Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Предговор

Написана от Христо Милков
Посещения: 7138

Индекс на статията

 

Предговор

 

Първите стъпки на тази книга съвпадат с първите стъпки на демокрацията у нас точно преди 30 години: на 10 ноември 1989 г. беше пленумът на ЦК на БКП, на който Тодор Живков си подаде оставката, на 13-ти му бяха изказани благодарности и обявени привилегиите му. На 17 ноември беше митингът, организиран от политическите и обществените сили към ОФ, а на следващия ден – първият опозиционен митинг. На 7 декември бе учреден СДС, а три дни по-късно се състоя първата му публична изява – митингът пред храм-паметника „Св. Александър Невски”.

Вече 30 години измъчвам темата за политическите митове в съвременна България. Плод на тези мои усилия е тази книга. Това е втората, която посвещавам на тази тема. Тя обхваща периода между 10 ноември 1989 г. и 10-17 юни 1990 г., като включва и първата студентска окупационна стачка.

Проучванията ми се опират на архив, който се трупа и досега още от прохождането на демокрацията у нас. В него влизат над 2000 лозунга само за 1989-1990 г., над 2000 графита, партийни платформи, документи, течения на вестници, списания, бюлетини, серии от интервюта с политически дейци и граждани. Тук са включени скандирания, възгласи, плакати, събрани от мен документи „на терен”, магнетофонни записи, преса, анкети. Използвал съм и приложението към книгата на Ангел Петров „Лозунгът” (София, 1994), и публикуваната научна литература.

Източниците, върху които се опира тази книга, са лозунгите, афишите, плакатите, възгласите, лозунги и призиви от партийните централи. Речи, изказвания, обръщения, които неизбежно съдържат и призиви, цитирани изцяло и отчасти. Сред тях на партийни водачи, народни представители и кандидати за народни представители, на обикновени хора.

Серия интервюта очертава отношението на българина към решението на ЦК на БКП за връщането на имената на мюсюлманите.

Документацията включва анкети, като например „На какво Ви научи предизборната борба” от последните предизборни дни. В нея водещият въпрос бе дали участниците очакват насилие по време на изборите. Друга анкета бе за резултатите от първия тур на изборите от 10 и 11 юни, „Какво е за Вас Георги Димитров”, по повод погребението на тленните му останки от 23 юли 1990 г. и пр.

Всички тези интервюта очертават различни щрихи от образа на политическите сили, обогатяват картината на времето през очите на малкия човек.

Един изследовател на онова време не би могъл да претендира, че познава времето ако не стъпи върху медийния образ на новите политически сили. Тогава протичат съвсем нови процеси, появяват се нови лица, България търпи нови влияния отвън. Създават се нови медии със съвсем различни характеристики. Не може да се създаде образ на една политическа сила, ако не се познава нейният печатен орган, както и на другите сили, които са в коалиция с нея. Ето защо към документалната основа на книгата си включих теченията на в. „Работническо дело”, преродило се във в. „Дума”, на в. „Демокрация”, в. „Свободен народ”, в. „Труд”, „Информационен бюлетин” на БСП. Задачата ми не е да очертавам образа на БСП и СДС според пресата, тъй като той е твърде специфичен и се различава от създадения от речите, изказванията, лозунгите. Освен това трудно може да се потвърди или отхвърли истинността на всички цитирани факти и твърдения, които изграждат този образ. Ето защо от нея са цитирани единствено лозунги и призиви от времето на предизборната борба, портретите на кандидатите за народни представители и на различни политически сили.

За да се очертае ясно образът, създаден от пресата, трябва да се очертае първо този от улицата, както и този от партийните централи – всички вестници претендират за самостоятелност и независимост в творческата си позиция и линия, а и това трябва да се потвърждава и доказва.

В сравнителен план се разглеждат типовите митове на двете водещи политически сили от това време – управляващата БКП, станала на 3 март 1990 г. БСП и учреденият на 7 декември 1989 г. СДС. Специална част е отделена на образа на българина и на неговия характер, „сглобен” на основата на документи от времето и преди всичко върху лозунгите. Отделна част е посветена на първата студентска стачка, под заглавие „Хора сме, а не овце”. Тя се опира на сериите интервюта с участници и симпатизанти в стачката, които лично направих тогава, както и на множество документи, стачен фолклор, лозунги и най-различни записи, които успях да събера между отделните ми изгонвания от окупираната територия – а те бяха осем на брой. Последния път бях съпроводен до портала на Софийския университет от цялото ръководство, говорителя и коменданта на стачката и любезно бях помолен повече да не се връщам.

Присъствал съм на повечето важни събития, които разглеждам: 17 ноември 1989 г. – митингът на ОФ; 18 ноември 1989 г. – митингът пред “Св. Александър Невски” на зародилата се опозиция; 13 декември 1989 г. – митингът, на който се постави въпросът за отмяната на член 1 от Конституцията и на следващия ден – 14 декември – “живата верига”, опасала Народното събрание; 3 март 1990 г. – митингът за новото име на БКП пред БНБ и отговорът на СДС – митингът от същия ден пред “Св. Александър Невски”, на който бе отбелязан и рожденият ден на д-р Желю Желев.

Стремял съм се да "видя" не само какво става в София, но и в провинцията (в архива е включена значителна част от лозунгите на опозицията от 22 ноември 1989 г. и на първия митинг на СДС от 10 декември с.г. във Варна). Съвестта ми е чиста към нашите сънародници, които нямат привилегията да живеят в столицата, защото според възможностите си съм се стремял да видя и какво става в черноморската ни столица, и в малкия град, и в селото. Стремежът ми е бил към безпристрастност, към максимална пълнота на източниците и възможно най-голямо разнообразие на гледните точки.

Не съм „за” единия или „за” другия в битката на титаните от онова време. Даже се опитах да пиша и „против” единия, и „против” другия, така че да се изключи черно-белия подход. Според мен това е задължително за всяка историопис, особено когато се изследва най-новата история. Един автор, за да може да бъде чист пред себе си и пред читателя си, би трябвало да остави личните си пристрастия пред прага на кабинета си.

Този на пръв поглед кратък период е твърде интензивен и напрегнат и всякакви претенции за изчерпателност биха се натъкнали на провал.

Човекът с касетофона не е фигурата, която предизвиква всеобща любов и симпатии. Например взимали са ме за „ченге” и са отказвали да отговарят на въпросите ми. На един от основните митинги на СДС щях да си изям боя, защото бях с фотоапарат. На митинг на БСП срещу НАТО непрекъснато ме питаха колко са ми платили и мислеха, че в касетофона ми има вградена камера. Веднъж ме е гонил полицейският ландровер, който охраняваше Паметника на Съветската армия, та чак следващата смяна беше достатъчно разбрана и ме остави да си запиша графитите. Дни след това ги измиха, но в моята колекция те си стоят, заедно с тези от Стария Нотариат, също вече изтрити, както и тези от сринатия Мавзолей, редица софийски училища, спирки на градския транспорт, творения из автобуси и тролеи.

Възможно ли е да се направят обобщения за вече изминалите години за толкова важни теми като „демокрация”, „свобода”, „гласност”, „преустройство”, „ново държавно устройство”. Какво беше 10 ноември 1989 г. – революция, държавен преврат, приемственост в кукловодите, да са ни живи и здрави, отраснаха вече трето поколение.

Преобладаващата част от лозунгите от 1989-1990 г. са събирани лично от мен на терен. Останалите са от пресата, от научната литература или от участници в прояви през разгледания период. Възгласите са също записани от мен. Може да се каже, че проблемът за подправяне не стои за лозунгите от тези интензивни месеци. Темата за достоверността има друго измерение. Лозунгът тогава беше единственият израз на свободна изява на малкия човек.

Факт е, че медиите изобилстваха с интервюта на обикновени хора, те бяха търсен обект на интерес. Но интервюто винаги е целенасочено, то поставя рамки и ограничения, наложени от интервюиращия. Голяма част от интервюираните се притесняват да показват своята истинска същност, буквално се крият от микрофона и камерата, схващат ги като заплаха. Освен това интервюиращият няма възможност или не желае да се възползва от целия текст.

Що се отнася до лозунга, поне до „неказионния”, цензурата е единствено „автоцензура”. Разбира се много често пишещият се поддава на някаква мода, желае да се изтъкне, че е в крак с времето или пък използва лозунга за един вид защита от евентуалния противник, който може да вземе или да задържи властта.

Именно в тези случаи достоверността се компрометира, защото се поставя въпросът доколко написаното отговаря на истинската същност на човека, издигнал лозунга, дали това са идеите, които движат общественото съзнание.

Все пак може да се има по-голямо доверие на тези, които са написани непрофесионално, не винаги стабилно закрепени в рамка или на пръта, отколкото на изпипаните в „техническо” отношение, но в повечето случаи направени безлично и без въображение „творби” на партийните щабове. Известно е, че имаше такива централи, които използваха задгранични експерти, които не познаваха психологията на българина и не успяха да налучкат верния път за въздействие върху него.

Едва ли някой може да претендира, че има в архива си всички документи от изминалия период. Дори бих се усъмнил в претенция само за всички лозунги. Периодът, който обхваща изследването, е ключов за нашата най-нова история и неслучайно роди най-различни форми и изяви на обществена и лична активност. Създаде се ново народно творчество. Един от неговите „продукти” е лозунгът. Сътвориха се и нови митове.

Лозунгът е първокласен исторически източник. Той дава знания за движението в света на идеите, за характера на нацията ни. Представлява израз на обикновения човек – на неговите радости, страхове, идеи, на вярата му, че може да бъде творец на собствените си съдбини. Лозунгът е един от изворите на обществените настроения. Благодарение на него може да се твърди, че годините след 10 ноември 1989 г. са част от българската история и могат да бъдат изследвани, както всеки друг исторически период, стига да е събрана достатъчна изворова база. В крайна сметка независимо от дистанцията на времето винаги може да се изкривяват фактите по политически или идеологически причини.

Има нещо общо между френския и българския принос към историята на съвременната митология. По едно и също време, на едно и също място (драматургично единство на време и място!) в кризисни за двете страни ситуации едни срещу други се възправят митологични герои, които се сражават за сърцата на народите си.

През май-юни 1940 г., когато поразена от вътрешни противоречия, страхове и компромиси, съсипана от невиждана по размерите си военна катастрофа, рухва Третата република, под заплаха е поставена самата френска идентичност, а републиканската същност е поставена под въпрос, маршал Филип Петен и генерал Шарл дьо Гол обявяват своите рецепти за спасение на потъналото в блатото на разединението и безсилието общество. Без сянка на съмнение те са убедени, че имат мисия в историята и напълно „закономерно” се схващат като Въплъщения на Франция.

България, погълната от водовъртежа на промените (или „премените”, както е по лозунга от 18 ноември 1989 г. ПРЕМЯНА ИМА, ПРОМЯНА НЯМА), предизвикани от рухването на тоталитарната система в Източна Европа, от кризата на прехода от едно общество към друго, от едни ценности към други, от едни митове към други, също ражда своите герои. И те се обявяват за Спасители, Обединители, Въплъщения на нацията, нейни Предводители и пр. Но ако във Франция героичният ореол заблестява върху две личности, то у нас кръста на митологичните герои поемат на плещите си две политически сили: Българската социалистическа партия и Съюзът на демократическите сили.

Българинът трудно възвеличава дадена личност. Много по-лесно слага трънен венец, отколкото лавров. Историята ни сочи, че първо „изчакваме” да оплюем, предадем или погребем нашите герои, а след това ги признаваме. Скептицизмът и песимизмът, особено изострени от поредицата национални катастрофи и провали в най-новата ни история, предизвикани в голяма степен от посредствени и некомпетентни личности, въздържат народа ни да се „отвори” към някого с по-изявени качества или с претенции за наличието на такива, кàмо ли пък с водачески амбиции и да го издигне на пиедестал приживе. Подобни опити са пресичани с куршум, примка или ятаган.

След 10 ноември се появиха много кандидат-герои, издигнаха се много „надпартийни” постаменти, но на никого не му достигна бой да стъпи на тях. Пък и трудно може да се посочи такъв, който е успял или дори поискал да разкъса оковите на партийните си пристрастия въпреки всички уверения.

 

X

Right Click

No right click