Принц Аляеддин привлича симпатиите и одобрението на всички⁸. През лятото на 1443 г. Караманоглу Ибрахим бей предприема в Анадола настъпление срещу османците и тогава младият принц получава възможност да прояви качествата си на воин. Баща му с половината от румелийската войска се прехвърля в Анадола, пращайки заповед на сина си в Амасия да поеме срещу противника със своите отряди. В хода на този конфликт, който причинява в районите на Коня и Ларенде невиждани дотогава разрушения и насилия, Аляеддин челеби командва предните османски отряди. Караманоглу Ибрахим бей е принуден да се откаже от териториалните си претенции и получава мир, след като се обявява за османски васал⁹. На връщане от бойното поле принцът придружава баща си до Бурса и оттам се отправя за Амасия.

Султан Мурад II се завръща в столицата Одрин, където го очаква страшна вест: голяма и силна армия, начело с Янош Хунияди, унгарския крал Владислав и сръбския деспот Георги Бранкович се прехвърлила през Дунава и навлязла в османските предели (октомври 1443). Съвсем скоро от Амасия ще пристигне и грозната вест за смъртта на принц Аляеддин. Така започва периодът на политическа криза, довел султан Мурад II до мисълта да се откаже от престола в полза на сина си Мехмед челеби.

По всичко личи, че за да бъде спряно това неочаквано настъпление на християнската войска, са нужни много усилия. Току що завърналата се от поход войска (включваща преди всичко спахии на тимар, войнуци, мартолоси, корпусите джерахор, яя и мюселлем), вече ce е пръснала по домовете си. Тук не трябва да се пропуска обстоятелството, че през този период основните османски бойни сили са съставени главно от изредените по-горе военни подразделения¹⁰. Онези войскари, които султанът смогва трудно да свика под знамената, са с много нисък боен дух, така че Мурад II успява да спре противника едва при Златишкия проход и то благодарение на еничерите¹¹.

Напредването на противника по главния път за Одрин създава твърде напрегната ситуация в държавата и тъкмо в този момент започват опасни разногласия във войската. Турхан бей става изразител на настроенията сред подразделенията по граничната периферия (удж), които твърдят, че няма възможност да се противостои на толкова силен противник. Те са готови да избягат от бойното поле, преди още да са влезли в допир с противника¹². По този повод избухват остри противоречия между Турхан бей и румелийския бейлербей Касъм паша, в които е принуден да се намеси и самият султан. Последвалите поражения още повече задълбочават разногласията. „Писанието“ и всички останали османски извори са единодушни, че бездействието на Турхан бей е главната причина за претърпените неуспехи и отстъплението пред противника.

Не е за първи път, когато удж бейове като Евреносовци, Малкочовци, Михаловци и др., преследвайки свои лични интереси, пренебрегват целите и намеренията на централната власт. По времето на султан Мурад II тези фамилии наподобяват един вид османска феодална аристокрация¹³. Напълно е възможно да кроят отделни сметки със сръбския деспот Георги Бранкович. Те са пак хората, които подкрепят принц Мустафа - съперник на Мурад II за престола през първите години от управлението му. Тогава султанът успява да се задържи на власт, само след като сторил отстъпка на удж бейовете, освобождавайки от затвора техния човек Мехмед бей Михалоглу¹⁴. Според „Писанието“ след първите поражения от кръстоносците, султанът категорично заявява, че на удж бейовете повече не може да се има вяра, припомняйки всички техни предишни грехове. Подир Златишката битка, на път за Одрин, Мурад II е силно разгневен на хората си: „Никъде по пътя не спря. Непрекъснато вървеше, без да обръща внимание на никого от бейовете и без да ги поглежда“¹⁵. В Одрин султанът приключва въпроса с Турхан: по заповед на великия везир Халил паша капъджи башията Балтаоглу арестува бея, след което Мурад II нарежда да го запрат в тъмница в град Токад. Така султанът окончателно си разваля отношенията с удж бейовете, наричани от него „румелийци“. Как се отразява това върху положението в Румелия, споменахме в предната глава - избухват въстания в Албания, Тесалия и Стара Сърбия, които напълно разстройват вътрешния ред в провинцията. При Златица гладът и студът помагат на османците и омаломощеният противник започва да отстъпва. По време на обратния си марш обаче унгарците успяват да заловят в плен Махмуд челеби - зет на султана и брат на великия везир Чандарлъ Халил паша. Така кръстоносните се оттеглят победоносно и този успех на Янош Хунияди и младия унгарски крал предизвиква радост и надежди в цяла Европа. Навсякъде витае надеждата, че твърде скоро турците окончателно ще бъдат прогонени от Балканите чрез един последен кръстоносен поход и наговата подготовка започва непосредствено.

В тези трудни условия на външна опасност и вътрешна опозиция от страна на „румелийците“, султан Мурад II е изправен пред необходимостта да стори значителни жертви, за да съхрани престола за единствения останал му наследник след тежката загуба на принц Аляеддин - 12-годишния принц Мехмед челеби. Тъкмо в този момент султанът се обръща към миролюбивата политика, водена от неговия баща султан Мехмед I.

За да се разбере смисълът на по-нататъшните действия на владетеля, е нужно да се запознаем с някои черти от неговия характер. Този османски султан е известен като добросърдечен и чувствителен човек. Внукът на шейх Бедреддин се среща с него през 1448 г. и остава впечатлен от Мурадовото великодушие, откритост на характера и весел нрав¹⁶. В същото време султанът е пристрастен към удоволствията и развлеченията. Изворите единодушно свидетелстват, че той има слабост към виното, а честите увеселенията с много алкохол и музика приключват с пиянство¹⁷. В една хронологическа таблица, съставена в годините на неговото управление¹⁸, е отбелязяно, че когато се възкачвал на престола се носел аромат на зюмбюли, „поради което нашият падишах е отдаден твърде много на веселбите и развлеченията“. Брокиер, който среща Мурад II през 1432 г., на няколко места в съчинението си споменава за пиянството на османския владетел¹⁹. След последните беди, сполетели държавата, тази слабост на султана дава повод за засилване на приказките по негов адрес. Дали това не е причината, поради която Мурад се оттегля в усамотение, за да дири прошка за греховете далеч от светската суета?

В същото време извори от най-различен произход съобщават, че в личните си отношения османският владетел е човечен и състрадателен, подчертава се неговото миролюбие и отвращение от войната, склонността му към уреждане на проблемите чрез преговори²⁰. Той не е султан-завоевател, както Баязид I или пък като сина си Мехмед II: войните, които е принуден да води, са за опазване авторитета и интересите на държавата. Характера му на владетел се формира през годините, прекарани в Амасия в обкръжението на хора на науката, литературата и изкуството. Самият той пише поезия и се занимава с калиграфия. Твърде възможно е тогава този човек, носещ в душата тежката болка от загубата на сина си, оскърблението и гнева от непокорството на войската, на връщане към столицата Одрин след тежката битка с кръстоносците в балканските проходи, да е взел решение за оттегляне от престола. Дори може да се мисли, че в условията на всеобща опозиция спрямо личността му султанът възприема тази стъпка като наложителна.

В същото време османските и византийските извори съобщават, че смъртта на принц Аляеддин хвърля Мурад II в дълбок траур²¹. Византийският хронист Дука вижда пряка връзка между тази смърт и Мурадовото оттегляне от престола. Всъщност гибелта на принц Аляеддин представлява загадка за историята. Халкокондил, също като Дука съвременник на събитията, твърди, че Аляеддин пада от кон по време на лов и загива²² - същата съдба сполетяла на времето и султан Орхановия син Сюлейман челеби²³. Останалите извори обаче, включително и османските хроники, не хвърлят светлина върху проблема. „Писанието“ например впечатлява с това, че въобще не споменава за Аляеддин, поставяйки в центъра на събитията брат му Мехмед. Турският историк X. Хюсамеддин, без да посочва източник твърди, че принцът е удушен заедно с двамината си малки сина²⁴. Един намек в хрониките на Нешри и Кемал пашазаде сякаш потвърждава твърдението на Хюсамеддин: по време на Варненската битка командирът на еничерите Куртчу Доган влязал в разпра с Караджа бей - анадолски бейлербей и вуйчо на принц Аляеддин, който задържа коня на султан Мурад, опасявайки се, че владетелят ще се оттегли от бойното поле. Еничерът изкрещял на Караджа бей следното: „Ти, дето направи да убият принц Аляеддин, сега срещу нашия господар ли си се прицелил?“²⁵ Засега не разполагаме със сведения, които да хвърлят светлина върху думите на Куртчу Доган. Не е известна и някаква причина, която да е повод за убийство на принца²⁶. Караджа бей пък запазва поста си след Алаяеддиновата смърт... Така или иначе, единственото, което със сигурност знаем е, че Мурад II е силно привързан към сина си и неговата смърт хвърля владетеля в дълбок траур. Три години след това събитие султанът пише в своето завещание: ,,...и заповядвам след като умра, тялото на моя покоен син да бъде положено до моя гроб“²⁷.

След смъртта на Аляеддин единственият наследник на престола остава принц Мехмед²⁸. Според „Писанието“ след Златишката битка султан Мурад II нарежда принцът бързо да бъде доведен от Маниса в Одрин. Когато принц Мехмед наближава Одрин, „паши и бейове, мало и голямо, излезе да го посрещне и го прие с почести“²⁹. Кириак съобщава, че когато на 22 май 1444 г. се явява с посланиците на унгарския крал на аудиенция при Мурад II, синът му „Челеби Мехмед“ присъства на церемонията заедно с всички паши от Султанския съвет³⁰. В Одрин османският владетел сключва мир, правейки големи териториални отстъпки на противниците си, след което през м. юни се прехвърля в Анадола.

Няма съмнение, че първото Мехмедово възкачване на престола става в периода между Златишката и Варненската битки³¹. Историческите извори, които стоят най-близо до това събитие, са хронологичните таблици и затова ще се спрем първо на тях. Според таблицата от 1445-1446 г. Мурад поставя сина си на престола преди похода срещу караманците. В таблицата от 1452-1453 г. се казва, че „...султан Мурад възкачва на престола сина си султан Мехмед“ преди да се прехвърли в Анадола за поход срещу Караманоглу. Тази хронология се потвържада и от документални свидетелства. В писмо до египетския султан, известяващо за победата при Варна, събитията са подредени в следната последователност: а) християните се събират при папата в Рим, за да организират кръстоносен поход; б) Златишката битка от 1443 г.; в) отказ на Мурад от престола и оттеглянето му в Бурса; г) навлизане на кръстоносните войски на Балканите и битката при Варна. В писмото се съобщава, че сражението с кръстоносците станало непосредствено след Мехмедовото възкачване на престола³².

В едно писмо, което се приписва на Байсунгур от династията на Тимуридите³³ се казва, че оттеглянето на Мурад от властта станало след „битката с неверническите войски“. В същото време обаче, писмата, известяващи за османската победа при Варна, съобщават, че Мурад отстъпва престола преди Варна. Няма съмнение тогава, че в приписваното на Байсунгур писмо става дума за Златишката битка, а неговият повод е поздравление по случай Мехмедовото възкачване на престола, за което Тимуридите били писмено известнени от османците преди това. В посланията за победата под Варна, които османците изпращат до Караманоглу и Шахрух, събитията са подредени така: а) султан Мурад II се отказва от престола; б) подписване на мирни договори с християнски и мюсюлмански владетели; в) Мурад се прехвърля в Анадола, за да се оттегли в усамотение; г) кръстоносната армия настъпва на Балканите и Варненската битка. Дори в посланието до Караманоглу ясно е заявено, че през пролетта на 1444 г. Мехмед получава престола от баща си.

Най-старият известен документ на султан Мехмед II е от 10-19 юни 1444 г. Това е едно послание до владетеля на Ерзинджан Кълъч Арслан, в което името на Мехмед II не е отбелязано, но отговорът е изпратен до „султан Мехмед хан“³⁴.

При положение, че посланието е съставено от името на Мехмед II, то тогава излиза, че в началото на юни той вече е официален османски владетел. Съществува мнение, че Мехмед II, вече в качеството си на владетел, отсякъл медна монета³⁵ с дата 847 г. по мюсюлманското летоброене³⁶. Някои изследвачи изказват съмнения относно коректното разчитане на датата, други пък настояват, че тя е точна³⁷. Годината 847-ма по мюсюлманското летоброене приключва на 19 април 1444 г. по Христа. Още през зимата на 1444-та Мехмед челеби е извикан в Одрин и през пролетта той вече със сигурност е в османската столица, а през май заема място до баща си по време на мирните преговори с посланическата делегация на унгарския крал. И накрая, в „Декларацията за взаимна вярност“, подписана от османците и караманците през юли 1444 г., Караманоглу Ибрахим бей поема задължения към „Мурад бей и Мехмед бей“; появата на титлата „бей“ до името на Мехмед в един официален документ, е многозначителна. В крайна сметка, като сравним всички тези документални свидетелства със сведенията от хрониките, може да заключим, че още през пролетта на 1444 г. Мехмед челеби и поставен на османския трон от баща си Мурад II³⁸.

В същото време ясно личи, че Мурад не прехвърлил веднага всички владетелските правомощия върху сина си. На 12 юни 1444 г. подписва мирен договор с унгарците и изпраща от свое име писмо до унгарския крал³⁹, а през юли с.г. сключва в Анадола мир с караманците от свое и от името на сина си⁴⁰. Освен това известни са медни монети, отсечени на името на Мурад II през 848 (20. IV. 1444 - 8. IV. 1445) г. Най-ранните известни сребърни монети пък, отсечени на името на Мехмед II, също са от 848 г. по мюсюлманското летоброене⁴¹. В такъв смисъл самостоятелното управление на Мехмед II започва от момента, в който баща му се отказва от трона в присъствието на еничерите и приближените му бейове. Това става в анадолския град Михалич в края на юли или началото на август 1444 г. Нека да напомним как протекли събитията: Мурад II се прехвърля на анадолския бряг в началото юли. В писмото на византийския император до унгарския крал Владислав се съобщава, че на 12 юли Мурад прекосил Проливите и минал в Анадола⁴². Според „Писанието“ след като подписва мир с Караманоглу, той се отправя с войските от Йенишехир към Бурса, престоява там няколко дни, после излиза на полето при Михалич. Тук, в присъствието на командващия еничерската армия Хъзър ага и на други бейове, Мурад II официално се отказва от трона с думите: „Вижте, бейове и паши! До този момент аз бях вашият падишах. От сега нататък ваш падишах става моят син. И корона, и трон, и звание - всичко отстъпих на сина си, него да знаете за падишах!“ Всичко това - подписването на мира с Караманоглу в Йенишехир, връщането в Бурса и няколкодневния престой там, отиването до Михалич, където става и самото отказване от престола - вероятно е отнело на Мурад 3-4 седмици. Това вече е сигурна отправна точка за определяне времето на официалното възцаряване на Мехмед II, но нека все пак видим какво може да ни дадат и други източници.

Султан Мехмед II трябва да осведоми за възцаряването си другите мюсюлмански владетели, в това число и султана на египетските мамелюци Чакмак, при когото изпраща свой посланик. Какво се случило в Египет може да научим от местните хронисти. Ибн Тагрибирди съобщава, че на 13 януари 1445 г. пред Чакмак се явил посланик от страна на Мехмед бей, поднесъл дарове и го осведомил, че султан Мурад II се отказва от престола в полза на сина си и желае египетският владетел „да държи под око“ младия османски султан⁴³. Същият източник съобщава, че на 1 април 1445 г. в Кайро пристигнала османска посланическа делегация с цел да осведоми за победата в битката при Варна. Между двете посланически посещения в Египет има период от 2 месеца и половина. Варненската битка се състояла на 10 ноември 1444 г. и върнем ли се 2 месеца и половина назад, ще разберем времето на Мехмедовото възцаряване - края на август. Ясно е, че тези изчисления се основават на предположението, че делегациите се отправили на път непосредствено след събитията и пътешествието им продължило едно и също време. Все пак важното тук е това, че резултатът се покрива със сведенията от другите източници.

Послания за възцаряването на Мехмед II са изпратени и до други големи мюсюлмански владетели, сред които са и Тимуридите. Разполагаме с отговора на османско послание, за което по грешка се счита, че е адресирано до Байсунгур Мирза⁴⁴. Във въпросния отговор вниманието привличат следните редове: „...със задоволство посрещаме вестта, че емир Мурад е поверил на Вас султаната и управлението на държавата“. По-нататък става дума за Мурадовото оттегляне в усамотение, за да дири прошка за греховете си. На това от османска страна се отвръща, че Мехмед II ще следва праведния път на мюсюлманската вяра⁴⁵.

Всеки един нов мюсюлмански владетел трябвало да уведоми ислямския свят за възкачването си на престола. Но посланията, които разпращат османците във връзка с това събитие, носят по-особено значение. Те трябва да съобщят, че законният владетел се отказва от престола в полза на едно дете; посланията трябва не само да съобщят за тази промяна, но и да убедят мюсюлманските владетели да я приемат. В този дух османският пратеник до мамелюшкия султан отправя молба към египтския владетел да проявява интерес към действията на младия падишах. Затова тук се налага да изтъкнем следното важно обстоятелство: задачата от първостепенна важност пред Мурад II е, докато все още е в силата си, здраво да закрепи своя син върху престола⁴⁶.

След декларацията от Михалич за отстъпване на трона, свитата на владетеля - еничерски командири и бейове, поема към Одрин, а Мурад II се оттегля в околностите на Бурса с намерението да се посвети на праведен живот в усамотение и молитви. Както старите хроники, тъй и модерните изследвания, изградени върху техните сведения, са категорични, че след първото Мурадово оттегляне от престола, той се установява в Маниса⁴⁷. Само византийският хронист Дука - съвременник на събитията, представя една вярна хронология на събитията, според която Мурад се оттегля в Бурса за уединен живот преди Варненската битка и след като вече е отстъпил престола на сина си⁴⁸. Друг византийски хронист - Халкокондил, вярно отбелязва, че той напуска светския живот, заобиколен от духовници и отшелници, но погрешно отправя това събитие към периода след Варненската битка⁴⁹: след Варна Мурад ще се отдаде на „пиене и ядене“ в Маниса. Очевидно съществува объркване в хронологията, според което събития, последвали оттеглянето от престола, се отпращат след битката при Варна и обратното. Спорад „Писанието“ след декларацията си в Михалич Мурад II остава в района. Това се потвърждава и от известната нам документация: в разпратените до мюсюлманските владетели послания за победата при Варна, Мехмед II съобщава и това, че Мурад му е отстъпил трона, посвещавайки се на „отвъдното и вечността“. В посланието до египетския султан нещата са казани конкретно и ясно: през 1444 г. султан Мурад II, презрял светския живот, се отказва от престола в полза на сина си и се оттегля „в района на Бурса“⁵⁰.