 51 ханета

От нахията Йелеч 14 ханета

От нахията Ивроджа 48 ханета

От нахията Сеница 31 ханета

Всичко 144 ханета

Според регистъра власите в този район се увеличили много, запазвайки своя статут. Само във вилаета Херцег техният брой бил 4616 домакинства и 198 неженени, а общата сума на данъчните им задължения възлизала на 357 152 акчета. Броят на власите в другите вилаети е следният: във вилаета Сеница -2106 домакинства, а във вилаета Павли - 448 домакинства. Както ще видим по-долу власите осигурявали по един боец за поход от всеки 10 къщи или общо 716 бойци.

По-нататък следва опис на войнуците от вилаета Ковач, които се намирали под командването на мюсюлманин. Подир тях идва ред на многобройна християнска рая, която срещу освобождаване от данъци служела из крепостите в региона. Относно тази група четем следната важна бележка: „Рая от Крал-или, Сарай-овасъ, Йелеч, Херцег-или, Павли-или и Ковач-или, която е освободена от данъци срещу задължението да служи из крепостите в Босна. Освободени са от плащането на авариз, поземлен и поголовен данък, но плащат десятък от обработваемите земи.“ Общо това били 138 души: строители по подръжка на крепостите, майстори по поддържането на артилерията, железари, ковачи и майстори на арбалети. Най-накрая трябва да отбележим и населението от християни и мюсюлмани, владеещо 26 чифлика с документ, издаден от Иса бей, чието задължение било да осигурява по един боец за поход на всеки 5 души.

В регистър на санджака Херцег-или от 1477-1478 г.⁷⁷ все още се срещат известней брой християни-тимариоти⁷⁸. От общо 214 тимара, 14 се държат от християни. Някои от тях притежават доста големи тимари (например тимара на Вукче възлиза на 5956 акчета). Други пък са твърде малки (например тимарът на Радивой е само 430 акчета). Отбелязано е, че част от тези тимариоти притежават от старо време „бащини“. Повечето от „старите спахии“ в Херцеговина са включени в системата на тимара, но една част от тях със султанска заповед са получили статут на „власи“. Такива спахии по принцип стоят начело на т. нар. „влашки джемаати“. Това е термин, който се употребява предимно за полуномадските общности. Според нашия регистър в Херцеговина има общо 107 влашки джемаата. Според Закона за власите, поместен в разглеждания тук документ се казва: „Когато се обяви война от всеки десет къщи излиза един боец. Те отиват заедно на война.“⁷⁹ Тези конници-власи са назовани „войнуци“. Влашките джемаати са с различна големина: от 8-10 до 100 домакинства. Те се назовават по името на кнеза, на когото са подчинени. Например „джамаат на Радич, син на Богота; джемаат на Ярослав, син на Кути. Местата за летуване и зимуване на джемаатите са точно определени.⁸⁰ Много рядко можем да ги срещнем да живеят и в селата. Вече в описите от XVI в. повечето от джемаатите са разположени в населените места.⁸¹

Както показва един регистър на Смедерево, съставен при управлението на Мехмед Завоевателя,⁸² в този район са съсредоточени многобройни бойни формирования, съставени от християни-спахии с тимари, от войнуци, власи, мартолоси и др. В същото време тук се намират и доста на брой християни-спахии, притежаващи зиамети. Според регистъра за Браничево от 1467-1468 г.⁸³ от 91 тимара 32 са в ръцете на мюсюлмани и 59 - в християни-спахии. В същото време от 34 охранници на крепостта само трима са християни. Като цяло обаче в крепостните гарнизони преобладават християните. В крепостта Голубац например всичките 15 стрелци с пушки са християни. Според същия този регистър там има още 40 стрелци с арбалет и 6-има ковачи - също християни. Пак в тази крепост има и 52 мартолоси, разпределени на групи от по 10-15 души, които служат срещу заплата от 2 акчета дневно.⁸⁴

Освен тях има още каменоделци, зидари, майстори на лъкове и други християнски групи. Всички които служат в крепостта са освободени от данъци. 76 души от християнското население на града са освободени от различни вземания при условие да бъдат на разположение при отбраната на града и пристанището. Като цяло онези, които служат в крепостния гарнизон като топчии или стрелци с пушки са християни-тимариоти или получават заплата в пари⁸⁵.

Смедерево е област, в която особено многобройни са власите. В регистъра цели 151 страници са отделени на описването им. В началото стои следната бележка: „Джемаат на власите от санджака Смедерево. Кнез Малога, син на Никола е началник на власите. Владее тимар от 10 000 акчета със заповед на нашия султан.“ Влашките кнезове, които са началници на пехотни формирования (яя) или командири на войнуци (черибашии), получават тимар и са записани като спахии⁸⁶. Подир кнезовете стоят подчинените им примикюри, а след тях са описани и самите власи. Внимание заслужава обстоятелството, че по това време в областта се появяват власи, настанени в селата. Тези власи дават на санджакбея от всеки катун по един слуга и от всеки пет домакинства по един войнук⁸⁷. Една част от власите имат по-особено положение. Например власите от Левча принадлежат към хаса на султана, което означава, че влашкиите данъци се плащат на султанската хазна. А 35-мата власи, които служели в крепостите Зворник, Сребреница и Авала (Хавала) са освободени от т. нар. влашки данъци.

В санджака Смедерево е добре развита и изцяло християнската войнушка организация. Войнуците са концентрирани в нахиите Пек, Звирд и особено в Браничево. Според един регистър от 1467-1468 г. на нахията Браничево, разпространението на войнушката организация изглежда така:

1. В селата от областта Ресава	1 лагатор	42 войнука	107 ямака
2. В селата от областта Раваница	1 лагатор	5 войнука	11 ямака
3. В селата от областта Ломница	1 лагатор	29 войнука	59 ямака
4. В селата от областта Звирд		2 войнука	4 ямака
5. В селата от областта Хомол	1 лагатор	56 войнука	124 ямака
6. В селата от областта Ждрело	1 лагатор	26 войнука	65 ямака
7. В селата от областта Пек	1 лагатор	57 войнука	133 ямака
Общо	6	217	503

 

 

По страниците на този документ ясно е очертана структурата на войнушката организация. Във всеки район има командир-лагатор, комуто са подчинени войнуците и неженените помощници - ямаци. Всеки войнук разполага с от 1 до 3 ямаци⁸⁸. От регистъра още се разбира, че като цяло войнуците в Сърбия заемат важно място във военната организация. Според регистъра за Крушевац (Аладжахисар) от 922 г. от X. (1516 г.)⁸⁹ в тази област има 1000 джебелю войнуци (войнуци с ризници). Голям е броят на войнуците и на юг в Кюстендилски санджак⁹⁰. И след като се вгледаме в законодателните разпоредби за тази група, вече няма да остане съмнение, че те са хора на действителна военна служба⁹¹.

Друг регистър за Видинската област и прилежащите територии⁹² допълва сведенията за западните балкански земи. Дефтерът обхваща освен Видин и околността, още Белград (несъмнено днешният Белоградчик), крепостта Филоридин (Флорентин) и Баня (Соко Баня, северно от Алексинац). Според сумарните сведения на края на описа състоянието на военните сили в областта е следното: в цялата област има 114 спахии с тимари, 74 диздари (крепостни охранници), 193 мюселеми на заплата, 56 мартолоси на заплата, 150 мартолоси освободени от данъци, 231 войнуци и 34 соколари. В този регистър, чието начало е загубено, успяхме да изброим 7 тимара в ръцете на християни-спахии. Заслужава внимание обстоятелството, че 70-80 години след завладяването по-голямата част от военните сили на областта са съставени от християни. Малкият брой на християните-спахии се компенсира от големия брой войнуци и мартолоси. От седемте християнски тимара два са в ръцете на Хамза и Якуб, синове на Балшин. Един от християните-спахии е Лазар, вписан като „християнин-водач“.

Ако се прехвърлим от Сърбия в Албания ще видим, че независимо от някои особености, специфични за тази област, положението е почти същото. По случайност най-старият регистър от османския архив се отнася именно за територии в Албания.

Според регистъра за Арванид-или от 1431-1432 г.⁹³ по това време едноименният санджак се управлява от Али бей, син на Евренос бей. Негов център е Ергери Касри (Аргирокастро, Гинокастръ). Този санджак обхваща следните области (нахии): Аргирокастро, Канина, Белград, Шкрапар, Павло Куртик, Чарталос, Круя (Акчахисар). Приблизително по същото време отделно са описани нахиите Премеди, Юван-или, областта около Преспа, които за сравнително кратко време се намират под управлението на санджак-бея на Ергери Касри. Например в десетия месец на 844 г. от X. (февруари.март 1441 г.) областта Премеди е предадена в управление на санджак бея на Арванид-или Якуб бей, син на Тодор Музаки.⁹⁴ Налагането на турската власт и на тимарската система в тази област ще трябва да се отнесе към времето на султан Баязид Йълдъръм. В самия дефтер има доста бележки, които се отнасят за времето на неговото управление. Според Халкокондил⁹⁵ по това време османците прогонват от земите им дребните владетели от областта на Ергери Касри и я завземат. Тук обаче, според тимарските бележки в дефтера от 1431-1432 г., тимарската система е наложена при управлението на султан Мехмед Челеби. Другото име на областта е Зенебиш-или и то може да се използва като потвърждение на този факт. Господарят на тази област Гин (Гьон) Заневиси (Занебиси) умира през 1418 г. като султанов васал.⁹⁶ Във всеки случай регистърът, с който разполагаме, ни пренася 20-25 години след завладяването и ни предлага резултатите от първите години на османската власт. По това време в санджака Арванид-или от 335 тимара 56 принадлежат на християни-спахии, което прави 16%. Освен тези спахии тимари притежават един митрополит и трима епископи. 30% от 335-те тимариоти са на турци-мюсюлмани, дошли от Анадола, а по-голямата част от останалите - на мюсюлмани-гулями (роби или слуги). Християнските тимари са разпределени по области както следва: във вилаета Белград (Берат) 17, във вилаета Павло Куртик (южно от дн. Тирана) 11, във вилаета Чарталос (между Елбасан, Берат и Тиморинджа) 7, във вилаета Акчахисар 7, във вилаета Искарпар 5, във вилаета Ергери Касри 4, в Канина 4, в Клисура 3, в Тиморинджи (Тиморица) 2. От тях 19 тимара са отбелязани като „стари“. Друга част от тях са придружени с бележка „има берат от покойния султан“. От тези 60 тимара, които се държат от християни, 24 носят приход под 2000 акчета годишно. Най-малкият носи само 212 акчета (тимар на Тодор Бардида в Акчахисар). Най-големият носи приход от 15128 акчета и се държи от трима спахии. Ако сумата от 2000 акчета се приеме за среден приход от тимар, то относителния брой на големите тимари и доста висок.

А сега нека се съсредоточим на още по-малка площ, например върху вилаета Павло Куртик, където християните-спахии са относително голям брой и да се опитаме да изследваме явлениято по-детайлно.

Във вилаета Павло Куртик от 20 съществуващи тимара 9 се държат от християни. От мюсюлманските тимари един е даден на кадията на Йенидже кале и един - на диздаря на крепостта. Пет от тимарите са дадени на „господарски роби“ (бей-кулу), един на спахийски син, един - на брата на Аяз Хамза бей, един на Карлъоглу Али. Отделно трябва да се спомене и тимарът на субашията Иса, син на Павло Куртик. Вижда се че и тези деветимата не са били мюсюлмани преди едно-две поколения. Между тях има двама синове на видни властели, които са приели исляма: Али, син на Карлъ (Карло) и Иса, син на Павло Куртик.

Тимарът, който се държи от субашията Иса бей обхваща 1225 домакинства в 107 села, а годишният му приход възлиза на 81 306 акчета. 36 от тези села се намират във вилаета Балша, две са от вилаета Кондо Михо, 18 от земята на Гоном⁹⁷, а само 26 села са отбелязани като „тахвил“ (по прехвърляне) от баща му. Тази бележка показва, че Павло Куртик е владеел първоначално като тимар само тези 26 села, чиито имена са записани в регистъра. Думата „тахвил“ означава прехвърляне на съществуващ тимар. А самият факт, че вилаетът се е наричал „Павло Куртик“ означава, че Павло Куртик е бил господар на област от 26 села преди нейното завладяване. Статусът на неговия син Иса бей, който приема исляма и става субашия на вилаета вече е много по-висок. Другият син на Павло Куртик - Мустафа по същото време притежава във вилаета Белград (Берат) голям тимар с приход от 9142 акчета. В регистъра на Авлона (Балона, Вльора) от 912 г. от X. (1506-1507 г.) виждаме сина на Мустафа (Хюсеин, син на Куртик Мустафа) като охранник на крепостта.⁹⁸

Синовете на Иса бей - Ибрахим и Юсуф, владеят заедно в Тирхала един голям тимар с приход от 42 399 акчета. По този начин става ясно как един местен властелски род се ислямизира, разпръсква се и изчезва в средите на османските тимариоти. Тук има една подробност, която заслужава внимение. Тимарът на Иса бей не е под юрисдикцията на емина (чиновника по поземлената регистрация) и не се описва от него. Селата от този тимар се описват по собствената воля на самия Иса бей. Това изключение показва степента на овластеност на този потомък на Павло Куртик. Същото явление се наблюдава и при тимара на Али, син на Кърлъ (Карло).

Бележката от дефтера, която се отнася за сина на Карлъ гласи следното: „Тимар на Али, син на Карлъ. По времето на покойния и на сегашния наш султан това е място, принадлежащо на [фамилията] Карлъ. Сегашният султан го даде на споменатия Али. В същото време той задоволи и неговите братя.“ Въпросният тимар е доста голям, състои се от 30 села и носи приход от 30 000 акчета. След десет години за същия тимар попадаме на следната бележка: „Понастоящем тимарът се даде на Бакин и Какаруга, синове на Карлъ. Написано в началото на третия месец на 843 г...“ Вижда се, че този тимар впоследствие е предаден на синовете на Карлъ, който остават християни. Друг един негов син на име Музак още при управлението на султан Мехмед Челеби притежава малък тимар във вилаета Павло Куртик".⁹⁹ Хамза, син на Карлъ, който по времето на Мехмед Завоевател е бил владетел на тимар в Алтън или (Ибалея) по всяка вероятност също е негов син¹⁰⁰.

Един от крупните християни-спахии във вилаета Павло Куртик е Димитър от Преспа. Неговият тимар е с приход от 9031 акчета¹⁰¹. По-късно по собствено желание той го отстъпва на зет си Озгур (Сгурос, Сгурас). В дефтера за санджака Авлона от 1506-1507 г.¹⁰² синът на Озгур Мурад бей се появява вече като притежател на голям тимар в същата област с приход от 64 729 акчета.

Виждаме, че не само властелските родове, които от началото проявяват покорност и вярност към османците, но и непокорния род Арианити¹⁰³ получават тимар. Внукът на Арианити (Али бей, син на Махмуд бей, син на Аранид) през 1506-1507 г. притежава зиамет от 29 000 акчета.¹⁰⁴ Обръщам внимание на обстоятелството, че внуците на бившите властели, които са станали мюсюлмани в рамките на тимарската система се намират в групата на бейовете. По-горе споменахме Зенебишоглу Хасанбей и Ащиноглу Якуб бег. Подобно на тях много от синовете на властелите са възпитавани в султанския двор като дворцови слуги (ич-оглани) и после са връщани обратно в своите земи. Бунтовникът Скендербег е най-известният пример в това отношение.¹⁰⁵ Видният албански властел Тодор Музаки¹⁰⁶ е баща на личности като Тодор Музакоглу Якуб бей,¹⁰⁷ Тодор Музакоглу Мехмед¹⁰⁸ и Музакоглу Касъм паша.¹⁰⁹

Регистърът за санджака Авлона от 1506-1507 г.¹¹⁰ показва, че по това време административната система в албанските земи е претърпяла промени. Образуван е едноименният санджак Авлона (Балона, Вльора), обхващащ освен Авлона като център още и Белград (Берат), Искарпар, Канина, Ергири Касри, Делвина, Тепеделен и Премеди. Тук ще се съсредоточим само върху вилаета Белград (Берат). Както бе показано по-горе вилаетът (нахията) Белград е една от областите със спахии-християни (от общо 61 тимара 17 са на християни). В регистъра от 1506-1507 г. от общо 138 тимара вече само седем са останали в ръцете на християни. Обаче от имената на тимариотите-мюсюлмани не е трудно да се открие например потеклото на Али, син на Ласкарис; Али, син на Мурад бей, син на Озгур или Юсуф, син на Матраник. Бащата на Юсуф Матраник - Павли Матраник, според регистъра от 1431-1432 г., държи тимар в областта на Белград. През 1454-1455 г. тимарът му е даден на някой си Хошкадем, след това обаче отново е върнат на синовете на Матраник - Хъзър и Юсуф¹¹¹. В санджака Арванид има и малък брой войнуци. Според регистъра от 1431-1432 г. в селото Гераджидже от нахията Белград (Берат) са отбелязани четири братя войнуци и петима ямаци, техни роднини. В селото Вишани има един войнук с петима ямаци, негови синове и роднини. В селото Височка е отбелязан един войнук и трима ямаци. Вече в регистъра от 1583 г. личи, че в село Височка няма повече войнуци¹¹². По същото време в Авлона, както и в други балкански територии населението, изпълняващо служба в проходите и крепостите, е отбелязано като муаф ве мюселлем (освободено от данъци и повиности). Въпреки че като цяло то е в категорията на раята, то всъщност изпълнява военна охранителна служба. Така например в крепостта Ергири Касри 8 християнски домакинства, в Белград 9 християни, в Искарпара 49 души, в крепостта Акчахисар 125 домакинства, а в крепостта Коджаджик 48 лица са получили берати за осбодождаване от данъци. В регистрите от XVI в. положението на тези хора е потвърдено с нови грамоти (берати). При все това в ход са и някои промени. Така например ако тези в Искарпара отначало плащат само джизие, според регистъра от 912 г. по X. им е наредено „от сега без изключение да дават харач, юшур и обичайните даждия, но да бъдат освободени от аваризи и да изпълняват служба в крепостта Искарпар“. Сега обаче и броят на тези хора е много по-голям: 192 глави на християнски семейства, 50 неженени християни и 15 глави на мюсюлмански семейства. Политиката на османската държава, която е използвала системата на освобождаване от повиности и данъци (муафиет) срещу изпълняването на охраническа служба или поне срещу верността на тези хора, без съмнение е фактор за увеличаване на населението на Искарпар и за разпространението на исляма в града¹¹³.

Особено внимание заслужава и обстановката в северна Албания, покорена след дългата съпротива на Скендербег. Според регистъра за Дибра и околността, съставен в 1466-1467, все още 18 тимара са в ръцете на християни-спахии. Между тях има и един свещеник. Общият брой на тимарите е 98. Споменати са и четирима спахии с бележката „нови мюсюлмани“. Сред тях е и човекът, заловил един от най-енергичните пълководци на Скендербег - Моис Дибра¹¹⁵.

В тази област и броят на войнуците е значителен. В регистъра четем една важна бележка, според която след общото помилване на участниците в антиосманската съпротива, войнишкото население запазва предишния си статут и бащините си. Тези войнуци са разпределени по следния начин:

Вилает Горни Дебър	8 конници	24 пешаци
Вилает Долни Дебър	3 конници	14 пешаци
Вилает Дълго Бърдо	7 конници	23 пешаци
Вилает Река	10 конници	31 пешаци
Вилает Мат (Матия)	5 конници	15 пешаци
Общо:	33 конници	107 пешаци

 

Казано накратко местната албанска аристокрация и военната класа след завладяването са приобщени в османската тимарска система и в управлението. Както и на други места единственото условие за това е те да са покорни и верни. С течение на времето приелите исляма стават в истинския смисъл на думата основатели на османски спахийски и бейски фамилии.

До тук на основата на колкото се може по-стари регистри, близки до времето на завладяването, събрахме на едно място информация за християни, принадлежащи към военната класа в османската военна система и обърнахме внимание на някои типични примери и бележки, показващи техния произход и статут. За да се изяснят проблемите още повече и за да стане възможно сравнение между отделните региони, е необходимо събиране на информацията от всички регистри. За сега сме направили това само за албанските земи, от където е и най-старият запазен документ. Тъй като повечето стари регистри са зле запазени и непълни, за по-голяма прегледност се опитахме да обобщим сведенията от тях в следната таблица.

Район	Дата	Състояние на  регистъра	Брой тимари	Тимари във владение на християни	Войнуци	Власи	Мартолоси
1	2	3	4	5	6	7	8
санджак Тирхала	1454-1455	пълен	182	86	–	–	–
санджак Тирхала	1466-1467	с липси	343 спахии	20 спахии	103 войнуци 203 ямаци	–	–
Неврокоп Кьопрюлю Кастория и др.	Мурад II	с много липси	?	има	има	–	–
Иелеч Звечан Скопие Калканделе	1454-1455	с липси	?	50	–	–	–
Кърчево Прилеп	Мурад II	с липси	90	26	–	–	–
Прилеп	Мехмед II	с липси	?	20	има	–	–
санджак Вучитрън	1454-1455	пълен	170	27	има	–	–
санджак Вучитрън	1477-1478	с липси	?	21	–	–	–
санджак Вучитрън	Мехмед II	с липси	?	има	–	–	–
санджак Херцег	1467-1468	пълен	467	111	има	7150	–
санджак Херцег	1477-1478	пълен	?	има	има	107 джемаата	–
санджак Смедерево	Мехмед II	с липси	?	има	има	има	–
Браничево	1467-1468	пълен	91 спахии 34 охранници на крепости	59 3	6 лагатора 217 войнуци 503 ямаци		52
Видин	Мехмед II	с липси	188	7 войнуци	231	–	–
Видин	1454-1455	пълен	185	18	–	–	–
Арванид-или	1431-1432	липсват няколко страници	335	60	6 войнуци 13 ямаци	–	–
Дибра	1466-1467	пълен	97	18	33 войнуци 107 пешаци	–	–

* * *

Без колебание може да се твърди, че за християните-спахии важат същите правила за увеличаване, прехвърляне и др. операции по тимарите, на които са се подчинявали и техните мюсюлмански партньори. При прехвърлянето на тимарите във владение на християнски спахии разликата във вярата със сигурност не е предизвиквала никаква дискриминация. Това твърдение може да се докаже чрез различни примери. Синовете на един християнин-спахия, които запазват религията си, са наследявали тимара на своя баща. Дори и в късния регистър от 1506-1507 г., отнасящ се за Авлона, са регистрирани християни спахии, които държат тимари¹¹⁶. Тимарът на един християнин-спахия, който преминавал към неговия син мюсюлманин или към който и да е мюсюлманин е можел впоследствие, според общите тимарски правила, да премине към другия негов син, който е християнин. Възможно е синове мюсюлмани и християни заедно да владеят тимара на баща си. В нито един от тези случаи не се забелязва някаква привилегия за синовете, които са станали мюсюлмани.

Когато на някой християнин от властелски род се дава нов тимар, напълно е възможно преди това този тимар да е принадлежал на някой мюсюлманин. Ще приведем пример от областта на Белград (Берат), където един тимар преминава през различни лица, както следва: по времето на султан Мехмед I той е в ръцете на един митрополит, при управлението на султан Мурад II се държи от имама на крепостта, а след това със султански берат е даден на един християнски спахия на име Ангелос.¹¹⁷ Следващият пример също заслужава особено внимание: „Дялът на спахията Мехмед, е задържан от санджак бея и след това бе даден на неверник на име Врадко, който по потекло е спахия и се е показал верен на султана. Написано в първия ден на седмия месец на 883 г. (28.IX.1478).“¹¹⁸ В този случай като достатъчна причина за даването на тимар се очертават две условия: 1. новият спахия да има „спахийско потекло“ и 2. да е показал вярност към султана.

Разбира се не може да става и дума за практика, при която тимарите да се дават изключително на християни. Наблюдава се обаче как един и същи тимар остава за няколко поколения в притежание на един и същи християнски род. Най-често като резултат от прехвърлянето на подобни тимари и от въвеждането на промени, съставът на владението значително се променя. От него се отнемат села или части от села, или пък се придават нови дялове. По този начин в резултат на отнемания, прехвърляния или повторни раздавания на тимари, съставът на християните-спахии в даден район постоянно се променя. Понякога те остават по своите места, но понякога тимарите, които получават, може да са дори в други санджаци. Поради това е възможно да се говори за свързване на християнските спахийски фамилии с определени земи само в области, които са изключения в османския административен ред (напр. Босна). В тимарската система все пак има примери за тимари, които трайно остават у лица, изпълняващи служба в определена област и трайно свързани с нея, напр. митрополити или епископи.

Не е известен пример за това спахия християнин, сменил вярата си, да е получил за това специална награда. Единствено следната бележка заслужава внимание: „Споменатият Стойо стана мюсюлманин и прие името Ахмед. Тимарският му дял беше увеличен. Написа се в края на месец джемази ел- еввел 875 г. (15-24.XI.1470) в Истанбул.“ Увеличаването на размера на тимара обаче може да няма връзка с приемането на исляма¹¹⁹.

Дори и по времето на султан Баязид II все още има сведения, че нехристияни са получавали тимари по силата на общите правила за това¹²⁰. Не е намерен нито един пример за това, че държавата, дори и непряко, поощрява християните-спахии да приемат исляма. Редом с това е ясно, че християните - тимариоти постепенно се ислямизирали и изчезвали като резултат от попадането им в ислямска среда¹²¹. Това е един напълно разбираем социален феномен. По този въпрос няма какво да се добави към казаното от У. Арнолд и от Ф. Кюпрюлю за психосоциалните фактори, които по принцип стимулират немюсюлманите в османската империя да приемат исляма. Християните-спахии не са рая и в социален смисъл не принадлежат на своите едноверци из вилаетите, а на военната класа от тимариоти. В средите на тази класа се създават твърде благоприятни условия за преминаване към исляма, особено по време на военен поход. Тук трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че при ислямизирането и османизирането на балканската аристокрация особено голяма роля играе робската система (гулям)¹²². Както бе споменато по-горе, в Албания, която е една от областите с най-силно разпространен ислям, първите ислямизирани хора са от средите на потомствените „стари спахии“, включени впоследствие в тимарската система.

През XV в. броят на християнските тимари, отнесен към общата тимарска наличност в държавата, е различен за отделните области. В проценти той варира от 50% в Браничево (1467-1468) до 3,5% във Видин (времето на султан Мехмед Завоевателя). Тъй като във всички райони ислямизационният процес постепенно намалява общия брой на християните-спахии, то тогава трябва да приемем, че техният брой е бил относително най-голям в годините след завоеванието. Безспорно е и това, че по същото време броят на войнуците в цяла Румелия значително се увеличава и те заемат важно място във военната система на империята. Ако към това се прибавят и другите християнски групи (многобройните мартолоси, зидари, ковачи, стрелци с лък, топчии, стрелци с арбалет в крепостите), както и освободената от данъци рая срещу изпълнението на различни военни и полувоенни задължения, излиза че в някои райони бойните части, съставени от християни, са твърде многобройни. В този смисъл ранната империя е имала съвсем друг облик от империята през XVII в. Но какво все пак е потеклото на всички тези военни групи, които по- късно постепенно изчезват?

Преди да се спрем на този проблем е необходимо да се подчертае, че османците приемат в спахийските редове само лица, които са от военно потекло. Те много зорко следят раята, сиреч данъчно задълженото производително население, да не прониква в редовете на военната класа. Дори когато неотложни потребности налагат това население бъде привлечено към изпълнението на несвойствена му служба, неговият раетски статут не се променя. Принципът „синът на раята е рая“ остава един от основополагащите правни принципи на империята¹²³.

Пояснителните бележки в кадастъра, които съпътстват имената на християните-спахии като „спахийски син“, „от спахийски род“ или „син на стар спахия“ са резултат от стриктното прилагане на този принцип¹²⁴. В регистрите се срещат бележки, според които спахии-християни са лишавани от тимар, след като се докажело, че не са от „спахийски род“¹²⁵. Заслужава внимание и обстоятелството, че в регистрите синовете на християни-спахии, които не владеят тимар, са вписвани отделно от раята като с нарочна бележка обикновено се отбелязва, че това са спахийски синове¹²⁶. За да може едно лице да бъде прието в средите на военните като тимариот или войнук, нужно е да произхожда от средите на военната класа¹²⁷ или да е в родство с някой спахийски род¹²⁸. Изразът „стар спахия“, употребен за християните, указва положението им преди завладяването. В това се убеждаваме от записите в регистъра на санджака Арванид от 1431-1432 г., където синовете на „стари спахии“ се явяват владелци на османски тимари в годините непосредствено след завоеванието. Така например според една султанска заповед от 1472 г. един християнин от района на Серес на име Гламовик владеел село, което му било отнето и присъединено към султанските владения. Впоследствие със султанска заповед селото е превърнато в тимар с приход 10 000 акчета и дадено на сина на въпросния Гламовик (вж. Приложение, док. № 7). Несъмнено този Гламовик бил от старата балканска аристокрация отпреди османско време. Неговите наследствени владения са обявени за султански и прибрани от държавата. По-късно, изглежда в резултат от молба на сина на Гламовик, част от приходите на бившите бащини владения са дадени на сина под формата на тимар. Тук се налага да се подчертае следния принцип: правата на старата доосманска аристокрация върху нейните наследствени земи се зачитат в определени граници, които не надхвърлят правата на един владелец на османски тимар.

В същото време обстоятелството, че достъпът на християнската рая до системата на тимара е невъзможен, води до още един същестен резултат: тъй като християните-спахии представляват затворена обществена група, която не се попълва от единоверци из средите на християнската рая¹²⁹, то те се оказват обречени на изчезване впоследствие на ислямизацията. Внимание заслужават и някои случаи, при които спахии на тимар са превръщани в обикновена рая¹³⁰. Потеклото на подобни лица не е отбелязано. Във всеки случай при положение, че е невъзможно от рая да се получи спахия, то обратното се оказва напълно възможно¹³¹. И така, от изнесения дотук доказателствен материал става ясно, че османците не рекрутират спахии из средите на християнската рая. В същото време са налице сведения, че спахиите-християни произхождат от военната класа на унищожените от османците християнски държави. Твърдението, че в хода на завоеванието турците „изколват не само владетелите, но и класата, играла основна роля в християнските държави (аристокрацията), а онези, които оцелели, са заставени да приемат исляма“¹³², отдавна е отхвърлено¹³³.

Съхраняването на местната доосманска военна класа не е някакво изключение, приложено от държавата-завоевател само в Босна. По-горе видяхме с примери, че в Албания в състава на османската тимарско-спахийска система са включени представители на старата аристокрация и военните. Що се отнася до християните-спахии в Албания, те по нищо не се различават от тезии, които намираме в старите регистри на Македония, Сърбия и Тесалия. Вече са изяснени и причините, поради които тази категория хора се е запазила в Босна чак до XX в., а в другите области е изчезнала още през XVI в.

Струва ми се, че ако поставим разглежданите тук проблеми и в светлината на понятието „бащина“, много от въпросите ще получат категоричен отговор. Според обясненията на Трухелка, в предосманско време босненската бащина представлява поземлен участък, който владетелят дадава в безулсловно наследствено владение на дадено лице срещу неговата служба. Тази земя е освободена от фискани задължения и може да се наследява, продава, изоставя или прехвърля. Владеенето на бащина е белег за принадлежност към аристокрацията¹³⁴. При този си статут бащината не е нищо по-различно от султанските поземлени дарения в пълна собственост (мюлк)¹³⁵ и следователно не е необичайна за османското поземлено право. Според османците обаче, раздаването на земя в частна собственост (мюлк) стеснява сферата за приложение на тимара, нанася и щети на държавната хазна, поради което мюлкове се раздават само в изключителни случаи. Този вид собственост е обект на чести проверки, случва се и веднъж дарени имоти да бъдат връщани към държавния поземлен фонд¹³⁶. Щом всичко това е така, то оставянето на много босненски бащини у техните собственици, е израз на значителна толерантност от страна на османската държава към порядките, установени в предосманско време. В този смисъл заслужава внимание следната важна бележка от регистъра на санджака Херцеговина от 1477-1478 г.: „Изредените по-долу лица са стари [предосмански] спахии. Бащините им бяха описани според влашкия обичай и оставени в тяхно владение“. В този регистър бащините са назовани „земи, притежавани от времето на Херцога“. Когато те остават в наследство на помюсюлманчилите се синове на собственика, имотите приемат названието „чифлици“. Собствениците на бащини дават десятък и някои други данъци „според обичая“. Владетелите на тимари, които в Босна и Херцеговина имат и бащини, са в същото положение, както и владетелите на т. нар. мюлк-тимари на Анадола. И те задържат тези земи като родово наследство¹³⁷. По този начин изпъква истината, че османците са държали сметка за завареното поземлено право както в ислямските територии в Анадола, така и в балканските християнски земи¹³⁸. Така ставаме свидетели на запазването и продължаването в нови условия на предосманската класа на военните в Босна, която векове наред владее свои собствени земи.

Ако сега се прехвърлим в Сърбия и Македония ще видим, че тук предосманската военната класа има друг статут в сравнение с босненските си събратя. Докато в Босна силата и престижа на властелите с бащини силно нарастват, то в Сърбия мощта на старата аристокрация значително отслабва за сметка на една нова чиновническа класа¹³⁹. В османския кадастър на Сърбия и Македония не се срещат като в Босна „стари спахии“, оставени по местата им като собственици на бащини. Прочее и тук ще срещнем бащини, но това са поземлени участъци във владение на войнуци. Докато за Босна е практически немислимо да има властел без бащина¹⁴⁰, то в Сърбия няма такова нещо. Известно е, че тук преди османското завоевание повечето от представителите на военната класа са без бащини, но пък са владеели пронии¹⁴¹. Според Душановия законник пронията не се продава, купува и завещава¹⁴². Тези признаци на пронията са близки до облика на османския тимар и е много възможно османците да са оставили сръбските властели на старите им пронии вече като османски тимариоти, без да са им предявявани други условия, освен вярност към държавата. С други думи никой специално не ги е принуждавал да влизат в исляма. Обстоятелството, че в някои области християните-спахии владеят незначителни тимари показва, че в предосманско време те били незначителни и бедни прониари. Впрочем по-горе видяхме, че християнските властели и техните синове притежават големи тимари. Но от това не бива да се формулира правилото, че османците превръщат старите владетели на бащини във войнуци, а онези представители на военната класа без бащина - в спахии (макар и рядко се срещат и войнуци-тимариоти¹⁴³). Като цяло сръбските властелски фамилии, поставени под всеобщия за империята тимарски режим, впоследствие по различни поводи са принуждавани да сменят местожителството си. Така е предотвратена възможността местната аристокрация да остане трайно свързана с определени територии, каквото изключение е допуснато в Босна. Но в Сърбия и Македония по-дребните властели, собственици на бащини, остават по местата си като османски войнуци. Тук бащината би трябвало да е различна от тази в Босна. „Войниците“ или „воините“ в сръбското царство на Стефан Душан, за разлика от същинската аристокрация, наричана „властелини“, са прослойка от многобройни дребни господари без особена икономическа сила¹⁴⁴. Уверено може да се твърди, че многобройните войнуци, участващи като пълноценни бойци в османската войска, произхождат тъкмо от средите на дребните господари - притежатели на бащини в областите, където се простирало Душановото царство. Териториите, които по-горе бяха обект на нашето внимание, попадат в границите на това царство, така че войнушката бащина в Османската империя запазва предосманския си облик. В османския период под названието „бащина“ съществуват два вида поземлени владения, различаващи се едно от друго: 1. раетска бащина и 2. бащина, в притежание на лица, изпълняващи военна служба (войнушка бащина, соколарска бащина, акънджийска бащина и др.). Раетската бащина по принцип не се отличава от категорията „чифт“ - земя, която се намира в притежание на мюсюлманска рая и подлежаща на общия държавен поземлен режим. Разликата е, че бащината се притежава от християни, които плащат поголовния данък джизие или харач. Поради това тя често се нарича и „харачка бащина“¹⁴⁵. Когато подобна бащина попадне в ръцете на мюсюлманин, то нейният владетел също е длъжен да плаща харач за нея¹⁴⁶.

Войнушката бащина се отличава от раетската бащина и мюсюлманския чифлик. Това владение е описано по следния начин в сборника от османки закони, съставен от Али Чауш: „Войнуците владеят земя, която се нарича бащина. Според законодателя, бащина означава земеделско стопанство, в което се сее и жъне, без да се плащат десятъци, обичайни и извънредни данъци, харач и поземлен данък. Господарят на селото, в което са бащините им, или пък който и да е друг, не може да им се меси, а десятъците и другите вземания им принадлежат“¹⁴⁷.

Към това може да се добави, че войнушките бащини се предават по наследство на синове, братя и други роднини. Като помощници на войнука обикновено се записват неговите синове, братя или родственици. Когато той умре земята му се дава на някой от тях. От това следва, че бащината при османците е: 1. поземлено владение с определени граници и площ; 2. един вид наследствено родово землище; 3. нейното освобождаване от данъци е доказателство, че характерът ѝ от времето преди завоеванието е запазен¹⁴⁸.

Съществуват доста сведения, които показват, че османците съхраняват войнишката бащина в предосманския ѝ вид. От тази гледна точка вниманието привлича следната бележка за войнуците от Дебър: „[След завоеванието] в тези земи беше дадена всеобща амнистия, а владелците на бащини запазиха имотите си така, както е било преди“¹⁴⁹. И друга една стара бележка, отнасяща се за вилаета Преспа, е важна за установяване произхода на войнуците и техните владения: „Войнук Никола, син на Душик. Помощници: Гин, Милан и Димитри. Поради това, че споменатите са синове на стари спахии, те бяха записани за войнуци, а владяните от тях парцели, лозя и ниви получиха статут на войнушка собственост. Записа се в Одрин в началото на месец мухаррем 858/1-10.1.1454 г.“¹⁵⁰ Съществена е и бележката, отнасяща се за войнуци от вилаета Калоян: „Войнук с ризница: Кало, син на Марул. Помощници: братята на споменатия - Йован, Гьорко, Бойо и Милош. Посредством Михал Кочоглу Керамюддин бей тия бяха записани за войнуци, а имотът им получи войнушки статут. Всяка година един от тях да се явява облечен в ризница за боен поход. Написа се в Одрин в началото на месец джемази ел-ахър 858/29.V. - 8.VI.1454 г.“ От един регистър на войнуците в санджаците Аладжа хисар (Крушевац) и Кюстендил (Константин-или) от 1486 г. добиваме представа за състава на бащината. Ето един характерен пример: „Джебелю войнук Йован, син на Оливер. Бащина: 6 ниви, една ливада, една градина“¹⁵¹. Бащините по правило са със сходен състав и големина. В границите на някои от тях има воденици, овощни дървета и др.

Съхраняването на доосманската бащина в основата си е явление, което е в духа на общата политика на османците. Щом те оставят калугерите, митрополитите и епископите по старите им места и със старите им привилегии¹⁵², то още по-естествено е запазването на старата военна класа, което отговаря на военните потребности на империята.

Що се отнася до самите войнуци, то тяхната отличителна черта е принадлежността им към военните в османската държава¹⁵³. Те не са рая и нямат раетски задължения. Както видяхме в приведените по-горе примери за някои от тях изрично е упоменато, че са „стари спахии“. Поради това си качество войнукът сравнително лесно може да попадне в съсловието на спахиите-тимариоти¹⁵⁴. Няма никаво съмнение, че те са на действителна военна служба и участват в битките¹⁵⁵. Във всеки случай такива са войнуците с ризници¹⁵⁶, описани във войнушките регистри на Кюстендил и Аладжа хисар (Крушевац) от 1486-1487 г., и на Авлона от 1583-1584 г.¹⁵⁷ Докато войнуците от България, които в един по-късен период са прикрепени към султанските конюшни и така се запазват дълго време, то в другите области броят им намалява, а някъде войнушката организация съвсем изчезва. По всяка вероятност и те, както и корпусите яя (пехота) и мюселем (кавалерия) са изтеглени от действителна военна служба и са прикрепени към паравоенните формирования. Това се дължи на много фактори: отклоняване на помощниците (ямаци) от изпълнение на задълженията¹⁵⁸, смесването на войнушките бащини с раетските¹⁵⁹, неспособността на централната власт да се справя с тези проблеми¹⁶⁰ и др. Поради всичко това в организацията на войнуците настъпва безпорядък, за който спомага и самата власт, премахвайки в много райони войнушкия статут¹⁶¹, след което приходите от бащините се зачисляват към хасове или тимари.

Ясно е, че след като османската държава за един известен период съхранява войнуците и християните-тимариоти, тя подчинява тези институции на съсловната организация на своето административно и военно устройство. Веднага се забелязват приликите между организацията на корпусите яя (пехота) и мюселем (кавалерия), за които се знае, че са най-старата османска военна структура¹⁶², и войнушката организация. Така например към понятия като войнук, лагатор, бащина, свойствени на войнушката организация още от времето на сръбската държава, османците прибавят турските понятия черибашия, сераскер, гьондер, ямак, ешкинджия. В основата си мюселемският чифлик е много близък до войнушката бащина. И при чифлика правото на наследяване е твърде широко. Той минава към онзи, „който остане в корпуса на мюселемите от синовете, братята или другите роднини“¹⁶³. И в двата корпуса е възможно външни хора да се снабдят с бащини или чифлици, щом трябва да се попълнят вакантните места сред помощниците (ямаци). Бащината, както и чифликът, обикновено се споменават по името на титуляра¹⁶⁴. В организацията и на двата корпуса командващият състав - яябашии при яя и мюселем и лагатори при войнуците, получават тимари. И в двата корпуса най-ниските нива се заемат от помощници и кандидати. Задълженията на помощниците са едни и същи, еднакво е и наименованието им - ямаци. Броят им и при двата случая варира от 2 до 8 ямака. Групичката от ямаци, свързана с даден боец (ял, мюселем или войнук), се нарича по един и същи начин - гьондер. В края на краищата и двата корпуса имат еднаква съдба: от походния боен ред, първоначално, те са прехвърлени на тилова или обозна служба, след което в цели райони са премахнати, а приходите от техните чифлици и бащини са придадени към спахийските тимари¹⁶⁵. А колкото до твърденията, че войнушката организация е създадена от румелийския бейлербей Тимурташ в 1377-1378 г.¹⁶⁶, това може само да означава, че с неговото име е свързана първоначалната реорганизация в един заварен от османците военен корпус.

Занимавайки с произхода на военните групи, заварени и използвани от османците в новозавладените земи, се опитахме чрез най-старата налична документация да уточним мястото на тези групи в предосманската обществена система. В хода на нашите наблюдения установихме, че османската държава съхранява техния класов статут, както и отношението им към земевладението. Без съмнение така много византийско-славянски институции са възприети от Османската империя. Не изглежда вероятно старите християни-спахии със запазен от османците статут и земи, да са скъсали отведнъж и категорично със старите си традиции и обичаи. Затова едно по-добро познаване на тимарската система в Румелия налага да се определят онези местни порядки, които проникват и влияят върху класическия османски тимар. За да разберем този процес, тук ще се спрем върху един местен данък от предосманско време, който се съхранява в тимарската система.

Според един закон от началото на XVI в.¹⁶⁷ в района на София владелците на тимари прибирали от раята освен полагащите им се десятъци, още и по две килета пшеница и ечемик. Това вземане се нарича харман ресми или данък от гумно. Отбелязано е, че неговият размер се определя в местни мерни единици. Самото то, както личи, е в противоречие с османската фискална практика¹⁶⁸. Поради тази причина, преди да предприеме Белградския си поход, султан Сюлейман I премахва това вземане, надявайки се да привлече симпатиите на раята от тази област, близка до театъра на военните действия¹⁶⁹. Обаче местните спахии успели да представят свидетелства на стари хора, според които „докато този вилает е бил под властта на неверниците и заблудата, от раята, според обичая, се е вземал данък за гумно (adet-i harman)“. Тогава султанът върнал това старо вземане. Това става през 1525-1526 г.¹⁷⁰

Знае се, че още по времето на цар Самуил (976-1014 г.) българските селяни дават като данък една мяра пшеница, една мяра просо и стомна вино. Когато България пада под византийска власт тези вземания са запазени в същия им вид¹⁷¹. Прибирането от страна на османския спахия на известно количество от произведеното, извън десятъка, не е нищо друго, освен тъкмо този стар данък. Същото вземане се среща и през XIX в. във Видин и Видинско, като тогава то се нарича „господарлък“. През 1850 г. селяните са принуждавани да плащат на агите за всеки чифт обработваема земя по 50 оки пшеница, ечемик и смесени житни култури, поради което във Видинско избухва голямо въстание¹⁷². Така този стар данък, който султан Сюлейман I Законодателя не успява да премахне, се сраства с тимарската система и се запазва до последния период от съществуването на империята. Тук трябва да се подчертае, че местните данъци и събирания от предосманско време, намерили място в системата на тимарите, съвсем не се изчерпват само с посочения случай¹⁷³.

На по-предните страници обърнахме внимание на мартолосите, сведения за които се срещат в регистрите от времето на султан Мехмед Завоевателя. Според тези сведения: 1. Мартолоси се срещат в крепостите Голубац и Видин на р. Дунав; 2. Тези в Голубац са християни от властелско потекло; 3. Те се делят на две групи: едните получават заплата, а другите са мюселеми, т.е. осбоводени от данъци; 4. Платените мартолоси в Голубац са разделени на отделения от 10-15 души, начело със старейшина, по чието име са нарича и самото отделение. Заплатата на всеки мартолос възлиза на две акчета дневно. Синовете и братята им са записани заедно с тях. Установено е, че тези мартолоси взимат участие в османските набези из територията на противника.

Твърдението, че институцията на мартолосите е създадена от султан Мурад II¹⁷⁴ в никакъв случай не обяснява тяхното потекло. От горните примери се вижда, че те са в системата на военната организация, която през втората половина на XV в. съществува по границата, по-точно по крепостите в поречието на Дунава. Обстоятелството, че по-късно мартолосите са възприемани предимно като граничари, за бойци на гарнизонна служба или пък за акънджии^175, може да се окаже, че е във връзка с произхода им. В епохата на султан Мехмед Завоевателя Анджиолелло ги възприема като еднакви с акънджиите (simili a questi aganzi)¹⁷⁶. В регистрите за вътрешните области на Румелия, върху които се спряхме на предходните страници, мартолоси не се срещат; те се появяват по тези места през следващите векове¹⁷⁷.

В охраната на крепостите, изискваща доста бойци, османците използват и рая. Тази система, при която привлеченото на военна служба раетско население получава фискални облекчения, е прилагана във вътрешността на Румелия още в първите години след завоеванието. При обсъждането на въпроса дали мартолосите са рая или принадлежат на военното съсловие, трябва да се вземе предвид следното обстоятелство: те се ползват от данъчни преференции, както и останалата рая със специални задължения към държавата, напр. охраната на проходи (дербенджии)¹⁷⁸. Срещат се и сведения за привеждане на дербенджии на мартолоска служба¹⁷⁹. Не мисля, че при мартолосите може да се мисли за преференциално земевладение, каквото е войнушката бащина. Ако все пак в документацията от време на време се натъкваме на мартолоси с бащини¹⁸⁰, то такива участъци трябва да се възприемат като равностойни на раетското земевладение¹⁸¹. По същия начин трябва да се възприемат и бащините на онази рая, която в началото на XVI в. участва в акънджийските походи и срещу това се ползва от облекчен данъчен режим¹⁸². От друга страна, известни са няколко мартолоски групи, определени в документацията като пешаци (кара), освободени от данъци (мюселлем) и платени (улюфели) мартолоси; възможно е всяка една от тези групи да имат различно потекло. Във всеки случай същинските мартолоси по произход би трябвало да са отделна и самостоятелна структура, различна от раята, ползваща данъчни облекчения срущу изпълнението на някакви задължения към османската държава. Самото название „мартолос“ подсказва произход извън османската държавна и военна система. Въпросът е дали той трябва да се търси във Византия, както смята Анхегер¹⁸³, или в организацията на сръбско-унгарската погранична система. Но при всички случаи може с увереност да се твърди, че османците, водени от своите конкретни нужди, разширяват състава на това заварено военно съсловие. Те присъединяват към него освободена от данъци рая, провеждат редом с това и някои организационни мероприятия (напр. въвеждат ротите в мартолоския боен ред). Дори и да са преувеличени сведенията на Анджиолелло, че в похода на султан Мехмед Завоевателя срещу караманския емир и срещу Узун Хасан участват 6000 мартолоси-християни¹⁸⁴, несъмнено те заемат важно място сред християнските бойци в Румелия през този период. След завоюването на Унгария мартолосите от сръбски произход служат из новозавладените крепости и стават важен елемен от османската военна организация в тези земи¹⁸⁵.

Онова, което Трухелка пише за Босна под влиянието на дубровнишки извори, може без никакво колебание да се отнесе за цяла Румелия. Той казва: „Тези сведения потвръждават, че османците не са унищожавали местните институции, а обратното: приспособявали са ги и са ги използвали. Всъщност твърдението, че богомилите масово са приемали исляма, за да запазят имотите си, има легендарен характер. В исторически аспект няма нито едно сведение, което да потвърждава насилствената ислямизация. Затова пък има достатъчно сведения, че мюсюлманите оставят християните в завладените територии, без да ги притесняват заради вярата им.“¹⁸⁶

Посредством изучаването на старите османски регистри става ясно, че завоеванието се осъществява систематично и минава през отделни етапи. Най-напред иде етапът на васалитета и плащането на васален откуп, който играе ролята на един вид привикване към новите условия; след него се оказва, че някъде по мирен път са отстранени някои от местните династии. При описването на новозавладените територии османците възприемат съществени елементи от старото държавно устройство, които приспособяват към собствения политико-икономически ред. Накрая идва етапът, през който османската матрица постепенно и трайно налага своя отпечатък върху завладените пространства. Не са констатирани случаи, когато старият порядък да е премахван отведнъж и изцяло, а османските закони и уредби да се налагат със сила. Може да се твърди обаче, че османците провеждат консервативна политика в завладените територии. Те запазват заварените религиозни институции, статута на класите, административната уредба¹⁸⁷, данъците¹⁸⁸, местните обичаи¹⁸⁹ и военните съсловия. Най-голямата новост е тимарската система, на която почива стабилността на османската административна и военна система. Но както бе казано по-горе и тази система не е в противоречие със завареното аграрно право и със статута на старата военна класа, тъй като представителите на балканските военно-административни елити са инкорпорирани в тимарската организация. По този начин спахилъкът се стабилизира сравнително лесно, без това да предизвиква сериозна съпротива¹⁹⁰.

Първоначално османците се задоволяват само да наметнат върху заварените порядки покривалото на своята власт, което те вършат някъде по необходимост, другаде от желание да не предизвикват съпротивата на местните хора срещу неизбежните промени, настъпили в резултат на завоеванието. Освен това тяхната държава изпитва нужда от значителни военни контингенти, за разширяване на завоеванията в Анадола и Румелия. Към това трябва да се отчете и обстоятелството, че неизбежното поддържане на гарнизони в стотици крепости поражда опастността от разпиляване на военните сили. Например само в една от румелийските крепости - Ново бърдо, служат 10 стрелци от еничерския корпус¹⁹¹. Така че, за да отвърне на нуждата от достатъчно бойни ефективи, османците привличат на служба из крепостните гарнизони голям брой християни, организирани в различни формирования: тимариоти, платени войници или освободени от данъци охранници. И най-накрая, държавата посреща своите военни нужди, превръщайки в спахии и оставяйки по местата им представителите на старата военна класа, които във времето на васалитета са свикнали да служат в османската армия под командването на свои властели. Този потенциал увеличава боеспособността на османската войска и това е един от главните фактори, който осигурява надмощието на османците над техните противници в Анадола.

За османската държава запазването на старата военна класа е свързано от една страна с военните нужди, а от друга е ход с твърде благоприятни социални последици. Премахването на старите държави и на династиите, които ги представляват, изправят държавата-завоевател лице в лице с многочислени военни и верски слоеве. Те е трябвало да бъдат премахнати, или включени в съсловието на раята¹⁹², или пък да продължат да изпълняват своите задължения при новата държавна власт. Не съществували причини, които да карат османската държава да следва първите два пътя или поне такива рядко са се появявали. С възприемането на третата възможност държавата получава много придобивки, а освен това привързва тези съсловия към себе си. От друга страна тези местни властели, войници или духовници са наясно, че ако се осъществят плановете на католическите сили, всичко ще бъде променено с груба сила. Тогава те като еретици ще бъдат подложени на гонения и натиск и в крайна сметка ще загубят привилегиите си.

Затова местните елити не оказват на османските набези отчаяна съпротива. След завладяването те се свързват с османската държава в пълния смисъл на думата¹⁹³. Много от тези социални групи дори активно съдействат за стабилизиране на османската власт. След завладяването местната военна класа, калугерите и епископите скоро усетили, че тяхното положение и повечето им привилегии са осигурени и гарантирани и то от страна на една силна, централизирана държава, а не от властта на някой слаб и васално задължен християнски владетел. Атмосферата на сигурност, която държавата осигурява, е най-добрата пропаганда, служеща на нейното бъдещо разширяване. Защо тогава османските владетели трябва да изоставят тази политика на помирение, която служи на разширяването и утвърждаването на тяхната власт? Напротив, средата, в която османците се оказват, благоприятства една такава политика и те дължат бляскавия възход на държавата си тъкмо на нея.

Тези аспекти на османската политика са свързани от една страна с „пограничния (уджов) характер“ на османската държава, разкрит от Ф. Кьопрюлю и П. Витек, но и на дейността на мюсюлманското богословско съсловие, което носи традицията да се управлява в разнообразна социална среда. Заслужава внимание факта, че в периода на образуване на държавата най-високите държавни постове са заети от кадиите, т.е. от хора из средите на съдебно-религиозната система. Благодарение на това обстоятелство в основата на управлението лягат старите верски принципи на толерантност и защита на немюсюлманските поданици, произтичащи от ислямската традиция¹⁹⁴. Идеологията на завладяването и борбата за вярата, обаче, не пречат на османците да усвоят реализма и широката толерантност, присъщи на пограничните общества¹⁹⁵. Казано накратко, основната характеристика на османската държава не препятства, а поощрява възприемането на заварените институции и класи¹⁹⁶. По този начин изпъкват основните черти на империята, чиято династия няма друга цел, освен да разширява своето господство.