ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

Уважаеми читателю,

В ръцете си държиш първото историческо съчинение върху историята на Османската империя и Балканите, написано от турски автор и преведено на български език. До този момент усещането, че историята повече ни разделя, отколкото свързва, не е позволило това събитие да се случи преди години или дори десетилетия. Веднага трябва да се каже, че изборът на автор и заглавие съвсем не са случайни. Професор Халил Иналджък е доайен на съвременната турска османистика, име, широко известно на учената общественост със своите многобройни научни трудове, публикации на извори и преподавателска дейност в САЩ, Турция и в европейските университети.

X. Иналджък защитава докторска дисертация през 1942 г. в Анкарския университет на тема „Танзиматът и българският въпрос“. През 1956 г. спечелва Рокфелерова стипендия и получава възможност да се занимава с изследователска работа в Харвардския университет. През 1953-1954, 1967 и 1990-1992 г. той е гост професор в университетите Колумбия и Принстън в САЩ. От 1972 г. е професор по история на османската империя и Близкия изток в Чикагския университет, където до 1986 г. под неговото научно ръководство се формират много от съвременните специалисти в този клон на историческото знание. През своя творчески път проф. Иналджък подготвя над 10 монографични изследвания и повече от 200 студии и статии. Професорът е известен в научните среди и като голям познавач на османските архиви, оставил ценни приноси в публикуването на документални извори. Проф. X. Иналджък е чл. кор. на Кралското историческо дружество в Англия и почетен член на Кралското дружество за азиатски проучвания. Член е на Американската академия за наука и изкуства и на Сръбската академия на науките. Той е почетен доктор на университетите в Атина, Истанбул (Боазичи), Коня, Селчук и Букурещ.

От огромното творчество на проф. Иналджък се спряхме на едно от първите му капитални изследвания, защото в него той залага научни параметри, които и днес формират основните насоки в османистичните проучвания, особено за ранния период на османската имперска история. Първите глави от тази книга ще ни върнат отново и - вероятно от друга гледна точка - към бурните събития от 40-те години на XV в., които решават съдбата на Европейския Югоизток за векове напред. Историческите извори за Варненската битка от 1444 г. и за нейните последици, както и събитията в навечерието на превземането на Константинопол, бележат жалоните на раждането на една нова империя: османската. Това става - противно на традиционните очаквания за деструкция и тотално унищожение - чрез усвояване и възприемане на византийско-балканското наследство. Така авторът логично ни поднася и последната глава от книгата си, посветена на вечните и много дискусионни проблеми на приемствеността и промяната в условията на бурни и съдбоносни исторически преходи, какъвто е и балканският XV век.

Тази книга е станала класическа за проучванията върху ранната история на Османската история и изграждането на нейния военен и административен апарат. Тя бе широко използвана и у нас, но под прикритието на сакралната езикова бариера, която пречеше на широката читателска публика да прецени степента на нейното усвояване и осмисляне от използващите я автори. Много от твърденията и изводите на X. Иналджък изглеждаха кощунствени при господството на доскорошните идеологически шаблони в третирането на османския период. В друг вариант някои от изводите на автора се възприемаха в друг контекст и съдържание и се представяха като свои. Никой обаче и досега не успя да оспори кардиналната теза на автора, че османското завоевание има „напълно консервативен характер“ и че то колкото руши завареното, толкова го и усвоява в хода на завладяването на новите земи. Младата балканска „велика сила“ създава своите институции като съчетава турко-ислямската традиция със заварената на Балканите институционална уредба, като дори запазва за по-дълго или по-кратко нейните представители по места: военни лица, администратори, събирачи на данъци и др. Така се получава онзи специфичен обществен и държавен синтез, който осигурява османското превъзходство над балканския християнски свят и представлява истинска загадка за изследователите с вкус към едноцветните исторически платна.

При превеждането на книгата на български език са спазени следните принципи: на първо място идва стремежът да се следва колкото се може по-стриктно авторовия текст с цялото му богатство от смисли, с оглед да се предаде най-пълно неговата изследователска философия. При предаването на географските и селищните названия се съобразихме с установената в българския език традиция и с историческия подход към географската и селищната номенклатура. Например преди май 1453 г. византийската столица е все още Константинопол, а след тази дата можем да говорим за Истанбул. Или пък, българският изговор на Адрианопол е Одрин, а турското му звучене в книгата е Едирне. В нашия превод предосманската военна аристокрация не е представена като „спахии“ или „стари спахии“, както е при проф. Иналджък, а с по-близките на българския читател термини като прониари, властели, боляри и др.

При превода взехме под внимание начина на цитиране на изворите и литературата, избран от самия автор. За улеснение на читателите в края на книгата предлагаме списък на използваните от него публикувани извори и литература.

Убедени сме, че инициативата на Издателство AMICITIA няма да приключи само с издаването на тази книга, а в скоро време на българския читател ще бъдат предложени нови и интересни заглавия от историческата продукция на нашите балкански съседи.

Хр. Матанов, Евг. Радушев

София, април 2000 г.