Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Образът на врага

Написана от Христо Милков
Посещения: 7136

Индекс на статията

 

22. ОБРАЗЪТ НА ВРАГА

 

Първата грижа на всяка „сериозна” политическа сила, след като изтъкне себе си, е да очерни противника си. Създаването на образи на врага във всяка митология е напълно естествено. Може да се каже, че то е отражение на общуването между хората на междуличностно равнище. Впрочем именно човешките отношения дават обилна храна за всякакви „компромати”, „досиета” и пр. Не един висш служител, не един политик са били отстранявани или принуждавани сами да си отидат, като са се вадели „кирливите им ризи”. Без значение дали наистина са „кирливи” или „боядисани” от конкурентната партия. Без значение, дали действието се развива в Третия райх или в Съединените американски щати.

Животът не се подчинява на Десетте божии заповеди, не се ръководи от тях и политическият двубой. Никой не е съвършен, дори политиците и държавниците. Обикновено се говори за техния морал и за това, че трябва да бъдат образец за нравственост и етика, когато някой ги е „нарочил” и иска да се отърве от тях. Или когато се самозабравят и си въобразят, че всичко им е позволено, или когато ореолът на светци, който приживе са си сложили, престане да грее и се окаже, че е бил просто прикритие на една недотам съвършена същност. Но защо да се учудваме, щом канонизираните от християнската църква светци приживе често са вършели тежки грехове.

До изборите за Велико народно събрание то не бяха декларации, че няма да се използват „удари под кръста”, то не бяха обещания, че няма да се правят досиета за противниците. „Думи, думи, думи…”1 Нищо подобно не се изпълни нито от ляво, нито от дясно. Неслучайно образът на врага бе толкова подробно разработен и в двете митологии. Е, не може да се очаква, че една политическа сила ще каже: „Аз съм Кумчо Вълчо и ще изям Червената шапчица”. Дори Кумчо Вълчо не го казва отведнъж.

Проф. Минчо Драганов смята, че образът на врага, естествено, деформира истината за политическия противник. Какви черти трябва задължително да притежава всеки такъв образ. „Врагът трябва да бъде примитивен и даже атавистичен, защото е важно ние да почувстваме превъзходството си над него. А когато отделни представители на врага не са примитивни, те трябва да са некадърни или пък невъзпитани, простаци. А ако не е некадърен, даден представител на врага трябва да няма норми и правила и затова вдъхва несигурност у всеки партньор. Ако все пак притежава някакви норми, врагът трябва да бъде алчен, мръсник, морално чудовище, което не се свени да нарушава своите норми. Той да е социално опасен. Е, как може да не ни вбесяват хора, които от една страна са по-нисши, от друга застрашават и морално и физически нашето съществуване или най-малко нашите интереси?!”2

Може да се каже, че предлаганата схема от задължителни черти отговаря на образа на врага от 1989-1990 г. Би могло да се добави, че към българския модел често присъства и външната грозота или поне представата за това колко е грозно в очите на „художника”, със съответната политическа окраска. Например „седесарите” се представят като отблъскващи, защото са брадати.

В борбата за съзнанието на хората се използва и истината. Понякога за един от съперниците е по-изгодно да каже цялата истина за другия, така че да лъсне цялата негова престъпна същност, некадърност, простащина или липса на всякакви норми. Друг път се изтъква само част от истината. Сочи се нещо хубаво само за да се подчертае, че се е загубило в голямото „лошо”.

Когато се изучава образът на врага в червената митология, веднага трябва да се изтъкне, че всъщност на БКП (БСП) ѝ предстои да се сражава с два врага – част от миналото си и СДС като олицетворение на антикомунизма.

Комунистическата партия постепенно се разделя със своите бивши лидери. Човека, когото изпраща с благодарности и привилегии – Тодор Живков, скоро нарича виновник за националната катастрофа. В тези лозунги се вижда стремежът на партията да отхвърли идентификацията си със своя бивш генерален секретар, семейството и обкръжението му, титулувано с измисления след 10 ноември етикет „живковисти”, която е една от целите на опозицията.

Сред лозунгите и на двете изследвани сили са многобройни тези, които искат „Народен съд за всички виновници”. Интересно е, че и едната и другата държат именно на тази формулировка. Последният факт е напълно обясним за първите месеци след „нежната революция”, когато има, меко казано, недоверие към старите институции, а нови не са създадени. Подобно явление може да се наблюдава в страните, окупирани от Германия след Втората световна война, например във Франция.

Отричайки командно-административната система, БКП обаче отхвърля поставянето на знак на равенство между номенклатурата, която я е оглавила и цялата партия. По някои от най-важните проблеми и управляващи, и опозиция издигат сходни лозунги: премахване на диктатурата на партийния апарат, за отхвърляне на монополизма, за осъждане на виновниците, за осъждане на корупцията. Именно с тази част на своето минало иска да се пребори БКП. Разобличават се номенклатурчиците и свързаните с тях. Преустроената партия е наясно, че виновни има не само на ръководни постове, но и по-долу. Наред с това тя няма намерение да отхвърля цялото си минало, нито собствената си история, нито антифашисткия период, нито Отечествената война, нито постиженията на социализма в най-различни области.

Не е възможно да не се изгради образът на това минало, което комунистите отхвърлят. Те са подложени на мощни атаки от всички страни. Един от островните пътища за утвърждаване и придобиване на собствена физиономия на партиите и организациите от българската опозиция е чрез деклариране на антикомунистически позиции. Тоталитарният режим е твърде уязвим в една международна и вътрешна атмосфера на демократизация, та да може да бъде защитаван. Ето защо се изобретява постановката, че трябва да се свали режимът, не строят, и така да се запази същността на комунистическата партия. При това социализмът вече е „нов” – „демократичен”, „хуманен”, „човечен”. Именно чрез вътрешно прераждане или поне чрез неговото деклариране БКП се бори с врага в себе си.

Назовани са поименно виновниците за кризата, ръководителите, оглавявали държавата и възползвали се от своите възможности за лична облага. И от двете страни на политическия хоризонт се иска справедливост и се отричат привилегиите. Както е казано на митинг от 22 ноември 1989 г., организиран от комитета на обществените и политическите сили към ОФ в гр. Варна: СПРАВЕДЛИВОСТ, СТИГА ПРИВИЛЕГИИ и ДОХОДИТЕ НА ВИСШИЯ ЕШЕЛОН – НАРОДНО ДОСТОЯНИЕ. На „фабрично” произведен лозунг на митинга на БСП пред БНБ от 10 април 1990 г. за откриване на предизборната кампания пише: РАЗДЯЛА С ДОГМИТЕ НА ТОТАЛИТАРИЗМА. Не е възможно да не се изгради образът на това минало в иконографията на БКП. Отхвърлянето му е в резултат както на собствено убеждение и на необходимост от освобождаване на това време, така и поради съображения от вътрешен и международен характер. Не може една партия да претендира, че е модерна политическа сила, която е единствен гарант за бъдещето на нацията, и да се води битка за член първи от Конституцията. Не можеш да твърдиш, че си най-чистата и самокритична сила и да не приемаш съществуването на многоцветие, да реагираш с пращане зад решетките на човек, който е издигнал срещу председателя на Висшия ти партиен съвет плакат: СТИГА БУФО, ГОСПОДИН ЛИЛОВ! Или ДОБРЕ ДОШЛИ С НОВИЯ КОЖУХ, ГОСПОДИН ЛИЛОВ!, както се случва например в родния му град Белоградчик на 17 май 1990 г. В България след 10 ноември ти остава само възможността да отговориш: „Не Лилов, а онези, които довчера бяха с нас, а днес се пребоядисаха, те смениха кожуха!”, както е реагирала срещу нападката на синята агитка новоприетата социалистка Росица Алексиева.3 Още повече, че у нас не бият, както казва Петко Каравелов на излизане от Черната джамия. Разбира се, БСП отхвърля и предишния ред, и член 1. Нищо не се случва на седесарите от агитката срещу Лилов.

Не би могло да се осъществи равновесие между образите, ако не се създаде образ на външния враг СДС. В митологията на БСП то е много усложнено от съществуването на „вътрешния” враг – миналото.

В двубоя помежду си и двете пропаганди имат една и съща цел: да представят врага като свързан с миналото, и то с най-черните му страници. Едно от най-страшните му обвинения, които могат да бъдат отправени към един политик или към една партия е обвинението във фашизъм. По време на войната на НАТО срещу Югославия пред не едно американско посолство в Европа можеха да се видят лозунги и плакати: КЛИНТЪН=НАЦИСТ. По софийските улици се скандираше: НАТО – ФАШИСТИ И МРЪСНИ ТЕРОРИСТИ. Още стои черният графит HEIL МИЛОШЕВИЧ на една лавка близо до блока, в който живея. Да припомням ли речта на македонския президент Киро Глигоров от 3 август 1999 г. на тържество, организирано от Сдружението на македонските борци по случай годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, в която се твърди, че „българският фашизъм” на територията на Македония е правил същото, което и другите окупатори преди него – опитвал се е насила да наложи на македонеца друга идентичност, да му смени езика, да му изтрие миналото.4

Грижа и на двете сили през 1989-1990 г. бе да се представят една друга като „фашистки”. Много показателен е телевизионният клип на БСП срещу студентския лидер Емил Кошлуков, председател на ФНСД. В кадри от филма на Боб Фос „Кабаре”, представящи сцена от кръчмата, в която млад националсоциалист пее песен в смисъл: „Земята ти принадлежи, бъдещето ти принадлежи (цитат по памет) и един след друг всички стават и се включват в хора, чрез монтаж се вгражда лицето на Кошлуков. Намекът за мотото на кампанията на СДС ВРЕМЕТО Е НАШЕ и многобройните лозунги и изказвания в смисъл, че времето принадлежи на новите хора и за мита СДС – ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА БЪДЕЩЕТО е очевиден, да не говорим за поставяне на знак на равенство между синята коалиция и нацизма.

„Извеждането” на корените на СДС от фашизма (няма да взимам отношение по въпроса дали той е съществувал в България през периода 1923-1944) е много важна цел на пропагандата на БСП. Срещу пробитите черепи от „арсенала” на политическия противник се публикуват специални издания, като например това: „Откровен фашизъм”5, отпечатват се многобройни статии, твърдящи, че през годините до 9 септември 1944 г. режимът е бил фашистки, за пореден път се вадят снимките на гордо изпъчени жандармеристи, позиращи пред фотообектива с партизански глави в ръка, от които капе кръв. Тогава това се е смятало за позитивна пропаганда. На всеки 9 септември тези снимки се появиха отново. След 10 ноември и без това разделената нация „укрепи” пропастта между „нас” и „тях” по една още една изключително важна тема – миналото.

Една от най-честите „хватки” на карикатуристите, илюстриращи Пресбюлетина на БСП, бе да изпишат съкращението на СДС като СС, стилизирано така, както е на петлиците на есесовците. В една от карикатурите един „седесар” е изобразен с брада и месест нос. В ръцете си държи кукла, която представлява смъртта, с надпис на черната дреха: БКП. На гърдите му е изписано: СС, разделено от единица, която вероятно трябва да представлява стилизирано: Д. Срещу него тича дете със сладолед в ръка: „Не плашете децата – те са ваши!”, зове А. Павлов.6

По същия начин е изписано съкращението в друга карикатура, изобразяваща Лъвчо. То е написано върху бюлетина, мушната в знака „Виктория”, който лявата му ръка показва. Средният пръст на дясната ръка заедно с показалеца и безименния образуват един от най-разпространените жестове, с които си служат такива изтъкнати лидери на СДС, като Петър Берон, и то на публични места. Авторът този път е забравил да се подпише или пък от бюлетина са пропуснали да му сложат името.7

И в двете карикатури внушението е ясно: СДС=ФАШИЗЪМ. Закодирано е още в самото му име. Разбира се, противниковата пропаганда не пропуска да насочи стрелите си в същата посока. За постигането на това въздействие започна „обработка” на всички равнища, включително и на научно. Специалисти по тоталитарни системи посочиха базисните характеристики и специфики на сталинизма, национал- социализма и фашизма. Анализираха и режима в България. Вече бе масово разпространен и „Фашизмът” на д-р Желю Желев, а това далеч не бе единствената книга по тази тема.

На не един митинг се появиха скандирания, поставящи знак на равенство между „Комунизма” и „Фашизма”. Например пред НДК на 27 февруари 1990 г. на изява на казионните земеделци се викаше: КОМУНИСТИ-ФАШИСТИ и КОМУНИЗЪМ-ФАШИЗЪМ. В онова предизборно време навсякъде по стените бе изрисувано „равенството”: петолъчка е равно на свастика.

На митинга на СДС от 25 февруари на пл. „9 септември” в София можеше да се види портрет на Сталин с черна пиратска превръзка на окото и лента със свастика на ръката. Отгоре бе написано „Ленин”, а отдолу – „Хитлер”. Едва ли има нужда от допълнително пояснение какво значи този образ.

Както можеше да се очаква, предизборната борба се изостряше и обогатяваше по форми с наближаването на изборния ден. В печата започнаха да се появяват специални подлистници, които бяха изпълнени с майсторство и въображение. Например един от подлистниците на в. „Демокрация” бе пародиен и бе „посветен” на „Новия Продевски вестник” („Neue Prödische Zeitung”). Неговите създатели правят много находчив паралел между последните дни на Хитлер и рухването на режима у нас. Пародират тезата на БСП, че страната наистина е в криза, но не може да се говори за катастрофа: „Crisis – Nicht Catastrofung” (впрочем такава дума няма в немския език, използвано е правилото за образуване на женски род). Като включват в това изречение несъществуваща дума, авторите още веднъж подчертават „липсата” на катастрофа. В същия подлистник има и съобщение за самоубийството на Адолф Шикългрубер. То пък е пародия върху разграничаването от „живковизма”.

Вижда се, че и двете страни смятат за особено важно да представят противника не просто като сила на миналото, и като сила, свързана с фашизма.

Колкото до тезата на БСП „Криза, но не катастрофа”, тя най-пълно е разработена от проф. Иван Ангелов във втората част от „Антикризисната програма на правителството на А. Луканов. Въпроси и отговори”. На въпрос: „През последните месеци у нас много се говори, че сме в икономическа криза. Дейците на СДС казват, че било катастрофа. Каква все пак е истината?”, се получава следният отговор: „Аз не мисля, че изказванията на опозиционните дейци са най-меродавни и най-компетентни по този въпрос. Те не могат да бъдат обективни, понеже преследват своята главна цел – да се очерня управляващата досега партия с всички позволени и непозволени средства. Друг е въпросът, че очерняйки БКП, а отскоро БСП, не съумяват да намерят границата на приличието и все на едро очернят и българския народ, като поголовно отричат всичко направено през изминалите 45 години…

Правилно е да се говори, че сме в икономическа криза от особен тип, съвсем различна от познатите ни кризи на Запад. Основните признаци на нашата криза са: намаляващо или стагниращо производство с ниска ефективност; трудно положение на вътрешния пазар, изразяващо се с повсеместна дефицитност и ниско качество на стоките и услугите; хронична небалансираност във финансовата сфера; тежко състояние на платежния баланс и в резултат на това – голяма външна задлъжнялост в конвертируема валута; отчужденост на хората от собствеността и труда. Всичко това е така, но то не следва да се драматизира”.

Наистина опозицията има интерес да представи положението на страната колкото е възможно по-тежко и неспособността на управляващата партия да се справи с него възможно най-голяма. Нейното „очерняне” е едно от средствата за постигане на властта. При наследството, което има БКП (БСП), то едва ли е трудно. Колкото по-изострена е ситуацията в България, толкова по-тежки стават спасителните аргументи на СДС. Трудно ми е да повярвам, че проф. Иван Ангелов би могъл да бъде безпристрастен в позицията на защитник на кабинета Луканов, особено когато изготвя един агитационен материал, като цитираната „Антикризисна програма”. Не мога да приема и логиката му, изложена в началото на отговора: очерняйки БКП, дейците на СДС не могат да намерят границата на приличието и очернят и българския народ, като отричат всичко, направено през изминалите години. Има един много точен лозунг: БКП НЕ Е БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИЯ НЕ Е БКП. Въпреки старанието си и двете основни политически сили не могат да станат „Олицетворение на България” в очите на цялата нация. Темата за близкото минало и за това каква е ролята на управляващата партия в него далеч не е избистрена особено в собствените й среди. Достига се до такива крайности, че се заключава: НАРОДЪТ Е СТРОИЛ, НО ВЪПРЕКИ ЖИВКОВ или пък му се изказват дълбоки благодарности за мъдрото ръководство.

Въпрос, подобен на българския: „Криза или катастрофа?”, се задава във Франция през 1940 г.: „Примирие или капитулация?” Правителството, подписало примирието на 22 юни във вагона в Рьотонд, естествено отговаря: „Примирие!” Четири години по-късно изправените пред съда водачи на Виши започват обосновката си защо не е имало капитулация, а примирие с различието в съдържанието между двете понятия. Историческите факти обаче не са на тяхна страна, дори само защото примирието е драстично нарушавано, за да достигне до пълната окупация на Южна Франция през ноември 1942 г. Не за пръв път се поставя въпросът за вината било на правителство, било на политическа сила, било на отделни водачи и не за пръв път се правят опити тя да бъде или засилена, или омаловажена.

Не би могло да се осъществи равновесие между образите, ако не се създаде образ на външния враг – СДС. Разбира се, създаването на образ на враг е напълно естествено за всяка политическа сила, устремила се към властта.

Важна задача при изграждането на образа на врага в двете пропаганди е представянето му като тоталитарна сила. Може да се каже, че най-„страшните” черти на СДС са присъщи на БКП преди 10 ноември или са етикети на червената пропаганда за враговете на комунизма още от Октомврийската революция.

На 26 май 1990 г. в София на митинг на социалистическата партия е издигнат лозунгът „БСП е против новия тоталитаризъм”. Публикацията на инструкцията на Петко Симеонов до сините активисти е озаглавена „Тоталитарни похвати”. В памфлета на тогава доцент Драгомир Драганов „Тайната на СДС” се поставя въпросът: „КОЙ КОЙ Е В СДС?” Според кандидата за народен представител създаването на коалиция е най-сигурният начин да се запази нерушимостта на традицията управлението да се предава от номенклатурата в ръцете на нейните „дечица”.

„И най-сигурният начин традицията с дечицата да се запази, т.е. те наистина да стигнат дотам, закъдето са се готвили цял живот, беше бързо да обявят за опозиция, още по-бързо да се обединят в СДС и веднага да заявят, че те и само те са „единствената опозиция”. Сиреч, единствените истински претенденти за наследството на тоталитарната система.

Съдете сами: Цялата „нова” партия, в названието на която има и социализъм, и демокрация, се роди в идеологически институт, който в продължение на 40 години обслужваше бившия ЦК на БКП и беше развъдник на номенклатурни кадри.

Ръководството на друга една „нова” партия, в названието на която има и социализъм, и алтернатива, е претъпкано с деца и внуци на най-активни борци.

Председателят на трета „нова” партия е дете, отрасло или по чужбина, или в заместник-министерски апартамент, когато за малко е бивало в България.

Една от най-често срещаните по екрана и по вестниците физиономии, макар и брадата, е номенклатурен кадър на бившия Секретариат на ЦК на БКП.

Директорът на вестника на СДС е син и зет на много активни борци.

Секретарят на едно от движенията в СДС – също.

Друг – син на офицер от Държавна сигурност.

Трети – „придворен поет” на бившия „бащица”.

„Дето е текло, пак ще тече”, казва българинът. Та ето и тайната на СДС: в него всъщност се е окопал вторият ешелон на номенклатурата!”8

В стремежа си да посочи фалшива, чисто декларативна промяна, вестник „Дума” публикува серия материали „Шеги на времето”. В тях се „припомнят” предишни съждения не просто в полза, но на истинска възхвала на жестоко мразената и оплювана в предизборните месеци партия – на така отричания Априлски пленум, на „самия” другар Тодор Живков и пр. Сред имената на „героите” на поредицата личат първите лидери на СДС – Елка Константинова, Георги Спасов, Петко Симеонов, Димитър Луджев, Дончо Папазов, чиято снимка с „Първия” е отпечатана заедно с благодарствен автограф. Всички имат едно и също заглавие: „Всички сме грешни, господин…”

Може би не са случайни думите на една възрастна жена в опашката в кварталния супермаркет: „Откакто БКП се раздели на БСП и СДС, нищо не върви в тази държава!?” Ненапразно на своите митинги комунистите са опитаха да докажат с всички сили, че „Живковистите не са партията”. Едва ли скандирането „Живковото Бе-Ка-Пе е в Се-Де-Се!” се появи от въздуха!”.

Соня Петкова, к.м.н., характеризира предизборната социална платформа на СДС: „Тоталитарен подход, лозунги и некоректност”. Според нея така може да се дешифрира огромната и претендираща за демократичност платформа. След това цитира изрази, които представляват пример за тоталитарно мислене: „Социалната цена на бавния преход е многократно по-висока, отколкото една решителна реформа.” и „Единствено СДС ще получи доверието на световната финансова общественост…” С. Петкова заключава: „Мисълта за безпогрешност е до болка позната. Все пак бих ви препоръчала, господа, ако не можете да промените стила си, то поне да оставите вратичка и за други варианти за решаване на един или друг социален въпрос. Колкото до цитираната социална цена, то е доказано, че тя е различна за различните страни и точни рецепти, а още повече догми, каквито искате да наложите, не трябва да се допускат”.9

Не на едно място СДС е обвиняван в догматизъм. Още по-често е обвиняван, че „заема” БКП (БСП) идеи или дори реализации от предишната власт, които обявява за свои. Не прави изключение нито Соня Петкова, нито проф. Иван Ангелов, който в споменатата антикризисна платформа надълго и нашироко разкрива кои от идеите на правителството на Луканов са „заети” от икономическата част на предизборната платформа на СДС и припомня, че когато БСП за пръв път ги е обявила, Съюзът им се е противопоставил.

Изобщо темата за първооткривателството на дадена идея или политическа позиция бе особено изострена в предизборната борба. Може би най-ярко се постави този въпрос на Кръглата маса, когато участниците се дебнеха един друг и си пазеха „торбата” с хрумванията.

Още от първите лозунги на БКП опозицията е „титулувана” като „живковисти”, „екстремисти” и „демагози”. Понякога се поставя знак на равенство между тези квалификации. Например плевенските комунисти, дошли на 13 декември 1989 г. на митинга в София, заявяват: „Твърдо НЕ на екстремистите. Долу Живковистите!”.10 Пак тогава новият опозиционен водач е „изравнен” с бившия държавен глава – „Желев = Живков = Лъжемарксисти”.11

Привържениците на СДС са обвинени във властолюбие, в стремеж на всяка цена да стигнат до властта, в лъжедемократичност, в лъжепатриотизъм, в партизанщина. Те се представят за „народен глас”, но не са – „К. Тренчевци, Р. Воденичаровци, Хр. Събевци не са народа”.12 Във връзка с публикувани в печата дискредитиращи материали за някои опозиционни лидери се иска цялата истина за тях, например за Любомир Собаджиев и Емил Кошлуков. Едно от най-тежките обвинения срещу „неформалите” е, че не работят: „Работа за шляещите се безделници патриоти” (13 декември 1989 г.)”.13 На първия митинг на СДС в Перник две седмици след учредяването на 7 декември 1989 г. при излизането на Желю Желев на трибуната комунистическата агитка наред с „БКП!” и „Долу!” започва да вика: „Иди да работиш!” Немалобройни са лозунгите, които отхвърлят стачките. В края на словото си на митинг на БСП от 11 март 1990 г. в Кърджали министърът на вътрешните работи Атанас Семерджиев призовава: „Не на стачната вълна!”14

Според комунистите, събрали се на 1 март 1990 г. на Националния стадион, СДС значи „права без отговорност”, „Стани да седна аз”, по статия на Драгомир Драганов във в. „Работническо дело” и

Слухове
Демагогия
Спекула.

Те се надигат срещу всички, които разпалват вражда, омраза и разединение, а тези хора, „както е известно”, са от опозицията.

Във връзка с „припомнянето”, че редица от лидерите на СДС са били на висши постове в БКП или ДКМС или са се облагодетелствали от режима, а след неговото сваляне са се „оказали” репресирани, на предизборния клуб на БСП на ул. „Опълченска” №21, бл. 91-А, се появява лозунгът: „Ако искате да ви управляват бивши комунисти, гласувайте за СДС”.15

В стремежа да докаже, че не може да се говори за никаква промяна в БКП, СДС си постави няколко цели. Първата бе да се разкрият престъпленията на режима и да се покаже истинското лице на Партията. Още на първия митинг на 10 декември 1989 г. са издигнати лозунги, които я отхвърлят: УМОРИХМЕ СЕ 45 ГОДИНИ ДА СТРОИМ ВАВИЛОНСКИ КУЛИ. ДАЙТЕ ПЪТ НА РАЗУМА!, ЦК В БЕЛЕНЕ (нарисувани са българските граници, вътре пише СВОБОДА, отдолу под надписа - FREEDOM). На комунистите се казва: ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ ВИ ДАДЕ ШАНС, ВИЕ НИ ИЗМАМИХТЕ, СЕГА СИ ИДЕТЕ и С КРЪВ Я ВЗЕХТЕ, БЕЗ КРЪВ ЩЕ НИ Я ВЪРНЕТЕ. Последният кореспондира с позицията на част от по-възрастното поколение: С КРЪВ Я ВЗЕХМЕ, С КРЪВ ЩЕ Я ДАДЕМ. Не е ли пролята достатъчно българска кръв, не стигат ли жертвите на собствения им режим, та трябва нови и нови да се дават, може би заради душевното равновесие на подобни хора. Направо не си струва да попиташ такъв човек, дали наистина са взели властта или са им я поднесли на съветските щикове.

Друга цел на СДС е да докаже непригодността на марксизма-ленинизма за новия свят: МАРКСИАНЦИ, МОЛИМ ВИ, ВЪРВЕТЕ НА СВОЯТА ПЛАНЕТА. ОСТАВЕТЕ ЗЕМЯТА СВОБОДНА, е изписано на същия митинг.

В плакатите, насочени срещу БКП, се влага много въображение и находчивост. Често с пестеливи средства се постига силно внушение. На един е нарисуван пясъчен часовник, в който „пясъкът” – БКП – е стигнал почти докрай. Това е образ на Народното събрание, но мисля, че в по-широк план тук за пръв път е вплетена идеята за метронома, станал символ на кампанията на СДС. На друг плакат е изобразена пропаст, в която пада надписът: НАКЪДЕ С БКП. На трети, още от 18 ноември 1989 г., над един път, върху който бе изписано БКП, се бе надвесил пътният знак ПЪТ БЕЗ ИЗХОД. Всички те са издигнати на първия митинг на синята коалиция в София. Във Варна на същата дата можеше да бъде видян плакат, изпълнен с богата фантазия и същевременно отговарящ на начина на мислене на морските жители. Една ръка хвърля морски мини, на които пише: ДКМС, БЗНС, ППО, ОФ, срещу кораб с надпис: ДЕМОКРАЦИЯ.

На 25 февруари 1990 г. на митинга на СДС можеше да се види отново пропастта, до която ни е докарала Партията. Надписът С БКП Н-А-А-П-Р-Е-Д! пада в нея. На друг плакат, със заглавие ПРЕУСТРОИЛ СЕ!, е представена смяната на старата шапка, на която пише СТАРО МИСЛЕНЕ и вече е захвърлена, с новата – НОВО МИСЛЕНЕ. Има един много хубав български израз: „Тия ги разправяй на старата ми шапка”. Чрез него се изказва недоверие. БКП Е МАФИЯ е едно от най-честите скандирания по митингите. Нейното изобразяване като „Октопод” съвсем не е случайно, още повече като се има предвид голямата популярност у нас на едноименния италиански сериал и на изпълнителя на главната роля на комисаря Катани Микеле Плачидо. Ето защо на онзи 25 февруари имаше два плаката, които показваха БКП като „Октопод”. На единия горното животно бе изрисувано с надпис: ЧЕРВЕНИЯТ ОКТОПОД – БКП. На другия пишеше: ДА ОТРЕЖЕМ ПИПАЛАТА НА ЧЕРВЕНИЯ ОКТОПОД ОТ РАБОТНИТЕ МЕСТА! СТИГА ЛЪЖИ И ДЕМАГОГИЯ! ДА ЖИВЕЕ СВОБОДНА И ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ! На гърба бе изрисуван червен октопод с пипала, на които пишеше: ПЪРВИЧНИ ПАРТИЙНИ ОРГАНИЗАЦИИ (споменати два пъти); ПОЛИТБЮРО, ИКОНОМИКА, ПОЛИТИКА, ПРОСВЕТА, ТЕЛЕВИЗИЯ, РАДИО, ЕКОЛОГИЯ, ЗДРАВЕ. Не бе пощаден и Петър Младенов. Той бе нарисуван как се държи за спасителен пояс, на който пишеше ППО. Надписът БКП личеше върху потъващ кораб, а СДС грееше върху слънцето. Не бе забравен и XIV извънреден конгрес: на лозунги от същия митинг пишеше, че той е „последната агония на БКП” или че не е баня, та комунистите да излязат чисти.

Все пак не липсваха и благодарности: БЛАГОДАРЯ ТИ БКП, ЧЕ НИ ОСТАВИ ЖИВИ, пишеха двама души, издигнали лозунги с близко съдържание, които можеха да оценят нейното дело.

За пълното разобличаване на БКП синята пропаганда се погрижи да създаде портрет на времето, през което тя е била начело на режима. ДОЛУ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ФАШИЗЪМ!, ТОТАЛИТАРНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ – ПАЛАЧ НА ЧОВЕКА – така обрисуват управлението й привържениците на СДС на първия си митинг в София. Тя е отнела земите на селяните, довела е българите до смърт – на плакат, на който са нарисувани два скелета, пише: ДОКЪДЕ НИ ДОКАРА ПАРТИЯТА (14 януари 1990 г, СДС, пл. „Св. Ал. Невски”). Един лозунг от 10 декември пита: КОЛКО МИЛИАРДА ИЗТЕКОХА ОТ БЪЛГАРИЯ ЗА ЦЕЛИТЕ НА ЧУЖДИ РЕВОЛЮЦИИ. Редица лозунги и плакати се опитваха да разкрият напълно античовешкия характер на режима, установен от БКП. Две свине обещават „никога да не ядат хора”, от един плакат. На друг е изобразена свиня с черна превръзка на престъпник на очите (3 март 1990 г., София). Те кореспондират с ужасите в лагера в Белене, разпространени чрез медиите.

Мотото на кампанията на СДС 45 ГОДИНИ СТИГАТ се среща и като 57 КОНЦЛАГЕРА СТИГАТ. НИКОГА ВЕЧЕ КОМУНИЗЪМ.

Опитвайки се да отблъснат българите от евентуално гласуване за БСП, някои лозунги припомнят: КОМУНИЗМЪТ Е НАЙ-СТРАШНОТО ПРИКРИТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО. Напомнят се дълбоките щети, които той ни е нанесъл. КОМУНИЗМЪТ Е В СЪРЦАТА НИ, пише на плакат, на който е изобразено пробито от лъч на петолъчка сърце. А от него капе кръв. На друг плакат „на” БСП под надписа ГЛАСУВАЙ ЗА БСП е нарисувана урна, от която също капе кръв. Окървавена е България, оградена от телени мрежи.

На 3 март 1990 г. е издигнат плакат с много духовита обява, написана собственоръчно. Тя казва достатъчно, и даже според мен удря по-силно, отколкото разни катастрофически текстове от рода РАЗБИТИ ДУШИ, ПОРАЗЕНА ОКОЛНА СРЕДА или БКП – МАЙКА НА ПРЕСТЪПНИЦИ, УБИЙЦИ, ЗЛОСТОРНИЦИ, от същия митинг (и двата написани собственоръчно). Ето и нейният текст:

ОБЯВА

ПРОДАВА СЕ СИЛНО КАТАСТРОФИРАЛА НА ПЪТ ЗА ЕВРОПА МАРКА БКП

ПРЕБОЯДИСАНА 1945

СПРАВКИ ВПС

По повод памфлета на Драгомир Драганов „Стани да седна аз” на 3 март се издига лозунг, който „комуникира” с обявата: В „ДУМА”: СТАНИ ДА СЕДНА АЗ. ЩЕ СТАНЕТЕ, ДРУГАРИ КОМУНИСТИ, ЗАЩОТО С ВАС КАТАСТРОФИРАХМЕ. И той, като нея, е написан собственоръчно. И той, като много други подобни лозунги, изразява убеждението, че БКП (БСП) сякаш е длъжна да напусне борбата, за да отстъпи „полагаемото” се място на СДС. Ето защо, когато се появиха още предварителните резултати от първия тур, страната бе залята от привърженици на сините, които искаха „истината”, уверени, че са измамени за пореден път от „злите и лъжливи” комунисти.

Характерен пример е истерията пред телевизионните камери на актьора Йосиф Сърчаджиев, когато научи официалните резултати от първия тур. Неслучайно в предизборното студио на СДС на 15 юни се предприе последен опит, като от „нафталина” се извади репликата на президента Петър Младенов „Да дойдат танковете” (няма да се занимавам с въпроса дали изобщо я е казал и как в действителност е звучала). Още на 11 юни вечерта започна окупационната стачка на СУ „Св. Климент Охридски”. Студентските искания за оставка на президента, за експертиза на филмовия материал от 14 декември 1989 г. дойдоха много по-късно и те бяха подтикнати от излъчения по Българската телевизия материал в синьото студио.

НЕЩАСТНА ФАМИЛИЯ, ТЕОРЕТИЧЕСКИ ОСНОВОПОЛОЖНИЦИ НА ЛАГЕРИ, РЕПРЕСИИ, УБИЙСТВА, е написал собственоръчно привърженик на СДС на митинга от 3 март. Дали обаче „нещастната фамилия”, не по Васил Друмев, е успяла да извърши всичко това. Първо, традиции в изграждането на концентрационни лагери у нас има още преди 9 септември 1944 г. Някои от тогавашните водачи на СДС, като д-р Петър Дертлиев, биха могли да разкажат за тях. Освен това, както Народният съд, така и лагерите след „народната победа” са били плод на решение на българското правителство. На заседание на Министерския съвет от 20 декември 1944 г. се приемат на основание чл. 47 и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица”. Под тях единодушно се подписват всички министри. Сред тях са и Никола Петков, министър без портфейл, проф. Петко Стайнов, министър на външните работи и вероизповеданията, и Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика.16 В този кабинет на Кимон Георгиев влизат само четирима министри-комунисти – „останалите са представители или ръководители на партии, някои от които и сега съществуват в Съюза на демократичните сили”.17

Привържениците на СДС нито за миг не допускат, че смяната на името е нещо повече от поредната комунистическа маневра, целяща да прикрие действителната същност на партията и да привлече нови гласове. БКП-БСП – С НОВО ИМЕ С НОВА ДЕМАГОГИЯ, е написал на своя лозунг един от участниците на синия митинг от 3 март 1990 г. Друг е използвал формулировката от детинството, която бе от най-често звучащите при „жмичка” – НОВА БУЛКА, НОВ КЪСМЕТ, само че я е перифразирал в собственоръчно написания си лозунг от същия митинг: НОВО ИМЕ, СТАР КЪСМЕТ=БКП.

На 3 март пред храм-паметника „Св. Александър Невски” за пръв път в син лозунг се появява открито противопоставяне на СДС и БСП:

НЕ НА ДЕФОРМАЦИЯТА
ДА НА ДЕМОКРАЦИЯТА
НЕ НА БСП
ДА НА СДС

Това не е случайно, защото тази изява на СДС е отговор на митинга на преименуването на БКП пред БНБ. Все пак сред записаните около 70 лозунга, плаката и скандирания тези са единствените, в които се споменава новото име на социалистическата партия.

Не е прав авторът на информацията във в. „Работническо дело” от следващия ден, като я озаглавява „На митинга на СДС – нищо ново”. Лозунгите, носещи позитивен заряд рязко се увеличават в сравнение с предишния митинг от 25 февруари, като например този: ДЕМОКРАЦИЯТА ЩЕ ДОНЕСЕ НА БЪЛГАРИЯ СИГУРНОСТ И СПРАВЕДЛИВОСТ – ОТГОВОР СДС и ЛАГЕРИ И ТЕРОР – НЕ, ДЕМОКРАЦИЯ – ДА. Както за името, така и за демократичния социализъм привържениците на СДС не изпитват никакви колебания, когато го отхвърлят. Нищо, че първоначалните дискусии в Южния парк се водеха именно за социализъм. „Каквито и метаморфози да претърпи „социализъмът”, все си остава желание за бездарните и мързеливите да живеят за сметка на останалите” (25 февруари 1990 г.). Атакуват се предишните структури и тези, които все още не са разрушени. Още на 10 декември 1989 г. е приета резолюция на митинга в София, която изисква да се изчистят партийните и държавните структури отгоре додолу. Ако се хвърли един поглед върху издигнатите лозунги, ще се види, че до голяма степен исканията в резолюцията и тях се покриват и човек не може да не си зададе въпроса, дали не са предварително съгласувани.

Един от ораторите на 25 януари 1990 г. призовава да се разпусне ОФ и обявява подписка за това, както и да не се плаща членски внос. На същия митинг е издигнат лозунг: ЗАКОН ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ППО ИЗВЪН ЗЕМНОТО КЪЛБО. Пак там можеше да се види и С БКП НАПРЕД, но написано обратно, както вече десет години по-късно имаше обратно написани по спирки и подлези съкращението НАТО.

Един от терените за сблъсък на талантите бяха инициалите на противника.

Новото име на БКП е:

БЪЛГАРСКА
ОРУМПИРАНА
К
ОМПРОМЕТИРАНА
ПАРТИЯ (НОВА)!18

Тук са вплетени някои от основните характеристики, с които СДС обикновено „обрисува” своя противник. Съкращението „НОВА” може да се прочете и като думата „нова”, т.е. новата партия, която ще се преименува официално на 3 март, и като Народноосвободителна въстаническа армия, с един доста сложен исторически подтекст, хвърлящ сянка върху миналото й, на което тя особено държи.

На клуба на БКП на бул. „Христо Смирненски” №32 в София е изписано наред с ДОЛУ КОМУНИСТИТЕ; ДОЛУ БКП; СМЪРТ НА КОМУНИСТИТЕ и БАНДА КОРУМПИРАНИ ПРЕСТЪПНИЦИ.19 Друга версия на инициалите на управляващата партия е:

БЕЛЕНЕ
КОРУПЦИЯ
ПОЗОР.20

Тя можеше да се види на пролетното веселие „Лазарица” на 1 април 1990 г. Организатор бе Координационният съвет на СДС при община „Средец”.

Прави впечатление, че във всички цитирани вариации, присъства „корупцията” като черта на БКП. Във версиите на инициалите на БСП отново се повтаря „престъпници”. Във Видин на 2 май 1990 г. на митинг на СДС са издигнати два „прочита” на инициалите ѝ: БОЛШЕВИШКИ СЪЮЗ НА ПРЕСТЪПНИЦИ и БЮРОКРАЦИЯ СПЕКУЛА ПРЕСТЪПНОСТ21. Противниковият лагер, макар и в по-малък мащаб и със значително по-малка агресивност, не остана длъжен и също намери начин да атакува името на СДС:

СТАНИ
ДА
СЕДНА АЗ

(1 март 1990 г., общоградско събрание на стадион „Васил Левски). Пак там бе направен и друг „прочит” на съкращението: СДС – СЛУХОВЕ, ДЕМАГОГИЯ, СПЕКУЛАЦИЯ.

Пеньо Грозев, юрист от София, съобщава в писмо до в. „Дума”, че на първомайското шествие на БСП е носел плакат:

СПЕКУЛАЦИЯ
ДЕЗОРГАНИЗАЦИЯ
САМОРАЗПРАВА.22

Статията на Драгомир Драганов „Тайната на СДС”, публикувана във в. „Дума” на 17 април 1990 г., предизвика незабавна ответна реакция. Една от целите беше „дешифровката” – СТАНИ ДА СЕДНА. В рубриката „Разговори в плик” под заглавие „Демагогията – синдром на комунизма” читателската реакция за пореден път е възпламенена от „Дума”, която „дума дупка не прави”.

Ще цитирам само писмото на Константин Костов от София, защото в него има единствено „дешифриране” на инициалите на БСП: „Уважаеми г-н Шерлок Холмс (доц. Драгомир Драганов), като всеки нормално мислещ човек, работил в БАН и опознал инфлацията на научните титли, не се учудвам на статията ви в. „Дума”. Интересно как редакторите не са я оценили като компрометираща? Тя може да се резюмира като „крадецът вика – дръжте крадеца!” От нея личи, че сте „убеден” комунист. Не искам да ви обиждам, нито да ви подценявам, но не бих се подписал по същия начин. Може би щеше да бъде по-добре, ако стоеше само името ви. По този начин нямаше да ангажирате към упреците достойни хора в българската наука…
Вие ме подтикнахте (а не ми е минало и през ум) да дам тълкуване като:

Бъди        Баща      Български
Само        Си        Срам
Паразит      Предай     Позор

и т.н.23

Илюстрация към подборката от писма-отговори на „Тайната на СДС” е една много остроумна карикатура, опираща се на току-що цитираното писмо: два кола с опънато въже, на което е защипано с три щипки платно с надпис:

БЪЛГАРСКИ
СРАМ И
ПОЗОР.

„Гербът” е комунистическият – сърп и чук. Никакви илюзии, че БСП е променена. Сърп-и-чукът го потвърждават. От него капят капки и букви. Отдолу са се образували три локвички, на които са изписани трите акростиха на читателското писмо.

В броя от 20 април 1990 г. на в. „Демокрация” има двубой на акростихове, вплетени в илюстрацията към рубриката „Разговори в плик”. Една до друга са две пощенски кутии. В лявата пада писмо, на която пише: БСП. Тук съкращението е разчетено като:

БЕЛЕНЕ
СКРАВЕНА
ПЕРСИН.

На плика, който пада в дясната пощенска кутия, пише СДС, като тук разшифроването е традиционното:

СВОБОДА
ДЕМОКРАЦИЯ
СИГУРНОСТ.24

П. Ирадилиев от Разград е разчел инициалите на управляващата политическа сила така: БСП – БАШ СЪЩАТА ПАРТИЯ.25

Вижда се колко много омраза се е натрупала у обикновения българин. В атаката си срещу социалистическата партия той е вложил много жлъч и сарказъм. Но има нещо, което е твърде отблъскващо. И то е, както се казва в един много мъдър наш израз: да вадиж нож на умряло куче или още един: да биеш маче у дирек. Дали същите смели хора, които след началото на „нежната революция” викаха: МИЛИ ХОРА ЗА ЗАТВОРА!, преди 10 ноември не са били просто… „мили хора”. А колко ли от тях искрено са „драпали”, за да бъдат произведени в този „чин” и са се възмущавали, ако някой друг е бил удостоен с това „звание” преди тях – „разбира се”, несправедливо!

Неслучайно са толкова чести взаимните атаки срещу имената на двете политически сили. Първо, напада се символът, с който най-често се свързва дадената партия или коалиция – нейните инициали. Особено в разговорната реч хората се идентифицират дори не толкова с цвета или идеята, колкото с инициалите: „Аз съм от БСП” или „Аз съм от СДС” или съответно „Аз съм бесепар” или „Аз съм седесар”. Второ, при добра находка, получава се ударен политически лозунг, който стреля точно в образа на врага. В графично отношение той може да се изпълни така, че да не заеме много голямо пространство, ако е акростих, и инициалите на съответната сила да бъдат с нейния цвят, т.е. едновременно да се атакуват името и цвета ѝ.

И в пропагандните материали, и в графитите, и в читателските писма на всички равнища в червено и синьо могат да се открият две характерни черти: първата е без съмнение да се търси моралната присъда; втората е съвсем неприкритата злоба. Разбира се, не мога да си изкривя душата и да пропусна и една трета особеност – чувството за хумор, което понякога достига направо зловещи измерения.

В карикатура във в. „Демокрация” от 28 май 1990 г. двама „партийни” другари в костюми, единият с три ордена на „Герой на социалистическия труд” (доколкото могат да се различат), държат плакат, на който със съответстващия за църквата църковнославянски шрифт е написано в акростих:

БОЖЕ
СПАСИ
ПАРТИЯТА.26

На следващия ден е публикувано писмо на читателя на вестника Дельо Чукалов от София, който пише: „С такава предизборна платформа БСП няма да стигне далече. А който иска, нека гласува за: Братя Сталинисти Продължаваме!”27

По повод споменатата карикатура във в. „Демокрация” ми изниква в паметта едно изказване на Митка Гръбчева, което нейната дъщеря Иванка Гръбчева споменава пред Миряна Башева. Може би това са най-острите думи, които някой някога е казвал срещу социалистите. Не противниковият печат, не тези, които с всички сили се стремят да скрият или да забравят миналото си и затова нападат яростно бившите си съпартийци, дори не тези, които са изстрадали и са в пълното право да мразят режима и партията, която го е оглавявала. Не по-малко остра е и самата Иванка Гръбчева:

„Не вярвам в бога, ама никак. „Как да вярвам на християните, дето с едната ръка се кръстят, с другата ръка вършат мръсотии? Туй си спомних, като видях след 10 ноември новите „социалисти”, изтъпанени в църква, всеки турил по една свещ пред дюкяна си… По-долна товар от пребоядисан комунист няма! Майка ми от такива побесняваше. Никого не е плашила с пищов, тя казваше – пистолет на мъж не се вади, не на лайно. Като слушаше Луканов да разправя, че бил социалист „тггето поколение”28, псуваше и крещеше: „Трррето поколение пррредател!”… Но тя вярваше в нещо свое. Фанатично беше предана на идеите си, а имаше и някаква по-ранна вяра, която никога не ми формулира”.29

Такива думи според мен в правото си е да каже за своята партия човек, който докрай не е напуснал кораба. Във всеки случай виковете на противниците: „Щрауси!” и „Бягат мишките!”, не се отнасят за нея.

Темата за новопокръстените християни – социалисти, неведнъж се е разисквала, особено в опозиционния печат. Разбира се, европейската култура е християнска и няма нищо странно в това „дори” бившите комунисти да се черкуват и да спазват ритуалите и да целуват ръка на Патриарха. Особено когато става дума за празници с утвърдени ритуали и обичаи, като Коледа, Великден, 24 май и пр. Българинът обаче трудно преглътна тези, които го бяха гонили от църквата и бяха получавали специални пропуски, за да наблюдават настроенията на присъстващите на големи празници в храм-паметника „Св. Александър Невски”. Не може да преглътне как тези хора ще застанат смирено в Божия дом след 10 ноември със свещ в ръка.

Ето какво пише във в. „Демокрация” Юлияна Цветкова от София в писмо в рубриката „Разговори в плик”:

КАКВО БЕЗОЧИЕ
БОЖЕ МИЛИ!

На 24 май гледах по телевизията молебена от храм-паметника „Св. Александър Невски”. На първия ред бяха застанали тия, дето вчера бяха атеисти и ни забраняваха дори да споменаваха името на Бога. Преоблекли се, сменили си името и сега се черкуват заедно с честните християни. Богохулство! Но на какво ли не са готови те, за да запазят властта си! С какви очи говорят за честност пред тоя изстрадал народ? Нали те го потискаха и го използваха 45 години, за да живеят в охолство на гърба му?

Боже мили, братя и сестри, не виждате ли лицемерието им? Бъдете умни, не им вярвайте! Мислете за истинското щастие и свободата на децата си! Без страх за СДС, към победа!”

Не мога да не припомня, че тогавашният председател на КС на СДС д-р Желю Желев никога не е крил марксистките си убеждения.

Независимо от това кой е на власт, когато се търси обединение на нацията, основата трябва да бъде възможно най-широка. Особено, когато икономиката е в криза, досегашните икономически, военнополитически и външнополитически връзки се рушат, а ценностната система се е разпаднала. Въпросът за църквата има твърде широки измерения. Тук не става дума само до възстановяване на правото да се изповядва дадена вяра или да се извършват определени ритуали. Един от ключовите сблъсъци на тогавашното ни общество е премахването на тази дълбока бразда на разделение – атеисти – християни, християни – мюсюлмани. Оттук идва и големият въпрос за свободата на избора, на ценности, на начин на живот. Не е важно дали ти вярваш в Бога, важното е да не ти забраняват да вярваш. Няма да разглеждам в подробности църковния проблем. И тук има наш „принос” в световната практика: два Синода, като разделението се заложи още с основаването на опозицията. Един държавник или политик вече престава да бъде обикновен човек заради отговорността, която поема. Ето защо няма нищо странно, че видяхме атеисти и марксисти да се молят в църква. След огромния си стаж в КГБ и в партийните и държавните структури на СССР, Русия и Грузия Едуард Шеварнадзе на 60-годишна възраст прие християнското име Георгий. Или може би човек на стари години иска да се примири с Бога?

Представянето на врага като сила, скарана с демокрацията, е ключова задача на всяка пропаганда. Политическите пристрастия от 1989-1990 г. доведоха до разделяне на семейства, дори до смърт, ако се вярва на партийните издания. В Информационния бюлетин на БСП, 1/1990, в рубриката „Съобщиха ни, че…” за 7 май пише: „Двама приятели – единият член на СДС, а другият – на БСП, след като пийнали порядъчно в пивницата на село Липница, Врачански окръг, се скарали по политически пристрастия. Един от присъстващите наоколо – безпартиен, се опитал да ги помири, за което бил убит с нож от решилия да покаже политическата си вярност член на СДС”.30

Доколко алкохолът или политиката са водещата причина за тази смърт, не знам. Във всички случаи, политическият мотив е много добре експлоатиран от бюлетина на Пресбюрото. Никъде в неговата хроника не се съобщава за извършено престъпление на неин привърженик. Ако отворим в. „Демокрация”, ще видим огледална картина. Нищо лошо за привържениците на СДС, като че ли са мъртви.

В първоюнския брой на опозиционния вестник въпреки ангажимента на политическите сили на този ден да се откажат от политическа агитация има твърде много материали, които нямат нищо общо с това споразумение. Един от тях е статията, в която подробно се разказва за убийството на 26-годишния Жулиен Пенков в Шумен на 31 май в малките часове на деня. Няма да описвам подробностите, защото те са напълно достъпни. Една група млади хора е застигната от друга. Първите са симпатизанти на СДС, а вторите – на БСП, като един от тях закачил значка на костюма си. Едните са се „почерпили”, а другите са „пияни”. Двама от червената група застигат на улицата противниците си и вадят пистолети. Единият подхвърля, че е от Държавна сигурност, другият крясва: „Вие какви сте? Седесари ли сте, ще ви изтребим като кучета”. Скарването е неизбежно. Останалите трима от петорката са наблизо. Жулиен се опитва да протестира. Тогава висок, около 35-годишен мъж натиска спусъка”. Първите два изстрела не улучват никого. Третият пронизва в гърдите Пенков, симпатизант на Зелената партия, единствен син, баща на едно дете, женен. На път за болницата той умира. Убиецът е задържан. Авторът завършва с припомняне на предишна свада на този човек, който явно защитава „идеите” си с оръжие. „И тогава, и сега стилът е един и същ. Но този път правото на силата и оръжието „възтържествуват”. Идеите са защитени с изстрели и цената на един млад живот”.31

Не може от една пиянска свада да се прави генерално обобщение за битка за идеи. Не може „добродетелите” на един човек да се приписват на едномилионна политическа сила. Все едно да се твърди, че всички „седесари” са като този, който на пияна глава убива онзи безпартиен, който се опитва да разтърве приятеля му от БСП. Пресата и на двете политически сили не си поплюваше, като обрисуваше мрачния образ на врага. Трябваше на всяка цена на българина да му бъде внушено: МОЯТ ВРАГ Е И ТВОЙ ВРАГ. Сякаш и двете сили се попрестараха. Можеха да хвърлят малко повече сили в изграждането на собствения образ и да помислят за конкретната програма, която ще предложат, когато дойдат на власт.

 

1Шекспир, У. Избрани творби. Хамлет. Превод: Валери Петров. Действие Второ, с. 213. Реплика на Хамлет в отговор на въпроса на Полоний „Какво четете, господарю?” „Думи, думи, думи”.
2Драганов, М. Образ на враг. – В: сп. Антени, 6 юни 1990 г.
3Запрянов, В. Спец. кор. По пътя на националното съгласие. – В: в. „Дума”, 18 май 1990 г.
4Киро Глигоров громи „българския фашизъм”. – В: в. „Труд”, 3 август 1999 г.
5Откровен фашизъм. Черна книга. Т.2. София, 1992.
6Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 6/1990, с. 7.
7Пак там, 5/1990, с. 7.
8Драганов, Д. Тайната на СДС. – В: Стани Да Седна, 10-11.
9Петкова, С. Предизборната социална платформа на СДС. Тоталитарен подход, лозунги и некоректност. – Съвременен Показател, 25-31 май 1990 г., с. 23.
10Пак там, с. 82.
11Пак там, с. 88.
12Пак там, с. 81.
13Пак там, с. 82.
14В. „Дума”, 12 март 1990 г.
15В. „Демокрация”, 19 май 1990 г., снимка.
16Найденов, С. Архивите говорят. Двата закона за лагерите. – Съвременен Показател, 25-31 май 1990 г.
17Пак там.
18Петров, А. Цит. съч., с. 89. Митинг на СДС от 25 февруари 1990 г.
19Радевски, Хр. Свобода и отговорност (графити от снимки на Димитър Викторов). - В: в. „Работническо дело”, 9 март 1990 г.
20Бележка във в. „Век 21”, 2 април 1990 г. Снимка на Румен Пръвчев.
21Груев, Н. (кор. на в. „Дума”). В познатия стил. – В: в. „Дума”, 3 април 1990 г. Брой 1.
22В предизборния клуб на БСП при „Дума”. – В: в. „Дума”, 6 май 1990 г.
23Демагогията – синдром на комунизма. – В: в. „Демокрация”, 23 април 1990 г.
24От светлото бъдеще към ново настояще. – В: в. „Демокрация”, 20 април 1990 г.
25Нетърпеливи мисли (читателски писма). – В: в. „Демокрация”, 27 април 1990 г.
26Карикатура на Г. Върбанов-Дряновски. Текст: „На молебен”.– В: в. „Демокрация”, 28 май 1990 г.
27Нетърпеливи мисли. С отваряне на пощата. – В: в. „Демокрация”, 29 май 199 г.
28Имитира се изговора на Андрей Луканов – б.а., Х.М.
29БЕЛЕЖИТИ СЪВРЕМЕННИЦИ на Миряна Башева. ГОРДОСТ: Иванка, дъщерята на Митка Гръбчева, с. 27.
30Информационен бюлетин на Пресбюрото на БСП, 1/1990 г., с. 1.
31Спиридонов, О. Призоваваме всички към спокойствие. – В: в. „Демокрация”, 1 юни 1990 г.

 

X

Right Click

No right click