Под ръка с демокрацията. 30 години "нежна революция" - Емблеми. Лица-символи. В света на идеите

Написана от Христо Милков
Посещения: 7189

Индекс на статията

 

3.3. ЕМБЛЕМИ

 

Един от опорните стълбове на всяка политическа сила е нейната емблема, така както за държавата е нейният герб. В страните с утвърдена и ли с прохождаща демокрация е важен също така и символът на предизборната кампания.

Емблемите и символите на БКП до 10 ноември са известни, както и тяхното официално тълкуване. БКП освен смяна на името преживя и смяна на емблемата, което изразява и идейно прераждане – вместо петолъчката, сърпа и чука „цъфна” червената роза.

„Петолъчката/петоъгълник/пентаграма символизира фигурата на човека с разперени ръце и крака; интегрираната личност; човешкият микрокосмос. Тъй като е без начало и без край п. заимства от значенията силата и съвършенството на кръга. Нейните пет върха са духът, въздухът, огънят, водата и земята. Подобно на кръга има власт да отблъсква злото и злите стихии и затова се смята, че носи щастие”1. Колкото до розата, тя е „изключително сложен символ; двойствен и противоречив, тъй като означава едновременно божествено съвършенство и земни страсти; символизира едновременно Време и Вечност, живот и смърт, плодовитост и девственост… Червената роза (означава) желание, страст, радост, красота, съвършенство; тя е цветето на Венера, Адонис и Христос”.

Според популярната представа тя означава „страстна любов”.2 „Петолистните цветя, като розата… символизират Градините на Блажените, както и макрокосмоса на човека, ограничен от петте крайни точки на сетивата”.3 Петте листа на розата, петте лъча на петолъчката… Едно от значенията на петолъчката е именно човешкият макрокосмос. Случаен ли е този избор?

В изследването си „Телевизията – политическата машина” Маргарита Пешева пише, че „Червената роза” е знак на плодородието на нашата земя, на изобилието, което БСП обещава”.4 Освен това розата символизира плътската любов.

Розата се изобразява на бял фон. Например едно от хартиените знаменца, които се развяват по митингите на БСП и до днес, е червено с бял кръг, в средата на който е изобразена червена роза. Бяло, зелено и червено. Пълно покритие с националния ни трицвет. Идентификацията с България в основата за схващането за себе си и на двете политически сили и основа на мита „Олицетворение на България”, съществуващ и в двете митологии.

Символът на кампанията на БСП Начко е измислен и наложен от създателя на нейната на кампания Цветан Маламин. Негов художник е Румен Статков, чийто прякор от ученическите години е станал име на „човечето”. Един от продуцентите му е Мирослав Попов.

Цв. Маламин разказва как то е дошло на бял свят. „Всичко започна много преди раждането на Начко. Започна с анализ на обстановката и аудиторията (политиците я наричат „електорат”), след това последваха изводи въз основа на един макар и частичен политически маркетинг, включващ поведението на конкуренцията; беше избрана стратегия, определен бе характерът на политическата реклама на БСП, основата върху която ще се гради рекламното въздействие над електората, още много други неща и, накрая, съвсем накрая, и много лесно, бяха определени константите, т.е. символите и лозунгът”. По-нататък специалистът се оплаква от намесата на „самодейци и всезнайковци, които след определен момент се окуражиха и щом се докопаха до хартия, веднага започнаха да се правят на рекламни специалисти. Така до Начко неканена се появи Катето, което беше пълна глупост, други облякоха Начко в жълта фланелка, трети го удариха на писалки и запалки”.5

От гледна точка на българските представи и символи „обличането” на Начко в жълта фланелка явно е грешка, да не кажа по-силна дума – очевидна некадърност и некомпетентност, защото първата асоциация с жълтия цвят в съзнанието на нашенеца е „жълто билетче” или „жълта книжка”, които се „издават” от „лудницата”. Другата, също толкова неблагоприятна асоциация, идва от израза: „Жълто му е около устата” – току-що излюпен, новак.

Има една любопитна история със символа на кампанията на БСП. На знаковата за всяко дете дата 1 юни 1990 г. цяла вестникарска страница във в. „Дума” е посветена на него. Рисунката на Начко на тази знакова дата е многоцветна, естествено, с Начко в центъра. Каскетът му е тип „пролетарски”, като на вожда Владимир Илич, и има надпис „Дума”. Момченцето е облечено в бяло, зелено и червено с червена доминанта. На равнището на Начко, но встрани е Лъвчето и още много други герои. Присъства и Динозавърът, може би символ на БКП, който покровителствено се усмихва.

Цяла страница, посветена на детето, това е постижение в напрегнатото предизборно време.

В. „Демокрация” можа да отдели по цели страници само на лицето на д-р Желю Желев, който е „един от нас”, на Арт Гарфънкъл, който пя на изява от предизборната кампания, на Тодор Живков, „който гласува за БКП”, но не „изтупа” от политика дори броя си от 1 юни.

Начко имаше успехи сред децата. Седмици преди изборите пред Централния предизборен клуб се разиграва следната сценка между баба и внуче. Внучето: „Искам при Начко”. В отговор бабата го стиска със здрава ръка и категорично заявява: „Там няма да стъпиш!”

Такива ми ти приказни герои…

В една предизборна кампания има много символи и лозунги, но един е символът. Той е един вид „концентрат” на всичко, което носи съответната сила. Много по-ударно би въздействал този синтетичен „продукт”, ако беше единичен, много по-лесно би бил запомнен и разпознаваем. Напълно прав е Цветан Маламин да се възмущава от натрапването на Катето. Още повече, че БСП е сама през 1990 г. и много по-логично изглежда една партия да има един символ.

Начко всъщност е лице на вътрешно преобразование на социалистическата партия. За пръв път тя има за символ човек, макар и нарисуван. Това е своеобразен знак на промяната, която тази партия обещава.

Да си припомним „социализма с човешко лице” на Дубчек в Чехословакия през 1968 г. Случайно ли се издига призив, в който присъства човешкото лице? След окървавеното усилие на унгарците през 1956 г., които се борят изцяло да отхвърлят социализма, в Чехословакия „обещават” да го строят. Съветският модел няма нищо общо с човешкото лице. Съдбата на този опит и на самия Дубчек нагледно го показват.

В близкото ни минало много често се срещаше постановката: „На първо място – човекът”. Всички усилия на партията и държавата трябваше да бъдат посветени именно нему.

На първите митинги след 10 ноември 1989 г. бяха издигнати лозунгите

ДУБЧЕК БЕШЕ ПРЪВ (10 декември 1989 г.);

ЧОВЕШКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ – НАШ ИДЕАЛ ЗА ВСИЧКИ;

ЧОВЕШКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ Е НАШЕ ДЕЛО (13 декември 1989 г.).

Темата за човека все повече и повече се налагаше. БСП си поставяше за цел „преустройството и човекът в неговия център”. Тя винаги е била атакувана, че от нея си отиват младите хора и се вливат в СДС. Отбиването на тези атаки бе и една от линиите на нейната пропаганда, като се посочваше постъпването на нови членове, интервюираха се млади специалисти, посочваше се възрастта на кандидатите за народни представители, като стремежът бе да се докаже, че това не са „червени бабички” (една от негативните употреби в образа на врага, създаван от опозицията; израз, означаващ както старост, така и преди всичко закостенялост, трайно наложил се в нашия политически език). Съответно напълно естествено символът на кампанията ѝ да бъде момче.

Ново име, нови идеи, естествено и нов образ. Нека си припомним марката-личност, която според Жак Сегела е „амалгама от три съставни елемента, тайнствено сливане на физика, характер и стил”.6

В резултат на социологическо проучване, направено от френския рекламист за новия президент Митеран няколко дни след встъпването му в длъжност, се оказва, че 42% от избирателите, които са го подкрепили, не са социалисти. „И социализмът изобщо не ги интересува. Мотивирало ги беше желанието за промяна в стила на живот, не за промяната на режима. Обещанията за нов начин на съществуване бяха удържали победа над сигурността на притежанието”.7 Всичко това го носи „Спокойната сила”.

У нас без сваляне на режима не можеше. Той не беше способен да извърши обещаното преустройство, независимо от всички концепции и решения. 10 ноември вече беше дошъл. „Партията на 10 ноември” не можеше да победи на първите свободни избори само с припомнянето на дворцовия преврат от тази дата, нито със заявлението, че ще поеме отговорността. Трябваха преустройството, промяната, които да доведат до демократизацията. Наред с наследения облик, пропагандираните до 1989 г. ценности не само не помагаха за победа, а отблъскваха особено младото поколение, например „революционната” суровост и сухота. Ето защо трябваха меките черти и широката усмивка на Начко, който да вирне палеца на дясната ръка за победа и да стисне палеца на лявата за късмет и да „каже”: АЗ НАЛИ ВИ КАЗАХ, ЧЕ НА 10-И НИ ВЪРВИ!8, да пусне в урната бюлетината на БСП с думите: АЗ ГЛАСУВАХ ЗА БСП! Друг вариант на фигурката е с широк жест за покана с двете ръце: ЕЛАТЕ С МЕН НА 17-И!9 или уверението: МНОГО СМЕ!10, което често може да се чуе от ораторите и привържениците на социалистическата партия или да се види по нейните митинги.

Според Цветан Маламин именно Начко и „СПолука за България” са „продали” най-много бюлетини. С всичкото уважение към вече покойния специалист, подобно мнение ми изглежда крайно, защото за една изборна победа влияят най-различни фактори.

Лъвчето е символът на СДС. Когато прави анализ на основните символи и лозунги във видеоклиповете на парламентарните партии и коалиции в избори’90, Маргарита Пешева пише за Лъвчето – „обръщане към традицията в българската хералдика – лъвът като образ на юнашкия и непобедим български дух, символ на идеите и заветите на Левски, Раковски, Каравелов. Лъвчето като възроден образ на демокрацията – нов прочит на възрожденската традиция”.11

„Лъвът е двойнствен символ на Слънцето и Луната, на доброто и злото. Като соларен знак е топлината на слънцето, блясъкът и силата на слънцето в зенита му; огнено начало; величие; сила; смелост; твърдост; справедливост; законност; военна мощ; Царят на животните; но освен това символизира и жестокост; свирепост; животински начин на живот; символ на войната и атрибут на божествата на войната. В лунарния си аспект се явява предимно като лъвица, съпровождаща Божията майка или впрегната в нейната колесница; символизира майчинския инстинкт”.12 Според Приор лъвът е „олицетворение на божествената човешката царственост”.13

Лъвът е българският герб. Националните знамена, които се веят по митингите на СДС, са с откъснат герб, защото старият е с тоталитарни добавки, а нов няма и дълго време няма да има. По такъв начин се натрапва представата, че символът на СДС от кампанията от 1990 г. е националният символ. „Съвпадението” на тези символи и изтръгването на гербовете на българските знамена са главните пътища към създаване на мита „Олицетворение на България” в образния свят на СДС.

В съвременния свят, в който човекът е атакуван от образи, и все повече и повече „картинката” замества словото, е напълно нормално една партия или движение да има свой знак. Във времето до 1989 г. в България цветният телевизор далеч не беше толкова разпространен, а и тези, които имахме, съвсем не бяха толкова качествени. Един символ със сигурност привлича вниманието, дори поради самия факт, че е цветен. Друг е въпросът какво ще ни „каже”, когато обърнем очи към него. Много точни са думите на Жак Сегела, който пише: „Можеше ли през 1982 г. нормален човек да бъде заинтригуван от прах за пране, който не умее друго, освен да пере? Рекламата е застанала на кръстопът. Идващото десетилетие ѝ поставя ултиматума – да се промени или да отмре”.14

Явно е, че новите партии след 1989 г. трябва не само да декларират, че са „нови” и да обещаят „нов” живот, да заявят, че те самите са „нови”, но и да го покажат, и при това по твърде убедителен начин, защото вече българинът има възможност да избира. Езикът на символите и речникът трябва или да се променят, или да се създадат напълно нови.

 

3.4. ЖЕСТОВЕ-ЕМБЛЕМИ

 

През 1989-1990 г. БСП и СДС утвърдиха някои нови знаци, които станаха характерни за тях не само през този период, но и до днес. Така социалистите възприеха за своя идентификация жеста с вдигнат палец и свит юмрук, който според възприетото тълкуване бе знак на живота. „Седесарите” им отговориха със свит юмрук и палец, забит надолу – „смърт”, естествено за БСП.

Това са жестове от Древния Рим от времето на гладиаторските борби. Ширещото се разбиране за тях е: когато е повален един гладиатор и публиката посочи с палец надолу, това значи да бъде убит от победителя, а когато посочи с палец нагоре – да бъде пощаден. Това е една твърде често срещана заблуда. У древните автори може да се срещне оригиналното значение. Когато победителят е допрял острието на копието или меча до гърлото на сваления си противник и публиката вирне палец нагоре, това значи – „Да стане”, т.е. да бъде убит. Палец надолу, е точно обратното. Тя е решила, че макар и накрая победен, той се е бил храбро, животът му да бъде пощаден.

Жестът, превърнал се в емблема на СДС, е знакът „Виктория” („Победа”) – латинското „V” с показалеца и средния пръст, като другите пръсти са свити. Символ на победата, който отдавна е утвърден в западните страни. Много известна е една от „употребите” му, запазени са и документални кадри за нея, а и правомерността на „първооткривателството” още навремето предизвиква много спорове, които скоро отпадат под напора на историческите събития. На връщане от Мюнхенската конференция 1938 г. британският министър-председател Невил Чембърлейн слиза от стълбичката на самолета и вдига ръка с „Виктория”. Той смята, че разпокъсването на Чехословакия е спасение за западните демокрации. Разбира се, този знак е свързан и с личността на Уинстън Чърчил.

Този емблематичен жест се утвърждава в Източна Европа през 1989 г. като символ на опозицията. Приемането му в СДС, от една страна, е израз на така наречената от социолога Мирослав Попов „викториална психоза”, а от друга – на стремежа към демократичните страни в европейски и световен мащаб и чрез победата в изборите, която за привържениците на СДС изглежда несъмнена, към превръщането в член на тяхното семейство.

Символът на кампанията на СДС с две „ръце” показва „победа”. Това е едно сполучливо съчетание между най-популярните „сини” знаци.

Лъвът, който символизира могъщество и власт е посочил напълно логичния изход от борбата: победата.

 

3.5. ЛИЦА-СИМВОЛИ

 

Жак Сегела смята, че една от допирните точки на кампаниите, които е реализирал в Източна Европа, е, „че непременно трябва да бъде изобразен млад човек, ако искаш да говориш от името на всички. Образът на човек в по-напреднала възраст навежда на прекалено многозначителни асоциации. У нас хората могат да разтълкуват, че един мъж е събирателен образ на мъжете и жените като цяло. Но в източноевропейските страни съвсем не е така. Като изобразяваш един мъж, те го възприемат именно като този мъж. Само младежта обединява всички”.15

Подобно схващане за психологията на „хората на Изток” не изглежда особено задълбочено. Мисълта за „многозначителните асоциации”, които предизвиквали образите на възрастните има своето оправдание, ако се погледне високата средна възраст на партийните и държавните ръководители, които царуваха до смъртта си. Трагични, особено за една велика сила като СССР са примерите с последните години на Леонид Брежнев или Константин Черненко, който трябваше да бъде буквално „изнасян” на трибуната, за да говори. Още помня телевизионните кадри от онова време.

Явно е, че след тези натрупвания никоя политическа сила не би могла да успее, ако неин символ е „старец”. Колкото до това, че ние възприемаме образа на един възрастен човек като този мъж, т.е. не можем да схванем един възрастен мъж като обобщаващ образ, смятам, че е достатъчно да посоча Елена Поптодорова, тогавашен ръководител на изборното пресбюро на БСП и кандидат за депутат, която бе лицето на социалистическата партия или пък нейния говорител Филип Боков. Говорителят на една партия по определение е едно от нейните въплъщения, нейният „авангард” в политическия двубой и естествено с особено влияние върху формирането на мнението за или против нея. Е. Поптодорова и Ф. Боков не бяха „първа младост”. Нито пък говорителят на СДС и кандидат за депутат Георги Спасов. Но ние не ги възприемаме просто като Елена Поптодорова, Филип Боков или Георги Спасов, всеки със своята конкретна биография, а като лица на съответните политически сили. Поведението, миналото им, доколкото изобщо го знаехме, тълкувахме именно през тази призма – как представят двата „колоса”. Така се появиха и атаките срещу Ф. Боков – „най-добрият човек, когото познавам” на плакат, който изобразява „И-Ти” („Извънземното” от едноименния филм на Стивън Спилбърг), с намек, за външния му вид (митинг на СДС, 3 март 1990 г., София) или „припомнящи” произхода и кариерата му. Пак по същия път дойде и материалът на в. „Дума” в рубриката „Шеги на времето” срещу Г. Спасов, който без авторски коментар изрежда негови цитати, показващи „отношението” му към Партията, като се започне от молбата му за членство, мине се през публикации в пазарджишкия вестник „Септемврийско знаме” и беловския „Чапаевски зов”, на който е главен редактор, се стигне до молбата до Централната контролно-ревизионна комисия на БКП за възстановяване на членството му в партията два месеца преди 10 ноември 1989 г.16

В интервю на първа страница на „Дума”, едва ли случайно публикувано на 1 май, Елена Поптодорова дава представа не само за себе си като биография и принципи, но и за своята линия като ръководител на изборното пресбюро и за основите на кампанията на БСП и за практическите стъпки, които ще се предприемат. Това е една „тухличка” в основните митове на тази партия, впрочем усилено изграждан и от противника – „Средище на таланта и компетентността”. Макар че до момента не се е занимавала с партийна работа, Поптодорова смята да компенсира липсата на опит с опита в Америка и Италия, натрупан докато е била там на дипломатическа работа. Освен това нейните отговори „укрепват” и един друг мит, който и СДС извайва за себе си – „Олицетворение”.

На въпроса докога „ние ще бъдем меки”, при положение, че опозицията води негативна кампания, на дискредитация на политическия противник, тя отговаря: „Мисля, че това е въпрос на стил, който трябва да се следва. При тежкото минало, което има БСП, тя не може да бъде агресивна. Тя трябва да дава достоен, аргументиран отговор, но партията печели със своите силни пунктове – опит, разум, толерантност. Не би трябвало да връща реципрочно. Няма полза да се ритаме по кокалчетата (последното изречение е заглавие на интервю – б.а., Х.М.). Оръжията на партията са доброжелателност и извисяване. И това не е слабост, а обратното”.17 Това са думите на „лицето” – „човек с мек характер и желание за добро с все положителни прогнози”, както тя самата доверява по-нататък.

„Детето на демокрацията”, „момичето, което ни казва ВРЕМЕТО Е НАШЕ”.18 Това е лицето на СДС, Лияна Панделиева, водеща „Предизборното студио” на БТ на синята коалиция. В броя на в. „Демокрация” от 31 май 1990 г. под нейна снимка ни се съобщава, че тя е навършила 20 години. Изразяват се и съжаления, че демокрацията ни не е на толкова. Екипът на вестника ѝ пожелава да бъде здрава и с усмивка да събира „нашите привърженици”.

На следващия съвсем неслучаен ден 1 юни – Деня на детето, е публикувано интервю с „детето на демокрацията”. На съвсем неслучайно място във вестника – в центъра на първа страница. Заглавието му С УСМИВКА – ЗА ДЕМОКРАЦИЯ се „опира” в името на всекидневника. Под първата колона се опира мъничък материал, озаглавен „Син повей над Герлово”, разказващ за посещението на д-р Желев в Омуртаг и Герлово. Над всичко е главата на вестника – „Деца, времето е ваше!” с пожелание от редакцията към тях: „Дните ви да бъдат радостни”. В горния ляв ъгъл – снимка на широко усмихващи се лица, а в горния десен – символът на кампанията – Лъвчето, което се провиква: „СДС!”

Лияна Панделиева смята, че е лесно млад човек да води предизборно студио, защото „по-възрастният, каквото и име да е – вече е доказал какво може. А аз искам да стигна до истината преди опита”.19 На твърдението, че правела кариера с предизборното студио, тя отговаря, че „пари не получава, работи заради идеята, в която вярва – демократичното ни общество”. Такъв е моралът на „лицето” – такъв е моралът на силата, която представя.

Лицето на Лияна Панделиева е образ – знак, на привлекателността на промяната, на младостта и демокрацията, смята Маргарита Пешева.20 „Семантически (тя) беше определена като „приказен персонаж”. Тя беше „добрата фея”, чиято основна задача беше да прокара разделителната линия между доброто и злото, да подели политическите герои и техните действия на принципа на фотографския контраст, с поведението си да внуши оптимизъм и вяра в победата, увереност в щастливия завършек на изборите… Заклинанието „Времето е наше!” звучеше бодро и оптимистично. Филмите на СДС се нуждаеха от митологемата на звездата, защото в масовото съзнание тя стабилизираше техния романтичен ореол… Политическият образ на телевизионната звезда е поредното доказателство, че тя внася неповторимата мяра на своето собствено лице. В случая лицето на Панделиева беше романтичният символ на жадуваната промяна, който съответстваше на романтичния етап в развитието на демокрацията”.21

Всички съвременници на избори’90 помнят разлепените навсякъде плати с лика на звездата, която ни се усмихваше едва ли не от всяка стена. Вижда се, че за създаването на този символ на СДС са използвани най-различни средства – телевизия, печат, нагледни материали.

Образът на Л. Панделиева има и други измерения. Усмихнатата и нежна девойка е контрапункт на „Столетницата”, както и на „злобната съпруга” – БСП – от песента „Развод ми дай”. Нека си я припомним: тя „мъчи” лирическия герой. Той ѝ предлага да си вземе „панелите, трабанта”, но да му остави „времето”. А „лицето” бодро заявява: ВРЕМЕТО Е НАШЕ!

Освен вече споменатите, Маргарита Пешева посочва като основни символи във видеоклиповете на СДС от изборите за Велико народно събрание Метронома, Бягащите деца със знамето, Бденията със свещи и Големия митинг на Съюза. Тя тълкува метронома като визуален образ на ехо-фразата „Комунизмът си отива”, който регистрира изтичането на времето на тоталитаризма, а от тук и на БСП”.22 Своеобразен „метроном” съществуваше във в. „Демокрация”, който отброяваше колко дни остават до победата. Така се създаваше усещането, че преди да изтече това време ние няма да заживеем истински, ще тънем във фалш. Това беше една от основните линии на пропагандата на СДС – българи, ако искате да не бъдете роби, гласувайте за нас.

Децата са „постоянният символ на младостта и промяната”.23 Родените след победата на СДС ще бъдат волни и щастливи. Този символ е едно послание към семействата и бъдещите родители – да осигурят бъдещето на децата си или на още неродените си деца със синята бюлетина. На последните предизборни митинги и шествия през май са изкарани 13-14-годишни момичета, качени на автомобили. Една седмица преди изборите на анкета във в. „Демокрация” се задава въпрос: „Защо не се разрешава на 15-годишншите да гласуват?” В кампанията на СДС е включен видеоклип с две 4-годишни дечица, които носят голямо синьо знаме.

М. Пешева определя митинга като „знак на площадния, романтичен етап на демокрацията”.24 Бих допълнил, че в случая той е знак и на корените, на историята на СДС, чийто първи митинг е на 10 декември 1989 г., а последният предизборен – 7 юни 1990 г. Неговите привърженици имат спомени.

„Прочитът” на Пешева на бденията е „доказателство за приобщеността на СДС към християнските ценности”.25 На бдение пред храм-паметника „Св. Александър Невски” от януари 1990 г. отец Христофор Събев провъзгласява: „Да изгоним дяволите от това нечестиво място”. За мен те са и символ на търсенето на верния път към демокрацията през мрака на тоталитаризма. В този мрак пътят към истината не е самотен. Хората със свещи са много. Отначало поединично, по групи, те постепенно се намират и се солидаризират: митът на Обединителя в образния свят на СДС, който се изгражда и при БСП.

 

4. „ЖЪЛТАТА ПОДВОДНИЦА”
ИЛИ КАКВО ГОВОРЕХА ЛОЗУНГИТЕ

 

„Ние всички живеем в една жълта подводница”
„…Всеки от нас има, каквото му трябва”

„Бийтълс”

 

Като се отворят кингстоните на една подводница – тя потъва. Българската не само не потъна, но се издигна (инат!). Митингите от 17 и 18 ноември 1989 г. наистина бяха клапани. Какво изпуснаха те? Преди всичко – въздишка на облекчение. Въз основа на 205 лозунга (разбира се, това не бяха всичките) ще се опитам без претенции за изчерпателност и за последна дума (не дай Боже, та тя не би могла да бъде казана и след 50 години) да направя анализ на това кой стоеше зад лозунгите, какви искания издигнаха различните групи, може ли да се очертае една платформа, с която правителството не би могло да не се съобрази ако държи да запази и без това крехкото доверие на гражданите. Накрая един голям, може би най-големият и основен въпрос – като какъв се прояви българинът – култура, морал, съвест.

Открояваха ли се отделни групи в огромното мнозинство от хора пред Народното събрание и пред храм-паметника „Свети Александър Невски” Нарочно взимам присъстващите и на двата митинга, защото и на единия, и на другия българинът „правеше” една и съща история – своята. Трудно е да се отговори на този въпрос. Има общочовешки стойности, чието накърняване предизвиква протест у всеки честен човек, независимо от социалната, професионалната или друга категория, към която принадлежи. 11 лозунга искаха свобода, 10 – гласност, 9 – демокрация. Един от лозунгите от 18 ноември недвусмислено заявяваше: „За възраждане на духовните ценности на българина.”

Все пак „водеше” интелигенцията. Тук не говоря за организацията, която особено в съботния митинг безусловно ѝ принадлежеше, а за „присъствието”, което личеше в стила, находчивостта, в подробностите. Щé ми се да вярвам, че към нея не са принадлежали хора, искащи смърт и кървава разправа, а такива изобилстваха.

Открояваха се някои нейни „отряди”, както гласи „щампата”. Юристите излязоха с призивите „Съдебната палата е символ на законността, върнете ни я” и „Съдебната палата не е музей”. Свещениците правеха впечатление на само с организираността си като група, но и с цялото си „представяне”: със символиката – българско знаме с кръст за връх, плащеница с лозунг „Свещеникът – носител на народната съвест”, мисли от Библията с „биещата” в много посоки философска платформа. В 22 лозунга – на четвърто място след тези за социална справедливост; 22 – с искане за съд, и за причините за положението – 12, тя поставяше въпроси от „Вероучение в училищата” и „Радиото, телевизията и печатът – трибуна и за християнството” та до „Библия във всеки дом”.

Не мина естествено и без студентството. „Чисто” студентски въпроси, естествено, присъстваха. Но въз основа на лозунгите не можеше да се определи точният размер на участието на българските студенти, защото за щастие те започнаха да възвръщат статута си на една от най-активните части на нацията и съответно да поставят и да се опитват да решават нейните най-наболели проблеми. „Преустройството е и в наши ръце” – гласеше един от лозунгите, оставени в градинката на Софийския университет след митинга.

Интересна е полемиката, „разгърнала” се върху него. Той е подписан от НСД – Независимо студентско движение. Някой обаче е „разчел” тези инициали като „Национално социално движение” и е добавил в скоби „А. Ц.” – Александър Цанков. Друг, за да не остави никаква вероятност за съмнение „за какво става дума”, е изписал инициалите на националсоциалистическата работническа партия на Хитлер. Във в. „Работническо дело” от 21.10.1989 г. в уводната статия имаше оценката „екстремистки прояви” за митингите. Дали този, който стои зад статията определя и ОФ-митингът като „екстремистки”?! Лозунги, като този призовавали „за окачване на кожите им”, дори тази „полемика” – биха могли да дадат повод на някого, за когото митингите от 17 и 18 ноември са били „потъпкване на принципите”, да окачи етикета „екстремизъм” на цялата изява на чистота, честност и искреност. Преди изграждането на солидни гаранции за необратимост на процесите не трябва по никакъв начин на този „някой” да се дава подобна „сламка”.

Вижда се, че тези лозунги имат доста интересен живот: от „предродилния” етап в съзнанието на автора им, та до „раждането” и „сътворението”, докато станат една неразделна част от едно лице, два юмрука, образ и текст. След това, като свърши митинга, в по-оптимистичния вариант биваха оставяни на видни места, като градинки, площади и т.н. Но имаше и един много меко казано „неоптимистичен”, да не кажа направо варварски вариант, пак част от демокрацията. Някои „борци” мачкаха, късаха, слагаха кален отпечатък за подпис. Така някои от тези творения се оказваха зверски „обработени” в кофите или направо в локвите. Благодарение на съвестта и труда на българските музейни работници от НИМ лозунги и плакати бяха запазени в хранилището на музея.

„Независимите” не само организираха, но и дадоха кадър сред присъстващите: показателно е участието на „Екогласност” с три лозунга. От тях най-характерен е перифразата на Вазов: „И в няколко века, и не тайно и не полека, народът порасна на няколко века”. С всичките им заслуги, звучи доста грандомански… Известно ми е, че профсъюзът „Подкрепа” е бил приготвил 16 лозунга за съботния митинг, като „Учителският хляб горчи” и „Болен здрав носи”.

Многобройните ученици, висящи по дървета и балкони, крещящи без да щадят гласните си струни, в един от малкото си лозунги искаха гласност.

Имаше един социалдемократически, а такава партия още нямаше, но липсваше и земеделското представяне. Дано този, който искаше възстановяването на БЗНС „Никола Петков”, наистина да е бил издигнат от земеделец…

В осем лозунга изявяваха своите тежнения мюсюлманите. Самото им количество говореше, че изборът на позицията по този въпрос е един от най-острите проблеми, които стоят пред българското правителство.

Може да се отграничи и групата на активните борци и на репресираните, които помнят Горуня и ген. Анев и искат „съд за техните убийци”.

В само 3 от общо 205-е лозунга можеше да се открие пряко „антисоциалистическо” съдържание.

Вижда се, че екипажът на българската „жълта подводница” е много разнороден, но не всичките му членове си бяха сложили отличителни знаци. Между тях имаше много повече общи черти, отколкото различия. Главната сред тях беше стремежът към Знанието – за миналото и за бъдещето.

21 лозунга, искащи съд за виновниците, категорично посочваха Тодор Живков за главен, заедно с осемте насочени лично срещу него (общо 29 или над 1/7 от всички!). Някъде грубо, злобно, ще кажа и по-силна дума, зловещо, показваха назрялата необходимост от очистване на нашето общество. Не само от причинителите на кризата – най-лесно е да се коли и беси! Но също и вътрешно очистване на самите тези хора, които искат съд, смърт, кръв, за да няма „правешка държава”, „тошизъм”, „тодоритаризъм”. Не убийството и разрушението са пътищата, по които трябва да се върви, и затова за мен обнадеждаващ е лозунгът „Не отмъщение, а справедлив съд”, както и призивът към милосърдие на йеромонах Христофор Събев. „Автентичен” духовник с расо въвежда в гражданския език термини, които са били за вътрешноцърковно ползване в лозунгите на една доста динамична организация Християнски съюз „Спасение”. Изобщо темата за църквата заема важна роля в политическата борба. Чрез нощните бдения успешно се създава чувството, усещането за общност. Петър Младеносв влезе в храма на тържествената служба за Великден. В платформата на БСП църквата бе представена като омиротворяваш фактор.

Дванадесет (12) лозунга разкриваха причините за положението, в което е българската „версия” на социализма. „Тодор Живков е рожба на тоталитарната система”, „Не оставяйте днес да ви преустройват тези, които се устройваха вчера” (от вица „Най-мразим да ме преустройват устроени”). Многобройни бяха искания за контрол върху Народното събрание, правителството, БКП – подобни лозунги даваха да се разбере, че българският народ е „наясно” защо е „На Ръ Ба”.

Освен това той беше наясно и как да прескочи пропастта. Шестте лозунга с основна мисъл „Живковци се преустройват”, „Хора, бдете, да не стане ноември април” (алюзия за Априлския пленум – и тогава с гръм и трясък се преустроихме) и призивът „Не решавайте съдбата ни единогласно” (визираше се освен утвърдената практика и последната сесия на Народното събрание), по категоричен начин разкриваха волята на хората да има гаранции във всички посоки… „Хитър Петър” върху един от портретите на новия лидер – по такъв начин беше изразена версията за промяната, оценката и в крайна сметка доброжелателността за президента-председател, доверието „на кредит”, което новият държавен глава трябваше да оправдае чрез действия, а не на думи (иначе отдавна не бяха чували да говори литературно български език).

Докато записвах, едно момиче пред Народното събрание сподели до мен: „Виждали ли сте толкова много щастливи хора?” У мен нямаше чувство за щастие, нито на първия, нито на втория митинг. Беше ми и много тъжно, и много приятно. Викаха на воля и млади и стари. Аз записвах лозунги, афиши, възгласи, скандирания, материал богат. Лозунгите винаги са били най-достоверните исторически източници. Те пишеха българската история, нашата история. А историята на България не може без Левски, българинът не може да не се преклони пред Апостола, не може и без Вазов. Не можем да не се преклоним и пред „Къде си вярна ти любов народна…” Особено, когато режимът цели 45 години е погубвал „народната любов” и следващото ръководство трябва доста да направи, за да я спечели. И разбира се, не може без поука: „Всичко се купува, освен любовта на народа”.

Народното творчество беше носено в ръцете на хората. „Помни Девети, пази Десети!”, „Да успеем, а не да оцелеем”, „А сега накъде”, „От големците се боят и горите”, „Заменям бял трабант за черен мерцедес (и беше добавен телефонен номер)”, „Не правешка, а правова държава”, „Времето е в нас, а няма време…”, „Долу переструвките”, „Враг номер едно – егоизмът”, „Никога вече тодоритаризъм!”, „Тошизма падна!”, „Феодално имение или правова държава”, „С демократичните сърп и чук стигнахме до тук”, „Народу – народното”.

И наред с тях, сериозните, политически прозиращите същността на новата политика, такава каквато я искат и чувстват хората: „Искаме социална справедливост”, „Не опозиция, а плурализъм”, „Никога вече диктатура”, „Не решавайте съдбата ни единогласно”, „Свободата е в сърцето на човека”, „Нов свят – борба за човешка правда”, „Гласност – за всичко”, „Искаме свободна и демократична България”, „Промени сега, демокрация – днес, гласност – веднага”, „Не на партийната номенклатура”, „Искаме отговори, а не лозунги”, „Стига лозунги”.

Оформи се една група лозунги, изписани от ръцете на юристи – „Законодателната, съдебната и изпълнителната власт – независими”, „Да се реформира политическата система на България радикално”, „Съдебната палата е символ на законността – върнете ни я”, „Съдебната палата не е музей”, „Виновните – на съд”.

Без съмнение, не могат да се подминат лозунгите, от които струи като мощно течение скептицизмът, съмнението, разбира се – и надеждата и оптимизмът. Не могат да се отделят. „Гласност, кислород, салам”, „Дайте гласност на ученика”.

Не мога да пропусна тези, в които се искат смърт и възмездие. А те са много - 18% от записаните 168 лозунга. Много ни се е насъбрало. От действително преживяното, от мълвата, от слуховете, от манипулациите. Дали ще има съд – не знам, но вече има партийна и държавна комисия за обследване.

Твърде лесно се гледа на човешкия живот. Трябва ли да припомням, че преди 9 септември 1944 г. най-високата награда – 50 000 за предателство на партизанин е взета от жена, призвана да създава и да съхранява живот. Камбуровият род, към който принадлежа, дава две глави – политкомисар на Тузлушката чета и дъщеря му Анка – секретар на РМС. След Девети септември председател на Народния съд в Търговище е Камбуров – баща и дядо. След присъдите старецът ляга сред пепелището на старата къща, разговаря с мъртвите и след три дни умира. Смъртта не поправя смъртта. И това нечия ръка го бе написала още на първия опозиционен митинг: „Колко трудно е човек да се отгледа, а колко лесно след това на него се гледа.”

На митингите се роди нов фолклор. Например на 18.11.1989 г. жена в едната ръка държеше в. „Работническо дело” – вот на недоверие; а в другата - „Фашизмът” на Ж. Желев и „Лице” на Блага Димитрова. Пак там се размахваха „Лице” и „Фашизмът”.

Въз основа на лозунгите можеше да се очертае една истинска платформа на „низините”, с която правителството не може да не се съобрази, да не изпълни, ако държи на доверието, на поддръжката на хората.

- Свобода (11) – “Диша ми се, искам въздух, гладен съм, искам да живея”.

- Гласност (10), тук е и искането за реформа на средствата за масово осведомяване и това, за обективна информация, но гласност пълна, а не регулирана.

- Демокрация (10).

- Свободни избори (4), условие, за да се постигне всичко това, някои искат извънредни избори („…сега, веднага”).

- Социална справедливост (22), плюс шест срещу „червената буржоазия” и милионерите, плюс пет за „предаване на резиденциите”.

Тези 33 лозунга показват колко социално угнетени са се чувствали хората в едно общество, наричащо се социалистическо и деклариращо, че се основава на принципа „Всекиму според труда”.

- Реформа на партийната система (4). Тук спокойно могат да се добавят и тези, които разкриват причините за кризата.

- Разделение на властите (2).

- Ликвидиране на репресивния апарат (4). „Изхвърлете… червените барети, вътрешните войски, Държавна сигурност”.

- Преустройство (6) навсякъде и във всичко.

- Правова държава (2).

- Демонтаж на командно-административната система (1).

- Контрол над Народното събрание, правителството и другите органи над властта (3).

- Разследване на „дейността” на Тодор Живков и приближените му (21). Цифрата е достатъчно ярка, за да покаже неотложността на тази мярка.

- Защита на природата (3). Всъщност, спасяване на природата.

Без това не може. Кислородът свърши. Може би и търпението.

Много на място звучи лозунгът „Да станем граждани, а не трудещи се”. Да не допуснем да ни обезличават повече. „България не е сметище”. Ние не сме боклук. „Не чакаме свободата, ще си я вземем сами!”

Би трябвало тук да свърша. Ще си позволя още няколко думи по темата като какъв се прояви българинът на 17 и 18 ноември 1989 г. Преди всичко не може да се отрече усетът към момента. Може би прекалено много сме чакали. А може би сме изстискали всичко, което е било възможно от предишния режим. Много конгреси, пленуми, решения бяха наречени „исторически”. В действителност „исторически” бяха митингите. На тях отново започнахме да правим история. На тях „хванахме бика за рогата”. Дори самото разрешение за митинга от 18 ноември с всичкия пласт демагогия беше нещо непознато в нашата практика. „Ние си взехме сами свободата”, казва един от посочените лозунги.

Освен усет към момента и решителност за действие (пак се питам, дали не е закъсняла) чрез платформата на митингите, се прояви и прозорливост, и пресметливост, защото исканията са насочени надалеч, но се искат и гаранции, да не би да бъде предотвратено тяхното изпълнение. Злобата и жестокостта, които личаха в някои от лозунгите, показваха ниска политическа култура (ще припомня, че ораторите бяха прекъсвани с дюдюкания и отпращани), не особено висок морал (дело само на единици!!!). Естествено многобройните искания за социална справедливост заедно с тези за съд, заедно със стрелите срещу Тодор Живков показваха колко много се е трупало…

И тъй „жълтата подводница” имаше нов капитан. Сменени бяха и някои офицери, но след митингите никой не се чувстваше прост моряк. Едно малко дете държеше плакат: „Само Младенов. Долу Живков”. Разбира ли то? Не. Следователно неговите родители още от ранните му години възпитават един бъдещ демагог…

 

5. В СВЕТА НА ИДЕИТЕ:
ОТ МИШ-МАШ КЪМ ГЛАДНА ДИЕТА

 

Както производителите на стоки имат своите изложения в Париж и Осака, панаирът в Лайпциг и Пловдив, така производителите на идеи – безценна стока, си имат своите митинги на БКП, на СДС, „живи вериги”, около Народното събрание, или Правителствената болница. А лозунгите, издигнати на тях, са като своеобразни щандове, на които се поднасят идеи. От материалните възможности зависи само „оформлението”, но не и дълбочината на идеите, така че тук конкуренцията е при равни условия. Лозунгите са най-сигурният източник за това колко са последователите на дадена идея, защото една партийна платформа може да не се прочете, една реч - да не се чуе или хората, викащите в подкрепа на оратора, да викат защото и другите правят така, но зад лозунга стоят едно човешко лице и два стиснати юмрука.

От 10 ноември 1989 г. започва все по-остър сблъсък на платформи. БКП трябва да докаже, че наистина е нова сила не само с действията си при свалянето на Тодор Живков, но и да каже на избирателя онези нови думи, които да представят новата ѝ същност и да го убедят да гласува с нейната бюлетина. СДС сякаш е в по-лесна позиция, защото няма бремето на миналото и на вината на противника. Той има за задача да създаде платформа, която да обедини тъй разнородните негови съставки – далеч не лека задача, защото паролата демокрация не би могла да бъде достатъчна.

Българската комунистическа партия още от самото начало обявява, че е за социализъм. Още на 17 ноември 1989 г. е заявено, „Преустройство в името на социализма”; на 22 ноември – „Социалистическият избор е нашата истина”. По избрания път ще се върви „неотклонно” и това ще бъде „социализъм за всички” (върху портрет на Ленин, на който пише „ДА”) и без „кръшкачи”, „човешки” и „истински”. „Алтернативен, демократичен и хуманен” (13 декември 1989 г.).

Редом с гласността и демокрацията се поставя социализмът. Нашата страна ще бъде преди всичко социалистическа: БЪЛГАРИЯ – СОЦИАЛИСТИЧЕСКА, ДЕМОКРАТИЧНА, ПРАВОВА ДЪРЖАВА (13 декември 1989 г.); ГАРАНТ ЗА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО БЪДЕЩЕ ЩЕ БЪДЕ БКП (лозунг от същия ден).

Очевидно е, че промените в Източна Европа са се отразили върху схващането за социализма. В лозунгите той се свързва с мира, гласността, демокрацията, правовата държава, обновлението и преустройството (13 декември 1989 г. и 1 март 1990 г., стадион „В. Левски”, София). А има и „твърди”, които издигат лозунг за комунизъм: ВРЕМЕТО РАБОТИ ЗА МИРА И КОМУНИЗМА (1 март 1990 г.).

Левите политици твърдят, „че демократичният и хуманен социализъм… единствен гарантира на българския народ оптималното съединение между съвременния стопански напредък, социалната справедливост и пълното духовно развитие”,26 че „всички ще се съгласят, които сме тук, и тези, които поддържат другата страна на „Кръглата маса”, че споразуменията, които постигнахме на нея са един сложен елемент, основа на онова, които всички желаем – мирен, спокоен преход към едно ново демократично социалистическо общество” (Г. Пирински, 3 март 1990 г.). БКП – въплъщение на стремежите на всички българи: митът Олицетворение на България. Съмнявам се, че точно това беше единният „вот на нацията” – социализмът. Големият брой на гласовете за СДС, независимо от поражението, говори противното.

Очевидно преустройството най-вече в начина на мислене не се беше задълбочило особено. БСП въпреки смяната на името не бе престанала да мисли от името на другите и да им натрапва своите представи за добро и зло. Така от думите на Андрей Луканов и Георги Пирински може да се заключи, че опозицията желае социалистическо общество. Впрочем и тя не остана по-далеч от управляващите, като „разказваше” на българите миналото и им „разкриваше” единствената възможност да бъдат свободни.

Една политическа сила може да предлага своите виждания, да обещава, при това с мярка, но не да ги натрапва под страх от отлъчване от нацията, като заклеймява като враг на народа този, който не е съгласен.

Още от самото начало БКП заявява своите намерения да оглави и извърши преустройството във всички области на живота, като започне от вътрешнопартийното. През ноември 1989 г. из цялата страна са вдигнати лозунги в негова подкрепа. БКП – АВАНГАРД НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, ДА – НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ – НА МАФИЯТА (17 ноември 1989 г.). Свързва го със законността, единството, отговорността и дисциплината. Трябва да бъде извършено „отгоре на долу” (13 декември 1989 г., София), „сега, а не утре” и човекът трябва да бъде в „неговия център” (22 декември 1989 г., Бургас). То трябва да бъде „реално”, „ускорено” и „без празен ход” (митинг на Независимия клуб „Гражданска съвест”, който подкрепя обновителните процеси и същевременно се стреми да хуманизира обществото, 3 декември 1989 г., Видин).

„Преустройството е „историческо” (17 ноември 1989 г.), то е „нашият шанс” и затова е „отговорност за всички” (18 ноември 1989 г.). Интересно е, че последните лозунги са издигнати на митинг на опозицията. Кой ли ги е носил…?

БКП за пореден път обяснява на българите какво е най-добро за тях и слага клеймо върху противниците на този наш шанс:

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА!;

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА МАФИЯТА;

ДА НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, НЕ НА ЕКСТРЕМИЗМА!;

ДОЛУ ШЕПАТА ЕКСТРЕМИСТИ, ЧИИТО ВЪЗГЛЕДИ СА ЧУЖДИ НА ПРЕУСТРОЙСТВОТО И СОЦИАЛИЗМА

(13 декември 1989 г.)27

Щом не си с Партията, ти си против народа, „зад борда”. Щом си против това, което тя предлага, ти си „контрареволюционер”, „мафиот”, „екстремист”. Различните не могат да бъдат много: те са една шепа хора. Не се връзват квалификациите „контрареволюционер” и „екстремист” с издигнатия на 1 март 1990 г. на стадион „Васил Левски” лозунг: НЕ ОМРАЗА! ПРЕУСТРОЙСТВО, СЪЗИДАНИЕ. Във връзка с преустройството се създава митът Предводител в митологията на БКП. На митинга на 13 декември 1989 г. в София, отказвайки се от ръководната роля, комунистите заявяват в издигнатите лозунги: БКП ЗАПОЧНА ПРЕУСТРОЙСТВОТО, БКП ЩЕ ГО ЗАВЪРШИ; ПРЕУСТРОЙСТВО НАЧЕЛО С БКП, защото БЕЗ БКП НЯМА ПРЕУСТРОЙСТВО.28 Те са в първите му редици и дават своята пълна подкрепа на решенията на пленума за ускоряване на преустройството.

В лозунгите се открояват и силите, които ще го извършват: РАБОТНИЦИ+ИНТЕЛИГЕНЦИЯ=ПРЕУСТРОЙСТВО29 (пак пролетариатът е на първо място!). ИНСТИТУТЪТ ПО МЕСОПРОМИШЛЕНОСТ С РАБОТА И ПО УБЕЖДЕНИЕ Е ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО30 (13 декември 1989 г.). Още на митинга на ОФ от 17 ноември е издигнат лозунгът БКП И БЗНС – ЕДИННИ В ПРЕУСТРОЙСТВОТО.

В неговата „служба” трябва да бъдат Радиото и Телевизията. Като че ли си нямат друга работа! Боядисването на екрана или на микрофона в нечий партиен цвят винаги е било вредно за нацията като цяло. За съжаление нашите „национални” медии и до момента не биха могли да бъдат наричани така, освен в кавички. Който иска да вижда света в партийния си цвят, да си купи партийния орган.

БКП не е просто предводител, тя е единственият възможен Предводител, Спасител и Обединител на нацията. При излагането на платформата още от самото начало може да се наблюдава зараждането и развитието на един „грозд” от митове, обединени около този на Предводителя – Спасител, Гарант, Обединител и Олицетворение на България.

На 1 март 1990 г. на националния стадион е издигнат лозунгът: ПРОМЯНАТА ЗАПОЧНАХМЕ НИЕ. Той бързо се разпространява из цялата страна. Може да се види два дни по-късно пред БНБ на митинга за „новото име” или в Търговище на 25 април. Промяната ще бъде „радикална” и „за всички”, както е според предизборната платформа на БСП. Тя се свързва с „благоденствие” и „сигурност” (Айтос, 25 април 1990 г.). Социалистическата партия е не просто за обновление, тя ще бъде негов „гарант”, както впрочем е „гарант за демокрация” (1 март 1990 г.) в общонационален мащаб.

Председателят на ВС на БСП Александър Лилов обявява на 3 март 1990 г.: „Думата промяна – това е политическата програма на БСП”. Много важно „напомняне” е, че този път ще бъде ПРОМЯНА, А НЕ ПРЕМЯНА (Варна, 22 ноември 1990 г., митинг, организиран от Комитета на обществените и политическите сили към ОФ).

От първия митинг на опозицията на 18 ноември 1989 г. предупредително се „обажда” лозунгът: НЕ СЕ ОСТАВЯЙТЕ ДА ВИ ПРЕУСТРОЙВАТ ТЕЗИ, КОИТО СЕ УСТРОЙВАХА ВЧЕРА. Явно е, че съзнанието на българина се е „разчупило” и той не се страхува да се изкаже открито, дори в лицето на тези, които му предлагат „единствения шанс”.

На Общоградското събрание, свикано по инициатива на БКП на 1 март на националния стадион именно във връзка с промяната, може да се види за първи път и мотото на кампанията: С ПРОМЯНА – СПОЛУКА ЗА БЪЛГАРИЯ! Така Комунистическата партия е категорично е представена като Олицетворение на България и като единствен шанс за нацията ни:

Същото събрание е подписало АПЕЛ за мирен преход към демокрация. В него се казва:

„…На 10 ноември България пое пътя на обновлението и на демокрацията.

Страната ни се нуждае от стабилност и спокойствие, от национално съгласие и помирение, от граждански мир.

Ние сме за: демократично социалистическо общество; мирен преход към обществото на свободата, на равенството и справедливостта; политически разум и конструктивен диалог с всички политически сили; справедливи условия на живот и равни права с всички граждани.

………………………………………………………………………

В името на общите национални интереси и на демокрацията да кажем: не – на омразата, не – на насилието, не - на конфронтацията.

………………………………………………………………………

Времето е съдбоносно. Да бъдем достойни за него.

Шансът е исторически”.

Тук е изложено политическото кредо на Комунистическата партия, личи самочувствието ѝ, че разбира какво е нужно на българина и съзнанието ѝ на сила, която знае какво иска цялата нация. Този апел, както и призивът за подкрепа на целите на Общоградското събрание представляват идейната основа на митологията ѝ.

Диалог на политическите и обществените сили!

Единство на силите на преустройството!

Мирен преход към демокрация!

Обновление на БКП!

Към национално съгласие и помирение!

Равенство и справедливост, защита на правата на човека!

Ангажирано участие на всички за стабилност на родината!

Ценностите и интересите на българския народ – над всичко!

Извеждане на страната от кризата!

Ясни цели: политическа, икономическа и правова реформа!

Призивът е подписан от Председателството на Висшия партиен съвет на БКП и от нейни общински съвети в София. Който го подкрепя, е очакван на 1 март на общоградското събрание на националния стадион.31

В акростих може да се прочете демокрация. Ето за какво преди всичко е тази партия. Преходът към нея трябва да е мирен. На вече споменато събрание са издигнати 9 лозунга за това. На 1 май 1990 г. из улиците на София преминава шествие, организирано от социалистите по случай международния празник на труда и един от неговите лозунги е: БСП Е ЗА МИРЕН ПРЕХОД КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ. Лявата партия се противопоставя на екстремизма, анархията и конфронтацията, тя отрича антисоциализма, защото той не е „платформа за демокрация”. Така се потвърждава за пореден път нейната максима: „който не е с нас, е против народа”.

„Искам демокрация с демократични средства”, заявява неин привърженик на 1 март. БСП е за „историческа и пълна”, за „истинска и пълна”, за „истински пълна” демокрация. Тя ще бъде за „честния трудов човек. Не за демагога, крадеца”.32

Социалистическата партия е не само гарант за преустройството, но и гарант за демокрацията. БЕЗ БКП НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ, предупреждава един от лозунгите на 1 март. Как да се разбират думите на шлосера Росен Биков, казани на същия този стадион пред същия този лозунг: „…Нас, комунистите, ни обвиняват, че се мислим за единствени представители на народа. И затова ние се обръщаме към безпартийните и към българската младеж да осигурим мирен преход към демокрация”.33 Не са ли справедливи тези обвинения, дори само след един повърхностен поглед върху лозунгите на БКП. Веднага може да се зададе въпросът: А безпартийните и младежта няма ли да бъдат само някакъв придатък, на „служба”, както Телевизията и Радиото?

Комунистите са за съвременен демократичен ред, за ефективно държавно устройство, но демократичният модел трябва да бъде чисто български, както заявява на Националната кръгла маса тогавашният министър-председател Андрей Луканов. Наред с това той декларира готовността на неговата партия да участва в прехода от тоталитаризъм към демокрация.34 Изобщо темата за модела на прехода, за модела, към който трябва да се стремим, се дискутира и днес – дали през Вашингтон, през Босфора или пък някой европейски град…, или все пак през София.

Още от самото начало БКП обявява, че е за гласност. Тя ще бъде „за всичко и за всички”, „единствен цензор”. „Гласността в Партията” е обвързана с „Демокрацията в Републиката”. И „Никога вече разминаване между думи и дела”. Всъщност това искане е възприето направо от съветската „перестройка”. То върви „в комплект” с демокрацията и преустройството. Например лозунгът ПРОМЯНА, А НЕ ПРЕМЯНА много напомня съветския ПЕРЕСТРОЙКА НЕ ПЕРЕКРОЙКА (ПРЕУСТРОЙСТВОТО НЕ Е ПРЕКРОЯВАНЕ).

Още на 17 ноември 1989 се иска МАНДАТНА СИСТЕМА НА ВСИЧКИ РАВНИЩА. МАНДАТНОСТТА трябва да бъде безкомпромисна (13 декември 1989 г.). На хората отдавна им е омръзнало „замръзването” на партийните и държавните ръководители на един и същи пост. Не случайно на същия митинг може да се види: „ДИКТАТУРА – НЕ, ИЗБОРНОСТ – ДА.35

БКП се самоопределя като „партия на социалното спокойствие”36, която гарантира „Права и сигурност за всеки”, както гласи насловът на предизборната ѝ платформа. На митинг в Айтос на 25 април 1990 г. е издигнат лозунг: РАВНИ ПРАВА, СИГУРНОСТ ЗА ВСЕКИ БЕЗ РАЗЛИКА НА ЕТНИЧЕСКА И ВЕРСКА ПРИНАДЛЕЖНОСТ37, а на 15 май в Луковит – РАВЕНСТВО И СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ.38

Не могат да се очакват различни искания от искания от партия, която се самоопределя като лява и социалистическа. Нейна листовка в навечерието на изборите направо заявява: „Ние сме за социална защита”. Във в. „Диалог” к.м.н. Соня Петкова от Столичния институт за изследвания и политическа култура пише: „БСП предлага жизненоважни социални защити на основните човешки права – труд, модерно образование и безплатно лечение”.39 На всички тези постановки опозицията се противопоставя, че нито образованието, нито лечението са безплатни, отхвърля дотогавашната образователна система, разкрива скритата безработица. Все пак едно от обясненията за изборната победа на социалистите, при това с такъв резултат, е точно в техните обещания, че ще запазят на хората това, което им е било осигурено от предишния режим.

На митинга ОФ във Варна на 22 ноември 1989 г. е издигнато искането: ДОХОДИТЕ НА ВИСШИЯ ЕШЕЛОН – НАРОДНО ДОСТОЯНИЕ. СПРАВЕДЛИВОСТ, СТИГА ПРИВИЛЕГИИ, обявяват комунистите на 13 декември 1989 г. в София. Те искат ПРЕУСТРОЙСТВО БЕЗ О… ВЦИ. Последната част може да се разбира както като „живковци”, така и само като „овци”, т.е. преустройството трябва да се прави без живковците и живковистите, и без хората без свое мнение, без тези, които вървят по чужда свирка – без „овце”. Така се допълва картината не само за, но и против кого и какво е разглежданата политическа сила.

Диалогът трябва да е „конструктивен”, „културен”, „открит и искрен”. Веднага трябва да се пристъпи към ДИАЛОГ ОТ МОНОЛОГ (1 март 1990 г., София). На 13 декември 1989 г. пред БНБ един от лозунгите внушава истинско успокоение с думите: ПАРТИЯТА ЗАЧИТА ВОЛЯТА НА НАРОДА И МНЕНИЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СИ ОПОНЕНТИ.40

Още от 17 ноември 1989 г. се издигат лозунгите за плурализъм. Може обаче да се срещне абсурдният призив към „неформалите” да гласуват за комунистите и още по-абсурдните обвинения против подстрекателите срещу социализма.

Националното единство и националното помирение са сред центровете в лозунгите и възгласите от митингите и на двете сили. Всяка от тях се представя на водача, който ще доведе до постигането на тези цели. СПЛОТЕНИ ОКОЛО БКП; ЕДИНСТВО С БКП НАПРЕД; ЕДИНЕН НАРОД – СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ. Комунистите се призовават да сплотят народа с делата си. Националното единство се свързва с общественото спокойствие, компетентността и труда. Така ще се преодолее кризата.

ДЕМОКРАЦИЯ ЧРЕЗ НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ, се казва в един лозунг на митинга от 26 май 1990 г. в София. БСП е определена като „Партия на националното единство” в заглавие на първа страница на нейния партиен орган. Последният предизборен митинг на 7 юни в статия на следващия ден във в. „Дума” се определя така: „Внушителен митинг на БСП призовава за национално единство”.

На хепънинг, организиран от общинския съвет на социалистическата партия в Габрово на 19 май 1990 г. на пл. „Първи май” е издигнат лозунг: НИЕ СМЕ ЗА НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ И СЪГЛАСИЕ.

Вижда се как се обогатява съдържанието на мита Предводител и на Олицетворение на България. НАРОДЪТ Е С БКП, напомня един от лозунгите на 13 декември.

Митът Предводител влиза в противоречие с призива на БСП БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКИ И НАД ВСИЧКО, разпространен с малки изключения в цялата страна и превърнал се в мото на в. „Дума” до изборите.

Много важно място в иконографията на БКП заема образът на Петър Младенов. Неговият избор е приет радушно, с надежда, че преустройството е поверено на опитен политик с модерни виждания и международен опит. Той е противопоставен на Тодор Живков и на „червената буржоазия”, предупреден е още на първия опозиционен митинг да се пази „от приятели и лицемери”, окуражен е да не се страхува, защото „металурзите” са с него (13 декември). В един от лозунгите от 18 ноември, в който се изразява подкрепа, същевременно се показва и нещо ново – постепенното освобождаване от страха: ДРУГАРЮ МЛАДЕНОВ, С ДУМИТЕ СМЕ „ЗА”, А СЕГА – ДЕЛАТА. Наистина на българина, особено на комуниста, му е омръзнало да слуша големи приказки от своите ръководители, включително: „Дела, дела и пак дела”. Не е случаен и лозунгът от същия ден: ДР. МЛАДЕНОВ, БЪДЕТЕ С НАС, ЗА ДА БЪДЕМ С ВАС. За да дадем, ние трябва да получим – това е типично за нашенската логика, в случая е приложена и към председателя на Държавния съвет. „Дай, за да ти дам”, гласи една латинска поговорка.

С весело чувство за хумор му е заявена подкрепа: ХИТЪР ПЕТЪР (плакат със снимка от вестник). Едно дете е вдигнало лозунг: ЧИЧО МЛАДЕНОВ, И АЗ ОЧАКВАМ ДОБРО.41 (18 ноември 1989 г.). На опозиционния митинг в София от тази дата, във Варна и Бургас на 20 ноември, в Пловдив на следващия ден на „Другаря Младенов” е изразена поддръжка. Интересно е, че дори на първия митинг на СДС в столицата може да се срещне лозунгът: МЛАДЕНОВ, ДРУСАЙ СИЛНО, ИМА ОЩЕ ГНИЛИ КРУШИ.

Ще завърша платформата на БСП с образа от вестник „ДУМА”, с който той държи да остане в съзнанието на читателите в своя първи брой:

Дума ще е глас на времето, на новото, на демокрацията и хуманизма.

Дума ще ратува за общественото добро и за социалната справедливост.

Дума ще спори, ще критикува, ще търси истината.

Дума ще има една любов – България, и една вяра – прогреса.

Дума ще е вестник за всички и на всички.

Вестник „Дума” – вашият вестник!

„Дума” – съвременна трибуна на словото, разкрепостена от спомените на миналото.42

Интересно е, че никъде не се споменава, че вестникът е глас на социализма. Подчертава се стремежът му да излезе от тяснопартийната рамка и отърсването му от „спомените от миналото”. Трябва да се признае, че тази разчупена платформа го превърна в един от вестниците с най-висок тираж и в един от основните лостове за изборната победа на БСП през юни 1990 г.

Самият избор на името му – Ботевата „Дума” – вече е платформа както на самия вестник, така и на партията, чийто орган е.

И двете политически сили се обявяват против диктатурата във всякакви форми, против член 1-ви от конституцията и против сваления диктатор, неговото семейство и обкръжение, както и против „живковистите”. Съвпадение може да се открие и в позицията им срещу номенклатурата и номенклатурния подход, големите средства за администрация, корупцията, ниския морал.

БКП е против платените партийни секретари. Що се отнася до обществения живот, отново могат да се открият много близки точки и в двете платформи. И „червени”, и „сини” са против конфронтацията и екстремизма, насилието и анархията, против беззаконието и безнаказаността.

Естествено комунистите, станали по-късно социалисти, са против антикомунизма и антисоциализма. Те се обявяват против тоталното отхвърляне на миналото, като имат против политическите си противници, сякаш миналото на България се състои от последните 45 години. Противопоставят се на пълното отричане на постигнатото през този период, което е напълно правилно. Когато СДС говори например какво е било построено тогава, набляга, че го е направил българският народ, едва ли не „въпреки” Комунистическата партия. Но кой е взел решението сякаш остава вън от полезрението.

И двете сили се противопоставят на разединението на верска, етническа и политическа основа. Разединението се отъждествява от БКП и с антикомунизма: НЕ НА РАЗЕДИНЕНИЕТО И НА АНТИКОМУНИЗМА. НЕ НА БЕЗЗАКОННОСТТА (1 март 1990 г., София, стадион „В. Левски”). На същото общоградско събрание е заявена позиция против всеки монополизъм, която съвпада с платформата на СДС: НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ И ЗАКОНИТЕ ПРОТИВ ВСЕКИ МОНОПОЛИЗЪМ.

Разбира се, тези общи позиции в рамките на отделните платформи имат различно развитие, обяснения и тълкувания за причините на тези явления в обществото и за начините на тяхното отстраняване.

СДС – ГЕНЕРАТОР НА ИДЕИ (14 януари 1990 г., София, пл. „Ал. Невски”). Това е един от образите, които трябва да останат в съзнанието на бъдещите избиратели в противовес на този за изчерпаната и провалена идеология на БКП. Под това мото се разпространява неговата платформа. Дори се внушава мисълта, че е единствен източник на идеи, които могат да дадат спасение на нацията.

Вече бе посочен стремежът на СДС да се представи за „средище на таланта и компетентността”. В материала за предизборния галаконцерт на стадион „Академик” на 1 май 1990 г. Теодора Калайджиева пише: „Най-добрите, най-талантливите, най-известните естрадни изпълнители са привърженици на СДС.

Песента е настроение, песента е радост, песента е емоции, но песента е и гражданска позиция. За кого се пее, как в тези напрегнати дни по пътя към демокрацията също е изява на нравствен, политически и идеен мироглед. А за СДС пяха най-добрите”.43

В същия дух е и материалът на Александър Динеков от неслучайната дата в българската култура и за всеки българин: „Лили Иванова: Да прогледнем за истината!” Именно това е пожеланието на талантливата естрадна певица и трио „Бутик”: „Да прогледнем за истината, да бъдем щастливи на най-светлия български празник 24 май”. Александър Кипров пък казва: „Нека не забравяме, че след 24 май идва 10 юни – денят на голямото изпитание! Нека 10 юни се превърне в СеДеСети юни”.44

Как да не си зададе човек въпроса: „Не бяха ли истина думите на Дамян Дамянов и Надежда Захариева, които пееше Лили Иванова?” И може ли да се слага до 24 май един ден на избори, който минава и заминава, пък дори и за Велико народно събрание, което ще създаде нова конституция? 10 юни закри един етап от прехода и откри друг. Изговореното през това време ще „напълни” не една библиотека. Нито бе изпълнено, нито скоро предстои да се изпълни. А какво е 24 май, няма нужда да обяснявам – не знае само този, който не е българин.

И двете политически сили организираха серии прояви, в които се канеха дейци на културата, изкуството и науката, подкрепящи техните идеи, като по този начин искаха да покажат какви величини са дали своя вот в тяхна полза. Една от най-значимите акции на културния фронт, осъществена от СДС, е организираният от КРЪГ’39 и Независимия профсъюз “Слово” благотворителен поетичен спектакъл „синьо писмо”. От 28 май 1990 г. се продаваха благотворителни марки за събиране на средства в подкрепа на предизборната кампания на Съюза. Мотото му е ТАЛАНТЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА ВРЕМЕТО. А ВРЕМЕТО Е НАШЕ.45 На 6 юни зала „Универсиада” е препълнена от любители на поезията в това „поетично време”. „Синята вечер се състоя и синя поезия летеше. И я приветства и откри Радой Ралин”.46 Присъстваха Петър Манолов, Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа”, Роланд Бодуен, поетесата от Калифорния Жени Василева. Само четири дни остават до свободата, която така и не идва, според тогавашните представи на синята коалиция.

Друг поетичен „стълб” на мита Средище на таланта и компентеността е единственият тогава алманах за експериментална поезия „МОСТ”. През април 1990 г. излиза брой 1 от втората му годишнина, с който той се „прощава с полулегалното си съществуване, на което го беше обрекъл тоталитарният режим”. Ето какво е „МОСТ”:

МОСТ означава Многогласие на творческото присъствие.

МОСТ означава Отричане на конвенционалното в поезията.

МОСТ означава Свободно експериментиране със словото.

МОСТ означава Търсене на пътища към поетическото бъдеще.

Алманахът ще бъде като издание на „Екогласност” с 2000 тираж, редактиран отново от Едвин Сугарев. В току-що излезлия брой читателят ще срещне имената на Блага Димитрова, Валери Петров, Георги Рупчев, Румен Леонидов, Кирил Мерджански и др. Ще се продава на ключови за книголюбителите места в столицата, като СБП и книжарницата на издателство „Български писател”, пред НБКМ, на пл. „Славейков” и в градинката пред „Кристал”.47

Не са „пропуснати” и хората на научно-техническата мисъл и практика. СДС се обръща с покана към стопанските ръководители и специалисти да обсъдят икономическата му платформа и да определят мястото си в бъдеща демократична България на 9 май в зала „Универсиада”.48

Талантите в спорта също не са забравени. Известно е, че всяка политическа сила, всяко държавно ръководство иска да ги има на своя страна. За СДС особено е привлекателен синият отбор. Не само защото цветът на екипите на „Левски” съвпада с неговия, но преди всичко, защото около футболния отбор се е създал ореолът „И преди и сега „Левски” значи свобода”. Естествено и защото Апостолът на Свободата е патрон на клуба. Неслучайно на 19 февруари 1990 г., вечерта, Софийската опера става домакин на невключено в репертоарния план на сезона събитие. На тържествена вечер се събират стотици привърженици на този столичен „гранд” и учредяват Клуб на приятелите на футбола при ФК „Левски”. Водещият, артистът Георги Джубрилов, още с първите си думи слага политически печат на проявата: „Историята изхвърли на бунището си тези, които казваха, че не всеки българин е „левскар”, но всеки „левскар” е „фашист”. Привържениците на този клуб бяха наричани „реакционери” и „врагове”, името на любимия им клуб бе примесвано и променяно, но те никога не му изневериха.49 Е, да не забравяме, че „Левски” бе отбор на МВР… Политизацията на спорта е отблъскваща във всичките и форми, независимо от партийната окраска, независимо от страната и независимо от строя. А през 1989-1990 г. тя достигна до ужасяваща острота. Самият аз съм от „Левски”, но не мога да приема, че хора от „моя” отбор крещят срещу футболисти и привърженици на ЦСКА: „Има ли тук комунисти за убиване” и „БКП и ЦСКА са кочината на света”, само заради червените им фланелки и шалчета.

На споменатата тържествена вечер са аплодирани кумири от по-близкото и по-далечното минало, отдадена е почит с едноминутно мълчание на Васил Левски и на покойниците, свързали съдбата си със синия тим. Димитър Коруджиев прочита сърцато есе, предизвикало истински възторг. Вечерта завършва с концерт на трио „Българка”, дует „Ритон”, Видин Даскалов и др. Очевидно е усилието на СДС да покаже колко много таланти от най-различни области на живота вече са „пуснали” своята бюлетина за каузата на демокрацията.

Ще завърша представянето на този основен образ в митологията на Съюза с финала на интервюто на д-р Петър Дертлиев, председател на БСДП, във в. „Демокрация” в поредицата, представяща кандидатите за народни представители „Обща демократична платформа” от 3 май 1990 г. Журналистът Георги Лазаров се обръща към кандидата за депутат: „Пожелайте му (на българина) нещо”. Докторът отвръща: „Да избере не най-желаещите, а най-компетентните. Защото има желаещи, но малко са тези, които искат да му служат. Затова нека да избере тези, които искат да му служат”.

Ще добавя накрая и девиза на кандидата за депутат от 13-ти едномандатен район д-р Светослав Василев Терзиев – СТИГА ДОМОРАСЛИ КРИТЕРИИ. СДС е за истински професионализъм на световно равнище.

Един цялостен поглед върху предизборната кампания на синята коалиция открива нейния стремеж да се представи в очите на българина като антитоталитарна сила, започнала борбата далеч преди 10 ноември 1989 г. в лицето на репресираните и дисидентите, които по-късно се вливат в нея. Претенцията за уникалност се открива и при „червени”, и при „сини”. В една или друга степен тя е присъща на всяка партия или организация, на всяка личност, стремяща се към властта и към паметта на историята. Особено в едно „Време разделно”, каквото е изследваното, когато старото се клати, а обликът на новото не е очертан, или ако има нещо конкретно, то не е родено на наша земя и не бива да се възпроизвежда „едно към едно”. Това е времето на новите формации – на „преродената” БСП и на новородения СДС, това е времето на спасителите, които размахват уникален спасителен пояс в лицето на своите представи за бъдещето… с тях начело.

В този дух СДС обявява промените, извършени от БКП за козметични, целящи да хвърлят прах в очите на нацията и да се запази безразделно комунистическата власт. Естествено, отхвърля се и всякаква мисъл и дори минимална възможност за обновяването на политическия противник, като смяната на името се схваща просто като смяна на старата с новата шапка. Според кандидата за народен представител Крум Неврокопски една победа на СДС ще означава край на привилегиите и незаконните домогвания, край на властта на номенклатурата и на стопанската разруха, край на безобразията и господството, край на всякаква диктатура и тирания, откъдето и да е тя (митинг на СДС от 25 февруари 1990 г., София, пл. „Девети септември”). Сините са против насилието във всичките му форми, включително и срещу упражняването му срещу политическия противник. Те са против грубата несправедливост и арогантността, против озлоблението и етническата дискриминация, против екоцида, „естествено” свързани с БКП. Кандидатът за депутат на 111-ти русенски едномандатен район има свой девиз: „Няма да допуснем сълзи”.

На 27 май 1990 г. СДС излиза с декларация „За ненасилие и мирен преход към демократично общество”. Същия ден в Търговище д-р Дертлиев казва: „А хората (на тази древна земя) винаги са жадували за тях (за истинска свобода и демокрация). Затова днес на знамето на СДС няма думата „Кръв” и думата „Смърт”! Нашето знаме е „Живот”! и още „свобода, обич и човещина!”50

Така се създава един основен образ в митологията на СДС – Освободител. Оръжието на неговата борба е „словото и само словото”, както твърди кандидатът за народен представител в София-град, община „Червена звезда” и председател на Независимото дружество за правата на човека Румен Воденичаров. Съдбата на д-р Дертлиев и Румен Воденичаров показва как словото, използвано по „подходящ” начин, може да поразява по-силно от куршум. Така то съвсем не бива да се изключва от арсенала на насилието. Манипулацията със словото, на която са майстори и двете политически сили, е твърде фино насилие.

СДС твърдо отрича силовите методи на предизборната борба. В материал на Дончо Папазов, публикуван 34 дни преди свободата, пише: „При нас постъпват сведения за безчинства. Хората питат: „Няма ли власт, която да ги спре?” Няма. На комунистическата власт остават само 34 дни. Ще изтърпим тези броени дни. Хора, бдете! Събирайте най-точни сведения за заплахи и вандализъм! Записвайте случилото се, събирайте свидетели! Документирайте! Виновните злосторници ще бъдат предадени на прокурора. Освен презрението ни на свободни хора в свободна държава, те ще си получат заслуженото според закона. Избягвайте противопоставянето. СДС е за мирна борба. В нас е силата! Отсега насетне в България ще има опозиция. Трябва да я възпитаваме, да я учим на търпимост и политическа култура”.51 Изтъкнатият мореплавател едва ли си е представял, че опозицията, която споменава, ще е не друг, а самият СДС.

Една случка на митинга на БСП на 1 май, само седмица преди цитираната публикация в „Демокрация”, опровергава образа на мирна сила, воюваща със словото като единствено оръжие и готова да изтърпи всички издевателства от страна на политическия противник заради реда и спокойствието. „Убийци”, „провокатори”, „смърт”, „Белене за вас”, „идиотка”, „мръсница” – крещят нападатели от синя агитка, плюят в лицето и разкъсват дрехите на Пламена Александрова от София, защото носи знаме на БСП и нейна значка.52 Тя едва ли ще ги запомни като миротворци-мъченици.

Има специална инструкция на председателя на Централния избирателен клуб при СДС Петко Симеонов, бивш член на БСП до 1990 г., пред активисти на клубовете за гласност и демокрация за водене на предизборната борба, произнесена на 9 април в зала „Универсиада”.

- Дами и господа, веднага след великденските празници по софийските улици и площади трябва да бушуват митинги,бдения и демонстрации, да извеждаме (СДС) по 300 000, по 400 000, по 500 000 и 600 000 души…

- Трябва буквално да залеем София и цялата страна с листовки като тази, която на мене много ми харесва: „Майор Газдов ще гласува за БСП. А вие?” Всяка нощ трябва да се пълнят с листовки (различни) пощенските кутии на гражданите.

- След 24,00 часа разтваряйте телефонния указател и почвайте да въртите. Обяснявайте политиката и целите на СДС. А с комунистите не се церемонете – те са убийци, мошеници и демагози, не им давайте мира…

- Пишете писма. На познати и непознати. На номенклатурчиците – остри и разобличителни. Не им давайте да се съвземат, докато са умърлушени. А на обикновените хора обяснявайте – или свобода, или комунизъм ги чака след изборите.

- Ходете по гости и канете гости всяка вечер. Но не помежду си, а при хора неориентирани или които се плашат от комунистите. Доказвайте им, че свободата и демокрацията са несъвместими с комунизма.

- Пазете се от провокациите на комунистите, не им вярвайте в нищо, те са убийци и лъжци, те са циници, казвам ви го от опит – аз до тази Нова година бях член на тази престъпна партия.

- Дами и господа, внушавайте наляво и надясно, на всеки и на всички, че баба Ванга е обещала на нашия представител в Петрич победа на СДС. Той е тук, нека да стане и да ви каже…

- Френският специалист по изборните кампании господин Жак Сегела ни научи през оная седмица на много неща. Той не ни препоръчва свита длан с палец надолу, а да кръстосваме и да размахваме ръце, което да изразява стоп, с бойния победен вик: „45 години стигат. Времето е наше”.53

Наистина свободата и демокрацията са несъвместими с комунизма, не и с този строй, при който живяхме. Но те също така са несъвместими и с насилието, а цитираният текст не е нищо повече от инструкция по упражняване на масово насилие над политическия противник, схванат като „народен враг” в съгласие с най-зловещите времена и форми на тъй стръвно отричания сталинов режим. Няма да помогне нито съветът на Жак Сегела да не се използва жестът, пожелаващ смърт, както не помага и закъснялото му несъгласие с „картата с черепите”. Тя твърде добре се вписва в представите на водачите на СДС, според които трябва да се провежда „стратегията на отрицанието” в политическата борба.

Не мога да пропусна, че има опити за омекотяване на тази стратегия. Пламен Енчев в свой репортаж за син митинг от 19 март 1990 г., организиран от община „Искър”, пише: „Множеството бе приканено, когато вика: „Долу БКП!”, да не сочи с палец надолу. Това спокойно можело да се прави и със знака на победата – „V”. И при „Се-де-се!” и при „Долу Бе-ка-пе!” жестът стана еднакъв”.54

„Не с гняв, а с разум”, призовава кандидатът за народен представител от БЗНС „Никола Петков” Константин Цанев от софийската община „Възраждане”.55 По повод образа на врага в иконографията на СДС ще бъдат дадени примери за „словото” и „разума”, издигнати като бойно оръжие срещу политическия противник. Едва ли точно тях са имали предвид Румен Воденичаров и Константин Цанев.

Интересно развитие претърпява позицията на синята коалиция по отношение на преустройството. На първия митинг на опозицията то е наричано „наш шанс”, определяно е наред с демокрацията и гласността, като една от първостепенните цели: ДЕМОКРАЦИЯ – ДНЕС, ГЛАСНОСТ – СЕГА, ПРЕУСТРОЙСТВО – ВЕДНАГА. Фалшът и демагогията са определяни като най-големите опасности за него. На споменатия митинг под портрета на Сталин с пиратска превръзка на окото и с пречупен кръст на ревера пише: ПРЕУСТРОИЛ СЕ. На първия митинг на СДС е издигнат лозунгът: НЯМА НИЩО ПО-ПАГУБНО ЗА ПРЕУСТРОЙСТВОТО ОТ ИГРАТА НА ПРЕУСТРОЙСТВО. ИСКАМЕ РЕАЛНИ ПРОМЕНИ. Още на първия си митинг Съюзът се свързва както с демокрацията и гласността, така и с преустройството. Именно тези ценности са изредени в лозунг, който изпраща „привет” на сините.56

Във Варна на същата дата – 10 декември 1989 г. „бебето” на 3 дни в нашия политически живот има своята първа проява. ПРЕУСТРОЙСТВО НЕ НА ДУМИ, А НА ДЕЛО! ДО НОМЕНКЛАТУРАТА: ПЕРЕСТРОЙКА, А НЕ ПЕРЕНАСТРОЙКА – това са някои от възловите искания. ВНИМАНИЕ!!! ТЕ СЕ НАСТРОЙВАТ!, предупреждава един от лозунгите. В този дух са и НЕ ИСКАМЕ НОВО РЪКОВОДСТВО СЪС СТАРИТЕ РЪКОВОДИТЕЛИ и ЖИВКОВИСТИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА УПРАВЛЯВАТ. Очевидно е, че сред привържениците на СДС три дни след неговото учредяване въобще не може да се говори за еднозначна негативна позиция към преустройството, която да замени искането за него с призив за разграждане на системата и за изграждане на съвсем ново общество. Нещо повече: сред лозунгите се откроява призив за истинско, за „чисто” преустройство.

Разбира се, на 14 декември 1989 г. пред Народното събрание можеше да се види искане за премахване на член 1-ви от конституцията, гарантиращ ръководната роля на БКП, явно не можеше да се приеме за своя цел започнатото от Партията преустройство. Ненапразно сред лозунгите пред парламента личаха: БЕЗРЕЗЕРВНО НЕДОВЕРИЕ НА БКП; ДОВЕРИЕ? САМО СРЕЩУ РЕДОВЕН ДОСТЪП ДО БАНКОВИТЕ ВИ СМЕТКИ и ВЪН ДИКТАТОРИТЕ ОТ ПАРЛАМЕНТА. Новата цел вече бе определена: НОВАТА КОНСТИТУЦИЯ – РОЖБА НА ДЕМОКРАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ!

С приближаване на изборите Съюзът все повече и повече се обявяваше против „преустройството” и за разрушаване на системата и построяване на демокрация. Нищо, че някои от неговите лидери като Ж. Желев, Б. Димитрова, Й. Василев, М. Ганчев, Н. Василев бяха членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството „преименуван” от Ж. Желев в Клубове в подкрепа на гласността и демокрацията. До голяма степен споменатите личности станаха популярни като дисиденти, членуващи именно под първата „фирма”.

Разчитането на съкращението СДС ще даде много от ключовите думи в неговата платформа, както и ще очертае собственото му схващане за ролята му в политическия ни живот и изобщо за съдбата и бъдещето на България. Освен „Съюз на демократическите сили” трите букви означават и „Свобода, Демокрация, Справедливост!” В броя от 11 април 1990 г. на неговия всекидневник в каре на титулната страница четем: „Справедливост, Демокрация, Сигурност”, „подпечатани” с емблемата на синята коалиция, около която е изписано името ѝ. Друго дешифриране на съкращението е:

„От Сън
Дълбок се
Събуди!”

Така свободата, демокрацията, справедливостта и сигурността се очертават сред скрижалите на СДС. Идвайки на власт, той ще гарантира свободен труд в свободна страна на свободни хора. Ще осигури свобода на реформите, назрели в обществото, ще освободи хората от страха, трупан по време на тоталитарното управление. Чрез грижата за общото благо той ще предостави възможности за развитието на отделната личност, като даде свобода на инициативата, създаде условия за лично благоденствие и за равен старт в живота. Основното е личната свобода. „Стига вече „панелени хора”, казва Александър Джеров, кандидат за народен представител на община „Люлин”: „Без страх и предразсъдъци” – това е девизът на кандидата Владимир Сотиров от община „Младост”.57

Още на първия митинг на опозицията свободата се очертава съвсем ясно като възлово искане:

ДА СТАНЕМ ГРАЖДАНИ ВМЕСТО ТРУДЕЩИ СЕ;

НЕ ЩЕМЕ НИЙ БОГАТСТВО; НЕ ЩЕМЕ НИЙ ПАРИ,

А ИСКАМЕ СВОБОДА И СВЕТЛИ БЪДНИНИ;

СВОБОДАТА Е В СЪРЦЕТО НА ЧОВЕКА;

СВОБОДАТА Е СЛОВОТО, ПРАВАТА И СДРУЖЕНИЯТА;

СВОБОДА НА ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ.

Още тогава се смяташе като акт на свободолюбие и демократизъм разрушаването на министерствата и органите, отговарящи за националната сигурност и вътрешния ред. Някои политици с не съвсем български интереси успешно подеха тази тема. Естествено, оставянето им в предишния ред, форми и, най-вече, с предишния „господар” бе немислимо. Но какво би станало от държавата, ако се изпълни дума по дума следния лозунг: НЕЗАБАВНО И БЕЗУСЛОВНО ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЗАТВОРНИЦИ (то бе постигнато напълно); ПРЕМАХВАНЕ НА РЕПРЕСИВНИЯ АПАРАТ: ЧЕРВЕНИ БАРЕТИ, ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, ВЪТРЕШНИ ВОЙСКИ, 80% СЪКРАЩАВАНЕ НА МВР И МНО. Държавна сигурност и Вътрешни войски бяха ликвидирани. Армията бе съкратена дотолкова, че се оспорва нейната боеспособност. Не само заради броя военнослужещи, но и заради съкратените средства за нейната издръжка. Темата за съсипаната ни военна промишленост и за загубените пазари е твърде мрачна, за да се започва.

НЕ ИСКАМЕ ПРАВЕЦ, ИСКАМЕ ПРАВДА58; ПРАВДА ЗА ВСИЧКИ. Образът на опозицията като борец за истината е заложен още преди 10 ноември. Тя е за гласност, но СТИГА ГЛАСНОСТ ОТ СЪГЛАСНИ!, „провиква” се неин лозунг от 18 ноември.59 Пак там се иска СВОБОДНИ ИЗБОРИ, НЕ ДВОРЦОВ ПРЕВРАТ.60 Тук е заложено пряко противопоставяне на 10 ноември 1989 г. Споменатият лозунг е един от многобройните от тази дата, които подхващат искането за избори. Така се слага началото на тази толкова дискутирана тема сред политици и избиратели, в нашите и чужди медии и чужди фактори, влияещи върху развитието ни: доколко изборите ще са и са били действително свободни и честни, каква избирателна система да се предпочете и пр.

СВОБОДАТА НЕ Е КАТО ХЛЯБА, НЕ МОЖЕ ДА СЕ РАЗДАВА НА КЪШЕИ (10 декември 1990 г., София)61; ВАШИЯТ ГЛАС ЗА СДС – ГЛАС ЗА СВОБОДАТА и ИСКАМЕ ДА РАБОТИМ И ЖИВЕЕМ ДОСТОЙНО. СВОБОДА, ДЕМОКРАЦИЯ, СИГУРНОСТ ЗА ВАС! СДС Е ВАШИЯТ ШАНС! (юни 1990 г., София).62 В митологиите и на двете изследвани сили изпъква образът „единствен шанс” за България и за българина. За всичко: спасение, национално обединение, освобождение… за каквото се сети, насреща са те, по-бързи от „Бърза помощ”, по-ефективни от Пожарната. Само и само да гласува за тях.

Демокрацията и свободата вървят ръка за ръка. Опозицията на своите първи митинги поставя всички необходими искания, които би трябвало да доведат до демократично общество: разделение на властите, свободна и демократична държава, свобода на словото и независима четвърта власт, върховенство на парламента, многопартийна система, президентски институт, нова демократична конституция, която да гарантира всичко посочено дотук и правата и свободите на човека. ПЛУРАЛИЗЪМ – ДА, ДЕМОКРАЦИЯ – 100 ПЪТИ ДА! (18 ноември 1989 г., София).63

На първия си митинг СДС много точно поставя тази своя цел.

ДЕМОКРАЦИЯ, НЕ ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ;

ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ МНОГОПАРТИЙНОСТ Е ДЕМАГОГИЯ;

ДЕМОКРАЦИЯ НЕ ЗНАЧИ САМО СОЦИАЛИЗЪМ.

Много интересен е един от лозунгите, свързани с нея: ДЕМОКРАЦИЯ – ДА, СТАЧКИ – НЕ! Не бяха ли именно стачките сочени като едно от постиженията на свободата и демокрацията у нас, а всъщност не е ли правото на стачки едно от завоеванията на всеки работник, служител или студент?! Странно разбиране за демокрация без стачки.

На 25 февруари 1990 г. на софийския митинг на СДС пред БНБ се очертава един от аспектите на образа „гарант” в неговата митология – „гарант на демокрацията”. Той е представен като „гарант и люлка на демокрацията”, (забележително е почти буквалното повторение на този лозунг). Разбира се, както вече се каза, Съюзът е за „мирен преход към демокрация”.

Изборът на заглавието на всекидневника на СДС вече е повече от ясна платформа. В първия му брой има обръщение на редакцията към читателите под заглавие „Демокрация” за демокрация”. В него се очертава стремежът България да престане да бъде в Европа „само географски”, да бъде утолена жаждата за истина – пълна и навременна – „не класовата, групова, а истинска истина. Ще се борим за демокрация всички заедно, независимо кой в какъв бог вярва”. По-нататък абзацът продължава с думи на Никола Петков, чието име не е споменато: „Демокрацията или я има, или я няма. Тя не може да бъде нито социалистическа, нито капиталистическа”.64

Ето какъв иска да бъде вестникът: „обективен, да ви казва какво става около нас, настойчив, но справедлив. Няма да потулваме и нашите кривици, както Левски ни е завещал. Желаем от страниците да се чува гласът на обикновените хора – изстрадали, понесли болки и мъки, но способно на възродителен, свободен труд. Разчитаме на всички вас – пишете ни, участвайте в създаването на вестника. Чакат ни тежки години, но бъдещето ни зависи от единението ни и постоянната ни всеотдайност. Преди всичко трябва да прогоним от душите си страха, загнездил се през десетилетията на гнетящо мълчание”.

По своята същност това са много верни думи. Не е случайно, че вестникът набра многобройни читатели. Не мога обаче да се съглася с определението за „десетилетията на гнетящо мълчание”. Във всички случаи, периодът, който се визира, не може да бъде поставен под един знак. „Размразяването” и „затоплянето” съвсем не са само в кавички. Особено след подписването на специална конвенция от 1972 г. западните станции не се заглушават и така с обикновен ВЕФ всеки българин можеше да получи алтернативна информация било на чужд, било на родния си език и при това да си избира източниците – Би Би Си, „Свободна Европа”, „Свобода” и пр. Тези радиостанции имат значителен принос в оформянето на светогледа ми и изобщо в съзнателното ми изграждане.

Да не говорим за ролята на „перестройката”, по време на която ние бяхме буквално заляти с информация от всякакъв вид, с художествени произведения и печат, които представиха в съвсем друга светлина системата и обкръжаващия ни свят. За какво „мълчание” може изобщо да се говори, щом имаше книги като „Тоталитарната държава”, разпространявана масово на ксерокс, издадена под заглавие „Фашизмът”. Наистина, известни са последствията върху автора, известно е, че една трета от тиража е конфискувана (по думите на самия доктор Желев), аз например си купих книгата след конфискацията от вече затворената Антикварна книжарница на „Графа”, която липсва и днес на всички, които обичат книгата. Пак оттам си купих книгата „Бабий Яр” на Анатолий Кузнецов”, издадена на български език. Този руски писател стана дисидент и атакуваше съветската система с яростни материали, които се публикуваха в „Белия бюлетин” на Съюза на българските писатели (за вътрешна консумация, но с не толкова ограничен тираж, колкото бе другият бюлетин, разпространяван на машинописни листа и предназначен само за ръководството).

Разпрострях се толкова нашироко по тази тема, защото „информационното затъмнение” и „международната изолация”, в която била нашата страна при управлението на БКП, бяха сред ключовите изрази в пропагандата и на двете изследвани политически сили, когато характеризираха положението преди 10 ноември. Не е вярно нито едното, нито другото. Въпреки че съществуваха ограничения върху пътуванията на Запад, за пълна забрана изобщо е абсурдно да се говори, дори възможността да излезеш от „общността” разчупваше всякаква представа за изолация. Това са държави с вековна култура и традиции. Такива, като Чехословакия и Унгария са представлявали част от империя като Австро-унгарската. Излишно е да се изтъква значимостта на култури като руската или германската, на досега до Ермитажа или Руския музей, до Цвингера и Третяковската галерия или до градове като Ваймар. Да споменавам ли Прага, Варшава, Будапеща, Москва, Ленинград (днес отново Санкт-Петербург)…

Още помня върволиците български коли, натоварени с щайги плодове и зеленчуци и с бидони минерална вода, които пътуваха в двете посоки из Източна Европа. Пътуваха целите семейства с деца на всички възрасти. Който е искал да види и да научи нещо повече извън границите на собствената си държава, могъл е макар и в рамките на „системата”.

Съществуваха най-различни форми на общуване с чужденци от целия свят – конгреси, конференции, асамблеи, чак до активната „дейност” на „гларусите” по плажовете. Мисля, че като се руши една митология, не е необходимо да се замества с друга, едни илюзии, да се заместват с други, едни неистини, да се заменят с други, при това за събития, на които някои от нас сме съвременници и имаме свежи спомени.

 

1Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия…, с. 160.
2Приор, Ж. Универсалните символи, с. 90.
3Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия…, с. 236.
4Пешева, М. Телевизията – политическата машина. София: ЕК „Еркюл”, 1992.
5Маламин, Цв. Цит. съч.
6Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре. Азбука на рекламата в бизнеса и политиката. София: ИК „Медиум 999&Иван Вазов, 1991, с. 51.
7Пак там, с. 42-43.
8Информационен бюлетин на БСП, 1990, 14, 2-ра корица.
9Информационен бюлетин…, 1990, 13, 2-ра корица.
10Пак там, с. 5.
11Пешева, М. Цит. съч. Таблица 11, с. 27.
12Купър, Дж. К. Цит. съч., 122.
13Приор, Ж. Цит. съч., с. 26.
14Сегела, Ж. Холивуд пере най-добре, с. 39.
15Ешкенази, Ф. Уроци по реклама за източноевропейските партии. – В: в. „Политика”, 7-14 декември 1990 г.
16Всички сме грешни, господин Спасов. – В: в. „Дума”, 20 април 1990 г.
17Интервю с Елена Поптодорова. Няма полза да се ритаме по кокалчетата. – В: в. „Дума”, 1 май 1990 г.
18Интервю с Лияна Панделиева. С усмивка - за демокрация. – В: в. „Демокрация”, 1 юни 1990 г.
19Пак там.
20Пешева, М. Телевизията – политическата машина, с. 277.
21Пак там, с. 36.
22Пак там, с. 277.
23Пак там.
24Пак там.
25Пак там.
26Попов, Р., Д. Тодоров. Националната „кръгла маса” и обсъждането на политическата система. – В: в. „Работническо дело”, 24 януари 1990 г. Изказване на министър-председателя Андрей Луканов.
27Петров, А. Цит. съч., с. 80.
28Пак там, с. 79.
29Пак там, с. 82.
30Пак там, с. 80.
31Цит. по: в. „Работническо дело”, 27 февруари 1990 г.
32Петров, А. Цит. съч., с. 79.
33Врачански, Д. Това сме ние. – В: в. „Работническо дело”, 2 март 1990 г.
34Попов, Р., Д. Тодоров. Цит. съч.
35Петров, А. Цит. съч., с. 79.
36Заглавие на първа страница на в. „Работническо дело”, 24 февруари 1990 г.
37Бележка на Ц. Райчев. – В: в. „Дума”, 26 април 1990 г.
38Атанасов, Н. С емблемата на розата. – В: в. „Дума”, 16 май 1990 г.
39Петкова, С. Социалната политика, приоритети и перспективи. – В: в. „Диалог”, кн. 5/1990 г.
40Петров, А. Цит. съч., с. 81.
41Пак там, с. 72.
42В. „Дума”, 3 април 1990 г.
43Калайджиева, Т. Концерти за демокрация. – В: в. „Демокрация”, 2 май 1990 г.
44Динеков, А. Лили Иванова: „Да прогледнем за истината”. – В: в. „Демокрация”, 24 май 1990 г.
45Синьо писмо (бележка). – В: в. „Демокрация”, 26 май 1990 г.
46Синя вечер (бележка). – В: в. „Демокрация”, 7 юни 1990 г.
47„Мост” излиза от нелегалност (бележка). – В: в. „Демокрация”, 11 април 1990 г.
48ПОКАНА. – В: в. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
49Николов, П. „Синя” вечер. – В: в. „Демокрация”, 20 февруари 1990 г.
50Черкезов, Р. В Преслав, Попово, Търговище – синьо, синьо, синьо! – В: в. „Демокрация”, 27 май 1990 г.
51Папазов, Д. 34 дни до свободата. Предизборна хроника. – В: в. „Демокрация”, 7 май 1990 г.
52Писмо на читателката Пламена Александрова, София. – В: в. „Дума”, 2 май 1990 г.
53Тоталитарни похвати. Из инструкцията на ПЕТКО СИМЕОНОВ пред активисти на клубовете за гласност и демокрация в зала „Универсиада”. – В: „Информационен бюлетин”, Пресбюро на БСП, 8/1990.
54Енчев, П. Репортаж. - В: в. „Дума”, 19 март 1990 г.
55Калчев, В. Не с гняв, а с разум. – В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
56Петров, А. Цит. съч., с. 77.
57Сотиров, В. Без страх и предразсъдъци. - В: в. „Демокрация”, 19 май 1990 г.
58Петров, А. Цит. съч., с. 69.
59Пак там, с. 70.
60Пак там.
61Пак там, с. 90.
62Пак там.
63Пак там, с. 70.
64„Демокрация” за демокрация. – в. „Демокрация”, брой 1, 12 февруари 1990 г. – „Няма социалистическа или капиталистическа демокрация. Демокрацията я има или я няма”. (Н. Петков). (Лозунг от първия митинг на СДС във Варна от 10 декември 1989 г. – б.а., Х.М.).

 

X

Right Click

No right click