Възникване и облик на Кюстендилския санджак (XV-XVI век) - 3. Хасове, зиамети, тимари

Посещения: 22866

Индекс на статията

 

3. Хасове, зиамети, тимари

 

Краткият опис на Кюстендилски санджак от 1519 г. показва, че султанският хас включва следните приходоносни обекти:91

- Град Кратово и всички села в нахията Кратово, от които 21 цели села и отделни домакинства в още 3 села.
- В нахията Щип и Кочани - 14 села, 1 мина (мината Дамян), и една мезра.
- В нахията Ълъджа и Славищс - 4 села и една мезра.
- В нахията Радомир и Сирищник - 2 села, 2 мезри и един манастир.
- В нахията Мелник и Петрич - 2 села оризари и 1 мина.
- В нахията Тиквеш и Морихово - 3 села оризари.
- В нахията Струмица - 1 село оризари и 5 даляна , 4 от които са на Дойранското езеро и са мукатаи, и един - в областта на Конче.

Общият приход от султанския хас възлиза на 2 374 577 акчета, като по-голямата част от него се формира от приходите от Кратово и Кратовско (2 131 991 акчета).92 В султанските хасове са регистрирани 3323 пълни християнски и 204 пълни мюсюлмански домакинства. През 1530/31 г. султанският хас се увеличава значително: към него се прибавя град Дупница и още 42 села. За съжаление регистраторът не е попълнил графата за общите приходи на султанския хас, а е отбелязал само приходите от мукатаи и данък върху овцете. Ясно е обаче, че приходите от хаса се увеличават почти тройно в абсолютно изражение, като особено чувствителен е ръста на приходите от мукатаи. Близо три пъти нарастват християнските домакинства, а близо два пъти - мюсюлманските домакинства, регистрирани към хаса на падишаха.93

В регистъра от 1519 г. са отбелязани още 6 хаса, както следва:

- Хас на Мустафа паша Коджа (Мактул), велик везир при султан Баязид II и в първите години от управлението на султан Селим I, ликвидиран от последния очевидно към момента на създаване на описа. Хасът в санджака Кюстендил е част от огромните владения на Мустафа паша и е включвал град Мелник, най-богатите и многолюдни села в нахията Мелник и Петрич, както и в нахията Щип и Кочани.94 След ликвидирането на Мустафа паша по-голямата част от хасовите му владения в Кюстендилски санджак стават султански хасове.

- Хасови владения на Ферхад паша, бейлербей на Румелия при управлението на султан Селим I, които включват малко на брой, но богати села в нахията Мелник и Петрич, и в нахията Струмица.95

- Хасови владения на някой си Мехмед паша, отбелязан като покойник, в нахията Тиквеш и Морихово.

- Следват две хасови владения на султанските дефтердари Абдул Силям бей и Инджерстин бей в нахията Дупница.

Следващият случай е доста интересен: описани са владения, голямата част от които са хас на някой си Нишанджъ бей, но които включват и два тимара. Този комплекс е разположен в нахиите Струмица, Тиквеш и Морихово, Мелник и Петрич, Ногерич, Щип и Кочани, както и в областите Боимия и Дойран.

Описан е и пълен хас на санджакбея на Кюстендил Махмуд бей, който включва град Струмица, села в едноименната нахия, села в нахията Тиквеш и Морихово, град Щип, град Ъльджа, няколко села в нахията Ълъджа и Славище, град Петрич, град Враня и няколко села в нахията Радомир и Сирищник. Общият приход от този хас възлиза на 338942 акчета.96 Общото впечатление е, че хасовите владения на санджак бея са разположени в най-богатите южни и югоизточни области на санджака.

Следва описание на зиаметите, които са общо 24.97 Тъй като тази категория условно земевладение е непозната през XV в., би следвало да се предположи, че регистърът от 1519 г. е първият, който отбелязва зиамети в Кюстендилски санджак. Известно е, че правилата са изисквали заимите да принадлежат към средното ниво на санджакската администрация (субашии, хора на санджакбея, военни командири и др.).98 В нашия опис обаче споменаването на длъжността на заима е по-скоро изключение, отколкото правило. Създава се впечатлението, че повечето заими са представители на известни фамилии или принадлежат към антуражите на известни личности (споменати са от регистратора като „син на...”, или „човек на..."). От всичките зиамети специално споменаване заслужава може би този, който е назован „зиамет юруци от Овче поле и Порунлу на името на Ферхад ага от хората на Дауд паша Коджа”. В него са описани освен три села още 116 юрушки домакинства, които съставляват една трета от всички подобни домакинства в санджака през 1519 г.99 Както би трябвало и да се очаква, в хасовете и зиаметите са включени практически всички градски центрове в Кюстендилския санджак.

Като изключим сравнително малкото вакъфски и мюлкови имоти, огромната част от селата в санджака са включени в тимарската система и са разпределени в 786 тимарски комплекса, издържащи към 1120 спахии и мустахфъзи. Съотношението е рязко в полза на участващите в походи спахии, чийто общ брой е около 1060. Като мустахфъзи и диздари-тимариоти са споменати 59 души.100

Веднага прави впечатление внушителния брой на спахийската конница, набирана от Кюстендилски санджак. Би могло да се твърди дори, че в случая се натъкваме на своеобразен „рекорд”. Кюстендилският спахийски корпус значително, близо 4,5 пъти, надвишава числото на Видинските спахии от средата на XV в. и около 3 пъти числото им в началото на XVII в.101 Към 1479 г. в санджака Никопол участващите в поход спахии са били около 700. Същата констатация е в сила и по отношение на санджаците в сръбските земи. В санджака Крушевац в 1516 г. са регистрирани 174 спахии, които за около 15 години нарастват на 632, но пак не достигат цифрата от Кюстендилския санджак. През 1530/31 г. в санджаците Вучитрън и Призрен са описани съответно 293 и 215 спахии.102 Данните са достатъчно красноречиви и едва ли се нуждаят от подробен коментар. Те биха могли да служат за отправна точка при оценяване на военните възможности на княжеството на Драгаши в сравнение с други съвременни на него балкански християнски държави. Би могло да се твърди, че предвид изнесените данни, васалният отряд на Константин Драгаш, с който той е участвал в османски походи, е бил значителен по своята численост.

Несъмнено демографският и поселищният потенциал на Кюстендилски санджак го е превръщал във важно звено на османската военна машина от началото на XVI в. Известно е, че в периода от 30-те години на XVI до началото на XVII в. броят на спахиите в балканските санджаци на империята показва тенденция към намаляване. Същото важи и за Кюстендилски санджак с тази разлика, че намаляването е налице още в периода между 1519-1533 г. През 1533 г. в санджака са регистрирани 959 спахии, с около 150 по-малко.103 Този факт води до извода, че описа от 1519 г. е отразил оптималното състояние на спахилъка в Кюстендилски санджак.

За разлика от Видински и Никополски санджак тук е много по-малък броят на тимариотитс-охранници на крепости: ако във Видински санджак половината тимари са на мустахфъзи и диздари, то в Кюстендилски санджак броят им е около една двадесета от конните спахии. Всъщност към 1519 г. в Кюстендилски санджак са запазени само три крепостни гарнизона: в Щип, Струмица и Враня. Мустахфъзите в крепостта Щип към времето на създаване на описа са около 20, а тези в Струмица - 9. Тенденцията е гарнизоните в тези два града да намаляват. По-значителен е гарнизонът във Враня, който към 1519 г. се е състоял от 30 бойци плюс група военни музиканти-цигани.104 В следващите години гарнизонът на Враня запазва тази численост, въпреки че към 1530/31 г. общия брой на мустахфъзите в санджака намалява с шест души. Очевидно е, че поддържането на гарнизон във Вранската крепост е продиктувано от съображения за вътрешна сигурност, предвид особеното разположение и планинския характер на Вранянската област.105

Трябва да се има предвид, че спахийската конница от санджака Кюстендил не е била единствената бойна сила, набирана тук. В последните десетилетия на XV в. значителен е броят на войнуците-джебелии: около 130. Към края на XV и  началото на XVI в. войнуците на действителна служба са изтласкани окончателно в категорията на рая със специални задължения и са зачислени към султанските конюшни.106 Запазват се обаче немалкия брой акънджии, концентрирани в казата Ълъджа.107 Към 1530/31 г. общият брой на акънджиите в санджака е 82. Военно задължените юруци към 1519 г. са 300, а десетина години по-късно се увеличават на около 500.108 Тези цифри могат да ни ориентират за общия брой на регистрираните юруци в Кюстендилски санджак, тъй като става въпрос за особена организация (военно задължени ешкинджии плюс 4 ямаци на всеки ешкинджия или 5 ешкинджии плюс 20 ямаци). С други думи в периода 1519-1530/31 г. броят на юрушките домакинства е нараснал от около 1200 на 2460 или изчислено в оджаци от около 45 на около 90.109 Към 1519 г. вероятно в Кюстендилски санджак все още е имало остатъци от корпуса на мюселемите, въпреки че подобна група военно или паравоенно задължени хора не е изрично упомената. Споменат е обаче началникът на мюселемите Мустафа бей, който е владеел като зиамет самия град Дупница с годишен приход от 26 361 акчета.110

Начинът, по който са представени тимарите и държателите им в описа от 1519 г. е нещо средно между прецизността на описите от предишното столетие и общите формулировки, характерни примерно за Видинския опис от 1560 г. Ясно е, че става въпрос за функциониране на една вече отработена система, която все още не е навлязла в период на занемаряване. Най-често срещаната формулировка е: „тимар на X, син на (човек от хората на....) У, владее го и участва в походите”. В около 60 от тимарските вписвания се срещат бележки, които указват на някакво особено задължение, фиксирано в берата на даден спахия. Всичките тези 60 случая визират тимариоти-ешкинджии, които по правило служат посменно и само като изключение изпълняват особени задължения като охраняване на местност и др. Регистраторът много рядко дава указания за конкретни задължения на участващите в поход, като осигуряване на шатри или друго военно снаряжение, водене на определен брой джебелии, ешкинджии, гулями и др.

Сред общата маса спахии-тимариоти ясно се открояват две групи: тази на еничарите-спахии и на християните-спахии. Първите несъмнено представляват своеобразен елит и по правило владеят огромни тимари, а вторите са групирани в нахията Враня и по размера на тимарите си стоят най-ниско в йерархическата стълбица на „военната класа” в санджака.

Проблемът за „провинциалното еничарство” не е нов за научните изследвания.111 Наличието на еничари-тимариоти е достатъчно ясно засвидетелствано примерно в описа на Никополския санджак от 80-те години на XV в.112 Смята се, че практиката на извеждане на еничарите от специалния корпус и причисляването им към крепостните гарнизони или спахийската конница датира от времето на султан Мехмед II. Обикновено се приема, че става въпрос за ветерани, чието изпращане в провинцията е продиктувано от желание за укрепване на сигурността в провинциите и за допълнително използване на натрупания от тях боен опит. В този смисъл внимание заслужават сведенията, които дава Николай Секундино в една своя реч, посветена на арагонския крал Алфонс V, писана във времето след превземането на Константинопол от османците. Според него в османската държава от това време съществува практиката еничарите да служат в оджацитe от 20 до 35 годишна възраст, след което за десет години били зачислявани в „съсловието на конниците” (т.е. в числото на спахиите).113 Разбира се, трябва да се отбележи и възможността, загатната в трактата за историята и произхода на еничарския корпус от XVII в., че превръщането на еничарина в тимариот или мустахфъз е вид наказание, свързано със значително намаляване на приходите му.114

В Кюстендилски санджак наличието на еничари-спахии датира много преди съставянето на регистъра от 1519 г. Свидетелство за това е честото споменаване от регистратора на синове на еничари със статут на спахии. Това показва, че бащите на тези спахии са били провинциални еничари поне за времето на едно поколение по-рано. Иначе въпросният опис е споменал общо 49 еничари-тимариоти, 47 от които участват в походите, а двама служат в гарнизона на Враня. В текста на описа те са споменати или поименно, или с название, което указва на принадлежност към някои от еничарските части (секбан, солак, улуфеджиян). Словесната формула прилагана към тях не оставя съмнение, че те са участвали в походите на общо основание.

Еничарите-тимариоти са неравномерно разпръснати из територията на санджака. Относителният им дял е сравнително голям (до 11 %) в нахията Ълъджа и Славище, и в нахията Струмица (около 9%). В останалите нахии процентът на еничарите тимариоти е статистически незначителен. Интересен е фактът, че в нахията Ълъджа и Славище се наблюдава нещо като концентрация на еничарски тимари в една област, което говори в полза на предположението, че това е направено от съображения за сигурността на района.115 Там е разположен и „дервентджийският тимар” на Юсуф, син на Хамза. Както би трябвало да се очаква, поминалите на еничарските тимари са едни от най-големите. Те обикновено се движат около 9000 акчета или леко надхвърлят тази сума. 32 от всичките 49 еничарски тимара са с номинали над 9000 акчета. Срещат се и такива с по 15 до 17000 акчета. Рекордьор в това отношение е тимарът на солака Хайредин в нахията Струмица, чийто приход възлиза на 17169 акчета.116 Като изключение се среща еничарски тимар от 1300 акчета в нахията Радомир, принадлежащ на еничарина Насух.117 В този изолиран случай може да се предполага, че Насух е провинил се еничарин, чийто тимар го е отпращал в категорията на нискостоящите по ранг спахии. Разбира се, малки по стойност са и тимарите на двамата еничари-мустахфъзи от крепостта Враня (1318 и 1097 акчета). Еничарите-спахии са владеели своите тимари по принцип индивидуално и само в изолирани случаи - заедно с други тимариоти.

В текста на описа от 1519 г. практически не се срещат християни-спахии. Не са много и случаите, когато даден спахия е отбелязан със служебното име „син на Абдуллах”. Очевидно към началото на XVI в. християните-спахии вече не съществуват като значима част от спахийската конница. Затова пък в самия край на описа, в частта за нахията Враня, регистраторът е отбелязал осем тимара на християни, като точно е държал сметка за спахийските синове, които имали право да наследят бащината си служба.118 Четири от тези тимара са колективни, четири - индивидуални. Държателите на индивидуалните тимари участват лично в походите като ешкинджии. Тимарите им са малки за „стандарта” на санджака и не надхвърлят 1700-800 акчета. Колективните тимариоти в три от случаите участват посменно, а в един случай подготвят за поход един джебелия. Интересно е, че т.н. „колективни” християнски тимари са много малки: по 600-700 акчета. Особено фрапиращ е случая с колективния тимар на „Степан, Дабижив, Райе и друг Райе”, които владеели село Мучовци с 3 ханета и годишен приход от 594 акчета. Срещу това те имали практически непосилното на пръв поглед задължение да подготвят и изпращат в поход един джебелия. Очевидно е, че те не са можели да снаряжат конник с ризница, ако не са владеели допълнителна земя с особен статут. Както бе вече изтъкнато, в случая се натъкваме на остатъци от военно задължено население (джебелю войнуци), които са владеели не толкова „класически тимар”, колкото „свободна бащина”. По причини, които не са напълно ясни, тази странна категория спахии-бащиници се запазват само в нахията Враня не само към 1519 г., но и през целия XVI в.

В научната литература отдавна е прието анализа на тимарската система да се прави на основата на тимарските номинали, като за по-голяма прегледност данните се разполагат в таблици. И при анализа на тимарската система в Кюстендилски санджак ще се придържаме към този изпитан метод (Таблица 8). Нужно е обаче предварително да сме наясно какво практически означават като стойност и покупателна възможност сумите на тимарските номинали. В това отношение много ни помага завещанието на тимариота Мехмед бей, син на Абдуллах от 1546 г. и завещанието на Юнус бей, санджак бей на Кюстендилски санджак в периода 1560-1572 г.119 Посочените в завещанията цени на военно снаряжение за един джебелия са следните: кон - около 400 акчета;, конска сбруя -около 300 акчета; дрехи - около 500 акчета; оръжие (меч, ризница, лък, стрели, колчан) - около 300 акчета. От тези цифри е видно, че за около 1500 акчета е можел да бъде снаряжен конник-джебелия. При това текущата годишна сума за това очевидно е по-малка, защото част от снаряжението се използва многократно и представлява нещо като „дълготраен актив”. Разходите за прехрана са били далеч по-малки. Ясна представа за цените на хранителните стоки е цената на товар пшеница (178 кг) към 1519 г.: 35 акчета.120 Като се вземе предвид   обезценяването на акчето в интересуващия ни период, става ясно, че с 1000 акчета в началото на века спокойно е можел да бъде подготвен за поход конник с ризница. За ешкинджиите сумата е била поне с около 150 акчета по-малка (стойността поне на ризницата). Следователно въпреки недостатъчната си избистреност, законодателството от времето на султан Сюлейман I Законодател сравнително точно е отчитало нуждите на тимариота. Според тези закони владелецът на тимар до 1000 акчета лично е джебелия, който владее тимар до 2000 акчета, участва като джебелия с прислужник. В началото на XVII в. вече се смята, че минималния размер на тимара в Румелия е 3000 акчета.121 Разбира се увеличаването на тимарския поминал над минимума е пораждал нови задължения: да се водят допълнителни бойци, да се носят шатри и др. За информация в началото на XVI в. шатрите в зависимост от вида си са стрували от 450 до 1200 акчета. С други думи тимариотите, които са владеели среден по размер тимар са били в добро материално положение и в края на кариерата си са можели да оставят на своите наследници суми от порядъка на 15000 акчета, както е направил примерно споменатият по-горе спахия Мехмед бей, „син на Абдуллах”. Петимата хатиби в санджака Кюстендил със своите заплати от около 3 акчета на ден са били по-зле платени от редовия спахия. В този смисъл и през XV, и през XVI в. не плячката и други „странични” доходи, а тъкмо тимарската система е финансирала османската военна мощ.122

Анализът на тимарските поминали показва ясно, че в Кюстендилски санджак съществуването на тимари до 1000 акчета към 1519 г. е по-скоро изключение и се дължи на фактори, които не са иманентно присъщи на състоянието на    спахилъка. От петнадесетте много малки тимара близо половината са съсредоточени в нахията Враня, една трета се владеят от християни-спахии, които са били притежатели и на бащини. Като изключение от правилата за максималния размер на тимара, приети към 1516 г., съществуват и два тимара с годишен приход над 20000 акчета. Измежду групата тимариоти, владеещи тимари с приход над 1000 акчета, регистраторът е отделил група от 60 ешкинджии, поддържани от оджаци от по пет души.123 Всъщност това са спахиите, чиито ешкинджийски задължения изрично се споменават в самия текст на регистъра поради факта, че тимарските им приходи по правило са ги задължавали да участват в походите лично като джебелии. Иначе основната маса тимариоти са владеели тимари с приходи между 1500 и 3500 акчета: те съставляват половината от общия спахийски контингент. Не е малък броя на елитните спахии с приходи над 3500 акчета, като впечатление прави немалката група на тимариоти с приходи между 15000 и 20000 акчета. При положение, че описът от 1519 г. по принцип не посочва точните задължения на спахиите, е рисковано да се правят изчисления за нарастването на спахийската войска в резултат на формиране на „свити” на по-заможните тимариоти. Ясно е обаче, че цифрата на спахиите, посочена в рекапитулацията на описа, е само ядрото на военния ефектив на санджака, което при мобилизация е набъбвало значително. Характерен пример в това отношение е фактът, че 24 владетели на зиамети в санджака са имали общо 112 ямаци124 или с други думи всеки заим на поход се е явявал със свита най-малко от пет души. Безспорна е констатацията, че и тук, както и в други санджаци, владетелите на значителни тимари и на зиамети в относителен план са били натоварени с много по-леки задължения от редовите и масовите тимариоти.

Общият брой на рубриките в описа от 1519 г., които започват с формулата „тимар на ...” е 786. От тях в 185 случая става въпрос за колективно владение, а в останалите - за индивидуално. Огромната част от колективните тимари се владеят от 2-3 тимариоти (общо 150), много по-малка част от 3-5 тимариоти (22), а останалите - от повече от 5-има. Най-голяма е концентрацията на „многолюдни” колективни тимари в групата на тимариотите-мустахфъзи и на християните-тимариоти. При охранническите тимари една трета от тях са на 6 до 8 души, а при християпите-тимариоти от нахията Враня половината се владеят колективно, като в два от случаите владелците са 9 и 10. Разбира се в последния случай става въпрос предимно за посменно изпълнение на ешкинджийска служба, като само в един случай владетелите на колективен тимар са изпращали заедно един джебелия. Най-забележителният редови колективен тимар е регистриран в нахията Мелник и Петрич. Това е селото Яворница, намиращо се в района на Петрич, с приход 13399 акчета годишно. Този приход е бил разпределено между десет тимариота.125 В този случай десетимата тимариоти са участвали заедно, а не посменно в походи. В абсолютни цифри най-голям е броят на колективните тимари в нахиите Струмица, Тиквеш и Морихово, Щип и Кочани. Абсолютно и относително е малък броя на подобни тимари в нахията Враня. Там се наблюдава и друго интересно явление: повечето регистрирани колективни тимари са на двама спахии, при това много често те са братя. Ясно е, че характерът на поселищната система, свързана с възможността дадено населено място да издържа определен брой спахии, оказва влияние и върху разпространението на колективните тимари.

 

91ВВА, TD 74, с. 1-5.
92В описа няма рекапитулация на приходите от хаса, както в този от 1530/31 г. Цифрите са получени от мои изчисления
93ВВА, TD 167, с. 211.
94ВВА, TD 74, с. 6-7. За Мустафа паша Коджа виж. Радушев, Е., Ковачев, Р., Опис на регистри от Истанбулския османски архив към генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С., 1996, с. 78.
95ВВА, TD 74, с. 7-8.
96Пак там, с. 9-11.
97Пак там, с. 10-20.
98Зиројевић, О., Турско војно уређење..., с. 102 сл.
99ВВА, TD 74, с. 18.
100Пак там, с. 219. Цифрите, които е посочил регистратора в „синоптичната” част на описа незначително се различават от тези, получени при конкретни изчисления на основата на текста на описа. Това вероятно се дължи на обстоятелството, че са съществували известен брой вакантни тимари, тимари на спахии-пенсионери, тимари на спахии, оставени да пазят областта си и една малка група християни-тимариоти, които са държали бащини и изглежда не са включени в общата сметка. При общото изчисление се държало сметка само за участващите в походите спахии.
101Мутафчиева, В., Видин и Видинско през XV-XVI в., с. 16-17.
102Зиројевић, О., Турско војно уређење..., с. 268.
103Пак там.
104BBA, TD 74, с. 210-217.
105Stojanovski, Al., Vranjski kadiluk..., s. 28 sl.
106Стојановски, A., Paja co специјални задолженија..., с. 76 сл.
107Турски извори за българската история. Т. III, с. 118-129. Към 1519 г. в град Ълъджа живеят 28 акънджии, през 1550 г. те се увеличават на 34, а към 1570 г. спадат на 23. Виж Kiel, M., Ottoman Kystendil..., p. 21. Малка група акънджии към 1570 г. живее в град Струмица. Виж Турски документи..., Т. V, кн. 3, с. 49 сл.
108BBA, TD 167, с. 211.
109Не е съвсем ясен критерият, по който османският регистратор е отбелязвал юруците. Това важи специално за описа от 1530/31 г., където като цифра за юруците е посочена 2460. Най-вероятно става въпрос за брой на юруци-ешкинджии.
110ВВА, TD 74, с. 14.
111Георгиева, Цв., Еничарите в българските земи. С., 1988, с. 116 сл.
112Ковачев, P., Опис на Никополския санджак..., с. 51.
113Виж Медведев, И.П., Падение Константинополя в греко-итальянской гуманистической публицистики XV в. - В: Византия между Западом и Востоком. Опыт исторической характеристики. Санкт-Петербурт, 1999, с. 329.
114Мебдe-и канун-и йенияери оджаглы тарихи. История произхождения законов яничарского корпуса. Изд. текста, перевод с турецкого, введение, комментарии и указатели И.Е. Петросяна. Москва, 1987, с. 120-122.
115ВВА, TD 74, с. 133-135
116Пак там, с. 69.
117Пак там, с. 163.
118Пак там, с. 207-208. Виж още Stojanovski, Al., Vranjski kadiluk..., s. 64-68.  
119Зиројевић, О., Турско војно уређење..., с. 271-283.
120Стојановски, А., Ерен, Исм., Кратовската нахија..., c. 444 сл.
121Турски извори за историята на правото в българските земи. Съставил Г. Гълъбов. Т. I, C., 1961, с. 32, 108-109.
122Това обстоятелство е доказано много убедително от Lowry, H., Changes in Fifteenth-Century Peasant Taxation..., p. 25-26. Оказва се, че дори през третата четвърт на XV в. почти всички разходи за военни походи и поддържане на спахилъка са за сметка на облагането на селското население.
123ВВА, TD 74, с. 219.
124Пак там.
125Пак там, с. 120.

 

X

Right Click

No right click