От Стефан Душан до Османската империя

Християни-спахии в Румелия през XV век и произходът им

 

Безспорно е, че документите от турските архиви могат да променят из основи някои възгледи за разширяването на османската държава на Балканите. Известно е, че преувеличените и пристрастни мнения, които са били разпространени в последния век от съществуването на османската държава във времето на въстания и движения за освобождение на балканските народи, постепенно губят почва и дори са напълно отхвърлени от някои автори¹. В края на краищата нито един сериозен историк вече не твърди, че османската власт е ликвидирала местните управленски елити, класата на военните и аристокрацията като ги е унищожила физически или насила ги е ислямизирала, а на тяхно място са дошли османските турци като овластена и управляваща феодална класа². В този смисъл е нужно да се наблегне на обстоятелството, че при своето формиране през XV в. Османската империя има съвсем друг характер в сравнение с по-късните периоди.

Една част от изследователите, които са се занимавали по-подробно с османска история привличат вниманието върху някои твърде съществени обстоятелства. На първо място се изтъква толерантната политика на османската държава по отношение на религията и фактът, че тя не се намесва във верските дела на немюсюлманската рая. Отбелязва се, че благодарение на рекрутирането на еничери чрез т. нар. система „девширме“ империята е давала възможност на християнските си поданици на Балканите да влизат в управляващата класа. Епизодично се споменава и за обстоятелството, че освен християнските военизирани групи като войнуци и мартолоси, които се запазват дълго време, от време на време във войската служат и военнозадължени християнски поданици на империята³.

К. Иречек, чиито трудове по историята на балканските народи са станали класически подобно на останалите автори твърди, че преминаването към исляма е условие за влизане в управляващата класа и че мюсюлманите съставляват овластената класа. В същото време той формулира една много плодотворна идея, на която ще обърнем специално внимание по-долу. Според него много спахии-тимариоти в Румелия произхождат от старите български, сръбски, албански и гръцки аристократични фамилии. И още: твърде много институции остават да съществуват от старата сръбска държава⁴.

Йорга, един авторитетен изследовател на османското завладяване на Балканите, въпреки че отива доста далеч в своите обобщения, прави много интересни наблюдения. В един свой труд той казва следното: „Балканските християнски държави, които за около един век отстъпват мястото си на Османската империя не са ликвидирани чрез верска катастрофа, дошла с един фанатичен неприятел, който искал да унищожи християнската вяра... Османците налагат монархическото единство и властта на един единствен господар. Те донасят мира и реда, характерни за абсолютизма. Османците се появяват не като народ, а като войска, като династия, като управляваща класа.“⁵ „Византийските, славянските и османските политически порядки се спояват в едино цяло.“6 Местните феодални власти една по една изчезват пред лицето на османците и се вливат в османската общност. Така османците се явяват представители на една обща за времето историческа тенденция. Румънският историк обръща внимание и на факта, че селската класа, на която ѝ била омръзнала анархията, демонстрира симпатия към новия османски ред и към по-литическото обединение⁷. Той добавя още: „Управляващите рядко са били от турско потекло... Субашията, бейът, кефалията, старият кнез, воеводата или негов близък роднина, които идват от някоя друга област на империята не са всъщност нищо друго, освен бивши християни.“⁸ И Йорга обаче смята, че приемането на исляма е условие за влизане в средите на управляващата класа⁹.

Сега вече мнозина възприемат и потвърждават основната идея на Йорга. В една своя скорошна публикация Л. Хадрович посочва, че организацията на Османската империя в Румелия се формира под силно гръцко и славянско влияние. Той пише¹⁰: „Съвместните нахлувания на сърби и турци дълбоко в унгарска територия и обстоятелството, че те (сърбите) съставляват мнозинството от крепостните гарнизони (на завладяните градове), ни дава основание да мислим, че турската войска е била пълна със сърби, които не са приели исляма и са живеели с вярата на своите деди.“¹¹

Възгледите на П. Витек, който задълбочено е вникнал в условията, осигурили възхода на османската държава, са от особено значение. На първо място той възприема османската държава като формирана от гранични бойци (uc gazi devleti) и твърди, че особената „гранична култура“ (uc kulturu), с която е била свързана в началото тази държава, сближава османците с народите на завладените територии и улеснява тяхното настъпление, без да нарушава принципите на толерантността. „Благодарение на военизирания характер на отношенията не се стига до културен упадък нито в Анатолия, нито на Балканите.“¹² Същият учен обръща внимание на следното обстоятелство: „Приспособяването на османците към особеностите на цивилизация в земите, които са нападали, се улеснява от масовото присъединяването към тях на акритите (византийски гранични войници) и доброволното предаване на крепости и по-малки градове...“¹³ Все пак той твърди, че след големите завоевания централната власт от икономически съображения се е стремяла да съхрани християнската вяра на новите си поданици, но по такъв начин е изключила възможността те да бъдат използвани в управлението и във военното дело. „Борците за вярата“ (gaziler) пък са се стремяли да разширят територията на исляма. Институцията на „кръвния данък“ от своя страна примирява тези две тенденции¹⁴. Противно на това съществува и мнението, разпространило се и защитавано упорито у нас след създаването на турска национална държава, според което османската държава от своето основаване до средата на XV в., е дело на турския етнически елемент¹⁵.

Дори и в най-новите проучвания за османската държава проличава неразбиране на факта, че Османската империя от XV в. се различава съществено от Османската империя през XVII в. Основните тенденции и институции в тези два периода имат различна същност, често скрита под една и съща одежда. Историческата обстановка също е коренно различна¹⁶.

Сигурно е, че когато съумеем да разчленим отделните периоди в османската история и да покажем преобладаващите в тях условия и потребности, които понякога изглеждат толкова противоречиви и замъглени, всичко става далеч по-ясно. Въпреки че от страна на някои учени ясно са поставени въпросите за това при какви условия са осъществени османските завоевания в Румелия през XIV и XV в., за устройството, заменило старата управленска система и за отношението между завоевателите и завареното население, задоволителни отговори липсват поради недостатъчното извори, с които разполагаме¹⁷.

В следващите редове ще се опитаме да покажем на основата на тимарски и описни регистри от времето на султаните Мурад II и Мехмед II Завоевателя¹⁸, че османското разширение на Балканите е носило напълно консервативен характер, че не може да става и дума за изненадващо завоевание и настаняване, че старата гръцка, сръбска и албанска аристократична класа и военните са оставени на мястото им, че значителна част от тях са привлечени в системата на военното земевладение като християни-тимариоти и че през XV в. османската държава под никаква форма не е водила политика на ислямизация. Преди това обаче трябва да се изтъкне, че в светлината на подобна концепция сведенията във вече познатите ни извори придобиват по-ясно значение. Всъщност всички данни за най-стария период от историята на османската държава имат особена стойност, тъй като позволяват да доведем проучванията до самото ѝ начало.

Според най-старите сведения в османската историческа традиция, събрани в анонимната „История на османския двор“¹⁹ и в хрониките на Ашък Пашазаде и на Нешри, Кьосе Михал, който от самото начало сътрудничи на османските газии не бил едиственият християнски велможа, който е постъпвал така. Така например при нападението на Осман над Тараклъ Йениджеси се споменава за следния епизод: „Отрядът на Осман стигнал на другия бряг на реката. Там намерили готов Самса чауш. Той ги завел в Саркун, където неверниците добре го познавали. Щом го видели и мъжете, и жените му се подчинявали и прекланяли. Между тях имало един големец. Осман Гази го извикал при себе си и се сговорили, че неверниците ще правят това, което заповяда Самса чауш.“²⁰ Сътрудничеството с местните християнски велможи не се е изчерпвало само със съюзническите отношения. Ето какво се разказва за ранните прояви на Осман Гази: „Осман стигнал до Леблебеджи хисар. Владетелят на крепостта излязъл да го посрещне и му си покорил. Оставили го на мястото му. Този владетел имал син. Него взел Осман и стигнал до Лефке. Владетелите на Лефке и Чадърлъ също го посрещнали, покорили се и след като предали земите си се включили в личната му гвардия.“²¹ В същото време няма нито една податка, че тези местни господари (текфури), които преминават на служба при Осман са станали мюсюлмани. От друга страна привлича внимание и сведението на Пахимер, според който пак по същото време, около 1305 г., една каталанска военна част се присъединява към османците²².

В старата османска историческа традиция има и доста сведения за присъединяване към османците на „текфури“ и „невернишки спахии“ през управлението на Орхан Гази. Той, докато баща му все още е бил здрав, в един поход, проведен в околностите на Изник „...изпратил при владетеля на крепостта Кара Тикин човек с думите: Предай ми крепостта! Тебе ще оставя вътре, а за мен нека бъде само името. Целта ми е Изник.“²³ Господарят на крепостта не се предал. В този случай внимание заслужава същността на предложението, което показва завоевателните методи на османците. Когато Орхан става владетел (бей), той оставя на местата им „текфурите“ на доста крепости, които демонстрират покорство²⁴. Така например „везирът на текфура на Бруса“, чието дело е предаването на крепостта, остава на служба при османците²⁵. По време на завладяването на Изник Осман се съгласил на помирение с владетеля на крепостта. „Тогава текфурът излязъл през Истанбулската порта и ведно с хората си заминал за Истанбул. Мнозинството от невернишките спахии обаче не тръгнало с него, а заедно с градския народ излязло да посрещне Орхана. Оказали му чест и го въвели в града през Йенишехирската порта.“²⁶ В тази бележка искам да привлека вниманието на читателя върху израза „невернишки спахии“. Защото което станало в Изник естествено се срещало и по други места. Синът на Гази Орхан Сюлейман паша веднага щом стъпва на Галиполския полуостров завладява крепостта Джимбени хисар (Цимпе), а „тамошните неверници се съюзили с правоверните и дори тръгнали с тях“²⁷.

Писмата на солунския архиепископ Григорий Палама²⁸, който през 1355 попада в ръцете на османците като пленник, показват колко толерантно постъпват Орхан и неговото обкръжение спрямо християните. Той навсякъде вижда християни в състояние на пълна свобода. Орхановият син Исмаил свободно му поставя въпроси за християнската вяра. По-късно самият владетел Орхан организира една обща дискусия между Палама и улемите (мюсюлмански религиозни учени). Тази дискусия е записана от лекарят на Орхан гъркът Таронитис³⁰. Балабан (Палапанис), който председателствал дискусията, задава на християнския духовник въпрос, в който се долавя явен акцент на помирение: „Ние вярваме във вашия Пророк, защо вие не вярвате в нашия?“ В един друг момент от спора се стига до заключението, че „ще дойде време, когато всички ще бъдем единни в мислите си“. Особено интересен е фактът, че Палама среща в османската крепост Биги (виз. Пиги) византийския хетериарх (висш военачалник) Маврозумис, който бил най-влиятелната личност (субашия?) в района³¹.

Известно е, че във войската на Мурад I участвали значителни по численост християнски помощни войски, изпращани от князете, които плащали васален данък на османците (харач)³². В Косовската битка (1389 г.), както и в битката край Анкара (1402 г.) в редовете на османската войска се намирали васални християнски отряди. „После Повелителят заповядал: Нека приготвят своите оръжия и неверниците, които плащат харач. Стегнали се Кьостендил и Сарадж.“³³ Според придворния историк на Тимур Низамюддин Шами, Баязид Илдъръм извежда срещу него и значителен брой „читаци и неверници“³⁴, В битката при Анкара не са участвали само сръбски войници, но още и албанският велможа Коя Закария³⁵ и други балкански властели.

По-нататък ще видим посредством сведения от архивите, какво важно място заемат християните-тимариоти, войнуците и други военни групи в османската войска след управлението на Баязид Илдъръм нататък. Няма да пропуснем да обърнем внимание и на ценното свидетелство на един французин, който в 1432-1433 г. посещава османските владения. Този французин, Бертрандон дьо ла Брокиер, казва че във войската на Мурад II имало освен 3000 спахии, изпратени от сръбския деспот, още голям брой християнски войници от Албания и България³⁶. И Йоан Торцело, който през 1439 г. предлага на флорентинския консул сведения за възможността да се организира кръстоносен поход срещу турците, споменава за 50 000 християни, васали на султана, които били готови да въстанат³⁷. Той разбира се не смятал, че това са всичките поданици на султана. Според нас тези 50 000 християни са воините, които служат на османците. Това число, колкото и преувеличено да е, все пак показва относителната важност на войниците-християни в османската държава³⁸.

* * *

В архивите се съхраняват регистри от XV в., които се отнасят практически за всички области, влизали някога в границите на сръбското Душаново царство.

Ще започнем нашето проучване от Тесалия. Разполагаме с два регистъра, които се отнасят за санджака Тирхала (Трикала). Първият е изготвен през 859 г. по Хиджра (1454-1455)³⁹, а вторият е от 871 г. (1466-1467)⁴⁰. Така най-старият регистър, отнасящ се за тази област е съставен само 60 години след завладяването ѝ. Той е писан по времето на санджак бея Омер, син на Турхан бей и обхваща заедно с Тирхала „вилаетите“ Фенер (Фенарион) и Аграфи. Тимарите са разпределени по следния начин: Във вилаета Тирхала има един хас на санджак бея, 79 тимара на ешкинджии (походни бойци) и 24 тимара на крепостната охрана. Във вилаета Фенер има един хас на субашията, 60 ешкинджийски тимара и 9 тимара на крепостната охрана. Във вилаета Аграфи са описани един хас на субашията и 7 ешкинджийски тимара.

От общо 182 тимара 36 принадлежат на спахии-християни. Ето и няколко типични примера: „Тимар на Димитър, син на Михал, стар спахия.“⁴¹ Пак в Тирхала се натъкваме на следното вписване: „Тимар на Мустафа и Петрос - негов брат, синове на Микре, (служат) по ред.“⁴² И още: „Тимар на Иглав и на Доминик, и на Музерак, синове на Микре“; „Тимар на Павел, син на Микре. Неговият брат паша Игит му е извадил окото. Без око е. Годишно дава един копиеносец.“⁴³ В трите последни примера са отбелязани тимарите на синовете на Микре. Областта, която в регистъра от 871 г. по Хиджра (1466- 1467) е отбелязана като „земята на Микре“, би трябвало да е свързана по някакъв начин с този човек. Може да се предположи, че Микре бил стар господар на областта преди нейното завладяване от османците⁴⁴. Останалите тимари извън тези 36, регистрирани в санджака през 859 г. по X. (1454-1455), са дадени на лицата, дошли заедно с Евренос бей и с Турахан бей⁴⁵ или пък са бейски роби (гулям) и еничери (капу-кулу)⁴⁶.

Що се отнася до съкратения регистър от 1466-1467 г. според сумарните сведения на неговите последни страници, състоянието на тимарската система изглежда така: „Лива Тирхала, заими 22, кадии 6, спахии 343, диздари от крепостните гарнизони 191, войнуци 103, ямаци 203.“ Освен това в Ливадия са отбелязани 24 албански катуна, а в нахията Истифа - 34 албански катуна⁴⁷. По това време в санджака има 23 нахии, между които са „земята на Микре", Платамон на север, Ливадия на юг и Домокос и Чаталджа в централните части. Като санджак бей все още се споменава Омер бей⁴⁸. От всичко 343 спахии в санджака около двадесетина са християни, но владеят само четири тимара. Единствено някой си Иландари, който служи в крепостта Издин (Зейтуни?) като топчия, владее самостоятелно тимар⁴⁹. Преди това Димитър, син на Тодор също сам е владеел тимар⁵⁰. Един тимар, който по рано е принадлежал на Петър от Тирхала, вече е владение на тримата му сина, които участват в походите на смени⁵¹. Забелязва се обща тенденция на разделяне на тимарите на по-малки части при предаването им по наследство от поколение в поколение. Освен тези двадесетина християни-спахии има още 19 тимара, които принадлежат на нови мюсюлмани, чиито бащи са били християни-спахии⁵². Ясно се вижда, че по това време ислямизацията вече е в ход сред редовете на военното съсловие. Всъщност в посочената бройка не са включени двама нови мюсюлмани, за чиито бащи няма специални вписвания. И накрая особено внимание заслужава бележката в описа от 1468- 1469 г., която се отнася за тимар, даден на един „франк“ дезертьор. Това вписване е направено във вид на маргинална бележка към частта за тимара на някой си Барак. Отбелязано е: „Тъй като Барак не се е явил на служба, тимарът му е даден на Жилберт Канчелариус, който е избягал от франките. Явява се на поход. Написано на 15 ден от четвъртия месец на 873 г. (2.XI.1468) в Инджегиз. Служи в Паша-санджак.“ И след това: „Споменатият е станал мюсюлманин и му е дадено името Ахмед. Остава по старому. Написано в средата на първия месец на 875 г. (15.VII.1470) в Агрибоз.“⁵³

Ще се спрем и на някои типични примери за промените, настъпили в статута на християните спахии в интервала между двата описа от 1454-1455 и 1466-1467 г. През 1454-1455 г. Бога и Пелегрин, синове на Богослав, са притежавали общ тимар. Според регистъра от 1466-1467 г. този тимар е преминал у Али, син на Богослав, който е нов мюсюлманин, а после минава у брат му Мустафа. Този Мустафа владее половината от тимара, а другата половина владеят Гьон и Гъргур, синове на Пелегрин. Последните двама участват в походите по ред. Що се отнася до наследниците на Микре, за когото предположихме, че е бил важна личност преди 1454-1455 г. (местен господар?), от тях се среща името на Иса, син на Мехмед, син на Микре. Този Мехмед трябва да е един от синовете на Микре, който в регистъра от 1454-1455 г. е записан все още с християнското си име. Остоя и Мираш, синове на Михо, син на Клазинос (?) през 859 г. по X. (1454-1455 г.) владеят тимар в Тирхала заедно с новия мюсюлманин Ахмед, син на Гин⁵⁴. Среща се и още един крупен спахия, който, също както и Микре, е дал името на вилаета Кравалди (?). Неговият син Халил, който станал мюсюлманин, владее голям тимар в тази нахия. Тъй като той умира към 1467-1468 г. тимарът е даден на брат му Юсуф. По същото време субашия на Фенер (Фенарион) е Хасан бей, син на Зеневиси⁵⁵. Той би трябвало да е син на известният Зеневиси⁵⁶, един от владетелите на Южна Албания. Юрушкият бей на Тирхала е Илияс, син на Ефендре⁵⁷. Якуб бей, син на Ащин държи зиамета Сувалак, а неговият брат Мустафа бей владее също тимар в Тирхала. Баща им Ащин е едър албански велможа, който дава името на областта Ащин⁵⁸. Всички тези примери разкриват второто поколение на християните-спахии, което вече е ислямизирано и османизирано.

Впечатление прави и наличието на значителен брой войнуци в санджака Тирхала (103 войнука, 203 ямака).

А сега чрез един съкратен регистър, съставен в края на управлението на Мурад II, се пренасяме на север в Македония⁵⁹. Съдържанието на този документ, на който липсват началото и краят, се отнася за части от вилаета Тимур-хисар (Демир-хисар), северно от Сяр, за нахиите Истефания, Калоян, Неврокоп, Кюпрюлю (Велес) и за вилаета Кастория (Костур). Самият град Демир-хисар е зиамет на Заганос паша. В тези територии, които всъщност са доста отдалечени една от друга, има всичко 14 тимара на християни-спахии. Шест от тях са отбелязани като „стари“. Една част от тези тимари се владеят заедно от бащи и синове, които участват в походите на смени. Например Кубрин и Пърбо (Прибо ?), синове на Димитър, притежават общ тимар. Дука и брат му Калоян също са с общ тимар. Такива са случаите с Дукагин и брат му Пал, и с Милко и неговите синове. Приходите от тимарите не са големи: обикновено под 2000 акчета. Явно и тук броят на християните-спахии намалява поради преминаването на тимариотите към исляма. Към времето на съставяне на регистъра три тимара (на Муса, син на Петко, на Баязид, син на Агустос и на Умур, син на Тодор) са притежание на спахии, които са приели исляма. Във вилаета Калоян има описани и войнуци.

В Архива се съхранява и един съкратен регистър от 1454-1455 г., който се отнася за земите на север, за Стара Сърбия - люлката на сръбската държава⁶⁰. В описаната област, която обхваща нахиите Йелеч, Звечан, Ходидед, Сеница, Рас, Юскюп (Скопие) и Калканделен (Тетово) са отбелязани 50 тимара, владяни от християни. От тях трима са обозначени като „стари спахии“, а осмина - като „слуги на Иса бей⁶¹. Самият Иса бей, син на Исхак бей, е потомък на виден християнски род⁶² и неговият статут във всички случаи е бил по-висок от този на един санджакбей. С изключение на Тетово, в останалите нахии от 189 тимара около 160 се държат от негови хора (роби и слуги). Тези тимари обаче са твърде малки и като цяло попадат в обсега на Исакбейовите хасове. Специално в Тетово 41 тимара от състава на хасовете му също се владят от негови слуги⁶³. Приходът от хасовете на Иса бей (с изключение на тези от Скопие) възлиза годишно на 763 000 акчета. Дори и през XVI в. малцина санджак бейове са имали приходи като на този мощен граничен бей, управляващ една изключително важна в стратегическо отношение гранична област, останала в наследство от баща му Исхак бей. Внимание заслужава фактът, че подчинените на Иса бей християни-тимариоти не са гулями-роби, а слуги. Едва ли произходът им трябва да се търси в средите на раята и робите. Те би трябвало да са християни-войници, които не са могли да се снабдят с тимари и са постъпили на служба при Иса бей с надеждата да получат т.н. „дирлик“ (рента, средства за издръжка). Знае се, че роднините на една част от християните-спахии успели да се сдобият с тимари. Тъй като тези хора спадали към класата на военните, то по принцип съществувала възможността те да получат тимари по всяко време⁶⁴.

Половин век след завладяването на тази област християните-спахии все още запазват важното си значение в нея. Тъй като с течение на времето част от тях приемат исляма, логично е да се приеме, че в по-ранния период броят им е бил още по-голям. Все пак податките в регистрите за приемане на исляма от тяхна страна не са многобройни⁶⁵. Колкото до размера на тимарите, владяни от спахии-християни, като цяло в тази област той е малък. Срещат се дори тимари с годишен приход от 250 акчета⁶⁶.

Една част от съкратения регистър, съставен при управлението на Мурад II и обхващащ районите на Кичево (Кърчева) и на Прилеп (Пирлипе), допълва създадената представа за проучваната област⁶⁷. Според фрагмента, с който разполагаме, от 90-те записани в тези области тимара 26 се държат от християни-спахии. Единадесет от тях са обозначени като „стари“. Особено внимание заслужава следната бележка: „Заим на нахията Кърчева става Степан, по прехвърляне от шарабдаря (виночерпеца) Хамза.“ Тя показва, че един християнин получава зиамета на известния шарабдар Хамза, който по онова време е бил субашия на Кърчова (Кичево). Приходът от зиамета е 35 000 акчета⁶⁸.

Откъс от регистъра за Прилеп, Кьопрюлю (Велес), Кичево и Тетово, съставен към края на управлението на Мехмед II показва, че християните-спахии от тези области владеят едва 20 тимара. Обикновено 5-6 души владеят един тимар и участват в походите на смени. Такива „многолюдни“ тимар и били формирани по следния начин: група от християнското население, обикновено роднини, заявявала готовността си да излъчва годишно по един боец за участие в походи, срещу което получавала правото да събират в пълен обем приходите от своите земи: бащини, лозя, градини и друга собственост. Например: „Тимар от бащините и мюлковете на Хамир, Йедно, Столе - брат на Деди, Стойе, Драгош и Никола. Те са стари спахии, които се задължават всяка година да излъчват един от тях за участие в поход“. От текста ясно се вижда, че тези „стари спахии“ постъпват на османска военна служба, за да запазят земите си. Отново прави впечатление обстоятелството, че 5-6 души са „събрани“ в един тимар. Всъщност в Сърбия твърде много християни-спахии се задоволяват с дребни приходи от 300 до 1000 акчета. В същото време се срещат и случаи като този на новия мюсюлманин Мехмед бей, син на Добровик, който владее тимар от 15 235 акчета в Калканделен (Тетово). В Прилепско пък една част от „старите“ християни-спахии са назовани с името войнуци, което указва на техния произход. По-нататък ще приведем примери за да покажем, че старото войнишко население на Сърбия преминава на служба в османската спахийска войска. По страниците на разглеждания тук регистър се натъкваме на следното заслужаващо внимание обстоятелство: както и преди османското завоевание митрополитите все така са освободени от плащането на държавни данъци. Документът казва следното: „Митрополит Митрофан притежава заповед от нашия султан, според която митрополитът на нахията Кърчова е освободен от плащането на аваризи и други държавни данъци.“⁶⁹

Един запазен подробен регистър на вилаета Вълк (Вук, Вулк) от 1454-1455 г.⁷⁰ създава ясна представа за обстановката в областта. В документа са описани нахиите Търговище, Вучитрън (Вълчитрън), Морава, Тополница, Прищина и Лаб. В цялата тази област от 170 тимара 27 принадлежат на „спахии-неверници“. За десет от бойците има забележка „стар“. Един от тях е писарят на власите Бранош, а двама са войнушки командири (лагатори). В същата област от 11 артилеристи, стрелци с пушки и арбалети в крепостта Ново Бърдо (Новаберда) само един е мюсюлманин. Размерът на тимарите им варира от 500 до 10 000 акчета. Например топчията Богослав и лагаторът Радослав държат големи тимари с приходи от 6288 и от 7505 акчета. В същото време черибашията на Ново Бърдо има тимар от 8950 акчета, а кадията - от 8927 акчета. От регистър, писан 23 години по-късно и отнасящ се за същата област се вижда, че обстановката в нея не се е променила много.

Съкратеният регистър на санджака Вучитрън от 1477-1478 г. показва състоянието на тимарската система в субашилъци- те Вучитрън, Лаб, Горни Обровац (Горне Обрафча), Прищина, Морава, Тополница.⁷¹ В тази област 21 тимара са в ръцете на християни-спахии. Изрично е казано, че двама от тимариотите са нови мюсюлмани.⁷²

Друг един регистър за Вучитрън⁷³, чието начало не е запазено, дава сведения за северните области на санджака. Този документ, който изглежда е от края на управлението на Мехмед Завоевателя, се отнася освен за самата област Вучитрън и околността още и за Бихор, и за областта Алтън (между Дебър и Призрен). И тук се срещат спахии-християни, притежаващи тимари.⁷⁴

Въпреки че регистрите на Сърбия, Босна и Херцеговина, завладяни във времето на султан Мехмед Завоевател не са ранни, те имат особена стойност, тъй като са съставени непосредствено след налагането на османската власт.

Изготвеният през май 1469 г. подробен регистър на вилаетите Босна, Херцег и Йелеч е най-важният за целите на настоящото изследване⁷⁵. От 467 тимара в трите вилаета, 111 са в ръцете на християни. Само четири от тях са на бойци от крепостната охрана, а всички останали принадлежат на непосредствени участници в походите. Повечето от тимарите се владеят съвместно от двама или повече души (понякога до 12). Мюсюлманите владеят 366 тимара, като 231 са на крепостната охрана. Това са бойци, които в повечето случаи са дошли от други санджаци и сред тях няма нови мюсюлмани от първо поколение⁷⁶. Но сред походното войнство се срещат твърде много новообръщенци в исляма. Тук заслужава внимание следния пример от страниците на регистъра: „Тимар на Иса Бали. Той е от тези, които предадоха крепостта Самобор (Сувобър) и след това приеха исляма.“ Трябва да се отбележи също така, че тимарите във владение на християни са описани след тези, владяни от мюсюлмани. А за произхода на тимариотите трябва да се каже, че повечето от тях са роби (гулям) на известния предводител на граничните войски в района на Скопие Исхак бей. По същото време неговият син Иса бей е санджак бей на Босна (приходът от хасовете му е 763 780 акчета), а внукът му Мехмед челеби е начело на вилаета Павли и владее зиамет.

Както и в другите райони тукашните християни-спахии принадлежат към старото войнишко население от преди османското завоевание. Само че много от тези „стари спахии“ впоследствие по силата на султанска заповед били превърнати в обикновена рая. Регистърът казва следното по въпроса: „Стари спахии, които са превърнати в рая със заповед на нашия падишах:

От нахията Рас 51 ханета

От нахията Йелеч 14 ханета

От нахията Ивроджа 48 ханета

От нахията Сеница 31 ханета

Всичко 144 ханета

Според регистъра власите в този район се увеличили много, запазвайки своя статут. Само във вилаета Херцег техният брой бил 4616 домакинства и 198 неженени, а общата сума на данъчните им задължения възлизала на 357 152 акчета. Броят на власите в другите вилаети е следният: във вилаета Сеница -2106 домакинства, а във вилаета Павли - 448 домакинства. Както ще видим по-долу власите осигурявали по един боец за поход от всеки 10 къщи или общо 716 бойци.

По-нататък следва опис на войнуците от вилаета Ковач, които се намирали под командването на мюсюлманин. Подир тях идва ред на многобройна християнска рая, която срещу освобождаване от данъци служела из крепостите в региона. Относно тази група четем следната важна бележка: „Рая от Крал-или, Сарай-овасъ, Йелеч, Херцег-или, Павли-или и Ковач-или, която е освободена от данъци срещу задължението да служи из крепостите в Босна. Освободени са от плащането на авариз, поземлен и поголовен данък, но плащат десятък от обработваемите земи.“ Общо това били 138 души: строители по подръжка на крепостите, майстори по поддържането на артилерията, железари, ковачи и майстори на арбалети. Най-накрая трябва да отбележим и населението от християни и мюсюлмани, владеещо 26 чифлика с документ, издаден от Иса бей, чието задължение било да осигурява по един боец за поход на всеки 5 души.

В регистър на санджака Херцег-или от 1477-1478 г.⁷⁷ все още се срещат известней брой християни-тимариоти⁷⁸. От общо 214 тимара, 14 се държат от християни. Някои от тях притежават доста големи тимари (например тимара на Вукче възлиза на 5956 акчета). Други пък са твърде малки (например тимарът на Радивой е само 430 акчета). Отбелязано е, че част от тези тимариоти притежават от старо време „бащини“. Повечето от „старите спахии“ в Херцеговина са включени в системата на тимара, но една част от тях със султанска заповед са получили статут на „власи“. Такива спахии по принцип стоят начело на т. нар. „влашки джемаати“. Това е термин, който се употребява предимно за полуномадските общности. Според нашия регистър в Херцеговина има общо 107 влашки джемаата. Според Закона за власите, поместен в разглеждания тук документ се казва: „Когато се обяви война от всеки десет къщи излиза един боец. Те отиват заедно на война.“⁷⁹ Тези конници-власи са назовани „войнуци“. Влашките джемаати са с различна големина: от 8-10 до 100 домакинства. Те се назовават по името на кнеза, на когото са подчинени. Например „джамаат на Радич, син на Богота; джемаат на Ярослав, син на Кути. Местата за летуване и зимуване на джемаатите са точно определени.⁸⁰ Много рядко можем да ги срещнем да живеят и в селата. Вече в описите от XVI в. повечето от джемаатите са разположени в населените места.⁸¹

Както показва един регистър на Смедерево, съставен при управлението на Мехмед Завоевателя,⁸² в този район са съсредоточени многобройни бойни формирования, съставени от християни-спахии с тимари, от войнуци, власи, мартолоси и др. В същото време тук се намират и доста на брой християни-спахии, притежаващи зиамети. Според регистъра за Браничево от 1467-1468 г.⁸³ от 91 тимара 32 са в ръцете на мюсюлмани и 59 - в християни-спахии. В същото време от 34 охранници на крепостта само трима са християни. Като цяло обаче в крепостните гарнизони преобладават християните. В крепостта Голубац например всичките 15 стрелци с пушки са християни. Според същия този регистър там има още 40 стрелци с арбалет и 6-има ковачи - също християни. Пак в тази крепост има и 52 мартолоси, разпределени на групи от по 10-15 души, които служат срещу заплата от 2 акчета дневно.⁸⁴

Освен тях има още каменоделци, зидари, майстори на лъкове и други християнски групи. Всички които служат в крепостта са освободени от данъци. 76 души от християнското население на града са освободени от различни вземания при условие да бъдат на разположение при отбраната на града и пристанището. Като цяло онези, които служат в крепостния гарнизон като топчии или стрелци с пушки са християни-тимариоти или получават заплата в пари⁸⁵.

Смедерево е област, в която особено многобройни са власите. В регистъра цели 151 страници са отделени на описването им. В началото стои следната бележка: „Джемаат на власите от санджака Смедерево. Кнез Малога, син на Никола е началник на власите. Владее тимар от 10 000 акчета със заповед на нашия султан.“ Влашките кнезове, които са началници на пехотни формирования (яя) или командири на войнуци (черибашии), получават тимар и са записани като спахии⁸⁶. Подир кнезовете стоят подчинените им примикюри, а след тях са описани и самите власи. Внимание заслужава обстоятелството, че по това време в областта се появяват власи, настанени в селата. Тези власи дават на санджакбея от всеки катун по един слуга и от всеки пет домакинства по един войнук⁸⁷. Една част от власите имат по-особено положение. Например власите от Левча принадлежат към хаса на султана, което означава, че влашкиите данъци се плащат на султанската хазна. А 35-мата власи, които служели в крепостите Зворник, Сребреница и Авала (Хавала) са освободени от т. нар. влашки данъци.

В санджака Смедерево е добре развита и изцяло християнската войнушка организация. Войнуците са концентрирани в нахиите Пек, Звирд и особено в Браничево. Според един регистър от 1467-1468 г. на нахията Браничево, разпространението на войнушката организация изглежда така:

1. В селата от областта Ресава	1 лагатор	42 войнука	107 ямака
2. В селата от областта Раваница	1 лагатор	5 войнука	11 ямака
3. В селата от областта Ломница	1 лагатор	29 войнука	59 ямака
4. В селата от областта Звирд		2 войнука	4 ямака
5. В селата от областта Хомол	1 лагатор	56 войнука	124 ямака
6. В селата от областта Ждрело	1 лагатор	26 войнука	65 ямака
7. В селата от областта Пек	1 лагатор	57 войнука	133 ямака
Общо	6	217	503

 

 

По страниците на този документ ясно е очертана структурата на войнушката организация. Във всеки район има командир-лагатор, комуто са подчинени войнуците и неженените помощници - ямаци. Всеки войнук разполага с от 1 до 3 ямаци⁸⁸. От регистъра още се разбира, че като цяло войнуците в Сърбия заемат важно място във военната организация. Според регистъра за Крушевац (Аладжахисар) от 922 г. от X. (1516 г.)⁸⁹ в тази област има 1000 джебелю войнуци (войнуци с ризници). Голям е броят на войнуците и на юг в Кюстендилски санджак⁹⁰. И след като се вгледаме в законодателните разпоредби за тази група, вече няма да остане съмнение, че те са хора на действителна военна служба⁹¹.

Друг регистър за Видинската област и прилежащите територии⁹² допълва сведенията за западните балкански земи. Дефтерът обхваща освен Видин и околността, още Белград (несъмнено днешният Белоградчик), крепостта Филоридин (Флорентин) и Баня (Соко Баня, северно от Алексинац). Според сумарните сведения на края на описа състоянието на военните сили в областта е следното: в цялата област има 114 спахии с тимари, 74 диздари (крепостни охранници), 193 мюселеми на заплата, 56 мартолоси на заплата, 150 мартолоси освободени от данъци, 231 войнуци и 34 соколари. В този регистър, чието начало е загубено, успяхме да изброим 7 тимара в ръцете на християни-спахии. Заслужава внимание обстоятелството, че 70-80 години след завладяването по-голямата част от военните сили на областта са съставени от християни. Малкият брой на християните-спахии се компенсира от големия брой войнуци и мартолоси. От седемте християнски тимара два са в ръцете на Хамза и Якуб, синове на Балшин. Един от християните-спахии е Лазар, вписан като „християнин-водач“.

Ако се прехвърлим от Сърбия в Албания ще видим, че независимо от някои особености, специфични за тази област, положението е почти същото. По случайност най-старият регистър от османския архив се отнася именно за територии в Албания.

Според регистъра за Арванид-или от 1431-1432 г.⁹³ по това време едноименният санджак се управлява от Али бей, син на Евренос бей. Негов център е Ергери Касри (Аргирокастро, Гинокастръ). Този санджак обхваща следните области (нахии): Аргирокастро, Канина, Белград, Шкрапар, Павло Куртик, Чарталос, Круя (Акчахисар). Приблизително по същото време отделно са описани нахиите Премеди, Юван-или, областта около Преспа, които за сравнително кратко време се намират под управлението на санджак-бея на Ергери Касри. Например в десетия месец на 844 г. от X. (февруари.март 1441 г.) областта Премеди е предадена в управление на санджак бея на Арванид-или Якуб бей, син на Тодор Музаки.⁹⁴ Налагането на турската власт и на тимарската система в тази област ще трябва да се отнесе към времето на султан Баязид Йълдъръм. В самия дефтер има доста бележки, които се отнасят за времето на неговото управление. Според Халкокондил⁹⁵ по това време османците прогонват от земите им дребните владетели от областта на Ергери Касри и я завземат. Тук обаче, според тимарските бележки в дефтера от 1431-1432 г., тимарската система е наложена при управлението на султан Мехмед Челеби. Другото име на областта е Зенебиш-или и то може да се използва като потвърждение на този факт. Господарят на тази област Гин (Гьон) Заневиси (Занебиси) умира през 1418 г. като султанов васал.⁹⁶ Във всеки случай регистърът, с който разполагаме, ни пренася 20-25 години след завладяването и ни предлага резултатите от първите години на османската власт. По това време в санджака Арванид-или от 335 тимара 56 принадлежат на християни-спахии, което прави 16%. Освен тези спахии тимари притежават един митрополит и трима епископи. 30% от 335-те тимариоти са на турци-мюсюлмани, дошли от Анадола, а по-голямата част от останалите - на мюсюлмани-гулями (роби или слуги). Християнските тимари са разпределени по области както следва: във вилаета Белград (Берат) 17, във вилаета Павло Куртик (южно от дн. Тирана) 11, във вилаета Чарталос (между Елбасан, Берат и Тиморинджа) 7, във вилаета Акчахисар 7, във вилаета Искарпар 5, във вилаета Ергери Касри 4, в Канина 4, в Клисура 3, в Тиморинджи (Тиморица) 2. От тях 19 тимара са отбелязани като „стари“. Друга част от тях са придружени с бележка „има берат от покойния султан“. От тези 60 тимара, които се държат от християни, 24 носят приход под 2000 акчета годишно. Най-малкият носи само 212 акчета (тимар на Тодор Бардида в Акчахисар). Най-големият носи приход от 15128 акчета и се държи от трима спахии. Ако сумата от 2000 акчета се приеме за среден приход от тимар, то относителния брой на големите тимари и доста висок.

А сега нека се съсредоточим на още по-малка площ, например върху вилаета Павло Куртик, където християните-спахии са относително голям брой и да се опитаме да изследваме явлениято по-детайлно.

Във вилаета Павло Куртик от 20 съществуващи тимара 9 се държат от християни. От мюсюлманските тимари един е даден на кадията на Йенидже кале и един - на диздаря на крепостта. Пет от тимарите са дадени на „господарски роби“ (бей-кулу), един на спахийски син, един - на брата на Аяз Хамза бей, един на Карлъоглу Али. Отделно трябва да се спомене и тимарът на субашията Иса, син на Павло Куртик. Вижда се че и тези деветимата не са били мюсюлмани преди едно-две поколения. Между тях има двама синове на видни властели, които са приели исляма: Али, син на Карлъ (Карло) и Иса, син на Павло Куртик.

Тимарът, който се държи от субашията Иса бей обхваща 1225 домакинства в 107 села, а годишният му приход възлиза на 81 306 акчета. 36 от тези села се намират във вилаета Балша, две са от вилаета Кондо Михо, 18 от земята на Гоном⁹⁷, а само 26 села са отбелязани като „тахвил“ (по прехвърляне) от баща му. Тази бележка показва, че Павло Куртик е владеел първоначално като тимар само тези 26 села, чиито имена са записани в регистъра. Думата „тахвил“ означава прехвърляне на съществуващ тимар. А самият факт, че вилаетът се е наричал „Павло Куртик“ означава, че Павло Куртик е бил господар на област от 26 села преди нейното завладяване. Статусът на неговия син Иса бей, който приема исляма и става субашия на вилаета вече е много по-висок. Другият син на Павло Куртик - Мустафа по същото време притежава във вилаета Белград (Берат) голям тимар с приход от 9142 акчета. В регистъра на Авлона (Балона, Вльора) от 912 г. от X. (1506-1507 г.) виждаме сина на Мустафа (Хюсеин, син на Куртик Мустафа) като охранник на крепостта.⁹⁸

Синовете на Иса бей - Ибрахим и Юсуф, владеят заедно в Тирхала един голям тимар с приход от 42 399 акчета. По този начин става ясно как един местен властелски род се ислямизира, разпръсква се и изчезва в средите на османските тимариоти. Тук има една подробност, която заслужава внимение. Тимарът на Иса бей не е под юрисдикцията на емина (чиновника по поземлената регистрация) и не се описва от него. Селата от този тимар се описват по собствената воля на самия Иса бей. Това изключение показва степента на овластеност на този потомък на Павло Куртик. Същото явление се наблюдава и при тимара на Али, син на Кърлъ (Карло).

Бележката от дефтера, която се отнася за сина на Карлъ гласи следното: „Тимар на Али, син на Карлъ. По времето на покойния и на сегашния наш султан това е място, принадлежащо на [фамилията] Карлъ. Сегашният султан го даде на споменатия Али. В същото време той задоволи и неговите братя.“ Въпросният тимар е доста голям, състои се от 30 села и носи приход от 30 000 акчета. След десет години за същия тимар попадаме на следната бележка: „Понастоящем тимарът се даде на Бакин и Какаруга, синове на Карлъ. Написано в началото на третия месец на 843 г...“ Вижда се, че този тимар впоследствие е предаден на синовете на Карлъ, който остават християни. Друг един негов син на име Музак още при управлението на султан Мехмед Челеби притежава малък тимар във вилаета Павло Куртик".⁹⁹ Хамза, син на Карлъ, който по времето на Мехмед Завоевател е бил владетел на тимар в Алтън или (Ибалея) по всяка вероятност също е негов син¹⁰⁰.

Един от крупните християни-спахии във вилаета Павло Куртик е Димитър от Преспа. Неговият тимар е с приход от 9031 акчета¹⁰¹. По-късно по собствено желание той го отстъпва на зет си Озгур (Сгурос, Сгурас). В дефтера за санджака Авлона от 1506-1507 г.¹⁰² синът на Озгур Мурад бей се появява вече като притежател на голям тимар в същата област с приход от 64 729 акчета.

Виждаме, че не само властелските родове, които от началото проявяват покорност и вярност към османците, но и непокорния род Арианити¹⁰³ получават тимар. Внукът на Арианити (Али бей, син на Махмуд бей, син на Аранид) през 1506-1507 г. притежава зиамет от 29 000 акчета.¹⁰⁴ Обръщам внимание на обстоятелството, че внуците на бившите властели, които са станали мюсюлмани в рамките на тимарската система се намират в групата на бейовете. По-горе споменахме Зенебишоглу Хасанбей и Ащиноглу Якуб бег. Подобно на тях много от синовете на властелите са възпитавани в султанския двор като дворцови слуги (ич-оглани) и после са връщани обратно в своите земи. Бунтовникът Скендербег е най-известният пример в това отношение.¹⁰⁵ Видният албански властел Тодор Музаки¹⁰⁶ е баща на личности като Тодор Музакоглу Якуб бей,¹⁰⁷ Тодор Музакоглу Мехмед¹⁰⁸ и Музакоглу Касъм паша.¹⁰⁹

Регистърът за санджака Авлона от 1506-1507 г.¹¹⁰ показва, че по това време административната система в албанските земи е претърпяла промени. Образуван е едноименният санджак Авлона (Балона, Вльора), обхващащ освен Авлона като център още и Белград (Берат), Искарпар, Канина, Ергири Касри, Делвина, Тепеделен и Премеди. Тук ще се съсредоточим само върху вилаета Белград (Берат). Както бе показано по-горе вилаетът (нахията) Белград е една от областите със спахии-християни (от общо 61 тимара 17 са на християни). В регистъра от 1506-1507 г. от общо 138 тимара вече само седем са останали в ръцете на християни. Обаче от имената на тимариотите-мюсюлмани не е трудно да се открие например потеклото на Али, син на Ласкарис; Али, син на Мурад бей, син на Озгур или Юсуф, син на Матраник. Бащата на Юсуф Матраник - Павли Матраник, според регистъра от 1431-1432 г., държи тимар в областта на Белград. През 1454-1455 г. тимарът му е даден на някой си Хошкадем, след това обаче отново е върнат на синовете на Матраник - Хъзър и Юсуф¹¹¹. В санджака Арванид има и малък брой войнуци. Според регистъра от 1431-1432 г. в селото Гераджидже от нахията Белград (Берат) са отбелязани четири братя войнуци и петима ямаци, техни роднини. В селото Вишани има един войнук с петима ямаци, негови синове и роднини. В селото Височка е отбелязан един войнук и трима ямаци. Вече в регистъра от 1583 г. личи, че в село Височка няма повече войнуци¹¹². По същото време в Авлона, както и в други балкански територии населението, изпълняващо служба в проходите и крепостите, е отбелязано като муаф ве мюселлем (освободено от данъци и повиности). Въпреки че като цяло то е в категорията на раята, то всъщност изпълнява военна охранителна служба. Така например в крепостта Ергири Касри 8 християнски домакинства, в Белград 9 християни, в Искарпара 49 души, в крепостта Акчахисар 125 домакинства, а в крепостта Коджаджик 48 лица са получили берати за осбодождаване от данъци. В регистрите от XVI в. положението на тези хора е потвърдено с нови грамоти (берати). При все това в ход са и някои промени. Така например ако тези в Искарпара отначало плащат само джизие, според регистъра от 912 г. по X. им е наредено „от сега без изключение да дават харач, юшур и обичайните даждия, но да бъдат освободени от аваризи и да изпълняват служба в крепостта Искарпар“. Сега обаче и броят на тези хора е много по-голям: 192 глави на християнски семейства, 50 неженени християни и 15 глави на мюсюлмански семейства. Политиката на османската държава, която е използвала системата на освобождаване от повиности и данъци (муафиет) срещу изпълняването на охраническа служба или поне срещу верността на тези хора, без съмнение е фактор за увеличаване на населението на Искарпар и за разпространението на исляма в града¹¹³.

Особено внимание заслужава и обстановката в северна Албания, покорена след дългата съпротива на Скендербег. Според регистъра за Дибра и околността, съставен в 1466-1467, все още 18 тимара са в ръцете на християни-спахии. Между тях има и един свещеник. Общият брой на тимарите е 98. Споменати са и четирима спахии с бележката „нови мюсюлмани“. Сред тях е и човекът, заловил един от най-енергичните пълководци на Скендербег - Моис Дибра¹¹⁵.

В тази област и броят на войнуците е значителен. В регистъра четем една важна бележка, според която след общото помилване на участниците в антиосманската съпротива, войнишкото население запазва предишния си статут и бащините си. Тези войнуци са разпределени по следния начин:

Вилает Горни Дебър	8 конници	24 пешаци
Вилает Долни Дебър	3 конници	14 пешаци
Вилает Дълго Бърдо	7 конници	23 пешаци
Вилает Река	10 конници	31 пешаци
Вилает Мат (Матия)	5 конници	15 пешаци
Общо:	33 конници	107 пешаци

 

Казано накратко местната албанска аристокрация и военната класа след завладяването са приобщени в османската тимарска система и в управлението. Както и на други места единственото условие за това е те да са покорни и верни. С течение на времето приелите исляма стават в истинския смисъл на думата основатели на османски спахийски и бейски фамилии.

До тук на основата на колкото се може по-стари регистри, близки до времето на завладяването, събрахме на едно място информация за християни, принадлежащи към военната класа в османската военна система и обърнахме внимание на някои типични примери и бележки, показващи техния произход и статут. За да се изяснят проблемите още повече и за да стане възможно сравнение между отделните региони, е необходимо събиране на информацията от всички регистри. За сега сме направили това само за албанските земи, от където е и най-старият запазен документ. Тъй като повечето стари регистри са зле запазени и непълни, за по-голяма прегледност се опитахме да обобщим сведенията от тях в следната таблица.

Район	Дата	Състояние на  регистъра	Брой тимари	Тимари във владение на християни	Войнуци	Власи	Мартолоси
1	2	3	4	5	6	7	8
санджак Тирхала	1454-1455	пълен	182	86	–	–	–
санджак Тирхала	1466-1467	с липси	343 спахии	20 спахии	103 войнуци 203 ямаци	–	–
Неврокоп Кьопрюлю Кастория и др.	Мурад II	с много липси	?	има	има	–	–
Иелеч Звечан Скопие Калканделе	1454-1455	с липси	?	50	–	–	–
Кърчево Прилеп	Мурад II	с липси	90	26	–	–	–
Прилеп	Мехмед II	с липси	?	20	има	–	–
санджак Вучитрън	1454-1455	пълен	170	27	има	–	–
санджак Вучитрън	1477-1478	с липси	?	21	–	–	–
санджак Вучитрън	Мехмед II	с липси	?	има	–	–	–
санджак Херцег	1467-1468	пълен	467	111	има	7150	–
санджак Херцег	1477-1478	пълен	?	има	има	107 джемаата	–
санджак Смедерево	Мехмед II	с липси	?	има	има	има	–
Браничево	1467-1468	пълен	91 спахии 34 охранници на крепости	59 3	6 лагатора 217 войнуци 503 ямаци		52
Видин	Мехмед II	с липси	188	7 войнуци	231	–	–
Видин	1454-1455	пълен	185	18	–	–	–
Арванид-или	1431-1432	липсват няколко страници	335	60	6 войнуци 13 ямаци	–	–
Дибра	1466-1467	пълен	97	18	33 войнуци 107 пешаци	–	–

* * *

Без колебание може да се твърди, че за християните-спахии важат същите правила за увеличаване, прехвърляне и др. операции по тимарите, на които са се подчинявали и техните мюсюлмански партньори. При прехвърлянето на тимарите във владение на християнски спахии разликата във вярата със сигурност не е предизвиквала никаква дискриминация. Това твърдение може да се докаже чрез различни примери. Синовете на един християнин-спахия, които запазват религията си, са наследявали тимара на своя баща. Дори и в късния регистър от 1506-1507 г., отнасящ се за Авлона, са регистрирани християни спахии, които държат тимари¹¹⁶. Тимарът на един християнин-спахия, който преминавал към неговия син мюсюлманин или към който и да е мюсюлманин е можел впоследствие, според общите тимарски правила, да премине към другия негов син, който е християнин. Възможно е синове мюсюлмани и християни заедно да владеят тимара на баща си. В нито един от тези случаи не се забелязва някаква привилегия за синовете, които са станали мюсюлмани.

Когато на някой християнин от властелски род се дава нов тимар, напълно е възможно преди това този тимар да е принадлежал на някой мюсюлманин. Ще приведем пример от областта на Белград (Берат), където един тимар преминава през различни лица, както следва: по времето на султан Мехмед I той е в ръцете на един митрополит, при управлението на султан Мурад II се държи от имама на крепостта, а след това със султански берат е даден на един християнски спахия на име Ангелос.¹¹⁷ Следващият пример също заслужава особено внимание: „Дялът на спахията Мехмед, е задържан от санджак бея и след това бе даден на неверник на име Врадко, който по потекло е спахия и се е показал верен на султана. Написано в първия ден на седмия месец на 883 г. (28.IX.1478).“¹¹⁸ В този случай като достатъчна причина за даването на тимар се очертават две условия: 1. новият спахия да има „спахийско потекло“ и 2. да е показал вярност към султана.

Разбира се не може да става и дума за практика, при която тимарите да се дават изключително на християни. Наблюдава се обаче как един и същи тимар остава за няколко поколения в притежание на един и същи християнски род. Най-често като резултат от прехвърлянето на подобни тимари и от въвеждането на промени, съставът на владението значително се променя. От него се отнемат села или части от села, или пък се придават нови дялове. По този начин в резултат на отнемания, прехвърляния или повторни раздавания на тимари, съставът на християните-спахии в даден район постоянно се променя. Понякога те остават по своите места, но понякога тимарите, които получават, може да са дори в други санджаци. Поради това е възможно да се говори за свързване на християнските спахийски фамилии с определени земи само в области, които са изключения в османския административен ред (напр. Босна). В тимарската система все пак има примери за тимари, които трайно остават у лица, изпълняващи служба в определена област и трайно свързани с нея, напр. митрополити или епископи.

Не е известен пример за това спахия християнин, сменил вярата си, да е получил за това специална награда. Единствено следната бележка заслужава внимание: „Споменатият Стойо стана мюсюлманин и прие името Ахмед. Тимарският му дял беше увеличен. Написа се в края на месец джемази ел- еввел 875 г. (15-24.XI.1470) в Истанбул.“ Увеличаването на размера на тимара обаче може да няма връзка с приемането на исляма¹¹⁹.

Дори и по времето на султан Баязид II все още има сведения, че нехристияни са получавали тимари по силата на общите правила за това¹²⁰. Не е намерен нито един пример за това, че държавата, дори и непряко, поощрява християните-спахии да приемат исляма. Редом с това е ясно, че християните - тимариоти постепенно се ислямизирали и изчезвали като резултат от попадането им в ислямска среда¹²¹. Това е един напълно разбираем социален феномен. По този въпрос няма какво да се добави към казаното от У. Арнолд и от Ф. Кюпрюлю за психосоциалните фактори, които по принцип стимулират немюсюлманите в османската империя да приемат исляма. Християните-спахии не са рая и в социален смисъл не принадлежат на своите едноверци из вилаетите, а на военната класа от тимариоти. В средите на тази класа се създават твърде благоприятни условия за преминаване към исляма, особено по време на военен поход. Тук трябва да се обърне внимание на обстоятелството, че при ислямизирането и османизирането на балканската аристокрация особено голяма роля играе робската система (гулям)¹²². Както бе споменато по-горе, в Албания, която е една от областите с най-силно разпространен ислям, първите ислямизирани хора са от средите на потомствените „стари спахии“, включени впоследствие в тимарската система.

През XV в. броят на християнските тимари, отнесен към общата тимарска наличност в държавата, е различен за отделните области. В проценти той варира от 50% в Браничево (1467-1468) до 3,5% във Видин (времето на султан Мехмед Завоевателя). Тъй като във всички райони ислямизационният процес постепенно намалява общия брой на християните-спахии, то тогава трябва да приемем, че техният брой е бил относително най-голям в годините след завоеванието. Безспорно е и това, че по същото време броят на войнуците в цяла Румелия значително се увеличава и те заемат важно място във военната система на империята. Ако към това се прибавят и другите християнски групи (многобройните мартолоси, зидари, ковачи, стрелци с лък, топчии, стрелци с арбалет в крепостите), както и освободената от данъци рая срещу изпълнението на различни военни и полувоенни задължения, излиза че в някои райони бойните части, съставени от християни, са твърде многобройни. В този смисъл ранната империя е имала съвсем друг облик от империята през XVII в. Но какво все пак е потеклото на всички тези военни групи, които по- късно постепенно изчезват?

Преди да се спрем на този проблем е необходимо да се подчертае, че османците приемат в спахийските редове само лица, които са от военно потекло. Те много зорко следят раята, сиреч данъчно задълженото производително население, да не прониква в редовете на военната класа. Дори когато неотложни потребности налагат това население бъде привлечено към изпълнението на несвойствена му служба, неговият раетски статут не се променя. Принципът „синът на раята е рая“ остава един от основополагащите правни принципи на империята¹²³.

Пояснителните бележки в кадастъра, които съпътстват имената на християните-спахии като „спахийски син“, „от спахийски род“ или „син на стар спахия“ са резултат от стриктното прилагане на този принцип¹²⁴. В регистрите се срещат бележки, според които спахии-християни са лишавани от тимар, след като се докажело, че не са от „спахийски род“¹²⁵. Заслужава внимание и обстоятелството, че в регистрите синовете на християни-спахии, които не владеят тимар, са вписвани отделно от раята като с нарочна бележка обикновено се отбелязва, че това са спахийски синове¹²⁶. За да може едно лице да бъде прието в средите на военните като тимариот или войнук, нужно е да произхожда от средите на военната класа¹²⁷ или да е в родство с някой спахийски род¹²⁸. Изразът „стар спахия“, употребен за християните, указва положението им преди завладяването. В това се убеждаваме от записите в регистъра на санджака Арванид от 1431-1432 г., където синовете на „стари спахии“ се явяват владелци на османски тимари в годините непосредствено след завоеванието. Така например според една султанска заповед от 1472 г. един християнин от района на Серес на име Гламовик владеел село, което му било отнето и присъединено към султанските владения. Впоследствие със султанска заповед селото е превърнато в тимар с приход 10 000 акчета и дадено на сина на въпросния Гламовик (вж. Приложение, док. № 7). Несъмнено този Гламовик бил от старата балканска аристокрация отпреди османско време. Неговите наследствени владения са обявени за султански и прибрани от държавата. По-късно, изглежда в резултат от молба на сина на Гламовик, част от приходите на бившите бащини владения са дадени на сина под формата на тимар. Тук се налага да се подчертае следния принцип: правата на старата доосманска аристокрация върху нейните наследствени земи се зачитат в определени граници, които не надхвърлят правата на един владелец на османски тимар.

В същото време обстоятелството, че достъпът на християнската рая до системата на тимара е невъзможен, води до още един същестен резултат: тъй като християните-спахии представляват затворена обществена група, която не се попълва от единоверци из средите на християнската рая¹²⁹, то те се оказват обречени на изчезване впоследствие на ислямизацията. Внимание заслужават и някои случаи, при които спахии на тимар са превръщани в обикновена рая¹³⁰. Потеклото на подобни лица не е отбелязано. Във всеки случай при положение, че е невъзможно от рая да се получи спахия, то обратното се оказва напълно възможно¹³¹. И така, от изнесения дотук доказателствен материал става ясно, че османците не рекрутират спахии из средите на християнската рая. В същото време са налице сведения, че спахиите-християни произхождат от военната класа на унищожените от османците християнски държави. Твърдението, че в хода на завоеванието турците „изколват не само владетелите, но и класата, играла основна роля в християнските държави (аристокрацията), а онези, които оцелели, са заставени да приемат исляма“¹³², отдавна е отхвърлено¹³³.

Съхраняването на местната доосманска военна класа не е някакво изключение, приложено от държавата-завоевател само в Босна. По-горе видяхме с примери, че в Албания в състава на османската тимарско-спахийска система са включени представители на старата аристокрация и военните. Що се отнася до християните-спахии в Албания, те по нищо не се различават от тезии, които намираме в старите регистри на Македония, Сърбия и Тесалия. Вече са изяснени и причините, поради които тази категория хора се е запазила в Босна чак до XX в., а в другите области е изчезнала още през XVI в.

Струва ми се, че ако поставим разглежданите тук проблеми и в светлината на понятието „бащина“, много от въпросите ще получат категоричен отговор. Според обясненията на Трухелка, в предосманско време босненската бащина представлява поземлен участък, който владетелят дадава в безулсловно наследствено владение на дадено лице срещу неговата служба. Тази земя е освободена от фискани задължения и може да се наследява, продава, изоставя или прехвърля. Владеенето на бащина е белег за принадлежност към аристокрацията¹³⁴. При този си статут бащината не е нищо по-различно от султанските поземлени дарения в пълна собственост (мюлк)¹³⁵ и следователно не е необичайна за османското поземлено право. Според османците обаче, раздаването на земя в частна собственост (мюлк) стеснява сферата за приложение на тимара, нанася и щети на държавната хазна, поради което мюлкове се раздават само в изключителни случаи. Този вид собственост е обект на чести проверки, случва се и веднъж дарени имоти да бъдат връщани към държавния поземлен фонд¹³⁶. Щом всичко това е така, то оставянето на много босненски бащини у техните собственици, е израз на значителна толерантност от страна на османската държава към порядките, установени в предосманско време. В този смисъл заслужава внимание следната важна бележка от регистъра на санджака Херцеговина от 1477-1478 г.: „Изредените по-долу лица са стари [предосмански] спахии. Бащините им бяха описани според влашкия обичай и оставени в тяхно владение“. В този регистър бащините са назовани „земи, притежавани от времето на Херцога“. Когато те остават в наследство на помюсюлманчилите се синове на собственика, имотите приемат названието „чифлици“. Собствениците на бащини дават десятък и някои други данъци „според обичая“. Владетелите на тимари, които в Босна и Херцеговина имат и бащини, са в същото положение, както и владетелите на т. нар. мюлк-тимари на Анадола. И те задържат тези земи като родово наследство¹³⁷. По този начин изпъква истината, че османците са държали сметка за завареното поземлено право както в ислямските територии в Анадола, така и в балканските християнски земи¹³⁸. Така ставаме свидетели на запазването и продължаването в нови условия на предосманската класа на военните в Босна, която векове наред владее свои собствени земи.

Ако сега се прехвърлим в Сърбия и Македония ще видим, че тук предосманската военната класа има друг статут в сравнение с босненските си събратя. Докато в Босна силата и престижа на властелите с бащини силно нарастват, то в Сърбия мощта на старата аристокрация значително отслабва за сметка на една нова чиновническа класа¹³⁹. В османския кадастър на Сърбия и Македония не се срещат като в Босна „стари спахии“, оставени по местата им като собственици на бащини. Прочее и тук ще срещнем бащини, но това са поземлени участъци във владение на войнуци. Докато за Босна е практически немислимо да има властел без бащина¹⁴⁰, то в Сърбия няма такова нещо. Известно е, че тук преди османското завоевание повечето от представителите на военната класа са без бащини, но пък са владеели пронии¹⁴¹. Според Душановия законник пронията не се продава, купува и завещава¹⁴². Тези признаци на пронията са близки до облика на османския тимар и е много възможно османците да са оставили сръбските властели на старите им пронии вече като османски тимариоти, без да са им предявявани други условия, освен вярност към държавата. С други думи никой специално не ги е принуждавал да влизат в исляма. Обстоятелството, че в някои области християните-спахии владеят незначителни тимари показва, че в предосманско време те били незначителни и бедни прониари. Впрочем по-горе видяхме, че християнските властели и техните синове притежават големи тимари. Но от това не бива да се формулира правилото, че османците превръщат старите владетели на бащини във войнуци, а онези представители на военната класа без бащина - в спахии (макар и рядко се срещат и войнуци-тимариоти¹⁴³). Като цяло сръбските властелски фамилии, поставени под всеобщия за империята тимарски режим, впоследствие по различни поводи са принуждавани да сменят местожителството си. Така е предотвратена възможността местната аристокрация да остане трайно свързана с определени територии, каквото изключение е допуснато в Босна. Но в Сърбия и Македония по-дребните властели, собственици на бащини, остават по местата си като османски войнуци. Тук бащината би трябвало да е различна от тази в Босна. „Войниците“ или „воините“ в сръбското царство на Стефан Душан, за разлика от същинската аристокрация, наричана „властелини“, са прослойка от многобройни дребни господари без особена икономическа сила¹⁴⁴. Уверено може да се твърди, че многобройните войнуци, участващи като пълноценни бойци в османската войска, произхождат тъкмо от средите на дребните господари - притежатели на бащини в областите, където се простирало Душановото царство. Териториите, които по-горе бяха обект на нашето внимание, попадат в границите на това царство, така че войнушката бащина в Османската империя запазва предосманския си облик. В османския период под названието „бащина“ съществуват два вида поземлени владения, различаващи се едно от друго: 1. раетска бащина и 2. бащина, в притежание на лица, изпълняващи военна служба (войнушка бащина, соколарска бащина, акънджийска бащина и др.). Раетската бащина по принцип не се отличава от категорията „чифт“ - земя, която се намира в притежание на мюсюлманска рая и подлежаща на общия държавен поземлен режим. Разликата е, че бащината се притежава от християни, които плащат поголовния данък джизие или харач. Поради това тя често се нарича и „харачка бащина“¹⁴⁵. Когато подобна бащина попадне в ръцете на мюсюлманин, то нейният владетел също е длъжен да плаща харач за нея¹⁴⁶.

Войнушката бащина се отличава от раетската бащина и мюсюлманския чифлик. Това владение е описано по следния начин в сборника от османки закони, съставен от Али Чауш: „Войнуците владеят земя, която се нарича бащина. Според законодателя, бащина означава земеделско стопанство, в което се сее и жъне, без да се плащат десятъци, обичайни и извънредни данъци, харач и поземлен данък. Господарят на селото, в което са бащините им, или пък който и да е друг, не може да им се меси, а десятъците и другите вземания им принадлежат“¹⁴⁷.

Към това може да се добави, че войнушките бащини се предават по наследство на синове, братя и други роднини. Като помощници на войнука обикновено се записват неговите синове, братя или родственици. Когато той умре земята му се дава на някой от тях. От това следва, че бащината при османците е: 1. поземлено владение с определени граници и площ; 2. един вид наследствено родово землище; 3. нейното освобождаване от данъци е доказателство, че характерът ѝ от времето преди завоеванието е запазен¹⁴⁸.

Съществуват доста сведения, които показват, че османците съхраняват войнишката бащина в предосманския ѝ вид. От тази гледна точка вниманието привлича следната бележка за войнуците от Дебър: „[След завоеванието] в тези земи беше дадена всеобща амнистия, а владелците на бащини запазиха имотите си така, както е било преди“¹⁴⁹. И друга една стара бележка, отнасяща се за вилаета Преспа, е важна за установяване произхода на войнуците и техните владения: „Войнук Никола, син на Душик. Помощници: Гин, Милан и Димитри. Поради това, че споменатите са синове на стари спахии, те бяха записани за войнуци, а владяните от тях парцели, лозя и ниви получиха статут на войнушка собственост. Записа се в Одрин в началото на месец мухаррем 858/1-10.1.1454 г.“¹⁵⁰ Съществена е и бележката, отнасяща се за войнуци от вилаета Калоян: „Войнук с ризница: Кало, син на Марул. Помощници: братята на споменатия - Йован, Гьорко, Бойо и Милош. Посредством Михал Кочоглу Керамюддин бей тия бяха записани за войнуци, а имотът им получи войнушки статут. Всяка година един от тях да се явява облечен в ризница за боен поход. Написа се в Одрин в началото на месец джемази ел-ахър 858/29.V. - 8.VI.1454 г.“ От един регистър на войнуците в санджаците Аладжа хисар (Крушевац) и Кюстендил (Константин-или) от 1486 г. добиваме представа за състава на бащината. Ето един характерен пример: „Джебелю войнук Йован, син на Оливер. Бащина: 6 ниви, една ливада, една градина“¹⁵¹. Бащините по правило са със сходен състав и големина. В границите на някои от тях има воденици, овощни дървета и др.

Съхраняването на доосманската бащина в основата си е явление, което е в духа на общата политика на османците. Щом те оставят калугерите, митрополитите и епископите по старите им места и със старите им привилегии¹⁵², то още по-естествено е запазването на старата военна класа, което отговаря на военните потребности на империята.

Що се отнася до самите войнуци, то тяхната отличителна черта е принадлежността им към военните в османската държава¹⁵³. Те не са рая и нямат раетски задължения. Както видяхме в приведените по-горе примери за някои от тях изрично е упоменато, че са „стари спахии“. Поради това си качество войнукът сравнително лесно може да попадне в съсловието на спахиите-тимариоти¹⁵⁴. Няма никаво съмнение, че те са на действителна военна служба и участват в битките¹⁵⁵. Във всеки случай такива са войнуците с ризници¹⁵⁶, описани във войнушките регистри на Кюстендил и Аладжа хисар (Крушевац) от 1486-1487 г., и на Авлона от 1583-1584 г.¹⁵⁷ Докато войнуците от България, които в един по-късен период са прикрепени към султанските конюшни и така се запазват дълго време, то в другите области броят им намалява, а някъде войнушката организация съвсем изчезва. По всяка вероятност и те, както и корпусите яя (пехота) и мюселем (кавалерия) са изтеглени от действителна военна служба и са прикрепени към паравоенните формирования. Това се дължи на много фактори: отклоняване на помощниците (ямаци) от изпълнение на задълженията¹⁵⁸, смесването на войнушките бащини с раетските¹⁵⁹, неспособността на централната власт да се справя с тези проблеми¹⁶⁰ и др. Поради всичко това в организацията на войнуците настъпва безпорядък, за който спомага и самата власт, премахвайки в много райони войнушкия статут¹⁶¹, след което приходите от бащините се зачисляват към хасове или тимари.

Ясно е, че след като османската държава за един известен период съхранява войнуците и християните-тимариоти, тя подчинява тези институции на съсловната организация на своето административно и военно устройство. Веднага се забелязват приликите между организацията на корпусите яя (пехота) и мюселем (кавалерия), за които се знае, че са най-старата османска военна структура¹⁶², и войнушката организация. Така например към понятия като войнук, лагатор, бащина, свойствени на войнушката организация още от времето на сръбската държава, османците прибавят турските понятия черибашия, сераскер, гьондер, ямак, ешкинджия. В основата си мюселемският чифлик е много близък до войнушката бащина. И при чифлика правото на наследяване е твърде широко. Той минава към онзи, „който остане в корпуса на мюселемите от синовете, братята или другите роднини“¹⁶³. И в двата корпуса е възможно външни хора да се снабдят с бащини или чифлици, щом трябва да се попълнят вакантните места сред помощниците (ямаци). Бащината, както и чифликът, обикновено се споменават по името на титуляра¹⁶⁴. В организацията и на двата корпуса командващият състав - яябашии при яя и мюселем и лагатори при войнуците, получават тимари. И в двата корпуса най-ниските нива се заемат от помощници и кандидати. Задълженията на помощниците са едни и същи, еднакво е и наименованието им - ямаци. Броят им и при двата случая варира от 2 до 8 ямака. Групичката от ямаци, свързана с даден боец (ял, мюселем или войнук), се нарича по един и същи начин - гьондер. В края на краищата и двата корпуса имат еднаква съдба: от походния боен ред, първоначално, те са прехвърлени на тилова или обозна служба, след което в цели райони са премахнати, а приходите от техните чифлици и бащини са придадени към спахийските тимари¹⁶⁵. А колкото до твърденията, че войнушката организация е създадена от румелийския бейлербей Тимурташ в 1377-1378 г.¹⁶⁶, това може само да означава, че с неговото име е свързана първоначалната реорганизация в един заварен от османците военен корпус.

Занимавайки с произхода на военните групи, заварени и използвани от османците в новозавладените земи, се опитахме чрез най-старата налична документация да уточним мястото на тези групи в предосманската обществена система. В хода на нашите наблюдения установихме, че османската държава съхранява техния класов статут, както и отношението им към земевладението. Без съмнение така много византийско-славянски институции са възприети от Османската империя. Не изглежда вероятно старите християни-спахии със запазен от османците статут и земи, да са скъсали отведнъж и категорично със старите си традиции и обичаи. Затова едно по-добро познаване на тимарската система в Румелия налага да се определят онези местни порядки, които проникват и влияят върху класическия османски тимар. За да разберем този процес, тук ще се спрем върху един местен данък от предосманско време, който се съхранява в тимарската система.

Според един закон от началото на XVI в.¹⁶⁷ в района на София владелците на тимари прибирали от раята освен полагащите им се десятъци, още и по две килета пшеница и ечемик. Това вземане се нарича харман ресми или данък от гумно. Отбелязано е, че неговият размер се определя в местни мерни единици. Самото то, както личи, е в противоречие с османската фискална практика¹⁶⁸. Поради тази причина, преди да предприеме Белградския си поход, султан Сюлейман I премахва това вземане, надявайки се да привлече симпатиите на раята от тази област, близка до театъра на военните действия¹⁶⁹. Обаче местните спахии успели да представят свидетелства на стари хора, според които „докато този вилает е бил под властта на неверниците и заблудата, от раята, според обичая, се е вземал данък за гумно (adet-i harman)“. Тогава султанът върнал това старо вземане. Това става през 1525-1526 г.¹⁷⁰

Знае се, че още по времето на цар Самуил (976-1014 г.) българските селяни дават като данък една мяра пшеница, една мяра просо и стомна вино. Когато България пада под византийска власт тези вземания са запазени в същия им вид¹⁷¹. Прибирането от страна на османския спахия на известно количество от произведеното, извън десятъка, не е нищо друго, освен тъкмо този стар данък. Същото вземане се среща и през XIX в. във Видин и Видинско, като тогава то се нарича „господарлък“. През 1850 г. селяните са принуждавани да плащат на агите за всеки чифт обработваема земя по 50 оки пшеница, ечемик и смесени житни култури, поради което във Видинско избухва голямо въстание¹⁷². Така този стар данък, който султан Сюлейман I Законодателя не успява да премахне, се сраства с тимарската система и се запазва до последния период от съществуването на империята. Тук трябва да се подчертае, че местните данъци и събирания от предосманско време, намерили място в системата на тимарите, съвсем не се изчерпват само с посочения случай¹⁷³.

На по-предните страници обърнахме внимание на мартолосите, сведения за които се срещат в регистрите от времето на султан Мехмед Завоевателя. Според тези сведения: 1. Мартолоси се срещат в крепостите Голубац и Видин на р. Дунав; 2. Тези в Голубац са християни от властелско потекло; 3. Те се делят на две групи: едните получават заплата, а другите са мюселеми, т.е. осбоводени от данъци; 4. Платените мартолоси в Голубац са разделени на отделения от 10-15 души, начело със старейшина, по чието име са нарича и самото отделение. Заплатата на всеки мартолос възлиза на две акчета дневно. Синовете и братята им са записани заедно с тях. Установено е, че тези мартолоси взимат участие в османските набези из територията на противника.

Твърдението, че институцията на мартолосите е създадена от султан Мурад II¹⁷⁴ в никакъв случай не обяснява тяхното потекло. От горните примери се вижда, че те са в системата на военната организация, която през втората половина на XV в. съществува по границата, по-точно по крепостите в поречието на Дунава. Обстоятелството, че по-късно мартолосите са възприемани предимно като граничари, за бойци на гарнизонна служба или пък за акънджии^175, може да се окаже, че е във връзка с произхода им. В епохата на султан Мехмед Завоевателя Анджиолелло ги възприема като еднакви с акънджиите (simili a questi aganzi)¹⁷⁶. В регистрите за вътрешните области на Румелия, върху които се спряхме на предходните страници, мартолоси не се срещат; те се появяват по тези места през следващите векове¹⁷⁷.

В охраната на крепостите, изискваща доста бойци, османците използват и рая. Тази система, при която привлеченото на военна служба раетско население получава фискални облекчения, е прилагана във вътрешността на Румелия още в първите години след завоеванието. При обсъждането на въпроса дали мартолосите са рая или принадлежат на военното съсловие, трябва да се вземе предвид следното обстоятелство: те се ползват от данъчни преференции, както и останалата рая със специални задължения към държавата, напр. охраната на проходи (дербенджии)¹⁷⁸. Срещат се и сведения за привеждане на дербенджии на мартолоска служба¹⁷⁹. Не мисля, че при мартолосите може да се мисли за преференциално земевладение, каквото е войнушката бащина. Ако все пак в документацията от време на време се натъкваме на мартолоси с бащини¹⁸⁰, то такива участъци трябва да се възприемат като равностойни на раетското земевладение¹⁸¹. По същия начин трябва да се възприемат и бащините на онази рая, която в началото на XVI в. участва в акънджийските походи и срещу това се ползва от облекчен данъчен режим¹⁸². От друга страна, известни са няколко мартолоски групи, определени в документацията като пешаци (кара), освободени от данъци (мюселлем) и платени (улюфели) мартолоси; възможно е всяка една от тези групи да имат различно потекло. Във всеки случай същинските мартолоси по произход би трябвало да са отделна и самостоятелна структура, различна от раята, ползваща данъчни облекчения срущу изпълнението на някакви задължения към османската държава. Самото название „мартолос“ подсказва произход извън османската държавна и военна система. Въпросът е дали той трябва да се търси във Византия, както смята Анхегер¹⁸³, или в организацията на сръбско-унгарската погранична система. Но при всички случаи може с увереност да се твърди, че османците, водени от своите конкретни нужди, разширяват състава на това заварено военно съсловие. Те присъединяват към него освободена от данъци рая, провеждат редом с това и някои организационни мероприятия (напр. въвеждат ротите в мартолоския боен ред). Дори и да са преувеличени сведенията на Анджиолелло, че в похода на султан Мехмед Завоевателя срещу караманския емир и срещу Узун Хасан участват 6000 мартолоси-християни¹⁸⁴, несъмнено те заемат важно място сред християнските бойци в Румелия през този период. След завоюването на Унгария мартолосите от сръбски произход служат из новозавладените крепости и стават важен елемен от османската военна организация в тези земи¹⁸⁵.

Онова, което Трухелка пише за Босна под влиянието на дубровнишки извори, може без никакво колебание да се отнесе за цяла Румелия. Той казва: „Тези сведения потвръждават, че османците не са унищожавали местните институции, а обратното: приспособявали са ги и са ги използвали. Всъщност твърдението, че богомилите масово са приемали исляма, за да запазят имотите си, има легендарен характер. В исторически аспект няма нито едно сведение, което да потвърждава насилствената ислямизация. Затова пък има достатъчно сведения, че мюсюлманите оставят християните в завладените територии, без да ги притесняват заради вярата им.“¹⁸⁶

Посредством изучаването на старите османски регистри става ясно, че завоеванието се осъществява систематично и минава през отделни етапи. Най-напред иде етапът на васалитета и плащането на васален откуп, който играе ролята на един вид привикване към новите условия; след него се оказва, че някъде по мирен път са отстранени някои от местните династии. При описването на новозавладените територии османците възприемат съществени елементи от старото държавно устройство, които приспособяват към собствения политико-икономически ред. Накрая идва етапът, през който османската матрица постепенно и трайно налага своя отпечатък върху завладените пространства. Не са констатирани случаи, когато старият порядък да е премахван отведнъж и изцяло, а османските закони и уредби да се налагат със сила. Може да се твърди обаче, че османците провеждат консервативна политика в завладените територии. Те запазват заварените религиозни институции, статута на класите, административната уредба¹⁸⁷, данъците¹⁸⁸, местните обичаи¹⁸⁹ и военните съсловия. Най-голямата новост е тимарската система, на която почива стабилността на османската административна и военна система. Но както бе казано по-горе и тази система не е в противоречие със завареното аграрно право и със статута на старата военна класа, тъй като представителите на балканските военно-административни елити са инкорпорирани в тимарската организация. По този начин спахилъкът се стабилизира сравнително лесно, без това да предизвиква сериозна съпротива¹⁹⁰.

Първоначално османците се задоволяват само да наметнат върху заварените порядки покривалото на своята власт, което те вършат някъде по необходимост, другаде от желание да не предизвикват съпротивата на местните хора срещу неизбежните промени, настъпили в резултат на завоеванието. Освен това тяхната държава изпитва нужда от значителни военни контингенти, за разширяване на завоеванията в Анадола и Румелия. Към това трябва да се отчете и обстоятелството, че неизбежното поддържане на гарнизони в стотици крепости поражда опастността от разпиляване на военните сили. Например само в една от румелийските крепости - Ново бърдо, служат 10 стрелци от еничерския корпус¹⁹¹. Така че, за да отвърне на нуждата от достатъчно бойни ефективи, османците привличат на служба из крепостните гарнизони голям брой християни, организирани в различни формирования: тимариоти, платени войници или освободени от данъци охранници. И най-накрая, държавата посреща своите военни нужди, превръщайки в спахии и оставяйки по местата им представителите на старата военна класа, които във времето на васалитета са свикнали да служат в османската армия под командването на свои властели. Този потенциал увеличава боеспособността на османската войска и това е един от главните фактори, който осигурява надмощието на османците над техните противници в Анадола.

За османската държава запазването на старата военна класа е свързано от една страна с военните нужди, а от друга е ход с твърде благоприятни социални последици. Премахването на старите държави и на династиите, които ги представляват, изправят държавата-завоевател лице в лице с многочислени военни и верски слоеве. Те е трябвало да бъдат премахнати, или включени в съсловието на раята¹⁹², или пък да продължат да изпълняват своите задължения при новата държавна власт. Не съществували причини, които да карат османската държава да следва първите два пътя или поне такива рядко са се появявали. С възприемането на третата възможност държавата получава много придобивки, а освен това привързва тези съсловия към себе си. От друга страна тези местни властели, войници или духовници са наясно, че ако се осъществят плановете на католическите сили, всичко ще бъде променено с груба сила. Тогава те като еретици ще бъдат подложени на гонения и натиск и в крайна сметка ще загубят привилегиите си.

Затова местните елити не оказват на османските набези отчаяна съпротива. След завладяването те се свързват с османската държава в пълния смисъл на думата¹⁹³. Много от тези социални групи дори активно съдействат за стабилизиране на османската власт. След завладяването местната военна класа, калугерите и епископите скоро усетили, че тяхното положение и повечето им привилегии са осигурени и гарантирани и то от страна на една силна, централизирана държава, а не от властта на някой слаб и васално задължен християнски владетел. Атмосферата на сигурност, която държавата осигурява, е най-добрата пропаганда, служеща на нейното бъдещо разширяване. Защо тогава османските владетели трябва да изоставят тази политика на помирение, която служи на разширяването и утвърждаването на тяхната власт? Напротив, средата, в която османците се оказват, благоприятства една такава политика и те дължат бляскавия възход на държавата си тъкмо на нея.

Тези аспекти на османската политика са свързани от една страна с „пограничния (уджов) характер“ на османската държава, разкрит от Ф. Кьопрюлю и П. Витек, но и на дейността на мюсюлманското богословско съсловие, което носи традицията да се управлява в разнообразна социална среда. Заслужава внимание факта, че в периода на образуване на държавата най-високите държавни постове са заети от кадиите, т.е. от хора из средите на съдебно-религиозната система. Благодарение на това обстоятелство в основата на управлението лягат старите верски принципи на толерантност и защита на немюсюлманските поданици, произтичащи от ислямската традиция¹⁹⁴. Идеологията на завладяването и борбата за вярата, обаче, не пречат на османците да усвоят реализма и широката толерантност, присъщи на пограничните общества¹⁹⁵. Казано накратко, основната характеристика на османската държава не препятства, а поощрява възприемането на заварените институции и класи¹⁹⁶. По този начин изпъкват основните черти на империята, чиято династия няма друга цел, освен да разширява своето господство.