СУЛТАН МЕХМЕД II ЗАВОЕВАТЕЛЯ

ПРЕДИ ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

Твърде скоро развоят на събитията разкрива пред Мурад II каква голяма грешка е сторил, отказвайки се от престола в полза на своя син. Жертвите и отстъпките, които той извършва с цел постигане на мир, са изтълкувани от противниците като очевидна слабост на османската държава и те засилват приготовленията си за война. Най-напред Мурад II изпада в дълбока заблуда, че като сключва в Одрин мир с унгарците, той си осигурява спокойствие от запад. В предходните части на изложението се постарахме да разкрием, че противникът използва мирните преговори за протакане и печелене на време. Кръстоносците усилено се стягат за война, считайки, че моментът е изключително подходящ да прогонят турците от Балканите. От друга страна Константинопол всякога е бил убежище за представители на османската династия, претендиращи за османския престол (т. нар. дюзмета), които само изчакват удобния случай чрез въстание в Румелия да заграбят властта. Днес без никакво преувеличение може да се каже, че борбата за престола между наследниците на султан Баязид I, започнала след неговото поражение в битката под Анкара през 1402 г., приключва едва със завладяването на византийската столица.

Вече споменахме, че най-важната причина Мурад II да се оттегли от властта, е да закрепи сина си Мехмед на престола като признат от поданиците законен владетел. Той се надява, че така ще сведе до минимум опасността от претенциите на дюзмето, укриващо се в Константинопол. В един момент, когато най-накрая успява да сключи мир с противниците си на изток и запад, султанът решава, че вътрешната обстановка вече е достатъчно стабилна, за да осъществи плановете относно единствения си наследник принц Мехмед. Но едва оттеглил се от престола, откъм Константинопол се появява дюзмето на име Орхан¹, което с помощта на византийския император стъпва в Източна Тракия. Тук той разчита, че населението ще се присъедини към него, но след като това не става, се прехвърля в Делиормана и овладява положението отвъд Балкана. Тази вест хвърля в тревога централната власт в Одрин и Касабзаде Махмуд бей е изпратен с писмо до Мурад II, с което го молят спешно да се върне обратно в столицата. Румелийският бейлербей Шахабеддин Шахин паша е натоварен да залови дюзмето. Бейлербеят завардва всички пътища, водещи към Константинопол, след което изпраща към Делиормана войска, начело с Коч Хюсеиноглу. Самозваненецът се оказва в затруднено положение, прехвърля се по море до Мидия, откъдето се добира до византийската столица. Този епизод с претендента за османския престол несъмнено е част от плана на византийския император и неговите съюзници за оказване на военен натиск върху османците от всички страни. Османските извори не са словоохотливи или направо отминават с мълчание случая с Орхан, въпреки че той оказва сериозно влияние върху османската политика чак до 1453 г. Неуспехът на тази акция се дължи на това, че претендентът за османския престол обслужва чужди враждебни намерения и затова не е в състояние да увлече след себе си достатъчно последователи. Османците пък, които по онова време се намират в съдбовна за тяхното оцеляване криза, според Халкокондил се отвращават от каквито и да било вътрешни борби².

На 18-22 септември кръстоносната армия преминава през Дунава³. Вестта за нахлуването в османските територии скоро достига Одрин и неопределеността и тревогата, които владеят столицата през цялото лято, избухват в истинска паника. Представителите на властта не знаят какви мерки да предприемат за защита на града, чиято обсада чакат да започне всеки момент. Столичното население, измъчено от едно кърваво религиозно въстание през лятото и от пожар, изпепелил безистена и много квартали, не крие своето недоволство. В тази опасна обстановка държавната администрация начело с великия везир Чандарлъ Халил паша не вижда никакъв друг изход, освен бързо да върне Мурад II обратно в Одрин.

Междувременно обаче между пашите се зараждат разногласия. Приближените на младия султан Мехмед II, всъщност хората, които искренно желаят той да се закрепи върху престола, искат незабавни мерки за посрещане на неприятеля. Друга част от централната администрация начело с Халил паша счита, че това е неправилно и се противопоставя на спешните мерки. Междувременно се разчува, че противниковите войски се готвят за десант по черноморското крайбрежие. Взето е решение младият султан да остане в столицата, а баща му спешно да бъде извикан обратно⁴. Първоначално Мурад не желае да се раздели с уединението си: „Имате си владетел, оправяйте се!“ - рекъл⁵. Но когато при него се явява Касабзаде Махмуд, той не може да устои пред настойчивостта и трогателните думи на бея и накрая склонява⁶. По негово нареждане великият везир трябва да го посрещне с еничерите на място, наречено Гьоксу⁷. Вестта за скорошната Мурадова поява в Одрин вдъхва кураж на столичното население. „Писанието“ съобщава: „...всички бейове се зарадваха и засмяха. Всекиму дойде умът в главата и забързаха с разумни приготовления“⁸. Мурад II спешно събира анадолската си войска (спахии, азеби, местното опълчение - пешаци и конница) и поема към Румелия. Планът му е на първо време да заблуди противниковата флота и затова отпраща голяма част от силите си към Галиполи, където чакат специални морски съдове, за да ги прехвърлят на европейския бряг. Сам той бързо се насочва към Босфора и ненадейно се появява на азиатската страна на Пролива, която днес се пада срещу Румели хисар. По това време великият везир Халил паша чака „с еничери, топове и много оръжия“⁹ в Източна Тракия при крепостта Иджегиз. Щом получава вест, че Мурад II вече е на отсрещната страна, той се явява на брега около днешния Румели хисар и разполага артилерията си. Артилерия е разположена и на оттатъшния азиатски бряг и тъй Босфора се оказва под кръстосан огън¹⁰. Само два византийски кораба правят опит да попречат на Мурадовото прехвърляне¹¹. В същото време кръстоносният флот охранява Галиполския пролив, откъдето се очаква да се прехвърли турската войска^12. Според „Писанието“ един от византийските кораби е потопен от османската артилерия, командвана от Саруджа бей, а вторият, след като получава тежки повреди, се оттегля към Константинопол¹³. Благодарение на това Мурад безопасно се прехвърля с един „франкски кораб“¹⁴ на отсрещния бряг. По такъв начин турците печелят голяма стратегическа победа, която напълно обърква плановете на кръстоносците. Първоначално Мурад успява да заблуди противника, след което, може би за първи път във военната история, Босфорът е преграден с артилерийски огън. Повечето западни историци, които изследват Варненската битка, пишат, че османският успех на Босфора, предрешил изхода на кръстоносния поход, всъщност се дължи на неблагоприятната посока на вятъра¹⁵.

Прехвърлянето през Босфора става на 20 октомври 1444 г. или на 7-мия ден от месец реджеб 848 г. по мюсюлманското летоброене¹⁶. Щом стъпва на румелийска земя, първата работа на Мурад е да награди командира на артилерията Саруджа, допринесъл твърде много за благополучния край на операцията, след което праща адютанта си да отнесе добрата вест в Одрин¹⁷. Не след дълго анадолската армия, чиито път е отрязан от кръстоносната флота при Галиполи, също успява да се прехвърли на европейския бряг. Морският капитан Кара Рахманоглу Хамза¹⁸ вдигнал на свещена война за вярата (газа) населението от района на Измит, скоро е събрана „огромна флота“, която прогонила кръстоносците от Пролива¹⁹. Прочее, не може да има съмнение, че откъм Анадола придошли много бойци. Само един пример: по страниците на регистър на населението от района на Айдън (1455 г.) твърде често се среща бележката „загинал в битката при Варна“²⁰.

Щом Мурад II наближил Одрин, държавните мъже и въодушевеното столично население излизат да го срещнат, но старият султан не влиза в града, а остава на лагер в околностите му²¹. „Писанието“ ни съобщава следното за тези събития: „Ала принцът наново седна на престола и взе да заповядва. Той нареди да поканят при него великия везир Халил паша и му каза: „Помоли баща ми да остане и да пази Одрин от константинополските неверници, а аз да поема срещу унгарските неверници и да водя война за вярата!“²². Излиза, че по време на няколкодневния лагер в околностите на Одрин е имало доста разисквания около въпроса кой да бъде главнокомандващ. Изглежда Мурад II съвсем преднамерено се въздържа да влезе в Одрин. В същото време Чандарлъ Халил паша се отнася към него като към действащ султан. Според „Писанието“ великият везир заявява на младия Мехмед II: „С Божията помощ нашият падишах си дойде! Отсега нататък нему принадлежат всички планове и каквото той каже, това ще стане!“ Халил паша казва още на Мехмед, че е твърде млад, за да излезе срещу кръстоносната армия и е бил напълно прав. Ала зад гърба на 12-годишния султан стоят Заганос бей и Ибрахим бей и го насърчават в намеренията му. „Писанието“ ни дава важни подробности как борещите се за власт османски царедворци се опитват да превърнат баща и син в оръдия за постигане на целите си. Според хрониката, след като младият Мехмед не успял да убеди великия везир, той поставя въпроса за личното си участие в битката пред баща си. Мурад II решава, че в дъното на историята стои Халил Чандарлъ и търси обяснение от него: „Как можа да подучиш сина ми да иска похода и вложи такива думи в устата на това момче?!“ - рекъл старият султан. Тогава великият везир се оказва принуден да разкаже пред Мурад как точно стоят нещата. Старият султан преценява обстановката и след като поверява сина си и столицата на опитния велик везир, поема начело на войската срещу настъпващия противник²³.

Тези подробности ще ни помогнат много, за да разберем събитията, които ще разглеждаме по-нататък. Тук няма да се спираме как с одобрението и помощта на мюсюлманските духовници Мурад успява да сбере много доброволци, как войската се придвижва до Варна и как протича кървавата битка. Но трябва да отбележим, че един човек - румелийският бейлербей Шахабеддин паша²⁴, съперник на великия везир Чандарлъ Халил, изиграва изключително важна роля в организирането на османската отбрана срещу кръстоносците и за спечелването на победата при Варна. Когато кръстоносците се прехвърлят през Дунава, пашата настанява командния си щаб в Стара Загора, откъдето държи под контрол онези проходи на Балкана, през които се очаква да настъпи противникът. В същото време той установява връзка с бея на Никопол Фирузбейоглу Мехмед и чрез него непосредствено следи напредването на кръстоносците. Когато получава съобщение, че Мурад II е потеглил с войската в поход, той се присъединява с румелийските части някъде около Ямбол. По време на Варненската битка командва лявото крило на османската армия срещу силите на Янош Хунияди и приносът му за победния изход е голям²⁵. След битката авторитетът на пашата нараства много и споменът за срамните му военни неуспехи през 1442 г. е заличен.

Докато битката трае, младият султан Мехмед II, великият везир Халил паша и целият Одрин са в напрегнато очакване на нейния изход. Когато вечерта пристигат бойци, избягали от бойното поле след първите схватки и съобщават за поражение на своите, паника залива града, а държавните мъже бързат да го напуснат, укривайки се в крепостта Димотика²⁶. На другия ден пристига вестта за победата, посрещната от столичното население с голямо облекчение и бурни прояви на радост. „До всички мюсюлмански държави бяха разпратени тържествени послания, известяващи за османската победа“, съобщава „Писанието“. Някои от тези документи, съставени около 2 месеца след самата битка, са достигнали до нас в оригинал. За тяхното съдържание можем да съдим също така и от отговорите на съответните мюсюлмански владетели, събрани в специалните сборници с официална кореспонденция²⁷.

Не може да става дума, че в периода между Варненската битка и последвалото след нея оттегляне на Мурад II в гр. Маниса, младият султан Мехмед II е лишен от османския престол. Едно особено състояние на нещата обаче внася колебание и объркване не само сред днешните изследвачи, а и между съвременниците на събитията: кой всъщност е реалният владетел, кой на дело управлява държавата през този период? Действително, част от държавните мъже и населението считат, че щом Мурад II застава начело на армията, той всъщност се връща обратно във властта. Не са малко и тези, които защитават положението на Мехмед II като официален османски владетел. В този смисъл „Писанието“ е категорично. Съобщавайки за добитата след Варненската битка военна плячка, хрониката прави следното уточнение: „Каквито скъпоценни, златни и сребърни неща се намериха, бяха описани и задържани за този, който е нашият падишах - султан Мехмед, син на султан Мурад хан“²⁸. В хрониката „Завладяването на Рум“ Мехмед е представен като османския падишах както преди, тъй и след Варненската битка²⁹. Съвременникът на тези събития - византийският хронист Дука, съобщава, че след победата при Варна Мурад II се оттегля в гр. Маниса, без тук да се споменава за някакви промени около османския престол³⁰. Всъщност Мурад II поема отново властта през 1446 г. и онези извори, които отнасят това събитие към дните, непосредствено след Варна, допускат сериозна хронологическа грешка³¹. Когато старият султан се прехвърля в Румелия, неговият син е официалият владетел, но щом Мурад поема командването на армията, всички прерогативи на властта преминават върху него, а младият Мехмед остава в столицата като един вид наместник на баща си³². Преди да се срещне в решителната схватка с кръстоносците Мурад II се въздържа да влезе в Одрин, но веднъж спечелил победата при Варна той се връща в столицата и вече не стои „настрана от властта“. Уволненията и назначенията на длъжностни лица, за които Халкокондил твърди, че са негово дело, изглежда наистина са извършени от Мурад II, но официално са оформени от името на сина му Мехмед³³. От друга страна вече видяхме, че официалните послания до мюсюлманските владетели по повод победата при Варна също потвърждават, че Мехмед II остава на власт. Според сборника с официална османска кореспонденция, съставен от Феридун бей, всички послания са изпратени от името на младия султан. Разбира се, с писмата от Феридунбейовия сборник винаги трябва да сме повече от внимателни, да правим постоянни уточнения кой е адресатът и кой - адресантът. Но не може да има съмнение кой е авторът на писмо, в което самият подател казва, че е получил трона след като родителят му се оттегля от властта, а после вика абдикиралия по своя воля баща да оглави армията срещу кръстоносците - това няма как да не е султан Мехмед II. Египетските хроники твърдят, че в Кайро пристига посланик на султан Мурад II да съобщи за неговата победа във Варненската биткк. Но стигналият до нас арабски текст на официалното послание до египетския владетел доказва, че неговият автор е не Мурад, а синът му султан Мехмед II. Въпреки цялата очевидност на ситуацията, арабските хронисти се подвеждат от обстоятелството, че по време на битката Мурад II оглавява османската войска, затова и го обявяват в съчиненията си за тогавашния османски владетел. Така че във всички налични извори липсва дори и най-малък намек за обратно връщане на Мурад II във властта и отстраняване на сина му Мехмед II от престола. Хронологичните таблици от 1452 г. наистина съобщават, че старият султан се връща обратно на престола, но това става две години след първото възцаряване на Мехмед.

Днес разполагаме с няколко османски документа, съставени малко след Варненската битка, които представят обстановката около османския трон в една по-различна светлина. Първият е с дата 10 декември 1444 г. и представлява документ за паричен дълг³⁴. Той започва така: „Повелителят, моят баща, сянка на Аллах върху земята…“ Човекът, написал тези думи, несъмнено е Мехмед II. По-нататък в текста става дума, че „височайшата особа“ е издължила към държавната хазна част от паричен дълг. Няма никаква пречка Мехмед II, в качеството му на действащ султан, да се разпореди за издаването на официален документ, уреждащ стари задължения към държавното съкровище. Впечатление тук обаче прави определянето на Мурад II като „сянка на Аллах върху земята“ - това е същият израз, употребен за самия Мехмед II в официалните послания по повод победата при Варна, израз, използван само за владетели.

Вторият документ е съставен около месец след Варненската битка и представлява акт за освобождаване на роби, изготвен по заръка на Мурад II от кадъаскера Мехмед бин Ферамурз (Молла Хюсрев)³⁵. Титлите, с които е представен Мурад, не се различават от тези, употребявани за неговата особа по времето, когато той заема престола. Това навежда на мисълта, че той все още стои начело на държавата, но според нас този документ отразява едно по-скоро желано, отколкото действително състояние на нещата. Ала не трябва да се забравя, че в хронологическите таблици от 1446 г.³⁶ за Мехмед, който все още заема престола в Одрин, както и за баща му, се използва титлата „хан“. При все това най-правдоподобно изглежда становището, че тези документи не са достатъчни, за да приемем, че след Варненската битка Мурад II се връща във властта, а синът му Мехмед II е отстранен от престола.

В същото време всеки в Одрин, включително и великият везир Чандарлъ Халил паша, се отнася към бившия султан Мурад II - спасител на държавата от кръстоносната опасност и баща на младия падишах Мехмед, като към действителен османски владетел. Всъщност много от държавните мъже приемат с огромно нежелание намерението му да се оттегли от престола. Сега те не са съгласни той отново да ги изостави и това с най-голяма сила важи за Чандарлъ Халил паша³⁷. Изглежда тъкмо тази атмосфера отразяват хронологическите таблици от 1445 г., където е отбелязано, че след Варненската битка Мурад II се завръща в Одрин и заема престола. Анонимните хроники също представят нещата по този начин: султан Мурад управлява в Одрин няколко дни, след което поставя на трона сина си Мехмед и му поверява властта³⁸. Затова бихме могли да приемем, че по време на краткия си престой в Одрин Мурад II се завръща официално на османския престол. Ала от Мурадовия отказ от престола, обявен в Михалич и разгласен навсякъде с официални писма, е изминало твърде малко време и е трудно да се вярва, че старият султан толкова скоро променил решението си. Той едва ли би изложил на опасност бъдещето на единствения си наследник, още повече, че главният мотив за неговото оттегляне е да заздрави положението на Мехмед във властта, отчитайки реалната възможност за претенции към престола от страна на укриващия се в Константинопол представител на османската династия. И затова, въпреки настоятелното желание на приближените си да остане в столицата като османски владетел, той остава верен на първоначалното си решение. Неговият престой в Одрин не е свързан с официално завръщане на престола и приключва с оттегляне в Маниса за „пиене и ядене“, както пишат хрониките, където взима със себе си своите приближени виночерпеца Хамза бей и Исхак паша³⁹. Отправяйки се натам, той оставя след себе си един самостоятелен във властта падишах⁴⁰.

Абдикиралият по своя воля Мурад II има на свое разположение приходите от обширни анадолски територии, обхващащи санджаците Сарухан, Айдън и Ментеше. Въпреки че вече не е официалният османски владетел, той все така се ползва с огромния авторитет на победител при Варна и баща на дванадесетгодишния падишах. Според Фр. Бабингер по онова време Мурад е възприеман като един вид „султан на Анадола“. Основание за такова предположение дава кораспонденцията на Венеция с нейния посланик в Константинопол А. Фосколо, където действителният османски владетел Мехмед II е представен само като „султанът на Румелия“⁴¹. Всъщност в хронологическите таблици от 1452 г. се говори, че след Варненскта битка султан Мурад II „се качва на престола в Айдън и Сарухан“. По-нататък ще имаме подходящи случаи да представим доказателства, че старият султан продължава да използва големия си авторитет в политическия живот на държавата.

В заключение тук може да се каже, че с изненадващото си решение да се оттегли от престола Мурад II предизвиква разнобой в държавата, който довежда султанската институция до дълбока криза. В крайна сметка мощният авторитет на победителя при Варна господства в държавните дела благодарение усилията на великия везир Халил паша, а действителният султан Мехмед II е лишен от каквото и да е поле за действия. С право тогавашните хронисти отбелязват, че нищо добро не чака държава, която има двама господари⁴². На практика е трудно да се разбере кой всъщност е действителният султан, щом като и хронолическите таблици от 1446 г. споменават редом със „султан Мехмед хан“ и бащата като „нашият падишах султан Мурад хан“. Така че единственото категорично нещо, което може да каже днешният изследвач на онези събития е, че и в главите на тогавашните хора цари объркване и колебание.

Приближените на младия султан - Заганос паша, Шахабеддин Шахин паша и Ибрахим паша, имат сериозна основания да настояват за Мехмедовото участие във Варненската битка. По този начин момчето веднага би придобило авторитет на владетел. В същото време великият везир Халил паша противодейства на Мехмедовите привърженици, показвайки при всеки удобен случай, че за него действителният владетел е Мурад II. Той е и човекът, който с всички сили се стреми да върне стария султан на престола в Одрин. Изглежда, че в променената след битката при Варна политическа обстановка дълбоко в душата на Мурад се поражда желание отново да поеме властта. По този повод хронистът Турсун бей казва: „Дълбоко в себе си Мурад съжаляваше за стореното, но без да се издава, остави всичко в ръцете на съобразителния Халил паша.“⁴³ Действително стъпките в тази посока трябва да се правят с голяма съобразителност, за да не се даде повод за вътрешна война⁴⁴, която да постави под въпрос владетелските права на единствения Мурадов наследник. Твърде скоро в резултат на огромните разногласия и съперничество между държавните мъже, Одрин отново се превръща в сцена на големи размирици. Подмолните планове на Халил Чандарлъ за връщане на Мурад на престола включват подбуждане на еничерско въстание, за да може старият султан отново да бъде извикан в столицата. По-долу ще се опитаме подробно да разкрием тези събития. Въпреки че борбата между османските царедворци за влияние и власт играе главна роля в развитието на вътрешната обстановка, този проблем досега не е получил онова внимание, което заслужава. До голяма степен смисълът на тази борба се заключава в намерението на част от османската администрация да се справи с голямото влияние на великия везир Халил паша, който все повече се държи като самостоятелен господар.

През 1429 г. Чандарлъ Халил става трети везир на мястото на починалия си баща, като до тогава заема поста кадъаскер⁴⁵. Според хрониката на Орудж, през 1436-1437 г. той става велик везир и поемайки делата на държавата в свои ръце, бързо успява да придобие голям авторитет и влияние⁴⁶. Хронистите съобщават още и това, че делата на султана се намирали в неговите ръце⁴⁷. И действително отдалият се на безгрижни удоволствия Мурад II прехвърля изцяло държавническата дейност върху този верен и талантлив свой служител. Вече видяхме каква важна роля играе великият везир през лятото на 1444 г. в хода на одринските преговори за мир с християнските противници на османците⁴⁸. Изглежда че той направлява външна политика в един период, когато тя е от жизнена важност за османската държава. След църковния събор във Флоренция, който по настояване на Византия взема решение за организиране на кръстоносни походи срещу османците, Чандарлъ Халил възприема изключително предпазлива политика, насочена към опазването на мира чрез отбягване на политическите противорчия, които биха дали повод за военна интервенция. Особено внимателен е подходът му към Византия, в чиите ръце се намира опасният за държавната сигурност претендент за османския престол Орхан челеби. Византийските хронисти Халкокондил, Дука и Францес съобщават, че османският велик везир демонстрирал доброномерност и приятелско отношение към Константинопол. Военните среди, обладани от идеята за война в името на правата вяра, както и народните маси, които не схващат целите на тази политика и активно ѝ се противопоставят, разпространяват слуха, че Халил паша е подкупен и получава рушвети. Този слух достига до ушите на византийските хронисти и те го отразяват в съчиненията си. В същото време великият везир е много богат човек и е твърде вероятно в мирната му политика да има и голяма доза личен интерес. Всъщност обаче мирната политика на Халил паша е преди всичко политика на самия султан Мурад II. Няма спор около това, че след обсадата на Константинопол през 1422 г. Мурад възприема миролюбието като основен принцип на външната си политика - отличителна черта в политическото поведение и на неговия баща султан Мехмед I. Затова и неговото отношение към Константинопол винаги е добронамерено⁴⁹.

Всички хронисти единодушно отбелязват, че Мурад II изпитвал безгранично доверие към Чандарлъ Халил паша. Поемайки на поход срещу унгарците през 1443 г. и срещу караманците през 1444-та, султанът оставя столицата в ръцете на своя доверен човек. Най-накрая, отстъпвайки престола на 12-годишния си син, чиито попечител се явява великият везир, Мурад на практика поверява държавата на Халил паша. По такъв начин в негово лице фамилията Чандарлъ достига апогея на своето влияние и мощ.

В същото време, още по време на разногласията около участието на младия Мехмед във Варненската битка, великият везир вече е наясно каква тежка борба му предстои за опазване на собствения авторитет в управлението на държавата.

По всичко личи, че той обмисля внимателно своите действия във вътрешнополитически план: когато след победата при Варна авторитетът на Мурад II отново нараства, главна Халилова цел става връщането на стария султан върху престола. Той смята, че това е начинът да се ликвидира разнобоят в управлението и държавата да бъде изведена от дълбоката криза. С Мурад II върху престола на Халил ще му е по-леко да води предпазливата си външна политика на мир с османските противници. Няма да му е трудно също така да изолира своите недоброжелатели в двореца, обединили се около младия султан Мехмед II. Нека в този смисъл да си припомним, че след Мурадовото оттегляне от властта, Халил паша продължава да се отнася към абдикиралия султан като към действащ владетел.

Сред поддръжниците на Халил са най-приближените служители на Мурад - везирът Исхак паша, албанецът Озгуроглу Иса бей, назначен за бейлербей на Анадола след смъртта на Караджа бей в битката при Варна и командирът на еничерите Куртчу Доган. Заедно с Мурад II за Маниса заминава и Исхак паша, който става един вид велик везир на адбикиралия владетел и свръзка с Халил паша в столицата. Пълното име на този човек е Исхак бин Абдуллах и така той е вписан сред свидетелите в завещанието на Мурад II⁵⁰.

През ноември 1444 г. на поста бейлербей на Анадола е назначен Озгуроглу Иса бей⁵¹. Заради деликатната вътрешна ситуация в държавата по онова време значението на този пост нарастнало твърде много и Халил паша бърза да назначи там свой човек. По-нататък Иса бей ще помогне много за осъществяване на плановете на великия везир.

Командирът на еничерския корпус Куртчу Доган е един от най-верните хора на Мурад II⁵². Той действа съвместно с Халил паша и това дава сигурност на великия везир, че държи в ръцете си най-голямата военна сила в столицата.

Около Мехмед II се били сбрали неговите възпитатели и онези от висшите държавни служители, които не се примиряват със силните позиции на Халил паша. Те влияят върху поведението на младия султан и посредством него подемат истинска битка за власт срещу главния си противник - великия везир. Тук се налага да се запознаем с най-влиятелните фигури в тази партия. Начело стои главният съперник на Халил паша - вторият везир и бейлербей на Румелия Хадъм Шахабеддин паша. Известно време той е санджак бей в Албания (преди 1432 г.), а в края на 1438 или в началото на 1439 г. е назначен за румелийски бейлербей на мястото на починалия Синан бей. Споменаваният в историческите източници с прозвищата Хадъм, Лала и Кула Шахабеддин Шахин паша, си спечелва слава със завладяването на Ново бърдо (1441) и на последните сръбски крепости, останали под властта на деспот Георги Бранкович. В документ от края на 1440 г. пашата е споменат като бейлербей и везир от Султанския съвет⁵³. През 1442 г. Шахабеддин Шахин търси реванш в Трансилвания за поражението на османската войска под командата на Мезид бей, но предвожданите от него румелийски части и еничерски формирования са разгромени от Янош Хунияди и авторитетът на пашата рязко спада. Едва върнал се в Одрин, той е уволнен - по онова време велик везир е Халил паша. През 1443 г. неговият приемник претърпява тежко поражение от кръстоносците и Шахабеддин е възстановен на бейлербейския пост. Решаващ тук се оказва авторитетът му на талантлив военначалник⁵⁴. Когато Мехмед II се качва на престола Халил паша е първи (велик) везир, Шахабеддин паша - втори и Саруджа паша е трети везир⁵⁵. През изпълненото с опасности за османската държава лято на 1444 г. Шахабеддин Шахин е човекът, който успява да потуши опита за въстание на Орхан челеби - претендент за османския престол. На по - предните страници споменахме големия принос на пашата в спечелваването на Варненската битка. Няма никакво съмнение, че той е втората влиятелна фигура в държавата след великия везир Халил Чандарлъ. Не е без значение обстоятелството, че в качеството си на бейлербей той държи под командата си силните предводители на военните формирования в пограничните области (удж бейове). Тъкмо заради съсредоточената в ръцете на румелийския бейлербей огромна военна власт, той заема място в Султанския съвет в качеството на везир. За да се разбрат по-добре предимствата на Шахабеддин паша, трябва да се отчете фактът, че неговият съперник Халил произхожда от съсловието на мюсюлманските богослови и юристи, затова и няма опит във военните дела. Това обаче се компенсира от силното влияние на великия везир в еничерските среди.

Още от самото начало Шахабеддин се обявява за привърженик на Мехмед II. За него хронистите казват, че въодушевено подкрепя възцаряването на младия султан. Като истински воин и представител на удж бейовете, той е за енергична политика, насочена към разгръщане на завоеванията. Цялото му минало, неговият характер и службата, която изпълнява, го противопоставят на Халил паша и предопределят мястото му сред опозиционно настроените към могъщия велик везир среди. Той се стреми да утвърди авторитета на младия султан в противовес на Халил и това го сближава с онези кръгове в двореца, които се стремят към по-добри позиции във властта. Те са обединени около прочутия Заганос бей - възпитател на Мехмед II и по-късно негов тъст.

Подобно на Шахабеддин паша и Заганос бей е бил санджак бей в Албания⁵⁶. Преди да попадне на този пост през април 1444 г., той е главен ковчежник в двореца⁵⁷. Изглежда че след възцаряването на Мехмед II, но преди Варненската битка, Заганос е назначен за везир⁵⁸. Никой друг като него не проявява толкова голямо старание в утвърждаването на младия Мехмед върху престола и в полагане основите на неговото бъдещо величие. Той е главният противник на Чандарлъ Халил и двигател на опозиционната политика в двореца. В редиците на Халиловите противници се появява и влиятелният удж бей Турхан, когото Мурад II затваря в тъмница, благодарение намесата на великия везир⁵⁹.

Съперник на Халил Чандарлъ в Султанския съвет е Саруджа паша, когото хрониките представят като втори везир⁶⁰. Според Халкокондил той е грък и, както изглежда, е назначен в Султанския съвет преди Халил паша⁶¹. Като бейлербей и везир Саруджа паша най-активно участва във всички събития в Румелия, както и в определянето на отношенията с османските съседи. Известно е едно писмо на византийския император Йоан VIII Палеолог, в което той пише, че византийската страна очаква от Саруджа добронамерено посредничество⁶². Пашата е привърженик на приятелски отношения и съюз със сръбския деспот срещу унгарците, дори съдейства на брака между Мурад II и дъщерята на Георги Бранкович (1435). По-късно обаче той си затваря очите пред сближаването на деспота с Унгария⁶³ и многозначителните укрепителни работи в сръбския престолен град Смедерево, с което изгубва доверието на султана и е уволнен (вер. през втората половина на 1437 г. или първата половина на 1438 г.). По това време Чандарлъ Халил паша е велик везир. Хронистът Садеддин, позовавайки се на един анонимен текст твърди, че когато през зимата на 1443 г. султан Мурад се отправя към Златица, за да спре напредването на кръстоносния противник, Саруджа събира със свои пари отряд от хиляда души, с който се включва в редиците на султанската армия и така успява да върне доверието към себе си^64. По-късно пашата участва и във Варненската битка⁶⁵. Когато след нея султан Мурад се оттегля в Маниса, той оставя Саруджа за везир на сина си⁶⁶. При всички промени в Султанския съвет, които съпътстват управлението на Мехмед II след първото му възцаряване, Саруджа паша, както и Халил Чандарлъ, успяват да запазят везирските си постове. Колкото и да е привързан към султан Мурад II, на Саруджа трябва да се гледа като на Халилов съперник, макар и не чак толкова изявен, както останалите.

Сред привържениците на младия султан и противници на великия везир Халил паша трябва да прибавим и Ибрахим паша бин Абдуллах, който през 1443 г. заминава с принц Мехмед за Маниса в качеството на негов възпитател⁶⁷. След повторното възцаряване на Мехмед през 1451 г. този паша става член на Султанския съвет.

Кръгът от привърженици на младия падишах е съставен от хора, които са командвали османските бойни сили по границите с християнския свят, истински воини, привързани към традициите в битките за правата вяра и затова - естествени противници на предпазливата външна политика на Чандарлъ Халил паша. Те са привърженици на дръзката завоевателна политика и се стремят да въздействат в този дух на султан Мехмед II. Великият везир обаче е наясно с политическите опасности от ситуации, като тази през 1444 г., довели държавата до ръба на пропастта. Той отчита възможността от подновяване на кръстоносните инициативи и е принуден да влезе в борба със завоевателните стремежи на своите опоненти. По този начин вътрешната борба за власт и външната политика на държавата се оказват преплетени в едно. Всъщност Халил може и да е прав: победата при Варна не слага край на кръстоносната опасност нито пък на домогванията към османския престол. През лятото на 1445 г. християнската флота в Черно море и една армия, командвана от Хунияди, са готови да настъпят в Румелия⁶⁸. Влашкият воевода взаимодейства с тях и превзема Гюргево. Шахабеддин паша заминава за София със задача да следи отблизо действията на противника и остава в града до средата на август⁶⁹. И двете страни обаче се въздържат от пряк конфликт. Заслужава обаче да се отбележи, че достигналата да устието на Дунава кръстоносна флота, води със себе си и един претендент за османския престол, на име Савджъоглу Давуд. Кръстоносците са го взели от византийската столица и изглежда имат намерение да го пуснат да действа в обичайния за всички „дюзмета“ район на Добруджа⁷⁰.

В хрониката на Хещ Бихищ има един много важен откъс, който разкрива агресивната политика на султан Мехмед II и неговото обкръжение. В него се казва, че младият султан се държи агресивно спрямо мюсюлманските и християнските владетели, а също и с тези, които вече са приели османския васалитет. Господарите на Караман, Кастамону и някои други околни владетели се оплакали от грубото отношение на Мехмед, който ги третирал като прислуга. В Маниса заминали пратеници на недоволните, за да съобщят за положението на Исхак паша. Пратеничеството се надява, че пашата ще подтикне Мурад II към разговор с младия Мехмед. Когато старият султан порицае сина си с везирите и чиновниците му, враждебността им неминуемо ще спадне и младият османски господар ще възприеме по-подходящо отношение към околните владетели. Такива са надеждите на османските съседи според хрониката на Хещ Бихищ. В текста обаче някои много важни моменти са размити сред общите фрази, затова тук ще се опитаме да ги откроим в достатъчна яснота.

Преди всичко е ясно едно: Мехмед II и неговите привърженици следвали агресивна политика към съседите. Когато Мурад II се оттегля от престола, той сключва мирни договори със съседите, разбира се, за сметка на редица отстъпки.

Ала щом постигнатият status quo се оказва под въпрос, заплашен от Мехмедовите действия, към кого тогава ще се обърнат потърпевшите, ако не към Мурад II - човека, с когото навремето подписват мирните договори? Начело сред недоволните от младия османски султан са Ибрахим бей Караманоглу и господарят на Кастамону Исмаил бей Исфендияроглу. Тук се налага да обърнем внимание на ролята, която играе Исхак паша в тези събития. Ако той успее да подтикне Мурад II да порицае Мехмед и неговите везири, тогава старият султан ще се яви опекун над действията на своя син. Според хронистите така се стига до ситуацията „двама падишаха за една държава“. Това е реално съществуващо положение в османската държава, което се потвържадава от отношението на венецианците към Мехмед II, когото наричат „султанът на европейските владения“ и желаят договорите, които сключват с него да бъдат потвърдени и от баща му Мурад II⁷¹.

Споменатите от Хещ Бихищ „християнски владетели и приелите османския васалитет“ ще трябва да са сръбският деспот и византийският император. Благодарение на дипломатическите инициативи на Халил Чандарлъ през есента на 1444 г. Йоан VIII Палеолог изчаква края на кръстоносния поход, без да се намеси във военните действия, и след битката при Варна подновява мира с османците⁷².

С активните си действия партията на Шахабеддин-Заганос всъщност постоянно насърчава младия османски владетел към битката, която трябва да му донесе най-голямата слава - обсадата и превземането на Константинопол. Въпреки всичките си хронологически грешки, Жан-Мария Анжиолело описва тази ситуация твърде конкретно: „След 1445 г. султан Мурад II решава да постави на престола в Одрин 17-18 годишния (?) си син Мехмед, а самият той се оттегли за две години в Анадола, за да си отдъхне. Той не желаеше да се занимава с държавните дела през това време, така и направи. За съветник на сина си остави своя стар и верен служител Халил паша. След като принц Мехмед застана начело на европейските владения на османската държава, в него се породи желанието да завладее Константинопол. Халил паша не прие това за разумно и съобщи в писмо до Мурад за намеренията на сина му. В писмото си пашата напомня какви опасности може да предизвика Мехмедовото намерение и моли стария султан отново да поеме властта в свои ръце. Това се случило през 1447 г., по времето на папа Николай. Султан Мурад се вслушал в съветите на Халил паша, връща се в столицата Одрин, а сина си изпраща в Бурса: Принцът разбира, че отдалечаването му от властта се дължи на споразумение между баща му и Халил паша. По-нататък ще разберете по какъв начин той наказва Халил, след като баща му умира.“⁷³

Въпреки че другите извори от този период не съобщават за османски планове за обсада на Константинопол, сведенията на Анжиолело твърде добре обясняват причината за потока от оплаквания в Маниса, а също и тревогите на великия везир Чандарлъ Халил, породени от дръзката политика на Мехмед II. В този смисъл Францес съобщава нещо твърде важно: след като отбелязва, че султан Мурад II нямал намерение да обсажда Константинопол, той добавя, че „младият падишах още от детинство е голям враг на християните“⁷⁴. Може би плановете на Мехмед, които хвърлили Византия в такава дълбока тревога, имат връзка с несекващите опити на морейския деспот Константин да завладее Тесалия⁷⁵. От друга страна, младият султан имал съществени причини, за да предприеме мащабни действия срещу Константинопол, въпреки предпазливите действия на опитния дипломат Чандарлъ Халил паша. След Варненската битка да се ликвидира това гнездо на антиосмански планове и интриги изглежда напълно възможно. При успех на Мехмедовите планове Халил паша ще е принуден да сдаде цялата власт на кръга около младия султан и заради това неговите възражения и несъгласия, колкото и да са основателни, изглеждат в крайна сметка продиктувани от личния му интерес. Срещу намеренията на великия везир да укрепи единоначалието в османската държава като върне Мурад II във властта, поддръжниците на Мехмед се стремят да закрепят детето султан здраво на престола и час по-скоро да го направят самостоятелен господар. И щом като Мехмед II веднъж е обявен за султан, то оттук насетне цялото бъдеще на държавата вече изцяло зависи от безпрепятственото му затвърждаване на османския престол. Въпреки това съвременните наблюдатели съобщават, че между великия везир и неговите противници съществуват постоянни противоречия. Според Критовул Халил паша „е в опозиция на султан Мехмед по повечето въпроси“⁷⁶. Възраженията на великия везир срещу Мехмедовото намерение веднага да обсади Константинопол се използват от неговите съперници, за да внушат на султана, че с действията си Халил Чандарлъ саботира неговата власт. Младият османски господар е убеден, че умишлено е лишен от славата на Варненската победа и затова в съзнанието му се загнездва идеята, че отсега нататък всичко вече зависи от превземането на Константинопол.

Няма съмнение, че Халил паша играе главната роля в разгарянето на противоречия с цел да провокира намесата на стария султан. Великият везир не се колебае да съобщи в Маниса, че неговите съперници, в намерението си час по-скоро да затвърдят детето султан като самостоятелен господар, са готови на всякакви крайни стъпки. Доста извори потвърждават тези действия на великия везир⁷⁷. В същото време Кемал Пашазаде привлича вниманието ни със следното важно съобщение за действията на Мехмедовите съветници: „...измамниците твърдяха, че крайната цел е Мехмед да стане самостоятелен господар, тъй като баща му винаги ще пречи в постигането на целите. Казваха още, че докато Мурад съществува, никой няма да почита младия султан, а в държавата няма да има ред“⁷⁸. Тук неприкрито се говори, че нещата може да стигнат до покушение срещу личността на Мурад II. Според Халкокондил, при положение, че Мурад II пожелае да се върне на престола, той би срещнал решителната съпротива на сина си. Опасявайки се от кървава вътрешна война, старият султан действа твърде предпазливо, защото ако се допуснат размирици, вината за тях ще падне върху него⁷⁹. Колкото и невероятна да изглежда цялата тази ситуация, тя все пак се потвърждава от историческите извори.

През 1446 г. в Одрин избухва еничерско въстание, което утежнява до крайност вътрешното положение и в очите на общественото мнение завръщането на Мурад II върху престола става неотложно. Анонимните хроники съобщават следното за това въстание: „През управлението на султан Мехмед II еничерите надигнаха глава и столичното население изпадна в паника. По онова време Хадъм Шахабеддин паша беше везир и бейлербей. Намерението на еничерите е да го убият и нападнаха сарая му, но пашата се скри в султанските покои и се спаси... Еничерите се успокоиха щом получиха увеличение на заплатите си, а всички везири и бейлербейове се обединиха около становището, че султан Мурад трябва да бъде върнат от Анадола, за да заеме отново престола, а султан Мехмед да замине за Маниса. Така и стана. Изпратиха тайно писмо до Маниса и султан Мурад дойде в Одрин. През тази зима имаше поход срещу Морея, който разори този вилает. Везири тогава бяха Халил паша, Саруджа паша, Исхак паша, бейлербей на Румелия - Караджа бей, а на Анадола - Озгуроглу Иса бей. Звоеванията в Морея станаха през 850 г. по Хиджра (29. III. 1446 - 18. III. 1447)“⁸⁰.

Хрониката на Кемал Пашазаде съвпада в общи линии със сведенията в анонимите, но съдържа и едно предание, което предлага твърде интересни подробности. В общи линии то казва следното: След победата при Варна Мурад II се връща в Одрин. Халил паша повече от всички други желае той да заеме отново престола и успява да го убеди. Мехмед е изпратен в Маниса. Сега вече дошло време Халил да се справи и със своя съперник Шахабеддин паша. Великият везир подстрекава еничерите, които въстават, заявявайки, че имат зъб на пашата още от битките срещу Унгария, където с непредпазливостта си той навредил на еничерския корпус. Въстаналите еничери нападат къщата на Шахабеддин и я разграбват, а пашата се спасява с бягство в двореца. След това бунтовниците се събират на един хълм в лозята извън града и оттам отправят заплахата, че в Константинопол е един от синовете на султан Баязид I и те са готови да се присъединят към него. Тогава султан Мурад обявява еничерите за метежници и разрешава кой където ги срещне да ги избива. По този начин са ликвидирани много от тях. Като виждат, че положението се влошава, еничерите се обръщат за помощ към подтикналия ги към тези действия Халил паша. Той успява да укроти гнева на падишаха, който ги помилва и им дава половин дирхем увеличение на заплатите. По този повод народът дава на крайградския хълм в лозята името „Бучук тепе“⁸¹.

Със сигурност може да се предположи, че Кемал Пашазаде е взел това предание от някоя неизвестна днес анонимна хроника. Текстът се намира в екземпляра от хрониката на Кемал Пашазаде, съхраняван в Парижката национална библиотека. Той е повторен на два пъти - единият път в полето на лист 26, където се разказва за събития преди Варненската битка, и за втори път на листа 17-19, където се описва завръщането на Мурад върху престола след победата при Варна. Кемал Пашазаде, който твърди, че Мурад се връща върху престола непосредствено след Варненската битка, е принуден да отнесе еничерското въстание тъкмо към този период. Видяхме, че анонимните хроники го датират в 850 г. по Хиджра или 29. III. 1446 - 18. III. 1447 г. Проф. Фр. Бабингер, който публикува първото подробно изследване върху този период, предполага, че еничерското въстание и големият пожар в Одрин са две събития, които протичат по едно и също време⁸². Опирайки се на сведенията в Cronaca Zancaruola⁸³ той твърди, че всичко това се случило на 22 септември 1444 г. От османските източници той използва считаната за второстепенен извор хроника „Корона на историята“ от Садеддин. След като ясният хронологичен маркер при анонимните хроники бъде обвит в сложния начин на изразяване и повествование на Садеддин, появява се и възможността двете събития да бъдат поставени и тълкувани в една и съща хронологична рамка. Прочее самият Садеддин свързва оттеглянето на Мехмед от престола с еничерското въстание⁸⁴. А това че Кемал Пашазаде поставя откъса за въстанието и пожара в столицата преди Варненската битка, само подкрепя предположенията на Бабингер. В същото време обаче, когато този изтъкнат ориенталист трябва да обясни защо Мурад напуска Маниса през май 1446 г., той изказва предположението, че причината може би отново е някакъв еничерски метеж⁸⁵. В такъв смисъл, каквито и доказателства да се предлагат с цел да се промени датата на еничерското въстание - 850 г. по Хиджра, те винаги ще изглеждат незадоволителни. Нужно е двете събития - големият пожар в Одрин от септември 1444 г. и еничерското въстание - да бъдат хронологично разграничени едно от друго. Впрочем Бабингер сам привежда в труда си откъси от хрониката на Орудж⁸⁶, където се казва⁸⁷, че одринският пожар станал през 849 г. по Хиджра (9. IV. 1445 - 28. III. 1446), а еничерското въстание и призивът към Мурад II да се върне на престола - през 850 г. (29. III. 1446 - 18. III. 1447).

Не само анонимните хроники, а и други извори разкриват, че еничерското въстание е предизвикано с цел Мурад II да бъде върнат на престола. Еничерите ограбват дома на Шахабеддин и го търсят, за да го убият - това са все факти, които недвусмислено подсказват, че се цели премахването на пашата като най-значителната пречка пред завръщането на Мурад II.

Някои източници пък направо заявяват, че организаторът на въстанието е великият везир Халил паша⁸⁸. Обстоятелството, че Шахабеддин успява да се отърве от преследвачите си като се укрива в сарая на Мехмед II, също е показателно.

След като еничерите въстават, подбудени от великия везир⁸⁹, те се опитват да използват събитията в своя полза, придавайки им съвсем друга посока на развитие. Всъщност от самото начало на Мехмедовото управление в редовете на еничерството се трупа недоволство. Страната се намира във финансова криза и султанът е принуден да сече непълноценни монети, което се отразява зле върху еничерското възнаграждение⁹⁰. Според хрониката на сръбския еничер Константин Михайлович еничерското въстание е предизвикано от 6-месечно закъснение на заплатите⁹¹. Бунтовниците нападат и ограбват домовете на високопоставените лица и най-накрая султан Мехмед е принуден да обещае половин акче увеличение на еничерската надницата и в добавка по една жълтица на всеки 3 месеца. Същият извор е категоричен по въпроса, че въстаниците настояват Мехмед II да се оттегли от властта, а на престола да се върне баща му⁹². На втория етап от въстанието, когато метежниците се събират на хълма Бучук тепе край Одрин, те отправят заплахата, че от Константинопол към тях ще се присъедини един от потомците на Баязид I - претендент за престола (няма съмнение, че това е Орхан). Тази заплаха хвърля в крайна тревога не само султан Мехмед, но и великия везир Халил паша. Взети са извънредни мерки за потушаване на въстанието: повишени са еничерските заплати, но в същото време бунтовниците са подложени и на жестоко преследване, за което властите искат подкрепа от населението.

По наше мнение въстанието избухва по времето, когато Мурад II пристига от Маниса в Бурса. На такъв извод навеждат някои данни от регистъра на санджака Арванид⁹³. Според този документ в началото на октомври 1445 г. румелийският бейлербей Шахабеддин паша се намира в Одрин. Към края на май 1446 г. той все още е в османската столица. След тази дата в регистъра на Арванид се забелязва едно необичайно положение: за близо година време в документа не е отбелязана никаква регистация на тимари, което означава, че през този период е секнала каквато и да било дейност около този вид владения⁹⁴. В такъв случай можем да предположим, че въстанието избухнало в края на май или скоро след това. Възможно е непосредственият повод да е бил еничерски отказ от поход под командата на везира и румелийски бейлербей Шахабеддин паша. Еничерите твърдели, че пашата умишлено загубил битката с Янош Хунияди в Трансилвания през 1442 г., в която участвали и много бойци от корпуса⁹⁵.

В същото време писмата на Кириак от Анкона съобщават, че в началото на май 1446 г. Мурад напуска Маниса с намерението да се прехвърли в Румелия⁹⁶. На 17 април Кириак и известният в османските дворцови среди предприемач Фр. Драперио имат неофициална среща с Мурад II в Маниса. Около три седмици след това, на 5 май 1446 г., старият султан ненадейно заминава за Румелия, придружен от 4000-ен отряд. В писмото си от 11 май, изпратено от Фоча, Кириак съобщава, че султанският син „Челеби“ извикал по спешност баща си в Одрин. Фр. Бабингер с пълно право отбелязва, че в действителност тази покана е отправена от великия везир Халил паша⁹⁷. Кириак обаче не ни съобщава нищо конкретно по въпроса, което доказва, че случаят е държан в пълна тайна. Той и спътникът му пътуват известно време със султанския отряд, докато Мурад II се отклонява на северозапад към Бурса. Старият султан ще остане в този град около три месеца и половина преди да се отправи към Одрин. И така, Мурад се отправя към османската столица по спешност, но след това променя намерението си и остава да чака в Бурса. Причините за това поведение произтичат от събитията, за които разказахме по-горе. Непосредственият повод за Мурадовото отпътуване от Маниса не може да е еничерското въстание, което според нашите изчисления избухва най-рано в края на май. При това положение се налага становището, че Халил паша тайно вика Мурад II в Одрин, но скоро след потеглянето му изпраща вест за възможни противодействия, в следствие на което старият султан се отправя към Бурса - удобно място да се изчака развитието на събитията.

Не ще съмнение, че Халил паша действа, след като предварително се е разбрал с Мурад II⁹⁸. По всичко личи, че той инспирира еничерското въстание с цел да премахне противниците на Мурадовото връщане на престола. И наистина от политическата сцена изчезва фигурата на Шахабеддин паша, за когото не се чува нищо чак до повторното възкачване на Мехмед II на престола през 1451 г. В същото време обаче в обществото преобладава мнението, че младият падишах не е в състояние да овладее положението в страната и да обуздае действията на войската⁹⁹. От друга страна някои външни опасности допълнително усложняват неговото положение. Деспотът на Морея Константин продължава настъпателните си действия¹⁰⁰ и това спешно налага да се организира поход срещу него. Но според хронологичната таблица от 1452 г., истинската причина Мурад II да бъде извикан в Одрин е походът на Давуд бей във Влашко и претърпяното от османците тежко поражение¹⁰¹. Хещ Бихищ също изтъква напрегната вътрешна и външна обстановка като причина за призоваването на Мурад в Одрин. Той обаче специално споменава, че главна причина е необходимостта да се вземат мерки срещу деспота на Морея Константин.

Лицата, които използват напрегната политическа обстановка в държавата, за да върнат Мурад II на престола, са Халил паша, Исхак бей и анадолския бейлербей Озгуроглу Иса бей¹⁰². Озгуроглу и Иса бей по онова време се намират в Румелия, вероятно за участие в поход. Скоро оттук е изпратено тайно послание до чакащия в Бурса Мурад и той поема към Одрин¹⁰³. Пред стария султан обаче стои един важен въпрос за разрешаване: да осъществи промяната във властта, без да остави впечатление у единствения си наследник, че е прогонен от престола и така да даде повод за дълбоки противоречия и разногласия между баща и син. В същото време Мурад трябва да внимава да не накърни самочувствието на Мехмед, давайки му повод да си мисли, че е отстранен заради неспособност да се справи с държавните дела и то в един момент, когато откъм Константинопол постоянно се чува името на претендента за османския престол. От тази гледна точка може би е по-правилно да не се вглеждаме чак толкова във версиите, които предлагат различните извори относно Мурадовия план за връщане на престола в Одрин, защото в повечето случаи те се оказват разкази без особена достоверност¹⁰⁴. Историческите предания в османските хроники¹⁰⁵ не се различават твърде много от тези на византийския хронист Халкокондил. Ето например какво разказва Нешри за тези събития: „Говорят, че се събрали Халил паша, Исхак бей, Иса бей и други бейове и казали на султан Мехмеда: „Предложи трона на баща си. Той не ще склони да го вземе. Така хем ще го почетеш, хем ще го заместиш!“ Още на заранта, щом султан Мехмед дошъл в Дивана, поканил баща си на трона. Султан Мурад се поопънал, но седнал на престола. На следващия ден отишъл на лов като заповядал на везирите някак да оправят работата със султан Мехмед. Те отпратили Мехмеда отново в Маниса, придружен от Саруджа паша и Ибрахим паша.“¹⁰⁶

Тук Нешри представя един миролюбив начин, по който Мурад II поема властта в ръцете си. Хещ Бихищ разказва тази легенда по-обстоятелствено, а Садеддин я заимства от него¹⁰⁷. Според тази версия Мурад е извикан в Одрин заради еничерското въстание, а Мехмед II научава за това едва когато баща му се прехвърля в Румелия. Великият везир Чандарлъ Халил твърди, че Мурад е временно в европейските владения и подканва Мехмед да отиде да го посрещне. Младият султан отива в стана на баща си и почтително му предлага да поеме властта. Мурад си дава вид че не желае, но показва отстъпчивост пред настойчивостта на присъстващите паши и бейове. Той иска срок да си помисли и на следващия ден излиза на лов. Среща се с еничерите, които заявяват, че корпусът одобрява промяната във властта, а след това му дават клетва за вярност. Тогава Мурад отива в Одрин и се качва на престола. Тук заслужава да се отбележи, че първоначално Мурад се въздържа да влезе в Одрин (както през 1444 г. след Варненската битка), но клетвата за вярност променя нещата.

В хрониката на Орудж събитието е представено по следния начин: „С тайно писмо извикаха султан Мурад в Одрин. Султан Мехмед научи за тайното писмо, но вече нямаше какво да стори. Султан Мурад излезе на лов и по това време свалиха султан Мехмед от трона и го изпратиха в Маниса. Султан Мурад се върна и седна на престола“¹⁰⁸.

Според Халкокондил, Халил паша търси начин да върне Мурад II във властта, без да даде повод за раздори. Той и хората му успяват да отпратят Мехмед на няколкодневен лов и след това викат стария султан. Щом пристига в Одрин Мурад се появява пред Султанския съвет (Диван), пред кадиите и народа, като всички засвидетелстват своята покорност и подчинение. След като Мехмед научава за този неочакван обрат, не му остава нищо друго, освен да се покори и той. Явява се пред баща си и целува ръка, но разбира, че зад цялата тази игра стои Халил Чандарлъ и в душата му се стаява злоба¹⁰⁹. Тук не можем да кажем нищо повече, освен да потвърдим, че гръцкият автор е твърде добре запознат с турските исторически предания¹¹⁰.

В повечето от историческите предания и преди всичко при Хещ Бихищ, султан Мурад получава клетва за вярност от еничерите преди да се върне на престола. Командирът на корпуса Куртчу Доган е човек на великия везир Халил паша и никак не е трудно той и хората му да бъдат убедени да се врекат във вярност на новия стар султан, след като само преди няколко месеца Мехмед II усмирява еничерството по кървав начин. Цялото това развитие на събитията разкрива колко много е нарастнало еничерското влияние върху държавните дела по онова време и несъмнено Халил паша носи своя дял от отговорността за това състояние¹¹¹.

Както показват някои европейски и османски документи, през август 1446 г. Мурад II пристига в Одрин¹¹². През септември новият човек на престола приема пратеник на венецианския посланик в Константинопол. Пратеникът връчва на Мурад потвърден договор, сключен от венецианците с Мехмед II. От своя страна, на 25 октомври султанът изпраща във Венеция пратеника Яхши бей и за негов секретар грък на име Димитри¹¹³.

Установихме, че султан Мехмед II се качва на престола през август 1444 г. и в такъв случай неговото първо управление продължава две години¹¹⁴. Хронологичната таблица от 1452 г. също посочва двегодишен период между оттеглянето на Мурад и повторното му връщане на престола. Един много важен документ, завещанието на Мурад II, хвърля светлина върху хронологията на тези събития. Копия от този документ се съхраняват в Истанбулския османския архив към Генералната дирекция на архивите¹¹⁵ и в архивохранилището към Главната дирекция на вакъфите¹¹⁶. Съставянето на документа започва на 3 август 1446 г., а неговата регистрация е извършена към края на септември. В такъв случай излиза, че цялата процедура около съставянето, легализирането и регистрацията отнемат около месец и половина - два. Арабският екземпляр обаче е потвърден от завещателя в началото на септември и само в този документ са отбелязани свидетелите: Халил син на Ибрахим (Чандарлъ), Саруджа син на Абдуллах и Исхак син на Абдуллах. Завещанието е съставено и легализирано от кадъаскера Мехмед син на Ферамурз (Молла Хюсрев).

Изглежда че изготвянето на този документ тъкмо в Одрин носи особен смисъл за Мурад II. По наше мнение при цялото развитие на събитията в онзи момент султанът си е давал сериозна сметка за непосредствените перспективи пред него: „Ако умра на друго място извън Бурса, така да направят, че да ме сложат в гроба в четвъртък“. Не забравя да изрази и голямата си обич към по-големия си покоен син Аляеддин Али: „Да ме погребат в Бурса до гроба на покойния ми син Али“. Разпорежда се също „никакви роднини“ да не бъдат погребвани в неговата гробница. Този екзепляр на завещанието е регистриран в Одрин в началото на септември, след като Мурад застава отново на престола. Свидетелите, подписали документа - Халил, Саруджа и Исхак, са първите везири на султана.

Съобщението на Халкокондил, че Мехмед стаил у себе си злоба срещу отдалечилия го от престола Чандарлъ Халил паша, намира потвърждение в доста извори¹¹⁷. След като Мурад отново заема прастола, великият везир вече може да се надява, че ще упражнява властта си необезпокояван от съперници и опирайки се на огромния си авторитет. Веднага след отстраняването на Мехмед от властта в Султанския съвет (Диван) са извършени основни промени. Както отбелязахме по-горе, още в началото на септември съставът на везирската институция добива следния вид: Чандарлъ Халил паша, Саруджа паша и Исхак паша. Кадъаскерът Молла Хюсрев (Мехмед, син на Ферамурз) запазва поста си. Но съобразителният мюсюлмански учен прави нужното, за да спечели и сърцето на поелия към Маниса принц Мехмед, защото знае, че дните, когато той отново ще застане начело на държавата не са далеч¹¹⁸. Пашите, привърженици на Мехмед II и противници на великия везир, са отстранени от столицата, за Шахабеддин паша пък дълго време не се чува нищо. Чак когато през 1451 г. Мехмед II се завръща обратно в столицата Одрин, вече след бащината смърт, ще научим, че пашата го придружава в качеството на наставник и гуверньор (атабег). Заганос паша и Ибрахим паша също са изпратени в Маниса¹¹⁹. А що се отнася до Саруджа, този паша се ползва от привързаността и специалното доверие на Мурад II, тъй че успява да запази поста си на втори везир¹²⁰. Исхак паша, който не изоставя Мурад II в годините на неговото уединение, е назначен в Султанския съвет за трети везир. Караджа бей запазва поста румелийски бейлербей¹²¹, а Озгуроглу Иса бей, който изиграва твърде важна роля за връщането на Мурад във властта, си остава бейлербей на Анадола.

Първата неотложна задача на Мурад II е да накаже деспота на Морея Константин, който разширява владенията си за сметка на османците. Султанът потегля от Одрин с войската си и на 27 ноември блокира стената, пазеща Коринтския провлак. Така поредните бойни успехи на Мурад отново доказват, както и при Варненската битка, че настойчивото желание у някои среди за връщането му на власт има своето основание.

Едва седнал отново на престола Мурад II се разпорежда приготовленията по изпращането на сина му за Маниса да приключат бързо. В този момент положението на султан Мехмед изглежда твърде особено. По всичко личи, че в неговия случай не се прилагат династичните правила, според които той трябва да замине за управител на някой санджак в провинцията - фактически и юридически той е падишах. Според германския изследвач на османската история Фр. Бабингер Мехмед заминава за Маниса изпълнен с гняв, а по-нататъшните му действия показват, че той се възползва от всеки изгоден случай, за да руши господството на баща си в Анадола¹²². През 1448 г. отсича от свое име медни монети и това му действие ясно разкрива мислите и настроенията, на които е подвластен през онзи период. Пак Фр. Бабингер отбелязва, че по онова време Мехмед се титулова по един необичаен начин - „Султан Мехмед Челеби Султан“. Същата тази титла кара да изпишат в надгробния надпис в памет на майка му Хюма хатун от август-септември 1449 г. Към всичко това младият султан демонстрира пълно незачитане на мирния договор, подписан с Венеция през 1446 г. Той изпраща корсари в Егейско море, които атакуват венецианските владения Навплион в Пелопонес и остров Евбея, като нападенията следват едно подир друго в продължение на 3 години (1446-1449), нанасяйки големи щети. Още през пролетта на 1446 г. баща му Мурад II е принуден да сложи ред в действията на развилнелите се корсари и праща на инспекция някой си на име Юсуф. Тогава голяма част от отнетите стоки са върнати, а пленниците освободени¹²³. Нападенията обаче не спират, а продължават с нова сила. Султан Мехмед въобще не се интересува от мирната политика на Чандарлъ Халил паша, въобще не зачита неговите усилия да не дава на Запада повод за конфликти. И както заключава германският историк, след като Мехмед пристига в Маниса, той започва да се разпорежда така, както му е угодно.

Фр. Бабингер пръв обръща внимание върху по-особеното положение на султан Мехмед след като той е изпратен в Маниса. По-долу, в светлината на исторически извори, ще предложим на читателя нашето становище, че поведението на Мехмед не представлява гневен изблик и низ от незаконни действия, насочени срещу бащиния авторитет. Самият той не счита себе си за обикновен принц. Мехмед е поставен на престола от родния си баща, но впоследствие поради извънредни обстоятелства родителят му отново поема властта в ръцете си. Съвсем естествено е, че старият султан не би предприел никакви действия, заплашващи бъдещето на собствения му син, нито пък би желал да влиза в продължителни раздори с него. По онова време султан Мехмед се явява единственият потомък и наследник на престола. Дори и сянка на заплаха върху неговото положение веднага би засилила надеждите на претендентите за османския престол. Имената на тези претенденти често се споменават в съвременните западни извори. В османските хроники пък за тях въобще не се говори или пък се споменават с далечни намеци¹²⁴.

Всъщност властта в Анадола на практика е поверена изцяло на Мехмед челеби и той с везирите си се разпорежда в тази провинция като истински падишах. Изворите по различни начини представят това особено Мехмедово положение. Като се вземе под внимание всичко това, което разказахме по този въпрос до тук, сведенията от османските извори, които непосредствено ще представим по-долу, придобиват нов конкретен смисъл:

1. Съвременникът на въпросните събития и автор на хрониката „История на Завоевателя“ Турсун бей, описва положението по следния начин: „Според бащината воля [Мехмед] замина за Маниса и зае мястото на своя родител и така той, на практика, се сдоби със свой наместник“¹²⁵.

2. Според Хещ Бихищ Мурад II назначил на служба при престолонаследника Мехмед пашите Заганос и Саруджа в качеството им на везири и поверил управлението на Анадола в неговите ръце¹²⁶.

3. Хронистът Ибн Иляс (неизв. - 1524) отбелязва, че Мехмед бил наместник на баща си в управлението на анадолските владения на османците, а след неговата смърт става самостоятелен владетел¹²⁷. Египетските източници съобщават за османски пратеници, които известяват за възцаряването на Мехмед през 1444 г., но не казват нищо за връщането на Мурад II на престола. Редом с това през 1447 г. Ибн Тагрибирди отбелязва Мурад като османски владетел¹²⁸. Съобщава се обаче, че в началото на 1446 г. на името на царстващата особа султан Мехмед II пристигат протоколни подаръци¹²⁹.

4. Интересна е гледната точка на Кяшифи - придворния хронист на Мехмед II, който, при все че е длъжен да отразява събитията през погледа на своя господар, съобщава интересни неща: след като Мурад II качил Мехмед на престола, той вече се явява помощник на царстващия си син не само по време на Варненската битка, но и в обсадата на Светиград (Коджаджък хисаръ) в Албания (1448) и по време на втората битка на Косово (1448)¹³⁰.

Наистина след похода на Мурад II срещу Морея, който изглежда е главната причина за връщането на стария султан във властта, Мехмед II участва във всички останали военни кампании на баща си: обсадата на Светиград, последвалата битка на Косово поле (1448)¹³¹ и във втория поход срещу Албания през 1450 г. Колкото до титлата „Султан Мехмед Челеби Султан“, изписана в надгробния надпис в памет на Мехмедовата майка през 1449 г., по мое мнение тук не може да се търси някаква особеност¹³². Обичайно е пред личното име на принцовете да стои титлата „Султан“¹³³, титлата „Челеби Султан“ също се употребява често¹³⁴. Колкото до сечените от Мехмед медни монети, Фр. Бабингер с пълно основание отхвърля опитите те да бъдат предатирани от 1448-1449 на 1452 г., сиреч след второто му възкачване на престола¹³⁵. Отсечените от Султан Мехмед Челеби Султан монети са израз на владетелските правомощия, които той упражнява след изпращането му в Анадола. Тук се налага да си припомним и това, че османските принцове, изпратени извън столицата като управители на провинции, упражнявали някои от правата на владетеля, например да издават грамоти за встъпване във владение или разпореждане с поземлени имоти, документи, които се считат за валидни от всеки следващ султан.

И така, без всякакво съмнение може да се приеме, че качилият се на престола през лятото на 1444 г. султан Мехмед II не се считал за детрониран. Такъв смисъл носят и съобщенията на придворния хронист Кяшифи. Но Мехмед е и този, който в надгробния надпис на майка си от 1449 г. отбелязва своя баща Мурад като действащ в момента султан с думите: „Бляскавият султан и величествен господар султан Мурад хан, син на султан Мехмед хан, син на Баязид хан, Аллах вечно да го закриля“. Употребената тук благословия се отнася само за царстващите особи. В посланията за победата при Варна обаче, които той изпраща в качеството си на владетел, баща му е благословен само с „Аллах да го дари с милостта си“¹³⁶. При цялото това положение дали не трябва да мислим за османската власт през този период като за един вид съвместно управление, каквото се забелязва и във Византия? По наше мнение да се твърди това, означава да се преувеличават изтъкнатите до тук особености или те да се тълкуват в погрешна светлина.

Както вече споменахме, през 1450 г. султан Мехмед взема участие в безрезултания албански поход и обсадата на крепостта Круя¹³⁷. Османският неуспех издига авторитета на Скендер бег и го превръща в герой на християнството. В османската столица пък се опитват да прикрият последиците от поражението с бляскава сватба. През зимата на 1450 г. в Одрин са поканени приятелски настроените владетели от изток и запад, и всички васали. Поводът е пищно тържество по случай женитбата на султан Мехмед за Ситти хатун, дъщеря на Зюлкадъроглу Сюлейман бей¹³⁸. Несъмнено сватбеното тържество става повод за бляскаво представяне на младия Челеби Султан. След шумните веселби Мехмед и съпругата му се отправят за Маниса. Не след дълго там той ще получи вестта за смъртта на баща си.

Петте години от второто царуване на султан Мурад II преминават в борба с противниците, заплашващи османското господство на Балканите и преди всичко с унгарската инвазия, предвождана от Янош Хунияди. Тези отбранителни войни в крайна сметка подготвят почвата за успешната обсада и завладяване на Константинопол. Походът срещу Морея от 1446 г., предизвикан от дръзките действия на Константин Драгаш, приключва с пълното подчинение на деспота и със събарянето на крепостната стена Хексамилион в Коринтския провлак, считана за сигурна преграда пред османските набези. Една от слабите османски точки на Балканите е Албания, която винаги присъства в настъпателните планове на кръстоносците още от зимния поход през 1443 г.¹³⁹ След като Скендер бег завладява Круя, а след това и крепостта Светиград (Коджаджък хисаръ), намираща се на главния път, свързващ Северна със Средна Албания¹⁴⁰, османската власт в тази страна се оказва сериозно застрашена. Това налага и провеждането на двата военни похода - единият през 1448 г., завършил с овладяването на Светиград, и вторият през 1450 г., приключил безславно с неуспешната обсада на Круя. След завладяването на Светиград Мурад II печели битката на Косово поле срещу Янош Хунияди (17-20 октомври 1448), което се превръща във втора Варна за османците. След победата на Косово двубоят с Хунияди вече се обръща в полза на османците.

Скоро подир сватбата на сина си, на 3 февруари 1451 г., султан Мурад II умира след кратко боледуване на 48-годишна възраст. Дука и Халкокондил пишат, че причината за султановата смърт е преумора и прекалено пиене и ядене: вероятно е така. В резултат на това Чандарлъ Халил паша и неговото обкръжение изведнъж остават без политическа опора. Великият везир начаса изпраща вестта за Мурадовата смърт към Маниса още преди тя да се е разчула в столицата. Султан Мехмед я научава след 7 дни и заедно със своя гуверньор Шахабеддин паша незабавно поема на път. След два дни той е на азиатската страна на Галиполския пролив при Чанаккале. В този момент вероятността византийците да блокират Проливите и да изпратят в Румелия претендента за престола Орхан е голяма - да си припомним, че те действат по същия начин и през 1444 г. Младият султан обаче успява да се прехвърли на европейския бряг. Оттук нататък напрежението в неговите действия спада¹⁴¹.

На Галиполския полуостров вече се знае, че Мурад II е покойник и че към столицата се придвижва новият султан. Халкокондил обаче съобщава за еничерско въстание в Одрин¹⁴², което трябва да е избухнало след като султан Мехмед стига до Галиполи. Това въстание, за което не срещаме никакви съобщения в османските извори, разкрива някои твърде интересни обстоятелства. Еничерите се събрали извън крепостните стени и започнали приготовления за нападение, като не криели намеренията си да разграбят града. Само благодарение енергичната намеса и големия авторитет на Чандарлъ Халил паша са предотвратени големи размирици. Великият везир свикал придворната гвардия, набърже сбрал останалите верни военни части и ги изкарал срещу бунтовниците. Той твърдо заявил на еничерите, че ако не оставят оръжията ще нареди на верните си части да ги избият. По-добре е еничерството да дочака спокойно новия султан, който ще го зачете с милост и парично благодеяние, щом се появи в столицата. Аскерът се отказал от бунтовните си намерения „само заради голямото си уважение към Чандарлъ“. Скоро след това султан Мехмед влязъл в столицата, заел престола и получил клетва за вярност от еничерите.

Елементите на това предание напълно съвпадат с развитието на събитията. Много е важно да се подчертае, че султан Мехмед се качва на престола благодарение голямото влияние на Халил паша върху еничерите и само след неговата намеса. Еничерството си взима почти насила обещания от името на младия султан бакшиш по време на похода срещу караманците в Анадола.

И така, 15 дни след смъртта на баща си Мехмед II се възкачва за втори път на османския трон. Това става на 18 февруари 1451 г. в Одрин. Първата работа на новия владетел е да премахне евентуалния бъдещ претендент за престола - брат си Кючюк Ахмед челеби, който е в бебешка възраст¹⁴³. В резултат на преждевременната Мурадова смърт и връщането на Мехмед II на османския трон, се очаква да настъпят радикални промени във вътрешната и външната политика на държавата. Новата политика е в пълно противоречие с линията на покойния султан, по-точно с политическите виждания на вездесъщия велик везир Чандарлъ Халил паша. Основните параметри на тази политика са очертани още преди 6 години, след първото възцаряване на Мехмед II и сега никой не се и съмнява, че тя отново ще намери последователно приложение¹⁴⁴. Тук няма нужда отново да се повтаря, че основите на тази политика са положени още по времето, когато 12 годишният Мехмед заема османския трон и неговите най-близки хора - Заганос паша, Ибрахим паша и изявеният воин Хадъм Шахабеддин паша, насърчават младия владетел да постави завоеванията като главна цел на държавническото си поведение. Сега Мехмедовото обкръжение отново обмисля възможностите за връщане към принципите на експанзионизма в държавната политика. Византийците, които много добре схващат в каква посока ще се промени умерената и миролюбива политика на стария султан с идването на Мехмед на власт, посрещат османските политически промени с тревога и страх¹⁴⁵.

Възцаряването на Мехмед довежда съперниците на Чандарлъ Халил паша на власт. По всичко личи, че по онова време великият везир на Мурад II въобще не бил сигурен за бъдещето си. Подробностите, които дава Дука, напълно разкриват характера на тогавашната ситуация: когато Мехмед сяда на престола „везирите на баща му Халил паша и Исхак паша, както и архонтите, застават настрана и далеч от падишаха. Неговите везири - Хадъм Шахабеддин и Ибрахим, както си му е редът, стоели до владетеля. Султанът попитал Шахабеддин защо бащините му везири стоят настрана. След това наредил да извикат Халил, за да заеме старото си място, а на Исхак разпоредил да поеме анадолския вилает, но преди това да погребе тялото на баща му в Бурса. Везирите, щом чули тези думи, веднага се втурнали и според обичая целунали ръка на Мехмед. Така Халил запазил поста си на велик везир“¹⁴⁶. Шахабеддин паша, който изпълнявал по време на Мехмедовия престой в Маниса длъжността наставник и гуверньор (атабег)¹⁴⁷, заел мястото на втори везир.

В онзи момент младият падишах твърде добре разбира, че ще е повече от неразумно да отстрани Халил паша, когато всичките османски противници са готови да действат, а в Константинопол претендентът за престола Орхан само изчаква удобния момент. Мехмед все още има нужда от опитния и силен велик везир, който дълги години умело управлява държавния кораб и има огромно влияние върху еничерския корпус. В същото време обаче незабавно са направени някои неотложни смени. Веднага е уволнен анадолският бейлербей Озгуроглу Иса бей¹⁴⁸, който изиграва голяма роля в Мехмедовото отстраняване от власт, а след това държи под око неговите действия в Маниса¹⁴⁹. Исхак паша, най-влиятелната фигура след Чандарлъ Халил, е уволнен от везирския пост и изпратен за бейлербей на Анадола на мястото на Озгуроглу Иса¹⁵⁰. Така везирите в Султанския съвет (Диван) вече са Халил паша, Шахабеддин паша и Саруджа паша. Четвъртият везир в Дивана е Ибрахим¹⁵¹ или, което и по-вероятно - Заганос паша. Според Кемал Пашазаде през март 1452 г., когато започва изгаждането на крепостта Румели хисар на Босфора, везири в Дивана са пашите Халил, Саруджа, Шахабеддин и Заганос¹⁵². Наскоро публикуван надпис от февруари 1452 г. също споменава Заганос като везир¹⁵³.

След като младият султан заема престола опасностите около османската държава се засилват. На път е да се повтори ситуацията от 1444 г., когато първото възцаряване на Мехмед II става в обстановка на дълбока криза. Хронистът Енвери, който отблизо познава този период, пише, че „цялата страна е обхваната от раздори и вълнения“¹⁵⁴. Въстава Анадола. Караманоглу Ибрахим бей минава в настъпление, връщайки си някои територии и крепости, за които твърди, че са превзети незаконно от Мурад II¹⁵⁵, а след това се насочва към гр. Алайе в Южна Анадола. Караманците изпращат в западноанадолските бейлици, ликвидирани на времето от Мурад II, претенденти за властта от потомството на някогашните им господари. Така положението в провинциите Айдън, Ментеше и Гермиян също се изостря¹⁵⁶. Не разполагаме с достатъчно сведения за тези събития, но след като анадолският бейлербей по-късно трябва да се оправя с положението в Ментеше и Айдън¹⁵⁷, то изглежда, че първоначалният успех бил на страната на размирниците. По всичко личи, че ситуацията в Анадола била твърде сложна.

В тази трудна обстановка младият султан е принуден да продължи мирната политика на своя баща. Целта му е чрез отстъпки на запад да си осигури мир, след което да се заеме със спасяването на Анадола. От сръбска страна пред него се явява пратеника на деспот Георги Бранкович и Мехмед приема всичките му искания. Деспотът настоява да се подновят „скрепеният с клетва“ мирен договор и съюзът, сключени при Мурад II, както и да получи обратно дъщеря си Мара, съпруга на покойния османски султан¹⁵⁸. Мехмед II склонява на всичко това като в добавка отстъпва територии по сръбската граница за издръжка на бащината съпруга¹⁵⁹. Според Кемал Пашазаде пак тогава младият султан отстъпва на сръбската страна и нахията Аладжахисар (Крушевац)¹⁶⁰.

Максимални изгоди от новата ситуация се опитва да извлече и византийският император Константин - бившият деспот на Морея, който на 6 януари 1449 г. се качва на престола с официалното разрешение на Мурад II¹⁶¹. След възцаряването на Мехмед II Константин изпраща в Одрин своя пратеник да поднесе поздравления и да поиска подновяване на старите договори. Новият османски султан потвърждава мира с византийците, както и сключените договори. Съгласява се и с искането на императора за издръжка на претендента за престола Орхан, който се намира в Константинопол. Мехмед II му отпуска 300 хил. акчета от приходите на земите по долното течение на река Места в Западна Тракия. Според Кемал Пашазаде тогава на Византия са отстъпени и териториите „оттатък Чорлу“¹⁶².

Приблизително два месеца след възцаряването си младият падишах оставя в Одрин „много доверения си човек“ Саруджа паша¹⁶³ и начело на еничерския корпус и анадолските войски поема срещу Караманоглу. Като превантивна мярка срещу унгарците към София е изпратен управителят на Румелия Караджа бей¹⁶⁴. Но докато султанът е зает с анадолските дела, византийският император Констатнтин влиза в опасна игра, в която използва претендента за османския престол Орхан и така самият той става причина за нарушаване на мира с османците. Византийските пратеници откриват Мехмед II някъде около анадолския град Акшехир и заявяват, че предвидената издръжка за Орхан следвало да се увеличи поне двойно, в противен случай императорът щял да го пусне на свобода. Византийската делегация не пропуснала да напомни, че по онова време доста турци искали Орхан за султан, обръщали се към него с титлата „емир“, твърдейки, че той имал точно толкова права върху престола, колкото и Мехмед II¹⁶⁵. Да си припомним тук, че при първото Мехмедово възцаряване Орхан прави опит да вдигне въстание в Румелия, чрез което да се добере до османския престол.

Може да се предположи, че възможността византийците да блокират Проливите и да пуснат Орхан в Румелия, е накарала Мехмед II сериозно да се замисли върху сложността на ситуацията. Пренебрежителното отношение на императора към подновения съвсем наскоро мирен договор, намерило израз в натиск над османската страна в кризисни за нея ситуации, несъмнено затвърдило окончателно у Мехмед намерението да ликвидира Византия. Макар и да изглеждало, че младият падишах не обръща сериозно внимание на византийската заплаха¹⁶⁶, той е наясно, че някогашната напрегната обстановка около първото възкачване на баща му на османския престол през 1421 г., е много вероятно да се повтори и при него. Очевидно при тези обстоятелства не е възможно да се проведе една продължителна военна операция в Карамания, каквито били първоначалните намерения. И без това Караманоглу вече се бил изтеглил с войските си в трудно достъпния за османските сили планински район на Ташели. Както твърди Дука, Мехмед II е наясно, че византийските заплахи не му оставят никакъв друг изход, освен да приеме мирните предложения, изпратени от караманците¹⁶⁷. От друга страна, отчитайки възможността Проливите да бъдат блокирани, султанът се отнася към византийските пратеници много внимателно и вежливо. Той заявява на пратениците, че ще изслуша това, което имат да му предадат в столицата си, след което ги отпраща. Самият той незабавно се отправя на път, за да стигне час по-скоро в Одрин¹⁶⁸. По всичко личи, че по време на този поход падишахът не стига по-далеч от Акшехир¹⁶⁹. При все това подписаният с Караманоглу мир осигурява на османците някои придобивки: според договора, скрепен с клетва в присъствито на Мехмедовия пратеник Касабоглу Махмуд бей, караманският господар потвърждава васалната си зависимост от османците¹⁷⁰. Освен това, старият вече Ибрахим Караманоглу връща на Мехмед II градовете Кършехир, Бейшехир и Сейдишехир, които баща му е принуден да отстъпи по време на кризата през 1444 г. Отделно караманският бей потвърждава и задължението си да изпраща боен отряд в редовете на османската армия в случай на война¹⁷¹. Срещу това султанът отстъпва важната крепост Алайе, заради която по-късно османците ще си имат доста главоболия¹⁷². В изготвянето на мирния договор по този начин голям принос има великият везир Чандарлъ Халил паша.

Дръзкото поведение на еничерите на връщане от караманския поход дава повод на султана за някои решителни действия, което укрепва авторитета му сред този род войска. Да си припомним, че еничерите, намиращи се под влиянието на Халил Паша, с въстанието си от 1446 г. се превръщат в главния фактор за отдалечаването на Мехмед II от престола. Този път еничерството, в пълно бойно снаряжение, се нарежда от двете страни на пътя и когато Мехмед II минава помежду им, те започват шумно да настояват: „Това е първият поход на нашия падишах и той трябва да ни окаже благоволение“¹⁷³. Според хрониста Рухи „Турхан бей и Хадъм Шахабеддин паша обясняват на падишаха какво искат еничерите и му подхвърлят, че те всичките трябва да бъдат избити. Падишахът обаче успокои гнева си и им раздаде 10 торби акчета“. Тук е много важно, че в този сложен момент младият владетел търси подкрепа от двама души, които принадлежат към среди, съперничещи на еничерския корпус¹⁷⁴. Няма съмнение, че Шахабеддин паша е враг на еничерите, които по време на въстанието от 1446 г. правят опит да го убият. Турхан бей пък е най-влиятелният командир на пограничните военни съединения, които са в остро съперничество с еничерския корпус.

Султан Мехмед II е принуден да потисне гнева си от наглото и изпълнено със заплахи поведение на еничерите¹⁷⁵, тъй като в този момент той трябва незабавно да се прехвърли от Анадола в Румелия и да стигне час по-скоро до столицата Одрин. Халкокондил обаче разказва, че няколко дни по-късно, след като е преминал вече на европейския бряг при Галиполи, султанът свикал съвет и случаят е поставен на разискване (несъмнено на съвета присъствал и великият везир Халил паша)¹⁷⁶. Според византийския историк на място била извършена обща проверка, за да се установи колко от еничерите се отклонили от участие във военния поход, след което султанът наредил да се наложи тежко телесно наказание (бой)¹⁷⁷ на еничерския главнокомандващ (еничерския ага) Куртчу Доган¹⁷⁸. Агата не се отървава само с това - Мехмед II го уволнява и изпраща на заточение в Амасия¹⁷⁹. Султанът наредил да се ударят по 100 тояги на висшите офицери от корпуса, след което уволнил и тях. По този начин новият падишах демонстрира характер в управлението, както и твърдото си намерение да не разреши нови еничерски своеволия. Като се вземат предвид събитията от миналото, а също и сложната ситуация, в която се намира самият султан, твърде лесно е да се разбере, че конфликтът с еничерите е породен от много по-дълбоки причини, отколкото е искането им за султански бакшиш. Разрешаването на този проблем е голям успех за Мехмед II. По думите на Турсун бей до края на управлението на този султан еничерството „не излиза вън от пътя на добрите нрави“. Чрез суровото наказание на еничерския ага османският владетел окончателно отстранява един от силните си противници. Куртчу Доган е в дъното на Мехмедовото сваляне от престола през 1446 г., когато той, в съюз с великия везир, настройва еничерите за въстание. На овакантения пост е назначен Мустафа ага¹⁸⁰, с което започват и основните реформи в еничерския корпус¹⁸¹. Доста от личния състав е уволнен, след което суланът прави една стъпка, оценявана от някои наблюдатели като ненужна демонстрация - вакантните места в еничерските поделения той запълва с хора от корпуса, обслужващ султанския лов¹⁸².

Както вече имаше случай да отбележим, още по време на първото си възцаряване Мехмед II чувства нуждата да завладее Константинопол. А след последните действия на господаря на Града османският султан вече изглежда категорично убеден, че за да опази трона и държавата си той е длъжен да ликвидира Византия. В Константинопол е намерил убежище претендентът за престола Орхан, представлявайки постоянна заплаха за османските владетели. Всъщност повече от половин столетие Византия използва претендентите, т.нар. „дюзмета“, за да провокира напрежение и безредици в османската държава с цел да предизвика нейното разпокъсване¹⁸³. В същото време Византия е главната причина щото османците постоянно да са ангажирани на два фронта - в Анадола и на Балканите, тя е и подбудителят на кръстоносните походи срещу османската държава. Изглежда било е дошло времето този въпрос да бъде окончателно решен.

От друга страна, докато флотите на Запада господстват над Константинопол и Проливите, винаги ще съществува опасността от прекъсване на връзката между европейските и азиатските владения, което на практика означава разпокъсване на османската държава. Според Критовул тази постоянна заплаха прави завладяването на Константинопол задача от първостепенна важност за османците¹⁸⁴. Те са наясно, че с премахването на Палеолозите Анадола и Румелия ще намерят своя естествен обединителен център и ще се превърнат в единно териториално-политическо цяло. Засилването на католическото влияние във византийската столица може да доведе до пагубни последици. Населението на Константинопол приема с отвращение идеята за латинско господство над Града - все още не е избледнял споменът, че през 1423 г. Византия е принудена да остъпи Солун на венецианците. Сега вече е напълно вероятно налагането на католическото господство да стане и със сила - Алфонс V например мечтае да възкреси Латинската империя с център Константинопол. Критовул твърди, че Мехмед II считал за напълно вероятно Градът да бъде предаден на по-силните във военно отношение латинци¹⁸⁵. Затова завладяването на византийската столица е въпрос на живот и смърт не толкова конкретно за султана, колкото за самата османска държава. В битките при Варна и Косово Мурад II успява да пречупи експанзията на Запада и в голяма степен подготвя условията за една успешна обсада на Константинопол. Но окончателното разрешаване на този тъй важен за оцеляването на османската държава проблем, се преплита по особено трагичен начин с личността и съдбата на султан Мехмед II. В скоро време османският владетел ще трябва да разсече сложния възел чрез силата на своя меч.

Според хронистите Ашък Пашазаде¹⁸⁶ и Нешри¹⁸⁷ щом бързащият да се прибере в Одрин султан Мехмед пристигнал в Бурса, той пожелал да се прехвърли на европейския бряг при Галиполи. Казали му обаче: „Честити господарю, сега в Галиполския пролив са дошли невернически кораби. Той е затворен...“ По-нататък хрониките разказват, че „взели Повелителя и го завели до Акча Хисар, който се намирал от горната страна на Истанбул, но на отсрещния [азиатски] бряг. Пресекли Босфора там, където на времето се прехвърлил и баща му. Като стъпили на румелийския бряг султанът рекъл на Халил паша: „Тук е нужно да се издигне една крепост“. Скоро след тези събития Мехмед II нарежда да се прекрати напълно изплащането на парите, предназначени за издръжката на Орхан в Константинопол. Последните предложения и заплахи на византийския император дават повод на султана да се отметне от приетите наскоро ангажименти към византийската страна. В същото време Мехмед още по онова време вече знае как да прикрие по-нататъшните си намерения от противника: той не бърза с обявяването на война, старае се да не даде повод на Византия за незабавни политически и военни приготволения.

Византия с безпокойство посрещнала Мехмедовото намерение да строи крепост на европейския бряг на Босфора. Султанът обяснил на пратениците, че това съоръжение е предназначено да облекчи преминаването между двете части на държавата му. Според Дука той изтъкнал на императорските пратеници, че на времето баща му Мурад II в навечерието на Варненската битка се сблъсква с опасности около спешното си прехвърляне от Анадола на европейския бряг и още тогава се убеждава в нуждата от крепост на румелийската страна на Пролива. Несъмнено султан Мурад се намирал под въздействието на умерената политика спрямо Византия на своя велик везир Халил паша и затова не осъществява това свое намерение. Неговият млад наследник обаче е твърдо решен да реализира този план и открито известява категоричното си решение¹⁸⁸. Сега вече Византия се убеждава в енергичния характер на новия османски владетел. Всички дейности около изграждане на крепостта, наречена Румели хисар или Боазкесен, е поверена на везира Заганос паша - краен и настойчив привърженик на идеята за незабавна обсада на Константинопол. Той издига първите кули и приключва с първоначалните приготовления за изграждане на голямо крепостно съоръжение.

Според един наскоро разчетен надпис от Румели хисар, през февруари 1452 г. Заганос паша приключва строежа на първата шестстенна кула, разположена в близост до морето от югоизточната страна на бъдещата крепост¹⁸⁹. Един втори надпис от крепостта дава основание на X. Айверди да твърди, че през април-май 1452 г. е издигната и т.нар. „Голяма Заганосова кула“, намираща се от страна на континенталната суша¹⁹⁰. През цялата зима на тази година пашата усилено събира строителен материал за големия строеж¹⁹¹. На 26 март 1452 г.¹⁹², в присъствието на султана и елитните му военни части и под прикритието на 30 кораба¹⁹³, започва строежът на крепостните стени и след непрекъсната работа, към края на август същата година съоръжението е готово¹⁹⁴. Лично Мехмед II дава името на новата крепост - Боазкесен¹⁹⁵, което разкрива и главното нейно предназначение: „да прекъсне връзката между двете морета и да контролира прехвърлянето от континет на континент и от море в море“¹⁹⁶. По този начин в историята на Проливите се налага една съвършено непозната до тогава ситуация: докато преди този воден път е напълно свободен за движение, то при Мехмед II той минава под пълния контрол на държавата, която господства по неговите брегове. В действителност възможностите византийската столица да получи военна помощ откъм Черно море през Босфора били твърде ограничени. В този район липсвал силен военен флот. Не трябва обаче да се подценява възможността за прекъсване снабдяването на Константинопол с храни от черноморския район¹⁹⁷. Пръв султан Баязид I (1389-1402) прави опит да завладее Града чрез прекъсване на снабдяването с храни отвън¹⁹⁸.

Всъщност построяването на крепостта Боазкесен е в духа на старите османски традиции за провеждане на обсадни дейности срещу укрепени градове. Още при Осман I (1281- 1326), преди обсадата на Бурса, когато османците подлагат на продължителна обсада някоя византийска крепост, те строят в близост до нея кула, която служи като база при положение, че основните военни отреди временно се оттеглят. Султан Баязид I построява крепостта Анадолу хисаръ (на анадолската страна на Босфора) тъкмо за целите на обсадата на Константинопол. Веднага щом приключил със строежа Баязид изпраща посланик до византийския император с ултимативното искане Градът да бъде опразнен и предаден в османски ръце¹⁹⁹. Според Францес крепостта Боазкесен трябвало да служи като военна база и укритие, което да се използва от османските войски при нужда²⁰⁰. Размерите на съоръжението напълно потвърждават едно такова предназначение. А според Критовул при построяването на Боазкесен се отчитала и вероятността, че „обсадата на Константинопол би могла да се проточи дълго и тогава ще е нужно Градът да бъде подложен на продължителен натиск²⁰¹.

Според Кемал Пашазаде тогавашните четирима везири - Халил, Саруджа, Шахабеддин и Заганос, били натоварени с посторяването на крепостта²⁰². Турсун бей разказва, че след като строежът на съоръжението приключил, „в близост до морето била изградена огнева позиция, върху която в 20 укрития разположили по един огнедишащ топ“²⁰³. В същото време от азиатската страна на Босфора, в подножието на крепостта Анадолу хисаръ, също е изградена огнева линия, върху която са разположени топове²⁰⁴.

С оконателното изграждане на крепостта Боазкесен започват враждебни действия срещу Византия, а когато от Константинопол пристига пратеничество, е обявена война²⁰⁵. През зимата на 1452 г. Константинопол е обсаден от войската на Исфендиароглу Исмаил бей и, изглежда, от военните сили на анадолския санджак Кареси под командата на Акчайлъоглу Мехмед бей²⁰⁶. По такъв начин византийската столица се оказва стегната откъм Проливите в два обръча.

В тази обстановка разтревоженият византийски император изпраща посланици до европейските дворове²⁰⁷. През пролетта на 1453 г., вече по време на обсадата, Византия свързва всичките си надежди за оцеляване с очакваната помощ от Запада. Младият султан също е наясно, че най-голямата опасност пред така желаното от него завладяване на Константинопол, може да дойде тъкмо от Запад. Той успява да заблуди главните османски противници Унгария и Венеция с умели дипломатически ходове и някои отстъпки. На 10 септември 1451 г., след като се връща от поход срещу караманците, Мехмед II подновява мирния договор с Венеция. Султанът дава разрешение на венецианците да изнасят пшеница от османските владения, което е от жизнена важност за тях. Редом с това, на 20 ноември 1451 г., Мехмед сключва 3 годишен договор с Унгарското кралство при твърде изгодни условия за унгарската страна. Тук важна роля изиграват сръбският деспот и босненският крал, които демонстрират приятелско отношение към османския падишах²⁰⁸. В западния християнски свят господства мнението, че младият османски владетел, отстранен на времето от престола заради несправяне, е мек и неумел във властта и затова - миролюбив. Дори неговото повторно възцаряване събужда надеждите, че османската завоевателна мощ ще спадне²⁰⁹. Сега вече, след като Мурад II не е между живите, изглежда напълно възможно, че един нов кръстоносен поход ще завърши с успех. Тези надежди са отразени в прочутото писмо от март 1451 г. на известния хуманист Филелфо, в което с много фантазия той приканва френския крал към участие в кръстоносен поход²¹⁰. В този смисъл може да се каже, че по онова време Константинопол изглеждал вън от всякаква опасност. Същото личи и от докладите на венецианските посланици от византийската столица²¹¹. Това лъжливо усещане пречи на западните държави на време да извършат военните си приготовления. Несъмнено голям принос към парализиралите Запада ловки дипломатически ходове има опитният държавен мъж Чандарлъ Халил паша. Възрастният вече велик везир все още държи държавните дела в ръцете си. В същото време султанът го зачита, възнаграждавайки през 1451 г. най-висшия си служител с нови поземлени владения в Пловдивско²¹². Докато Халил паша прилага пасивната си миролюбива външна политика, султан Мехмед II се подготвя за обсадата на Константинопол: в този момент политическото поведение на великия везир напълно съответства на неговите цели. На времето, след повторното възцаряване на Мехмед, пашата не се колебае да направи големи отстъпки на сръбския деспот и Византия, за да постигне мир. Пак той изиграва голяма рола при отстъпването на гр. Алайе на караманците²¹³.

До последния момент Чандарлъ Халил паша ще остане противник на превземането на Константинопол. Ако това намерение се увенчае с успех, авторитетът му, в най-лошия случай той самият, ще бъде ликвидиран. Но ако обсадата не успее, без всякакво съмнение държавата ще се окаже в твърде голяма опасност. Той дори твърди, че и да бъде превзет Града, това ще положи началото на поредица кръстоносни походи, които в крайна сметка ще унищожат османската държава. Така че най-голямата пречка пред завоевателните намерения на Мехмед II се оказва авторитетният велик везир. Няма да е пресилено, ако се каже, че в този момент ключът към завладяването на Константинопол се намира в Халиловите ръце. Отрицателното отношение на опитния и влиятелен велик везир може да обрече начинанието на неуспех още в самото му начало, създавайки опасни разногласия и противоречия в османските редове. Мнението на Халил паша, който в продължение на дълги години с успех определя политическата линия на държавата, все още тежи над ходовете на младия и неопитен още султан. Когато през зимата на 1452 г. войната с Византия вече изглежда неизбежна, Мехмед II хвърля много усилия, за да принуди великия везир да застане на неговите позиции. Османските исторически предания по този въпрос са примесени с много легендарни мотиви, но сравнят ли се с византийските хроники, обстановката до голяма степен се изяснява. Дука съобщава, че една нощ султанът неочаквано извикал при себе си Чандарлъ Халил и с обещания и заплахи го принуждава да подкрепи една предстояща обсада на византийската столица²¹⁴. Според Турсун бей мисълта за превземането на Града не напуска Мехмед дори по време на сън, но „държавните мъже“ се противопоставят (несъмнено тук преди всичко се има превдид Чандарлъ)²¹⁵, изтъквайки, че една такава стъпка би имала отрицателни последствия за държавата. Но нищо не е в състояние да спре Мехмед²¹⁶, което се вижда ясно и в съобщението на византийския хронист Дука. Кемал Пашазаде, който следва Турсун бей в излагането на тези събития, многозначително добавя, че Мехмедовите намерения предизвикат неприязън сред държавните мъже²¹⁷. В същото време във военните среди не се гледа с добро око на традиционните подаръци, които византийския двор праща на великия везир, несъмнено с цел да насърчи миролюбивата му политика. Халил паша пък прибира тези подаръци и не вижда нищо нередно в това. Но настроенията срещу него растат, в резултат на което му прикачат прозвището „ортак на неверниците“, което бързо се разпространява сред хората и стига чак до ушите на Дука²¹⁸. Най-накрая, за да си осигури така необходимото единомислие по този важен въпрос, султан Мехмед поставя неговото разглеждане на извънредно заседание.

Сведенията за това заседание и за произнесената там реч на османския владетел са достигнали до нас чрез хрониките на Таджи Бейзаде Джафер Челеби²¹⁹ и на Критовул²²⁰. Всеки един от двамата автори твърди, че съвещанието е открито с реч на султан Мехмед II. Въпреки че Таджи Бейзаде се увлича в демонстрации на разказваческото си изкуство, а Критовул пък - в подражание на класическата византийска историография, като се отстрани украсата в техните разкази, остават наяве следните важни моменти от Мехмедовото слово: 1. Ние сме длъжни да продължим традициите на свещената война за вярата, които са ни завещани от нашите деди; 2. Намиращият се в центъра на османската държава Константинопол защитава враговете ни и насърчава действията на външните противници; 3. Този град трябва на всяка цена да бъде завладян, за да гарантираме сигурността и бъдещето на нашата държава; 4. Искам да науча мнението на всеки един от вас, заявил накрая султан Мехмед. И двамата хронисти твърдят, че една част от присъстващите горещо подкрепила своя владетел, настоявайки час по-скоро да се пристъпи към осъществяване на неговите планове. Според Критовул това били хората, които разчитат в резултат на очакваната победа да се издигнат в служебната йерархия²²¹. Според Таджи Бейзаде друга част от участниците, изтъквайки непревземаемостта на крепостта, предложила идеята за обсада да бъде изоставена. Но когато султанът разпалено и с ожесточение отново заявил твърдото си решение да осъществи плановете си, всички се обединили около него. Критовул пък съобщава, че някои „опитни личности“ не били привърженици на военните действия, но запазват мълчание пред всеобщото въодушевление в полза на войната и се подчиняват на мнозинството²²².

От всичко това става ясно, че Халил Чандарлъ е принуден да отстъпи на младия султан и стоящите зад него привърженици на войната с Византия. Ние вече видяхме на предходните страници кои са тези привърженици на военния конфликт. Според 3. Долфин султан Мехмед „отстранява възрастния си съветник и онези паши, които твърдят, че Константинопол не може да бъде превзет и на тяхно място слага по-млади хора, съгласни с неговите намерения“²²³. Вярно е, че Мехмед вкарва в Султанския съвет по-младия Заганос паша - привърженик на обсадата, но не отговаря на истината твърдението, че опозиционно настроените възрастни държавници, т.е. Халил паша и неговите хора, са отстранени от властта. От друга страна това предание, прокраднало се и в италианските извори, още веднъж доказва какви големи противоречия се появили около Мехмедовото намерение да обсади византийската столица. След като в Одрин единодушно е взето решение за обсада, да се обявиш впоследствие срещу военни действия значи да извършиш държавна измяна. И когато в най-критичния момент на обсадата Чандарлъ Халил паша пак застава срещу войната, твърдейки, че в крайна сметка позицията му ще се окаже вярна, то след победата това негово поведение вече ще се оценява като предателство.

Султан Мехмед приготвя старателно обсадата на най-голямата крепост през Средновековието, за която по негово специално нареждане се отливат огромни оръдия. Когато приготовленяията приключват, Мехмедовата армия и тежка артилерия се появяват под стените на Града. Тук не е възможно нито пък нужно да се занимаваме в подробности с проточилата се от 6 април до 29 май 54-дневна обсада²²⁴. Но не може да прескочим двете последни изпитания, пред които съдбата изправя младия османски владетел като последен отглас от дълбокия кризисен период, чиито черти се опитахме да разкрием на предходните страници.

Както е известно, на 20 април два византийски и три генуезки кораба, натоварени със жито, нанасят поражение на османската флота и успяват да проникнат в Златния рог. Този успех е посрещнат с възторг от обсадените жители на Константинопол и събужда надеждите за помощ отвън. Плъзва мълвата, че корабите са предният отряд на силнен военен флот, изпратен от Запада в помощ на обсадения Град. В същото време Турсун бей ни съобщава, че поражението на османския флот „предизика объркване сред ислямския народ“²²⁵, а „в организацията на войската настъпва безпорядък“²²⁶. На хоризонта се очертава опасността от провал на обсадата: ниският боен дух и безнадежността сигурно водят към поражение. В едно писмо на известния шейх Акшемседдин до султана се казва, че поражението на османския флот допринася за рухването на надеждте у войската за скорошна победа, а това поставя под въпрос крайния благоприятен изход на обсадата²²⁷. Според шейха духът на противника се покачва, докато в същото време в лагера на османците витаят противоречия. Акшемседдин, който има голямо влияние върху султан Мехмед, съветва владетеля да се държи енергично и твърдо в този важен момент за бъдещето на държавата и да се довери на хора, които не са снизходителни и състрадателни.

В тази ситуация Мехмед решава, че е нужно веднага да свика султански съвет с участието на всички везири и военначалници²²⁸. По време на съвета Чандарлъ Халил паша и неговите приближени, възползвайки се от сложната обстановка, отново настояват обсадата да бъде вдигната и да започнат преговори с византийския император²²⁹. Лесно е да си представим деликатната ситуация, в която изпаднал младият владетел. Положението е спасено от стария съперник на великия везир и най-последователен привърженик на военните действия Заганос паша²³⁰. С помощта на Шахабеддин паша, възрастния вече Турхан бей, Акшемседдин и на Мехмедовия учител Ахмед Гюрани, Заганос успява да надделее над разпространителите на пораженски настроения. Оптимистичните слова на Мехмедовите привърженици вдъхват смелост и повишават бойния дух на войската²³¹. Начаса са взети мерки за засилване артилерийският обстрел на Града и на 21 април е разрушена една висока крепостна кула в близост до Романовата порта²³². На другия ден част от османския флот е прехвърлена по суша през склоновете на Галата в Златния рог и този успех се приема като отговор на претърпяното поражение на 20 април²³³. Не ще съмнение, че планът за прехвърлянето на корабите е съставен по-рано, но решението за неговото прилагане е взето тъкмо в този напрегнат момент. Тези неочаквани успехи изиграват твърде важна роля за повдигане на бойния дух в османския лагер.

Вторият кризисен момент се появява към края на май, но неговият изход е благополучен, тъй като приключва с победа за османците. Според сведенията на независими един от друг източници²³⁴ в онези напрегнати дни турският щаб получава сведения, че западните владетели сключили съюз помежду си и Ян Хунияди напредва към обсадения град със силна армия, а голяма кръстоносна флота вече е достигнала о. Евбея или о. Хиос. Тези слухове бързо се разпространяват и засилват безпокойството сред обсадителите. Ропотът и недоволството отново започват и по всичко личи, че в крайна сметка Чандарлъ Халил ще се окаже прав^235. Наистина на 7 май една венецианска флота отплува към Егейско море под командата на адмирал Лоредано²³⁶, а папата от своя страна снаряжава и изпраща два кораба²³⁷. От друга страна, традиционният османски противник Караманоглу заявява на венецианците, че е готов да нападне обсадителите на Константинопол, щом забележи някакво колебание в техните редици²³⁸. Османският султан, който разполага с широка мрежа от осведомители и разузнавачи²³⁹, положително е наясно с това развитие на събитията. Несъмнено той разбира, че всяко едно забавяне води към фатален резултат²⁴⁰. На 26 или 27 май султанът свиква един последен военен съвет, който трябва окончателно да определи по-нататъшните действия²⁴¹. По време на съвета великият везир Халил паша отново повтаря аргументите си в полза на незабавното вдигане на обсадата. Той дори твърди, че западните владетели се съюзяват, за да прогонят турците от Балканския полуостров и предотвратяването на едно такова бедствие спешно налага да се мине в отстъпление. Много е вероятно тук да е споменато за съдбата на Баязид I в битката при Анкара, а също и за трудностите около кръстоносните походи и битките при Златица, Варна и Косово. Младият везир Заганос паша решително отхвърля тази позиция като заявява, че постоянното съперничество не позволява на западните владетели да сключат траен съюз помежду си. Дори и да изпратят силен флот в помощ на обсадения Град, то доведените десантни части ще са неколкократно по слаби от османската обсада. Затова пашата настоява обсадата да продължи, без каквито и да е опасения. „Преди да дойде помощ от Италия, Градът вече ще бъде превзет“ - уверено заявява той²⁴². 3. Долфин съобщава, че Заганос е подкрепен от Турхан бей и от третия везир Хадъм Шахабеддин паша²⁴³. Да си припомним, че Заганос и Шахабеддин подкрепят младия Мехмед по време на първото му възкачване на престола и в противовес на миролюбивата политика на великия везир Халил паша, настояват пред султана за разгръщане на експанзията. Сега виждаме същите двама сановници да настояват за обсада на Константинопол до победния край. По този повод Францес специално отбелязва, че старата ненавист и съперничество между Заганос и Чандарлъ Халил отново се разгоряло с пълна сила. Византийските източници подчертават и това, че двамата Мехмедови приближени са последователни привърженици на военните действия, защото разчитат, че след победния край ще увеличат своето влияние и власт²⁴⁴. Така става ясно колко голямо е значението на обсадата на Константинопол в борбата за власт между великия везир Чандарлъ Халил паша и неговите съперници.

Според Францес младият султан горещо поддържа идеята обсадата да бъде продължена²⁴⁵. Той не би се оттеглил по никакъв повод и на каквато и да е цена от тази битка на живот и смърт. Едно сваляне на обсадата в този момент би означавало отново да се появи опасността от териториално разпокъсване - заплаха, която дебне османската държава вече половин век. В същото време една такава стъпка най-пряко застрашава неговата лична власт. Както през 1444 г. миролюбивата политика на Чандарлъ Халил паша не бе в състояние да предотврати настъплението на кръстоносната армия и флот, така и сега да се вярва, че със свалянето на обсадата от Константинопол ще се избегнат бъдещите опасности, е повече от наивно. Затова се взема решение за всеобща и решаваща атака²⁴⁶. За да повиши ентусиазма на войската, султанът с голямо нежелание дава разрешение за разграбване на града след неговото завладяване²⁴⁷.

На 27 май, неделя, глашатаите съобщават на бойните части, че след два дена предстои атака и след това разграбване на Града²⁴⁸. Оттук нататък всичко ще зависи от изхода на тази последна и решителна битка. Започват трескави приготовления - всичко трябва да приключи преди да пристигне помощ от Запада²⁴⁹. На 29 май призори според Таджи Бейзаде (в последната трета на нощта), а според западните извори пък - между един и два часа след полунощ, атаката започва, а на сутринта Градът е завладян²⁵⁰.

Завладяването на Константинопол представлява голяма победа както за османската държава, така и лично за младия владетел. Щом влиза в Града Мехмед II веднага изпраща хора да търсят Орхан, като обещава награда на оня, който го открие²⁵¹. Със смъртта на този османски принц²⁵², който се сражава на византийска страна срещу османците и техния владетел²⁵³, най-сетне се слага край на продължителната борба между потомците на султан Баязид I за престола. Категоричната победа разрешава и конфликта между двете враждуващи групировки в османската администрация и сега вече великият везир Чандарлъ Халил може да бъде обвинен във всякакви грехове. Според младия султан той винаги е пречил на управленските му решения и военни инициативи. Друг грях, който може да му бъде записан в сметката: преди последната и решителна атака старият везир много добре знае, че победата ще доведе до неговото премахване и затова с всички сили настоява за вдигане на обсадата, макар че това би било пагубно за османците. А боязливото му поведение, безмисленото придържане към принципите на мир в отношенията с Византия и то в навечерието на решителната битка - не обслужва ли това единствено интересите на противника? Воден от личните си интереси Чандарлъ остава докрай верен на миролюбивата си външна политика - но не изневерява ли с това на свещената война за вярата, не убива ли така устрема към победа, залегнал дълбоко в темелите на османската държавност? И тъй като в крайна сметка Градът е завладян, то всички намерения и действия на великия везир вече се оказват едно голямо предателство. При това положение е много лесно да се открият разобличаващи факти: в церемониалните подаръци, които старият везир получава от двореца в Константинопол²⁵⁴, в признанията на пленения Лукас Нотарас или пък в кореспонденцията с византийската администрация, в която пашата обещава мир в двустранните отношения²⁵⁵. В същото време останалите везири, които са изиграли важна роля за постигането на победата, сега са в очакване на една желана развръзка - премахването на Чандарлъ Халил. Придобилият силно влияние и авторитет Заганос паша²⁵⁶, върлият Халилов враг Шахабеддин паша, а също и Турхан бей, правят каквото могат, за да засилят неприязънта у Мехмед II към техния стар съперник. Вече никой не се бои от всесилния велик везир - победата над Византия му отнема целия авторитет²⁵⁷. Ето в такава една психологическа атмосфера на 30 май 1453 г., един ден след победата, младият Мехмед II Завоевателя арестува възрастния велик везир и го праща в затвора²⁵⁸. Същевременно са арестувани потомците и близките на пашата, а имуществото им е конфискувано²⁵⁹. Халкокондил съобщава, че след това старият везир е завързан и откаран с каруца в Одрин. Там престоява затворен в кулата Куле-Бургос²⁶⁰ още известно време. Според османския хронист Орудж²⁶¹ Чандарлъ Халил паша е екзекутиран след завладяването на Енос²⁶².

С трагичната смърт на Чандарлъ приключва първият голям период на османската история²⁶³. Авторитетът на султан Мехмед II се увеличава извънредно много²⁶⁴ и османският владетел придобива самочувствието на абсолютен господар и император²⁶⁵, кандидат за световно господство. Затова той се впуска в постоянни военни походи с цел да изгради една силна централизирана империя. Като първи резултат от новото Мехмедово политическо поведение е бързото връщане на някои земи, които султанът отстъпва на Сърбия при възкачването си на престола. Сръбският деспот щом узнава за превземането на Константинопол веднага предава въпросните територии обратно на османците²⁶⁶. Редом с това първият поход на Мехмед Завоевателя е тъкмо срещу Сърбия, за да разреши най-острия териториален спор в Румеля още от времето преди 1443 г.

След смъртта на Чандарлъ Халил Мехмедовият тъст Заганос паша, както и Хадъм Шахабеддин паша, се сдобиват с безспорен авторитет в управлението на държавата. Хронистът Ашък Пашазаде разказва един случай, който разкрива колко голямо влияние упражнявал възрастният Шахабеддин върху султана: по нареждане на Мехмед от Анадола били докарани заселници, които трябвало да съживят опустялия след завоеванието Константинопол. Те получили празни домове в града, за които трябвало да плащат наем на държавната хазна. Заселниците недоволствали от това решение, настоявайки жилищата да се считат за тяхна собственост²⁶⁷. Никой нямал куража да съобщи за тяхното желание на суровия и авторитарен султан освен Шахабеддин, който успял да го склони домовете да станат собственост на анадолците²⁶⁸.

Твърде скоро след екзекуцията на Чандарлъ старите му съперници, които полагат толкова усилия, за да го отстранят, един по един са уволнени и изпратени на заточение. Критовул съобщава, че на мястото на екзекутирания Чандарлъ е назначен Исхак паша²⁶⁹. Според Орудж пък през 1456 г. Исхак паша все още е бейлербей на Анадола, тъй че с твърдението на Критовул следва да бъдем внимателни²⁷⁰. В същото време е твърде вероятно, че постът на екзекутирания Чандарлъ е зает от тогавашния втори везир Заганос паша²⁷¹. След известно време Мехмед Завоевателя уволнява пашата, развежда се с дъщеря му и заточва двамата в Анадола. На мястото на Заганос е назначен Махмуд паша²⁷². Възрастният Шахабеддин паша пък е уволнен през 1454 г. и прекарва последните си дни в Пловдив²⁷³. А възпитателят на Мехмед от детските му години - Нишанджъ Ибрахим паша, според X. Хюсамеддин²⁷⁴ през август 1454 г. набързо е изпратен в пенсия „заради участие в екзекуцията на Халил паша“²⁷⁵. Защо всъщност след премахването на Халил Чандарлъ противниците му един подир друг са отстранени от управлението на османската държава? Това положение може да се обясни с отрицателния отзвук, който предизвиква екзекуцията на възрастния везир сред войската и религиозните среди. Според историческите предания дейците на мюсюлманския култ винаги са стоели зад Чандарлъ и неговата политика²⁷⁶. От друга страна, както вече подчертахме на предходните страници, няма никакво съмнение, че пашата се ползва с огромно влияние сред еничерския корпус. Изглежда Францес е прав, когато твърди, че убийството на заслужилия везир и любимец на мюсюлманското духовенство и еничерите, успял да преведе държавния кораб през толкова много опасности, се възприема от обикновените хора и войската като акт на злоба и лично отмъщение²⁷⁷. Султан Мехмед Завоевателя усеща тази негативна реакция²⁷⁸ и за да успокои общественото мнение, прехвърля отговорността изцяло върху старите врагове на пашата, след което ги отстранява от управлението на държавата.

Целият този низ от събития е сложно вплетен в политическата криза, обхванала османската държава през 1443-1453 г. и приключила със завладяването на Константинопол. Тази криза съпътства първите години от управлението на султан Мехмед II Завоевателя, който, в крайна сметка, успява да я разреши по един категоричен начин.