Априлското въстание 1876 г. - Съвестта на Европа

Посещения: 20033

Индекс на статията

 

СЪВЕСТТА НА ЕВРОПА1

 

След потушаването на Априлското въстание в България пристигат няколко групи протестантски мисионери. Един месец след това в английския вестник "Дейли нюз" се появяват първите дописки, които раздвижват общественото мнение в Англия, и въпросът за турските зверства се повдига в парламента. Правителството и консервативната партия биват обвинени, че поради страх от Русия покровителстват Турция, за да я използват като сила срещу стремящата се на юг Руска империя.

Под влиянието на мисионерите американското посолство в Цариград изпраща в България своя консул Скайлер. Придружавал го специалният кореспондент на "Дейли нюз"- Макгахан.

Пристигането на Скайлер и Макгахан има малка предистория:

Смутена от надигащата се вълна на световен протест, Високата порта вече била изпратила специални чиновници със задача "да разследват" събитията, да спрат "чрезмерностите" и да накажат виновниците.

В рапорта на Едиб ефенди, изпратен в Пловдивски и Сливенски окръг, четем, че всички жестокости са извършени от българите, които били подтиквани към действия от жаждата за мъст към мюсюлманското население.

Препис от този "документ" се изпраща на английския министър на външните работи. Турция е търсела закрила и подкрепа от силната по това време Английска империя и е разчитала на нея, добре преценявайки интересите й към Балканите. Скоро обаче на цял свят става ясно как са правили разследванията си турските чиновници.

Разтревожено от публикациите на една американска анкета, английското правителство изпраща в Батак Беринг, секретар на английския посланик в Цариград.

Англичанинът проявява доблест и съвест. Том потвърждава изцяло изнесеното до този момент в печата, като опровергава Едиб ефенди. В допълнение към рапорта си Беринг обръща внимание, че въстанието е било съвсем слабо и че то е могло да се усмири с редовните войски на одринския вилает, поради което е било съвсем излишно да се вдига башибозукът. Мъчно човек би могъл да възрази на изнесеното от Беринг и на неговото заключение. И все пак той не стига до край.

В доклада си Беринг хвърля всичката вина за зверствата върху провинциалните власти: равнодушието на ленивата разлагаща се империя, нейната слаба реакция към хуманитарните проблеми винаги са били източник на безправие, насилие и престъпления. Беринг фактически искал да оправдае и оневини централното правителство.

Европейската общественост, която отдавна смятала за естествено положението на несигурност в Турция, била готова, да прикрие обясненията на Беринг, но изведнъж самото турско правителство хвърлило неочаквано яснота по въпроса:

Бил издаден специален ферман, за награждаване усърдните в потушаване на въстанието. А управниците, които проявили съвест и елементарна човечност били наказани. Така турската власт се заангажирала пряко със злодеянията и без да дооцени момента, пренебрегнала възможностите, които Англия ѝ предлагала, за да се измъкне от неудобното и тежко положение.

Вън от всякакво съмнение е, че във Вашингтон са има ли намерение да не се позволи на Англия и на другите европейски държави да определят съдбата на "болния човек" без участието на САЩ. Затова именно във Вашингтон остават недоволни от безпристрастието в рапорта на Скайлер и го наказват. По този начин остава отворена вратата за бъдеща американска намеса в Източния въпрос, и от друга страна, макар и прикрито, се дава на Англия да разбере, че САЩ вече навлизат решително на международната арена.

Кореспонденциите на Макгахан, които той изпраща след посещението си в Батак до вестник "Дейли нюз", са едно ценно допълнение към рапорта на Скайлер.

"Татар Пазарджик, 2 август 1876 ... Аз видях най-страшните работи в света. Всичко, което се е казвало за турците, вярвам го, така и всичко, което може да се каже за тях отсега, е за вярване. В зверствата има една точка от която по-нататък не може да се иде. Турците дори и тая точка са надминали ...

Нека кажа сега какво съм видял в Батак.

Преди да излезем от Пещера, турската власт малко ни помъчи, защото господин Скайлер не искаше да вземе със себе си службаша, който беше определен от пазарджишкия каймакамин да ни придружи до Батак. Пещерският мюдюрин заповяда на селяните да ни кажат, че няма коне. Но при всичкото запрещение селяните желаеха да отидем, та  ни доведоха коне, оседлани със самари. Ние им се помолихме, та на драго сърце ни донесоха и седла - с това като че искаха да се подиграят със заповедта на мюдюрина..."

След като описва околностите на Батак, Макгахан навлиза в същността на кореспонденцията си - башибозушкото клане в Батак:

"Когато наближахме селото, видяхме няколко кучета на едно бърдо. Завихме настрана от пътя, минахме по развалините на няколко зида и тръгнахме с конете към кучетата, които почнаха да лаят страшно и се разбягаха. На влизане в селото не забелязахме нищо извънредно, но малко по-нататък конят ми се препъна в човешка глава. Беше съвсем суха и изглеждаше да е от 2 - 3 години - така я бяха оглозгали кучетата. Няколко стъпки по-нататък - друга глава и до нея част от човешки труп, и той съвсем сух и оглозган. Колкото отивахме по-нататък толкова повече ставаха костите, труповете и главите, които тук не бяха оглозгани: по тях още висяха меса - наполовина сухи, наполовина изгнили. На слизане от бърдото поискахме да минем през един ров, който се намираше на пътя ни. Когато го наближихме, всички отведнъж дръпнахме юздите със страшен вик.

Отдясно под краката на конете, беше едно зрелище, което ни накара да се разтреперим: куп глави, разбъркани с кости от различни части на човешки тела. Тела и изгнили трупове,коси, дрипи, и въвонели меса бяха натрупани на един куп,около който бе израснала буйна трева ...

В средата на тоя куп аз видях труп, облечен в риза, на главата с шарена шамия а на нозете - с везани чорапи, както ходят българските моми.

Погледнах наоколо, земята навсякъде беше покрита с кости, които кучатата бяха разпилели...

... Всички тия трупове бяха на жени и моми. Главите бяха отделени от другите части на тялото - ще рече, че тая моми и жени бяха изклани. Влязохме в селото. В развалините на първата къща една жена седеше върху куп дрипи, клатеше се и припяваше с див монотонен глас, който наполовина приличаше на пеене (една твърде дива мелодия), а наполовина - на плач и ридания. В прегръдката си държеше детенце, а друго едно, по-големичко, стоеше до нея мирно и гледаше с удивление към нас. А тя не ни погледна. Дадохме ухо да чуем какво нарежда и преводачът ни преведе това: "Къщата ми: къщата ми, милата ми къща, хубавата ми къща, мъжът ми, горкият ми мъж, милият ми мъж, къщата ми, милата ми къща..." Повтаряше същите думи за хиляден път. В друга къща други две жени - една стара и една млада - правеха същото повтаряха току речи същите думи. И все се клатеха, като се удряха по главите и кършеха ръцете си.

Едва сега можахме да разберем страшните гласове, що чухме зад бърдото. Изворът на сълзите беше пресъхнал още преди няколко недели, но жалбата и нещастието бяха много големи макар и без сълзи.

Множеството, което се събра и вършеше подире ни, достигна най-сетне до 400 - 500 души, от които най-голямата част бяха жени и деца. Плачът и риданията на всички вкупом беше един вик към небето, който не съм чувал в живота си, нито се надявам да чуя някога..."

Батак накара Макгахан да заговори с такава сила, да затръби толкова тревожно и пронизително, че светът не можеше да не чуе.

Една от големите заслуги на Макгахан пред нашия народ е тази, че той опроверга предразсъдъците на Европа за България.

"Мисля, че английският народ (както въобще и Европа) има едно съвсем криво понятие за българите. На много места съм слушал да ги смятат за диваци, каквито са индианците в Америка. Да призная, сам аз преди мислех за българите същото. Учудих се, както ще се учудят и мнозина от читателите, когато научат, че няма българско село без училище. Ония училища, що са останали непокътнати от турците, се намират в доста цъфтящо състояние. Тия училища се поддържат от доброволни помощи, които българите си налагат сами помежду си и в това нещо турската власт не само че не ги подкрепя, но и пречи на населението да се просвещава.

Учението в тези училища е безплатно и всички - богати и сиромаси - се ползват от него наравно. Рядко има българско дете, което да не знае да чете и пише. Най-сетне населението в България, което не знае да чете и пише е сравнително в същия размер както английското или французкото.
Ония; които мислят» че българите са диваци, имат ли понятие за тия факти?..."

Това отстъпление от главната тема на кореспонденцията бие тревога с подтекста си, че един просветен народ е подложен на избиване.

По - нататък Макгахан продължава:

"Народът се беше събрал около нас. Той посочи един куп пепел край пътя, в който бяха изгорели много кости. Виждаше се, че турците са правили някакъв нищожен опит да изгорят мъртвите.

Малко по - нататък стигнахме до нещо, което произведе у нас тъга и ужас. Там видяхме труп на една млада, петнадесетгодишна мома, която беше се простряла на пътя. Една част от тялото й беше затрупана от съборен зид. Тя беше съблечена по риза, пищялките и бяха обути само в калци, малките и нозе, от които бяха взети обущата, бяха голи - месото изсъхнало, но тялото и беше току речи цяло. Имаше голяма рана на главата, а дългата и черна коса, която достигаше един лакът, беше разстлана по праха. За отбелязване е, че всички женски тела, що видяхме, бяха само по една риза. И това сирото момиче, види се, беше съблечено по риза: едно да търсят пари в него, друго за скъпите дрехи или пък една проста варварщина - обезчестили го и го убили.

Говорихме с много жени, преминали през всичките тия фази на варварщината, и ето как ни ги описаха: улавяли първо жената, събличали я по риза, взимали каквато по-добра дреха намирали, както и всичките и скъпи неща. После я безчестили толкова души, колкото искали, а последният или я убивал, или я оставял - според както му скимнело.

В друга една къща един човек ни задържа да ни покаже мястото, където изгорили по - малкият му брат, който бил сляп. Той, горкият седна при пепелта на братовите си кости и почна да плаче като дете. А на отсрещната стена на главната улица лежаха едно до друго телата на две малки деца, малко затрупани с камъни. По главите им имаше страшни резки от нож. Мнозина очевидци ни казваха, че виждали както тука, така и в Панагюрище да носят малки деца набучени на ножове. Причината за това клане е проста: един турчин, щом избие известно число неверници, вярва, че пътя към рая е отворен... Башибозуците, за да увеличат броя на жертвите в Батак разпаряли трудните - жени и убивали още неродените деца.

Говорихме с много хора. Колкото се приближавахме към средата на селото, толкова по - много ставаха костите, труповете и главите. Нямаше къща, под развалините на която да нямаше човешки остатъци. Много жени ходеха нагоре-надолу и плачеха погребални песни... Една стоеше на пътната врата, клатеше се насам натам и плачеше толкова жално, щото човек не можеше да издържи да я слуша. Главата си държеше с ръце а пръстите й несъзнателно плетяха и скубеха косата й: гледаше в скута си, дето лежаха три малки главички, покрити още с коса. А как майката е могла да се спаси, щом децата са изклани? Кой знае! Може да не е била в селото когато се е случило клането. Може пък да е побягнала само с едното детенце, а другите да е оставала да ги пази бащата или може да е била толкова уплашена което е най-страшното и най-жалкото от всичко, та е оставила трите си деца на провидението и е избавила живота си с бяг.

Ако е така, не е за чудене, дето си скубеше косата по тоя страшен и несъзнателен начин…“

След тези картини би трябвало да се очаква, че повече няма какво да се каже, но Макгахан продължава своето пътуване из баташката преизподня:

"Продължихме до църквата и училището. Там земята беше покрита със скелети, по които висяха още дрипи и късове от прогнило месо; въздухът беше тежък от воня - колкото отивахме по - напред, тя нарастваше. Взе да става страшно. От едната страна беше училището, а от другата - църквата. Училището, ако съди човек по зидовете, от които една част бяха се запазили, е било прекрасна сграда, в която са могли да учат 300- 400 деца. Под камъните на развалините лежаха костите на 200 жени и деца - на височина те достигаха няколко стъпки. Малко по - настрана от училището има широка дълбока яма. В нея две недели след клането са изгорени 200 тела. Реката бе напълнила ямата, та телата плуваха в тиня.

Влязохме в църковния двор, но вонята стана толкова силна, че не можахме да вървим по нататък. Принудихме се да държим тютюн под носовете си, за да можем да продължим изследванията си.

Църквата не изглеждаше много голяма. Тя беше оградена с нисък каменен зид и с един двор 50 аршина широк и 85 дълъг. Най-напред не забелязахме нищо извънредно, но после се разбра, че купът от камъни и дрипи е всъщност един куп от човешки тела, покрит с тънък ред камъни. Целият църковен двор бе затрупан с тела на височина до 7 - 8 педи. Няколко недели след клането дошла заповед да се заровят мъртвите. Но в това време вонята била много отровна, та не е било възможно да се изпълни заповедта, дори да се стои близо до селото. Изпратените за тая работа хора заровили само няколко тела, върху които хвърлили малко пръст. Така направили и в църковния двор. Покрили с камъни и дрипи големия куп въвонели тела през зида, без да влязат вътре. И си отишли. Оттогава кучетата си намерили работа, та сега от тоя преголям гроб се подават в страшна бъркотия глави, ръце и крака. Казаха ми, че само в тоя малък църковен двор има изклани повече от 3000 души. И това е за вярване. Тук беше един страшен изглед - изглед, от който на човек настръхват косите. В тоя куп от тела имаше малки къдрави главички, строшени от тежките камъни, малки детски ръчици, прострени като за помощ, деца, умрели с писък от ужас в окървавените ръце на диви хора, които са ги държали и клали, млади моми, които са гинели с ридание и молба за милост, майки, които са опитвали да отбраняват малките си рожби: всички те лежаха  в едни куп, в едно вонещо блато!

Но сега всичко мълчи. Сега няма сълзи, няма вик, няма плач, няма писък от ужас, нито молба за милост. Узрелите за жътва класове гният по нивите, а жътварите гният в тоя църковен двор...“

Някога английските леди не можели да понасят натуралистичните опасания на Макгахан. Благородниците и държавниците на Запад може би са потръпвали от отвращение пред откровението на "Дейли нюз", но истината за Батак е била по - страшна написаното. Макгахан показал една потресаваща мъртва картина, без да надникне докрай в трагедията на останалите живи, но това било достатъчно за да бъде смутен сънят на изтънчения европеец. Писъкът на Батак сепнал благородните и просветените умове разтревожил ги и ги изправил пред лицето на варварска Азия.

"Погледнахме вътре в църквата - ечи настойчивият  глас на Макгахан . - Тя беше почерняла от огъня, но не беше разрушена, нито много повредена ... Онова, което съзряхме отведнъж, беше много страшно. Твърде много тела бяха изгорени вътре в църквата - остатъците им бяха почернели като въглени и бяха изпълнили половината пространство между земята тъмните сводове, които изглеждаха от това още по тъмни и по - ниски. Страшно беше да погледне човек на тоя черен куп от човешки тела.

Аз никога не съм си представял такова страшно нещо. Всички излязохме като болни от тая страшна сграда и благодарихме богу, че се намерихме пак на улицата. Обиколихме селото и пак видяхме същите ужаси. Показаха ни една къща, в която били изгорени живи 20 души, по нататък - друга къща: няколко скрили се там моми били изклани както свидетелстват костите им. Навсякъде ужас, ужас.

Нямаше вече кучета в селото: те се бяха разбягали при завръщане на жителите. Но видях две затлъстели и гладки котки които стояха радостни на един зид и гледаха към нас със сънливи очи. Може да попита някой защо тия хора, които са сега в селото, не закопаят тия трупове, глави и кости, а ги оставят да ги глождят кучетата и котките? Мнозина, които можеха да разпознаят костите на роднини и приятели, се мъчеха да ги закопаят, ала нямаха с що. Освен това бяха слаби и умираха от глад. Пък и повечето от останалите живи са жени, които напразно се мъчеха да покрият телата на любимите си с малко пръст.

Имаме много доказателства, че за ония кости, които бяха разпознати, се взимаше най - голяма грижа. Намерихме много кости, обкичени с цветя. Видяхме глави по земята, пред врати и по зидове с цветя по тях, а пък нямаше кой да ги зарови! Видях една глава наполовина заровена, с лице нагоре към небето и с една китка турена в устата... Но по-голямата част от тия трупове и кости нямаше кой да погледне. От осем – девет хиляди жители, които е имал Батак, сега надали са останали 1200 - 1500 души.

От всички зверства, от всички груби и страшни работи, които са извършили турците, клането в Батак е най-страшното! От всички безчовечни работи, които са направили турците най-лудата и най глупавата е, дето са оставили телата да лежат и да се търкалят по пътищата цели 3 месеца, но и това е направено с цел.

Говорихме с мнозина от селяните и нямахме сърце да разпитваме за подробностите на тяхната история. Ограничихме се само да разпитваме за изгубеното число на всяка челяд, може би няма друг способ да се даде по пълна представа за страшния характер на клането и начина, по който цели фамилии са чезнели от света. Ако питаш: "Колко души беше вашата челяд?" - отговарят ти: "Десет! - "А колко останахте?" - "Двама", "Колко беше вашата? " - "Петнадесет" - "Колко остана" - "Пет". И така нататък. От семейства, които са били от 5 до 20 души, днес са останали от 1 до 5 човека. Една стара жена дойде при нас, като си удряше ръцете и плачеше по онзи твърд начин - без сълзи, за който вече говорих. Когато я успокоихме, поискахме да каже историята си. Каза ни, че имала троица хубави синове - Георги, Иванчо и Стоян. И тримата били женени за хубави и послушни жени: Райка, Стоянка и Пенка. И тия всички имали 12 хубави дечица, Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Петко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка Гинка, Марийка и Райка, та всичката челяд заедно имала 19 души, които живеели в една къща. От всичката тая цветуща фамилия - от едрите и хубави синове, от послушните снахи и дванадесетте дечица - останала само тя - старата баба. Всички до един били изклани зверски и останал само тоя безжизнен и увехнал пън. И сиротата стара жена седна, удряше се по главата, викаше и плачеше страшно.

Една друга стара жена ни разказа за вуйчо си Благоя Христосков - един почитан патриарх от голям стар род. Той имал петима женени синове с 27 деца. Цялата челяд, заедно с жените и децата живеела под един покрив и възлизала на 30 души. От тай челяд днес са останали само 8 души.

Такива разкази можехме да слушаме с часове, стига само да имахме време ... Освен това чухме, че много семейства съвсем са унищожени и не е останал нито един човек от тях"…

По-нататък Макгахан търси обяснение на това зверство:

"Батак е бил богат и цветущ в сравнение с другите села, затова възбуждал завистта и ревността на съседите си. Случаят за грабеж ги изкушил и те с вероизповедния си фанатизъм уж под предлог за потушаване на въстанието, нападнали селото. Звярът, който предвиждал това клане - Ахмед ага , - не е наказан и няма да бъде наказан. Тъкмо обратно - повишен е в чин юзбашия и е награден.

Колкото за сегашното положение на населението, то е такова, щото като си помисли човек за него, настръхват му косите. Турската власт е направила няколко дървени колиби вън от селото, в които селяните спят, но няма с какво да живеят, освен ако си изпросят или вземат назаем нещо от другите села. При това турската власт със своя обикновен и студен цинизъм, с крайното си равнодушие към европейските си поданици е заповядала на това население да си плати редовния данък и откупа от военна служба, като че нищо не се е случило, попитайте за това нещо Високата порта в Цариград и тя ще го отрече с най убедителни протестации и най-уверителни обещания, че всичко ще се направи за тия бедни страдалци. Но навсякъде населението от изгорените села дохожда при г. Скайлер все със същото оплакване: ако не платели данъка и откупа за военна служба, щели да ги изпъдят от дървените колиби и от кътовете на съсипаните зидове, дето намерили временно прибежище.

А за клетите сиромаси е невъзможно да платят. Каква ще бъде сетнината от това искане, не се знае. Правителството има нужда от паpи и живият трябва да плати за умрелия ...

Попитахме за главите и костите, които видяхме на могилата още при влизане в селото Казаха ни, че те са костите на 200 млади моми, които били хванати и нарочно задържани за по-лоша участ от смъртта. Злочестите девици били в ръцете на зверове няколко дни, защото изгарянето и опепеляването на селото  е станало за един ден. В това време те изпитали всички насилия на каквито са способни кръвниците диваци. Когато селото било опепелено и опожарено - и тях постигнала участта на другите: хладнокръвно били посечени и хвърлени да гният“….

Рапортът на Скайлер и кореспонденцията на Макгахан са първите официални документи, които вдигат за съвестта на света завесата пред ужасните престъпления. Тези два документа играят ролята на камбана, която тревожно забива и отеква по всички краища на света. Официална Англия посреща не само хладно, но и враждебно кореспонденциите на Макгахан. Но когато се вижда, че те намират дълбок отклик сред английския народ и сред либералите, които по това време са в опозиция, консервативното правителство и по специално неговия шеф Биконсфилд (Дизраели) не на шега се разтревожват. Като министър-председател носещ голяма отговорност за запазване целостта на Английската империя и на нейните интереси, лорд Биконсфилд следял доста отблизо събитията на Балканския полуостров - въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година и Априлското въстание 1876 година в поробена България. В тях той виждал ръката на императорска Русия. От нищо друго на света не се боял толкова много Дизраели, както от появяването на руснаците по брега на Средиземно море. Утвърдено правило на английската политика, което става закон, било да се поддържа свободен пътят за Индия и другите й източни колонии. По суша този път минавал през една приятелска Турция; по море - през Суецкия канал. Освен това Англия имала сериозни интереси на Балканите - ключова позиция на пътя за Близкия и Средния Изток. Тези обстоятелства са определяли и отношението на английското правителство към жестокостите в България, както и към виновницата Турция.

След въстанието в Босна и след разгрома на Априлското въстание в България Русия, Германия и Австро-Унгария отправят остър протест до Турция. Те поканили и Англия да се подпише под него, обаче Дизраели категорично отказал. Ето защо било наредено на Беринг да анкетира извършените зверства в България, но така, че да не се вдига много шум и истината да потъне във водите на Босфора. Истината обаче, с каквито и с колкото и ключове да я затварят, намира начин да се появи на бял свят. С кореспонденциите си Макгахан хвърля камък в блатото на английския политически живот.

За опозицията това бил добър повод за атака срещу правителството. А Дизраели най-много се ужасявал от опасността "да се раздвижи общественото мнение". Когато въпросът се повдига в Камарата на общините, той отговаря доста спокойно и уверено, че се надява за честта на човечеството да получи по точни сведения  (тук разбира се, той е разчитал на доклада, който Беринг е трябвало да изпрати всеки момент), които щели да докажат, че новините са преувеличени, като всяка първа новина, която още не е проверена напълно.

- Аз не се съмнявам, че в България са били извършени жестокости, но в такива размери, за каквито се говори, това е немислимо! - Заявил Дизраели в Камарата на общините и заключил самоуверено: - Не вярвам, че изтезанията и жестокостите, за каквито някои говорят, са били прилагани в такива широки размери от един ориенталски народ, който обикновено привършва своите отношения с виновните по един по- експедитивен начин".

Кореспонденциите на Макгахан опровергават тезата на Дизраели. Английската общественост е възбудена и недоволства от обстоятелството, че министър-председателят се отнася толкова леко към въпроса за жертвите в България.

Въоръжен с изнесеното във вестник "Дейли нюз", вземайки за прицел правителството на консерваторите и техния шеф, Гладстон написва известните брошури: "Уроци по клане или поведението на турското правителство в България и "Българските ужаси и Източният въпрос“.

"Варварска сатанинска оргия! ... - пише в първата с брошура Гладстон. Турците са безчовечни типове на човечеството… Нито един престъпник от нашите затвори, нито един людоед по южните морета не би могъл да узнае за тия жестокости, без да бъде обзет от възмущение... Церът е: да се заставят турците да ни отърват от своите злочинства по единствения възможен начин, като ни отърват от самите себе си. Техните заптии и мюдюри, техните бимбашии и юзбашии, техните каймаками и паши, всички до един, с оръжието и с багажа  да се пръждосат от тия места, опустошени и осквернени от тях.“

Тези брошури, техният остър и разобличителен характер, намират широк прием сред английската общественост и особено сред интелигенцията.

По същото време Русия развива оживена дипломатическа дейност във всички столици на Европа и особено в Лондон. Става ясно, че Русия ще се намеси с оръжие в ръка, за да помогне на поробените и изтерзани славяни, населяващи земите на юг от Дунава. От това най-много се боят Дизраели. Обаче той дълго време живеел с илюзията, че до война няма да се стигне. Тая си увереност той изповядва в писмо до приятелката си, лейди Брадфорд "Каквото и да стане и тоя път няма да се оставим да бадем въвлечени във война!"- и като все пак допуска макар и малка възможност Дизраели отваря скобка: "Ако стигнем обаче до война, то ще бъде, защото ние сме го желали и защото ще имаме една цел за постигане. Все пак аз се надявам, че Русия, която е в дъното на цялата тая работа, ще бъде благоразумна и че ще имаме мир". А каква е била целта на лорд Биконсфилд?

Докато Бикосфилд се тормозел от мисълта как да неутрализира Русия, руският посланик в Лондон Шувалов станал интимен приятел с всички по- видни хора в английската столица. За него започнало да се говори с уважение навсякъде, дори в кулоарите на Камарата на общините. На улиците го посрещали като приятел и като представител на страна, която единствено може да накаже злодеите. С една дума, Шувалов става център на всеобщо внимание и всепризнат авторитет по въпросите на Балканите и в частност положението в България. През тия тревожни дни той е навсякъде, защото разбира, че всред висшето общество ще може да се намери ключът на политическия свят. И от разговорите, които води с това общество, той се домогва до ключа... Този ключ дава възможност на Шувалов да съобщи в Санкт-Петербург имената на министрите, които не са били съгласни със следваната от Биконсфилд линия по въпроса за България и Турция. Между имената на министрите от кабинета на Дизраели на първо място се сочи външният министър лорд Дерби. С това е даден тласък на руската подготовка за освободителната война срещу Турция.

За чест на Англия, чието консервативно правителство омаловажава събитията в България и пряко поддържа Турция, английската общественост зашумява при първата зловеща вест на Макгахан.

Голямо възмущение предизвиква в Англия правителственото отношение към събитията в България, изразено от английския посланик в Цариград сър Хенри Елиот. В доклада си от септември 1876 година, след като споменава между другото за "ненужната и чудовищна" жестокост на турците, той настоява да не се допускат никакви промени в турската империя, което би могло "да се отрази пагубно" на британските имперски интереси." Затова Макгахан пише със сарказъм: "И така, "руският варварин" се бори за човечеството и християнството, а "английският християнин" - за варварството и тиранията, за злото и зверството".

В богатите архиви на британското външно министерство се намират и шест тома петиции, връчени между 1 септември и 27 декември на тогавашния министър на външните работи Дерби. Шестте тома съдържат 455 отделни писмени изложения и петиции от различни профсъюзни организации, от либерални организации, църкви и др. Освен това, има и една петиция до кралицата, подписана от 43854 жени, която според изследванията на английските историци не се намира между документите на шестте тома. Но в тези документи е запазена една- друга петиция - на жените от Ковънтри, съдържащо 100 страници, изпълнени с подписи.

Движението в подкрепа на борещия се за свобода български народ се радва на гореща симпатия и от страна на много известни по това време крупни фигури, каквито са Чарлз Дарвин, Херберт Спенсър, Томас Харлайл, Джон Ръскин, Уилям Морис. Известните от тази епоха профсъюзни деятели Дордж Хоуел, Хенри Бродхърст и У.Р. Кремър, бивш секретар на основания в Лондон през 1864 година Първи интернационал, също застават на страната на поробена България.

Протестно движение обхваща и Италия. Грандиозни са митингите в Неапол, Милано и другаде, на които италианските патриоти призовават италианската и световната общественост да обуздаят турските сатрапи, а на доблестния български народ да се признае правото на самостоятелен и свободен живот. Джузепе Гарибалди изпраща телеграма до БРЦК в Букурещ.

"Скъпи мои приятели,

Италианският народ питае към вашия народ симпатии, заслужени поради неговите злощастия и неговия героизъм. Аз скърбя, че не мога лично да участвам във вашите боеве. Пожелавам Ви постоянство в светата ваша мисия и съм
ваш Джузепе Гарибалди"

Затрогващи със своята любов и солидарност са и студентските демонстрации в Прага. Чехословакия, която в същото време се е намирала под ботуша на австрийските и немските барони, се възправила в защита на поробена България. Това бил един прекрасен повод тя да изяви своя протест спрямо всяко подтисничество и волята си за свободна и независима държава. Едни от най-хубавите си творби посвещават на българския народ чешката поетеса Елишка Красногорска и поетите Ян Неруда, Адолф Хейдук, Сватоплук Чex, Йозеф Шкултети, Антон Ашкерц и др. В редица свои стихотворения те заклеймяват турските палачи и техните вдъхновители и покровители - английските консерватори и реакционните английски политици.

Трогателно съчувствие към българския народ проявяват и много румънски интелектуалци, писатели и художници. Те също издигат глас на протест и на защита на нашия народ, а по- късно участват като доброволци в Освободителката война. Видните румънски художници Григореску и Сатмари, поетите Кошбук, Александри и Замфиреску, първите румънски социалисти Попеску и Джорджеску, идват заедно с освободителните руски войски в България и като воини се борят за свободата на българската нация.

Великият писател на века Виктор Юго заговаря смело и призивно. Той бие тревога за съдбата на един народ, който е доказал, че в културно отношение стои много по високо от своите притеснители.

На 2 юли 1876 година Виктор Юго държи реч във френското национално събрание, в която се обръща към "Всички съвести в Европа".

"Трябва да се привлече вниманието на европейските правителства върху един дребен факт, тъй дребен, че правителствата съвсем не са го забелязали. А ето този факт: едни народ е избиван. Къде? - В Европа. Има ли свидетели?

-    Има един свидетел: целия свят. Виждат ли го правителствата? -
-    Не!

— Народите имат над себе си нещо, което всъщност е под тях - правителствата. Понякога това противоречие изпъква: цивилизацията е в народите, а варварството - в правителствата. Желателно ли е това варварство? Не! Това което знае човешкият род, правителствата го пренебрегват. Това става, защото те гледат само държавния интерес; човешкият род гледа с друго око - съвестта.

Ние ще накараме европейските правителства да се зачудят, като им разкрием нещо, а то е: престъпленията са престъпления и те не са позволени на правителствата, тъй като на отделния човек не е позволено да бъде убиец. Европа е солидарно отговорна, защото, което става в Европа, се върши от Европа, ако съществува някакво правителство див звяр, то трябва да бъде третирано като вид звяр. В този час, съвсем близо до нас, пред нашите очи, убиват, палят, грабят, погубват, колят бащи и майки, продават невръстни момичета и момчета, а децата, които са малки за продаване, биват разсичани на две със саби; цели семейства биват изгаряни в домовете си; селище като Батак например в няколко часа от 9000 жители стана на 1300; гробищата са пълни с повече трупове, отколкото би могло да се закопаят; мъртвите са заразили живите с чума! Ние правим достояние на европейските правителства, чe бременните жени са разпаряни, за да убиват децата в утробите им; че по площадите има купища женски скелети със следи от разпаряне, че кучетата гризат по улиците черепи на изнасилени девойки, че всичко това е ужасно, и би стигнал един жест на европейските правителства, за да спрат това, че диваците, които извършват злодеянията, са ужасни и че цивилизованите, които ги оставят да вършат това - са ужасни!

Дошъл а моментът да се издигне глас! Всеобщото негодувание се надига! Има часове, когато човешката съвест взима думата и заповядва на правителствата да я слушат!

Правителствата мънкат един отговор. Те вече опитаха това мънкане, Казват: "Преувеличава се".

Да, преувеличава се! Батак не е унищожен в няколко часа, а в няколко дни, казват, че са изгорени 209 села, а те не са повече от 80; това, което се нарича чума, е тифус, всички жени не са изнасилени, всички девойки не са продадени, някои са избягали; скопили затворниците, но им отсекли главите та това намалява деянието, детето, казват, не било подхвърляно от нож на нож, а всъщност било набодено само на щик, там, където има едно, вие слагате две - вие преувеличавате двойна!

И после, защо този народ се е разбунтувал. Защо едно стадо от хора не се остави да бъде третирано като стадо животни? Защо ? ...

Този начин на прикриване истината успява. Понякога има по - неприлични неща от това, да се намалява общественото негодувание. Омаловажаванията утешават! Лукавството се застъпва за варварството! Византия извинява Цариград!“

Едва ли ще се намери по - ярко и по- жестоко изобличение на тогавашна Европа? Юго става изразител на възмущението и гнева на будната световна съвест. За него, горещия защитник на човешките свободи и на правдата няма по-голямо кощунство от това, да се омаловажават жертвите. Ужасното злодеяние да се представя като един акт на самозащита: едни диваци избили други диваци.

Позициите на Виктор Юго били в разрез с позициите на френското правителство, което се е придържало към линията на Англия. Становището на Париж било да се запази статуквото в Близкия изток, което на разбран език значело да се пази Османската империя и поробените славяни да се оставят под турското варварско иго.

Позицията на френското правителство е разобличена не само от Виктор Юго. Либералният журналист Емил дьо Жирарден редактор на "Франс", в редица статии осъжда турското правителство и тези от европейските правителства, които го поддържат. Жирарден е имал голяма доблест, чувство на обществена отговорност и високо съзнание за дълг пред историята, за да се провикне патетично: "Турция - това е позорът на Европа!"
Европа е потресена! По всички страни се надига вълна на възмущение и на презрение към крепителите на варварството. Няма общественик и демократ от това време, не взел думата, за да защити справедливата борба на българския народ.

Ужасите след погрома на въстанието обаче раздвижиха най-силно руската общественост. Руските демократи, цяла интелектуална Русия се изправиха в защита на българския народ. Руските писатели от онова време най-пълно изразиха съкровените чувства на руския човек към брата българин.

В своя дневник Достоевски извиква гневно: "О, цивилизация! О, Европа» която тъй много ще пострада в своите интереси, ако сериозно забрани на турците да дерат кожата на бащите пред очите на децата им!... Търговия, мореплаване, пазари, фабрики! - какво друго в очите на Европа може да бъде по - висше? Това са такива интереси, до които с пръст да се докоснеш не е позволено. Но, но! - да бъдат проклети тия интереси на европейската цивилизация!

Това е възклицание не е мое. Така възкликнаха "Московския ведомости" и аз смятам за чест да се присъединя към това възклицание. Да, да бъдат проклети тия интереси на цивилизацията и даже самата цивилизация, ако за нейното съхраняване е необходимо да се одира кожата на хората!

На кървавите събития в България, Тургенев посвети едно стихотворение: "Крокет в Уиндзор". В него той рисува безсърдечието на върхушката в Англия и нейната вина за страданията на българите. Великият писател хуманист научава пълните подробности около посещението, което руският посланик в Лондон направил на английската кралица. Повод за това му посещение бил българският въпрос. Но кралицата съобщава на посланика, че за този ден е заета, понеже уреждала крокет в Уиндзор, на който поканила и него. На 22 юли 1876 година на път от Спаское за Петербург, Тургенев написва известното си стихотворение.

Руското правителство забранява стихотворението, но въпреки всичко то става достояние на мислещите хора в Русия и Европа. В защита на българската кауза до имената на Достоевски и Тургунев се нареждат още имената на видния общественик Аксаков, на поета Полонски, който написва над двадесет стихотворения за България, на драматурга Авервиев, писателя Всеволод Гаршин, художника Маковски, историка Соловьов, великия писател Лев Толстой, Менделеев, братя Кирееви и други.

Дълбоко в недрата на Русия се надига могъщо движение за освобождение на брата роб.

"Това, което ставаше в Русия през лятото и есента на 1876 година - казва Аксаков, - е нечувано и невиждано не само в руската, но и в никоя друга история. Нашето народно движения изуми не само Европа, но и руското общество - образования, мислещия слой на Русия - именно с това, че бе народно в истинския смисъл на думата.

Такова е и впечатлението на Достоевски. В неговите записки четем:

"От страна на народа се изяви тъй много благородство умилително и съзнателно, че цялото това движение несъмнено ще остане една от най-добрите страници в неговата история."

Това спонтанно чувство на руския към българския народ е отразил в спомените си и Е. Трубецкой:

"C мисъл за война против турците живееха тогава русите от всички възрасти - и старците, и юношите"

В "Записките на революционера", Кропоткин пише: "Ние четем кореспонденциите за турските зверства в България, ние плачем при четенето и отиваме да се записваме в отрядите на въстаниците като доброволци" В Москва, в Петербург, в Киев и в Одеса се основават славянски благотворителни комитети. Те започват да събират средства за подпомагане на пострадалите български семейства.

А императорското правителство получава, така да се каже, генерално пълномощно да обяви война, война освободителна…

 

1Трендафил Керелов, Батак глава не скланя, С., 1966

 

 

X

Right Click

No right click