Възникване и облик на Кюстендилския санджак (XV-XVI век) - 2. Демографска и поселищна структура. Население със специален статут

Посещения: 22863

Индекс на статията

 

2. Демографска и поселищна структура. Население със специален статут

 

Така очертаната територия на Кюстендилския санджак (респ. на княжеството на Драгаши към 1395 г.) в по-голямата си час е полупланинска и съществуващата тук поселищна мрежа попада (според класификацията, предложена от Цв. Георгиева) предимно в междинната зона Б. Предвид на добре познатото предпочитание на средновековния човек към полупланинските райони, които са му предлагали най-благоприятни условия за стопански живот, тази зона е най-гъсто   населена.41 За разлика от други български територии през XV-XVI в. в Кюстендилския санджак не се откриват следи от „обезлюдени пространства”. А ето и някои цифри за разпределението на селата и мезрите в отделните нахии.

Според тимарския опис на Кюстендилски санджак от 1519 г. в него са съществували 1508 села и 278 мезри.42 Десетина години по-късно, според описа от 1530-31 г., селата са 1548, а мезрите са намалели драстично: регистраторът е отбелязал общо 109 мезри и манастири (последните са най-малко 30 на брой).43 За сравнение ще посочим, че през 1454-55 г. във Видинския санджак са регистрирани 421 села, а през 1560 г. - 970 села и 60 мезри.44 В чисто количествено отношение данните за броя на селата са съпоставими предвид почти двойно по-голямата територия на Кюстендилския санджак. Ако вземем предвид обаче изчисленията за гъстотата на населението ще видим, че Кюстендилският санджак е една от най-гъсто населените български територии през разглежданата епоха. Според данните, приведени от Н. Тодоров и А. Велков и извлечени от джизие регистъра от 1490-91 г., в санджака са живеели средно по 2,17 ханета на кв. км. или по около 11 души на кв. км. За сравнение, във Видинския санджак този показател за същия период е 0, 97 (по-малко от 5 души на кв. км.), за санджака Никопол - 0,5 (2,5 души на кв. км.), за санджака Силистра - 0,32 (1,6 души на кв. км.).45

Несъмнено към края на XV в., а и през следващото столетие, Кюстендилският санджак обхваща най-гъсто населените български земи: факт, който е бил отбелязан в научната литература.46 В случая би трябвало да се изтъкне, че освен липсата на значителни опустошения по време на завоеванието (за разлика от земите в дн. Северна България), по-голямата гъстота на населението може да се обясни и с демографското състояние на земите от княжеството на Драгаши. Казано с други думи към края на XIV в. това княжество е било по-гъсто населено от териториите на Търновска и Видинска България. Джизие регистърът от 1490-91 г., както и тимарските описи от 1519 и 1530-31 г., дават данни за броя на домакинствата в Кюстендилски санджак и позволяват да проследим ръста на населението в абсолютни стойности. Тук трябва изрично да се отбележи, че сведенията, извлечени от османските регистри не могат да претендират за абсолютна, а само за относителна точност. Колкото и добре организирана да е била системата на описване на населението, тя все пак не е била съвършена. Част от населението се е изплъзвало от регистрация. Изследователите изчисляват величината на нерегистрираното население най-малко на 10-15 %. Впрочем ето  как изглеждат данните за броя на пълните християнски домакинства в Кюстендилски санджак в периода 1490/91 - 1530/31 г.

 

 Година  1490/91  1519  1530/31
 Домакинства  40235  53571  56998
 %  100  133  141,6

 

Приведените данни показват, че за период от около 30 години в края на XV и началото на XVI в. (1490-1519 г.), християнското население в санджака се увеличава с 13336 домакинства (ханета) или с 33%. В периода 1490-1531 г. увеличението е с 16763 домакинства или с 41,6%. Следователно християнското население в Кюстендилски санджак в целия посочен в таблицата период се е увеличавало средно с около 1% годишно. Прави впечатление, че в интервала 1519-1530/31 г. ръстът на християнското население намалява в процентно изражение. В същия период мюсюлманското население нараства от 5758 на 6640 домакинства или с 15%. В този интервал от време средногодишния темп на нарастване на мюсюлманското население е 1,3%, срещу 0,7% годишно нарастване за същия период при християнското население. Почти двойно по-високият темп на годишно нарастване на мюсюлманското население в периода 1519-1530-31 г. е лесно обясним предвид факта, че при нарастването на мюсюлманите роля играят не само чисто демографски, но и други странични фактори (помюсюлманчване, колонизация и др.).

Посочените цифри могат да ни бъдат ориентир в две посоки. На първо място те са в състояние да създадат приблизителна представа за броя на населението в земите на княжеството на Драгаши в предосманския период. Това е възможно чрез привличане на данни за близки региони, много по-богато документирани и в доосманската, и в ранноосманската епоха. На второ място цифрите могат да ни покажат дали темпът на нарастване на населението в санджака е съизмерим с демографските процеси на европейския континент през XV и XVI в.

Данните за демографското развитие на голямото село Радоливо (Радилово, Радилофа), разположено по долното течение на р. Струма показват, че през 60-70-те години на XV в. неговото население не се възстановява до нивото на доосманския период: това става едва в началото на следващото столетие.47 Впрочем известно е, че периодът от втората половина на XIV и целия XV в. се характеризира с демографска стагнация. Ако сведенията за населението на с. Радоливо дават представа за общата тенденция и в съседните области, то в най-общи линии населението на Кюстендилски санджак от началото на XVI в.би трябвало да е приблизително толкова, колкото към 40-те години на XIV в., т.е. към 50000 християнски домакинства или около 250000 души.48 Към тази цифра трябва да се добавят за началото на XVI в. и около 6000 мюсюлмански домакинства или около 30000 мюсюлмани. Трябва да се има предвид, че към броя на данъчно задължените мюсюлмански семейства като бройка ще трябва де се прибавят и семействата на мюсюлманите тимариоти. През 1519 г. в Кюстендилски санджак е имало около 1120 спахии и заими,49 което означава, че към датата на създаването на описа броят на мюсюлманските домакинства ще трябва да се увеличи с цифрата на спахиите и заимите, т.е. с 1120. Следователно броят на мюсюлманските домакинства ще трябва да е малко над 7000, а числеността на мюсюлманското население - около 35000 души. Когато регистрите не са отбелязали никакво мюсюлманско население в дадено населено място (особено ако е център на нахия), това означава само, че в него е нямало данъчно задължена мюсюлманска рая, a не че е нямало представители на местната власт или мюсюлмани-тимариоти.

Известно е, че при благоприятни условия населението в доиндустриалните общества нараства с много бързи темпове. Твърди се дори, че теоретичното е можело да се удвои за период от около 30-35 години. Това се дължи предимно на    ранните бракове и на изключително високата раждаемост. На практика обаче ръстът на населението никога не е можел да достигне теоретичните максимуми, посочени в специализираната литература. В този смисъл съвсем реално изглежда, че ръстът на християнското населението на Кюстендилски санджак в края на XV и началото на XVI в. показва близо три пъти по-ниски темпове на нарастване от абсолютния максимум. Знае се, че за Европа и за териториите на Османската империя границата между двете столетия е и граница между демографската стагнация от времето на чумната пандемия „Черната смърт” и демографския бум от XVI в., наричан в специализираната литература „Vita Revolution”.50 Вероятно същата констатация е в сила и за териториите на санджака: данните за него сочат, че на границата на двете столетия демографската стагнация вероятно е преодоляна, но все още не е настъпило демографско оживление, близко по показатели до „демографски бум”, бум. нещо средно между демографска стагнация и демографско оживление. За по-голяма прегледност сведенията за състоянието и движението на градското и селското население в Кюстендилски санджак ще бъдат представени във вид на таблици. Заложените в тях данни не са пълни и са представителни само за някои градски и нахийски центрове. Въпреки това смятаме, че те показват определена тенденция в демографското развитие (Таблица 1, таблица 2, таблица 3).

Картината на градското население в Кюстендилски санджак е достатъчно пъстра, но в общи линии позволява формулирането на определени изводи. През 1519 г. в десетте големи градски центрове на санджака са живеели около 513628 християнски домакинства, 365 неженени християни и 313 вдовишки семейства. Приблизително това прави около 19750 души при положение, че едно домакинство се приема за състоящо се от 5 члена, а едно вдовишко семейство за състоящо се от 4 члена.52 Процентно това е около 7% от цялото християнско население на санджака към същата година. През 1570 г., за когато данните са относително пълни и съпоставими с тези от 1519 г., християнското градско население възлиза на 2630 ханета, или с 1000 по-малко. Близо тройно се е увеличил броя на неженените, а броят на вдовишките семейства е спаднал с около една шеста. Общият брой на християните в градовете към 1570 г. с около 15400 души. За около половин век то е намаляло с около 8%.

През 1519 г. в десетте градски центъра на санджака са живеели 1071 мюсюлмански домакинства и 148 неженени мюсюлмани, или общият им брой е около 5520. Тази цифра показва само данъчно задължените мюсюлмани. Не можем да кажем с точност колко от мюсюлманите-спахии, заими и други длъжностни лица са живеели в градовете, но цифрата 5520 домакинство ще трябва да се увеличи поне до 6000. През 1570 г. мюсюлманските градски домакинства са вече 2059, а неженените мюсюлмани - 274. Приблизителният минимален брой на мюсюлманите в градовете би трябвало да е около 10500-10600 души. Очевидно е, че за половин век мюсюлманското население в градовете се увеличава близо два пъти. Към 1519 г. градското мюсюлманско население съставлява около 16% от общото мюсюлманско население на санджака и тази цифра ясно показва концентрацията на мюсюлманският елемент в градските центрове. Като цяло градското население (християни и мюсюлмани) в периода 1519-1570 г. остава почти непроменено като численост, което означава стагнация и относително намаляване на неговия дял спрямо останалото население на Кюстендилски санджак. Този факт общо взето противоречи на широко разпространеното твърдение за ръст на градското население в Османската империя през XVI в.53 Прав е А. Стояновски като твърди, че ръстът на градското население е особено бурен в края на XV и началото на XVI в., след което то започва да намалява.54 За съжаление тази констатация е направена на основата на податки, които не се отнасят за територията на Кюстендилски санджак. Както ще видим по-нататък, в някои градове спадът на населението с толкова рязък, че с основание възниква въпроса дали става въпрос за реален демографски процес или за някаква промяна в подхода към регистрирането на населението. Специално в случая с Кратово би могло да се предположи, че във времето след 1519 г. османските регистрации са оставяли „извън дефтера” населението с особени рударски задължения.55 И все пак тенденцията към абсолютно и относително намаляване на градското население в Кюстендилския санджак е прекалено очевидна, за да се обяснява с „недемографски” фактори. Проучванията върху демографското състояние и развитие на селата примерно в нахията Кратово през XVI в. също показват значително намаляване на населението: от 1191 християнски ханета през 1519 г. до 721 християнски ханета през 1570 г. Впрочем нека се спрем на демографското развитие на по-важните градове поотделно, защото въпреки общите тенденции, локалната картина е достатъчно разнообразна. Предварително трябва да се направи уговорката, че демографската картина в добре документираните градове от периода XV-XVI в. често се характеризира с резки спадове и възходи, което може да се обясни с фактори като чумни епидемии, пожари и др., за които описите не винаги дават сведения. Понякога обаче и подобни катаклизми не са в състояние да обяснят колебанията в цифрите, получени посредством работата с османските описи.56

От таблиците за населението в градовете на Кюстендилски санджак ясно се вижда, че към 1519 г. и през следващите десетилетия Кратово е най-големия по брой на населението си градски център. Това е напълно обяснимо като се има предвид, че още през XIV-XV в. градът се издига като значителен рударски център, разработващ богатите сребърни и медни залежи в областта. Между 1519 и 1570 г. християнското му население намалява близо с две трети, а мюсюлманското се увеличава почти двойно, което като цяло означава драстично спадане на общия брой на населението от около 5800 души през 1519 г. до около 2100 души през 1570 г. Наличието на сравнително пълни данни за демографското състояние на града позволява да се направи извода, че спадът на градското християнско население е постоянен и очевидно не се дължи на някакъв временен фактор (чума, земетресение, пожар и др.). Наполовина намалява християнското население и в селата на Кратовската нахия през същия период, докато мюсюлманското население в нея, което е статистически незначително се увеличава от 19 на 69 семейства.57 Намаляването на градското християнско население отчасти се обяснява със систематичната и продължителна ислямизация, която въпреки това не е достатъчно обяснение за доста стръмното спадане на неговия брой. Град Мелник стои на второ място по броя на християнското си население, което в периода 1519-1570 г. спада с около 35 %: от около 4650 души през 1519 г. до около 3100 души през 1570 г. Очевидно е, че това спадане се дължи на намаляването на християнското население, тъй като мюсюлманското е статистически незначително и остава сравнително постоянно в посочения период. Поради гази причина не може да се смята, че ислямизацията играе някаква съществена роля в намаляването на християнския елемент в града. Междинните данни за 1530-31 г. показват, че за около 10 години християнското население спада рязко, докато в периода между 1530-31 и 1570 г. спадането придобива по-плавен характер.

В град Струмица спадането на християнското население е почти незабележимо (от 1500 души през 1519 г. на 1480 души през 1570 г.). За същия период мюсюлманите се увеличават от около 1400 на около 1950 души. Населението на града като цяло се увеличава в същия период от около 2900 на около 3420 души. Ръстът е около 15% и e далеч от представите ни за параметрите на т.н. Vita Revolution през шестнадесетото столетие. Интересното тук е обстоятелството, че между 1519 и 1530-31 г. християните се увеличават почти двойно, след което отново се връщат на нива, съпоставими с тези от изходната база. Описът от 1570 г. показва, че около 20% от мюсюлманите са „синове на Абдуллах” (т.е. помюсюлманчени християни), а 5 от 14-те мюсюлмански махали са или „нови”, или „извън регистъра": с други думи те са възникнали в периода между 1550-1570 г.58

Град Щип демонстрира плавно намаляване на християнското население в периода 1519-1570 г. от около 1765 до около 1490 души. Сравняването на описите от 1519 и от 1570 г. показва, че в Щип има случаи на християнски и мюсюлмански „синойкизъм”, при който цели села или чифлишки комплекси се преместват в града и формират нови градски махали - и християнски, и мюсюлмански.59 При този приток на население отвън би трябвало да се очаква увеличение на населението. Вместо това се констатира плавно намаляване на християните и задържане на мюсюлманите на едно ниво. Това обстоятелство отново говори в полза на твърдението, че нещо задържа демографския ръст sui generis.

В случая с град Петрич се забелязва нещо сходно с град Струмица: ръст на християнското население (макар и не „бурен”) в периода 1519-1530-31 г. и двоен спад за периода 1531-1570 г. При положение, че мюсюлманското население е незначително и не се увеличава много в същия период, загубата на християнско население не може дори частично да се обясни с ислямизацията му. А иначе към 1479-80 г. Петрич е отбелязан като село, в което живеят семейства доганджии60. В 1519 г. той е значително селище, чието название участва във формирането на името на нахията „Мелник и Петрич”. През 1570 г. градът вече е център на нахията Петрич.

Санджакският център през XVI в. град Ълъджа има относително най-малък дял християнско население, което расте бавно, но остава незначително в периода 1519-1570 г. Мюсюлманското население расте плавно до 1550 г., след което се увеличава почти двойно. Като цяло населението на града нараства двойно през целия изследван период (от около 1450 на около 2900 души), като в същото време процентът на християнското население намалява от 14 на 12%.61 Засега няма обяснение за подчертано малкия брой християнски жители на града. Очевидно е, че този факт не може да се обясни само с евентуални катаклизми в живота на града в първите десетилетия на османската власт. Съвършено очевидно е, че и тук както и в Кратово ислямизационният процес е много интензивен и затормозява развитието на и без това малкото християнско ядро. Ако към 1519 г. „синовете на Абдуллах” в Ълъджа-Кюстендил са около 10-11%, то в 1550 г. цифрата е вече 18-20%, а през 1570 г. - 27-28%.62 Странно е и друго: като център на санджак град Ълъджа не е особено многоброен и отстъпва по този показател на градове като Кратово, Мелник, Струмица, Петрич, Щип. Излишно е да се обяснява подробно, че състоянието на градското население във вида му от периода 1519-1570 г. не може да се обясни само със статута на града като център на санджак. Ако сравним развитието на град Ълъджа като с развитието на София (също санджакски центьр), ще видим, че картината е доста различна. В периода 1524/24 - 1570 г. мюсюлманското население на София расте, но с умерени темпове (от 848 на 1276 домакинства). Християнското население спада в периода между 1524/25 г. от 280 на 168 домакинства, но до 1570 г. отбелязва почти двоен ръст и достига 323 домакинства.63

Следващите в таблицата градове и центрове на нахии показват доста сходство в демографското си развитие. Като се изключи Враня, всички те увеличават християнското си население сравнително плавно, като единственият „бум” в това отношение е засвидетелстван за нахийския център Ногерич. Там християнското население нараства между 1519-1570 г. от около 900 на около 1570 души. В повечето от тези населени места мюсюлманското население расте повече от интензивно: в Дойран от около 15 на около 280 души, в Дупница от около 200 на около 850 души, в Радомир от около 40 на около 570 души, във Враня - почти двойно. Ногерич отново е изключение. В процеса на превръщане на това село в нахийски център там се „закрепват” само около 30-40 мюсюлмани.

Очевидно е, че състоянието на населението в градовете и нахийските центрове на Кюстендилски санджак е сумарен резултат от противоречивото развитие на големите градове, повечето от които губят население и новите нахийски центрове, в които тенденцията е към растеж на населението. Като се има предвид, че старите градове са занаятчийски и търговски центрове, а новите нахийски центрове до голяма степен запазват аграрния си облик, може би ще трябва да се мисли дали демографското им състояние не е свързано с известен упадък на истинската градска икономика и с възходящо развитие на аграрната икономика в територията на санджака.

На основата на данните, с които разполагаме не е възможно да се даде изчерпателен отговор на въпроса защо спада броя на християнското население в големите градове в Кюстендилски санджак. Възможно е обаче да се задълбочат    наблюденията върху демографската им картина, като се вземе предвид броят и динамиката на вдовишките домакинства. Известно е, че броят им е показател за нивото на смъртността. От тази гледна точка картината, която се получава, е твърде любопитна. В градовете, където спадът на християнското население е най-изявен, броят на вдовишките семейства по правило се увеличава в проценти спрямо пълните домакинства. В Кратово например този показател расте от 6,6% през 1519 г. на 12% през 1530/31 г., на 12,7% през 1550 г. и на 15,2% през 1570 г. В Струмица ръстът е много драстичен: от 6,4% през 1519 г. до 50% през 1570 г. Постоянен и сравнително висок процент на вдовишки семейства се запазва в Ълъджа (около 17). В град Щип този показател бележи първо ръст от 9,3 на 14,2% в периода 1519-1530/31 г., после пада съответно на 8,5 и 4,6%. Както е видно, в град Щип християнското население намалява, но не драстично. При всички случаи получените данни показват, че смъртността сред християнското население в големите градове неколкократно превишава прираста му в границите на целия санджак. В новите нахийски центрове процента на вдовишките семейства е много по-нисък и това кореспондира в общи линии на факта, че там християнското население но принцип расте. В някои случаи, без това да е всеобщо правило, се забелязва тенденция към растеж на населението там, където броят на неженените християни е относително висок.

От изследваните градски центрове в Кюстендилски санджак само два (Кратово и Мелник) в първите десетилетия на XVI в. спадат към онези 11,6% от балканските градове под османска власт, които имат население между 800 и 1600 домакинства. Градовете Струмица, Щип, Петрич, Ълъджа и Дойран спадат към другите 30,2% с население между 400 и 800 домакинства, а останалите - към най-многобройната група (54,7%) с население до 400 домакинства.64 Изводът е, че градовете и нахийските центрове в санджака в голямата си част спадат към групата на средните по броя на населението си балкански градове.

Данните за градския живот в Кюстендилски санджак показват значително разнообразие на урбанистични типове, които общо взето не се вместват в класификацията на османския регистратор. В описа от 1530/31 г. е отбелязано, че в санджака има 5 града (с петъчни джамии), 3 крепости (с гарнизони) и два „кастела” (каср).65 Петте града очевидно са кадийските центрове: Ълъджа, Щип, Струмица, Враня и Кратово. Трите крепости са градовете с гарнизони: Враня, Щип и Струмица. Остава да гадаем кои са двата „кастела”. Ако използваме класификацията на градовете в българските земи през първите векове на османската власт, предложена от М. Кийл,66 ще видим, че във въпросния санджак се открояват четири от възможните пет типа градове: липсва само групата на чисто турските градове, възникнали около важни култови или други сгради. С други думи в Кюстендилски санджак е налице по-подчертан континуитет в градския живот. Дори и новите градове не възникват на празно място, а обикновено израстват от села с многобройно християнско население (Дупница, Петрич, Радомир, Ногерич). Друг е въпросът, че като белег на „дисконтинуитет” в съществуващите още от доосманската епоха градове прониква и се закрепва значително мюсюлманско население.

Разбира се има и случаи, в които предосмански градски центрове западат в периода XV-XVI в. Някои, като например град Тиквеш, стават села, въпреки че запазват административните си функции. В описа от 1519 г. той по инерция от предишния опис е отбелязан като „ град Тиквеш” в който „град” живеят само около 90 християни.67 Петдесет години по-късно османският регистратор е „осъвременил” терминологията си и го е отбелязал като „село, самият Тиквеш”, чието население се занимава с чисто селскостопанска дейност.68 В други случаи предосмански град през XV в. упада дотолкова, че се „разделя” на две села, които отговарят на укрепената градска част и на подградието на доосманския град. Така става с град Град, разположен пак в областта на Тиквеш. През 1519 г. на негово място съществуват две села: Градец и Емборие.69

В някои от големите градове и нахийски центрове през XVI в. съществуват малки етноконфесионални групи, най-значителни от които са евреите и циганите. В Кратово през 1519 г. живеят 10 еврейски семейства, които към 1570 г. са вече 37. Еврейски групи има в Струмица (3 семейства през 1570 г.) и в Щип (28 семейства + 11 неженени) през същата година. През 1519 г. в Мелник са регистрирани 120 цигански джемаати, които не съществуват през 1570 г. Най-екзотичната циганска група е отбелязана във Враня, където циганите са били военни музиканти към крепостта Враня.70 В Дойран пък през 1570 г. са отбелязани 28 юрушки джемаати. Рядко регистраторът е отбелязал изрично народността на даден градски жител (сърбин, албанец и др.): това са били хора, които не са формирали групи население, а единични представители на народности, които са били разпръснати в общата маса на българското население. Ако се съди от именната система и от използването на някои специфични термини (напр. папа или папас за свещениците), в Мелник е живеело значително по броя си гръцко население.

Наличните описи от XVI в. дават добра представа за състоянието и развитието на поселищната мрежа в Кюстендилски санджак. Може да се приеме, че и през предишното столетие тя в основни линии е такава, каквато я виждаме към 1519 г. Основание за подобно твърдение ни дава фактът, че описът от 1519 г. много рядко използва формулата „hariç ez defter” (извън регистъра) и следователно нововъзникналите и новорегистрирани села са сравнително малко. Известно е, че османският регистратор прибавя формулата „извън регистъра” към имената на села, когато той не ги е открил в предишния опис. С други думи това са населени места, възникнали в интервала между две регистрации. Броят на селата между 1519 и 1530/31 г. нараства от 1508 на 1548,71 като основна заслуга за това нарастване има спецификата на поселищната система в нахията Враня. Признак за увеличаване на плътността на населените места е рязкото намаляване на броя на мезрите: от 278 през 1519 г. на около 50-60 през 1530/31 г.72 Ако вярваме на тези цифри през 1519 г. мезрите представляват една пета от броя на селата, а десет години по-късно са по-малко от една двадесета. Спадането е много показателно, но е толкова драстично, че се пораждат определени съмнения в точността на описването и рекапитулирането на мезрите при втория случай. В цифрово изражение, картината към 1519 г. изглежда така: - В нахията Кратово са отбелязани 21 села и нито една мезра.

- В нахията Щип и Кочани селата са 221, а мезрите 49 (съотношение 4,5:1).
- В нахията Ногерич селата са 100, а мезрите 34 (съотношение 2,9:1).
- В нахията Струмица и др. селата са 187, а мезрите - 24 (съотношение 7,8:1)
- В нахията Тиквеш и Морихово селата са 97, а мезрите - 14 ( съотношение 6,9:1).
- В нахията Мелник и Петрич селата са 92, а мезрите са 10 (съотношение 9,2:1).
- В нахията Ълъджа и Славище селата са 146, а мезрите са 27 (съотношение 5,4:1).
- В нахията Пиянец селата са 31, а мезрите са 2 (съотношение 15,5:1).
- В нахията Дупница селата са 80, а мезрите - 24 (съотношение 3,3:1).
- В нахията Радомир и Сирищник селата са 52 и е отбелязана само една мезра (съотношение 52:1).
- В нахията Горно Краище селата са 102, а мезрите са 9 (съотношение 11,3:1).
- В нахията Враня селата са 287, а мезрите са 40 (съотношение 7,1:1).

От така представените данни е трудно да се извадят някакви общи заключения. В границите на целия санджак съотношението между села и мезри е 5:1. При това трябва да се има предвид, че в отделни случаи но инерция от предишния опис, регистрацията от 1519 г. третира като села ненаселени землища. Това са села, които в края на XV и началото на XVI в. са обезлюдяли. Отклонения от общото съотношение села/мезри в посока към по-голям дял на мезрите се наблюдава в нахиите Дупница, Ногерич, Щип и Кочани, Ълъджа и Славище. В останалите относителния дял на мезрите е по-нисък. Очевидно е, че в нахията Кратово, която е изцяло султански хас няма нискодоходни обекти като мезри и манастири. Видно е също така, че в нахиите Горно Краище и Враня, в чиято поселищна система преобладават малките и общо взето твърде „подвижни” селски общности, броят на мезрите не показва фрапиращи отклонения от средните стойности за санджака. В тях динамичното „роене” на селата запълва незаселените и обработваеми землища и води до намаляване на броя им. Много е типична и картината в нахията Дупница. Както ще стане ясно по-долу, тази нахия се отличава с висок относителен дял на селата с над 50 ханета и с най-голям брой села със 100-150 и над 200 ханета. Наличието на такива многобройни селища вероятно създава „пренаселеност” на селските землища и поражда необходимостта от обработване на мезри. В условията на първите десетилетия на XVI в. съществуването на обработени и незаселени площи, съчетано с разположението на Дуннишката нахия на входа на Кюстендилски санджак и природните условия, привлича юрушки заселници.73 Може би същото е характерно и за южните дялове на нахията Струмица, но поради общото описване на селата в нея трудно може да се прави анализ на подобни дадености само за областите на Дойран и Боимия.

Характерът на поселищната система в Кюстендилски санджак и регионалните ѝ специфики могат да се анализират на основа на обобщените и разположени в таблици данни за броя на християнските и мюсюлманските домакинства в селата на отделните нахии. За по-голяма прегледност цифровите таблици ще бъдат придружени и с „графични” варианти (Таблица 4).

Ако данните от Таблица 4 се преработят по такъв начин, че броя на селата с определен брой домакинства се изчисли в проценти спрямо общия брой на селата във всяка нахия, ще се получи картината, отразена в Таблица 5.

Общото впечатление от Таблици 4 и 5 е, че в границите на целия Кюстендилски санджак преобладават устойчивите населени места с население от 10 до 30 домакинства или със 50 до 150 жители.74 Като цяло доста на брой са селата с до 5 домакинства или с население до 25 души. Относителният дял на подобни села се увеличава поради големия им брой в нахията Враня. Около един процент от селата са с над 200 домакинства, или с над 1000 души население. Истински рекордьор по отношение на броя на жителите си в санджака с селото Ълъджа в нахията Мелник и Петрич, в което към 1519 г. са живеели 513 пълни християнски и 24 пълни мюсюлмански домакинства, плюс още 87 неженени християни и 35 вдовици.75 Очевидно тук става въпрос за временна „селска агломерация”, чието съществуване не се открива в описите след 1519 г. Този факт ни дава пример за временно уголемяване на населението в определени селища като резултат от разселване.

В границите на отделните нахии ситуацията към 1519 г. изглежда по следния начин:
В нахията Щип и Кочани най-висок е делът на селата с 10-20 и с 50-75 домакинства. Този факт отразява разнообразния релеф на нахията, която включва както планински и полупланински места, така и речни долини.

В нахията Ногерич селата с 10-20 домакинства са относително най-много. Особеното тук е, че дяловете на селата в обхвата до 75 домакинства са сравнително равномерно разпределени. Това вероятно се дължи на еднотипността на природните условия.

Нахията Струмица, която към 1519 г. обхваща освен областта Струмица, още областите Малешсво, Боимия, Конче и Дойран, показва особености, които се наблюдават и в нахията Щип и Кочани. Преобладават селата с 10-30 домакинства и тези с 50-75 домакинства. Статистически немалък е броят на населените места с над 200 домакинства.

В нахията Тиквеш и Морихово една пета от селата са в групата на тези с 20-30 домакинства, като основната група населени места се вмества в интервала 5-75 домакинства.

В нахията Мелник и Петрич се наблюдава „преместване” на акцента в дясната част на таблиците, което е показател за многолюдност на селищата. Статистически значителни цифри представляват селата с над 100 домакинства.

В нахията Ълъджа и Славище основната група села се състои от 20-30 домакинства. Впечатление тук прави обстоятелството, че процентът на много малките и на големите села е съпоставим. При тълкуването на този факт не трябва да се забравя, че нахията обхваща две области с различни природни условия: Славище, на която се падат основния дял на малките села и поречието на средна Струма, където населените места са по-многолюдни.

Нахията Пиянец показва значителна равномерност в процентното разпределение на селата от всички групи. Все пак, за разлика от общото състояние на поселищната мрежа в санджака, тук относително преобладава групата на селата с 50-75 домакинства. Доста сходна е картината и в нахията Дупница: и тук има равенство между най-малките и най-големите села, а тежестта също е в групата на селата с 50-75 домакинства. Същата особеност се забелязва и в нахията Радомир и Сирищник с тази разлика, че в нея е по-голям относителния дял на селищата, разположени в лявата част на таблицата.

Последните две нахии от санджака (Горно Краище и Враня) са сходни по своята поселищна мрежа и показват особености, които не се наблюдават в другите нахии. И в двете нахии най-голям е броят на селата с 10-20 домакинства, но практически липсват села с над 100 домакинства. За сметка на това значителен е броят на много малките села с до 5 домакинства. Конкретно дори става въпрос за наличието на много села с по 1,2 или 3 домакинства. Някои от селата в нахията Враня са известни още от доосманската епоха. Сравняването на наличните описи на Кюстендилски санджак показва, че подобни села са много „подвижни”, често се разселват и създават динамика в цялата поселищна мрежа. Специално описът на нахията Враня от 1570 г. показва, че въпреки всичко тенденцията е към увеличаване на броя на селата. Ако в 1519 г. те са били 287, то половин век по-късно са вече 332.76 Увеличаването на броя на селата, което в проценти е 15,6, е съпроводено с процентно увеличаване на броя на мезрите: през 1519 г. те са 14% от броя на селата, а в 1570 г. - 22%. Относителното и абсолютното увеличаване на мезрите е по-скоро резултат не на обезлюдяване, а на подвижността на селищната мрежа, което е в състояние да „произвежда” незаселени обработваеми пространства. Поселищната система в нахиите Враня и Горно Краище е сходна с тази във Видинския санджак. От демографска гледна точка тази система позволява увеличаване на населението, но поради малобройността на селата и на селските общности, това изглежда става не плавно, а на приливи и отливи. Пример за това са данните за броя на християнските домакинства в нахията Враня за периода 1490 - 1570 г. В 1490 г. там са живеели 5094 пълни християнски домакинства. След тридесет години в 1519 г. броят им е 5545. В периода 1519-1530/31 г. християнските домакинства не се увеличават, а бележат известен спад. Към 1530/31 г. те са 5523. Към 1570 г. домакинствата са вече 7011. Демографските „пулсации” в нахията Враня очевидно са свързани освен може би с излизането от демографската стагнация на границата на XV и XVI в., още и с наличието на малки общности, които сами трудно се саморегулират в демографско отношение. В тях като че ли периодично се създава излишък или дефицит на демографски потенциал. Застоят в ръста на населението в нахията между 1519 и 1530/31 г. е свързан с увеличаване на неженените християни, а ръста на населението между 1530/31 и 1570 г. - с намаляване на техния брой.77

Като цяло селищната система в Кюстендилски санджак съдържа в себе си всички възможни типове поселищни системи в българското и дори в балканското пространство в разглеждания период. Северните и северозападните области на санджака се характеризират с относително голям брой малки и много малки селища, докато в южните и източните му части правят впечатление големите и много големите села.

От всички регистрирани към 1519 г. села в Кюстендилски санджак, само деветнадесет са чисто мюсюлмански. От тях 5 са регистрирани в нахията Щип и Кочани, 9 в нахията Дупница, 2 в нахията Ълъджа и Славище, 2 в нахията Радомир и Сирищник, и 1 в нахията Тиквеш и Морихово. От пръв поглед е видно, че чисто мюсюлманските села са концентрирани предимно в областите на Дупница и Ълъджа, и в по-малка степен в Щип и Кочани (всъщност в областта на Овче поле). В чисто мюсюлманските села в санджака живеят общо 410 мюсюлмански домакинства и 52 неженени мюсюлмани. От всички тези села само едно (с. Склаве в нахия Дупница) е отбелязано през 1519 г. като нововъзникнало.78 Останалите очевидно са съществували и в края на предишното столетие. Част от чисто мюсюлманските села са с названия, характерни за традиционната топоиимия (Горно Черновище, Козница, Ускосиче и др.), но много от тях носят имена, характерни за юрушките поселения : Хамза бейлю (две села), Хъзър Факъх, Ахъ объсъ, Муса бейлю, Муса объсъ. В един от случаите регистърът е отразил смяната на названието: напр. село Бистренци, с друго име Хамза бейлю.79 В регистъра от 1570 г. подобна смяна става често срещано явление в нахиите Дупница, Дойран, Боимия. Очевидно описът от 1519 г. отразява най-ранния етап от проникването на юруци в Кюстендилски санджак: явление, засегнало най-вече източните му части и частично областта Овче поле. В годините между 1519-1570 юрушките поселения стават много повече. В 1570 г. в нахията Дупница значителен става броя на селата с двойно съставни названия, като първата им част обикновено е лично име от тюрски произход, а втората част са названия от типа на „бейлю”, „обасъ”, огулларъ”.80 Особено масово става юрушкото присъствие в южните дялове на санджака.

Като се изключат малкото на брой чисто мюсюлмански села, основната маса от иначе немногобройното мюсюлманско население в селата на санджака живее разпръснато в села с преобладаващо християнско население. Цифрите в това отношение са много показателни. В 1080 от селата на Кюстендилски санджак в 1519 г. не са регистрирани никакви мюсюлмански домакинства. В 222 села са отбелязани до 3 мюсюлмански домакинства, в 60 - между 3 и 5 мюсюлмански домакинства. Само в три села, две от които са в нахията Щип и Кочани, и едно в нахията Радомир и Сирищник, живеят над 50 мюсюлмански домакинства. При работа със съкратен регистър е трудно да се прецени дали наличието на „разпръснати” мюсюлмански домакинства в християнските села е резултат на колонизация или помюсюлманчване. Този въпрос може да бъде решен само при обработка на данните от подробния регистър от 1519 г. За по-голяма яснота и прегледност данните за наличието на мюсюлмански домакинства в селата на Кюстендилски санджак ще бъдат разположени в Таблица 6.

Ако селата без или с разпръснати мюсюлмански домакинства се изчислят в проценти спрямо общия брой на населените места по нахии, картината, която се получава е отразена в Таблица 7.

Данните от Таблици 6 и 7 потвърждават извода, че по-значително проникване на мюсюлманско население в селата има в южните и източните области на Кюстендилски санджак. В нахиите Горно Краище и Враня към 1519 г. броят на мюсюлманските домакинства е минимален. Изчисленията показват, че около половината от наличното мюсюлманско население в санджака живее в селата, в по-голямата си част разпръснато в християнски селища.

Описите от първите десетилетия на XVI в. дават доста сведения за някои категории рая със специален статут.81 Поради включването на дервентджийските села в системата от хасове, зиамети и тимари, тимарските описи от 1519, 1530/ 31 и 1570 г. дават обилни сведения за дервентджийството в Кюстендилски санджак.82 За разлика от войнушката институция, чиято предосманска основа вече не подлежи на съмнение, за службата по охрана на проходите и други опасни места по трудно се намират точни предосмански паралели. Може би диренията в гази насока ще трябва да се насочат към разпространената през XIV в. повинност по охрана на крепости и  малки кастели (т.н. „град”, или „градоблюстение"). Напълно е възможно дервентджийството да се свърже с повинността по охрана на местности (или проходи), известна от една грамота на Константин Драгаш от 80-те години на XIV в. с гръцкото название „бигла”.83 Предвид огромния брой на охраняваните малки кастели в доосманската епоха, това задължение на населението е било широко разпространено и този факт кореспондира с многобройността на дервентджийското население в първите векове на османската власт.

Към 1519 г. в Кюстендилски санджак са регистрирани около 1800 дервентджийски домакинства,84 разпределени в 41 дервентджийски села. От тях четири са включени в хасовете и зиаметите, останалите в тимарите. Разпределението по нахии е следното:

- В нахията Враня са отбелязани 15 села с дервентджийски задължения.
- В нахията Ълъджа и Славище те са 10, като 7 от тях са разположени в областта Славище.
- В нахията Струмица и др. дервентджийските села са 6, в Тиквеш и Морихово - 4.
- По едно дервентджийско село има в нахиите Мелник и Петрич, Горно Краище, Щип и Кочани, Ногерич, Дупница и Радомир, и Сирищник.

Средният брой ханета в дервентджийските села е малко над 40, което показва, че османската администрация в санджака се е стремяла да осигури и надхвърли критерия от 30 ханета, които според дервентджийските стандарти са образували един „тъпан”. Разпределението на дервентджийските села по нахии ясно показва, че особено внимание се е отделяло на охраната на пътищата в планинските райони на Враня, Тиквеш и Струмица, и на трасето на пътя от Дупнпица през Ълъджа и Ногерич (Куманово). Последното твърдение намира чудесно потвърждение във факта, че по протежението на този път се намира един чисто „дервентджийски тимар”. Той се владеел от някой си Юсуф, син на Хамза и се състоял от дервентджийските села Страцин, Узема, Киркира (и трите в нахията Ълъджа и Славите), Куклица (нахия Ногерич) и Апостол, с друго име Хаджи Лала (нахия Дупница).85 193-те дервентджийски ханета от този тимар оханявали значително протежение от пътя между Страцин и Дупница.

Значителна концентрация на дервентджийски села има в зиамета на Мехмед, син на Дурхан в нахията Враня. Половината от селата, които го съставляват са „извън регистъра”, т.е. нововъзникнали.86 И в този случай това е било направено съзнателно от съображения за сигурността на района.

Известно е, че в началото на XVI в. османската власт започва да отнема правата на раята с особени задължения и да се опитва да ги приравни по статут с останалата рая. По отношение на дервентджиите в Кюстендилски санджак това намира израз в чувствителното намаляване на дервентджийските ханета в периода между 1519 и 1530/31 г. от около 1800 на 1597.87 Намаляването продължава и през следващите години. Елемент от „настъплението” на властта срещу статута на това население е особената прецизност, с която регистраторът е отбелязвал неговите права и задължения на дервентджиите в подробния опис от 1570 г.

В описите от 1519 и 1530/31 г. не се споменава за мартолоси, но изследователите са на мнение, че в повечето села в областта на Кратово, както и в нахиите Ногерич, Кочани и Славище е имало подобни групи население, ангажирано с охраната на този изключително важен в икономическо отношение рударски район.88

Внушителен е броят на населението с войнушки статут в санджака Кюстендил. Към 1487 г. войнуците са общо 192 с 563 ямаци към тях, разпръснати в 120 села. Всъщност повече от 30% от всички войнуци в географската област Македония са регистрирани в Кюстендилски санджак. През 1519 г. броят на селата с войнушко население нараства на 140, но броят на действащите войнуци намалява на 175. Появяват се категориите на „бившите” и „резервните” войнуци. Вече не се прави разлика между войнуци-джебелии и „черни” войнуци, а всички са причислени към султанските конюшни. През 1570 г. за действащи войнуци вече не се споменава: отбелязани са само 35 резервни и 468 бивши войнуци, които живеят само в 24 села.89 Очевидно е, че мерките на османската власт срещу раята със специален статут в първите десетилетия на XVI в. не само водят до значително намаляване на войнушкото население в санджака, но и променят коренно неговия статут: от хора на действителна военна служба войнуците стават население, което обслужва султанските конюшни. „Синоптичната” част на описа от 1530/31 г. точно е отразил един от етапите на тази трансформация. В него се казва, че между 1519 и 1530 г. е било взето решение, всички войнушки села и домакинства да се причислят към султанските хасове.

Соколарите (доганджиите) са най-ранно засвидетелстваните рая с особен статут в Кюстендилския санджак. Към 1479-81 г. население с доганджийски статут има в областта на Щип, Струмица, Ълъджа, Враня и Радомир.90 Интересното тук е, че наличието на хора, занимаващи се със залавяне и дресиране на ловни соколи е засвидетелствано още в доосманската епоха в територията на княжеството на Драгаши. Дългата традиция в съществуването на подобна екзотична професия се отразява върху топонимията на региона, в който често се срещат села с названия Геракарци, Соколарци, Доганци и др.

 

41Георгиева, Цв., Околна среда и модел на селищната система в българското пространство през XV-XVII в. - ИПр, 1996, кн.2, с. 31-57; Същата, Структурата на селищната мрежа в българското пространство. - В: Балканистичен форум, 1997, кн. 1, с. 24-48; Същата, Пространство и пространства на българите през XV-XVII в. С., 1999.
42Този брой села е посочен в обобщаващата част на муфасал дефтера от 1519, цитиран от М. Кийл (Kiel, M., Urban Development in Bulgaria..., p. 122). Изчисленията, които аз направих на основа на съкратения опис от същата година сочат по-малка бройка - около 1470. Броят на мезрите е установен от мен от текста на съкратения регистър.
43BBA, TD 167, с. 211.
44Мутафчиева, В., Видин и Видинско през XV-XVI в., с. 18, 41.
45Todorov, N., Velkov, A., Op. cit., p. 28.
46Ковачев, Р., Сходства и различия в демографските процеси в днешна Северна България и югозападните български земи през втората половина на XV в. - В: Българският петнадесети век, с. 67-74.
47Lefort, J., The Village of Radolibos, XHth - XlVth Centuries и Lowry, H., Changes in Fifteenth - Century Peasant Taxation: the Case Study of Radilofo (Radolibos). - In: Continuity and Change in Late Byzantine and Early Ottoman Society..., p. 11-38.
48Известно е, че броят на хората в едно хане е обект на спорове. Общоприето е да се смята, че цифрата е средно 5, но има изследователи, които се придържат и към по-висока цифра, примерно 5-6. Виж Грозданова, Ел., За данъчната единица „хане” в демографските проучвания. - ИПр, 3, 1972, с. 83-87. Искам да отбележа, че примерно византийските „практика” (описи) по принцип показват брой на членове на домакинство, който е по-малък от 5. В случая със селото Радоливо членовете на едно домакинство според византийските описи варира между 4,4 и 4,8 души. Виж Lowry, H., Changes in Fifteenth Century Ottoman Peasant Taxation..., p. 29.    
49BBA, TD 74, c. 219.
50The Population of Europe from the Black Death to the Vita Revolution. - In: The Cambridge Economic History of Europe. V. IV, Cambridge, 1967, p. 1-95.
51Използвам тази уговорка понеже данните, които аз съм извлякъл от BBA, TD 74 не винаги съвпадат точно с тези, посочени от М. Кийл и А. Стояновски. Виж. Стојановски, A., Градовите на Македонија од крајот на XIV до XVII век. Демографски проучувања. Скопје, 1981, с. 65-72; Kiel, M., Ottoman Kystendil..., Table 3.
52Lowry, H., Changes in Fifteenth-Century..., p. 29. Той изчислява броя на жителите на с. Радоливо като приема, че пълното домакинство се състои от 4,6 души, а вдовишкото - от 3,6 души.
53Тодоров, Н., Балканският град (XV-XIX в.), Социално-икономическо и демографско развитие. С., 1972, с. 70-71.
54Стојановски, А., Градовите ..., с. 76-80.
55Стојановски, A., Ерен, И., Кратовската нахија во XVI век. - ГИНИ, XV, кн. 1, 1971, с. 73 (Македонија..., с. 434.).
56Ѓоргиев, Д., Скопје..., с. 37 сл.
57Стојановски, А., Ерен, И., Кратовската нахија..., с. 433 сл.
58Турски документи... , Т. V, кн. 3, с. 49-55.
59Турски документи..., T. V, кн. 2. с. 115-128.
60Турски извори за българската история. Т. I, с. 176-177.
61Kiel, M., Ottoman Kystendil..., Table 1.
62Пак там, с. 18.   
63Същият, Urban Development..., p. 116.
64Класификацията е по Тодоров, Н., Балканският град..., с. 30.   
65ВВА, TD 167, с. 211.
66Kiel, M., Urban Development..., p.82.
67ВВА, TD74, c. 102.
68Турски документи..., T. V, кн. 3, c. 532-533.
69ВВА, TD 74, с. 98.
70Подробно по този въпрос виж Иванова, Св., Малките етноконфесионални групи в българските градове през XVI-XVII в. - В: Българският шестнадесети век, с. 49-82.
71Kiel, M., Urban Development..., p. 122; BBA, TD 167 ,c. 211.
72BBA, TD 167. p. 211. Регистраторът е посочил общата цифра на мезрите и манастирите към 1530/31 г. и тя е 109.
73Кальонски, А., Юруците в Югозападна България (Дупнишко и Благоевградско) от 70-те години на XVI до края на XIX в. - Етнология, 3, 1997, с. 49-121.
74Подобна е картината и в поселищната система на Никополски санджак. Виж Георгиева, Цв., Природна среда и модел на селищната мрежа в Българското пространство през XV-XVII в. - ИПр, кн. 2, 1996, с. 43 сл.
75ВВА, TD 74, с. 112. Селището се е намирало вероятно в подножието на планината Беласица и е известно още с названията Банска или Термица в доосманската епоха. Виж Овчаров, Н., История и археология на Вардарска Македония през XIV в. С., 1996, с. 99-101.
76Турски документи..., T. V, кн. 4, с. 151-556.
77Данните са извлечени от таблицата у Stojanovski, Al., Vranjski kadiluk.., s. 35-44
78ВВА, TD 74, с. 153.
79ВВА, TD 74, с. 141.
80Турски документи..., T. V, кн. 1, с. 335 сл.
81За тази категория рая виж Грозданова, Е., Андреев, Ст., Категории население със специални задължения и статут - правна норма от XVI в. и реална практика. - В: Българският шестнадесети век, С., 1996, с. 29-48 (с посочената литература).
82За дервентджийството в Македония виж Стојановски, А., Дервенџиството во Македонија. Скопје, 1974, passim.
83Actes d'Iviron, IV. Appendice III, p. 189-190.
84Точният брой е 1786. Липсват сведения 38 броя на дервентджийските ханета в селото Танатарци, нахия Струмица и др., поради което смятаме за възможно да закръглим общия брой на 1800.
85BBA, TD 74, с. 126.
86Пак там, с. 20.
87BBA, TD 167, с. 211.
88Андреев, Ст., Грозданова, Е., Из историята на рударството и металургията в българските земи през XV-XIX в. С., 1993, с. 31.
89Стојановски, A., Paja co специјални задолженија..., с. 76 сл. Авторът не е работил със съкратения опис от 1519 г. и е пропуснал много важната бележка за войнуците в синоптичната му част (BRA, TD 74, с. 219). Там се казва, че в санджака има 624 войнуци „сер-и низе” (т.е. началници на войнушки гьондери), които служат в султанските конюшни. Ямаците към тях са 2192.
90Турски извори за българската история. Т. I, с. 176-177. Стојановски, A., Paja co специјални задолженија..., с. 80 сл.   

 

X

Right Click

No right click