Възникване и облик на Кюстендилския санджак (XV-XVI век) - 3. „Константиновата земя” в контекста на османската експанзия през XV и началото на XVI в.

Посещения: 22871

Индекс на статията

 

3. „Константиновата земя” в контекста на османската експанзия през XV и началото на XVI в.

 

През втората и третата четвърт на XV в. в хода на османските завоевателни походи към Западните Балкани, „Константиновата земя” придобива голямо значение в маршрутите на османските завоевателни армии.116 Става дума за това, че при конкретното разположение на силите,  най-удобният път за достигане от Югоизточна Тракия до западните балкански земи се оказва този, който минавал от изток на запад през северните и централните части на областта. Основните пунктове на тази пътна артерия са днешният град Пазарджик, днешният град Самоков, дн. град Дупница, а после - Ълъджа (Кюстендил), Крива паланка, Страцин, Куманово, Скопие.117 По този път минава емирът Мурад I при похода си към Косово поле през лятото на 1389 г. Султан Мехмед II интензивно - и то повече от всякога - използва маршрута през „Константиновата земя” като основна военно-комуникационна артерия. Минаването на значителни османски армии по този път, често начело лично със султана - завоевател на Константинопол - оказва несъмнено влияние върху развитието на прилежащата му област. Създават се условия за непосредствени султански управленчески действия в нея, подобрява се „комуникационната инфраструктура” чрез ремонтиране на пътя и строеж на мостове, възникват множество дервентджийски села, които осигурявали сигурността на движението. Някои от населените места, разположени във важни пунктове по полосата на пътя се възмогват, а някои, а някои от селата се превръщат в значителни градски центрове - средища на нахии и кази. По този път били отвеждани християнските пленници след падането на поредната християнска крепост или град. Той започнал да се използва и от западни пътешественици. Създават се условия хората от „Константиновата земя” да научават за големите събития на епохата и да станат съпричастни с историческото развитие на огромен географски ареал в Европа и в Азия. От друга страна тъкмо поради интензивното функциониране на този „пътен коридор” се създава възможността по в началото на XVI в. в Щипско и в Дупнишко да проникват и се настаняват първите значителни юрушки групи население. Тяхното проникване в „Константиновата земя” заличава от картата на областта доста на брой християнски села.

Първият голям османски военен поход при управлението на султан Мехмед II Завоевателя, който минава по пътя през „Константиновата земя” е свързан с известната кампания на султана срещу Сърбия през 1454-1455 г., завършила с превземането и разрушаването на град Ново Бърдо.118 Събитията са добре документирани, но като че ли се пренебрегва извора, чийто автор единствен е бил пряк участник в събитията: Константин Михайлович от Островица. Той е бил жител на Ново Бърдо, бил е пленен след превземането на града и е бил отведен като пленник по същия път, по който минават войските на Мехмед II на път за града. Според версията на този автор в навечерието на обсадата на Ново Бърдо османският владетел и армията му, след като минават през Кюстендил, спират в Желиговското поле и престояват там един месец. Този престой ще трябва да се датира в месеците септември - октомври на 1454 г. Там султанът обмислял в каква посока да продължи: към Дубочица или към Ситница. В Желигово султанската войска била нападната от сърбите, които „погубили много турци, в това число и знаменити турски велможи”.119 Така е според записките на Константин Михайлович, докато другите извори локализират османско-сръбските сблъсъци в района южно от Ново Бърдо. След превземането на града на 1 юни 1455 г. част от пленените му жители били прекарани по известния ни вече път през „Константиновата земя”. Сред тях е и бъдещият еничарин и писател Константин Михайлович. Някъде около „селото Самоков” (това е първото споменаване на бъдещия град в наративен извор) той и неколцина негови сънародници направили    неуспешен опит за бягство.120

Споменаваме тези общо взето известни събития по две причини. Става въпрос, на първо място, за сравнително дълъг престой на османски султан в областта Желигово и въобще в „Константиновата земя”. На второ място тъкмо с този престой ще трябва да се свържат сведенията за депортиране на еврейско население от два града в областта в новата османска столица на Босфора. Сведения за това черпим от списъка на еврейските общности в Истанбул, съставен към 1540 г. Там е указано и мястото от където са били докарани еврейските домакинства във времето непосредствено след завземането на Града. В списъка са отбелязани четири еврейски семейства, потомци на депортирани евреи от Струмица и 32 еврейски семейства, потомци на евреи, депортирани от Щип.121  Остава да гадаем кога (в края на XIV или в първите десетилетия на XV в.), от къде (от Солун или от албанското крайбрежие) и при какви обстоятелства в някои от градовете на „Константиновата земя” са се установили еврейски групи население. Не е известно дали християнски семейства също са били депортирани в Истанбул и какъв е бил техния брой. Във всеки случай султан Мехмед II е нямал основания да действа „избирателно”, още повече че политиката за преселване на християни е добре документирана за други градове в Македония.

През пролетта и лятото на 1463 г. османска войска начело лично със султан Мехмед II отново минава през „Константиновата земя” на път за Босна. Всъщност това е походът, при който е унищожена средновековна Босна.122 Това преминаване е свързано поне с три събития от историята на областта. При престоя си в Ълъджа султанът получава като дар джамията, построена от събирача на харадж Кара Мехмед и от този момент насетне тя става известна с названието „джамия на султан Мехмед Хан”. При завръщането си от Босна султанът спира в манастира Св. Яким Осоговски и пребивава известно време в него. Събитието е документирано в т.н. „Сарандапорска летопис” по следния начин: „В годината 6971 (1463) цар Мехмед бег завладя цяла Босна и дойде в манастира Сарандапор на Крива река, а босненския крал хвана и закла...”123  Както се вижда, анонимният летописец при непосредствения си контакт със султанското обкръжение е получил точна информация за превземането на Босна и за гибелта на босненския крал Степан Томашевич.

Осъзнавайки важното значение на пътя през Дупница, Ълъджа, Осогово и Скопие за затвърждаването на османската власт в Босна и за предстоящите походи към Албания, Зета и венецианските владения в Южна Далмация, вероятно тъкмо през 1463 г. висшата османска военна администрация, а може би и лично султанът стартират мащабно строителство на мостове, някои от които са запазени и до наши дни. На първо място тогава е построен известният „Кадин мост” над р. Струма при с. Невестино, на пътя Кюстендил - Дупница. Строежът започнал по непосредствената заповед на Инегьолю Исхак паша, велик везир при султан Мехмед II, и е бил завършен в 1469-1470 г. Импозантният му градеж е сигурно свидетелство за значението, което се е отдавало на този път, както и за намерението през него да се придвижват в бъдеще тежки военни обози и артилерия, както и товари с метал за отливане на оръдия под стените на обсадената крепост.124 По същото време несъмнено са изградени мостовете над реките Джерман и Разметаница край Дупница, макар че точното датиране на строежа им се затруднява от липсата на възпоменателни надписи. Несъмнено става въпрос за мащабно строителство по пътя Дупница-Кюстендил-Скопие и за намерения тази пътна артерия да бъде използвана в бъдеще.

Сравнително честото присъствие на султан Мехмед II в „Константиновата земя” и конкретно в Ълъджа (Кюстендил), прави града свидетел на един епизод от напрегнатите османско-венециански отношения. Този епизод е предаден в труда на италианския автор Анджиолело по следния начин: През 1477 г. османците нахлуват във венецианските владения по албанското крайбрежие, които в Републиката на Свети Марко по традиция наричали „терра ферма”. Венецианският сенат назначава за посланик при султан Мехмед II адмирал Томазо Малипиеро със задачата да сключи мир. При второто си пътуване при султана в късната пролет на 1478 г. Малипиеро минава по пътя Скадар (Шкодра)-Призрен-Скопие-Кюстендил и се натъква на лагера на османския владетел в Кюстендил и неговата околност. От там султанът възнамерявал да потегли към Скадар и да обсади крепостта му. Пребивавайки в Ълъджа-Кюстендил, Малипиеро води преговори с трима везири и лично със султан Мехмед II. Султанът отхвърля оплакването му за нарушаване на двумесечното примирие и изисква Венеция да му предаде крепостите Скадар, Дрищ, Леши и др. От Ълъджа-Кюстендил Мехмед II нарежда на босненския санджак бей Искендер да нахлуе във Фриули. Томазо Малипиеро научава за това и успява да предупреди навреме венецианските власти за предстоящото нападение.125

Въпреки усилията на Малипиеро султан Мехмед II продължава похода си към Северна Албания и обсажда град Скадар. Свидетелство за това, че съдбата на този град се е обсъждала в „Константиновата земя” е отличната осведоменост на автора на Сарандапорската хроника и на Владислав Граматик за събитията около бушуващата османо-венецианска война и около завземането на град Скадар от османците. „В годината 6987 (1478-1479) - отбелязва летописецът - цар Мехмед тръгна срещу Скадар..., но като се укроти, разбра се с Венеция, та когато дойде пролетта (на 1479 г. - б.м.) да му предадат града, но без жителите в него и вещите им”.126 А във финалната приписка на т.н. „Рилски панегирик”, завършен от Владислав Граматик в Желиговския манастир „Св. Богородица” в 1479 г., педантично са отбелязани датата и денят на превземането на Скадар от османците: 6987 година, 4 април, неделя (4 април 1479 г.).127

Въобще образованите хора от „Константиновата земя” през последните десетилетия на XV в. демонстрират добра осведоменост за събитията от своето време. Анонимният автор (или автори) на Сарандапорската летопис, както и работещият в манастира Св. Богородица в Матейче Владислав Граматик са осведомени за похода на Мехмед II срещу караманския бей Узун Хасан, за гибелта на румелийския бейлербей Хас Мурад край река Ефрат и за точната дата на това събитие (6981 г., 4 август, сряда или 4 август 1472 r.).128 В манастира Св. Яким Осоговски са знаели за ужасната гръмотевична буря в Истанбул през 1490-91 г., за природни бедствия в далечни земи и т.н. Типичен пример за благоприятното влияние на пътната артерия върху урбанистичното развитие на областта ни дава град Дупница. В един подробен регистър на хасове и тимари в Софийско и Самоковско, съставен в периода 1452-1455 г., бъдещият град се споменава мимоходом като село Дупниче.129 Ако се съди от един вписан по инерция архаичен фрагмент от съкратения тимарски опис на Кюстендилски санджак от 1519 г., с. Дупниче е било с дервентджийски статут и с охранявало брода през р. Джерман.130 В своята „Рилска повест” от 1469 г. Владислав Граматик говори за „едно село” на р. Джерман, отдалечено на ден и половина път от Рилския манастир, където населението от околните села и монасите от манастира дочакали идването на мощите на Св. Йоан Рилски. Без съмнение това село е Дупница и в 1469 г. то все още не се е отличавало с нищо от другите подобни населени места, за да бъде изрично споменато по име. Според регистъра на доганджиите в Румелия, съставен в 1479-1480 г., Дупница все още няма статут на град и нахийски център, и е спадала към нахията Ълъджа.131 В джизие регистъра от 1490-1491 г. Дупница вече е център на вилает, а през 1498-1499 г. немският пътешественик Арнолд фон Харф, минавайки по пътя от Пазарджик за Ълъджа, нарича нововъзникналият град Tobnitza и добавя: „Това също е един хубав град”.132 Към 1519 г. Дупница официално се споменава като център на нахия, но по всичко изглежда, че градът е имал този статут още от края на XV в. В 1502 г. турските документи на Рилския манастир за пръв път споменават за кадия на Дупница,133 което означава, че към гази година градът вече е бил център на каза. Към 1519 г. в него живеят 141 християнски и 42 мюсюлмански семейства, от които една четвърт са помюсюлманчени християни (синове на Абдуллах). Представата, която ни дават приведените извори е повече от ясна: след строежа на мостовете край с. Дупница за около 15-20 години, бившето дервенджийско село се превръща в град - център на вилает (или пахия) и на каза.134

В самия край на XV в., когато османците вече са господари на Босна, на албанското крайбрежие и на Черна гора, пътят Самоков - Дупница - Ълъджа - Скопие губи значението си и престава да се използва за военни походи. Тъкмо тогава през него започват да минават западни пътешественици. Три години след рицаря Арнолд фон Харф по него минава дубровчанинът Петанчич, а в 1530-1531 г. - Бенедикт Курипешич. Той вече се оплаква, че пътят е в лошо състояние,135 следователно османските власти престават да го поддържат по същия начин, както във втората половина на предишното столетие. В началото на XVI в. по същия път проникват първите юрушки групи, чието настаняване очевидно не минава без конфликти с местното население и съвременните извори веднага реагират на това явление. „През тази година (1512) турците плениха Желигово и Овче поле и много скръб беше” - бележи в приписка неизвестен по име книжовник.136 В този случай става въпрос за явление, което не е било изолирано и което за няколко десетилетия превръща някои области в Кюстендилския санджак в класически зони на юрушки поселения.

 

116По този въпрос виж Стојановски, А., Патища и организација на прометот во Македонија во XV и XVI век. - Acta historico-oeconomica Jugoslaviae. T. C, 1978, s. 71-77 (препечатано в Македонија во турското средновековие, с. 115-124).
117Иванов, Й. Северна Македония, с. 149 сл. и карта.
118.За походите срещу Сърбия в 1454-1455 г. виж Zachariadou, El., The First Serbian Campaigns of Mehmed II (1454, 1455). - In: Zachariadou, El., Romania and the Turks c. 1300 - c. 1500. London. Var. Reprints, 1985, XIII; Imber, C., The Ottoman Empire, p. 162-164.
119Записки янычаря написанные Константином Михайловичем из Островицы. Введение, перевод и комментарии А.И. Рогова. Москва, 1978, с. 72-75. Тези събития са документирани и от други извори . Виж Цветкова, Б., Новые данные o христянах-спахиях на Балканском полуострове в период турецкого господства. - ВВ, XIII, 1958, с. 195;
1203аписки..., с. 76-83.
121Epstein, M.A., The Ottoman Jewish Communities and their Role in the 15th and 16th Centuries. Freiburg, 1980, p. 178.
122Imber, C., The Ottoman Empire, p. 181-185.
123Иванов, Й., БСМ, с. 150. Изказвам благодарност на колегата Александър Антонов, който ми даде възможност да ползвам фотокопие от оригиналния текст на хрониката. В него съответната бележка е на с. 12. Снегаров, Ив., История на Охридската архиепископияT.II, с. 45, бел. 5 представя една доста романтична картина на султанското посещение в манастира: „Той (Мехмед II) посетил манастира при тревожни обстоятелства и сякаш нарочно, понеже не му бил на път за Босна (sic). Може би когато дошъл в Кюстендил той си спомнил някой разказ на мащеха му Мара за чудесата на Св. Йоаким Осоговски и в зависимост от неговото напрегнато религиозно настроение, свойствено във военно време, този разказ е породил в султана мимолетна вяра в помощта на християнския светия”.
124Иванов, Й., Северна Македония, с. 155-159. Легендата свързва построяването на „Кадин мост” със султан Мурад II, но надписът на моста, публикуван за пръв път от Й. Иванов (с. 156-157) не оставя никакво съмнение, че е бил завършен в 1469-1470 г. Виж още Kiel, M., Urban Development in Bulgaria in the Turkish Period: The Place of Turkish Architecture in the Process. - Intern. Journal of Turkish Studies. V. IV, 1989, № 2, p. 127.
125Imber, С., The Ottoman Empire, р. 239-242.
126Сарандапорска летопис, с. 14.
127Публ. от Цанчев, Г., Владислав Граматик: книжовник и писател. С., 1969, с. 144.
128Сарандапорска летопис, с. 13-14; Данчев, Г., Владислав Граматик..,с. 142-143 (приписка към сборника „Андрианти” от 1473 г.). Другите извори дават като дата на падането на Скадар 9 януари 1479 г. До сега никой не е обърнал внимание на текстуалното съвпадение между тази приписка и текста на Сарандапорската летопис. Това съвпадение идва да покаже, че или Владислав Граматик е имал връзки с манастира Св. Яким Осоговски, или че неизвестният съставител на летописта е познавал сборника от 1473 г.
129Турски извори за българската история. Т. II. Съставили и редактирали Тодоров и Б. Н. Недков. С., 1966, с. 73.
130ВВА, TD 74, с. 13. Тук е споменато селото Деве Багрудан в зиамета на Аяз бей, спадащо към „дервента Дупница”.
131Турски извори за българската история. T. I. Съставили и редактирали Б. Цветкова и В. Мутафчиева. С., 1964, с. 173-176.
132Турски извори....Т VII, с. 47 сл.; Немски и австрийски пътеписи за Балканите (XV-XVJ в.). Увод, подбор и коментар М. Йонов. С. 1979, с. 131.
133Ихчиев, Д., Турските документи..., с. 330-331.
134Според Kiel, M., Urban Development..., p. 123-124 Дупница се споменава като град за пръв път през 1499 г. от Арнолд фон Харф. „Урбанизирането” на Дупница трябва да се отнесе към последното десетилетие на XV в.
135Немски и австрийски пътеписи..., с. 145-146. Иванов, Й., Северна Македония, с. 147-148.
136Стојановић, Љ., Записи и натписи, I, № 413, с. 128.

 

X

Right Click

No right click