КРИЗАТА ОТ 1444-ТА

 

През 1439 г. на църковен събор във Флоренция, в присъствието на византийския император Йоан VIII Палеолог, се подписва уния между източната и западната християнски църкви. Това събитие е посрещнато с тревога в османския двор и след завръщането на византийския император в Константинопол султан Мурад II изпраща при него посланици да искат гаранции за сигурността на османо-византийските отношения¹. Ала по време на събора вече е взето решение за организиране на кръстоносен поход срещу османците по суша и море. Приближеният на императора Й. Торсело пише по онова време: „Беше направена оценка на положението в Румелия и ако нашите войски дойдат тук, с Божията помощ, всичко ще бъде решено за един месец... След като Румелия бъде превзета, пак до един месец ще бъдат овладяни и Светите места“². Съвременни османски извори като „Писание за верските битки на султан Мурад син на султан Мехмед хан“ и посланието за победата при Варна, изпратено до египетския султан, оценяват като начало на кризата тъкмо Флорентинския църковен събор. От друга страна, от 1435 г. нататък сръбският деспот Георги Бранкович се сближава с Унгария, в резултат на което османците решават да нарушат в своя полза равновесието, създало се след смъртта на Стефан Лазаревич (1427), с цел да прибавят Сърбия към владенията си. Войната става единствен израз на османската политика. Последователният привръженик на военните действия Фазлуллах паша³ е назначен в Султанския съвет⁴ и първият израз на новото османско политическо поведение е походът срещу Унгария, възглавяван лично от Мурад II. В продължение на три години в поредица от няколко военни кампании почти цяла Сърбия е окупирана и деспот Бранкович е принуден да бяга в Унгария. През 1440 г. султан Мурад II прави опит да завладее Белград, който попада в унгарски ръце още преди смъртта на Стефан Лазаревич, но не постига успех.

През 1442 г. Янко (Янош Хунияди) нанася в Трансилвания тежко поражение на удж бея⁵ Мезид бей, а после и на румелийския бейлербей⁶ Шахабеддин Шахин паша, след което минава в настъпление. Полско-унгарският крал Владислав заедно със сръбския деспот Георги Бранкович нахлуват на Балканите, завладяват София и достигат до планинските проходи, водещи към долината на Марица. Току що върналият се от поход срещу караманците в Анадола султан Мурад II успява с труд да спре настъплението на противника при Златишкия проход. Това дръзко нападение вкарва османската държава в толкова дълбока криза, че вече навсякъде господства мнението за съвсем скорошно прогонване на турците от Балканския полуостров. Когато през септември 1444 г. кръстоносната армия отново се прехвърля на юг от Дунава, папа Евгений IV вече не се съмнява в предстоящото пълно прогонване на турците от пределите на Европа и не намира думи, с които да изрази радостта си от благоприятното развитие на нещата⁷. Съвременникът на тези събития, гръцкият историк Халкокондил пише, че много местни господари, прокудени от земите си, трескаво се готвели да се настанят обратно във владенията на дедите си. Дори съюзниците вече си правели сметки, кой каква част от военната плячка ще получи, след като Румелия бъде завладяна. Вътрешното положение в османската държава пък е крайно изострено след ненадейното оттегляне на Мурад II от престола, така че загубата на Румелия изглежда неизбежна. Край на цялата тази трагична ситуация слага победата във Варненската битка.

Няма да е вярно, ако свържем съдбата на османската държава с една битка, чиито изход малко или много зависел от случайността. Още повече, че османците вече имат натрупан опит в излизането от трудни ситуации. Тук не бива да се подценява солидната обществено-политическа структура, която позволява на държавата бързо да се съвземе след тежкото поражение от монголите в битката под Анкара през 1402 г. Едновременно с това 1444 г. е повратна точка и то не само в османската история. Според сполучливия израз на Халецки, Варненската битка е от голямо значение за общоевропейската история⁸.

Колкото и многобройни да са досегашните изследвания върху това значително историческо събитие, сблъсъкът на противоречиви становища по някои основни въпроси продължава. Всеобщо възприет е възгледът на известния полски историк от XV в. Длугош, който в общи линии застъпва следното: докато полско-унгарският крал Владислав след зимния си поход от 1443 г. се подготвя за нова настъпателна кампания, турците предлагат много изгодни условия за мир⁹. Те заявяват, че са готови да възстановят владетелското достойнство на деспот Георги Бранкович¹⁰ и да освободят от плен двамината му синове. Деспотът посреща тези изгодни нему предложения с голямо задоволство и бърза да спечели благоразположението на Янош Хунияди (в османските наративни източници Янко¹¹) като сключва с него договор: двамата ще действат за потвърждаване на мирния договор, връщащ обратно земите на Бранкович, срещу което деспотът отстъпва на Хунияди владенията си в Унгария¹². След като Хунияди и деспотът постигат споразумение с пратениците на султана, крал Владислав е призован в Сегед. Османските пратеници също пристигат тук. В началото на август кралят приема мирния договор и официално го потвърждава с клетва. Скоро обаче той получава вест от една кръстоносна флотилия, която напредва към Проливите. Съобщава му се, че султан Мурад II предприел поход срещу караманците в Анадола и преминал на отсрещния азиатски бряг. При това положение, продължава съобщението, флотът е в състояние да възпрепятства Мурадовото завръщане на Балканите и Полуостровът може да бъде овладян без особено напрежение. Накрая кралят е подканен да се възползва от изгодната ситуация като незабавно тръгне на поход, изпълнявайки по такъв начин обещанието, дадено на християнските владетели. Владислав получава писмо и от византийския император в същия смисъл, а папата пуска в действие своя представител, кардинал-легата Юлиан Чезарини - неуморен подбудител на кръстоносни походи. В крайна сметка скоро всички са убедени, че турците ще бъдат прогонени от Балканите твъде лесно. В такава атмосфера за Чезарини е лесно да убеди краля и унгарските първенци да погазят мирния договор и клетвата си с довода, че никакво споразумение с мюсюлмани не може да е в сила, без да е взето съгласието на папата, като така на практика ги освобождава от дадената клетва. Отначало Хунияди е против едно такова развитие на нещата, но скоро се подчинява на преобладаващите настроения, след като му обещават короната на България. На 4 август в Сегед крал Владислав с декларация обявява за недействителни сключените и потвърдени с клетва мирни договори като се заклева този път, че на 1 септември ще прекоси Дунава с войските си.

Старата школа историци лесно се увлича по суеверието, че смъртта на Владислав и сполетелите християнството беди произтичат от погазването на кралската клетва. Този начин за обяснение на събитията с право събужда съмненията на следващите поколения изследвачи, които си поставят задачата да разберат дали нещата стоят тъкмо по този начин. През 1900 г. полският историк Антони Прохаска подложи на критичен анализ традиционните възгледи и изказа мнението, че в Сегед кралят не е сключил никакъв мирен договор и следователно не може да става дума за погазване на кралска клетва. Полският изследвач привлича вниманието ни върху два доклада на Андреас де Палацио - човек, проследил от близо събитията в кралския двор през 1444 г. Тези документи са съставени 6 месеца след Варненската битка и в тях няма и намек за подписване на мирен договор. Опирайки се на тях, Прохаска предполага, че деспот Георги Бранкович и Хунияди подписват споразумение за мир 1 месец преди събирането в Сегед, без да се допитат до краля (rege inconsulato)¹³. Тогава е вероятно, че категоричното кралско заявление от 4 август за анулиране на скрепени с клетва предишни мирни договори, се отнася тъкмо до това споразумение. Анализът, който прави Прохаска на други извори в светлината на своя възглед - например писмото от Мистра на византийския император с дата 30 юли, също дава сходен резултат. Така че когато полският историк твърди, че преди августовското събиране в Сегед вече е имало сключен мирен договор с османците, той се оказва на един съвършено верен път¹⁴. И наистина новоткритите документи днес потвърждават по категоричен начин, че на 12 юни 1444 г. в Одрин е подписан такъв мир.

Според Дабровски тази нова идея е изкарана на яве с цел да се оневини полският крал¹⁵. Какъвто и да е произходът ѝ, много изследвачи, начело с унгарските учени, създадоха фронт срещу нея. Известни историци от онова време като  F. Рарее - изявен специалист по полска история, В. Stachon - автор на монография върху турско-полските отвношения и накрая Л. Ковалски - автор на едно от последните задълбочени изследвания върху периода на Ягелоните - не намериха за задоволителна тезата на Прохаска. Н. Йорга отначало възприе предложения нов подход¹⁶, но в една своя работа от 1937 г. се върна към традиционните схващания¹⁷. Така новата теза не устоя на натиска и не бе приета от тогавашните авторитети. Ала известният полски историк О. Халецки, стар поддръжник на традиционния възглед, от 1937 г. започна последователно да поддържа тезата на Прохаска¹⁸. През същата година румънският историк Фр. Пал публикува писмата на Кириак от Анкона. Халецки, тълкувайки този нов материал, се опита да разшири тезата на Прохаска¹⁹. Макар че изследването му беше отречено лично от Фр. Пал²⁰ и от унгарските историци, занимаващи се с този перод, то доби популярност и бе възприето от научната общественост²¹. Това е така, защото този път категорично се изясни, че на 12 юни 1444 г. в Одрин е подписан мирен договор със султана. По този начин тезата на Прохаска бе доказана в една важна точка. Фр. Бабингер в една приносна статия, посветена на тези събития, без да възприема позицията на Халецки като безспорно доказана, се съгласява с нейните основни положения²². И най-накрая полският изследвач на крал Владиславовия период Дабровски излиза в убедена защита на традиционната теза, като критикува възгледите на Халецки, обвинявайки го, че тълкува новите документални извори в грешна посока²³. Така споровете в академичните среди около този проблем се разгарят отново с пълна сила.

* * *

Няма спор, че откриването на документите на Кириак от Анкона представлява нов етап в развитието на изследванията. Тук е нужно да се напомнят някои обстоятелства около тези нови документи, разкриващи неизвестни страници около кризата през 1444 г., приключила с битката при Варна. Кириак от Анкона (Ciriaco Pizzicolli, 1391-1455?), известен хуманист и поклонник на класическата литература, през лятото на 1444 г. е изпратен неофициално на Изток, изглежда от папата, за да събира сведения за политическото положение на Балканите²⁴. И той, както много други емисари на Папството, полага усилия за организирането на нов кръстоносен поход. Преди това, през октомври 1443 г., той посещава щаба на неаполитанския крал Алфонс V край Асколи заедно с пратеника на византийския император Теодор Каристенос²⁵, който иска помощ срещу османците. Кириак разказва за важността на предприетия от унгарците антиосмански поход и така насърчава краля да окаже исканата от него помощ. На тази среща Алфонс V обещава да изпрати към Константинопол флотата си, както преди това се е споразумял за това с папа Евгений IV²⁶. Оттам Кириак поема към византийската столица, за да се срещне с император Йоан VIII Палеолог. Минавайки през Морея, той се среща с братята на императора деспотите Теодор и Константин, които се стягат за антиосмански дейстия, и им оставя насърчителни писма. След това се отказва от намерението си да посети Константинопол и на о. Хиос се присъединява към генуезкия пратеник Франческо Драперио²⁷ на път за Одрин (1 април 1444). На 22 май той се явява заедно с неговата свита пред султан Мурад II. Кириак описва това събитие в едно свое посмо. Докато се подготвя да отпътува за Константинопол, научава, че унгарско пратеничество е на път за Одрин и удължава престоя си. Остава в града до средата на юни, проследява преговорите между двете страни и описва техния ход в писмата си. Успява да се сдобие с копия от писмото на крал Владислав до Мурад II и на султана до краля. Когато на 12 юни се подписва мирният договор, той изпраща писмо до Янош Хунияди²⁸, а на 24 юни пише второ писмо. След това отпътува за Константинопол, където е посрещнат много добре от византийския император. На 15 юли владетелят го кани на ловен излет, по време на който обръща специално внимание на своя гост. Кириак разказва на Йоан VIII впечатленията си от преговорите в Одрин и го убеждава, че е дал всичко от себе си, за да предотврати подписването на мира. Във византийската столица италианецът ще дочака вестта за поражението на кръстоносците при Варна²⁹.

Писмата на Кириак, проследил отблизо и внимателно събитията от лятото на 1444 г., представляват солиден източник на сведения. Проследявайки неговата дейност и възгледите му, ние получаваме също така възможността да се запознаем с господстващите идеи и тенденции в политическите среди, където се е подвизавал италианецът. През 1754 г. J. D. Mansi публикува тези писма заедно с някои копия на други документи, останали от Кириак³⁰. Фр. Пал преоткрива тези извори и привлича върху тях вниманието на научната общественост³¹. След него ги публикува Халецки³², който предлага една по-точна хронологична подредба на изворите, която изглежда така:

1. Краят на февруари - началото на март 1444 г.: писмо, изпратено от Кириак до византийския император Йоан VIII Палеолог;

2. 24 април 1444 г.: писмо, изпратено от полско-унгарския крал Владислав в Буда до султан Мурад II;

3. 22 май 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до приятеля му А. Джустиниани-Банка;

4. 12 юни 1444 г: писмо на Кириак от Одрин до А. Джустиниани-Банка;

5. 12 юни 1444 г.: писмо на султан Мурад II от Одрин до полско-унгарския крал Владислав;

6. 12 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до Янош Хунияди;

7. 18 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Одрин до А. Джустиниани-Банка;

8. 24 юни 1444 г.: писмо на Кириак от Пера (Констатнтинопол) до Янош Хунияди;

9. 12 и 19 септември 1444 г.: Писма на Кириак от Конс-тантинопол до кардинал Юлиян Чезарини³³.

 

ПЪРВИ КОНТАКТИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА МИР

 

Тук непосредствено трябва да отбележим, че след като писмата на Кириак се появиха на бял свят, стана безспорно ясно, че в началото на юни полско-унгарският крал Владислав изпраща в Одрин пратеници за водене на мирни преговори. От писмата научаваме още и подробности около протичането на въпросните преговори. Както ще се види по-долу, един новооткрит османски извор (Писание за верските битки на султан Мурад, син на Мехмед хан) напълно потвържадава тези сведения. Това, което знаехме предварително, се заключава в следното: през м. януари 1444 г., докато крал Владислав е още в Сърбия, при него се явява представител на султана и иска да се определи дата за преговори с османските пратеници. Пратеникът съобщава и първоначалните османски отстъпки за започване на мирните преговори: връщане на Сърбия под властта на Георги Бранкович и освобождаване от плен на неговите синове. Не е известно какъв отговор дава кралят. Известно е само, че през м. март съпругата на султан Мурад II Мара изпраща при баща си - сръбския деспот Георги Бранкович - един гръцки монах, който осигурява продължаването на преговорите. Османските предложния са твърде изгодни за деспота и той намира начин, щото монахът лично да ги изложи през м. април пред унгарското Съсловно събрание от името на султана³⁴. Оттам нататък, до декларацията на краля от 4 август не ни беше известно нищо друго около тези събития, освен едно писмо от 30 юли на византийския император до Владислав.

В последно време един нов извор със самостойно значение хвърли допълнителна светлина върху този период. Това е една османска хроника от 1443-1444 г. - спомнатото вече „Писание за верските битки на султан Мурад...“, което заедно с писмата на Кириак, разкрива в каква обстановка започват мирните преговори в Одрин, помага ни да разберем още по-добре техния ход и дори дава нови сведения за преговорите в Сегед. В скоро време този ценен и напълно неизвестен до сега извор за събитията от 1443-1444 г.³⁵ ще бъде издаден съвместно от мен и проф. Мевлют Огуз.³⁶ В Приложението на настоящия труд са представени някои части от този извор, които са в пряка връзка с предмета на изследването. Разбира се, че към „Писанието“ е нужно да се подхожда с необходимата доза критично внимание, както и към всички останали османски извори. Но от извършените досега съпоставки с писмата на Кириак става ясно, че хрониката съдържа важни подробности.

На първо време е нужно да се разбере дали крал Владислав е свикал в Белград „всички банове и херцози“, така, както пише в „Писанието“. Другите източници не дават никакво сведение по този въпрос. Но както знаем, през м. март-април 1444 г., по време на престоя в Буда на изпратения от Мара гръцки монах, е свикано унгарското Съсловно събрание, което обсъжда въпросите на мира и войната³⁷. Събирането на първенците, за което се говори в „Писанието“, несъмнено е Съсловното събрание в Буда. От същия извор разбираме за неофициални преговори за мир с османците, в дъното на които стоял сръбският деспот. От друга страна, както вече се посочи по-горе, западните източници твърдят³⁸, че докато крал Владислав се намирал в Сърбия (м. януари 1444), пред него се явява пратеник на султана, който предложил първоначалните османски отстъпки за постигане на мир. По всяка вероятност тогава, „Писанието“ бърка срещата в Белград с преговорите за мир в Буда³⁹.

Изглежда, че първите контакти за мир султанът осъществява чрез своя тъст - сръбския деспот Георги Бранкович. Деспотът иска Мурад II да освободи синовете му, които са заложници при османците, и да си върне владенията при условие, че ще остане османски васал. От османска страна е преценено, че изпълнението на деспотовите искания са добра първоначалана основа за едни мирни преговори. С голяма доза вероятност може да се предположи, че деспотът, който имал добри връзки в османския двор и сред удж бейовете, се възползва от тези възможности за посредничество. Нешри пише, че той дал „безчет дарове“ на румелийския бейлербей Касъм паша⁴⁰, който наскоро заел поста от Хадъм Шахабеддин Шахин паша. Халкокондил пише, че Георги Бранкович пръв предлага на султана сключване на мир и ще да е прав в това си твърдение⁴¹. По-нататък ще се спрем и върху причините, които подтикват османските първенци към един такъв мир. Тук само ще отбележим, че по време на разговорите османците настояват крал Владислав и Янош Хунияди лично да участват на мирните преговори, изглежда, за да си гарантират сигурен мир.

Сведенията, които дава „Писанието“ за преговорите в Белград (Буда), без съмнение са твърде важни. Заслужава да отбележим следните по-важни моменти: 1. Кралят и Хунияди са решени войната да продължи; 2. Деспот Бранкович е готов да освободи Махмуд челеби - съпруг на султановата сестра, когото държи в плен, при условие, че ще получи обратно Смедерево и Голубац; 3. Деспотът успява да убеди краля и Хунияди да започнат преговори при тези условия; 4. На практика обаче преговорите стават средство за печелене на време, тъй като християнската войска се привежда в готовност за нова кампания по-бавно, отколкото османската; 5. Кралят, Хунияди и Бранкович решават да изпратят пратеничество в Одрин.

Изглежда османците получават сведенията за резултатите от обсъжданията в Съсловното събрание на Буда посредством пратеници, а твърде вероятно - от шпиони⁴². За по-нататъшния развой на преговорите, както и за последвалите събития научаваме твърде много от „Писанието“, чиито сведения издържат на критичната научна проверка. Този източник е още по-ценен с това, че хвърля светлина върху въпроси, които западните извори така и не успяха да разплетат.

Османците първи поемат инициативата за мирни преговори с крал Владислав, за което голяма роля изиграва и деспот Бранкович. Османските исторически предания сочат като главна причина за тяхното започване намерението на османската страна да освободи от плен султанския зет Махмуд челеби, който паднал в ръцете на противника по време на Златишката битка⁴³. Според хрониката на Мехмед Нешри, когато след битката султан Мурад II се връща в Одрин, сестра му настоятелно го моли да направи всичко, което е по силите му, за да отърве съпруга ѝ от плен⁴⁴. Османският владател е силно повлиян от страданието на сестра си. Изпратеният от жена му Мара Бранкович през м. март 1444 г. гръцки монах е трябвало да уговаря с деспота откупа за пленения султански зет⁴⁵. По всяка вероятност османците предприемат бързи стъпки за освобождаването на Чандарлъ Махмуд челеби и този проблем на практика се превръща в повод за начало на мирните преговори. Махмуд е върнат на османците по пратеничеството, пристигнало в Одрин да уговори окончателните условия по мира⁴⁶. Това разкрива една от основните причини за османската дипломатическа инициатива, както и времето, по което тя е подета. Прочее, съюзниците са поверили височайшия пленник в ръцете на деспот Бранкович.

Деспотът играе главна роля в започването на мирни преговори с полско-унгарския крал. За да подтикне своя съюзник и покровител към тази стъпка, Георги Бранкович трябва на първо време да преодолее неговите войнствени настроения⁴⁷. В преследване на тази цел деспотът се среща на 3 юли 1444 г. в Арад с Хунияди и срещу обещаната подкрепа му подарява замъка си във Вилагош заедно с 120 села. Според полския историк от XV в. Длугош деспотът прави този голям подарък на Хунияди срещу застъпничество пред краля за започването на мирни преговори с османците, както и като компенсация за изгодите, които един бъдещ мир ще донесе на Бранкович⁴⁸. По такъв начин и Хунияди получава своята печалба от конфликта на Балканите49. А според едно писмо на византийския император до крал Владислав от 30 юли излиза, че деспотът и Хунияди убедили краля да започне мирни преговори като му обяснили, че след постигането на договорености с османците султанът ще се прехвърли на анадолския бряг, а това ще създаде твърде благоприятна обстановка на Балканите⁵⁰ (деспотът участва в заседанията на унгарското Съсловно събрание като магнат, тъй като притежава поземлени имоти в Унгария). Вижда се, че всичките тези подробности потвърждават сведенията в „Писанието“ за хода на събитията в Буда и така хипотезите добиват още по-конкретни очертания. В същото време Халецки отхвърля твърденията на Длугош, като според него „героят на християнството“ Хунияди се съгласява само временно със стремежа на деспот Бранкович към постигане на мир⁵¹. Известно е, че Хунияди започва военните си кампании през есента, когато бойната готовност на османците е най-ниска и действията му потвърждават това. Той подкрепя мирната инициатива на деспота, като така си осигурява време да се подготви за военни действия след края на лятото. „Писанието“ също твърди, че трябвало да се печели време, нужно за подготовка на хриситянската армия. Освен това един мир би позволил на Мурад II да се прехвърли с цялата си войска в конфликтна Анадола. Тогава флотът на кръстоносците ще блокира Проливите и Балканите ще бъдат лесно окупирани от войските им. И наистина военната кампания, приключила с Варненската битка, е планирана точно по този начин. Според Халецки опитната кръстоносна войска, спечелила вече блестящи победи срещу османците, изпуска възможността да се възползва от благоприятно стеклите се събития от постигнатия мир с противниците и да осъществи стратегическите си задачи. Един документ от 20 юли 1444 г. показва, че Хунияди обмисля продължението на войната с турците и не спира военните приготовления⁵². Възможно е тъкмо той да въвлича крал Владислав в двуличната политика, за което роля изиграват големият авторитет и влияние на този пълководец, допълнително затвърдени от успехите му във военните действия срещу османците. Тази политика личи и в писмото на Кириак от Одрин, след като там на 12 юни се подписва мирният договор. В него папският човек пише на Хунияди, че категорично не подкрепя постигнатите мирни договорености и съветва кръстоносните войски да се възползват от очертаващата се благоприятна обстановка като веднага се отправят в поход, след като султанът се прехвърли в Анадола⁵³. Както се вижда, всички тези преговори и подписаният мирен договор представляват тактика на една от договарящите се страни, целяща да се нанесе последният окончателен удар върху османците в най-подходящия момент, когато те са в затруднено положение. Така твърди и „Писанието“. Само деспот Бранкович мисли по друг начин. Той разбира, че не ще спечели нищо от един нов кръстоносен поход, освен една тежка зависимост от католическа Унгария.

В този смисъл след като се сравнят западните източници със сведенията в „Писанието“ става ясно, че най-активният привърженик на започване и приключване с успех на мирните преговори между двете воюващи страни е сръбският деспот. Кралят, унгарската аристокрация и Хунияди са обзети от кръстоносен ентусиазъм, предизвикан от османските поражения през 1443 г. Подтиквани постоянно от Папството, те обмислят възможността отново да започнат войната в подходящ момент. Кралят обаче, под натиска на деспот Бранкович, отчита някои тактически изгоди и временно склонява на преговори за постигане на мир, но изпраща пратениците си тайно, за да не повлияе върху военния ентусиазъм на съюзниците54. Твърди се, че отначало кралят пристъпва към преговорите с искрени намерения, а военните приготовления трябва да му осигурят по-добра позиция за постигане на изгодни договорености⁵⁵. Скоро обаче той напълно попада под въздействието на всеобщата възбуда и желание за организирането на нов кръстоносен поход. Въпросът за искреността в политиката предизвика спор сред изследвачите, като надделя мнението, че през онзи период политическото двуличие не е обект на изобличения от политико-морална гледна точка⁵⁶.

Според „Писанието“ деспотът също приема мирното споразумение с османците като нещо временно. Не може да се очаква обаче от един османски извор, съставен след Варненската битка, да оцени деспот Бранкович по някакъв друг начин, освен като една от причините за конфликта. Неговият неутралитет по време на кръстоносния поход през есента на 1444 г. показва, че той участва в преговорите напълно искрено, а постигнатото споразумение за мир в голяма степен е негово лично творение.

Какво всъщност кара османците толкова самоотвержено да приемат преговорите за мирно споразумение? Изследванията върху Варненската битка и последвалия период оставят този въпрос без задоволителен отговор. Като най- силен мотив, тласнал османците към мир, се очертава намерението им да пренасочат войските си към Анадола, където настъпва Караманоглу. Това твърди с увереност и Кириак в своите писма⁵⁷. Според него султанът е готов на мир, за да може да изтегли войските си в Анодола и след като там се справи с Караманоглу, да се върне обратно, за да хвърли цялата си бойна мощ в завладяването на Сърбия и Унгария⁵⁸. Същото се повтаря и в писмото на византийския императо от 30 юли. Тук обаче не бива да се забравя, че както Кириак, тъй и императорът преследват една обща цел - да предотвратят ратифицирането на споразумението. Халецки, който изследва тези събития⁵⁹, сякаш забравя, че в крайна сметка не Мурад II е този, който пръв напада, а кръстоносците. Подценявайки действията на османската страна, той приема идеята, че султанът наистина подписва мира с намерение впоследствие да нападне на запад. По такъв начин той иска да оправдае двуличната политика на краля и Хунияди чрез „лицемерието“ на султана⁶⁰. Всъщност Мурад II вярва, че е постигнал стабилен мир на Запад, след което преминава с войските си в Анадола, където подписва с Караманоглу „клетва за взаимна вярност“. Следващото му намерение е да се оттегли от престола, оставяйки го на сина си Мехмед II. Намеренията на Мурад II ясно личат в писмата на сина му до мюсюлманските владетели Шахрух и Караманоглу, изпратени непосредствено след като Мехмед застава начело на държавата⁶¹.

Всъщност през пролетта на 1444 г. Караманоглу преминава в настъпление, ограбва и опустошава районите на Бейшехир, Акшехир, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сиврихисар и Бейпазаръ⁶², което принуждава Мурад II да търси мир със Запада. Халецки предполага обаче, че караманската заплаха не изисква от султана чак такива жертви в Румелия като подписване на мир. Но в Анадола Мурад II прави още една жертва, подписвайки мир с Караманоглу, чиято главна цел е да присъеди към владенията си Бейшехир, Акшехир, Сейдишехир и някои други, които преди принадлежали на неговата династия⁶³. Султанът върши всичко това, защото му е нужен траен мир, за да се оттегли в уединение, оставяйки престола на 12 годишния си син. Това е най-доброто доказателство, че Мурад II не гледа на постигнатия с християнските държави мир като на средство за прикриване на експанзионистични планове към Европа.

Както се вижда от изложеното дотук, през 1443-1444 г. османската държава изпада в едно твърде деликатно положение. Тя е застрашена не само от външни, но и от вътрешни проблеми, което създава предпоставки за изострящи се във времето военно-политически кризи. По време на зимния кръстоносен поход през 1443 г., приключил със Златишката битка, се появяват опасни опозиционни настроения сред пограничните военначалници (удж бейове), чиито въоръжени отряди се разпръскват. Появяват се и признаци на непокорство сред спахиите⁶⁴. Особено вредно се оказва поведението на пограничните военни части, които през този период играят важна роля във вътрешния живот на държавата. Те често се съюзяват с претендентите за престола из средите на династията, създават фронт срещу централната власт, като така отслабват авторитета на владетеля и разстройват османската отбранителна система в Румелия. Предводителят на румелийските удж бейове Турхан бей пък поддържа тайни връзки със сръбския деспот и по време на Златишката битка открито се противопоставя на султана и на управителя на Румелия. Затова непосредствено след приключването на сражението Мурад II нарежда да задържат Турхан, след което го затваря в гр. Токат. Повод за притеснения представляват и доста от потомците на доосманската аристокрация в Македония, Албания и Тесалия, които новата власт оставя по местата им⁶⁵. Най-вероятно тези хора биха подпомогнали събарянето на централизирания османски режим в хода на кръстоносното настъпление. През зимата на 1443 г. българите се присъединяват към настъпващите кръстоносци, въстават албанците. В тази обстановка великият везир Чандарлъ Халил паша, човек с безспорен авторитет в държавните дела, разбира, че на османците сега им е нужен мир повече от всякога⁶⁶. По това време умира и Мурадовият син принц Аляеддин, което събитие се отразява изключително тежко върху владетеля. Тогава той решава да отстъпи престола на единствения останал наследник принц Мехмед и да се оттеши в уединение, посвещавайки остатъка от живота си на религиозното благочестие. Преди това обаче той трябва да остави държавата в мир и сигурност⁶⁷.

 

МИРНИТЕ ПРЕГОВОРИ В ОДРИН

И ОДРИНСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ОТ 12 ЮНИ

 

Ето в тези условия султан Мурад II отправя своите мирни предложения към противниците си. Крал Владислав приема предварителните условия и решава да изпрати пратеници в Одрин. Едно от предварителните условия е освобождаването срещу откуп на султанският зет и брат на великия везир Чандарлъ Халил паша - Махмуд челеби, който участва в Златишката битка и след това преследва с османската войска оттеглящия се противник. При Шехиркьой (Пирот) той е пленен от кръстоносците⁶⁸ и е поверен на сръбския деспот Георги Бранкович, който се отнася добре към пленника⁶⁹. Махмуд челеби е изпратен в Одрин заедно с пратениците.

Кралят пише писмото си до султана в Буда на 24 април 1444 г., а договорът е подписан на 12 юни в Одрин. Следователно пратеничеството пристига в края на май или началото на юни и мирните преговори не продължават повече от седмица⁷⁰. Християнското пратеничество включва представителя на краля Стойко Гизданич⁷¹, няколко от хората на деспота и един представител на Хунияди. Писмото на Кириак от 12 юни дава възможност да се установят хората на Бранкович и Хунияди⁷². Сръбският деспот изпраща в Одрин най-висшия си светски и духовен служител - Athanasius Frashak, който е митрополит на Семендере (Смедерево) по времето, когато Бранкович бяга в Унгария. Вторият негов човек е логотетът Богдан. Янош Хунияди се представлява от човек на име Vitislaus⁷³. Пратеничеството се придружава от 60 конника.

Кириак е запазил за нас акредитивното писмо от 24 април, което кралят връчва на своя протеник за преговорите. Владетелят съобщава на Мурад II, че делегира върху Стойко Гизданич правото лично да води преговорите от негово име. Владислав настоява султанът да потвърди бъдещия договор с клетва, като поема ангажимента той да стори същото пред османските пратеници, които Мурад II ще изпрати при него⁷⁴.

Както твърди „Писанието“ преговорите се водят главно с кралския пратеник и договорът е сключен с него. Това се потвърждава от кралското акредитивно писмо, от свидетелствата на Кириак и най-накрая от личното писмо на Мурад II до крал Владислав. Вярно е, че Георги Бранкович води самостоятелно предварителни преговори, но не може да става и дума за сключване на мирен договор без знанието на краля. Палацио, давайки за пример действията на Бранкович, пише, че деспотът и Хунияди участвали в мирни преговори с османците без да вземат съгласието на крал Владислав⁷⁵. Не трябва обаче да се забравя, че Палацио е човек на Папството, който не само не подкрепя подписването на мир с османците, но в субективизма си не съобщава и за мирния договор от 12 юни, за който ние днес разполагаме с безспорни доказателства⁷⁶. Халецки, опирайки се на него, прокарва идеята, че кралят нямал нищо общо с преговорите и в Сегед не подкрепя мирното споразумение. Той дори стига до там да твърди, че Владислав нямал свой представител в Одрин. Но пред категоричността на документите той променя донякъде тезата си, заявявайки, че кралят не отдава внимание на преговорите и само под давлението на Хунияди и сръбския деспот изпраща в Одрин свой незначителен представител⁷⁷. Ако си припомним в какви условия кралят участва в преговорите за мир⁷⁸, ще видим, че твърдението за слаба заинтересуваност на Владислав от преговори с османците има известни основания. Срещу това Дабровски и Пал, тълкувайки събитията, твърдят, че кралят действително желае мир, за което изпраща в Одрин свой пратеник със задачата да подпише мирен договор⁷⁹. Но на 15 април 1444 г. Владислав полага клетва пред кардинал Чезарини да потегли в поход срещу мюсюлманите през лятото. Както ще видим по-нататък от действията му⁸⁰, той по никакъв начин не се отказва от войнствените си намерения; това се потвърждава и от „Писанието“. В крайна сметка, каквито и да са били намеренията на краля е ясно, че той изпраща в Одрин свой представител, върху когото делегира всички пълномощия, за да подпише мирен договор със султана. В писмото си до османския владетел той обещава да потвърди с клетва постигнатото мирно споразумение.

А сега да видим какво става на мирните преговори в Одрин. Според Кириак, който е в контакт с пратениците⁸¹, два дни след пристигането им в Одрин те са приети от султан Мурад II в следния ред: първо пратеника на краля, след това на деспота и накрая - на Хунияди. На следвашият ден султанът обсъжда с везирите донесените предложения и едва след три дни той вече е склонен да ги приеме по принцип⁸². Само по отношение на крепостта Гюгерджинлик (Голубац) се завързва спор - османците не са склонни да я отстъпят⁸³. По тази причина, според Кириак, в един момент преговорите са заплашени от провал⁸⁴. Накрая султанът отстъпва и по тази точка, като постигането на съгласие по нея удължава преговорите само с 1 ден. На 12 юни 1444 г. Мурад II потвърждава мирния договор под клетва в присъствието на пратениците. Клаузите по договора се повтарят в общи линии в писмо на султана със същата дата до крал Владислав⁸⁵. Според този документ деспот Георги Бранкович получава владенията си обратно при условието да спазва васални задължения към османците, а двамината му сина се освобождават от османски плен. Според желанието на краля султанът се съгласява да включи в договореностите и влашкия воевода Влад: той все така остава османски васал със задължението да изплаща определен годишен трибут на османската държава, но вече не е длъжен да се явява лично в султанския двор. Предвижда се също и размяна на пленници. В този вид договорът трябва да действа в продължение на 10 години и султанът заявява под клетва готовността си да го спазва в присъствието на кралския пратеник Стойко Гизданич. Мурад II съобщава на крал Владислав, че очаква той да стори същото, за което ще изпрати при него личния си пратеник Сюлейман бей.

В историята на Длугош са посочени клаузите на договора, за който се счита, че е подписан в Сегед. Там са отбелязани задълженията, които е поел Мурад II в писмото си до Владислав: да върне владенията на Бранкович и да освободи синовете му. Съобщават се обаче и имената на 15 градове и крепости, от които османците трябва да се оттеглят. Сред тях са Гюгерджинлик (Голубац) и Свидеров (Семендере, Смедерево)⁸⁶. Предполага се, че Длугош черпи сведенията си от официални документи или от проектодоговор⁸⁷. Действително първоначалните намерения на османците⁸⁸ са най-общи - да върнат „вилаета на Вълкоглу“⁸⁹, но по настояване на унгарския пратеник те накрая склоняват да се оттеглят и от Голубац.

При Длугош е отбелязана клауза, според която цяла България остава под властта на султана. Но унгарската политика и особено плановете на кръстоносците не подценяват тези територии. През 1435 г. крал Сигизмунд изпраща с мисия на Балканите Фружин - сина на последния българския цар Иван Шишман⁹⁰. На църковния събор във Флоренция през 1439 г. Йоан Торсело - приближен на византийския император, внася меморандум за организиране на кръстоносен поход срещу османците, в който с надежда се говори за предстоящо въстание срещу османската власт в Румелия⁹¹. „Писанието“ дава подробности за настроенията сред българите, които не се срещат в другите източници. Когато по време на зимния поход през 1443 г. кръстоносната войска достига София, българската „рая“ застава зад османските противници. Една част се включва в кавалерията на кръстоносците, а останалото население осигурява храна и други провизии на нападателите. Щом унгарците влизат в града те възстановяват една църква, превърната от османците в джамия, и назначават владика. „Всичката рая се присъедини към неверниците“, съобщава „Писанието“. Тогава султанът дава разрешение българите да бъдат третирани като врагове, „независимо дали това са войнуци⁹² или рая“. Започват нападения и „раята от София и Радомир беше унищожена под копитата на конете“⁹³.

Според Длугош, когато в края на лятото на 1444 г. унгарците вземат решение за нов кръстоносен поход, на Хунияди е обещано, че ще получи българската корона, а по време на Варненската битка в редовете на кръстоносната войска участват и българи⁹⁴. Оказва се тогава, че по онова време българският въпрос е твърде актуален и е много вероятно в мирния договор да е фиксиран отделна клауза, засягаща страната.

Длугош съобщава, че в резултат на размяната на пленници между договарящите се страни султанският зет Махмуд челеби е освободен срещу откуп от 70 хил. златни монети. Османските източтици съобщават, че Махмуд бил „купен“⁹⁵ срещу „много златни флорини“⁹⁶. Пак според Длугош, османците трябвало да освободят сръбските крепости за 8 дни: срок, който изглежда започва да тече след потвърждаването на договора от крал Владислав⁹⁷. Цинкайзен, използвайки хрониките на византийските автори Дукас и Халкокондил, на унгареца Туроци, а също и по късни сведения от Калимах, успява да уточни още няколко клаузи от договора⁹⁸. Най-подробните сведения дава Халкокондил, според когото деспот Бранкович се съгласява да предава на османския султан половината от годишните си приходи. Възможно е в договора да съществува такъв текст, тъй като деспотът приема васална зависимост от султана, според която трябва да плаща на османската хазна определен годишен трибут. Възможно е също така обаче този текст да се разбира в смисъл, че султанът получава половината от приходите на рудниците в Ново бърдо. Византийските източници споменават също за договореност относно статута на Влахия, а такъв текст, както вече казахме, съществува и в писмото на Мурад II до крал Владислав. Всъщност тук нещата опират до същината на договора, която най-пряко засяга османските интереси: двете страни се задължават да не извършват нападения една срещу друга през река Дунав⁹⁹.

Сега остава да подложим на анализ сведенията за хода на мирните преговори и подписписването на договора в Одрин, така, както ни са представени в османските източници и особено в „Писанието“. Османските извори не казваха нищо съществено за хода на събитията в Одрин до откриването на „Писанието“. Кратки и непълни сведения за договора съществуват в най-старите исторически текстове на Ашък Пашазаде, Нешри, Орудж и в анонимните хроники¹⁰⁰. Историческите данни в тези източници станаха впоследствие основен извор на сведения за класическата османска историопис, представена от Идрис Битлиси, Ходжа Садеддин, Али и Мюнеджимбашъ. Кемал Пашазаде също е под влиянието на тези източници, но онази част от неговото съчинение, посветена на интересуващите ни събития, досега не е открита¹⁰¹. В сборника с официална държавна кореспонденция, съставен от Феридун бей¹⁰², в писмата изпратени до различни мюсюлмански владетели непосредствено след Варненската битка, има доста интересни сведения. Още преди време те привличат вниманието на западните изследвани, без обаче да са проучени задълбочено¹⁰³. Днес към известните ни вече османски източници можем да добавим и някои новооткрити извори. Тук на първо време трябва да споменем хронологичните таблици (таквим) от 1445, 1446 (?) и 1452 г., съставени лично за султана¹⁰⁴. Сведенията в таблиците непосредствено отразяват текущи събития, което изглежда ето така: „Пристигнаха Вълкоглу, Янко с унгарската армия и опустушиха Румелия. Мурад хан настъпи срещу тях с голяма войска, стана голям бой и имаше много убити. Неверническите войски се оттеглиха и Мурад хан се прибра в Одрин. Там нареди да хванат Турхан бей и го затвори в тъмница. Тогава Караманоглу се вдигнал и нападнал Бей шехри, Ак шехри, Карахисар, Болвадин, Гермиян, Сивирхисар и Бейпазар като опустошил всички тези градове, села и места. Мурад хан сключил мир с Вълкоглу и Янко, като им предал някои крепости и места. След това сложил сина си на трона, а самият той тръгнал срещу Караманоглу Ибрахим бей. Настанил се в Йенишехир, където се явил караманският пратеник да сключат мир. Мурад хан благоволи да му предаде Бей шехри, Сейдишехир, Оклук хисаръ, Акшехир и Караман, след което Караманоглу прибра войската и си замина...“

Няма съмнение, че Нешри използва тази хронология, когато пише своето съчинение „Огледало на света“. Вижда се, че сведенията в нея са кратки и непълни. В тях не съществува дори и най-малък намек за мирните преговори в Одрин. След като „Писание за верските битки на султан Мурад хан...“ стана известно на науката¹⁰⁵, то бързо беше оценено като първокласен извор, равностоен на писмата на Кириак. Днес благодарение на тези два извора вече сме в състояние да разберем подробности за хода на мирните праговори в Одрин през лятото, на 1444 г. Тук обаче трябва да отбележим, че „Писанието“ не отразява събитията безпристрастно - целта на анонимния автор явно е била да не представя османците като просещи мир. Но не бива да се забравя и това, че хрониката е съставена след победата в битката при Варна... Кириак описва султан Мурад II като „горделивия господар“ (princeps superbus)¹⁰⁶ - естествено е османският владетел да си придаде привидно самодоволен вид по време на преговорите. И в „Писанието“ се срещат описания и характеристики от този род, но ние ще ги подминем, за да откроим следните по-важни моменти:

1. Преговорите са продължили не по-малко от седмица: пратениците първо са приети от османските паши. Великият везир Халил паша се среща с тях един ден след пристигането им, като разговорите с него продължават 3 дни. След това пратениците се явяват пред Султанския съвет (Диван) и там поднасят посланието си. По-нанатък се свиква разширено съвещание на всички държавни първенци, за да се вземе решение по направените мирни предложения (за съжаление тук една страница от ръкописа е загубена и това нарушава последователността в излагането на събитията). И двете страни се стремят мирните преговори да приключат колкото се може по- скоро. В техния край султанът съобщава, че приема сключването на мир. Султанският съвет отново се събира, за да съобщи на кралския пратеник султанското решение и условията за потвърждаване на договора под клетва.

2. Писмото на крал Владислав до османския султан съдържа ясни условия. Според „Писанието“ кралят иска мир, но поставя условие Смедерево и Голубац да бъдат предадени на деспот Бранкович. Както става ясно, това условие се превръща в повод за свикване на разширен съвет и за пререкания с пратениците по време на разискванията.

3. От османска страна преговорите се ръководят от великия везир Чандарлъ Халил паша, представителят на краля пък е начело на групата на пратениците.

4. Османците обвързват приемането на мирния договор със следното условие: деспот Бранкович, Янош Хуниди и кралят трябва всеки поотделно да положат клетва. Ала в „Писанието“ не се споменава нищо за клетвата, положена от Мурад II.

5. Султанът назначава Балтаоглу Сюлейман за свой пратеник със задача да замине за Унгария, където всеки един от тримата съюзници ще потвърди договора за мир под клетва.

Тези сведения на „Писанието“ напълно се потвърждават в основните си положения от писмата на Кириак. Така те помагат на изследвачите да си изяснят някои въпроси, на които дълго време се опитваха да намерят отговор. На първо време „Писанието“ привлича внимание с твърдението, че османците поставят условието Хунияди също да положи клетва за спазване на мирния договор. Тук се крие отговорът на въпроса защо той изпраща свой представител на преговорите в Одрин. Според Халецки появата на специален представител на Хунияди в двореца на султана по повод водене на важни преговори е „твърде изненадващо обстоятелство“. Това най-малко е в разрез с международно приетите правила, тъй като Хунияди се явява само един служител на унгарския крал¹⁰⁷. Според Дука, когато в Сегед османските пратеници поискали от него да положи клетва, той отвърнал: „Аз не съм владетел, а просто един от поданиците“, отказвайки по такъв начин да се закълне¹⁰⁸. Настоятелното желание на османците лично да ангажират Хунияди чрез полагането на клетва иде от намерението да се постигне траен мир, а унгарският пълководец е от възлово значение, тъй като тъкмо той се явява главнокомандващ християнските войски на балканския боен театър. По-горе пък видяхме, че за да спечели тази важна личност на своя страна, Георги Бранкович му отстъпва значителени поземлени владения в Унгария. Така че Хунияди е фигура, която играе главната роля в политическите комбинации и османците разбират това. За да стане напълно ясно защо все пак Хунияди изпраща свой човек на преговорите в Одрин и защо кралят допуска такова изключение, е нужно да разберем съотношението на политическите сили в Унгария по онова време¹⁰⁹.

Второ, както разбираме от Кириак¹¹⁰, Мурад II пише на краля, че изпраща при него пратеник на име Солимамбег (Solymambegh)¹¹¹. Сега, когато вече разполагаме с „Писанието“, става възможно да разберем коя е тази личност. Преди време Бабингер, отчитайки традициите в османския двор, прие, че въпросното лице било чауш към Султанския съвет (Диван)¹¹². По този въпрос „Писанието“ внася категорична яснота: това е Балтаоглу Сюлейман, който по онова време заема поста началник охраната на султанските покои (капъджи башия)¹¹³. Султан Мурад II изпитва голямо доверие и привързаност към Балтаоглу¹¹⁴. Дука твърди, че той е син на български архонт, обучен и възпитан според порядките в султанските покои. От византийския историк научаваме още, че по време на превземането на Константинопол от османците, Балтаоглу е главнокомандващ османските военноморски сили. На същия пост го откриваме още през 1449 г., когато е начело на османския флот при едно нападение над остров Митилини¹¹⁵. Извън всякакво съмнение е, че само човек с висок пост¹¹⁶ като Сюлейман бей Балтаоглу, ползващ се и с личното доверие на султана, може да е натоварен с важни задачи: да опразни от османски войски и да предаде на Георги Бранкович сръбските крепости¹¹⁷ след като получи клетвата на краля, Хунияди и деспота, че ще зачитат мирния договор.

И най-накрая османските извори съобщават, че по силата на мирния договор сръбският деспот трябвало да възстанови властта си над предишната си престолнина Смедерево, като изрично се подчертава, че под негово владение се налагало да мине и Голубац. Това иде да покаже какво голямо значение придават османците на тази крепост. За съжаление онези страници от „Писанието“, които разказват за разгорещените спорове около Голубац по време на одринските преговори, са загубени. Георги Бранкович никога не е владеел тази крепост и османците считат, че той няма права над нея. През 1426 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич сключва спогодба с унгарския крал, според която след смъртта на Стефан кралят ще признае за негов наследник и деспот племеника му Георги Бранкович, като срещу това Унгария получава Белград и Голубац. След смъртта на Стефан (19 юли 1427) унгарците окупират Белград, но сръбският комендант на Голубац предава крепостта на османците¹¹⁸. През 1428 г. крал Сигизмунд прави опит да ги прогони оттам, но без успех^119.

След смъртта на деспот Стефан двамата стари съперника се настаняват единият в Белград, а другият - в Голубац, следейки се един друг с недоверие и ревност. Лесно е да се разбере каква голяма отстъпка правят османците като връщат крепостта. На практика те се отказват от всички придобивки по северната си граница, постигнати в продължение на 16 години. Освен териториални загуби това крие за тях и голяма опасност, тъй като сега османската територия се оказва под непосредствена военна заплаха. Докато Голубац е в османски ръце, крепостта, разположена на дунавския бряг, изпълнява ролята на форпост в най-западната част на османските владения срещу нахлувания на унгарски и кръстоносни войски. Ако в новите условия, сложили се след подписването на мирния договор, деспот Бранкович сключи съюз с османските противници, те биха могли в кратки срокове безпрепятствено да стигнат до Балкана, Македония или Албания. И това при положение, че в същото време босненският крал е васал на Унгария¹²⁰. Както ще видим по-нататък, деспотът се старае, колкото позволяват условията, да стои далеч от съюз с Унгария, за да не поставя под заплаха продобивките си по мирния договор. Но на него не може да се разчита. Единствената сигурна гаранция срещу заплахата от запад си остава запазването на Голубац в османските предели¹²¹. Това обяснява и защо по време на одринските преговори за мир клаузата за османско оттегляне от крепостта предизвиква остри разногласия между двете делегации, поставяйки постигането на споразумение под въпрос.

 

МИРНИЯТ ДОГОВОР ОТ СЕГЕД

 

Потвърждава ли крал Владислав мирния договор в Сегед? Ако го е потвърдил, защо сетне го нарушава? Вече 50 години тези въпроси привличат вниманието на историците. Предстои ни още веднъж да се занимаем с тях, но в светлината на новооткритите исторически извори.

Вече видяхме, че начело на турската делегация, отпътувала от Одрин наедно с унгарските пратеници, стои тогавашният капъджи башия на султанския двор Балтаоглу Сюлейман. В писмото на Мурад II до краля, този Сюлейман е посочен като единствен пратеник на султана. Длугош пък твърди, че Мурад II изпраща като свой представител някакъв помюсюлманчил се грък. В писмото на Кириак¹²² се говори, че заедно с Сюлейман бей в Сегед се явява и някой си грък на име Врана (Вранас). Според Халецки Врана трябва да е помюсюлманчилият се грък, за когото говори Длугош¹²³. Само че преминалият в исляма пратеник, за когото споменава полският летописец, без съмнение трябва да е Сюлейман бей¹²⁴. Много е вероятно въпросното лице да е гръцкият монах, когото преди време Мара Бранкович изпраща за преговори при баща си. Присъствието на такъв човек в османската делегация се обяснява с нуждата от човек, който знае езици, а също и да следи за спазването на реда при полагането на клетва.

Турското пратеничество се придружава от 100 конника и достига Сегед в края на юли¹²⁵. След като крал Владислав нарежда на унгарското Съсловно събрание да се събере в Сегед, той поема натам с голяма свита, която включва и кардинал Чезарини. Според изчисленията на Халецки кралят, който е обявил на 15 юли сбор на армията си в Наги Варад, достига Сегед на 27 юли, като пътем минава през Буда¹²⁶.

Според подробните свдения на Длугош при започването на преговорите с османската делегация в унгарските политически среди са оформени две крила - привърженици и противници на мира. Унгарският изследвач D. Angyal, поддръжник на тезата за първоначално Владиславово потвърждаване под клетва на договора и последвало нарушаване на мира, изказва мнението, че изненадващото и противоречиво поведение на краля се дължи на последователен натиск от страна на привържениците, а след това и от противниците на мира¹²⁷. Този възглед се застъпва Дабровски¹²⁸ и частично от Пал¹²⁹. Колкото и сериозни възражения да се изказват против тезата за първоначално потвърждаване и внезапно последвало отхвърляне на постигнатия мир, несъмнено е, че в кралския двор имало остро противопоставяне между двете крила. Халецки по-специално твърди, че в случая не може да става въпрос за борба между две противоположни становища, а за процес на постигане на едно единствено решение - продължаване на войната¹³⁰. Според Дабровски вътрешното положение в Унгария е факторът, подтикнал първоначално краля и Хунияди към мира: Съсловното събрание не желае война и веднъж вече е отказало (април 1444) да отпусне средства за започване на военни действия. Повечето от влиятелните магнати са противници на войната, а венецианското разузнаване донася, че след сключването на Одринското споразумение настроенията в полза на мира се засилват. В същото време полският Сейм, загрижен за вътрешното положение в страната, настоява кралят да се върне в Полша¹³¹. Както твърди Angyal¹³², в полския Сейм и в обкръжението на краля действа силна група, която е категорично против продължаването на войната¹³³. В същото време обаче някои унгарски магнати и хора от кралската свита стоят твърдо зад войната. Те са убедени, че една военна победа е твърде нужна за Унгария, тъй като ще превърне Владислав в лидер на християнския свят пред съперника му император Фридрих III. Главната фигура сред привържениците на войната е кралският съветник Николай Ласоцки, когото Длугош сочи като главен виновник за погазването на мирното споразумение с османците¹³⁴.

Групата от привърженици на войната получава подкрепа и насърчение от папата и италианските държави. Венецианският пратеник в Унгария G. de Reguardatis през 1444 г. действа съвместно с папския представител кардинал Чезарини, който работи с всички сили за организирането на нов кръстоносен поход. Още през зимата на същата година венецианският сенат поема официален ангажимент пред крал Владислав, че ако той организира напролет нов кръстоносен поход към Балканите, обещаните от венецианска страна кораби ще бъдат изпратени към Проливите¹³⁵. Прочее, на 14 юни 1444 г. от Венеция отплува кръстоносна флота, чието включване в операциите на Балканите е планирано още преди кампанията от 1443 г.¹³⁶ Вероятно за около 2 седмици тази вест достига до унгарската столица¹³⁷. В същото време Чезарини настоява в писмо до Венеция част от кръстоносните кораби да навлезат през Черно море в Дунава, за да подпомогнат прехвърлянето на кръстоносната армия през реката¹³⁸. Заслужава тук да се отбележи, че по това време нито папският представител, нито пък пратеникът на Венеция знаят нещо за преговорите на краля в Одрин¹³⁹.

Кръстоносната флота се състои от 22 кораба, осигурени от Папството, Венеция, Рагуза и Бургундия (по-късно към тях се присъединяват и два византийски кораба). Алфонс V и миланският дук не успяват да изпратят своята помощ. Както смята Халецки, този флот бил напълно достатъчен, за да блокира Босфора и Дарданелите и да предотврати прехвърлянето на османски сили от малоазийския бряг на Балканите¹⁴⁰. Вестта за отплуването на кръстоносните кораби засилва позициите на привържениците на войната в унгарския двор¹⁴¹. Но когато кралят изпраща пратеника си в Одрин за преговори с османците, въпросът с корабите е все още висящ. Много са прави Длугош и неговият източник на сведения Енеас Силвиус Пиколомини¹⁴², когато твърдят, че потеглянето на кръстоносния флот изиграва първостепенна роля за наклоняването на везните в полза на войната. Те обаче бъркат другаде. На 18 октомври 1445 г. Пиколомини пише в едно писмо: „Унгарците постигнаха в Сегед един твърде изгоден мир, но когато научиха, че корабите на Папството и Бургундия (Венеция е изпусната!) са влезли в Дарданелите, се окуражиха и насърчавани от кардинал Чезарини, нарушиха договора“¹⁴³. Пиколомини бърка на едно място: нарушен е договор за мир, подписан на 12 юни 1444 г. в Одрин. Иначе вестта за отплуването на флотата става известна в унгарския двор още през същия месец и несъмнено оказва силно влияние върху решенията на кръстоносците.

При един благополучен завършек на на кръстоносния поход Венеция се надява да сложи ръка върху Галиполи и Солун, както и върху някои градове и крепости в Албания и по черноморското крайбрежие¹⁴⁴. Неаполитанският крал Алфонс V пък, който по това време следи отблизо събитията на Балканите и крои своите планове, изпраща пратеник в унгарската столица с обещание да се включи с кораби към кръстоносния флот, а срещу това очаква да получи Атина и Патра¹⁴⁵.

В „Писанието“ Византия е определена като главният фактор, активизирал османските противници на запад и изток. Действително тя упражнява силно въздействие върху политиката на крал Владислав. Константинополският император разбира, че неговото оцеляване зависи единствено от една своевременна кръстоносна кампания на балканския военен театър. След обещанията, които императорът получава на Флорентинския събор през 1439 г., той подхваща настойчива и будеща безпокойството на османските му противници активност в западните дворове. През 1442 г. И. Торсело посещава дворовете в Рим, Венеция и Буда¹⁴⁶, Каристенос обикаля в Италия¹⁴⁷, а успехът на унгарския крал в зимния поход през 1443 г. затвърждават у императора мисълта, че успехът е твърде близо. Одринското мирно споразумение обаче внася силна тревога сред византийските управляващи кръгове. На 30 юли обезпокоеният император пише писмо на крал Владислав, в което настоятелно обяснява колко е нужно тъкмо в този момент да започне нов кръстносен поход срещу османците. Доскоро дори се считаше, че това писмо е една от главните причини, накарали краля да се отметне от мирния договор, но впоследствие се установи, че хронологически събитията не съвпадат¹⁴⁸. В това дълго писмо в силно хиперболизиран вид се говори за огромното влияние, което имал кралят сред поробените от султана балкански народи, които гледали на него като на втори месия, призван да ги спаси най-накрая от тежкото иго. Ако Владислав не се придържа към отвратителния договор, то него го очакват нови бляскави победи¹⁴⁹. Колкото до ония, подтикнали краля към споразумение с османците, тяхната цел била да отдалечат султана от Балканите и едновременно да възпрепятстват организирането на нов кръстоносен поход. Императорът съобщава, че на 12 юли Мурад II действително се прехвърлил на малоазийския бряг и веднага по някои места започват нападения срещу турците, а някъде те напълно били прогонени¹⁵⁰. Заслужава да се отбележи, че писмото е изпратено от Мистра - главния град на деспотството Морея, където управлавлява братът на императора деспот Константин Палеолог. Известно е, че в началото на лятото деспотът приключва ремонта на Хексамилиона на Коринтския провлак, след което предприема военна експедиця, успявайки да подчини васалното на османците Атинско херцогство¹⁵¹. Според Францес Константин възнамерява да влезе във война с турците и се обръща за подкрепа към унгарския крал, към папския представител в Унгария Чезарини и към венецианския адмирал А. Лоредано. В едно от писмата си Чезарини дава следните сведения за ситуацията около деспот Константин: „Според нашите сведения, императорският брат Драгаш отишъл в Морея, където установил, че силите на варварите (османците) са отслабени и че навсякъде се извършват приготовления за борба срещу тях. Той също се включил в приготовленията, събирайки войска от поданиците си, за да започне военни действия непосредствено преди успешното настъпление на унгарската армия“¹⁵².

Изследваните с право отсъждат, че писмото на византийския император от 30 юли не оказва влияние върху декларацията на Владислав от 4 август за обявяване на война. Но е известно, че кралят изпраща писмо до византийския император (вероятно по споменатия по-горе Каристенос), в което му обещава, че ще поеме в поход¹⁵³.

По всичко личи, че главната роля на Византия в тия събития се състои в изграждането на връзка между Запада и караманлиите в Анадола. Според „Писанието“, когато императорът разбира за сключването на Одринското споразумение, веднага изпраща по един свещеник писмо до караманския владетел, в което го насърчава да започне военни действия срещу османците. Хрониките на Ашък Пашазаде и Нешри¹⁵⁴ съобщават, че в тази обстановка Караманоглу изпраща пратеници при сръбския деспот и унгарския крал¹⁵⁵. В крайна сметка тук е важно да се знае, че Византия развива голяма политическа активност, за да изгради от изток към запад система от съюзи с антиосманска насоченост, като това дава мощен импулс на привържениците на войната в самата Унгария¹⁵⁶.

Дръзките военни приготовления на морейския деспот Константин са част от общата атмосфера на антиосманска съпротива, обхванала Балканите в един момент, когато султанската власт започва чуствително да отслабва. А и в стратегическите планове на кръстоносците възможните въстанически действия заемат важно място¹⁵⁷. Вече споменахме по-горе за надиганията сред българите по време на зимния кръстоносен поход през 1443 г. През същите напрегнати дни избухва и въстанието на бившия субашия на Акча хисар (гр. Круя, Албания) Искендер бей - Георги Кастриоти, чиято първоначална цел е да си върне предишните фамилни владения на Кастриотите¹⁵⁸. Всъщност около всеобщата османска регистрация на албанските земи през 1432 г. в страната започват вълнения, очертават се контурите на бъдещото голямо въстание. През лятото на 1444 г. в Южна Албания въстава и Гин Занебиси (Заневиси), който също възнамерява да си върне фамилните владения¹⁵⁹. В планиския район на Пинд се надигат власи и албанци¹⁶⁰, босненският крал завладява Сребреница, а сърбите започват въстание в Ново бърдо¹⁶¹. След Златишката битка влашкият воевода Влад I Дракул попада напълно под влянието на унгарския крал и твърдо заема място в редовете на османските противници¹⁶². Да напомним, че според одринските споразумения влашкият войвода трябва да потвърди васалната си зависимост от султана, но унгарската страна успява да издейства за него някои облекчения. През есента на 1444 г., когато кръстоносците навлизат на Балканите, воеводата изпраща в техните редове 4 хил. отряд, командван от синовете му¹⁶³. Дори и малката Дубровнишка република, която винаги действа твърде предпазливо, за да опази търговските си интереси не се колебае да изпрати кораби в кръстоносната флотилия¹⁶⁴, надявайки се при успешен край на войната да получи Вльора и Канина¹⁶⁵.

И така, като се вземе под внимание положението в европейските провинции, както и събитията в османската столица Одрин през лятото на 1444 г. (за тях ще стане дума по-долу), ще се види, че властта на султана е изправена пред сериозна заплаха. Цялото това положение се следи в унгарския двор, където преценяват, че предпоставките за един успешен кръстоносен поход срещу османците са налице.

Първият подробен анализ на османската криза от лятото на 1444 г. е направен от проф. Фр. Бабингер¹⁶⁶. Той очертава последователността на събитията след Златишката битка, стъпките на Мурад II в посока на мирното уреждане на конфликтите в източна и западна посока и накрая - намерението му да се оттегли от престола, поставяйки начело на държавата сина си Мехмед. Но тъкмо оттеглянето от престола ще изостри кризата до краен предел.

Когато Мурад II започва преговорите за мир с противниците си в Европа, той нарежда да доведат в Одрин сина му принц Мехмед, който по онова време се намира в Маниса¹⁶⁷. Когато на 22 май 1444 г. Кириак се явява пред османския султан заедно с венецианския пратеник, той отбелязва, че принцът вече е заел място до баща си¹⁶⁸. След като на 12 юни Мурад потвърждава под клетва мирното споразумение в присъствието на унгарския пратеник, той решава да се отправи с войските си срещу Ибрахим бей Караманоглу, който заплашва османските територии в Анадола. На 12 юли султанът се прехвърля на малоазийския бряг¹⁶⁹, оставяйки за свои наместници в Одрин сина си принц Мехмед и великия везир Чандарлъ Халил паша. Въпреки че османците сключват мир с опасния противник от запад, в столицата Одрин витае страх и напрежение. Според „Писанието“ бейовете и пашите се опитват да предотвратят Мурадовия поход към Анадола, но без успех - очевидно, опасносттта откъм Европа тревожи много повече османските управляващи среди. Мурад поема срещу караманлиите с анадолските войски, изтегляйки от Румелия само еничерските съединения, които по онова време броят не повече от 5-6 хил. души¹⁷⁰. Султанът прилага в Анадола същата политика, която следва спрямо деспот Георги Бранкович в Румелия: без да води военни действия, Мурад склонява на големи отстъпки и подписва с противника мир в гр. Йенишехир¹⁷¹. В документа, с чийто текст разполагаме¹⁷², Караманоглу се задължава „да е приятел с приятелите на Мурад бей и сина му Мехмед бей и враг на техните врегове“. Освен това караманският владетел обещава всяка година да изпраща на османска служба военен отряд, начело с един от синовете си, с което потвърждава васалната си зависимост¹⁷³. Султан Мурад II удовлетворява основните искания на Караманоглу, които са и главната причина за неговите враждебни действия: той получава обратно бащините си владения Бейшехри, Сейдишехир, Оклук хисаръ и Акшехир, отнети от османците. Османският султан се прехвърля в Анадола на 12 юли и следователно договорът с Караманоглу е скрепен през втората половина на месеца. Според „Писанието“, от Йенишехир Мурад II се отправя към Михалич, където официално се отказва от престола в присъствието на бейовете и пашите от свитата му. Следователно султан Мехмед II застава на престола в началото на м. август 1444 г. Мурад се оттегля в околностите на Бурса, твърдо решен да посвети остатъка от живота си в служба на Бога¹⁷⁴. Неговата неочаквана стъпка - да повери престола на едно 12 годишно момче - твърде скоро донася тежки последствия. На практика държавата е обезглавена, започва криза на властта, в чийто ход около младия султан се формира политическа групировка, насочена срещу силната фигура на великия везир Чандарлъ Халил паша¹⁷⁵. Положението в столицата Одрин се усложнява твърде много, когато във всеобщия смут от оттеглянето на Мурад II и избухналите в града големи пожари се дочуват и вестите за планиран нов кръстоносен поход. Османските хроники не преувеличават много, когато твърдят, че главната причина, довела османските противници под Варна, е Мурадовото решение да повери престола на „едно дете“¹⁷⁶.

Поведението на Владислав през лятото на 1444-та предизвиква чувство на безпокойство и несигурност сред турското население на Одрин: от една страна кралят изпраща пратеници за преговори, а от друга - официално обявява нов кръстоносен поход. Паниката, обхванала османската столица, избухва с пълна сила тъкмо когато се разчува за похода на унгарския крал. Тогава по-богатите жители започват да напускат столицата и да се прехвърлят в Бурса¹⁷⁷ - още твърде пресен е споменът за кръстоносните успехи в зимния поход от 1443 г., когато малко не им достигна, за да се появят в полетата на Тракия и да поставят столицата под непоседствена заплаха. „Писанието“ също потвърждава атмосферата на напрежение в Одрин, която несъмнено окуражава османските противници. Още през лятото Кириак съобщава в писмата си, че около столицата се взимат предохранителни мерки, затяга се отбраната около града, бързо се копаят дълбоки ровове¹⁷⁸. В същото време населението от околните селища бърза да се настани в укрепения град. В тези напрегнати дни Халил паша и Хадъм Шехабеттин паша стряскат и без това измъчваното от страх население, решавайки да прехвърлят имуществата си в по-сигурната крепост Димотика. „Писанието“ съобщава, че сред хората тръгнали приказки, които бързо прерастват в стихийни изрази на масово недоволство¹⁷⁹. Избухват и безредици, придружени от насилия и убийства, предизвикани от сектата Хуруфи, за които до скоро не беше известно кога точно започват. Фр. Бабингер убедително доказа¹⁸⁰, че това става тъкмо в напрегнатото лято на 1444-та: изглежда трудната обстановка окуражава шиитските групировки към открити действия¹⁸¹. С причини от същия характер трябва да се обясни и големият пожар в Одрин, по време на който изгарят големият столичен безистен, венецианският склад и 7 хил. къщи¹⁸².

През същото това лято става още едно събитие, което доскоро беше неизвестно за изследвачите: След като Мурад II отстъпва трона на сина си Мехмед, принц Орхан челеби, който от доста време е при византийския император в Константинопол, се появява в крепостта Инджегиз в Източна Тракия. Оттам той се прехвърля в Делиормана с намерението да вдигне въстание. „Писанието“ подробно разказва този епизод, хвърлил в голям смут столицата, но приключил благополучно с обратното бягство на принца в Константинопол след намесата на румелийския бейлербей Шехабеттин паша¹⁸³. Събитията от начлато на август - оттеглянето на Мурад II от престола и въстанието на принц Орхан, не стигнат толкова бързо до Сегед, за да се приемат като повод за декларацията на крал Владислав от 4 август. Но е напълно възможно тези важни вести да са достигнали унгарския двор преди кръстоносната армия да поеме в поход (1 септември)¹⁸⁴. Колкото за напрегнатото положение в османската столица, то става известно в Унгария още през лятото. Да си припомним, че в писмото си от 24 юни Кириак съобщава за паниката в Одрин и спешните мерки за отбраната на града₁₈₅. „Повечето от войниците предпочитат да не се сражават“, пише той, добавяйки, че това положение ще бъде лично докладвано на краля от завръщащите се в Унгария пратеници¹⁸⁶. Ето по този неблагоприятен за османците начин се развиват събитията и в такива условия започват официалните разговори в Сегед.

Задачата на турските пратеници изглежда ясна и не твърде сложна: в тяхно присъствие кралят, сръбският деспот и Хунияди трябва да положат клетва, с което да потвърдят сключения в Одрин мир¹⁸⁷. Нека да напомним, че на 12 юни в Одрин след тежки преговори е постигнат договор за мир между османския султан Мурад II и упълномощения пратеник на крал Владислав. Султанът потвърждава мира под клетва, след което изпраща един от най-висшите си дворцови сановници в Сегед, за да вземе клетвата на унгарския крал. Според „Писанието“ Мурад II приема и потвърждава постигнатия мир едва след като получава категорични уверения от кралския пратеник, че кралят, деспот Бранкович и Хунияди ще се закълнат в спазването на мирния договор. Всъщност още в своето поверително писмо до султана Владислав съобщава, че очаква от Мурад II да потвърди под клетва клаузите по договора, като той ще стори същото пред султановите пратеници в Сегед. Султанът напълно спазва предложената му процедура и затова Фр. Пал с пълно основание твърди, че мирът е сключен още на 12 юни в Одрин. Това, което остава да свърши кралят по договора, не е нищо повече от една формалност¹⁸⁸. Халецки обаче твърди, че щом като кралят все още не е потвърдил под клетва „примирието“, тогава, според юридическите норми на тогавашната епоха, то няма и обвързваща сила. Очевидно авторът на тази теза се плъзга по формалния подход, понеже е твърде пристрастен към идеята си, че действията на краля не нарушават поетите обещания и ангажименти към насрещната страна. Всъщност Халецки на много места повтаря, че изразът coacta pax (договорен мир)¹⁸⁹ се отнася до договореностите от 12 юни¹⁹⁰, като с това иска да докаже, че по същество в Сегед не е сключен никакъв договор. Всъщност, когато Кириак и императорът пишат на Владислав да не потвърждава вече сключения Одрински мир, стават изразители на действителното състояние на нещата. Но в крайна сметка най-важното е, че турците възприемат договора от Одрин за сключен и без съмнение Мурад II преминава в Анадола, воден от тази мисъл. Новият султан Мехмед II пък съобщава в официалните си писма до мюсюлманските владетели, че баща му се оттегля от престола, след като сключва договори за мир¹⁹¹. И най-накрая, когато през лятото на 1444-та християнската флота достига до Проливите, турците заявяват на капитана на бургундските кораби, че са сключили изгоден мир и дори му показват текста на договора¹⁹².

„Писанието“ дава възможност да се уточнят следните важни моменти около хода на преговорите в Сегед: 1. По време на първата среща с Мурадовия пратеник кралят се държи така, сякаш не е наясно с дотогавашния ход на преговорите и със задачата на османската делегация; 2. Тогава османският пратеник Балтаоглу и деспот Бранкович поемат съдбата на преговорите в свои ръце. Османският представител обаче поставя категоричното условие кралят, деспотът и Хунияди да потвърдят с клетва валидността на договора; 3. Деспотът полага усилия да убеди крал Владислав в необходимостта от такава стъпка; 4. По време на втората среща с османския пратеник кралят настоява пред него Смедерево и останалите сръбски крепости незабавно да бъдат опразнени и предадени на Георги Бранкович, срещу което Балтаоглу твърдо настоява да получи клетвата на краля, деспота и Хунияди;

5. След като разбират, че османският пратеник е готов да предаде крепостите, крал Владислав, деспот Бранкович и Хунияди потвърждават с клетвата си мирния договор и го връчват на Балтаоглу; 6. Турският пратеник и Георги Бранкович отиват в Смедерево, крепостта е опразнена от османския гарнизон и предадена на сръбския деспот.

Всъщност „Писанието“ бърка, когато твърди, че османските пратеници се срещат с краля в неговата престолнина, т.е. в Буда. Но сведенията, които дава тази хроника за поведението и действията на унгарския владетел, напълно съвпадат с известните ни източници от християнски произход. По обясними причини те не споменават за презрителното отношение към Мурадовия пратеник. Кралят преценява позициите си като силни, поел е ангажимент да организира нов кръстоносен поход, тъй че е напълно разбираемо демонстративното му безразличие към османския пратеник. Като си припомним обаче, че Владислав участва тайно на преговорите в Одрин, доста вероятно е той да се държи по този начин съвсем умишлено. Вероятно твърдението на Андреас де Палацио, че деспотът и Хунияди сключват в Одрин договор с османците, без да се консултират с краля (rege inconsulto), произтича тъкмо от тук¹⁹³.

Западните източници и „Писанието“ са единодушни и в това, че сръбският деспот, който има най-голяма изгода от сключването на мир с османците, полага най-много усилия за благополучното приключване на преговорите. Според „Писанието“ той осъществява контакти с Мурадовия пратеник и води самостоятелни преговори с него. Тази подробност от османския източник ни отправя към хрониката на Длугош, според когото Бранкович и Хунияди тайно сключват мирен договор с османския султан, след което убеждават краля да го потвърди¹⁹⁴. Твърде вероятно е тогава, че след като деспотът получава уверения от османска страна за връщането на сръбските крепости - най-важната за него клауза от мирния договор - той вече усърдно настоява за скрепването му с клетвата на краля, Хунияди и неговата собствена. Защото преди Балтаоглу да даде уверения за крепостите, той несъмнено е поискал гаранции под формата на клетва, че военните действия няма да продължат. В писмото си до крал Владислав от 12 юни 1444 г. Мурад II съобщава, че задачата на неговия пратеник ще е да се увери в потвърждаването на сключения договор чрез клетвените декларации на краля, сръбския деспот и Хунияди¹⁹⁵. Тъй като тримата участват на Одринските преговори всеки със своя представител¹⁹⁶, то нормално султанският пратеник настоява клетва да положат и трите страни. От особено голямо значение е клетвата на самия крал, чийто пратеник в Одрин е най-важната фигура по време на преговорите. Без да получи кралската клетва Балтаоглу не би опразнил сръбските крепости, за да ги предаде на деспота. Така че Георги Бранкович ще да е положил много усилия, за да преодолее демонстративното безразличие на намиращия се под влиянието на кардинал Чезарини крал. Тази роля на деспота е разкрита много добре в „Писанието“.

И все пак, потвърдил ли е крал Владислав мирния договор с клетва? „Писанието“ се явява първият османски извор, даващ утвърдителен отговор на този въпрос. След като се изясни, че на 12 юни в Одрин е сключен мирен договор с османците, Халецки разгледа в светлината на този нов факт традиционните възгледи за събитията в Сегед и всички документални източници свързани с тях, за да стигне до заключението, че не може да става дума за сключен от Владислав мирен договор, а следователно и за клетвонарушение. Полският изследвач добавя, че турските извори също не съобщават такива неща: в тях се споменава само за мир, сключен със сръбския деспот¹⁹⁷. Когато обаче Халецки предлага своите заключения, „Писанието“ все още е неизвестно за науката - дотогава като най-сигурното доказателство за сключен от краля и потвърден с клетвата му мирен договор се сочеше неговата декларация от 4 август. Халецки разтълкува по нов начин този документ и заяви, че изразът „договор, скрепен с клетва“, се отнася до спогодба за мир, постигната в Одрин. Той сочи като доказателство резюметата от доклади, изпратени от венецианския сенат до адмирал Лоредано, а също и доклада на Палацио, в които няма и намек за сключен в Сегед мирен договор¹⁹⁸. Що се отнася до писмото на полския Сейм от 26 август, изпратено до Владислав, според Халецки в него също не става дума за сключване на договор¹⁹⁹. Най-накрая полският историк заявява, че тогавашните условия подтикват краля да не потвърждава мира от Одрин. Фр. Пал обаче не е съгласен с предложеното от Халецки тълкуване на изворите и заявява, че тъкмо тогавашните условия - бавното придвижване на кръстоносната флота, твърде благоприятните предложения за мир, както и засилването на настроенията в Унгария срещу нова война, са достатъчни основания за краля да потвърди договора²⁰⁰. Добровски също подкрепи възгледите на Пал и подлагайки на критичен анализ доводите на Халецки достигна до заключението, че мирният договор бил затвърден с кралска клетва²⁰¹.

Халецки счита, че в Полша версията за кралското погазване на клетвата е изфабрикувана и разпространена след Варненската битка от привържениците на Базелския събор, опозиционно настроени към папата и кардинал Чезарини. Пак според него същата роля в Западна Европа изиграва противникът на Чезарини - Енеас Силвиус Пиколомини (по-късно - папа Пий II, 1458-1464). Но един съвременник на събитията, какъвто е бургундецът Жан дьо Ваврен, категорично твърди, че договорът е нарушен от страна на краля - в този случай доказателствата на Халецки²⁰² вече изглеждат твърде недостатъчни. Наистина гръцките извори, както и турските документи, върху които ще се спрем по-долу, показват, че е напълно възможно договорът, за чието нарушаване постоянно става дума, да е този от 12 юни. Споменатият в писмото на византийския император като „pacis foedera“ мир²⁰³, несъмнено се отнася за юнския договор от Одрин. Но в едно свое писмо от Оршова с дата 22 семтеври 1444 г. кралят заявява, че няма да спази клетвата си, тъй като турците нарушават условията по мирния договор²⁰⁴. Този документ е достигнал до нас посредством едно погрешно копие²⁰⁵ и ако смисълът, който може да извадим от него е този, очевидно тогава разполагаме със свидетелство лично от самия крал, че е потвърдил с клетвата си мирния договор.

Западните източници ясно разкриват, че в Сегед кралят сключва, по-точно - потвърждава, мирния договор, след което го анулира. „Писанието“ от своя страна потвърждава това развитие на събитията и досега на няколко пъти се уверихме в каква голяма степен сведенията от османския източник съвпадат със западните извори. Вероятно тогава тази самостоятелна и подробна османска хроника също потвърждава, че в Сегед кралят полага клетва, а след това я нарушава.

Най-старият и важен документ относно преговорите в Сегед е една инструкция, изпратена на 9 септември 1444 г. до венецианския адмирал Алоизо Лоредано. Тя представлява резюме на два отделни доклада от папския представител в Унгария кардинал Чезарини от 12 август и от венецианския пратеник G. de Reguardatis от 14 август²⁰⁶. В инструкцията става дума за тайните преговори (practicae)²⁰⁷, които водят унгарският крал и сръбският деспот с турците („Писанието“ ни разказва техния смисъл). Венецианците се съмняват в резултатите от тези преговори и напомнят, че кралят и унгарската аристокрация са обещали да излязат през тази година в поход, за да унищожат турците. Според Халецки употребените изразни средства в този пасаж от инструкцията повтарят думите на краля от декларацията му в Сегед от 4 август за подновяването на войната. Разбира се също така, че преговорите продължават и след тази дата. В тази връзка Халецки се опитва да докаже, че сръбският деспот продължава преговорите самостоятелно, кралят пък не потвърждава никакъв договор, тъй като в онази част от инструкцията, където се говори за преговори, деспотът е споменат отделно, а там, където става реч за поход, няма дори и намек за негово участие²⁰⁸. От първия пасаж на инструкцията обаче се разбира, че както деспотът, тъй и кралят продължават преговорите. Тук от особено значение е съмнението, изказано относно резултатите от тези преговори - отчетена е възможността Владислав да се откаже от кръстоносен поход. Как така кралят продължава преговорите за мир, след като публично заявява готовността си за поход - това е въпрос, на който ще се опитаме да дадем отговор по-нататък, спирайки се върху двуличната политика на Владислав. Сега предстои да подложим на анализ кралската декларация от 4 август.

В своята декларация крал Владислав заявява, че е приел турски пратеници, които поискали от него „да сключи примирие с техния султан Мурад“. По-нататък се говори за „сключени, предстоящи за сключване, потвърдени с клетва или предстоящи за потвърждаване примирия и договори за мир, постигнати с турския султан, с негови представители или пратеници“²⁰⁹. Първи Прохазка разграничи „сключения и потвърден с клетва“ договор от този, който тепърва предстои да бъде потвърден. И действително, след като вече разполагаме с писмата на Кириак и с „Писанието“, знаем със сигурност, че на 12 юни в Одрин е сключен договор. В кралската декларация този договор е споменат в минало време, а бъдещето време се отнася за клетвата, която кралят следва да положи в присъствието на султанските пратеници²¹⁰. По този път на разсъждения още веднъж достигаме до извода, че на 4 август Одринският мир все още не е потвърден. Според Халецки, когато кралят говори в бъдеще време за преговори и сключване на договор, той има предвид продължаващите в този момент контакти на деспот Бранкович с османските пратеници, в резултат от които вероятно предстояло подписването на един отделен договор²¹¹. Само че тук не трябва да се забравя обстоятелството, че по онова време вестта за Одринския мир от 12 юни, както и за водените в Сегед преговори с турските пратеници, се е разпространила навсякъде, дори вече е успяла да обезпокои твърде много съюзниците на крал Владислав. Няма съмнение тогава, че кралят прави своята декларация от 4 август, за да разсее породилите се вече тревоги, потвърждавайки основната си цел - войната. Само че от изпратената до Лоредано инструкция се вижда, че венецианският Сенат не възприема кралската декларация като достатъчна гаранция. Сенатът отчита вероятността от положителен финал на преговорите и се опасява, че при такъв изход ще си навлече цялата неприязън на османската държава. Затова подчертава, че ще се ангажира с враждебни действия против османците, само ако кралят лично поеме в поход. В случай че преговорите приключат със сключването на мир, цялата вина за това следва да се прехвърли върху папата, не забравя да посъветва Сенатът. Интересно е поведението на Рагуза в тази ситуация. Републиката е присъединила вече корабите си към кръстоносния флот, но когато тамошните власти разбират за водените в Сегед преговори, те се обръщат с молба към краля Рагуза да бъде включена в клаузите на мирния договор²¹².

И така, по наше мнение тук може да се направи следният извод: на 4 август 1444 г. преговорите между крал Владислав, деспот Бранкович и османския пратеник Балтаоглу Сюлейман продължават. В техния ход османците се стремят да запазят някои сръбски крепости и сребърните рудници в Ново бърдо, но под натиска на краля се отказват. И както твърди полският хронист Длугош, преговорите приключват без особени затруднения²¹³.

По-горе споменахме, че според Халецки кралят не потвърждава мирния договор, но деспот Бранкович продължава преговорите с турския пратеник и подписва с него отделен мирен договор. В своя подкрепа полският историк изтъква обстоятелството, че от започването на контактите за постигане на мир през зимата на 1444-та, сръбският деспот постоянно играе главна роля при всички преговори, тъй като условията за мир са преди всичко в негов интерес²¹⁴. Като доказателство Халецки привежда следните текстове от една съвременна сръбска хроника: „През същата година [1444] на 15 август деспотът сключи мир със султана“²¹⁵. За събитията преди смъртта на крал Владислав при Варна се съобщава това: „През същата година деспот Георги си върна цялата сръбска държава с всичките ѝ земи, заедно със Смедерево, Къпиново и Ново бърдо, а на 22 август влезе в Смедерево“²¹⁶. Подобно на Миятович преди време, така сега и Халецки приема тези сведения като безспорно доказателство, че между сръбския деспот и султана е бил сключен отделен мирен договор.

Полският учен е прав, когато твърди, че преговорите с османците засягат твърде много интересите на Бранкович, а приключването им с договор за мир е главно негова заслуга. Както се каза по-горе, „Писанието“, както и други турски източници потвърждават това положение, дори отбелязват, че деспотът осъществява самостоятелни контакти с османците, за да осигури благополучното завършване на преговорите²¹⁷. Преговорите за мир започват от едно важно условие - възстановяването на сръбската държава. И това е съвсем разбираемо: главната причина за войната между османския султанат и унгарското кралство са сръбските територии, станали причина за съперничество между двете държави още преди смъртта на Стефан Лазаревич през 1427 г. Тъкмо защото е заинтересуван да възстанови ликвидираното от Мурад II деспотство, Георги Бранкович полага такива големи усилия за благополучното приключване на мирните преговори. Но конфликтът е между унгарците и османците. Тук не бива да се пренебрегва обстоятелството, изтъкнато в „Писанието“, че османският пратеник отказва да приведе в изпълнение която и да било клауза от мирния договор, преди пред него да се закълнат кралят, деспотът и Хунияди. Възможно ли е този пратеник, проводен със султански пълномощия да получи кралска клетва, в същото време да сключи отделен мир с деспота и да му предаде крепостите, без да е постигнал главната цел на своя господар - сигурен мир? На предните страници на дълго и широко се опитахме да обосновем причината за Мурадовите отстъпки и разбрахме, че тя е в голямото желание на султана да предотврати войната на Запад и да постигне с противниците си един траен мир: затова Мурад II толкова настоятелно държи крал Владислав и Хунияди да се закълнат в спазването на мирния договор. Това че кратката сръбска хроника не споменава редом с деспота унгарския крал, съвсем не означава, че Владислав не е потвърдил мирния договор. За турците най-важната клетва е тази на краля. За сръбския хронист пък най-важното събитие е, че деспотът сключва мир, в следствие на който си връща владенията. Всъщност, както разкрива „Писанието“, Георги Бранкович също полага клетва и потвърждава от свое име договора, както сторили кралят и Хунияди.

Според сръбската хроника договорът е подписан на 15 август и в течение на една седмица османците опразват сръбските крепости и ги предават на деспота, с което изпълняват задълженията си по мира. Това частично съвпада със сведенията на Длугош, който съобщава, че за връщането на крепостите е дадено едно удължение на срока от 8 дни²¹⁸. Според „Писанието“ след като кралят, деспотът и Хунияди полагат клетва, Балтаоглу и Бранкович тръгват от Сегед за Сърбия и щом пристигат, турският пратеник опразва крепостта Смедерево и я предава на сръбския деспот²¹⁹. Вероятно кралската клетва е дадена също на 15 август.

Току що умишлено не споменахме името на Янош Хунияди, тъй като е доста трудно да се определи неговото място и роля по време на мирните преговори в Сегед. Н. Йорга пише, че в Сегед кралят се въздържа от подписването на мирния договор под въздействието на Хунияди²²⁰. Според Angyal причината за анулиране на Сегедския мир е съюзяването на Хунияди с привържениците на военните действия срещу османците. Халецки пък обяснява, че първоначално Хунияди приема временно и привидно преговорите за мир с османците, но по време на разговорите в Сегед той вече е достигнал целите си и вече не мисли за потвърждаването на мира, дори се присъединява към привържениците на войната с османците²²¹. Всичко това обаче са предположения. Полският историк от XV в. твърди друго: от началото на преговорите до техния край Хунияди си сътрудничи със сръбския деспот и използва голямото си влияние върху крал Владислав, за да го накара да потвърди мирния договор с османците. Дабровски също се опира на предположенията, когато твърди, че в Сегед Хунияди действа като един искрен привърженик на мира, полагайки усилия договорът да бъде потвърден²²². Впрочем, след кралската декларация от 4 август Хунияди заявява, че ако не се яви на сборния лагер на 1 септември, ще се присъедини със закъснение от 4-5 дни. Според Дабровски така Хунияди демонстрирал нежеланието си да участва в поход²²³. „Писанието“ от своя страна съобщава, че той потвърждава с клетва спазването на мирния договор. В същото време Дука пише, че Хунияди се въздържа от полагането на клетва, заявявайки, че „не е владетел, а само един обикновен поданик“²²⁴. Тази версия, достигнала до византийския хронист, изглежда има някакви основания и те са в обстоятелството, че турският пратеник несъмнено е поискал от Хунияди да положи клетва. При всички случаи едно нещо тук е безспорно ясно: в тогавашните унгарско-турски отношения Хунияди е най-влиятелната фигура, упражнява голямо влияние върху краля и затова на него трябва да се гледа като на една от причините, щото събитията да се развият тъкмо така, както днес са ни известни. Твърде вероятно той е лицето, което зад кулисите направлява двуличната политика спрямо османската държава.

Тук от само себе си се налага един въпрос: как е възможно крал Владислав да положи клетва за спазването на условията по мирния договор с османците, след като на 4 август по тържествен начин се заклева да организира кръстоносен поход срещу тях? Тук трябва да си припомним как през лятото на 1444-та кралят не спира да обещава и да се кълне в предстоящ кръстоносен поход, като в същото време подхваща мирни преговори с турците. По думите на Пал той води двойствена игра не пред съюзниците си, а спрямо османците. Неговите ходове изглеждат така: през април 1444 г. кралят официално се заклева на кардинал Чезарини и венецианския пратеник, че през лятото ще потегли в поход срещу османците. За да предотврати удари в гърба си, той сключва примирие с император Фридрих III²²⁵. В същото време обаче, през м. април той изпраща свой пратеник за мирни преговори с османците в Одрин, като го снабдява със специални пълномощия. Скоро след това, на 2 юли, той потвърждава на съюзниците си, че скоро ще поеме в кръстоносен поход срещу турците, пресичайки Дунава близо до Никопол. На 7 юли пише писмо до Флоренция, в което съобщава, че е решен да премине през Дунава, за да „отхвърли исляма отвъд морето“²²⁶. На 15 юни заповядва сбор на армията в Наги Варад, но към края на месеца през Буда отива в Сегед, за да се срещне с турските пратеници (според Длугош - по настояване на Хунияди). На 24 юли пише на босненския крал, че е готов да тръгне в поход срещу мюсюлманите. Накрая в декларацията си от 4 август още веднъж официално обявява пред целия свят, че е готов да продължи войната срещу османската държава²²⁷.

В действителност военните приготовления и свикването на войската не протичат с нужната бързина. Шест месеца след Варненската битка Палацио ще напише, че това закъснение, довело до фаталното поражение на християнските войски, е причинено от изгубеното време за мирни преговори с османците²²⁸. Но „Писанието“, както и изложената току що последователност на Владиславовите действия показват, че кралят и неговото обкръжение в нито един момент не изоставят идеята за продължаване на войната. Следвайки двуличната си политика спрямо османците, кралят привидно потвърждава договора с тях, което върши под давлението на деспот Бранкович и вероятно - на Хунияди, надявайки се, че така ще спаси Сърбия. „Писанието“ недвусмислено разкрива обстоятелствата около потвърждаването на мира. Според хрониката, на първо време крал Владислав е напълно равнодушен към османската делегация, но в последствие отстъпва пред настойчивостта на сръбския деспот и склонява да се закълне в спазването на договора. Привлича вниманието и това, че кралят, преди да се врече, се осведомява дали пратеникът Балтаоглу има правомощия от султана незабавно да опразни и предаде Смедерево.

Както и преди да положи клетвата си, така и след това, Владислав очевидно счита, че този акт не представлява пречка пред плановете му за кръстоносен поход. Една любопитна подробност около церемонията по полагането на клетва се разказва в европейските исторически предания: турските пратеници настояват, че е редно кралят да се закълне върху свещения хляб (вероятно по внушение на намиращия в състава на делегацията грък на име Врана). Това искане обаче е отхвърлно с гняв под предлог, че се оскверняват християнските светини²²⁹. Тук не е трудно да разберем степента на недоверие у турските пратеници, които несъмнено вече знаят за кралската декларация от 4 август. Според психологията и политическия морал на епохата е допустимо, дори оправдано да се следва двулично неискрена политика спрямо противниците, особено пък ако те не са християни²³⁰. В същото време от османското оттегляне в Сърбия печели не само деспот Бранкович, а и Унгария. Биха ли те пренебрегнали политическите и военностратегическите преимущества, които случаят им поднася, заради морални принципи? Когато султан Мурад II окупира Сърбия през 1440 г., той подлага на обсада Белград и така поставя Унгария под непосредствена заплаха. С връщането на владенията на деспот Бранкович, в Поморавието се появява буферна държава, която, съхранявайки се и след Варненската битка, продължава да носи стратегически изгоди за Унгария. Както отбелязва унгарският историк Б. Хоман, по този начин унгарската отбранителна линия е изтеглена напред в поречието на Дунава²³¹.

„Писанието“ разказва как била нарушена кралската клетва и според хрониката Владислав престъпва думата си, подстрекаван от византийския император. Отначало императорът съобщава на унгарския крал и другите християнски владетели, че Караманоглу възнамерява да нападне османците и настоява, че моментът е твърде подходящ за кръстоносен поход към Балканите. След подписването на Одринския мир от 12 юни Йоан Палеолог пише второ писмо до краля, за да му съобщи, че турците се намират в трудно положение: султанът е поел в поход срещу караманлиите в Анадола и при едно внезапно нападение той не ще е в състояние да прехвърли обратно войските си в Европа, тъй като Проливите вече ще бъдат блокирани. Накрая император Йоан заплашва, че ако кралят изпусне този благоприятен случай, ще се оплаче на папата, да отлъчи Владислав от хриситянството.

Османците имат много привърженици във Византия сред противниците на унията с Папството. Те осведомяват султана за ходовете на византийския двор, дори го снабдяват с копия от императорската кореспонденция. Писмото, за което подробно разказва „Писанието“, по съдържание съответства на това, което византийският император изпраща на 30 юли до крал Владислав. Длугош представя в съчинението си латинския превод на това писмо и там съдържанието му е сходно на това, представено в „Писанието“: съобщава се, че Мурад II поел в поход срещу караманлиите и че точно сега му е времето за един кръстоносен поход²³². Разликата е, че тук няма заплаха с отлъчване от Църквата, както съобщава „Писанието“. В западната версия на събитията обаче се твърди, че кардинал Чезарини заплашва с отлъчване²³³. Дори това да не е вярно, може да се предположи, че след дадените клетви и обещания за кръстоносен поход, кралят отчита възможни неприятни последици за себе си, ако не удържи думата си. И най-после, Византия упражнява натиск върху кръстоносните среди посредством Папството: това изглежда дава основание на „Писанието“ да твърди, че император Йоан заплашва унгарския крал с отлъчване. Според османската хроника, след като кралят получава писмото на византийския император, свиква на съвет бановете и херцозите и решава да наруши клетвата си. Заслужава да се отбележи, че и според Длугош главната причина за нарушаването на кралската клетва е писмото на византийския император²³⁴. То обаче носи датата 30 юли и както считат Angyal²³⁵ и Халецки²³⁶ не е възможно да е стигнало преди Владиславовата декларация от 4 август. Според нас „Писанието“ с право поставя Византия начело сред подстрекателите, очевидно заради нейната дипломатическа инициатива на Запад и главната роля, която изпълнява в създаването на антиосмански съюз.

Според османската хроника по време на съвета кралят иска да разбере „дали е възможно, след като се помирихме с турчина и се заклехме в спазването на нашата дума, сега да нарушим мира?“ Владислав обсъжда положението с приближените си, за да решат всички накрая - кръстоносен поход. Според западната версия кардинал Чезарини освобождава краля от положената клетва, изтъквайки, че мирен договор с мюсюлмани се счита за недействителен, ако не е одобрен от папата²³⁷. „Писанието“ съобщава, че на кралския съвет Хунияди защитава идеята войната да бъде продължена. Вече отбелязахме по-горе, че от наличните сведения е трудно да се определи линията на поведението му. Според Длугош, Хунияди се присъединява към привържениците на войната, когато му обещават, че ще получи българската корона след успешното приключване на кръстоносния поход²³⁸.

Известно е, че кралят пише писмо на полския Сейм, който настоява за неговото завръщане в страната и за спазването на мира с османците²³⁹. В това писмо с дата 22 септември 1444 г. Владислав обяснява, че е нарушил дадената клетва, защото османската страна не съблюдава клаузите по мирния договор: някои от сръбските крепости не са върнати, синовете на сръбския деспот не са освободени от плен, а част от земите на Бранкович продължават да са под османска окупация. Според Длугош, османците не спазват получената отсрочка от 8 дни за освобождаването на част от крепостите, като закъсняват над 12 дни²⁴⁰. Знаем обаче, че деспотът влиза в старата си столица Смедерево на 22 август²⁴¹. Възможно е една от крепостите, с чието връщане османците закъсняват, да е Голубац - видяхме, че те трудно се съгласяват да отстъпят тази твърдина. Възможно е да се мисли тогава, че турският пратеник Балтаоглу известно време се колебае дали да предаде Голубац. Това пък дава възможност на Владислав да изтъкне пред полския Сейм закъснението като повод за нарушаване на кралската клетва.

Длугош, както и всички останали извори свидетелстват, че в крайна сметка османците изпълняват всички условия по мирния договор²⁴². В декларацията си от 4 август крал Владислав обещава да премине през Дунава на 1 септември 1444 г. Напълно уверен в победата си²⁴³, той се прехвърля през реката между 18 и 22 септември. Има сериозни основания да се мисли, че това голямо закъснение на кръстоносния поход е предизвикано умишлено от Янош Хунияди²⁴⁴.

Обединените усилия на християнския свят, насочени към спасяването на Югоизточна Европа и Константинопол от османците, завършват с пълен крах под Варна на 10 ноември 1444 г. Някои изследвачи възприемат тази битка като един исторически епизод, но се налага да се съгласим с онези историци, които възприемат това събитие като повратна точка в историческото развитие на Източна Европа. Според Пал, Варненската битка ознаменува края на Византия²⁴⁵. А съдбата на Константинопол става ясна именно на това място и на тази дата. Всъщност тази битка „предопредели по-нататъшната петвековна история на Балканите под турско господство“. Според Халецки този „последен поход на Средновековието“ едновременно е и първият съюз на народите от Новото време срещу османците. „В същото време неуспехът на кръстоносната армия прави неизбежно падането на Константинопол и установяването на османската власт над целия Балкански полуостров“²⁴⁶. Както италианските държави възприемат Константинопол като ключов камък в изградената от тях търговска империя в Източното Беломорие и Черно море, по същия начин османците гледат на византийската столица като на ключ към свързването на Анадола и Балканите в огромна сухопътна империя. Така Византия - вече само на думи империя²⁴⁷, а всъщност град, приютил зад стените си 40-50 хил. души²⁴⁸, изпада в безнадеждно положение. Този град е изправен пред съдбовно развитие на събитията: или да стане столица на сухопътна мюсюлманска империя или пък център на морската империя на римокатолическия свят. Според съвременника на тези събития - византийския хронист Дука, гражданите оценяват тези перспективи така: по-добре в центъра на Града турска чалма, отколкото латинска митра²⁴⁹. Голяма част от византийското население ненавижда латинците²⁵⁰, но императорът и висшите дворцови среди не виждат друг изход от трудната ситуация, освен да се държат за Запада. Както на времето Солун бе отстъпен на Венецианската република, така сега изглежда напълно вероятно Византия да падне в ръцете на европейския Запад. Един Константинопол, завладян от католическия свят, означава разгром за османците - остане ли Румелия отделена от Анадола, тогава с османската държава е свършено. От бъдещето на Константинопол зависи каква ще е по-нататъшната съдба на век и половина османски завоевания и битката при Варна трябва да реши тъкмо този въпрос.