Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XV, януари, 2019 г.

 

Увод

 

Османската империя навлиза в седемнадесетото столетие разяждана от кризи, дълбоки социални конфликти и повсеместна корупция. Управлението било обхванато от сериозни вътрешни противоречия. Импозантната имперска структура, изградена по времето на Сюлейман Великолепни, започнала бавно и мъчително да се руши.

Наред с дълбоката вътрешна криза, обхванала държавата от втората половина на XVI в., се добавили и външно – политическите неуспехи – империята започнала да търпи тежки поражения по суша и море, и разбира се, дошли и първите териториални загуби. Османската армия и флот вече сериозно изоставали от своите европейски противници. Събитията от 20-те години на XVII в. стават много динамични – при някои авторитетни султани, решени да възстановят величието на империята, както при Мурад IV (1623-1640 г.) например, османците достигат чак до Багдад и го превземат (1638 г.). При Мурад IV се наблюдава временно възстановяване на османския блясък, но след смъртта му на престола се възкачва синът му Ибрахим I (1640-1648 г.), наречен още „Дели“ („Лудия“), който бил психично болен и неспособен владетел. Така всъщност в периода 1640-1656 г. се наблюдава дестабилизация на централната власт и вътрешни междуособици. Все повече продължава да расте ролята на султанките в османския двор. Настъпва период, в който жените в двореца (валиде-султанките или любимките на султана), започват да упражняват своята роля и власт в държавнополитическите дела. След убийството на султан Ибрахим I през 1648 г., на престола се възкачва младият Мехмед IV (1648-1687 г.), който е най-големият син на Ибрахим I и Хатидже Турхан султан.  Мехмед е едва 7-годишен, когато става османски султан. Първите години от управлението на новия падишах са изключително драматични за империята. В този тежък период обаче, ще се появят „месиите“, които ще поемат здраво юздите на върховната власт и ще изведат държавата от хаоса.

 

Османската империя между 1640 и 1656 г.

 

Когато на 8 февруари 1640 г. султан Мурад IV (1623-1640 г.) умрял на 28 години от цироза на черния дроб, той оставил зад себе си една империя, чийто престиж бил отново възстановен. През цялото си 17-годишно управление, Мурад постигнал твърде значими успехи, включително във вътрешно и външнополитически план. Но тука е задължително да се отбележи, че Мурад всъщност консумира само 8 години от 17-годишното си управление, понеже когато през 1623 г. става султан на Османската империя е малолетен. Но през 1632 г. той поема цялата тежест на империята, за да я издигне във висините, в които е била. Султан Мурад подобрил империята политически и социално-икономически, отстранил вътрешните и външните врагове на Портата по най-жесток начин и успял да изгради нов железен ред, който обаче бил сринат до основи при неговия наследник Ибрахим I (1640-1648 г.). Ибрахим I е син на Ахмед I (1603-1617 г.) и Кьосем султан, роден през 1615 г. След смъртта на баща си Ахмед I през 1617 г., на две годишна възраст Ибрахим е затворен в „кафеза“, където прекарва 23 години, за да излезе през 1640 г. и да поеме османския престол. Неговото управление се характеризира с дестабилизация на централната власт, икономически трудности, бунтове на джелялии, еничари, безредици от различен характер и пр., с които слабохарактерния султан не може да се справи. Самият султан не се е интересувал от имперските дела и повечето от своето време прекарвал при любимките си в османския харем. Може би това са само една част от причините, поради които Ибрахим е свален от престола, а по-късно и убит със съгласието на майка му, Кьосем султан. Управлението на Ибрахим е пълен провал. Наред с все по-задълбочаващата се вътрешна криза, пагубна за империята се оказва Критската война, която започва през 1645 г. и продължава чак до 1669 г. с победа на османците, но тази война поглъща огромни ресурси и изчерпва финансите на държавата. Положението обаче е на път да се промени, като се приемат най-жестоки мерки и тежки решения. Срещу Ибрахим I е организиран заговор от новоназначения велик везир Мехмед паша и шейх-юл-исляма; в него са посветени тесен кръг висши държавници, както и еничарските командири. Заговорът е подкрепен и от валиде Махпейкер Кьосем султан.  На 7 август, 1648 г. султанът е свален от трона и затворен под строга охрана.  Разиграла се следната сцена:

Преди да бъде детрониран, нещастният владетел се обърнал към главния заговорник шейх-юл-исляма с думите: „Не те ли назначих аз на тази висока служба?“. Шейх-юл-ислямът отговорил: „Не, Бог ме назначи.“ Виждайки, че целият народ е срещу него, Ибрахим проклинал: „Боже мой, стъпчи тези тирани. Те са се съюзили срещу мен и въстават!“¹

Според твърденията, Ибрахим бил убит с Корана в ръка и преди да бъде убит казал следните думи: „Вижте! Божията книга! По чие нареждане ще ме убиете?“². А екзекуцията била извършена с мълчаливото одобрение на собствената му майка Кьосем султан.

И така, на османския трон официално се възкачил седемгодишния Мехмед IV (1648-1687 г.) Тъй като бил малолетен, империята се управлявала от регентство, в което влизали Махпейкер Кьосем султан, великия везир и еничарските аги. Реалната власт обаче, е отново в ръцете на старата валиде Кьосем султан. Майката на султана – Хатидже Турхан е принудена да преглътне второстепенната си роля. Но между двете първи дами на империята се таят добре прикрити неприязън и противоборство. Интригите във висшите етажи на властта продължават с пълна сила. Да се противопостави открито на старата валиде, за Турхан султан е опасно – Кьосем все още е твърде могъща. Постепенно, с търпение, майката на падишаха, която не отстъпвала по ум и амбиции на свекърва си, печелела свои привърженици сред влиятелните паши и везири. Кулминацията на борбата между двете идва през септември 1651 г. с неразумното решение на Кьосем султан да свали Мехмед IV и да възкачи на трона друг от своите внуци. Научила навреме от свои хора, за готвената участ на сина ѝ, Турхан султан действа светкавично и осуетява заговора. Привържениците й нахлуват в покоите на старата валиде и животът на Кьосем султан приключва – тя е удушена с копринен шнур, обичайната екзекуция за представители на династията.

Положението в Османската империя и след убийството на Кьосем султан не се подобрява, поне известно време. Върховната власт е поета от валиде Хатидже Турхан султан. Корупцията, своеволията на висши сановници и на първенците сред държавния елит и в еничарския корпус продължават с пълна сила. И все пак, сред политическата класа ще се намери човекът, който ще направи опит, при това успешен, да стабилизира империята.

Това е близо 80-годишният Кьопрюлю Мехмед паша, основоположник на влиятелния род на Кьопрюлиите, които ще управляват империята до края на XVII в. Тримата последователно управлявали велики везири, Кьопрюлю Мехмед паша, Фазъл Ахмед паша и Мерзифонлу Кара Мустафа паша ще установят нов ред и ще възвърнат частично блясъка на Османската империя. Периодът на тяхното управление ще остане в историята като „Епохата на Кьопрюлиите“.

 

Кьопрюлю Мехмед паша

 

Данните за ранния живот на първия представител и основоположник на рода на Кьопрюлюиите, Мехмед паша се губят в гъста мъгла – годината на рождението му е неизвестно и споровете в историческата наука все още продължават. Предполага се обаче, че е роден през ок. 1575 г. в албанско християнско семейство в град Рошник (дн. Албания)³. Турският историк И. Х. Узунчаршълъ твърди, че Мехмед е роден в мюсюлманско семейство, като се позовава на източници от онази епоха. Той също добавя, че бащата на Мехмед се казвал Хюсеин, а дядо му – Али⁴. Но дали това е възможно? Знаем, че за девширме не се вземат мюсюлмански момчета (изключение е само при босненските мюсюлмани). Но разбира се изключения от правото винаги има, а и периодът само по себе си подсказва, че системата девширме не се намира в своя подем, а напротив, точно по този период то започва бавно да запада. Въпросът относно религиозната принадлежност на Кьопрюлю Мехмед паша няма точно фиксиран отговор в историческата наука.

Взет като девширме и изпълнявайки различни служби в двореца в продължение на дълго време, той ще достигне и до поста велик везир на Османската империя, но преди това ще извърви дълъг път във висшите среди и ще натрупа голям опит от постовете, в които е бил. Мехмед паша бил известно време в град Кьопрю, настоящем Везиркьопрю, където се оженил за Айше хатун. Поради престоя си в град Кьопрю, Мехмед паша получава прозвището „Кьопрюлю“.

Мехмед паша е възпитан и обучен е в сарайското училище Ендерун. След назначаването на Хюсрев паша, който бил негов стар приятел, за велик везир през 1628 г., той се е свързал с него и бил известно време негов ковчежник и му служил до екзекуцията му през 1632 г., след което Мехмед паша бил на различни постове в провинцията, както и в столицата и накрая стигнал до поста везир през 1645 г. В качеството си на бейлербей на Караман през 1647 г. Кьопрюлю Мехмед паша трябвало да потуши голям бунт, воден от управителя на град Сивас, Варвар Али паша. Край град Чанкъръ Мехмед паша бил пленен от бунтуващият се управник през 1648 г, но в същото време Ипшир Мустафа паша пристигнал със своята войска и го освободил. През 1650 г. Мехмед паша бил отстранен от поста везир поради дворцови интриги, година след това през 1651 г. бил назначен за управител на Кюстендилския санджак.

След това Мехмед паша прекарал известно време в град Кьопрю. След назначаването на Ипшир Мустафа паша за велик везир през 1654 г., той назначил Мехмед паша за управител на Триполи (дн. Ливан), но преди да пристигне там, той бил отстранен от този пост и се е върнал в град Кьопрю. В същото време Османската империя била в криза, поради войната с Венеция. Дарданелите били блокирани, а хората в Истанбул изпаднали в паника. Точно в този момент Мимар Касъм ага, кетхуда на валиде Турхан султан ѝ предложил за велик везир Кьопрюлю Мехмед паша, който изглежда бил последният шанс за предотвратяване на венецианската опасност. Валиде-султанката приела молбата на кетхудата си и започнала преговори с Мехмед паша. Той приел да стане велик везир на империята, но с искане за пълни правомощия, като например исканията му да не се оспорват от султана, всичките назначавания и отстранявания от постовете да се извършат от него, султанът да няма друг съветник, освен великия везир и да не бъде критикуван и съден по слуховете за него⁵. На 15 септември 1656 г. Кьопрюлю Мехмед паша бил назначен за велик везир. Макар и на напреднала възраст назначаването му за велик везир вдъхва надежда и увереност.

Още с идването си на власт Мехмед паша бил твърдо критикуван от улемата.  Често опозицията на Мехмед паша недоволствала поради избора на Мехмед IV, защото за тях Кьопрюлю Мехмед паша бил твърде възрастен, човек без визия, неспособен и негоден за този пост, плюс това Мехмед паша бил неграмотен⁶ и държавник, без някакъв изграден авторитет и постигнати успехи. Но развоя на събитията ще докажат, че враговете на Мехмед паша грешат – в крайна сметка всички ще бъдат изненадани от неговия бляскав ум, мъдрост и дела, извършени за 5-годишно управление като велик везир. Преди Кьопрюлю, постът велик везир заемал в продължение на няколко месеца Бойнуегри или Бойнуйаралъ Мехмед паша. След възкачването на Кьопрюлю Мехмед паша, султан Мехмед IV наредил да се конфискува имуществото на неговия предшественик Бойнуйаралъ Мехмед паша, чийто авторитет значително намалял след като наредил да бъде екзекутиран шейхюлислямът Месуд ефенди⁷ (1656 г.). Но Кьопрюлю се застъпил за Бойнуегри Мехмед паша и му спасил живота.

Кьопрюлю Мехмед паша бил единствен по рода си, който заел поста велик везир с искане за пълни правомощия – той сам по себе си вече бил пълновластен и едноличен „диктатор“, който бил решен да възстанови величието на Османската империя, водейки умела външна и вътрешна политика. С тази своя роля и извънредни пълномощия, които никой велик везир не получил до Мехмед паша, кара румънския историк Н. Йорга да напише следното: „Син на един албански селянин, Кьопрюлю Мехмед паша на 70 години става не само велик везир на Османската империя, а буквално и втори султан.“⁸  Неслучайно великите везири били и сянка на султана, като в своите лица олицетворявали неговата власт, но случаят с Кьопрюлю е неповторим.

Встъпвайки в длъжност, той веднага се заема с т.нар. „кадъзаде“, религиозни екстремисти, и екзекутирал Абаза Ахмед паша, обвинен затова че изоставил Бозджа Ада (Тенедос) на венецианците в хода на Критската война (1645-1669 г.) и по този начин отворил пътя на венецианците към Истанбул. Своята опозиция той контраатакува, като ги отстранява от високите постове, които те заемат и на техни места поставя свои поддръжници. Опозицията на Кьопрюлю продължава своята дейност, като се опитва да издигне Сейди Ахмед паша, който е капудан паша, на поста велик везир. Но Мехмед паша научава за тези намерения на противниците си и назначава Сейди Ахмед паша за валия на Босна, като по този начин се стреми последния да е възможно по-далече от столицата, за да не предизвика политически затруднения за Мехмед паша в бъдеще. Паралелно с тези събития спахиите в столицата се подготвят да вдигат бунт, но великия везир научава тези намерения на спахиите и привличайки на своя страна еничарите и първенците от еничарския корпус успява да потуши бунта (януари 1657 г.). Тежката Критска война е изтощила Османската империя политически и икономически. За да стабилизира поне отчасти иконимиката по военно време Мехмед паша предприема сурови, но и необходими мерки, с които взема под контрол икономическото положение. Той конфискува всяко акче от държавните служители, което било спечелено по нечестен начин. Опитва се и успява да отнеме парите от всички, които са ги придобили чрез корупция. Но Кьопрюлю обещава, че ще върне парите на тези, които заслужават след като се стабилизира икономическото положение на империята⁹. В хода на тези сурови мерки пред Мехмед паша излиза и един шейх, на име Салим, който е натрупал големи богатства по нечестен начин. Шейх Салим от 15 години бил в Истанбул и по нечестен начин (чрез гадаене, лъжи и пр.) придобил големи богатства. Кьопрюлю паша нарежда от шейха да се отнемат около 700-800 акчета¹⁰ за хазната. Шейх Салим протестира, а Кьопрюлю му отговаря, че империята е в трудно положение и ще му се върнат парите, след като се стабилизира положението. Но шейхът кълне великия везир и го заплашва с думи, които му костват живота. Мехмед паша предприема мерки и дава заповед за екзекуцията на шейха^11,12. В същото време от политическите затруднения на империята искат да се възползват вътрешните и врагове. Константинополският патриарх Партений III изпраща писмо на управителите на Влашко и Молдова, в което им казва да се вдигнат на бунт, и че е дошъл времето на християнската победа, понеже Османската империя е тръгнала към упадък. Османският хронист Мустафа Наима (1655-1716 г.) предава писмото по следния начин: „Краят на мюсюлманите е близо. Християнството отново ще доминира ... Скоро време всички еялети ще преминат в християнски ръце и те ще бъдат единствените господари на тези земи.“¹³ Това писмо обаче попада в ръцете на великия везир Кьопрюлю Мехмед паша, който вика патриарха за разпит. Партений му казва, че писмото е изпратено, за да се съберат пари, но този негов отговор не удовлетворява Мехмед паша и той нарежда Партений да бъде екзекутиран на 24 март 1657 г.¹⁴ След този неуспешен акт на патриарх Партений, ролята на константинополския патриарх намалява, като вече новоизбрания патриарх не бива посрещан и одобрен от султана, а от великия везир. Този казус продължава чак до Танзимата¹⁵.

Разрешавайки всички проблеми в столицата, Кьопрюлю Мехмед паша решава да се заеме с външната политика на империята, която не е в особено добро положение: империята води война с Венеция от 1645 г., а от 1648 г. обсаждат град Кандия – обсада, която ще продължи цели 21 години, една от най-дългите обсади в човешката история. Трябва да се добави, че Мехмед паша заема поста велик везир в твърде критичен за Османската империя момент – в разгара на Критската война. Тази война изтощава докрай ресурсите и силите на османците. Ситуацията във войната е в кризисно положение. През 1657 г. в хода на войната се случват събития, които застрашават съществуванието на Османската империя – венецианците, които имат сравнително по-добра флота от османците, достигат и блокират Дарданелите. Жителите на Истанбул изпадат в паника и несигурност. Кьопрюлю веднага предприема мерки и се заема с обновлението на османската флота. На него му се пада тежката задача да защити имперската столица Истанбул, а след това и възвръщането на островите, които Венеция отнема от османците. За целта флотата е реорганизирана. По данни, които Н. Йорга дава новата реорганизирана флота е с 37 галери, 10 мауни (големи товарни лодки) и 10 други кораби¹⁶. Веднага започват и военните действия, като османците успешно отблъскват венецианците от бреговете на Чанаккале. Тогава започват боевете – най-тежките се водят на 17-19 юли, като османците понасят тежки загуби на няколко пъти. Те губят голяма част от своята флота пред очите на Мехмед паша, но за техен голям късмет един артилерийски изстрел уцелва кораба на 33-годишния венециански адмирал Л. Мочениго, който губи живота си. Така венецианците се принуждават да се оттеглят от боя¹⁷. След тази победа в Истанбул настъпва известно утешение. Османците се възползват от венецианското поражение и най-вече от смъртта на адмирал Мочениго и преминават в контранастъпление и си възвръщат островите Тенедос и Лемнос (август, ноември 1657 г.).

Паралелно с тези събития трансилванският принц Георг II Ракоци започва приготовления да нападне Жечпосполита. Георг II става принц на Трансилвания след смъртта на баща си Георг I Ракоци на 23 септември 1648 г.¹⁸ Той наследява не само трансилванския престол, а и неосъществените планове на баща си за завладяване на Жечпосполита. На няколко пъти той е предупреден от Портата да не започва никакви военни действия срещу когото и да било, понеже ресурсите на Османската империя не позволяват това, а и на всичкото отгоре османците водят тежка война срещу венецианците. В крайна сметка един грешен ход на Георг II Ракоци, васал на османците, означава война в Централна Европа, а както споменахме, империята не разполага нито с ресурси, нито със сили да води тази война. Скришно от Портата обаче Георг Ракоци води преговори и с Шведското кралство за съюз, насочен срещу Жечпосполита, като тези преговори в крайна сметка се оказват успешни. Явно, с цел да се възползва от заетостта на Османската империя в Критската война, през 1657 г. Ракоци предприема поход срещу Жечпосполита. Кьопрюлю Мехмед паша е напълно сигурен, че ако започне война, тя ще се окаже много пагубна и унищожителна за османците и предприема мерки за спирането на Ракоци. Но в крайна сметка Ракоци пренебрегва Портата и през началото на 1657 г. тръгва на поход срещу Жечпосполита и достига до Краков¹⁹. Този поход се оказва безрезултатен за него, като той губи голяма част от своята армия и се връща безславно в земите си. Портата е бясна за действията на Ракоци и веднага предприема мерки, като изпраща писмо за отстраняването на Ракоци от трансилванския престол „поради бунта и неподчинението“²⁰. Преди да тръгне на поход срещу Ракоци, Мехмед паша отстранява воеводите на Влашко и Молдова – Константин и Стефан поради причината, че оказали помощ на Ракоци и на техни места поставя воеводите Михне и Гика. Предупреден за трети път от Портата да спре своите действия, той я пренебрегва и в крайна сметка на 23 юни 1658 г. самият Кьопрюлю тръгва начело на повече от сто хиляди души армия²¹ на поход срещу бунтовника. Георг е победен и успява да избяга в една крепост, в близост до австрийската граница. Неговото място заема Акош Барчи.

В противовес с тези събития до Кьопрюлю паша е изпратено писмо от султан Мехмед IV, в което се казва, че е избухнал голям бунт в Анадола и че бунтовниците имат за цел да свалят и убият великия везир. Султанът кани незабавно Мехмед паша, за да потуши бунта. Така трансилванският поход на Кьопрюлю остава наполовина, като той не успява да тръгне подир дирите на Георг II и да го убие. В много кратко време въстанието на Абаза Хасан паша е подкрепено от много местни управители и за нула време под знамената се събират компактни маси бунтовници, които достигат до старопрестолния град Бурса и опустошават околностите му. С всеки изминал ден към тях броят на бунтовниците расте (някои се присъединяват насилствено, други от страх, други доброволно). През септември 1658 г. Мехмед паша се завърнал в Одрин, където е бил и падишахът. Набързо събрал Диван-и хюмаюна, в което се взело решение потушаването на бунта на Абаза Хасан, преди да стане късно. Поради причината, че войските на Кьопрюлю могат да се бунтуват, той не тръгнал начело на армията, а срещу бунтовника бил изпратен Муртаза паша. Той води няколко успешни битки срещу Абаза Хасан и една губи, но успява да реорганизира остатъка от своята армия. Поради зимата бунтовникът се оттегля в Газиантеп, а Муртаза паша в Алепо. Развоят на събитията показва, че Хасан паша и неговите сподвижници идват в Алепо, като така попадат в ръцете на Муртаза паша. Той ги приютява в града, но една вечер, на 16 февруари 1659 г. дава заповед да се убият всички бунтовници, приютени от него, като по такъв начин с хитрост и коварство успява да потуши бунта на Абаза Хасан паша²². Същата година през пролетта, бунтове избухват в Египет (на Черкез Мехмед) и Анталия (Кьорбей Мустафа паша). Черкез Мехмед бей имал намерение да завладее Кайро и сам да управлява Египет. Управителят на Египет Шах Гази паша бил своевременно предупреден за намеренията на Черкез Мехмед и мобилизирал войска, с която отблъснал 30 000 войска на Мехмед бей и успял да го плени и убие, заедно с неговите приближени²³. Бунтът на Кьорбей Мустафа паша в Анталия бил също неуспешен – той бил предаден от жителите на града и бил убит.

Трите последователно избухнали бунтове (на Абаза Хасан, Черкез Мехмед и Кьорбей Мустафа) не дават положителен резултат за тях и не оправдават техните очаквания, но те застрашават единството на империята (има един случай, в който Абаза Хасан казва: „Румелия да е тяхна, Анадола наш“) и разклащат централната власт, поставят под въпрос живота на Кьопрюлю Мехмед паша и неговите приближени. Но той не пада под техните удари и решава да възстанови трагичния ред в Анадола, като предприема радикални, но необходими жестоки мерки. Тези негови действия се изразяват в смъртно наказание за всички, които и по най-малкия начин са помогнали на бунтовниците – било то за предоставяне на храна и оръжия или пък са се присъединили към техните армии. От мерките на Мехмед паша не се спасява никой – бил той беден, богат, от военната класа (еничари, спахии и др.), от висшата администрация, санджакбейове, бейове, аги, кадии, мюдерриси (учители) и пр. Друга мярка, която великия везир предприема е отнемането на оръжия от раята. За изпълняването на тази важна задача е упълномощен Исмаил паша, който започва работа през същата 1659 г. В крайна сметка, след като е пролята много кръв, чистката се оказва успешна. В резултат на акцията за отнемане на оръжия, хронистите пишат, че Портата е конфискувала от раята близо 80 000 оръжия²⁴. Изглежда, че след жестоките мерки на великия везир, ситуацията в Анадола се стабилизира значително – тя вече не е това, което Кьопрюлю заварва, когато става велик везир през 1656 г., а именно – бунтове на местни управители, оплячкосване на села и градове от страна на скитнически отряди (саръджа и секбан), рушвети, своеволия на местни аги и бейове и накрая като следствие от всички тези неща – обезлюдяване на селата, понеже те биват плячкосани и разрушени, заедно с цялата обработваема площ.

След установяването на новия ред в Анадола, Кьопрюлю решава да отстрани своя стар враг Сейди Ахмед паша, когото назначава за валия на Босна през 1657 г. Ахмед паша бил отстранен от поста през 1661 г., поради причината, че навлязъл няколко пъти в австрийските земи. Това породило опасност от война срещу Хабсбургите. Неговото място заел Кьосе Али паша, който бил и натоварен с задачата да убие своя предшественик, както и е направил.

Последните години (1661 г.) на Мехмед паша се характеризират със строителна дейност, особено със строеж на крепости в стратегически места, с цел да осигурят защитата на имперската столица. Явно Кьопрюлю си е научил добре урока от венецианската кампания през 1657 г., когато те със своята силна флота застрашават Истанбул.

През 1661 г. Мехмед паша, вече на напреднала възраст (вероятно на  повече от 80-85 години) e твърде уморен от воденето на имперската политика – било то вътрешна или външна. В същото време султан Мехмед IV се готви за поход срещу Трансилвания и тръгва към Одрин, вземайки със себе си и вече болния Кьопрюлю Мехмед паша, който на 31 октомври 1661 г. умира на около 80-85 години²⁵. Преди да почине, той казва на султан Мехмед IV: „Ако желаете да бъдете спокоен след моята смърт, назначете валията на Алепо, моя син Фазъл Ахмед паша, за велик везир“²⁶, като така накарал султана да повика Фазъл Ахмед паша в Истанбул, за да наследи баща си на поста велик везир.

Смятан за негоден за поста велик везир, Кьопрюлю Мехмед паша се оказва всъщност правилния избор на валиде-султанката Хатидже Турхан. Мехмед паша, макар и на напреднала възраст е авторитетен човек, решен да възстанови предишния блясък на Османската империя. Той постига твърде много, макар че управлява само 5 години.  Успява да въведе ред в империята, прави чистка във всички институции, наказва по много строг начин бунтовниците срещу върховната власт. Той принуждава притежателите на тимари да подновят бератите си, изплащайки определена такса. Кьопрюлю Мехмед паша наистина постига удивителен успех във финансовата област – той я укрепва значително, като през 1660-1661 г. държавният бюджет бил почти уравновесен – 580 милиона акчета доходи срещу 593 милиона разходи²⁷. За целта упълномощения Мехмед паша налага строг контрол над разходите на империята и конфискува придобитите с корупция имущества. Удивителното в случая е, че макар и повсеместната корупция във всички институции, той в крайна сметка почти уравновесява приходите и разходите на империята. Финансовото положение на империята значително укрепнала, като вече заплатите на армията и висшата администрация се изплащали редовно. Мехмед паша установявайки строг контрол над финансите, не позволява никой да му противоречи – в противен случай ги чака екзекуция. Той оставил в наследство различни религиозни сгради и подпомогнал изграждането на джамията на Йени валиде, завършена през октомври 1663 г. Най-важното дело преди смъртта на възрастния велик везир е бил искането от султана да назначи на поста му сина си Фазъл Ахмед паша. Както пишат повечето изследователи на този период, Мехмед паша със своята строгост във всички сфери, жестокост и решителност подобрил ситуацията в империята, която била влошена от смъртта на Мурад IV до възкачването на Мехмед паша на поста велик везир. И така, на 31 октомври 1661 г. Кьопрюлю Мехмед паша затворил очи на повече около 80-85 годишна възраст.

 

Фазъл Ахмед паша

 

Фазъл Ахмед паша е роден в град Кьопрю през 1635 г. Получава солидно за времето си образование в османските медресета в Истанбул, за кратко време бил преподавател, но през 1659 г.  по искане на баща му Кьопрюлю Мехмед паша, е бил назначен за управител на Ерзурум с ранг на везир²⁸, с което започнал и политическата му кариера. През следващата година е назначен за управител на Дамаск. Преди да умре баща му Мехмед паша кара султан Мехмед IV неговото място да поеме синът му Фазъл Ахмед паша. Той е извикан от Дамаск и непосредствено след смъртта на баща му става велик везир през 1661 г. Неговото 15-годишно управление като велик везир ще преминат най-вече във водене на външна, отколкото на вътрешна политика. Това най-вероятно се дължи на факта, че баща му здраво укрепнал вътрешната политика със своите чистки, но във външната политика в този момент има нерешени проблеми с Трансилвания и Венеция. За разлика от своя баща, Фазъл Ахмед паша обръща по-голямо внимание към външната политика и неговия период бележи почти непрестанни войни със Запада. Другото, което е забележително за него е, че управлява като велик везир в продължение на 15 години – нещо удивително, което през XVII в. никога повече не се случва.

Първата грижа на Фазъл Ахмед паша е решаването на трансилванския въпрос, в който голяма роля играе Австрия. Строежът на нови крепости на османо-австрийската граница, особено близки до Трансилвания и разполагането на крепостни гарнизони в тях кара османците да предприемат незабавни мерки, като паралелно с действията от страна на австрийците започват приготовленията за поход на османците.  Военните действия започват през 1663 и продължават една година. Османците нападат и превземат някои австрийските крепости, като Нойхойзел (Нови замки) на 13 септември 1663 г., но няма окончателен резултат и за двете страни. На 1 август 1664 г. османците са разбити при Сен-Готард, но австрийците не се възползват от тази победа²⁹. В крайна сметка се задоволяват със сключването на 20-годишния Вашвар-Айзенбургски договор на 10 август 1664 г., който потвърждава османските завоевания. На 22 октомври 1664 г. Фазъл Ахмед паша се връща в Белград, а на 17 април 1665 г. е посрещнат в Истанбул от султана. След разрешаването на трансилванския въпрос Ахмед паша насочва оптиката на експанзията си към Крит – все още нерешеният дълъг въпрос. Критската война тревожи османците и им отнема влиянието в Средиземноморието от 1645 г. до 1669 г. Именно по времето на Фазъл Ахмед паша най-сетне ще приключи една от най-дългите войни, която османците са водели в своята история. След преговори между султана и великия везир се решава, че за да се реши коренно Критския въпрос, трябва да се превземе столицата Кандия.

През 1665 г. османската армия, начело с Фазъл Ахмед паша се връща от австрийския поход в Одрин. С приключването на османо-австрийската война (1663-1664 г.), великият везир преминава в контранастъпление към Крит, доставяйки подкрепления през зимата на 1666 г. На 3 ноември 1666 г. той дебаркира в Канея. Венецианците предлагат няколко пъти сключване на мирни споразумения, но османците отказват. Те изглежда са изтощени напълно, а ресурсите и силите им вече са на изчерпване. Още няколко опита за сключване на мир от страна на венецианците са орязани. Накрая комендантът на крепостта Кандия, Франческо Морозини предлага в края на август 1669 г. да се обсъдят условията за предаването на града. Най-сетне, водената 24 години Критската война приключва с превземането на Кандия от османците на 27 септември 1669 г. Венецианците напускат града, при условие че гарнизонът ще получи правото да напусне крепостта необезпокояван. От 20 000 защитници, те останали едва 3 600. С превземането на Крит османците отново налагат сюзеренитета си над Източното Средиземноморие.

С решаването на критския въпрос, Фазъл Ахмед паша се връща в Истанбул през лятото на 1670 г. В същото време започват и приготовления за война срещу Жечпосполита. Войната срещу нея е обявена през март 1672 г. Армията потегля на поход през месец май с.г. На 27 август е превзета крепостта Каменец. След това османците навлизат дълбоко в полска територия и достигат до Лвов, който е обсаден от османците. Поляците се принуждават да поискат мир. Примирието е подписано в селището Бучач на 17 октомври 1672 г. Клаузите на този мирен договор са неприемливи за полския Сейм. Аристократите в Сейма отказват да ратифицират договора от Бучач, което води до нови османски походи през 1673 г.³⁰ Тъй като кралят на Жечпосполита Михал Корибут е болен, начело на събраната 40-хилядна армия застава Ян Собиески. На 11 ноември 1673 г. той нанася тежко поражение на османците при Хотин. Ден преди победата в Лвов умира кралят Михал Корибут. Поради блестящите си успехи през 1674 г. Диетата избира за крал Ян Собиески. На 24 август 1675 г. той отново постига успех в битката при Лвов, където разгромява османците и татарите. Макар, че постига успехи в бойното поле, той не успява да убеди Сейма за отпускане на още средства, с които да продължи войната. През 1676 г. Шейтан Ибрахим паша организира нов поход срещу Собиески. Той командва близо 50 000 армия, с която обкръжава лагера на поляците. На 14 октомври Собиески се принуждава да подпише примирие с османците, след което на 27 октомври е сключен мира от Зуравно (Журавно).³¹

Още по време на похода здравето на великия везир Кьопрюлю Фазъл Ахмед паша се влошава. На 3 ноември 1676 г. на около 40-годишна възраст той умира от водянка, предизвикана от злоупотреба с алкохол.³²

Във външнополитически план османската победа на Жечпосполита показва истинската мощ на османците, която постепенно се възстановява благодарение на Кьопрюлиите. От управлението на Мурад IV насам, османците никога не постигат толкова отлични резултати във военната сцена. Изглежда, че безспорно периодът на Фазъл Ахмед паша е период на просперитет и разширяване на териториите на Османската империя с бляскавите военни успехи. Ако се направи една ретроспекция и се върне към управлението на Кьопрюлю Мехмед паша, ще се види, че той укрепва здраво позициите си във вътрешната политика и осигурява реда, който никой преди него не успява през XVII в., а синът му Фазъл Ахмед паша се възползва от това и се заема сериозно с външната политика на империята, разширявайки значително границите ѝ.

 

Мерзифонлу Кара Мустафа паша

 

След непосредствената смърт на Фазъл Ахмед паша на 3 ноември 1676 г., на поста му бил назначен Мерзифонлу Кара Мустафа паша. Турчин по произход, син на един тимариот на име Мерзифонлу Оруч бей. Кара Мустафа не принадлежал по мъжка линия на рода на Кьопрюлиите, но бил възпитаван в семейството им, тъй като баща му починал по време на Багдадския поход на Мурад IV през 1639 г., а той бил осиновен от Кьопрюлю Мехмед паша, който бил близък приятел с Оруч бей³³. Кара Мустафа паша станал зет на Кьопрюлю Мехмед паша.

Заел поста велик везир до 1683 г., когато бил екзекутиран поради големия си неуспех и поражение пред стените на Виена. Кара Мустафа паша бил олицетворение на лошите качества – той бил амбициозен, властен, алчен за пари и ксенофоб, незачитащ чуждото мнение личност. Мразел и тормозел чуждите посланици на империята, като използвал най-различни форми на обиди³⁴. Това само по себе си подсказва, че макар и военните успехи, империята ще срещне трудности при неговото управление. Тези горепосочени негови качества ще приготвят гибелта му през 1683 г.

Както Фазъл Ахмед паша, така и новият велик везир Кара Мустафа паша се заема повече с външните, отколкото с вътрешните дела на империята. Преди да премине към разрешаването на външнополитическите дела, Кара Мустафа паша разбира, че се нуждае от финансова здравина, която ще се опита да постигне чрез увеличаването на извънредните данъци, конфискуване на доходите на вакъфски земи и отнемане на имуществото на видни държавници.

Във външнополитически план неговото управление започва с война срещу русите през 1676 г. След подписването на мира от Зуравно през 1676 г., който слага край на османо-полската война (1672 – 1676 г.), османците получават областта Подолие. По този начин те стават непосредствени съседи с хетмана на днепърските казаци Пьотър Дорошенко, който е под османска защита. По това време като водеща сила на политическата сцена в Източна Европа се издига Руското царство. Руснаците проявяват интерес към украинските земи на юг и югоизток, като по този начин рискуват да влязат във война с османците. Те атакуват и обсаждат град Чигирин (столица на запорожките казаци от 1648 г.), но вестта за приближаващата османска армия ги кара да се оттеглят. Но през 1676 г. руската армия се връща, обсажда и превзема Чигирин. Превземането на Чигирин превръща Деснобрежна Украйна в руски протекторат. Това кара османците да потеглят на поход още в същата година, с цел превземане на Чигирин и премахване на руското влияние и власт в тези земи. Османската армия потегля начело с Шейтан Ибрахим паша, подкрепена от части от Кримското ханство. Османците започват да обсаждат Чигирин. Разигрват се и първите сражения между двата воюващи лагера. От голямо значение за руснаците се оказва победата удържана от тях на 27 август 1677 г. при Бужин, благодарение на който те отблъскват и принуждават османците да свалят обсадата на Чигирин³⁵. Неуспехът на османския предводител Шейтан Ибрахим паша му коства везирския пост, а този на Селим Гирай (хан на Кримското ханство) – престола³⁶, като той е заменен от Мурад Гирай (1678 – 1683 г.). Тежките военни действия изтощават и двете страни, особено руската. Руснаците към края на 1677 г. изпращат свои пратеници в Истанбул с искане за мир, но Кара Мустафа паша отхвърля всички предложения.

През 1678 г. османската армия, чиято численост надхвърля 100 000 души потегля на нов поход. Този път начело на огромната армия застава великият везир Кара Мустафа паша. Османците удържат няколко победи, като принуждават руснаците оттегляйки се, да разрушат град Чигирин. Междувременно от войната главно икономически се изтощават и двете воюващи страни. Руснаците със своите действия ускоряват процеса за мирни преговори. Те осъществяват секретния си план, като то се състои в опустошение, разоряване, опожаряване и разрушаване на цели градове и села отвъд р. Днепър. Останалото в историята като „Великото изселване“ събитие кара 20 000 казаци и техните семейства да се изселят в Левобрежна Украйна³⁷.

В крайна сметка Бахчисарайският мирен договор е подписан на 13 февруари 1681 г., като според него Деснобрежна Украйна остава под османска власт, а Киев и Левобрежна Украйна под руска³⁸.

Религиозното разделение между унгарците зараждат дълбоки проблеми в страната. Католиците търсят и намират опекунството на Хабсбургската империя, а протестантите унгарци търсят закрилата на османците. През 1668 г. император Леополд I приканва някои от първенците на протестантите унгарци да станат католици. Те отказват предложението на императора и търсят помощта на османците, като изпращат писмо до тогавашния велик везир Фазъл Ахмед паша, който по това време бил зает с Критската война.

Паралелно с тези събития един от унгарските първенци на име Имре Тьокьоли категорично отхвърля унгарците да са под властта на Хабсбургите. През 1675 г. той изпраща писмо до Фазъл паша, но той иска да избегне нова война с Хабсбургите. След смъртта на Фазъл Ахмед паша, Тьокьоли намира начин да се свърже с новия велик везир Мерзифонлу Кара Мустафа паша. Той приема исканията на Тьокьоли и го назначава за управител на Средна Унгария³⁹. След като получава закрилата на османците, Имре започва военни действия срещу австрийския император. Тези действия започват през август 1681 г. когато Имре, подпомогнат от османската армия превзема някои крепости. След оттеглянето на османската армия, император Леополд си възвръща крепостите, отнети от Имре и османците. Така започват първите сблъсъци между османците и Свещената Римска империя. Бейлербейът на Буда Ибрахим паша е назначен за военачалник (сераскер) през пролетта на 1682 г.⁴⁰ Сераскерът успява да превземе някои крепости, включително и средищния град на Средна Унгария. На 17 септември 1682 г. Тьокьоли е коронясан за владетел (княз) на Средна Унгария от османците⁴¹.

Император Леополд, чувствайки се несигурен и заплашен от османците, изпраща граф Алберт дьо Капрара като пратеник на 3 февруари 1682 г. На 11 април с.г. той пристига в Истанбул и скоро след това пише до императора: „С мен се държат любезно (...) различно от французина Гилераг (...), но пък същинската вражда е насочена срещу нас“⁴². Докато пребивава в Истанбул, за шест месеца с него са водени само три пъти преговори⁴³. Това доказва отношението на османците и главно на Кара Мустафа да продължи войната срещу Хабсбургите. Османците предлагат на австрийския пратеник неприемливи каузи за подписване на мирен договор. Отчаян от всички опити, Албер дьо Капрара в писмо до император Леополд пише следното: „За да защитим християнството и империята от турците (османците – б.а.), трябва да вземем мечовете на ръцете си, няма какво друго да направим; всичките надежди за мир рухнаха.“⁴⁴

Междувременно великият везир по всички възможни начини се опитва да убеди султан Мехмед IV, че походът срещу Свещената Римска империя е необходим и неизбежен. На това положително гледат и еничарите. Техният ага (управител) Текирдаглъ Бекри Мустафа паша казва: „Защо ни храни падишахът, от седене станахме недъгави, искаме война.“⁴⁵

Султанът обаче не желае нова война. Тогава Кара Мустафа паша решава да убеди султана с хитрост, като изпраща писма до пограничните управители, като им пише те обратно да му пратят други писма, в които да изразят необходимостта за война срещу Хабсбургите. Великият везир им наредил да пишат, че пограничните области се подлагат на опустошение от австрийците. Така той представя тези писма на султана и в крайна сметка той се убеждава да води война срещу неприятеля.

Последват нови преговори в Истанбул и Одрин (декември 1682 г.), които приключват пак без резултат. Войната става неизбежна за Свещената Римска империя, която все още се опитва да се възстанови от последиците на Тридесетгодишната война (1618 – 1648 г.). Император Леополд започва да търси съюзници. Преговори се водят с Франция, но те са неуспешни. Ян Собиески, крал на Жечпосполита поради политическите си изгоди се съгласява да окаже помощ на австрийците, като на 31 март 1683 г. се сключва съюз между двете страни. Договорната клетва е положена чак на 16 август с. г. Папа Инокентий XI приканва целия католически свят да се обедини срещу общата заплаха – османците. Той се обръща към всички католически висши духовници за финансова подкрепа към заплашените страни. Папата дори опитал да въвлече и Персия в конфликт с османците, но претърпял неуспех⁴⁶. През февруари 1683 г. от Одрин османската армия потегля на поход. На 3 май 1683 г. тя пристига в Белград. Десет дни по-късно, на 13 май султан Мехмед IV назначава Кара Мустафа паша за главнокомандващ, като му връчва тържествено зеленото знаме на Пророка Мохамед. Има различни версии за броя на османската армия, потеглила на този грандиозен поход. Цифрите варират от 150 000 до 500 000, като трябва да се отбележи, че все още няма точно число. Но като се погледне състоянието на османската военна система, икономическото положени и политическото положение на Османската империя, може да се твърди, че османската армия не е надхвърляла повече от 200 000 души. Още за числеността на османската армия ни подсказва османистът Йозеф фон Хамер, творил през XIX в. Той пише: „великолепието на военните приготовления превъзхождало всичко, каквото досега е видяла Османската империя“.⁴⁷

Османците се разполагат на лагер край Есек, където на 10 юни пристига Имре Тьокьоли, а по-късно към тях се присъединяват и балканските васали на Османската империя. На 27 юни пристига и кримският хан Мурад Гирай. На 7 юли 1683 г. става сражението при Петронел, където татарската конница нанася тежко поражение на императорския пълководец Карл V фон Лотринген, който се принуждава да се оттегли. Научавайки за това поражение на Карл V, управляващата върхушка и жителите на града изпадат в паника. Императорът Леополд на същия ден напуска Виена. Много жители напускат града, но от друга страна пък други търсят убежище зад защитените стени на Виена и това е причината градът да не е обезлюдил. За комендант на града от императора е назначен фелдцойгмастер граф Ернст Рюдигер фон Щаремберг, който усилено се готви за защитата на Виена.

Както се знае, Кара Мустафа паша бил жаден за слава и власт личност. По време на похода някои от приближените му внушават да тръгне срещу Виена. Първоначалният замисъл на похода срещу австрийците не бил такъв. Заповедта на султан Мехмед IV е категорична - да се превземе  крепостта Янъккале (до град Дьор) и Естергом (Гран). Без те да бъдат превзети е много опасно да се обсади Виена, тъй като Средна Унгария няма да е подчинена напълно на османците. Великият везир се опитва да убеди султана османската армия да потегли към Виена. Събран е диван, в който никой не осмелява да изкаже мнението си. Никой не обсъжда решението на великия везир, тъй като се страхуват от него. Само кримския хан твърди, че пред тях стои мощен и потенциален противник и че е опасно да се обсади Виена, тъй като това ще доведе до обединението на всички страни в Западна и Централна Европа. Това всъщност е нагледно доказателство, че кримския хан по-добре познава политическата обстановка, отколкото надменния велик везир. Кара Мустафа паша много се ядосва на тези думи на кримския хан. По-късно се събира и с валията на Буда Ибрахим паша, който също му казва, че решенията му не са уместни. Великият везир избухва в ярост, като казва на възрастния паша, че е „оглупял старец“⁴⁸. Решителността на Кара Мустафа за грандиозен поход срещу Виена се изразява в неговите думи: „От тук насетне ще екзекутирам всеки, който е против похода срещу Виена.“⁴⁹ Султанът остро реагира на своеволията на великия везир, но в крайна сметка се примирява с неговите решения. Грандиозният поход започва с тръгването на османската армия от Белград към Виена на 28 юни 1683 г. Напредването на османците към Виена кара император Леополд да напусне града и да потърси убежище в Линц. На 14 юли 1683 г. османците вече са пред стените на Виена. Втората обсада на „Златната ябълка“ започва.

Обсадата на Виена започва на 14 юли и продължава до 12 септември (близо 60 дни). През последните дни на обсадата османците срещат много трудности поради липса на ресурси и храна. Също са налице и проблемите в армията – те не слушат и изпълняват заповедите на своите военачалници. Между другото в османската армия липсват тежките оръдия, с които да пробият стените на Виена и да навлизат в града. Но пък и първоначалния замисъл, както беше споменато по-горе, не бил Виена. Паралелно с обсадата съюзниците на Хабсбургите започват приготовления за контраатака срещу османците. Защитата на отвъддунавската област, с цел възпиране на полско-литовските сили също пропада. Това до огромна степен улеснява преминаването на силите на Ян Собиески по река Дунав към Виена. През вечерта на 9 септември 1683 г. австрийската и полско-литовската армия се обединяват, ден след това на 10 септември османците събират военен диван (съвет), в което великият везир казва да се продължи обсадата, като за пореден път омаловажава противника си и думите на кримския хан, който предупредил за наближаващата голяма армия. Кара Мустафа паша много се ядосва на кримския хан, че го напътства и изрича следните обидни думи към него: „Какво знаят те, нека да отидат да изведат на паша конете си, аз мога да победя противника с моите чеда, те да не се месят...“⁵⁰

На свой ред, Мурад Гирай хан много се обижда на тези думи, казани от великия везир. Затова той пуска противниковата армия да премине реката и се връща при османската армия. По такъв начин великия везир убива и желанието на татарските контингенти да воюват срещу неприятеля. Те се отдават на грабителски набези. Османското разузнаване научава, че на 11 септември ще бъде решителната атака на обединените сили. Но армията се изтеглила, а османската войска, която преди това била вдигната на крак, се прибрала в палатките си. На 12 септември 1683 г. е решителното сражение между двете страни. Християнската армия наброявала около 70-84 000 души, а османската войска 28 000. Обединената войска на австрийци и поляци нападат османците, като им нанасят тежко поражение. Османската армия се оттегля, а ресурсите и остават в бойното поле, но разграбването било забранено. Единствено се спасило зеленото знаме на Пророка.

Кара Мустафа паша и разпръснатата османска армия се събират при Янъккале. Впоследствие великият везир преминава в Буда. По това време султанът научава за тежкото поражение, претърпяно пред стените на Виена. От Белград той се връща в Одрин. Междувременно великият везир иска да поправи грешките си, да реорганизира и събере отново своята армия. Кримският хан Мурад Гирай е свален от престола, а неговото място поема синът му Хаджъ Гирай II (1683 – 1684 г.). Великият везир се връща в Белград. Твърде властен, амбициозен, строг и непочитащ чуждото мнение личност, Кара Мустафа паша сам си подписва смъртната присъда със своите действия. Султанът издава писмена заповед за екзекуцията на Кара Мустафа паша. На 25 декември 1683 г. в Белград той е екзекутиран, като главата му е изпратена в Одрин. С екзекуцията му приключва един период на просперитет и временно възстановяване от османската история, наречен „Периодът на Кьопрюлиите“.

Мустафа паша остава в историята най-вече с неуспешната обсада на Виена. Тази обсада, която в крайна сметка се оказва неуспешна и фатална, с тежки за османците последици. Разбира се, че само с едно поражение пред стените на Виена не рухва цялата османска мощ. Тя ще устои своите позиции до края на XVII в., но вече е безсилна срещу своите врагове, особено когато те съюзени тръгват срещу нея.

 

Равносметката от „Периодът на Кьопрюлиите“

 

Останала в трудно положение, Османската империя преживява много трудни моменти в първата половина на XVII в. Още началото на века бележи въстания в Анадола, войни (особено тежка е „Дългата война“ срещу Хабсбургите), териториални загуби, финансови затруднения, външни и вътрешни проблеми, които остават нерешени или поне частично и формално решени. Спасителите, които ще извадят империята от дъното са Кьопрюлиите. През техния период от 1656 до 1683 г. безспорно някои институции започват да приемат стария ред и така се подобряват, отстраняват се вътрешните заплахи, бунтовниците, джелялиите, кадъзадетата. Във външнополитически план османците завоюват големи територии и воюват непрестанно, макар и да не са в блясъка, в който са били през XVI в. Близо 30-годишното им управление бележи кратък просперитет и период на съвземане на империята от ударите, нанесени на нея през първата половина на XVII в. Но тука би било редно да се отбележи, че Кьопрюлюиите не се стремят към реформи, а към възстановяване на „класическия ред“ и институции на Османската империя, установени още по времето на султан Сюлейман I (1520-1566 г.)⁵¹. След смъртта на последния представител на династията Кара Мустафа паша (1683 г.), през 1684 г. веднага се образува коалиция от главните врагове на османците: австрийци, руси, поляци, венецианците и дори Папството. Тази коалиция воюва с османците петнадесет години (1684-1699 г.), докато не я принуждава през 1699 г. да подпише Карловацкия мирен договор: този договор е първият подписан от османците неблагоприятен за тях договор, с който те губят почти цяла Унгария и Трансилвания. Случилите се събития след периода на Кьопрюлиите ни подсказват, че установеният от тях имперски ред започва да се руши, а империята поема своя път към XVIII в. с териториални загуби.

 

¹Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период, С., 2006, стр. 68
²Пак там, стр. 68
³Мантран, Р. История на Османската империя, С., 2011, стр. 255
⁴Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 2, İstanbul 2011, s. 414-415
⁵Иналджък, Х. Цит. съч., стр. 99
⁶Ortaylı, İ. Osmanlı’yı yeniden keşfetmek, c. I, İstanbul 2006, s. 120
⁷За шейхюлисляма Месуд ефенди вж. TDV İslam Ansiklopedisi, c. 29,  s.345
⁸Jorga, N. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. IV, İstanbul 2017, s. 84
⁹Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, Ankara 2011, s. 373
¹⁰İbidem
¹¹İbidem
¹²Naima tarihi, c. 6, İstanbul 1969, s. 2752
^13İbidem
¹⁴Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 374-375
¹⁵Пак там, стр. 375
¹⁶Jorga, N. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. IV, s. 92
¹⁷İbidem
¹⁸Zinkeisen, W. J. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. IV, İstanbul 2011, s. 610
¹⁹İbid., p. 611
²⁰İbid., p. 612
²¹Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 394-395
²²Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 394
²³İbid., p. 396
²⁴İbid., p. 398
²⁵В „Силяхдар тарихи“ се казва, че Мехмед паша починал на 86 години, в друг източник, Дефтердар Мехмед паша съобщава, че е бил на повече от 90 години, а И. Х. Узунчаршълъ пише, че Мехмед паша не бил на повече от 70-75 години. Вж. Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 401
²⁶İbidem
²⁷Мантран, Р. Цит. съч., с. 256-257
²⁸Agoston, G, Masters, B. Op. cit, p. 315
²⁹Първев, Ив. Балканите между две империи, С., 1997, с. 25
³⁰Стоянов, А. Османската експанзия, С., 2016, с. 271
³¹Мантран, Р. Цит. съч., с. 259
³²Пак там
³³Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 2, s. 420-421
³⁴Мантран, Р. Цит. съч., с. 260-261
³⁵Стоянов, Ал. Руско-турските войни (1569 – 1878), С., 2018, с. 96-97
³⁶Пак там, с. 97
³⁷Пак там, с. 102
³⁸Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 433; Стоянов, Ал. Цит. съч, С., 2018, с. 102
³⁹Uzunçarşılı, H, İ. Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 435
⁴⁰İbid., p. 436
⁴¹Първев, Ив. Цит. съч., с. 33
⁴²Пак там, с. 31
⁴³İnalcık, H. Devlet-i‘Aliyye - Osmanlı İmparatorluğu Üzerine Araştırmalar, c. III, İstanbul 2009, s. 187
⁴⁴İbidem
⁴⁵Uzunçarşılı, H. İ, Osmanlı tarihi, c. III, k. 1, s. 437
⁴⁶Първев, Ив. Цит. съч., с. 37
⁴⁷Пак там, с. 36
⁴⁸İnalcık, H. Devlet-i‘Aliyye - Osmanlı İmparatorluğu Üzerine Araştırmalar, c. III, s. 189
⁴⁹İbidem
⁵⁰İbid., p. 195
⁵¹Първев, Ив. Цит. съч., с. 25

 

Библиография:

Иналджък, Х. Османската империя. Класическият период, изд. „Амат-Ах“, С., 2006 г.
Мантран, Р. История на Османската империя, изд. „Рива“, С., 2011 г.
Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история, изд. „Жанет-45“, Пловдив 2008 г.
Първев, Ив. Балканите между две империи, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 1997
Стоянов, Ал. Османската експанзия, изд. „Сиела”, С., 2016
Стоянов, Ал. Руско-турските войни (1569 – 1878), изд. „Сиела“, С., 2018
Agoston, G, Masters, B, Encyclopedia of The Ottoman Empire, Infobase Publishing, New York, 2009
Halaçoğlu, Y. XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, Türk Tarih Kurumu Yayınları, Ankara 1991
İnalcık, H. Devlet-İ’Aliyye - Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. I, Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları, İstanbul 2009
İnalcık, H. Devlet-İ’Aliyye - Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. II, Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları, İstanbul 2014
İnalcık, H. Devlet-İ’Aliyye - Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. III, Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları, İstanbul 2015
İnalcık, H. Devlet-İ’Aliyye - Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. IV, Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları, İstanbul 2016
Jorga, N. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. IV, Yeditepe yayınevi, İstanbul 2017
Murphey, R, Ottoman Warfare (1500-1700), UCL Press, London 1999
Ortaylı, İ. Osmanlı’yı yeniden keşfetmek, c. I, Timaş yayınları, İstanbul 2006
Uyar, M, Erickson, J, E, A Military History of the Ottomans, Greenwood Publishing Group, California 2009
Uzunçarşılı, İ, H, Osmanlı Tarihi, c. III, k. 1, Türk tarih kurumu basımevi, Ankara 2011
Uzunçarşılı, İ, H, Osmanlı Tarihi, c. III, k. 2, Türk tarih kurumu basımevi, Ankara 2011
Zinkeisen, W. J. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. IV, Yeditepe yayınevi, İstanbul 2011
Zinkeisen, W. J. Osmanlı imparatorluğu tarihi, c. V, Yeditepe yayınevi, İstanbul 2011