ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ТУРСКО ИЗДАНИЕ

Историците често са склонни да градят представите си за отминали епохи, за които не разполагат с достатъчно сведения, изграждайки хипотези и аналогии въз основа на известните им явления и процеси. Когато обаче бъдат открити нови данни и факти и минало се приближи към нас, тогава с изненада разбираме колко много сме се отдалечили от действителното състояние на нещата. Тогава не остава никакъв друг изход, освен изследванията да се подхванат от самото начало.

Няма съмнение, че за османския период от турската история съществуват достатъчно добри предпоставки за задълбочени проучвания. Дори и за отдалечения XV в. разполагаме с богато документално наследство. Последните изследвания в италианските архиви и новите резултатите от проучванията в турските архивохранилища хвърлят изобилна светлина върху османската история през XIV-XV в. Когато тези нови източници влязоха в научна употреба се разбра, че доста често историческите предания от XV в. стоят далеч от историческата истина. Същото е в сила и за изследванията на някои историци от XIX и XX в., възползвали се единствено от тези извори. Редом с това обаче старите литературно-исторически текстове придобиват ново, по-конкретно значение в светлината на неизвестните до скоро исторически сведения.

Покрай всичко това напоследък станаха известни нови исторически хроники, които с широко използваните съчинения на Ашък пашазаде и Нешри, създадоха добра база за съпоставителни проучвания. Тук специално трябва да се отбележи новооткритото „Писание за верските битки на султан Мурад син на султан Мехмед хан“¹. Към този кръг извори следва да се отнесе и „Завоеванието на Рум“ от Кяшифи, издадена от турските историци на А. Атеш и А. Ерзи. В последно време се отдаде нужното внимание и на хронологичните таблици (таквим), също и на многобройните литературни произведения от ранната османска епоха, съдържащи ценни исторически сведения. Само може да се съжалява, че такива учени като Ф. Гизе и П. Витек не продължиха задълбочените си изследвания въpxy характера и историческата достоверност на османските исторически предания. А без да се стори това, използването на такива текстове за изследваческа работа е твърде трудно. По тази причина в настоящия труд аз се чувствам длъжен да отделя достатъчно място за анализ на този род извори. Установих например, че изследвачът твърде лесно може да се подведе в работата си, ако се довери единствено на класическата хроника на Ашък пашазаде „Корона на историята“. А пък един от нашите основни извори на исторически сведения - съчиненията на М. Нешри, на практика се оказаха компилативни произведения. Ние въобще не бяхме изненадани, когато разбрахме, че негов главен източник всъщност са хронологичните таблици (таквим). От друга страна още веднъж стана ясно особеното място, което заемат хронисти като Рухи и Енвери в сътворяването на различни исторически предания. Кемал Пашазаде пък черпи сведения за XV в. от колегата си Турсун бей или пък от анонимните хроники, но в същото време той е източник на някои много важни подробности. Същото положение е валидно и за Хещ Бихищ.

Сред изворите от XV в. особено голяма стойност имат византийските исторически съчинения, като тук е много важно да се направят съпоставки и сравнения с османските исторически текстове. Кратки, но много ясни и точни сведения се съдържат и в арабските хроники, съставляващи един самостоятелен кръг от исторически извори с голяма роля в уточняването на някои проблеми от хронологическо естество. И накрая, ценни сведения предлагат сборниците с официална държавна кореспонденция, при условие, че към тяхната употреба се подхожда с необходимата доза критично внимание. Тук съм длъжен да отбележа, че се наложи да използвам изключително важните за настоящото изследване западни извори, следвайки документалните приноси на европейските изследвачи.

В обобщение може да се каже, че в резултат от появата на неизвестни досега архивни материали и на едно по-прецизно отношение към сведенията в наративните източници се появи възможността, но редом с това и нуждата от задълбочено преосмисляне на ранния период на османската история. Сега не става дума само за корекции на детайли от картината, която начертаха такива видни изследвачи като Хамер, Цинкайзен, дори Иречек и Йорга, а за създаване на едно съвсем ново платно.

Аз съм на мнение, че в новосъздалата се изследваческа среда не е възможно да се напише отведнъж една пълна история за времето на султан Мехмед II Завоевателя. На първо време е нужен анализ на новите извори, с които разполагаме, а след това вече ще дойде време да се изготвят отделни томове с изследвания по определени теми и проблеми. На това е подчинена структурата на настоящата работа, а в бъдещите си изследвания се надявам да обхвана и останалите проблеми от епохата на Завоевателя: икономика, финанси, армията и флота, тимарската система на земевладение.

В първите три дяла от настоящия том се опитах да анализирам изпълнения с напрежение за османската държава период между 1443 и 1453 г., приключил с превземането на Константинопол. Четвъртият дял е посветен на някои важни проблеми, характеризиращи създадената от Мехмед II Завоевателя империя. Този последен дял за първи път се появи на сръбски език², но тук са направени редица допълнения като резултат от последната ми изследваческа работа. В приложението са представени някои нови извори и документи, които използвах в хода на изследването.

Халил Иналджък