КАЛИНА МИНЧЕВА

 

МАНАСТИРИ И МАНАСТИРСКА МРЕЖА

В КЮСТЕНДИЛСКИЯ САНДЖАК

ПРЕЗ XV-XVII ВЕК

 

STUDIA SLAVICO - BYZANTINA ET MEDIAEVALIA EUROPENSIA VOL. X

 

София 2010 г.

 

Изказвам благодарност на фонд „Научни изследвания“ към МОМН и „Научноизследователски сектор“ към СУ „Св. Климент Охридски“, с чиято финансова подкрепа бяха реализирани три проекта - „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (ФНИ към МОНМ, 2006-2010), „Градските тържища - микромодел на етнически контакти“ (ФНИ към МОНМ, 2006-2010) и „Църкви и манастири в Югозападна България през XV-XVII в.“ (НИС към СУ 2006 г.). В рамките на тези проекти се проведоха редица научни изследвания и теренни проучвания в България, Македония, Сърбия и Гърция, като част от резултатите са включени в настоящето издание.

Отпечатването на изданието е финансирано частично със средства на проекта „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)" (договор № ВУ-ОХН-206/2006 г.).

Специално благодаря на родителите ми за тяхната подкрепа.

© Автор: д-р Калина Николаева Минчева
© Предговор: проф. дин Христо Лука Матанов
© Научен редактор: ст.н.с. д-р Христо Иванов Темелски
© Коректор: Веска Глушкова
© Предпечатна подготовка: Иван Симеонов Патев
© Корица: Иван Симеонов Патев
© Изготвил географските карти: Ангел Давидов
© Превод на резюмето: Мариана Пенчева

ПРЕДГОВОР

 

Кюстендилският санджак на пръв поглед е една средностатистическа османска административна единица, възникнала на Балканския полуостров след налагането на османската власт в него. При по-внимателно вникване в неговите структури и особености се разкрива една доста по-сложна картина. Областта на „Костадиновата земя“, наречена по-късно с традиционния османски термин „санджак“, се е простирала в териториите на четири съвременни балкански държави. Само този факт е достатъчен, за да предизвика интереса на съвременната балканистична наука. След това като че ли, за да потвърди, че ключовата дума за съвременната балканистика е „разнообразие“, областта продължава да изненадва изследователя със странното преплитане на исторически дадености. В нейната съдба преходът от предосманско княжество към османски санджак е сравнително безконфликтен: историкът би констатирал, че в случая имаме рядко срещан за епохата континуитет. В църковно отношение санджакът или е поделен, или попада последователно под юрисдикцията на Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Печката или Ипекската патриаршия. На неговата територия съществуват едни от най-значителните и активни в църковно и книжовно отношение манастирски обители. Някои от неговите градски центрове, като Кратово например, съчетават в своето развитие бурен икономически възход, свързан с рудното производство, с културен разцвет и религиозни сблъсъци между християнството и исляма. В други пък, като Кюстендил, възникват местни мюсюлмански културни средища. Тук, например, през емблематичния за Балканския полуостров и за Османската империя XVI в. всеки гражданин или посетител на града срещу определена сума е можел да премери силите си в игра с професионален играч на шах. А във Враня - най-северния град на санджака - османската власт намерила оригинален начин да засвидетелства своето присъствие: специална група цигани-музиканти били задължени да бият тъпани и да надуват своите инструменти от зъберите на калето през нощта: изглежда звукът, отекващ в околните възвишения убеждавал раята в непоклатимостта на османската власт.

Настоящата книга, уважаеми читателю, ще те въведе в много от тези странности в историята на областта. Нейната основна цел обаче е далеч по-сериозна. В унисон с интереса, който съвременната българска историческа наука показва към развитието на църковните структури в първите векове на османската власт в българските земи, това проучване ще ти разкрие широка и сложна панорама на манастирския и църковния живот в Кюстендилския санджак през XV-XVII в. Първото, но не и единственото, което ще научите от нея е, че това не са „тъмни векове“. Църквата е страдала под ярема на иноверната власт, но нейните структури все някак си са съумявали да се съхранят и развиват. Колкото и ежедневието на обикновения българин да е било погълнато от различни проблеми, той все е съумявал да задели от няколко десетки до няколко стотици акчета за поддържане на църкви или на монашески обители. А монасите в големите манастири неуморно са преписвали книги, защото съзнателно или не, са усещали, че възпроизводството на книжовното богатство играе незаменима народозащитна функция. На страниците на тази книга, драги читатели, вие ще срещнете статистическа информация за функционирането и битието на различните църковни структури, както и каталог на съществуващите манастири в уречения в заглавието период, изработен прецизно чрез привличане и анализ на различни по език и характер исторически извори.

И накрая, след като сте се обогатили с голяма по обем историческа информация, вие вероятно ще осъзнаете нещо, особено актуално в глобализиращия се съвременен свят. Историческите и културните процеси не признават нито административни, нито политически граници. Те смело преодоляват всякакви ограничения и като синтезират локалното с общорегионалното, изграждат специфичната тъкан на историческия процес.

 

Проф. дин Христо Матанов

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

„Християните имат право да изповядват свободно своята религия, като плащат данъци за това свое право“. Това положение е гарантирано на християните от Йемен от самия Мохамед през 631 г. Това е и едно от основните правила в отношението на мюсюлманите към християните. Често в науката се спори доколко това правило се спазва и доколко то става част от политиката на Османската империя към християнските ѝ поданици. Отговорът на този въпрос не е еднозначен и в повечето случаи зависи от конкретните обстоятелства¹.

Установяването на османците на Балканския полуостров води до промяна на политическата и религиозната обстановка в региона. Османската империя слага край на съществуването на разпокъсаните балкански държави през XIV-XV в. За дълъг период от време християнското население попада под зависимост не само от етнически чужда власт, но и от напълно различна религиозна система. В предходния период християнската религия е водеща на Балканите, владетелите богато даряват църковните храмове и подкрепят развитието на християнската книжовност и култура. В рамките на Османската империя всеки поданик, който не изповядва ислямската религия плаща допълнителен данък - джизие. Новата власт налага и различни ограничения за строеж и възобновяване на култови сгради. Голяма част от имотите на църквата са конфискувани, а средствата за тяхната поддръжка рязко намаляват. В тази обстановка християнските поданици на Империята търсят свой начин за оцеляване. Някои от тях променят религията си, други бягат в свободните християнски държави. Трета част от населението запазва християнската си вяра, въпреки всички негативи, които носи този избор. Те успяват да съхранят част от своето християнско културно наследство. Макар и с много трудности християните намират средства за строеж на нови църкви и манастири, за преписване на ръкописи и пр. Съхранението на вярата и народностното самосъзнание на християнското население през целия османски период се обвързва със запазването на религията му и свързаната с нея култура.

Християнската религия и култура на целия Балкански полуостров успява да се съхрани в най-голяма степен в манастирите. Въпреки че османското завоевание разстройва до голяма степен манастирската мрежа на полуострова, като на места тя е напълно унищожена, оцелелите манастири стават център на книжовния и духовния живот за християнското население.

Изследването обхваща една малка област на Балканите, първоначално отбелязана в историческите документи като „Константиновата земя“ и с течение на времето оформена като една от военноадминистративните единици в Османската империя - Кюстендилски санджак.

Кюстендилският санджак е добре проучен в административно отношение и в научната литература е изяснен въпросът, свързан с границите на областта², което от своя страна помага за точното очертаване на географския ареал на изследването.

Хронологическите граници на проучването обхващат периода XV-XVII в., т.е. първите три века на османското владичество на Балканите. Долната граница съвпада с трайното настаняване на османците в „Константиновата земя“ и първите им стъпки за административното организиране на областта. Горната граница също не е избрана случайно. В края на XVII в. на територията на Кюстендилския санджак избухва Карпошовото въстание, след което много християнски храмове са напълно унищожени, голяма част от манастирите запустяват и постепенно изчезват. Следващото обновяване на църквите и манастирите настъпва през епохата на Възраждането и в периода след реформите в Османската империя. Това е проблем, който заслужава самостоятелно проучване в бъдещи научни изследвания.

В края ще подчертаем, че проучването по темата на книгата до голяма степен бе подпомогнато от успоредната работа по три научни проекта: „Църкви и манастири в Югозападна България през XV-XVII в.“, финансиран от Фонд научни изследвания към СУ „Св. Климент Охридски“; „Църкви и манастири в рамките на Османската империя през XV-XVII в. (Софийски и Кюстендилски санджак)“, финансиран от Министерството на образованието и науката; и „Градските тържища - микромодел на етнически контакти“, финансиран от Министерството на образованието и науката.

 

Бележки

¹Pantazopoulos, N. J. Church and Law in the Balkan Peninsula during the Ottoman Rule. Thessaloniki, 1967, p. 14, 16, f. 37.
²Ивановъ. Й. Сверна Македония. Исторически изследвания. С., 1906, с. 148-183; Матанов, Хр. Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV - XVI в. С., 2000.

 

ЧАСТ I.

КЮСТЕНДИЛСКИЯТ САНДЖАК ПРЕЗ XV-XVII В.

 

Османското завоевание на Балканския полуостров продължава около два века. След многобройни войни срещу разпокъсаните балкански държави, османците успяват трайно да се установят в него¹. Едновременно със завладяването на нови земи, османската власт организира и тяхното административно устройство. Балканските провинции са включени в Румелийското бейлербейство, което е разделено на няколко санджака. Във всеки санджак се оформят кази и нахии, чийто брой е различен. Част от новите териториални единици са образувани последователно в хода на завоеванието - например санджаците Паша, София, Чирмен и др. При не малка част е спазван принципът на приемственост, като се запазва завареното положение и цяло държавно формирование е включено като отделна административна единица в империята - например Никополския санджак, Кюстендилския санджак и др.²

Кюстендилският санджак възниква на основата на княжеството на Драгашите³, като територията му съвпада с неговите граници от 1395 г., когато попада в рамките на Османската империя. Новата военноадминистративна единица е наречена от османците „Константин-или“ или „Костадин-или“, което в превод означава „Земята на Константин (Костадин)“⁴. Оскъдните извори, с които разполагаме от по-ранния период за съществуването на тази област, не позволяват да проследим с точност трансформацията на княжеството в санджак⁵.

Османската власт се отнася различно към християнското население от териториите, които не са завладени чрез опустошителен поход, какъвто е случаят с „Константиновата земя“. Самите християни също приемат новата власт различно и често пъти османският владетел се възприема като следващия владетел на областта. Това положение е отразено в различни приписки и надписи, повечето, от които произхождат от съседни на Кюстендилския санджак области или от по-късен период⁶. Като пример ще посочим Сарандапорската летопис от XVI в. Предполага се, че нейният автор използва по-ранни хроники, които не са достигнали до нас. Тя дава една богата представа за положението на Балканския полуостров от времето на завоеванията, които са представени безпристрастно, а към имената на отделните султани не са прибавени злонамерени епитети. Макар хрониката да е от по-късен период, в нея се вижда отношението на монашеското братство към османците, които са описани като поредните владетели на Балканите⁷.

Предполага се, че първите представители на османската власт в „Константиновата земя“ се занимават главно с адаптирането на заварените средновековни структури към османската военно-административна система. Най-ранният запазен управленски акт в разглежданите територии е ферманът от 1402 г., издаден на монасите от Рилския манастир⁸. Предполагаме, че процесът на налагане на новата власт протича без особени сътресения, за което говори липсата на каквото и да е сведение от образованите хора в областта за някакви конфликти в този период. Допускаме, че някои от административните длъжности в „Константиновата земя“ се заемат от християни, положение, което е засвидетелствано в други близки до санджака територии⁹.

 

Бележки:

¹Виж подробно за завоеванията на Османската империя в: Inalcik, H. The Ottoman Empire. The Classical Age (1300-1600). New York, 1973; Матанов, Хр., Михнева, Р. От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие (1354-1571). С., 1988, (второ изд. С., 1998); Imber, C. The Ottoman Empire (1300-1481). Istanbul, 1990; История на Османската империя. Под редакцията на Р. Мантран. С., 1999; Иналджък, X. Епохата на султан Мехмед II Завоевателя (изследвания и материали). С., 2000; и др.
²Виж подробно за административно делене в: Градева, Р. Административна система и провинциално управление в българските земи през XV век. - В: Българският петнадесети век. Сборник доклади за българската обща и културна история през XV век. С., 1993, с. 39-52, Inalcik, H. An Economic and Social History of the Ottoman Empire, 1300-1914. Cambridge, 1994; История на Османската...; и др.
³Подробно за княжеството на Драгашите виж: Матанов, Хр. Княжеството на Драгаши. Към историята на Северозападна Македония в предосманския период. С., 1997.
⁴Костенечки, К. Съчинения. Превод. А.-М. Тотоманова. С., 1993, с. 176-177; Матанов, Хр. Възникване и облик на Кюстендилския санджак през XV - XVI в. С., 2000, с. 13.
⁵Матанов, Хр. Възникване и облик... с. 99—100.
⁶Пак там, с. 14-15.
⁷Виж текста на летописа в: Трухелка, Ђ. Из старих рукописа. - В: Гласник земаљског музеја. VI, Сарајево, 1894, с. 452-463.
⁸Ихчиев, Д. Турските документи за Рилския монастирь. С., 1910, с. 4; Недков. Б. Османотурска дипломатика и палеография. II (документи и речник). С., 1972, с. 13-14; Дуйчев, И. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 268-269; Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 15-16. Виж също и тук в част II.1.1.
⁹Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 16-21.

 

 

1. Промени в административната структура

в Кюстендилския санджак през XV-XVII в.

 

Липсата на османски документи от ранния период на съществуването на Кюстендилския санджак затруднява точното определяне на първоначалния административен център на санджака. В този период османската власт обръща особено внимание на градовете Щип, Струмица и Кратово, където са построени и първите петъчни джамии. Към тези градове се насочва основният поток от първите османски колонисти и тук живеят най-много представители на административния апарат. Най-вероятно Ълъджа-и-Кюстендил (дн. гр. Кюстендил) става център на Кюстендилския санджак едва през 30-те години на XVI в.¹⁰

Най-ранният османски документ, в който е отразена вътрешната военноадминистративна структура на Кюстендилския санджак, е от времето на султан Мехмед II (1451-1481) и е във фрагментарно състояние. Това е описът на доганджиите от 1479/80 г., където регистраторът отбелязва следните нахии: Ищип (Щип), Уструмджа (Струмица), Ълъджа (Кюстендил), Иврана (Враня) и Урадмур (Радомир). Тези нахии са допълнително разчленени в по-късен период. Например селата от нахия Щип в период 1519-1570 г. са разделени между три нахии - Щип, Нагорич и Кочани¹¹.

Следващият документ, който отразява административното положение в Кюстендилския санджак, е джизие регистър от 1490/1491 г. В него са обособени няколко вилаета, като в тях се очертават пет обособени области, всяка от които си има водещ градски център: Враня (северен дял), Щип (северозападен дял), Кюстендил (североизточен дял), Струмица (югозападен дял) и Мелник (югоизточен дял)¹².

Много по-ясно е очертано административното делене в Кюстендилския санджак в регистъра от 1519 г. В него се вижда, че структурата на санджака отчасти достига своята завършеност. В съдържанието са отбелязани четири кази: Щип - 2 нахии (Щип и Кочани; и Нагорич), Струмица - 5 нахии (Струмица и Малешево, Боимия, Конче, Тиквеш и Морихово, и Петрич и Мелник), Кюстендил - 5 нахии (Кюстендил и Славище, Пиянец, Дупница, Радомир, и Горно Краище и Сирищник) и Враня - 1 нахия (Враня и Прешево). В текста на дефтера има известни неточности и грешки. Например в съдържанието липсва нахията Кратово, с която започва самият опис, и нахия Дойранско езеро. Освен това се вижда, че част от нахията Горно Краище и Сирищник (областта Сирищник) е описана към друга нахия – Шехир кьой в Софийски санджак. Всичко това показва, че вътре в границите на Кюстендилския санджак и в началото на XVI в. протича динамичен процес на преструктуриране, като тенденцията при административното делене е към по-малки и географски обособени райони¹³.

Известни сведения за административното положение в Кюстендилския санджак получаваме и от описа на ромските джемаати в Румелия от 1523 г. От него разбираме, че нахия Мелник преминава към каза Демир Хисар. Вижда се, че възниква казата Кратово, за която не е изрично споменато в описа от 1519 г.¹⁴

В описа от 1530/31 се потвърждава съществуването на следните кази - Кюстендил, Кратово, Щип, Струмица и Враня. И тук нахията Мелник отново принадлежи на казата Демир Xисар¹⁵.

Сведения за няколко нахии от ливата Кюстендил има и в един подробен регистър на соколарите и ястребарите от 1564/65 г. Тук са посочени само Мелник, Враня и Радомир, но можем да допуснем, че в другите области на санджака в този период няма соколари¹⁶. За нас тези данни са ценни, защото засвидетелстват положението на нахия Мелник, която в периода между 1530/31 г. и 1564/65 г. отново е включена в рамките на разглеждания от нас санджак.

Процесът на разчленение на административната структура е отразен и в описа от 1570/73 г. Тук точно е очертано разделението по нахии, но регистраторът не дава ясни сведения за разпределението по кази. Описът започва с казата Кюстендил, в която са включени нахиите: Кюстендил, Славище, Пиянец, Дупница, Радомир и Сирищник с Горно Краище. В регистъра е спомената само още една каза Враня, разделена на нахиите Враня, Иногоще, Пчиня и Морава. Целият останал текст е ориентиран само към делене по нахии. Описани са нахиите: Кратово, Щип, Кочани, Ногерич, Струмица, Малешево, Конче, Дойранско езеро, Боимия, Тиквеш, Петрич и Мелник¹⁷.

От казаното дотук става ясно, че от края на XV до втората половина на XVI в. в Кюстендилския санджак протича един динамичен процес на раздробяване на административните единици. В целия период територията на санджака остава стабилна, почти без изключение. Известна несигурност се наблюдава при отбелязването на две от нахиите - Мелник и Сирищник. В описа от 1519 г. нахия Сирищник в съдържанието е включена в Кюстендилския санджак, обаче е описана към нахия Шехир кьой в Софийския санджак, което е напълно възможно да се дължи на грешка на регистратора. Нахията Мелник в два от описите - от 1523 и 1530/31 г., е описана в Кюстендилския санджак, но изрично е посочено, че тя принадлежи към казата Демир Хисар в санджака Паша. Допускаме, че относно положението на тази нахия османската власт все още не е сигурна към коя административна област да я причисли. Предполагаме, че от една страна влияние оказва ситуацията от предосманския период, когато областта е част от княжеството на Драгашите, а от друга - различния църковен статут на района. Единствено тази нахия е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, което води и до нейното по-добро икономическо състояние.

През XVII в. настъпват известни промени в административното делене на Османската империя. Създават се два нови санджака - Скопския и Солунския. В предходния период те са част от западните дялове на Паша санджак¹⁸.

Проследяването на административната структура на Кюстендилския санджак през XVII в. е затруднено, защото липсва подробен тимарски регистър, който ясно да покаже различните териториални единици. Сведенията са откъслечни и са главно от джизие регистри, в които не винаги е отбелязана точната административна принадлежност на дадена област. Така например от джизие регистър от 1611/13 г. се разбира, че християнските домакинства в казата Мелник, заедно с тези от вилаета Морихово, са изброени сред вилаетите на санджака Паша, което недвусмислено показва, че Мелник и Морихово в този период са отделени от Кюстендилския санджак. Според този документ Кюстендилският санджак включва вилаетите Кюстендил, Кратово, Дупница, Струмица, Малешево, Радомир и Щип¹⁹.

На науката са известни и други джизие регистри от началото на XVII в., но те в повечето случаи са фрагментарни или са обнародвани само части от тях. В описите са отбелязвани отделни кази и нахии от Кюстендилския санджак, но трудно можем да проследим в цялост промените в административната му структура. Тук ще отбележим няколко примера, които се отнасят за един период от около 20 години - 1616-1635 г. В джизие регистър от 1616 г. са отбелязани вилаетите Петрич и Враня²⁰. В два фермана от 1617 г. са посочени казите Петрич, Враня и Струмица. Първият се отнася до събирането на джизие на територията на Османската империя и в него е отправено изрично предупреждение да се внимава монетите да не са изхабени или фалшиви²¹. Вторият документ е издаден по повод отказа на населението да изплати джизието преди вършитба²².

В два джизие регистъра от 1618/19 г. и 1622 г. е отбелязан вилаетът Кратово и гр. Куманово²³. Около десет години по-късно в друг регистър от 1635 г. нахията Куманово е включена към санджака Юскуб (Скопие), което дава сведения за още една промяна на границите на Кюстендилския санджак²⁴.

Административни територии от Кюстендилския санджак са включени и в няколко други регистъра. Казата Тиквеш и вилаета Малашево заедно с Дойран са описани в опис от 1623 г., казите Кюстендил, Кратово и Кочани - в джизие регистъра на войнуците, Морихово - в опис на джизието във вакъфа на султан Сюлейман от 1628 г., Мелник - в опис от 1632/33 г. и др.²⁵ Става ясно, че през различните години са посочени по-голямата част от административните области в Кюстендилския санджак. Впечатление прави, че Мелник и Морихово отново се намират в разглежданата област.

Интересни сведения за административното устройство на Кюстендилския санджак в средата на XVII в. дава османският книжовник Хаджи Калфа. В своето описание на Румелия и Босна той се спира на различни градове, центрове на кадилъци. В Кюстендилския санджак той включва 13 кадилъка: Кюстендил, Радомир, Дупница, Петрич, Мелник, Дойран, Тиквеш, Велес (Кьопрюлю), Струмица, Радовиш, Щип, Кратово и Враня. Турският автор за съжаление посочва само градските центрове и не дава сведения за отделните нахии. Може да се допусне, че и в този период всеки кадилък е раздробен на няколко нахии. Вижда се, че Мелник отново е част от санджака Кюстендил. Впечатление прави и включването на Велес в разглежданата област. До този момент тази територия се намира в рамките на санджака Паша, който според описанието на Хаджи Калфа не съществува. Липсват сведения дали в тази територия влиза нахия Куманово (Нагорич) или тя остава в рамките на санджака Скопие, както е посочено в джизие регистъра от 1635 г. За първи път към Кюстендилския санджак е добавена територия, която не е част от „Константиновата земя“. Можем да допуснем, че в този период в Османската империя протича административна реформа, в която са преразпределени някои от нахиите и по този начин Велес е откъснат от разпадналия се санджак Паша и е прибавен към санджака Кюстендил²⁶.

Сведения за административното положение в Османската империя дава още един османски автор - Евлия Челеби. Той пътува на няколко пъти през империята и подробно описва местата, през които минава. През 1660 г. Евлия Челеби посещава различни градове в разглежданата територия. Според неговия пътепис Куманово, а вероятно и областта му, е един от кадилъците в Скопския санджак²⁷. Това положение на Куманово, както се видя по-горе, е засвидетелствано още през 1635 г. Вероятно този кадилък е включен в Скопския санджак и остава в неговите граници през целия период на съществуването му. Това от своя страна показва, че тази територия вече не е част от Кюстендилския санджак.

По време на пътуването си Евлия Челеби посещава и гр. Кратово. Според неговите данни той също е част от Скопския санджак²⁸. Две години по-късно османският пътешественик отново минава през тази област и описва Кочани и касабата Нова Босна, като ги локализира в Кратовската нахия в Кюстендилския санджак²⁹. Трудно можем да си представим, че гр. Кратово се намира в един санджак, а нахията му в друг. Вероятно при описанието на града през 1660 г. Евлия Челеби погрешно го поставя в Скопския санджак. Трябва да се отбележи, че по време на това пътуване той посещава последователно Скопие, Куманово и Кратово и вероятно допуска грешка като поставя и трите селища в един санджак. Интересно е сведението му за Кочани, което според него вече не е самостоятелен нахийски център, а е част от Кратовската нахия.

В описанието на Евлия Челеби от 1660 г. са включени и градовете Кюстендил, Дупница и Велес, като за последния изрично се посочва, че се намира в Кюстендилския санджак³⁰. Вижда се, че от средата на XVII в. или малко преди този период Велес и областта му са включени в Кюстендилския санджак и остават част от него.

Евлия Челеби за втори път минава през териториите на Кюстендилския санджак през 1662 г. и описва няколко селища от разглежданите територии, между които Щип, Бобошево, Дупница и др.³¹

При пътуването си през 1668 г. Евлия Челеби посещава и гр. Дойран. Той го описва като център на нахия в Солунския санджак³². Според Хаджи Калфа, който посещава града около 10 години по-рано, той се намира в рамките на Кюстендилския санджак. Възможно е тази област да е преминала под ново административно управление, но не е изключена и възможността Евлия Челеби да е допуснал грешка при поставянето на Дойран в Солунския санджак. Този въпрос остава отворен до влизане в научно обръщение и на други извори, свързани с този район и период.

Две години по-късно на път за Цариград Евлия Челеби посещава още няколко селища от Кюстендилския санджак. Той отново минава през гр. Щип, но отбелязва, че вече няколко пъти е посещавал града и не дава никакви допълнителни сведения. Последователно минава през Радовиш, Тиквеш - център на каза, Валандово, Струмица, Петрич и Мелник³³. В описанието си и този османски автор поставя Мелник в Кюстендилския санджак.

Вижда се, че при пътуванията си из Османската империя Евлия Челеби успява да посети по-големите селища от Кюстендилския санджак. Той потвърждава предположението, че Кумановска област е откъсната от разглеждания санджак и е присъединена към новоформирания Скопски санджак. За сметка на това към Кюстендил преминава областта на Велес. Данни, че Велес в средата на XVII в. е част от санджака Кюстендил се откриват и при Хаджи Калфа.

В заключение може да се каже, че първоначално територията на Кюстендилския санджак съвпада с територията на княжеството на Драгашите и се запазва непроменена през първите два века от османското владичество. Единствените промени са свързани с нахия Мелник, която в началото на XVI в. е включена към казата Демир Хисар в санджака Паша. Вероятно временната промяна на положението на тази нахия се дължи до известна степен и на нейната принадлежност към диоцеза на Цариградската патриаршия, факт, който ѝ донася известни привилегии и по-добро икономическо състояние. От друга страна, във вътрешната структура се наблюдава раздробяване на по-малки административни единици.

В следващия XVII в. административното положението в Кюстендилския санджак се променя. На първо място трябва да припомним, че западно и южно от него, на територията на Паша санджак, се оформят два нови санджака - Скопски и Солунски. Според някои данни в Скопския санджак е включена и нахията Куманово. Предполагаме, че новото ѝ положение се запазва през целия XVII в. Освен това към територията на Кюстендилския санджак е добавена нова област - кадилъкът Велес. Положението с нахия Мелник и в този период постоянно се променя, като за известно време тя е включена в новия Солунски санджак.

Може да се каже, че териториалната цялост на Кюстендилския санджак и неговата вътрешна разчлененост е достигната през XVI в. и е най-добре отразена в обширния регистър от 1570/73 г. Промените, които настъпват в следващия период, се дължат преди всичко на кризата в Османската империя.

 

Граници.

Територията на Кюстендилския санджак е добре отразена в запазените османски регистри. Проследявайки граничните нахии може сравнително точно да се определят и границите на санджака. От документите се вижда, че югоизточната област Морихово е разделена на две части, като източната ѝ част образува нахията Морихово и е включена в Кюстендилския санджак, а западната ѝ е включена в санджака Паша.

Границата продължава в северна посока, като гр. Велес остава извън Кюстендилския санджак в първите векове на неговото съществуване. Самото разделение между двете големи административни области е някъде около средното течение на р. Вардар при вливането на р. Черна. Границата продължава в северозападна посока и преминава през Скопска Черна гора в посока юг-север. Северозападно от северните ѝ планински склонове в земите на санджака влиза областта около долното течение на р. Биначка Морава и всички земи около течението на р. Моравица. Кюстендилският санджак обхваща и целия басейн на р. Южна (Българска Морава), северно от течението на вливащата се в нея р. Върла. Оттам границата завива на югоизток и минава някъде между Перник и Радомир, достигайки югозападните склонове на планината Витоша, а областта Знеполе остава извън санджака. В южна посока границата продължава по западните склонове на планините Верила, Рила и Пирин. Тя заобикаля областта Мелник, която остава в Кюстендилския санджак и минава през Рупелското дефиле между Мелник и Демир Хисар. На юг територията на санджака обхваща областта на гр. Боимия, като цялото Дойранско езеро се намира в неговата територия. Границата на северозапад достига южните граници на нахиите Тиквеш и Морохово³⁴. Трябва да подчертаем, че тези граници са валидни за периода XV-XVI в.

Както бе посочено по-горе, през XVII в. настъпват известни административни промени в тази област. От Кюстендилския санджак е отделена нахия Куманово и е включена в Скопския санджак, което автоматично променя и неговата граница в източна посока, като може да се допусне, че Скопска Черна гора е включена в новоформирания санджак. Съответно границата между двата санджака върви по източните и северните склонове на планината, като нахия Враня остава в пределите на Кюстендилския санджак. В този период гр. Велес и цялата нахия Велес също е включена в Кюстендилския санджак. Евлия Челеби отбелязва, че гр. Дойран се намира в Солунския санджак, което би означавало, че и цялата територия на нахия Дойранско езеро е откъсната от разглежданата от нас област. На този етап от проучванията тези сведения не са потвърдени от други извори и за момента остава отворен въпросът за административното положение на Дойран през XVII в.

 

Бележки:

¹⁰Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 96-98.
¹¹Пак там, с. 12-14, 100.
¹²Пак там, с. 101-102.
¹³Пак там, с. 103-105.
¹⁴Пак там, с. 105-106.
¹⁵Пак там, с. 106.
¹⁶Цветкова, Б. Нови документи за българската история от чужди архиви. - В: ИНБКМ. Т. XVI (XXII), 1981, с. 722.
¹⁷Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 106-107.
¹⁸Грозданова, Е. Българската народност през XVII в. Демографско изследване. С., 1989, с. 54.
¹⁹ТИБИ, т. VII. с. 163-169.
²⁰Пак там, с. 208.
²¹Пак там, с. 223.
²²Пак там, с.224.
²³Пак там, с. 232, 274.
²⁴Пак там, с. 384-385.
²⁵Пак там, с. 285, 320, 329, 357, 384.
²⁶Хаджи Калфа. Румелия и Босна. Географски описаль Мустафа беню Абдуллах Xаджи Калфа. - В: Архивъ за поселищни проучвания. Кн. 3, С., 1938, с. 56-59.
²⁷Evlija Čelebija. Putopis. II, Sarajevo, 1957, с. 44.
²⁸Пак там, с. 44-46.
²⁹Пак там, с. 104-105.
³⁰Пак там, с. 46-52, 54-55.
³¹Евлия Челеби. Пътепис. С., 1972, с. 21-30.
³²Пак там, с. 128-129.
³³Пак там, с. 266-283.
³⁴Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 108-110.

 

 

2. Църковна организация в Кюстендилския санджак през ХV-ХVII в.

 

Територията на Кюстендилския санджак попада в границите на трите самостоятелни православни църкви на Балканите. По-голямата част от санджака се намира под юрисдикцията на Охридската архиепископия, към която през ХV в. са добавени епархиите на унищожената Печка патриаршия. Единствено областта на Мелник попада под властта на Цариградската патриаршия, което донася на тези територии известни привилегии. В средата на XVI в. е възстановена Сръбската Печка патриаршия и тя си възвръща властта над старите епархии, като под нейна юрисдикция са включени и територии, които дотогава са част от Охридската архиепископия.

 

2.1. Охридска архиепископия

 

Охридската архиепископия попада в рамките на Османската империя през 80-те години на XIV в. Липсват точни сведения колко епархии включва нейният диоцез в този период. Може да се предположи, че те са 13: Охридска, Костурска, Гребенска, Мъгленска, Сланишка, Струмишка, Пелагонийска, Деволска (или Селасфорска), Главенишка, Канинска, Влашка (или Бренопска), Скопска и Велбъждска (Банска) епархия³⁵.

Османците запазват територията и статута на Охридската църква. Първоначално тя се радва на благосклонно отношение от тяхна страна и през XV в. значително увеличава своята епархийска мрежа. Изказани са мнения, че това се дължи на завладяването на тези територии без особена съпротива. Други изследователи изтъкват като основна причина стратегическото положение на архиепископията и желанието на завоевателите да си осигурят стабилност и по-лесен достъп до все още непревзетите албански и сръбски територии³⁶. Смятаме, че двете тези не се изключват взаимно и е твърде възможно и двете причини да оказват влияние върху отношението на османците към разглежданата от нас църква.

След превземането на Търново през 1393 г. към Охридската архиепископия са присъединени Софийската и Видинската митрополия. Най-ранните сведения за откъсването на тези епархии от Търновската патриаршия са от началото на XV в.³⁷ Между Охридска архиепископия и Цариградската патриаршия възниква спор във връзка с тези територии, които по-късно са присъединени към гръцката църква³⁸. Може да се допусне, че Софийската и Видинската митрополия стават част от патриаршията след средата на XVI в., когато някои от охридските епархии са присъединени към възстановената Печка патриаршия³⁹.

Около средата на XV в. Охридската архиепископия, със съгласието на османската власт, присъединява към своя диоцез епархиите на унищожената Печка патриаршия. В науката са изказани различни предположения за точния период, в който двете църкви се сливат. Според Ю. Трифонов това става в периода 1444-1446 г., докато И. Снегаров смята, че печките епархии стават част от Охридската архиепископия между 1453-1466 г. В старата сръбска историография се налага мнението, че в Северна Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна гора продължава да действа самостоятелна църква с център Смедерево, докато в по-късни сръбски изследвания се уточнява, че Печката патриаршия съществува поне до 1463 г., когато начело на Сръбската църква е патриарх Арсений II. Изказано е и предположение, че част от диоцеза на Печката патриаршия влиза в състава на Цариградската патриаршия⁴⁰. От казаното дотук се вижда, че няма единно мнение по въпроса през коя година Сръбската патриаршия е присъединена към Охридската архиепископия. На този етап от проучването сме склони да приемем, че първоначално под юрисдикцията на Охридската църква попадат епархиите в Южна Сърбия, а след 1463 г. цялата територия на патриаршията е включена в диоцеза на архиепископията⁴¹.

В началото на XVI в. Смедеревският митрополит Павел отхвърля властта на Охридския архиепископ и обявява независимостта на Печката патриаршия. За тази цел той успява да подкупи османските власти и те не се намесват в спора между двете църкви. Срещу о. Павел Смедеревски са организирани три църковни събора, на които той и привържениците му са отлъчени от църквата. От синодалните решения става ясно, че към бунта се присъединяват и духовници от традиционните охридски епархии - о. Пахомий Кратовски и о. Неофит Лесновски, които митрополит Павел ръкополага за епископи. И трите събора признават правото на Охридската архиепископия над сръбските територии. Бунтът приключва през 1541 г. с отстраняването на о. Павел Смедеревски и привържениците му от техните катедри. Въпреки този успех на Архиепископията, няколко години по-късно, през 1557 г., Печката патриаршия е възстановена. Освен старите ѝ територии към нея са включени и част от териториите на самата Охридска църква⁴².

Около средата на XV в. Охридската архиепископия успява да включи и териториите на Влахия и Молдова към своя диоцез. От времето на Охридския архиепископ Прохор (ок. 1525-1550) са запазени няколко съдебни османски документи, които потвърждават зависимостта на двете княжества от Архиепископията. Те остават под нейна юрисдикция до средата на XVI в., когато влизат в диоцеза на Цариградската патриаршия⁴³.

С името на архиепископ Прохор се свързва и присъединяването на православните епархии в Италия, Венеция и Далмация към Охридската архиепископия. Паството им се състои главно от гърци и албанци, които се заселват там след османските завоевания. През 1575 г. Далмация преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а в началото на XVII в. Охридският архиепископ вече не разполага и с ведомството си в Италия⁴⁴.

От казаното дотук се вижда, че Охридската архиепископия в периода XV-XVI в. значително увеличава своите територии и влиянието ѝ се простира дори извън рамките на Османската империя. В този период ѝ се налага да отстоява своите права преди всичко пред Цариградската патриаршия, която също има претенции към някои от новите охридски епархии. От средата на XVI в. Охридската църква започва постепенно да губи част от териториите си. Те преминават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия и възобновената Печка патриаршия. В доста намален диоцез Архиепископията съществува до 1757 г., когато изцяло е присъединена към Цариградската патриаршия.

В периода на османското владичество настъпват промени и във вътрешноструктурната организация на Охридската архиепископия. Първоначално всички епархии са с ранг епископия, но през XVI в. вече има и няколко митрополии, като основно това са епархиите, които са образувани на новоприсъединените територии, например Софийска, Видинска и др.⁴⁵

Отношенията между Охридската архиепископия и Османската империя се влошават след 1466 г., когато църквата е обвинена, че подкрепя албанците начело с Георги Кастриоти Скендербег. По нареждане на султан Мехмед II архиепископ Доротей е изпратен на заточение, а на негово място е поставен нов архиерей - Марко Ксилокарев. От този момент се налага практиката султаните да назначават архиепископите, а Охридският синод само да ги утвърждава. Голяма роля в отношенията между Архиепископията и Империята има охридският кадия, който предлага и дава оценка на дейността на архиепископа. За ръкополагането на митрополитите и епископите е нужен султански берат, за който се заплаща такса, т.нар. пешкеш. Бератът дава пълни права на съответния архиерей над епархията му. В неговите дела може да се намесва единствено синодът и кадията. Самият архиепископ има право да назначава свещеници и монаси, да съди и наказва клира, да се разпорежда с църковните имоти, да решава въпроси, отнасящи се до брака, наследството и вярата. От една страна, османската власт дава големи права на архиереите, що се отнася до религията и семейно-брачните отношения на миряните, но от друга, чрез системата на даване на берати, тя си осигурява правото на вмешателство, често и насилствено, в техните решения⁴⁶. Такива права получават и Цариградската патриаршия, след превземането на Константинопол през 1453 г., и Сръбската църква, след възобновяването ѝ през 1557 г.

Почти цялата територия на Кюстендилския санджак, с изключение на Мелник и Мелнишко, е включена в диоцеза на Охридската архиепископия. Както споменахме по-горе, това положение се запазва до възстановяването на Печката патриаршия през 1557 г., когато една част от охридските епархии са присъединени към нея.

Трудно е да се проследят промените, които настъпват в епархийската мрежа в различните периоди. Липсват достатъчно документи, които да изяснят напълно църковното положение на християните в Кюстендилския санджак. По тази причина разпределянето на територията на санджака в различните епархии е до известна степен условно. При бъдещи проучвания и при наличието на нов изворов материал е възможно да се осветли повече този проблем.

Може да се допусне, че разпределението на епархиите в различните кюстендилски нахии през разглеждания период изглежда по следния начин:

- нахия Кюстендил най-вероятно още в първите векове на османското владичество се намира в диоцеза на Охридската архиепископия в рамките на Велбъждска (Коласийска, Кюстендилска, Банска) епархия. Разполагаме с малко сведения за съществуването на тази епархия в предосманския период. През 1375-1376 г. велбъждкият епископ Григорий участва в разрешаването на имотен спор в гр. Струмица, което показва, че по това време епископията вече е част от Охридската архиепископия⁴⁷. Завладяването на тези територии от османците не променя църковното им положение, което означава, че тази епархия продължава своето съществуване. И. Снегаров отбелязва, че тя е с ранг митрополия и предполага, че през втората половина на XV в. под нейна юрисдикция попада Крупнишката епископия⁴⁸. В началото на XVI в. Кюстендилският (Банският) архиерей е включен в епархийски списък от 1530 г.⁴⁹ След възстановяването на Печката патриаршия тази митрополия е присъединена към нейния диоцез.

- територията на нахиите Славище и Пиянец вероятно в първите години на османското владичество влиза в рамките на Кюстендилската (Банската) митрополия. В периода XV-XVI в. се оформя нова епархия с център гр. Кратово⁵⁰. Може да се предположи, че тази област става част от нейния диоцез.

- нахия Дупница вероятно в първите векове на османското владичество се намира в рамките на Крупнишката епископия, за която вече се уточни, че е под юрисдикцията на Кюстендилската (Банската) митрополия.

- нахия Радомир и нахия Сирищник с Горно Краище най-вероятно се намират под юрисдикцията на Кюстендилската (Банската) митрополия.

- нахия Кратово в първите години на османското владичество се намира в границите на Кюстендилската (Банската) митрополия. Вероятно в края на XV в. се оформя нова епархия - Кратовската (или Морозвидската) епископия. Тя за първи път е спомената в епархийски акт от 1530 г.⁵¹

- нахия Щип, нахия Кочани и нахия Малашево в първите години на османското владичество се намират в рамките на Кюстендилската (Банската) епархия. Вероятно след оформянето на Кратовската епископия те влизат в нейния диоцез.

- нахия Нагорич най-вероятно изцяло се намира в диоцеза на Скопската митрополия⁵². По-голямата част от тази митрополия е разположена на територията на санджака Паша. След възобновяването на Печката патриаршия тя е присъединена към нея.

- нахия Струмица е под юрисдикцията на Струмишката епархия. В предосманския период седалището на тази епископия се намира в близкия манастир „Водоча“⁵³. Не е изключено и във вековете на османското владичество седалището на архиерея също да е в този манастир. През османския период тази епархия е с ранг митрополия. В нейния диоцез са включени две епископии - Радовишката и Валандовската, които през XVII в. се сливат с митрополията⁵⁴.

- нахия Конче най-вероятно се намира под юрисдикцията на Струмишката митрополия в диоцеза на Радовишката епископия.

- нахия Дойранско езеро най-вероятно се намира в диоцеза на Струмишката епархия.

- нахия Боимия се намира в диоцеза на Валандовската епископия, която е подчинена на Струмишката митрополия.

- нахия Тиквеш най-вероятно се намира в диоцеза на Мъгленската епископия. До това предположение стигаме единствено поради близостта ѝ с епархийския център Мъглен. Седалището на епископията е разположено в санджака Паша.

- нахия Морихово най-вероятно се намира под юрисдикцията на Мъгленската епископия.

- нахия Петрич е трудно да се определи в коя епархия се намира. От една страна е напълно възможно тя да е част от Струмишката митрополия и съответно в диоцеза на Охридската архиепископия. Не трябва да се изключва и възможността, обаче областта на Петрич да е под юрисдикцията на Мелнишката митрополия и съответно на Цариградската патриаршия.

- териториите на казата Враня с нахиите Враня, Иногоще, Пчиня и Морава се намират в диоцеза на Скопската митрополия⁵⁵.

- нахия Велес се намира под юрисдикцията на Пелагонийската епархия. Нейното седалище е разположено в санджака Паша. През втората половина на XVII в. се оформя самостоятелна Велешката епархия⁵⁶.

Представеното тук разпределение на отделните нахии по епархии отразява сравнително точно църковното положение на тези територии, в периода на османското владичество. Не изключваме възможността част от териториите на една нахия да са разпределени между различни епархии, особено ако те граничат една с друга. За съжаление на този етап от проучването е трудно да се проследят точните епархийски граници и по тази причина използваме административното делене. Ясно се вижда, че териториалният обхват на отделните епархии не съвпада с границите на отделните нахии.

 

Бележки:

³⁵Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия. Отъ основаването ѝ до завладването на Балканския полуостровъ отъ турцит. Т. 1, С., 1924, с. 339; Петров, П., Хр. Темелски. Църкви и църковен живот в Македония. С., 2003, с. 46; Снегаров, И. Скопска епархия. Исторически очеркъ и възражения върху съчинението на професоръ Р. Груичъ „Скопска митрополија“ (Скопие, 1935). - В: ГСУ-БФ, Т. XVI, 2, 1938/1939, С. 1939, с. 124; Матанов, Хр. Княжеството на..., с. 189-191.
³⁶Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия - патриаршия. Отъ падането ѝ подъ турцитэ до нейното унищожение (1394-1767). Т. 2, С., 1932, с. 2-3; Матковски, А. Односите помегу Охридската архиепископиа и Османската држава. - В: ГИНИ, бр. 2, Скопје, 1972, с. 111-112; Тодорова, О. Православната църква и българите XV-XVIII век. С., 1997, с. 52, 67; Петров, П., Хр. Темелски. Цит. съч., с. 46.
³⁷Според последните проучвания Търновската патриаршия е унищожена в периода 1416-1439 г. По-голямата част от нейните епархии са включени в диоцеза на Константинополската патриаршия. Подробно за нейното ликвидиране виж: Тодорова, О. Цит. съч., с. 38-46.
³⁸Най-вероятно това става в периода края на XV - началото на XVI в. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 7-9 и бел. 2.
³⁹Трябва да се отбележи, че до 1577 г. Софийската митрополия е част от възстановената Печка патриаршия. След този период тя е присъединена към Цариградската патриаршия. Може да се допусне, че и двете епархии - Видинската и Софийската, първоначално са част от Сръбската църква, а след това от Цариградската. За Софийската митрополия виж например: Тодорова, О. Цит. съч., с. 68.
⁴⁰Тодорова,О. Цит. съч., с. 67; Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Пећка патриаршија. Београд, 1990, с. 242. Виж също: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 501-508.
⁴¹По-подробно въпросът около присъединяването на Печката патриаршия към Охридската архиепископия виж в следващата глава - част I.2.2.
⁴²Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 18-25. За бунта на митрополит Павел Смедеревски виж: Костић, П. Документи о буни Смедеревског епископа Павла против потчињаваћа Пећке патријаршија архијепископији охридској. - В: Споменик СКА, LVI, Београд, 1922, с. 32-39; Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле од Смедерево да ги отцепи српските епархии од Охридската архиепископија. - В: ГИНИ, бр. 2-3, Скопје, 1970, с. 71-90:
⁴³Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 11-18; Грозданов, Цв. Охридскиот архиепископ Прохор и неговата дејност. - В: Грозданов, Цв. Студии за охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 158.
⁴⁴Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 30-31, 67-68.
⁴⁵Пак там, с. 159.
⁴⁶Петров, П., Хр. Темелски. Цит. съч., с. 48-49.
⁴⁷Матанов, Хр. Княжеството..., с. 190.
⁴⁸Според И. Снегаров в диоцеза на Крупнишката епископия влизат днешна Благоевградска област и вероятно Рилската област, т.е това включва и територията около Рилския манастир. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 163-164, бел. 1 и 2.
⁴⁹Пак там, с. 160.
⁵⁰Пак там, с. 166.
⁵¹Пак там, с. 160 и 166.
⁵²Снегаров, И. Скопска епархия..., с.10-12.
⁵³Матанов, Хр. Княжеството..., с. 193.
⁵⁴Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 176-177.
⁵⁵Снегаров, И. Скопска епархия..., с. 12.
⁵⁶Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 176-179.

 

 

2.2. Печка патриаршия (или архиепископия).

 

Печката патриаршия запазва своята независимост до средата на XV в., когато започва османската експанзия в Сърбия⁵⁷. През 1455 г. османците завладяват Косово и южните сръбски области. В техни ръце попада гр. Печ, който е седалище на Сръбската патриаршия. След завладяването на тези територии те преминават в диоцеза на Охридската архиепископия. Резиденцията на Сръбския патриарх се премества първоначално в манастира „Жича“, а след това в гр. Смедерево. Юрисдикцията на патриаршията се простира единствено в границите на Сръбското деспотство. Няколко години по-късно османците завладяват и гр. Смедерево (1459 г.), с което слагат край на средновековната сръбска държава⁵⁸.

В научната литература няма единно мнение по въпроса в кой период Печката патриаршия е изцяло присъединена към Охридската архиепископия. Един от първите изследователи на този проблем е Ил. Руварац. Той смята, че патриаршията е унищожена след завладяването на Сръбското деспотство, като се позовава на Списъка на сръбските патриарси. В него е отбелязано, че по времето на патриарх Арсений II е завладяна сръбската земя. Следващото име в списъка е на патриарх Макарий, по чието време е възобновена Патриаршията. За сръбския учен това е ясно свидетелство, че последният сръбски патриарх е Арсений II и след неговото архиерейство Сръбската църква е присъединена към Охридската архиепископия. Неговото мнение е подкрепено и от други изследователи от този период - К. Иречек, Й. Радоинич, Г. Баласчев⁵⁹. Тази хипотеза е оспорена от Ю. Трифонов. Според него бележката, която съпровожда името на патриарх Арсений II, е неясна и тя не уточнява точно за кое завладяване на сръбските земи става въпрос. Той допуска, че може да е посочено някое от по-ранните османски нашествия в Деспотството. Освен това не подкрепя и изказаното мнение на Ил. Руварац, че Арсений II е последният сръбски патриарх. Като аргумент посочва няколко редакции на Списъка, в които след Арсений стои името на патриарх Никодим. Ю. Трифонов напълно отхвърля тезата, че Печката патриаршия е унищожена след окончателното завладяването на Сръбското деспотство. Авторът подробно представя приписки, свързани с Печкия патриарх Никодим и с Охридския архиепископ Никодим и смята, че става въпрос за една и съща личност. Според него двете църкви се обединяват по времето на Никодим в периода 1444-1446 г.⁶⁰

На друго мнение е И. Снегаров, който подробно се спира на въпроса за присъединяването на Печката патриаршия към Охридската архиепископия. Той отхвърля предположението на Ю. Трифонов, че Сръбският патриарх Никодим II и Охридския архиепископ Никодим са едно и също лице, и следователно не подкрепя становището, че двете църкви се обединяват по негово време. И. Снегаров допуска, че епархиите на Печката патриаршия са присъединени постепенно, една по една, към охридския диоцез, най-вероятно със съгласието на османската власт. Според него това става в периода 1453-1466 г.⁶¹

Г. Суботич също се спира на проблема за Печкия патриарх Никодим и Охридския архиепископ Никодим. Той подробно разглежда изворите, свързани със Сръбския патриарх и доказва, че той е начело на църквата приблизително в периода от 1445 г. до 1455 или 1456 г. Според него Никодим е наследен от патриарх Арсений II и категорично отхвърля мнението, че Арсений управлява преди Никодим. След като уточнява въпроса относно личността на патриарх Никодим, Г. Суботич се спира и на Охридския архиепископ. Единственото сведение за този архиерей е ктиторският надпис от 1452 г. от църквата „Вси Светии“ в с. Лешани⁶², обнародван от В. Григорович⁶³. Сръбският учен допуска, че В. Григорович неправилно разчита името на архиепископа и вижда буквата л като д. Според Г. Суботич най-вероятно името на архиепископа е Никола, а не Никодим. Той аргументира това свое твърдение с друг надпис от приблизително същия период от църквата в с. Велестово⁶⁴ от 1451/1452 г., в който ясно се чете името на Охридския архиепископ Никола. Този архиерей се споменава и в Житието на Цариградския патриарх Нифон II, в което е отбелязано, че след смъртта на Никола, на негово място застава архиепископ Захарий. С това свое изследване Г. Суботич напълно опровергава мнението на Ю. Трифонов, че патриарх Никодим и архиепископ Никодим са една и съща личност⁶⁵. Това изследване отхвърля и хипотезата за обединяването на двете църкви през 40-те години на XV в.

В някои сръбски изследвания се застъпва мнението, че в рамките на Охридската архиепископия влизат единствено южните печки епархии, които стават част от Османската империя в периода 1455-1456 г. Според тези учени дори след падането на Смедерево Сръбската патриаршия продължава своето съществуване и бунтът на о. Павел Смедеревски, в първата половина на XVI в., се разглежда именно като опит за противопоставяне на аспирациите на Охридската архиепископия да присъедини сръбските епархии⁶⁶.
Според друга група учени сръбските епархии постепенно стават част от Охридска архиепископия. Те смятат, че този процес протича едновременно с османското завоевание на сръбските територии⁶⁷. Това мнение се доближава до изказаното по-рано становище на Ил. Руварац и И. Снегаров.

От казаното дотук трудно може да се установи в кой период Печката патриаршия попада под юрисдикцията на Охридската архиепископия. Всички хипотези се обединяват около мнението, че печките епархии, които се намират в Южна Сърбия, стават част от Охридската църква, след тяхното завладяване в периода 1455-1456 г. Липсват сигурни свидетелства за по-нататъшната съдба на Сръбската църква. Може да се предположи, че тя влиза в състава на Охридската архиепископия след 1463 г., когато за последен път се среща името на патриарх Арсений II. Вероятно в този период архиереят умира и подвластните му епархии са подчинени на Охридския архиепископ.

В последните години в историческата наука се появи още едно мнение, относно съдбата на сръбските епархии. Според него, част от тях влизат в състава на Цариградска патриаршия⁶⁸.

Липсват сведения и за отношенията между епархиите на бившата Печка патриаршия и Охридската архиепископия. Може да се допусне, че първоначално това положение е прието без особени проблеми от сръбските духовници. В края на 20-те години на XVI в., обаче, Смедеревският митрополит Павел се опитва да откъсне сръбските епархии от Охридската църква и да възстанови Патриаршията. Началото на бунта не е известно. Според някои изследователи той започва през 1529 г. или в началото на 1530 г.⁶⁹ Други учени приемат за начало на бунта края на 1527 - началото на 1528 г., основавайки се на една приписка на Новобърденския митрополит Никанор от 1535 г. В нея е отбелязано, че бунтът продължава вече 7 години, т.е. 1527/1528 г.⁷⁰

В този период начело на Охридската архиепископия е архиепископ Прохор, който е подкрепен от източноправославните архиереи - Цариградския патриарх, Антиохийския патриарх и Александрийския патриарх⁷¹. От своя страна, митрополит Павел Смедеревски си осигурява подкрепата на част от сръбското духовенство и на местната османска власт. Той дори ръкополага няколко епископи и дякони. Около 1530 г. е свикан църковен събор в Охрид, на който са осъдени противниците на о. Прохор и опитите за отцепване на сръбските епархии от диоцеза на Архиепископията⁷².

Въпреки решението на събора митрополит Павел Смедеревски продължава да ръкополага духовници и да се титулува в официалната си кореспонденция като Печки архиепископ. През 1532 г. в Охрид е свикан втори събор срещу митрополит Павел и неговите привърженици. Те са отлъчени от Църквата, а всички бъдещи опити за отцепване са заплашени с анатема⁷³. А. Матковски смята, че този събор е свикан по нареждане на султана, но липсват конкретни доказателства, които да подкрепят тази хипотеза⁷⁴. И този път о. Павел Смедеревски не се съобразява с решенията на събора, продължава своите действия и започва да се подписва вече като патриарх. Освен това, той ръкополага епископи в Лесново и Кратово, две традиционно охридски епархии⁷⁵. В опит да постигне целите си о. Павел Смедеревски успява да настрои властите срещу архиепископ Прохор и те за известно време го затварят в затвор заедно с други духовници. Вероятно Охридският архиепископ е освободен с подкрепата на Цариградския патриарх. След освобождаването си о. Прохор заминава за Цариград, където успява да издейства султански ферман, в който се признават старите граници на Архиепископията и се повелява да се свика нов църковен събор, който да осъди отцепника⁷⁶. Съборът се състои през 1541 г. На него о. Павел Смедеревски и ръкоположените от него епископи - о. Теофан Зворнишки, о. Неофит Лесновски и о. Пахопий Кратовски, са осъдени и им е отнето свещеническото достойнство. Постановява се, че всички духовници и миряни, които в бъдеще биха ги подкрепили, са заплашени с отлъчване и анатема. Решението на събора е утвърдено от патриарсите Михаил Антиохийски и Кирил Йерусалимски⁷⁷. И. Снегаров предполага, че двамата патриарси не присъстват на събора, а утвърждават решенията му най-вероятно чрез писмо⁷⁸.

След неуспешния опит за отцепване на сръбските епархии от Охридската архиепископия, о. Павел Смедеревски заминава за Полша, Влашко и Трансилвания, за да събира милостиня, като продължава да се титулува Сръбски архиепископ⁷⁹. А. Матковски обнародва два османски документа, от 1565 и 1566 г., които се отнасят до залавянето и убийството на „Павел цар“ или „Павел войвода“. Според изследователя, тук става въпрос за о. Павел Смедеревски, който продължава своята дейност и след обновяването на Печката патриаршия, но тя вече е насочена срещу османската власт⁸⁰. В двата документа не се посочва изрично, че това е бившият Смедеревски митрополит. Не трябва да се забравя, че последното сигурно сведение за него е от 1545 г., което означава, че той изчезва от историческата сцена за период от 20 години. Трудно може да се повярва, че митрополит Павел се появява отново на преклонна възраст и започва да организира населението около Смедерево срещу местната власт, с която преди това активно си сътрудничи. По-вероятно е в този период да се появява друго лице, което възползвайки се от популярността на о. Павел Смедеревски в региона да се опитва да организира населението срещу османците.

След този период Охридската архиепископия не успява да задържи под своя юрисдикция сръбските епархии още дълго време. През 1557 г., с ферман на султан Сюлейман I (1520-1566), е възобновена Печката патриаршия. В науката е възприето мнението, че това става с подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, който по произход е херцеговянин. Трябва да подчертаем, че в този период Мехмед Соколович все още не е велик везир, а само трети везир, което не изключва възможността той да оказва известно влияние при вземането на решението за възобновяване на Патриаршията⁸¹.

В последните години е изказано предположението, че възобновяването на Сръбската църква е стратегически ход на султана. В този период Османската империя успява да завладее нови територии в Подунавието и образува два нови пашалъка - Будимски и Темишоарски (Темишвар). В тази обстановка сръбските земи вече не са гранични райони и османската власт се нуждае по-скоро от спокойствие в тези области, което вероятно води и до решението за признаването на независимата Сръбска църква. Друга причина може да се потърси в цялостната политика на османската власт, в този период, към източноправославните църкви. Според изказаното мнение, султан Сюлейман I се опитва да възстанови положението на отделните църкви от втората половина на XIV в. Така например в същия период териториите на Влашко и Молдова минават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия⁸². Може да се допусне, че възобновяването на Печката патриаршия е продиктувано, както от новата политическа обстановка в Империята, така и от силното влияние на третия везир Мехмед Соколович. Каквито и да са конкретните причини за този акт на султанската канцелария, резултатът е напълно ясен - възстановяване на Сръбската църква и „даряването“ ѝ с многобройни права, каквито притежават Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия.

Първият патриарх на възстановената Печка патриаршия е Макарий. Дълго време в науката се смята, че той е брат на Мехмед Соколович, но днес тази хипотеза е отхвърлена. Сръбският патриарх също е от рода на Соколовичи, но точната му роднинска връзка с везира е неизвестна. Роднинските връзки на Великия везир с неговата християнска фамилия вероятно са доста силни. След смъртта на патриарх Макарий още трима патриарси са от този род, като преди това те са били и Херцеговински митрополити⁸³.

Първите архиереи на Печката патриаршия се заемат да организират печките епархии и да ги стабилизират икономически. Още от възстановяването на църквата те провеждат политика на обновяване и изписване на църковните храмове⁸⁴. В резултат на тази политика, в територията на Патриаршията, се създава единна концепция в иконографската и химнографската програма на църквите и манастирите, в която са включени различни славянски светци. В храмовете от този период се срещат образите на св. Сава Сръбски, св. Крал Стефан Милутин, св. Йоан Рилски, св. Йоаким Сарандопорски, а в ръкописите са включени техни служби и жития⁸⁵.

В диоцеза на Печката патриаршия са включени освен старите сръбски епархии и няколко нови, които са част от изконните охридски територии - Скопска и Кюстендилска (Банска) митрополия, заедно с подвластните им епископии, и Кратовска (Морозвиздска или Злетовска) епархия. До 1577 г. Софийската митрополия също е подчинена на Печката патриаршия, като в този период под софийска юрисдикция са Радомирската и Дупнишката епископия. След включването на софийските епархии в диоцеза на Цариградска патриаршия, областите на Радомирско и Дупнишко остават подчинени на Печката църква⁸⁶. Може да се допусне, че до 1557 г Софийската митрополия се намира в диоцеза на Охридската архиепископия.

Точното разпределение на печките епархии на територията на Кюстендилския санджак е затруднено по същите причини, както и при Охридската архиепископия. Липсват документи, които да дадат точна представа за границите на отделните епархии. Единственият начин да се ориентираме коя област се намира в диоцеза на даден архиерей е по неговата титулатура, но тя не дава изчерпателни сведения за точния обхват на църковна му власт.

Може да се предположи, че териториите на Кюстендилския санджак са разпределени по епархии, в рамките на Печка патриаршия, по следния начин:

- нахия Кюстендил остава в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия.

- нахиите Славище и пиянец вероятно се намират под юрисдикцията на Кратовската епископия, която през XVI в. влиза в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия. Следователно и двете области се подчиняват на Кюстендилския митрополит.

- нахия Дупница е част от Дупнишката епархия, която вероятно е наследник на Крупнишката епископия. Според една приписка от 1565 г. Дупнишката епископия е подчинена на Софийската митрополия. След 1577 г. тя преминава под юрисдикцията на Самоковската митрополия⁸⁷.

- нахия Радомир и нахия Сирищник с Горно Краище са част от Радомирската епископия, която както посочихме по-горе, до 1577 г. е подчинена на Софийската митрополия. След този период тя става част от Самоковската митрополия⁸⁸. От средата на XVII в. най-вероятно тези територии са включени в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия. Според приписка от 1652 г. в титлата на Кюстендилския митрополит са включени Радомир и Сирищник⁸⁹.

- нахиите Кратово, Щип, Кочани и Малашево първоначално са част от Кратовската епископия. Най-вероятно през XVI в., за известен период от време, тя става част от Скопската митрополия⁹⁰. В средата на века към титулатурата на кюстендилския архиерей е добавено, че той е Кратовски и Щипски митрополит, наред с другите титли. Това показва, че в този период територията около градовете Щип и Кратово се намира в диоцеза на Кюстендилската митрополия⁹¹.

- нахия Нагорич остава под юрисдикцията на Скопската митрополия⁹².

- териториите на казата Враня с нахиите Враня, Иногоще, Пчиня и Морава, се намират в диоцеза на Скопската митрополия⁹³.

От представеното тук разпределение на територията на Кюстендилския санджак по епархии в Печката патриаршия се вижда, че те са включени основно в две митрополии - Скопската и Кюстендилската (Банската). Дори съществуващата по-рано Кратовска епископия също не запазва дълго време своята самостоятелност, което показва един процес на окрупняване на отделните епархии. Извън границите на двете митрополии остава единствено Дупнишката епископия, която след 1577 г. е част от Самоковската епархия. Ясно се вижда, че и тук, както и при Охридската църква, границите на епархиите не съвпадат с вътрешните административни граници в Империята.

 

Бележки:

⁵⁷Сръбските територии стават част от Османската империя за първи път през 1439 г. Обаче след мирните преговори с Унгария, султан Мурад II (1421-1444) се съгласява да възстанови Сръбското деспотство в старите му граници, като то остава васално на империята. По-подробно виж: Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. С., 2002, с. 503-504.
⁵⁸Пак там, с. 525-530.
⁵⁹Трифоновъ, Ю. Съединението на Ипекската патриаршия съ Охридската архиепископия въ XV в. - В: Сп.БАН, кн. III, С., 1912, с. 13-15.
⁶⁰Пак там, с. 11-42.
⁶¹Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 18, 501-508.
⁶²Село Лешани се намира на около 30 km южно от гр. Охрид, на територията на Република Македония.
⁶³Надписът не е запазен до наши дни. Той е обнародван от В. Григорович, а по-късно е публикуван от Л. Стоянович и Й. Иванов, които вероятно също използват изданието на руския учен. Виж: Григоровичъ, в. Очеркъ путешествия по европейской Турции. Москва, 1877, с. 107; Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. књ. I, Београд, 1982, с. 93, № 300; Иванов, Й. БСМ., с. 53.
⁶⁴Село Велестово се намира на около 10 km северно от гр. Охрид, на територията на Република Македония.
⁶⁵Суботић, Г. Пећки патријарх и Охридски архиепископ Никодим. - В: ЗРВИ, 21, Београд, 1982, с. 213-234.
⁶⁶Кашић, Д. Српска црква под турцима. - В: Српска православна црква 1219-1969. Споменица о 750-годишњици аутокефалности. Београд, 1969, с. 139-144 и посочената там по-стара литература.
⁶⁷Radosavleviћ, N. Eparhije Banje (Kustendila) i Samokova u Рећкој patrijaršiji 1557-1766. - В: ИИМК. Т. X, Велико Търново, 2005, с. 335, бел. 3.
⁶⁸Тодорова, О. Цит. съч., с. 67.
⁶⁹Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 18-19.
⁷⁰Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 75.
⁷¹Виж посланията на тези патриарси в: Костић, Π. Цит. съч., с. 33-34. Тук са включениславянските текстове на посланията. Според И. Снегаров гръцкият текст на писмото на цариградския патриарх се различава от този посочен в славянския документ. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 20-21, бел. 2 и 3.
⁷²Съборният акт не е запазен. Данни за този събор се намират в по-късен акт от 1532 г. Виж: Костић, П. Цит. съч., с. 37; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 21, бел. 1 и 2.
⁷³Актът от този събор виж в: Костић, П. Цит съч., с. 37. Виж също: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 22-23, бел. 2.
⁷⁴Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 80. Може да се допусне, че А. Матковски в изследването си е сгрешил хронологията на събитията, като поставя затварянето на Прохор и пътуването му до Цариград след първия охридски събор, а не след втория, както е отбелязано в обнародваните документи.
⁷⁵В документите изрично е отбелязано, че той ръкополага епископи на Лесново и Кратово. Виж текста на документа в: Костић, П. Цит. съч., с. 38.
⁷⁶Самият ферман не е запазен, косвени данни за него се откриват в съборния акт от 1541 г. Виж: Костић, П. Цит. съч., с. 38.
⁷⁷Виж съборния акт в: Костић, П. Цит. съч., с. 38-39.
⁷⁸Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 25, бел. 1.
⁷⁹Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 82; Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 248.
⁸⁰Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 84-90.
⁸¹Петковић, С. Зидно сликарство на подручју Пећке патриаршије 1557-1614. Нови Сад, 1965, с. 22-23.
⁸²Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 249-250.
⁸³Виж например: Кашић, Д. Цит. съч., с. 145; Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 249, 253.
⁸⁴Петковић, С. Цит. съч., с.30. Petković, S. The Patriarchate of Peć. Beograd, 1982.
⁸⁵Виж например: Джурова, А. Славянските светци в контекста на бароковата иконография на покровителството. - В: ГСУ - ЦСВП. Т. 91 (10), 2001, С., 2002, с. 63-78 и приложената там литература.
⁸⁶Тодорова, О. Цит. съч., с. 68; Темелски, Хр. Самоков през Възраждането. С., 2000, с. 155-156.
⁸⁷Темелски, Хр. Цит. съч., с. 156.
⁸⁸Пак там, с. 156.
⁸⁹Radosavleviћ, N. Eparhije Banje..., с. 337; Ковачев, Г. Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX в. Радомир, 2007, с. 196-197.
⁹⁰През XVII в. към Скопска митрополия е присъединена Полошка (Тетовска) епархия и една църковно-териториална единица, отбелязана в османските документи като „Драгуш и държавата“ в Кратовската каза. Вероятно тази епархия е свързана с името на деспот Йоан Драгаш. Виж: Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в. С., 1986, с. 147; Тодорова, О. Цит. съч., с. 68; Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 68.
⁹¹Radosavleviћ, N. Eparhije Banje..., с. 337.
⁹²Снегаров, И. Скопска епархия..., с. 13.
⁹³Пак там, с. 13.

 

 

2.3. Цариградска (вселенска) патриаршия

 

Голяма част от териториите, включени в диоцеза на Константинополската патриаршия, са завладени от Османската империя в края на XIV - началото на XV в. Въпреки това тя не губи своята църковна власт над тези области. Напротив, към нейните границите са включени и нови територии. Така например част от търновските епархии преминават към Константинополската патриаршия в периода 1416-1439 г. и това довежда до ликвидирането на Търновската патриаршия⁹⁴.

Османското нашествие изцяло променя установения църковен ред на Балканите. Част от архиереите в завладените територии са пленени, а други предпочитат да напуснат катедрите си и да ръководят своите епархии от Константинопол или други свободни области. Не разполагаме със сигурни сведения доколко тази власт е реална. Не е изключена възможността те само номинално да са ръководители на своите епархии. Например на Фераро-Флорентинския събор от 1438-1439 г. в делегацията на Константинополския патриарх са включени например Търновският, Силистренският, Мелнишкият архиерей, чиито епархии в този момент се намират под османска власт. Вероятно тези духовници резидират във византийската столица и много рядко или дори никога посещават своите катедри⁹⁵.

С превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. Цариградската патриаршия окончателно става част от Османската империя. В този период Патриаршията се издига до позицията на религиозен лидер на Православието и има голям политически авторитет. В Цариград се избират патриарсите на трите източни църкви - Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската. Те прекарват по-голямата част от архиерейството си в града и макар че формално запазват самостоятелността си, фактически са подчинени на Вселенския патриарх⁹⁶.

Османският султан Мехмед II назначава Генадий Схоларий за Цариградски патриарх и гарантира на Цариградската патриаршия законова и икономическа юрисдикция над християнското население. Висшият клир има право да се намесва в различни спорове, свързани с брака, развода и наследството, право, гарантирано и на Охридската, и на Печката църква⁹⁷.

В края на XVI и през XVII в. върховното лидерство на Патриаршията укрепва, главно благодарение на създаденото под нейна протекция икономически състоятелно и политически влиятелно фанариотско съсловие. Това довежда до все по-успешната намеса в работите на другите две автокефални църкви - Охридската архиепископия и Печката патриаршия, и тяхното ликвидиране през XVIII в.⁹⁸

Въпреки всички привилегии, които получава Вселенската патриаршия, тя е и най-уязвимата сред православните църкви. Това се дължи главно на местоположението на нейното седалище - Цариград, столицата на Османската империя. Голяма част от патриарсите са отстранени насилствено под натиска на османската власт. Не рядко в документите са отразени и случаи на насилствена смърт на църковен глава. Например в периода 1638-1659 г. са убити петима цариградски патриарси, обвинени в нелоялност към султана. Сред висшето духовенство във Вселенската патриаршия все повече се проявяват конформистки тенденции. Тази политика се подкрепя и от фанариотското съсловие, съставено главно от търговци и лихвари, което проникнало не само в църковната администрация, но и в държавния апарат. Високата порта също се отнася благосклонно към тях, като им предлага престижни постове и дори от техните среди са избрани владетелите на двете отвъддунавски княжества. Така Вселенската патриаршия все по-рядко участва в създаващите се антиосмански инициативи и брожения⁹⁹.

На територията на Кюстендилски санджак единствената епархия, която се намира в границите на Цариградската патриаршия, е Мелнишка митрополия. Вероятно нейният диоцез включва Мелнишката нахия и евентуално територията на съседната Петричка нахия. Въпреки че до средата на XV в. митрополията е подчинена на униатски настроената Константинополска патриаршия, не са запазени сведения за репресивна политика на османските власти срещу нея. Може да се допусне, че Мелнишкият митрополит, преди превземането на Константинопол, резидира извън границите на епархията си във все още свободните територии на Балканите. След 1453 г. църковното положение на Митрополията не се променя и тя остава част от Цариградската (Вселенската) патриаршия. В самия гр. Мелник, който е седалище на митрополита, се наблюдава голяма концентрация на църкви и манастири в добро материално състояние, което не може да се каже за останалите градове в Кюстендилския санджак¹⁰⁰. Вероятно по-доброто материално положение на храмовете в града и големият им брой, спрямо останалите области в санджака, се дължи именно на факта, че Митрополията се намира в диоцеза на Цариградската патриаршия. От друга страна, допускаме, че Вселенският патриарх оказва известно влияние на османската власт за честата промяна на административното положение на Мелнишката нахия, на което се спряхме по-горе.

 

Бележки:

⁹⁴Тодорова, О. Цит. съч., с. 38-46.
⁹⁵Gill, J. The "Acta" and the Memoirs of Syropoulos as History. - In: Gill, J. Church Union: Rome and Bizantium (1204-1453). Var. Reprints. XII, London, 1979, p. 161-163; Тодорова, О. Цит. съч., с. 66-67.
⁹⁶Тодорова, О. Цит. съч., с. 69.
⁹⁷Pantazopoulos, N. J. Church and Law in the Balkan Peninsula during the Оttoman Rule. Thessaloniki, 1967, p. 5-6, 13, 18-21: Муртузалиев, С. И. Положение зимми и Константинопольцкой патриархии в Османской империи XV-XVI вв. - Във: Византийский временник. Т. 65(90), Москва, 2006, с. 178-185.
⁹⁸Тодорова, О. Цит. съч., с. 69, 74-75; Муртузалиев, С. И. Цит. съч., с. 182-183
⁹⁹Тодорова, О. Цит. съч., с. 73-74.
¹⁰⁰Според османския регистър за Кюстендилски санджак от 1570/1573 г., освен в Мелник, манастири са отбелязани в градовете Радомир, Струмица и Дойран, като те плащат данък под 100 акчета, което показва, че са нискодоходни. В Мелник са посочени 12 манастира, като всички те се ползват и с привилегирован статут. Виж тук в каталога в съответните части, а също и: Минчева, К. Статистически данни за градовете в Кюстендилския санджак според османския обширен регистър от 1570/1573 г. - В: ГСУ - ЦСВП. (под печат).

 

 

2.4. Законовоправни отношения между османската власт и Православната църква

 

В началото на османското завоевание османците се подчиняват на няколко правила, които залягат в ислямската традиция още при създаването на тяхната религия. Една от целите на новата религия е обединението на арабските племена и експанзията срещу другите народи, като средство за преодоляване на вътрешните противоречия. Войната срещу неверниците е обявена за свещена („джихад“, „газа“), а чрез нея ислямският свят трябва непрекъснато да се увеличава. Ислямската религия е повлияна изключително много от юдеизма и християнството. В самия Коран са включени различни персонажи от Библията и дори в него се говори доброжелателно за Христовите почитатели. Всичко това води и до по-различното отношение на мюсюлманите към тях. На християните се разрешава свободно да изповядват религията си, но срещу това те се задължават да плащат данък - джизие, харач. В ислямската традиция е съхранено преданието за договорите, сключени между първите арабски халифи и християнските им поданици¹⁰¹. Освен правата, които дават тези договори на християните, в тях залягат и редица забрани - за строеж на храмове в градовете, за използване на църковни камбани, за публично афиширане на религиозната им принадлежност и др. С течение на времето конфликтът между двете религиозни групи се изостря. В резултат на това в ислямската теология се налагат редица антихристиянски възгледи. Може да се заключи, че цялостното настроение на мюсюлманите към християните, натрупано през вековете, е напълно противоречиво - сблъскват се доброжелателният тон и толерантността с враждебността и непримиримостта¹⁰².

Османците като наследници на тази сложна и противоречива ислямска традиция я пречупват през своя мироглед и много често сами променят подхода си към християните в зависимост от политическия момент. По време на първите завоевания, например на Търновското царство, османците се проявяват като „гази“, които избиват християнското население, унищожават храмовете му, като част от тях превръщат в джамии. Не такъв е подходът към териториите, които най-общо може да се определят като част от диоцеза на Охридската архиепископия. В тях църковната структура е почти непроменена, липсват и данни за масово избиване на населението и разрушаване на църкви и манастири. Трудно е да се определи точната причина за различното отношение на османците към тези територии. Може да се допусне, че те желаят да си осигурят сигурен тил сред тамошното население, което би улеснило по-нататъшната им завоевателна политика. От друга страна не трябва да се забравя, че Охридската църква е настроена враждебно към унията и Западът, което е напълно в унисон с османската политика¹⁰³.

След превземането на Константинопол през 1453 г. османската власт пристъпва към регулиране на положението на християнската църква в завладените територии, независимо в кой църковен диоцез се намират те. Османците запазват някои от правата на християните, като например правото на свободно изповядване на тяхната религията, поддържането на свой църковен храм и запазването на родния им език. Те дават изключителна власт на Църквата над всички лични взаимоотношения на християните, свързани с религията, брака, осиновяването, развода, завещанието и др. В бератите се уточняват и отделните постановки на дарителството и благотворителността; легитимират съществуването на църковните храмове и манастири, като те имат право да притежават различна собственост, получена чрез наследство, дарение или покупка и да я управляват автономно; предвидена е и възможността църкватада получава приходи от данъци и такси; и др. Освен това, висшият клир е освободен от всякакви данъци, с изключение на пешкеш, смятан за дар, изплащан при заемането на архиерейския пост. Тези права са гарантирани от различни султански берати, които освен всичко дават съдебен и финансов имунитет на техните притежатели. Такъв берат трябва да притежава всеки владика при заемането на архиерейската си длъжност. Те се подменят и при идването на нов султан. По този начин държавата успява да контролира избора на висши духовници и често да се намесва в него. Трябва да се отбележи, че липсват документи, които да покажат, че османската власт гарантира правата на Православната църква в качеството ѝ на отделна институция. Всичките ѝ права са осигурени като милост към дадения архиерей при встъпването му в длъжност, т.е. те са гарантирани само за дадената личност и могат да бъдат изгубени от следващата¹⁰⁴.

Първоначално Църквата се оказва доста полезна за османската власт. От една страна тя е враждебно настроена към католическия Запад - основния враг в Европа на Османската империя. От друга - в нея вече е изградена добра административна структура, чрез която се улеснява събирането на данъците от християнското население, уведомяването за различни разпоредби и др. Следователно, според османците, Църквата може да им помогне за по-бързото и лесно приобщаване на християните към новата империя. Вероятно това е и причината за даването на такива широки права на православните архиереи¹⁰⁵.

От казаното дотук ясно се вижда, че в официалните документи подробно е отразено законовото положение на отношенията между османската власт и православната църква. Интересно е да се разгледа доколко това е реалното положение в империята и действително ли са спазвани религиозните права на нейните поданици. От една страна те са гарантирани от различните берати, но от друга се налагат редица ограничения. Най-общо казано тези ограничения се състоят в това, че християнският религиозен култ с нищо не трябва да пречи или смущава ежедневието на правоверните мюсюлмани. Може да се допусне, че първоначално османската власт действително проявява известна търпимост и толерантност към християните. Тук ще отбележим само няколко факта. Например през втората половина на XV в. на няколко пъти в Империята е разрешено пренасянето на мощи от едно място на друго¹⁰⁶. От този период има и сведения за обновяването на различни християнски храмове, например Рилския и Пшинския манастир¹⁰⁷ и др. Много учени свързват този период на благосклонно отношение на османците към християните с името на султанката Мара Бранкович и смятат, че тя оказва влияние на султан Мехмед II при взимането на решения, свързани с християните¹⁰⁸.

Една от ограничителните мерки, взети от султан Мехмед II, е забраната за използването на църковни камбани в Галата, за да не смущават мюсюлманите. Не е известно дали тази заповед е наложена в цялата Империя, но е факт, че по време на османското владичество в църквите няма камбани. Според едно сведение от края на XV в. камбаните в Одрин са превърнати в топове и вероятно това се случва и в другите области на държавата. С този акт османците показват своето превъзходство над християните - с материала от техните камбани изработват оръжия, с които воюват срещу останалите неверници. До XIX в. християните не използват камбани. В църковна употреба влиза клепалото, което в много манастири се използва и до днес, за да приканва монасите за молитва¹⁰⁹.

През втората половина на XVI в. и особено през XVII в. се засилва ограничаването на религиозните права на християните. Много често в документите се срещат оплаквания от шумните християнски празненства, особено за Великден, които намират благоприятно разрешение за мюсюлманите. В този период шейх-юл ислям е Ебуссууд Ефенди, натоварен от султан Сюлейман I да приведе кануните и кануннамета в съответствие с Шериата. Той издава няколко фетви, свързани с християнските празници, а в някои свои решения дори стига дотам да забрани клепалата в отделни селища, населени с мюсюлмани¹¹⁰. В този период се засилва и ислямизацията. В някои от случаите мотивите за промяна на вярата, са косвени. Изповядването на исляма гарантира намаляването на данъците, отмяната на различните ограничения, и най-важното е, че всеки мюсюлманин има възможност да промени в по-благоприятна посока своя обществен статут. Естествено не трябва да се забравят и опитите за насилствена ислямизация. Султан Мурад IV (1623-1640) си поставя за цел да наложи ислямската религия навсякъде в своята империя. Планът му остава нереализиран. От една страна осъществяването му е изключително трудно, а от друга - приемането на исляма от всички поданици в Империята може да нанесе загуби за държавната хазна, в която не малка част от приходите идват от джизието - данък, плащан само от немюсюлманите¹¹¹.

Друг важен въпрос, на който ще се спрем, е отношението на османската власт към християнските храмове. По време на завоеванието запазването или разрушаването на култова сграда зависи от начина, по който е превзето дадено селище. Ако то се предава, населението му получава правото да запази своите църкви, но ако е превзето чрез силата на оръжието, християните губят това право, а тяхната главна църква веднага е конфискувана и превърната в джамия, което е още един начин за демонстриране на ислямското превъзходство. В по-нататъшната политика на османците важна роля играе и самото поведение на немюсюлманите. При евентуално тяхно съюзяване или оказване на подкрепа на враговете на Империята, те веднага биват наказвани с отнемане на техен храм. Така например църквата „Св. София“ в гр. София е превърната в джамия след оказаната подкрепа от местното християнско население на кръстоносците през 1443 г.¹¹².

Османската власт проявява и различно отношение при даването на разрешение за строеж и обновяване на християнските култови постройки, което винаги зависи от конкретния случай, а често и от подкупа, който дават християните. В документите са отбелязани случаи, както на разрешение за строеж на нови храмове, така и на забрана за възстановяване на старите. Разрешение за възстановяване на стара църква се получава при няколко условия: ако храмът е съществувал в по-ранен период, ако не се намира срещу мюсюлманска култова сграда (месджид или джамия) и ако областта, в която е разположен, вече не е придобила мюсюлмански облик. Той може да бъде възстановен само върху старите си основи, като не се позволява да бъде разширяван. Напълно е забранен строежът на църкви, които не са съществували в предосманския период. Естествено има множество случаи, в които тези правила са нарушавани. Като пример ще посочим изграждането на няколко църкви в селището Бобошево и около него в края на XVI в., за които няма свидетелства, че съществуват в по-ранен период. От друга страна разполагаме с достатъчно сведения за обновяване на църкви и пристрояването към тях на параклиси или притвори. Такива случаи виждаме, например, в Лесновския манастир през XVI в., в Полошкия манастир в началото на XVII в. и др.¹¹³.

Християнските храмове, които се изграждат през периода на османското владичество са малки, еднокорабни и в повечето случаи едноапсидни. Дълго време в науката се налага тезата, че строителите вкопават някои храмове с цел те да не провокират гнева на османците. Археологът Д. Василева предполага, че вкопаването не е извършено нарочно, а е част от естественото повдигане на околния терен с течение на времето. Тя не изключва и възможността на места действително османските власти да оказват натиск върху християните при строежа на църковния храм и те да прибягват до вкопаване¹¹⁴. При строителството често се използва дървен материал, като някои автори смятат, че това е разпореждане на султан Селим I (1512-1520)¹¹⁵. Може да се предположи, че по-скоро използването на дърво се дължи на недобрите финансови възможности на населението. Например през XVI в. Лесновският манастир на няколко пъти е обновяван от богати кратовски фамилии. Дори в средата на века, Никола Пепик строи каменен притвор, баптистерий и магерница, което явно противоречи на султанската разпоредба, ако има такава¹¹⁶. Естествено в области, в които населението не разполага с добрите финансови възможности на жителите от Кратово, сградите са изградени от по-некачествени материали.

Друга мярка, която предприема османската власт за регламентиране на положението на християните и техния култ, е описването на манастирските имоти и тяхното откупуване. Най-ранните сведения за такива описи са от 1567/1568 г. в Сремския санджак. Според османски дефтер за санджака Авариз Хисар тази мярка е наложена в цялото Румелийско бейлербейство. В този период начело на Османската империя е султан Селим II (1566-1574) и тази мярка е взета под влиянието на шейх-юл исляма Ебуссууд Ефенди. В описите е отбелязано заплащането на различни суми от манастирите за собствеността, за която те нямат документ. Ако обителта не успее да заплати исканата сума, съответната манастирска собственост се продава на търг, като на монасите от съответната обител се дава предимство. По този начин се променя статута на манастирската земя. Тя става мирийска или раетска, т.е. монасите не могат да я продават, но плащат десятък като останалата рая. Предимство за обителите е, че те могат да плащат тези данъци под формата на макту (фиксирана сума). В запазените приписки и народната традиция този период е назован „продажба на църкви или манастири“¹¹⁷. Вероятно именно с тази акция може да се обясни подробния опис на манастирската собственост в „манастирската част“ на обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Може да се допусне, че в тази част на описа са включени единствено манастири, които в предходните периоди успяват да си издействат фермани, освобождаващи ги от данъци. От друга страна обителите са длъжни да плащат съответните данъци за имотите, които са придобити в по-късен период и са включени от регистратора в „тимарската част“ на дефтера.

Мерките за регламентиране на манастирските имоти продължават и при султан Мурад III (1574-1595). По време на неговото управление Рилският манастир също се налага да откупи своите имоти за 60 000 акчета¹¹⁸. В научната литература е изразено и едно по-различно мнение за тази османска разпоредба. Според него положението на манастирите коренно се е изменило от времето, в което те получават своите първи фермани, които им гарантират правото на собственост върху техните имоти и освобождаването им от данъци. Изтъкнати са няколко примера, които показват, че манастирската собственост се увеличава, но монасите представят своите стари документи и всичките им имоти остават с привилегирован статут. Начинът, по който държавата успява да въведе ред сред манастирската собственост и да разграничи привилегированите имоти от тези, които са придобити в по-късен период, е чрез тяхното подробно описание. Тези мерки са взети, за да се приведат съществуващите закони в по-голямо съответствие с Шериата и са определени като мъдри и справедливи¹¹⁹. Вероятно от гледна точка на централната администрация мерките наистина са законосъобразни, но тези изследователи пропускат една много важна подробност за положението на всеки един манастир в предосманския период. Балканските обители са богато дарявани от средновековните владетели, както с парични средства и църковна утвар, така и с голяма недвижима собственост - гори, ливади, цели села и др. Османците дават фермани само за малка част от манастирските земи, а по-голямата част от тях е включена в тимарската система. Така,че може да се погледне и от един малко по-различен ъгъл - първо османската власт нарушава собствения си закон, отнемайки манастирските имоти, и едва след това монасите търсят възможност да избегнат данъците за новопридобитите земи, като ги прибавят към тези, притежаващи привилегирован статут. При всички положения този османски акт довежда до обедняването на част от манастирите, особено на по-малките и вероятно това е една от причините голяма част от тях да запустеят и изчезнат¹²⁰. Например в споменатия регистър от 1570/73 г. са отбелязани над 100 манастира. По-голямата част от тях не са споменати в други документи, което е ясно доказателство, че скоро след описването им те престават да съществуват¹²¹.

Направеният преглед на правното положения на Православната църква в Османската империя показва, че османската власт гарантира редица права, които често са нарушавани или променяни. Системата на даване на берати на висшето духовенство довежда до пряка намеса на султана при техния избор. Различните ограничения, които са наложени на християните, пречат на тяхната свобода да изповядват своята религия. Въпреки това, те намират редица начини, с които да ги заобиколят. Сведенията за строеж и обновяване на християнски храмове, особено в Кюстендилския санджак, показват, че населението намира разрешение и на този проблем, като най-вероятно това става чрез подкупи, както на местните власти, така и на висшите държавници. От всичко казано дотук се вижда, че цялостната османска политика спрямо Църквата е изключително противоречива и винаги зависи от конкретния исторически момент и султанът.

 

Бележки:

¹⁰¹В ислямската религия се смята, че първият едикт, гарантиращ правата на християните, е издаден от пророк Мохамед през 623 г. на монасите от манастира в Синай. Обаче в него ясно се чувства влиянието на декрет на персийския владетел Яздегирд. През 409 г. той гарантира правото на християните свободно да изповядват религията си в неговата държава. Този декрет е подобен и на Медиоланския едикт от 313 г. Затова може да се приеме, че той е и в основата на по-късните отношения между християни и араби. През 641 г. в Египет византийците сключват договор с арабите, в който последните се задължават да гарантират правата на християните, срещу което те са задължени да плащат данък. Виж по-подробно: Pantazopoulos, N. J. Op. cit., p. 14, 16, f. 37 and 38. М. Кийл, смята, че първият документ, който регламентира отношенията между двете религиозни общности е „Договорът от Наджран“ от 631 г., сключен между Мохамед и християните в Йемен. В него е гарантирано правото на духовниците да изпълняват своите задължения срещу тяхната лоялност и плащане на данъци. Виж: Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период. С., 2002, с. 110.
¹⁰²Тодорова, О. Цит. съч., с. 47-49.
¹⁰³За османските завоевания на Балканите виж: например: Матанов, Хр., Р. Михнева. Цит. съч.; Георгиева, Цв., Н. Генчев. История на България XV-XIX век. Т. II, С., 1999, с. 20-32 и др.
¹⁰⁴Pantazopoulos, N. J. Op. Cit., p.18-25; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 53-54; Иванова, Св. Xристиянска и мюсюлманска благотворителност по българските земи, XV-XVIII в. (документи, участници и институции). -В: сб. Дарителство и взаимопомощ в българското общество. С., 2003, с. 12.
¹⁰⁵Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 53.
¹⁰⁶Ще споменем само пренасянето на мощи на: св. апостол и евангелист Лука през 1453 г. от Цариград в Смедерево, на св. Крал Стефан Милутин от гр. Трепче (Прищина) в София през 1460, на св. Йоан Рилски от гр. Търново в Рилския манастир през 1469 г. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия - патриаршия..., с. 264-265; Ђук. Р. Царица Мара. - В: ИЧ, кн. XXVI, Београд, 1978-1979, с. 68; Заветът на Св. Иван Рилски. Из архивното наследство на Иван Дуйчев. С., 2000, с. 152-161, 183-184. За пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски виж и тук в част II.1.1.
¹⁰⁷Виж тук в част II.1.1. и II.1.16..
¹⁰⁸Виж например: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 44-46; Иванић, Б. Мара Бранковић и монументално сликарство друге половине 15. века. - В: Ниш и Византија. Т. II, Ниш, 2004, с. 335-342. За Мара Бранкович виж подробно: Ђук. Р. Цит. съч., с. 53-95.
¹⁰⁹Мутафова, Кр. Българите в османската правна система (втората половина на XV-XVI век). - В: сб. България, българите и техните съседи през вековете. Изследвания и материали от научна конференция в памет на доц. д-р Xристо Коларов. 30-31 октомври 1998 г., Велико Търново. Велико Търново, 2001, с. 274, бел. 49; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 63-64.
¹¹⁰Мутафова, Кр. Цит. съч., с. 274.
¹¹¹Грозданова, Е. Цит. съч., с. 574-577; Тодорова, Ο. Цит. съч.с., 57-59.
¹¹²Градева, Р. За немюсюлманите и техните храмове в османските владения: някои наблюдения върху процедурите по получаване на разрешения за ремонт и поправка на немюсюлманските култови сгради през предтанзиматския период. - В: сб. Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф. д.и.н. Цветана Георгиева. част I. Минало - исторически ракурси. С., 2008, с. 129 и бел. 7.
¹¹³Зиројевић, Ο. Цркве и манастири на подручју Пећке патријаршије до 1683 године. Београд, с. 15-23; Gradeva, R. Ottoman Policy towards Christian Church Buildings. - In: Études balkaniques, № 4, S., 1994, p. 17-34; Иванова, Св. Градските териториални общности и организацията на култа на мюсюлмани и християни. - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVIII век. Велико Търново, 1992, с. 131; Иванова, Св. Градски живот (XV - първата половина на XVIII в.) - В: Българското общество XV-XVIII в., С., 1999, с. 129; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 60-61; Кил, М. Цит. съч., с. 141-146; Градева, Р. За немюсюлманите..., с. 126-163. За Бобошево виж: Кепов, И. Минало и сегашно на Бобошево. С., 1935. За църквите „Св. Илия“, „Св. Атанасий“ в гр. Бобошево, „Св. Петка“ в с. Вуково и бобошевския манастир „Св. Димитър“ виж: Минчева, К., С. Ангелов. Църкви и манастири от Югозападна България през XV-XVII в. С., 2007, с. 35-41 и приложената там литература; и Staneva, H. Rousseva, R. The Church of St. Demetrius in Boboshevo. S., 2009. За Лесновския и Полошкия манастир виж тук част II.1.3. и II.13.7.
¹¹⁴Василева, Д. По въпроса за църковното строителство по времето на османското владичество. - Във: Векове. кн. 3, С., 1979, с. 36-40; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 63.
¹¹⁵Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 52-53.
¹¹⁶За Лесновския манастир виж част II.1.3.
¹¹⁷Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 72; Зиројевић, О. Цит. съч., с. 26; Đurdev, Br. „Prodaja crkava i manastira“ za vreme vlade Selima II. - V: Godišniak istoriskog društva Bosne I Hercegovine. Sarajevo, 1958, s. 241-247; Ђурђев, Бр. Још један податак о „продаји цркава и манастира“ за време Селима II. - В: Годишњак историског друштва Босне и Xерцеговине. Сарајево, 1959, с. 35; Кил, М. Цит. съч., с. 120-121; Фотић, А. Конфискација и продаја манастира (цркава) у доба Селима II (проблем црквених вакуфа). - В: Balcanica, XXVII, 1996, с. 45,48; Иванова, Св. Xристиянска и мюслманска..., с. 13-15.
¹¹⁸Джансъзов, Ст. Няколко документи дадени отъ турскитэ султани на Рилския мънастиръ. - В: СбНУ, кн. IV, С., 1891, с. 612-613; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 20-22; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 72.
¹¹⁹Кил, М. Цит. съч., с. 115-121.
¹²⁰Фотић, А. Цит. съч., С. 61.
¹²¹Минчева, К. Манастирската мрежа в Кюстендилски санджак през XVI в. - В: ИИМК, Т. XVI, Кюстендил 2008, Велико Търново, 2010, с. 85-92.

 

3. Манастирската мрежа в Кюстендилския санджак през XV-XVII век

 

3.1. Организация на манастирския живот през XV-XVII в.

 

Османското нашествие на Балканите води до съществени промени в манастирската мрежа, като на места тя е напълно унищожена, а на други продължава своето съществуване почти без сериозни сътресения. В разглежданата от нас област, т.нар. „Константинова земя“, манастирите продължават своето съществуване. Големите обители успяват да си издействат фермани, които гарантират правото на владеене на част от собствеността им. Други по-малки обители са включени в тимарската система. Естествено голяма част от манастирските имоти е конфискувана, но въпреки това обителите успяват да продължат своята религиозна и духовна дейност сред местното население.

Един от първите манастири на Балканите, който успява да се сдобие със султански ферман, е „Св. Йоан Продром“ край гр. Серес. Монасите от обителта получават документа още през 1372 г. от султан Мурад I. В този период Серес все още не е превзет от османците. Ферманът гарантира на монасите, че те няма да бъдат взети в плен и ще запазят имуществото си¹²². Подобен е случаят и с Рилския манастир, който, според някои косвени данни, също придобива султански фермани преди обителта да влезе в рамките на Османската империя¹²³.

В първите векове на османското владичество централната власт се отнася благосклонно към ферманите, издадени от първите султани, и потвърждава правата на всеки привилегирован преди това манастир. Сред монасите се разпространява и практиката да фалшифицират грамоти на средновековните балкански владетели, които също имат известна юридическа стойност пред османската власт. На такива фалшификати се натъкваме основно при атонските манастири, но например и монасите от Пещерския манастир също се сдобиват с няколко фалшификата, които са им нужни, за да гарантират правата им пред османците¹²⁴.

По време на османското владичество манастирите коренно променят своята функция, което се дължи главно на липсата на достатъчно църкви по населените места. Местното християнско население се налага да се черкува в близкия манастир, а монасите започват все повече да се занимават с религиозните потребности на хората. По този начин предишните уединени обители постепенно придобиват значение на енорийски храмове¹²⁵.

Манастирът обикновено е комплекс от отделни постройки, които са организирани в едно пространство, оградено в повечето случаи от каменни зидове. Често пъти като естествена защита на обителта се използва околния терен. В центъра на този комплекс има църковен храм, а в по-големите манастири е възможно да има повече от една църква или няколко параклиса, както например манастирът „Водоча“ край Струмица, Пшинският манастир и др. В много случаи някои обители имат метоси и скитове, които са подчинени на манастира майка. Метосите обикновено изпълняват стопански функции, но често в тях има малка църква. По-богатите манастири притежават метоси в различни селища на Балканите. Например през периода XV-XVII в. Рилският манастир има няколко метоха в с. Рила, в местността Орлица и др. Метосите на по-малките обители се намират в непосредствена близост до тях. Скитът представлява малка постройка или пещера, в която живеят монаси отшелници. Скитовете са разпространени основно на Атон, но например Лесновският манастир в разглеждания регион също е обграден от многобройни пещери. В тях живеят аскети, които отиват в манастира майка единствено на големите празници и участват в църковната литургия¹²⁶.

Най-богатите манастири са т.нар. ставропигиални манастири. Те са пряко подчинени на Патриаршията, която при нужда може да се застъпи за тях пред османската администрация - за данъците, за строежа или възстановяването на манастирските сгради и др. Тези обители се ползват с редица привилегии и имат по-голяма самостоятелност. С такъв статут в Кюстендилския санджак са например Рилският манастир и Роженският манастир, който е подвластен на ставропигиалния светогорски манастир „Иверон“. Останалите манастири са епархийски и са пряко подчинени на местния архиерей. В османските регистри има случаи, в които е уточнено под чие ведомство се намира даден манастир. Например в разглеждания регион мелнишките манастири „Св. Никола“, „Св. Параскева“ и „Св. Врач“ са владение на митрополита¹²⁷.

Друг въпрос, свързан с манастирския живот е броят на монасите в манастирите. Естествено най-многобройни са монашеските братства в „ставропигиалните“ обители, които се ползват с редица привилегии. В малките епархийски манастири са регистрирани между един и десет монаси, а често пъти в тях изобщо няма духовници. В обширния регистър от 1570/73 г. например по-голямата част от обителите са без монаси, но те продължават да плащат данъци за произвежданата в техните земи продукция. Оттук идва и изводът, че най-вероятно манастирската земя се обработва от местното християнско население и то поддържа необитаемия манастир¹²⁸.

Монашеският живот е организиран по три начина - идиоритмичен, според който всеки монах има право на лична собственост, киновиален, в който собствеността е обща, и анахоретски, в който монахът се отделя да живее сам. Монахът дава три обета: за „девство“, за „нестижение“ и за „послушание“. Има и три степени, до които той може да достигне. Първата е „послушник“, по време, на която се обучава под ръководството на „старец“. Втората е „малка схима“, за която е подстриган, и получава ново монашеско име и монашеско облекло. Третата е „велика (ангелска) схима“, за която е необходима пълна аскеза, и обикновено до нея достигат отшелниците¹²⁹.

В манастирите се спазва строга йерархическа система, регламентирана от манастирския типик. Начело на всяка обител е игуменът, обикновено йеромонах. Начинът на неговия избор е индивидуален за всеки манастир. Той може да бъде избран чрез гласуване на цялото монашеско братство или само от по-влиятелните монаси, може да бъде посочен за този пост от предишния игумен или местния архиерей. Ако се откаже от своя пост получава титлата „проигумен“. Игуменът е на голяма почит в киновиалните манастири, докато в идиоритмичните властта му е по-скоро номинална. За съжаление, в достигналите до нас документи от османския период, липсват данни за разпределението на различните длъжности в манастира. Сведенията са главно от приписки и надписи и в тях е отбелязан главно игуменът. Можем да допуснем, че особено в по-големите манастири е запазено разпределението на монашеските длъжности от средновековния период¹³⁰.

 

Манастири на територията на Република България през XV-XVII в.

 

Макар и рядко, се срещат сведения за съществуването на женско монашество през първите векове на османското владичество. За него се разбира главно от приписки, църковните поменици и надписи, където са отбелязани имена на монахини. От тези откъслечни данни е трудно да се разбере какъв е начинът на живот на монахините. През средновековната епоха те предпочитат уединението на отдалечен манастир, в който да се отдадат на пост и молитва. В новата историческа обстановка това оттегляне на жената от света е почти невъзможно, тъй като манастирите са обект на чести набези, както от представители на местната власт, така и от разбойнически групи. В запазени сведения от по-късен период - XVIII-XIX в., се срещат данни за различни видове женско монашество - в метоси, намиращи се в непосредствена близост на големи мъжки манастири, домашно монашество и т.нар. двойни манастири. Някои учени предполагат, че и в ранните векове на османското владичество женското монашество също е организирано по този начин¹³¹.

В науката се предполага, че в по-голямата си част монахините са неграмотни. Известни са само няколко сведения за жени, които се занимават с книжовна дейност през XV-XVII в. Това са монахинята Елисавета, която през XV в. преписва един Миней, и монахинята Ана, която заедно с йеромонах Сава преписва Октоих през 1519 г. Въпреки липсата на други сведения за жени книжовници, не трябва да се изключва възможността част от анонимните преписвачи през XV-XVII в. да са жени. Едва през вековете на Възраждането женските манастири придобиват по-значителна роля в духовния живот на населението¹³².

 

Бележки:

¹²²Трябва да се отбележи, че някои учени оспорват автентичността на фермана, получен от манастира „Продром“ през 1372 г. Независимо дали той е фалшификат монасите в следващите векове винаги го прилагат като доказателство при препотвърждаване на привилегиите им. Виж: Тодорова, О. Цит. съч., с. 55-56, бел. 80.
¹²³За Рилския манастир виж тук, част II.1.1.
¹²⁴Иванова, В. Оряховскиятъ монастиръ и неговите грамоти. - В: ИИД, кн. XI-XII (1931-1932), С., 1932, с. 84-115; Тодорова, О. Цит. съч., с. 56-57. За Пещерския манастир виж и тук час II 5.3.
¹²⁵Тодорова, О. Цит. съч., с. 86.
¹²⁶Тулешков, Н. Архитектурата на българските манастири. С., 1988, с. 148-157; Тодорова, О. Цит. съч., с. 90-91. За манастирите „Водоча“, Пшински, Рилски и Лесновски виж тук част II.9.3., II.1.16, II.1.1. и II.
¹²⁷Тодорова, О. Цит. съч., с. 91, 125. За Рилския, Роженския и мелнишките манастири виж: част II.1.1., II.15.1., II.1.5., II.1.6. и II.1.7.
¹²⁸За отделните манастири от този опис виж тук в каталога. Виж също и Тодорова, О. Цит. съч., с. 91; Минчева, К. Манастирската мрежа..., 85-92.
¹²⁹Тодорова, О. Цит. съч., с. 123-125.
¹³⁰Пак там, с. 126-127.
¹³¹Пак там, с.141; Паскалева, К. Към историята на женското монашество в България. - В: ГСУ - ЦСВП, Т. 93 (12), 2003, С., 2005, с. 282.
¹³²Генчев, Н. Българската култура XV-XIX в. С., 1988, с. 106; Тодорова, О. Цит. съч., с.141-142; Паскалева, К. Цит. съч., с. 282. По-подробно за женското монашество виж приложената литература към статията на К. Паскалева. За женските манастири през Възраждането например виж: Джурова, А., В. Велинова, Ив. Патев и М. Полимирова. Девическият манастир „Покров Богородичен“ в Самоков. С., 2002; Темелски, Хр. Възникване, задачи и функции на девическите манастири във Великотърновска епархия през Възраждането. - В: ГСУ - ЦСВП, Т. 93 (13) 2003, С., 2005, с. 317-321.

 

3.2. Състояние на манастирската мрежа

в Кюстендилския санджак през XV-XVII в.

 

Точното проследяване на състоянието на манастирската мрежа в Кюстендилския санджак през XV-XVII в. е затруднено от липсата на достатъчно изворов материал. В определени периоди от време историята на даден манастир е добре засвидетелствана в многобройни и разнородни по своя характер документи. Обаче често пъти, след това богато на информация време, следват дълги години, в които същата обител изобщо не се споменава в историческите извори. Това може да означава, че манастирът е изоставен от своите монаси и е запустял, но от друга страна е напълно възможно обителта да продължава своето съществуване, но да липсват данни, които да го потвърдят.

За манастирите през XV в. в Кюстендилския санджак разполагаме с малко и откъслечни сведения. Това са основно приписки, оставени по полетата на различни ръкописи, и надписи по стените на манастирските постройки. Според тях, през XV в. е засвидетелствана монашеска активност в 14 манастира.

Най-ранният известен документ, свързан с монашеска обител от Кюстендилския санджак, е ферман от 1402 г., издаден на монасите в Рилския манастир¹³³. Сведения за съдбата на обителта, след този период, се откриват в „Рилска повест“ на Владислав Граматик, в „Житие с малка похвала на св. Йоан Рилски“ от Димитър Кантакузин и в договора на Рилския манастир със светогорския манастир „Св. Пантелеймон“ от 1466 г.¹³⁴

В Рилския манастир през XV в. се запазва и книжовната традиция, наследена от средновековния период. В рилската библиотека се пазят няколко сборника от известния книжовник Владислав Граматик, от монаха Макарий и др.¹³⁵

От запазените исторически извори се вижда, че още два манастира се запазват като книжовни средища през първата половина на XV в. - Лесновският манастир и манастирът „Св. Богородица Черногорска“¹³⁶.

През втората половина на XV в. са обновени редица християнски храмове, между които и Бобошевският манастир през 1488 г.¹³⁷ Според някои изследователи, манастирът „Св. Архангел Михаил“ край с. Сапарево, манастирът „Св. Архангел Михаил“ край с. Горановци, манастирът „Успение Богородично – Пирг“ край Злетово, отшелническата църква „Св. Илия“ край Лесновския манастир също са изградени през XV в.¹³⁸

От този период са запазени сведения и за Осоговския манастир. Според т.нар. Сарандопорска летопис, обителта е посетена от султан Мехмед II (1451-1481) на път за Босна¹³⁹. Липсва друго сведение, което да потвърди или отхвърли данните на хрониката. Независимо дали сведението от летописа е действително или не, то показва един друг много важен факт, а именно, че въпросната хроника е написана в Осоговския манастир, което е свидетелство за неговото съществуване през XV в. С тази обител е свързано и още едно интересно сведение. В една приписка от 1474 г. се посочва, че Дубровнишката република дарява на манастира 20 перпери¹⁴⁰. Вероятно това дарение е провокирано от дубровнишките търговци, на които се налага да пренощуват в Осоговския манастир на път за Цариград.

В края на XV в. е обновен и Пшинският манастир. През 1489 г. той е изписан със средствата на някой си Марин от Кратово. Вероятно малко след това е изградена и изписана църквата „Св. Йоан Кръстител“, която се намира в манастирския двор. От XV в. е запазен и един поменик, в който са включени имената на много дарители на обителта. Според някои изследователи за обновяването на Пшинската обител помага и Мара Бранкович, която в този период живее в с. Ежово, Серско¹⁴¹.

В османски регистър от 60-те години на XV в. се намира сведение за манастир, с името „Св. Никола“. Обителта е отбелязана в нахия Тиквеш, но поради фрагментарния характер на документа тя не може да бъде идентифицирана¹⁴². Този документ е много ценен, защото показва, че е възможно в разглеждания период да съществуват и други по-малки манастири, които днес остават неизвестни.

В самия края на XV в. е засвидетелствано съществуването на още два манастира в Кюстендилския санджак - Полошки на р. Черна (днес Тиквешко езеро) и „Св. Богородица Спилеотиса“ край гр. Мелник¹⁴³.

От казаното дотук може да се обобщи, че през XV в. се откриват данни главно за големите средновековни манастири - Рилски, Лесновски, Осоговски, Пшински, Матейче. Те запазват своето по-добро материално състояние и продължават да са едни от големите книжовни и духовни средища в района. От откъслечни сведения се разбира, че в този период се обновяват и някои от по-малките манастири, което показва, че особено през втората половина на XV в. в Кюстендилския санджак християните намират средства за възстановяване на своите храмове. Може да се предположи, че е възможно и в други манастири в санджака да има монашеска активност, но за съжаление не са запазени исторически сведения, които да потвърдят тази хипотеза.

Благодарение на многобройните документи от XVI в., и преди всичко на запазените подробни османски регистри, може сравнително точно да се проследят промените, които настъпват в манастирската мрежа на Кюстендилския санджак през XVI в.

Първите документи, на които ще спрем вниманието си са от 1519 г. Те не са обнародвани, но данни, свързани с манастирите в Кюстендилския санджак, са публикувани от различни изследователи - Хр. Матанов, О. Зироевич, Ал. Стояновски и М. Кил¹⁴⁴. Те се отнасят главно за броя на манастирите, но някои от изследователите дават и сведения за местоположението на всяка обител и размерът на нейните данъци. В публикуваните данни има известни различия в точния брой на манастирите по нахии, затова ще ги представим поотделно и накрая ще обобщим представените данни.

Според Хр. Матанов манастирите в Кюстендилския санджак са разпределени по нахии по следния начин¹⁴⁵:

- нахия Щип - 1 манастир;
- нахия Кочани - 4 манастира;
- нахия Нагорич - 1 манастир;
- нахия Струмица - 3 манастира;
- нахия Мелник и Петрич - 1 манастир;
- нахия Кюстендил и Славище - 4 манастира;
- нахия Дупница - 1 манастир;
- нахия Радомир - 1 манастир;
- нахия Горно Краище - 5 манастира;
- нахия Враня - 4 манастира.

В нахиите Тиквеш, Морихово и Пиянец няма отбелязани манастири. Общият брой на обителите е 25.

При прегледа си на църквите и манастирите под юрисдикцията на Печката патриаршия О. Зироевич дава следните данни:

- нахия Щип - 1 манастир¹⁴⁶;
- нахия Кочани - 1 манастир¹⁴⁷;
- нахия Нагорич - 1 манастир¹⁴⁸;
- нахия Кюстендил - 2 манастира¹⁴⁹;
- нахия Дупница - 3 манастира¹⁵⁰;
- нахия Радомир - 3 манастира¹⁵¹;
- нахия Горно Краище - 1 манастир¹⁵²;
- нахия Сирищник - 5 манастира¹⁵³;
- нахия Враня - 5 манастира¹⁵⁴.

Според данните, посочени от О. Зироевич, в Кюстендилски санджак има 22 манастира. Тя прецизно уточнява тяхното местоположение и дава допълнителни сведения за отделните обители, ако съществуват такива. Тук трябва да се има предвид, че О. Зироевич не посочва никакви данни за области, които не влизат в диоцеза на Печката патриаршия, т.е. тя не дава сведения за манастирите в нахиите Мелник, Петрич, Струмица и Тиквеш.

При сравняване на сведенията на Хр. Матанов и О. Зироевич се вижда, че в тях има известни различия, които вероятно се дължат на разночетения при превода на текста на документа. Тези различия се отнасят до броя на манастирите във всяка отделна нахия. На този етап от проучването не може да се определи кой от двамата автори дава точни данни. По тази причина приемаме за реален по-големия брой манастири, посочен съответно от Хр. Матанов или О. Зироевич. Естествено не изключваме възможността данните на двамата учени да се допълват и в случая обителите да са повече от направеното тук предположение. Като съпоставим и обобщим данните, изнесени от двамата изследователи, може да се приеме, че манастирите по нахии в Кюстендилския санджак са разположени по следния начин:

- нахия Щип - 1 манастир;
- нахия Кочани - 4 манастира;
- нахия Нагорич - 1 манастир;
- нахия Струмица - 3 манастира;
- нахия Мелник и Петрич - 1 манастир;
- нахия Кюстендил и Славище - 4 манастира;
- нахия Дупница - 3 манастира;
- нахия Радомир - 3 манастира;
- нахия Горно Краище и Сирищник - 6 манастира;
- нахия Враня - 5 манастира.

Общият брой на манастирите, според обобщените данни, е 31.

Сведения на двамата изследователи се допълват от А. Стояновски, който в проучването си за Щипската нахия посочва, че през 1519 г. в нея има осем манастира¹⁵⁵, от което следва, че общият брой на манастирите в санджака е 38.

Представените сведения се допълват от данните на още един документ от същата 1519 г. - „Опис на данъчните облекчения“, част, от който е обнародван от М. Кил. В този опис са включени шест привилегировани манастира, които се ползват с данъчни облекчения. Това са Рилският, Лесновският, Осоговският манастир, два манастири около Мелник и един в Кратово¹⁵⁶.

Като се обобщят данните от двата документа от 1519 г., изнесени от различните изследователи, може да се приеме, че общият брой на манастирите в Кюстендилския санджак през 1519 г. е 44.

В друг османски документ от 1527/28 г. също се съдържат данни за някои от манастирите в Кюстендилския санджак. Те са публикувани от О. Зироевич и се отнасят единствено до нахия Враня¹⁵⁷. Според тези данни в нахията има само два манастира, което означава, че за период от 8-9 години броят на манастирите в нахията е намалял с три. Това може да означава, че по някаква причина тези обители запустяват, но от друга страна е възможно османският чиновник да е включил техните данъци към доходите от други обекти - мезри или селища, без изрично да споменава, че става въпрос за християнски храмове.

В подробния регистър за Кюстендилския санджак от 1530/31 г.¹⁵⁸ се съдържат косвени сведения за съществуването на манастири в тази област. Те са приравнени от османския чиновник към мезрите и са дадени общо (мезри+манастири)¹⁵⁹. В регистъра е посочено, че в Кюстендилския санджак има 109 мезри+манастири. При подробно разглеждане на описа се вижда, че те са разположени по следния начин¹⁶⁰:

- каза Кюстендил има 29 мезри+манастири;
- каза Щип 16 мезри+манастири;
- каза Струмица 16 мезри+манастири;
- нахия Мелник 5 мезри+манастири;
- каза Враня 43 мезри+манастири¹⁶¹.

При сравняване на данните от документа от 1530/31 г. с тези от 1519 г. трябва да се отбележи, че броят на манастири+мезри драстично намалява. Според регистъра от 1519 г. мезрите са 278¹⁶², а както вече стана ясно манастирите - 44. В дефтера от 1530/31 г. те са общо 109. Може да се допусне, че броят на манастирите остава приблизително същия, докато промяната е основно в броя на мезрите, като не трябва да се изключва възможността османският чиновник да е допуснал грешка при тяхното отбелязване.

Данни за броя на манастирите в нахиите Щип и Враня се съдържат и в опис от 1550 г. Според тях обителите в нахия Щип са 7, а във Враня - 1¹⁶³. Вижда се, че броят на манастирите в нахия Враня продължава да намалява. Може да се изкаже предположението, че в този период се променят критериите за описание на християнските обители. Напълно е възможно регистраторът да включва само манастири, в които има монашески братства, а данъците от останалите необитаеми обители да са включени към доходите от близкото до тях селище.

Последният османски документ, на който ще се спрем, е обширният регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В него освен „тимарска част“ има и обособена „манастирска част“, в която са включени 16 обители. Обобщените данни от целия регистър за броя на манастирите по нахии са следните:

- нахия Кюстендил - 9 манастира¹⁶⁴;
- нахия Дупница - 11 манастира¹⁶⁵;
- нахия Радомир - 7 манастира¹⁶⁶;
- нахия Сирищник с Горно Краище - 9 манастира¹⁶⁷;
- нахия Щип - 7 манастира¹⁶⁸;
- нахия Кочани - 7 манастира¹⁶⁹;
- нахия Нагорич - 5 манастира¹⁷⁰;
- нахия Струмица - 5 манастира¹⁷¹;
- нахия Конче - 1 манастир¹⁷²;
- нахия Дойран - 2 манастира¹⁷³;
- нахия Боимия - 2 манастира¹⁷⁴;
- нахия Тиквеш - 10 манастира¹⁷⁵;
- нахия Петрич - 1 манастир¹⁷⁶;
- нахия Мелник - 12 манастира¹⁷⁷. В „манастирската част“ на описа към манастирите от нахия Мелник е добавена и митрополитската църква в града¹⁷⁸. От това сведение става ясно, че османският чиновник, поне що се отнася до гр. Мелник, ясно разграничава манастирите от митрополитската църква, което позволява да се допусне, че и при другите описани обители регистраторът прави тази разлика;

- нахия Враня - 17 манастира¹⁷⁹.

В нахиите Пиянец, Кратово и Славище не са посочени манастири, но се вижда, че в нахия Тиквеш вече съществуват 10 манастира.

От посочените данни става ясно, че общият брой на манастирите, описани в регистъра от 1570/73 г., е 105. Османският чиновник отбелязва 5 манастира „извън дефтера“, което предполага, че те са новопостроени, 12 като отделни тимари, 3, които принадлежат на Мелнишкия митрополит Яков, 2, които имат вакъф, а един е вакъфиран. При описанието на повечето манастири регистраторът отбелязва точното им местонахождение.

Документите, върху които се спряхме, дават една сравнително ясна представа за манастирската мрежа през XVI в. С най-точни сведения разполагаме за промените в нахиите Щип и Враня, които са отразени в повече достигнали до нас документи.

В заключение може да се обобщи, че положението в Щипската нахия през XVI в. е следното: 1519 г. - 9 манастира; 1550 г. - 7 манастира; 1570/73 - 6 манастира. Вижда се, че в нахията броят на манастирите намалява, което е изключение при сравнение с останалите нахии в санджака. Трябва да се отбележи, че не винаги отделните манастири се срещат и в трите документа. Засвидетелствани са само три такива манастира - Лесновският манастир, манастирът „Св. Атанас“ край с. Цървулево и манастирът „Успение Богородично – Пирг“, като последният през 1570/73 г. е включен в нахия Кочани. Два от манастирите се срещат в два от документите, а седем манастира фигурират само в едни от описите. Това означава, че през XVI в. на територията на нахия Щип в различни периоди от време съществуват 12 манастира¹⁸⁰.

Положението на манастирите в нахия Враня е следното: 1519 г. - 5 манастира; 1527/28 г. - 2 манастира; 1550 г. - 1 манастир; 1570/73 г. - 17 манастира. Прави впечатление, че през първата половина на века броят на манастирите рязко намалява и в 1550 г. е регистриран само един. Този факт може лесно да се обясни с някакъв природен или демографски катаклизъм, който довежда до запустяването и изчезването на манастирите в областта. По-странното в случая е как за период от 20 години християнското население успява да възобнови и построи още 16 манастира. Единственият логичен извод е, че османските чиновници, които подготвят първите описи не са достатъчно прецизни и не отбелязват точния брой на манастирите в нахията. Вероятно регистраторът от 1570/73 г. проявява по-голяма точност и се съобразява с новия закон на султан Селим II за описание на манастирските имоти.

Само два от манастирите в нахия Враня са отбелязани в три от описите (от 1519, 1527/28 и 1570 г.) — „Яганче“ (или „Ягленце“) и Пшинският манастир. За другите четири обители, включени в описите от 1519 г. и от 1550 г. липсват сведения за тяхното местоположение и не може да се твърди със сигурност, че са включени в описа от 1570/73 г.¹⁸¹

За останалите нахии разполагаме със сведения за манастирски живот само от документите от 1519 г. и 1570/73 г. В тях се наблюдава увеличаване на броя на манастирите. Ситуацията изглежда по следния начин:

- нахия Кюстендил - 1519 г. - 3 манастира и 1570/73 г. - 9 манастира.

Три от манастирите са отбелязани и през двете години - Осоговският манастир, манастирът „Св. Богородица“ край с. Зимне и манастирът „Преображение“ край с. Таваличево¹⁸²;

- нахия Дупница - 1519 г. - 4 манастира и 1570/73 г. - 11 манастира.

Три от манастирите са засвидетелствани и в двете години - Рилският манастир, манастирът „Св. Варвара“ край с. Баня и манастирът „Св. Никола“ край с. (Горни) Върбовник¹⁸³;

- нахия Радомир - 1519 г. - 3 манастира и 1570/73 г. - 7 манастира. Само за един манастир може да се твърди със сигурност, че е отбелязан и в двата описа - „Св. Димитър“ край с. Кленовик¹⁸⁴. За останалите две обители от 1519 г. нямаме данни за тяхното местонахождение.

- нахия Сирищник и Горно Краище - 1519 г. - 6 манастира и 1570/73 г – 9 манастира. Три манастира са включени и в двата описа - Пещерският (Мрачки) манастир, манастирът „Св. Никола“ край с. Станкьовци и Земенският манастир¹⁸⁵;

- нахия Кочани - 1519 г. - 4 манастир и 1570/73 г. - 7 манастира¹⁸⁶;

- нахия Ногерич - 1519 г. - 1 манастир и 15170/73 г. - 5 манастира. Манастирът край с. Ословец е включен и в двата описа¹⁸⁷;

- нахия Струмица - 1519 г. - 3 манастира и 1570/73 г. - 5 манастира.

Единствено за манастира край с. Водоча се знае със сигурност, че е включен и в двата описа¹⁸⁸;

- нахия Мелник - 1519 г. - 3 манастира и 1570/73 г. - 12 манастира¹⁸⁹.

За един от манастирите, включени в описа от 1519 г., не разполагаме със сведения къде точно се намира.

- нахия Петрич - ще припомним, че през 1519 г. тя е обединена с нахия Мелник, така че е напълно възможно манастирът, за който нямаме сведения къде точно се намира, да е разположен в нахия Петрич. Според описа от 1570/73 г. в нея има една обител¹⁹⁰.

Според описа от 1570/73 г. в нахиите Конче, Дойран, Боимия и Тиквеш се появяват манастири, които не са регистрирани в по-ранния опис¹⁹¹.

От направения преглед се вижда, че за период от около век манастирите в Кюстендилския санджак се увеличават повече от два пъти. Много е трудно да се даде точно обяснение на въпроса на какво се дължи този бум в появата на обители в областта. От една страна, може да се допусне, че годините на просперитет в Османската империя довеждат до спокойствие и вероятно известна финансова стабилност сред християнското население, което има повече възможност да отделя средства за възобновяване или строеж на църковни храмове. От друга страна, не трябва да се изключва вероятността османските чиновници, подготвили различните регистрации, да се ръководят от различни критерии при описването на манастирите. Може да се предположи, че регистраторът от 1519 г. включва единствено манастирите, в които има монашеско братство, което от своя страна е възможно да ползва известни данъчни облекчения и да не е включено в дефтера. Останалите обители, ако съществуват такива, е възможно да са причислени към мезрите, както това прави регистраторът от 1530/31 г., или данъците от имотите им директно да са включени към тези на селището, до което се намират. От друга страна, смятаме, че указанията на чиновника, който съставя описа от 1570/73 г., са съвсем различни. Той трябва да се съобрази с изискванията на султан Селим II за пълно описание на манастирските имоти. Вероятно именно тези две предположения са в основата на голямата разлика в броя на манастирите между двете регистрации. Част от тях в действителност са възобновени стари средновековни обители или новопостроени манастири, а други просто не са отбелязани в описа от 1519 г.

Данните от османските документи се допълват от многобройните приписки по ръкописите и ктиторските надписи по стените на манастирските постройки и църковна утвар. Тези извори се отнасят преди всичко до големите манастири в Кюстендилския санджак и обогатяват тяхната история. Например, от тези сведения научаваме за няколкократното обновяване на Лесновския манастир през XVI в. с даренията на местното население и богатата кратовска фамилия Пепик¹⁹². В този период продължават и своята дейност няколкото книжовни средища в санджака - Рилският манастир, Осоговският манастир и др.¹⁹³

Накрая ще добавим, че от средата на XVI в. започват и монашеските мисии до Русия за помощи, които завършват благоприятно за отделните манастири. В прошенията на монасите до руския цар са включени редица сведения, свързани с историята на манастира, от който те идват. Така например, благодарение на едно пътуване на осоговските монаси до Москва през 1586 г. научаваме за голямо земетресение в района, което разрушава манастирските постройки¹⁹⁴.

По-малките манастири вероятно са поддържани само от населението от околните села, в тях рядко има по един или двама монаси. За много от тези обители научаваме единствено от дефтера от 1570/73 г. Въпреки това те са доказателство, че през XVI в. християнското население в Кюстендилския санджак успява да съхрани и поддържа повече от 100 манастира.

Сведенията за съществуването на отделни манастири през XVII в. се отнасят основно до големите манастири в Кюстендилския санджак. Вероятно част от по-малките обители постепенно запустяват и изчезват. От една страна, причина за този процес е липсата на монаси, които да ги поддържат. Смятаме, че е напълно възможно част от малките манастири да са разрушени от природни бедствия в района.

С най-подробни сведения от XVII в. разполагаме за историята на Рилския, Осоговския и Лесновския манастир. И в трите манастира са запазени многобройни приписки и надписи, които свидетелстват за обновяването на манастирските постройки, за продължаването на книжовната дейност и най-вече за посещението в обителта на поклонници от различни селища на Балканите.

От този период са запазени сведения за пътуване на монаси до Русия, откъдето получават различни дарения. През XVII в. са известни две пътувания на рилски монаси до Русия¹⁹⁵. Монасите от Лесновския манастир успяват да си издействат царска грамота, благодарение на която руските дарения стават постоянен източник на доход за обителта¹⁹⁶.

В руските архиви е запазено и сведение за посещението на монаси от струмишкия манастир „Св. Никола“, които придружават Търновския митрополит Дионисий¹⁹⁷.

 

Манастири на територията на Република Сърбия през XV-XVII в.

 

В османските документи от XVII в. също се съдържат данни за съдбата на някои от манастирите в Кюстендилския санджак. Тези сведения отново са свързани главно с трите големи манастира в района - Рилския, Осоговския и Лесновския. В библиотеката на Рилския манастир е съхранена богата сбирка от османски документи. Едни от най-интересните от тях са свързани с обновяването на манастирските сгради и закупуването на нова земя, което свидетелства за доброто материално положение на обителта¹⁹⁸.

Осоговският манастир също има добро материално положение, което прави впечатление на двама османски автори от средата на XVII в. - Евлия Челеби и Хаджи Калфа. Техните сведения се потвърждават и от описа на манастирското имущество, изготвен от Печкия патриарх Арсений III¹⁹⁹. Интересно сведение за манастира се съдържа и в един кадийски акт от 1616 г. В него се посочва, че осоговските и лесновските монаси се грижат за хайдути, за което трябва да бъдат наказани²⁰⁰. Вероятно последствията не са фатални за двата манастира, защото те продължават своето съществуване през целия XVII в.

С различни данни, главно от археологически и изкуствоведски характер, разполагаме за обновяването и строежа на някои от по-малките манастири в Кюстендилския санджак. Например от ктиторски надпис в църквата на Моклишкия манастир се вижда, че той е построен през 1595 г.²⁰¹ Следващите данни за тази обител са чак от началото на XVIII в., но вероятно тя не прекъсва своето съществуване и през XVII в.

В края на XVI в. е основан или възобновен Карпинският манастир. През следващия век той се развива като един от книжовните центрове в областта²⁰².

В началото на XVII в. е обновен и Полошкият манастир, като към него е пристроен притвор, който е изписан през 1609 г. От този период в обителта са запазени и няколко икони, които също свидетелстват за наличието на монашески живот в нея. Данни за манастира получаваме и от запазения поменик, в който са отбелязани имената на многобройни поклонници²⁰³.

Част от мелнишките манастири също са обновени през XVII в. Например в манастира „Св. Никола“ са запазени фрагменти от живопис от този период, а манастирът „Св. Параскева“ е реконструиран след земетресение²⁰⁴.

В края на XVI - средата на XVII в. е напълно обновен и Роженският манастир. Построени са нови манастирски сгради и храмът е изцяло изписан. Вероятно в манастира се развива и книжовна дейност, но за съжаление в края на века в него избухва пожар, който унищожава голяма част от книжовното богатство на обителта²⁰⁵.

В края на XVII в. е основан и изписан още един манастир - „Св. Четиридесет мъченици“ край с. Лева река. За съжаление тази обител не оставя следа в писмените извори. За нейното съществуване през XVII в. съдим единствено от археологически проучвания и иконографски анализ на запазените стенописи²⁰⁶.

Накрая ще припомним, че през XVII в. към Кюстендилския санджак е присъединена нахия Велес, в която също са запазени данни за съществуването на монашеска обител. Според съхранения ктиторски надпис в манастира „Св. Йоан Предтеча“ край с. Ветерско обителта е основана през 1670 г. със средствата на епископ Йосиф Велешки²⁰⁷.

За два от големите манастира - „Св. Богородица Черногорска“ и Пшинският манастир, в Кюстендилския санджак през XVII в. разполагаме с малко сведения и то главно приписки и надписи²⁰⁸.

Накрая ще отбележим, че вероятно голяма част от манастирите в Кюстендилския санджак са пострадали след Карпошовото въстание през 1689 г. Липсват преки свидетелства за това, но например Осоговският манастир, който до този момент е един от богатите и често посещавани манастири, напълно изчезва от историческите извори през целия XVIII в. и е обновен едва през XIX в.²⁰⁹

От казаното дотук се вижда, че в писмените извори са засвидетелствани само малка част от манастирите, които съществуват през XVII в. Може да се предположи, че в Кюстендилския санджак в този период съществуват и други по-малки манастири, които продължават да се поддържат от местното християнско население, но не оставят никаква следа в изворите за това.

 

Бележки:

¹³³Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 4; Недков. Б. Цит. съч., II с. 13-14.
¹³⁴Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 150, 181; Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ. С., 1917, с. 153.
¹³⁵Виж тук част II.1.1. и приложената там литература.
¹³⁶Велев, И Лесновскиот книжевен центар. Скопје, 1997, с. 70-71, 163-165; Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Скрипторски центри во средновековна Македонија. Скопје, 1997, с. 191.
¹³⁷Ивановъ. Й. БСМ, с. 206; Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit.
¹³⁸Геров, Г. Стенописите от църквата „Св. Архангел Михаил“ край с. Сапарево. - В: Изкуство, бр. 14, С., 1994, с. 10; Зиројевић, О. Цркве и манастири..., с. 166; Тодоровић, Д. Лесновска испосница света Богородице. -В: Зограф, кн. 8, Београд, 1977, с. 59-62; Иванова, В. Неиздадени църкви въ Югозападна България. - В: ГНМ, С., 1931, 264-275; Василиев, Ас. Xудожествени паметници и майстори образописци из някои селища на Кюстендилско, Трънско и Брезнишко. - В: Комплексни научни експедиции в Западна България - Трънско - Брезнишко - Кюстендилско през 1957 и 1958 година. С., 1961, 184-192; Ангелов, С. Монументалната живопис в западните български земи през XVI в. - консерватизъм и иновации, (дисертация). С., 2009, с. 141-150.
¹³⁹Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 461; Стојановић, Љ. Стари српски родослови и летописи. Сремски Карловци. 1927, с. 246; Иванов, Й. БСМ, с. 147.
¹⁴⁰Иванов, Й. БСМ, с. 147.
¹⁴¹Новаковић, С. Пшињски поменик. - В: Споменик, XXIX, Београд, 1895, с. 8; Иванић, Б. Цит. съч., с. 335-342.
¹⁴²Фрагмент от подробен тимарски регистър за села от Струмишко и Тиквешко от 60-те години на XV в. - В: Матанов, Xр. Възникване и облик..., с. 186.
¹⁴³Гергова, И. Поменици от Македония в български сбирки. С., 2006, с. 107-108; Pavlikianov, C. The Athonite Monastery of Vatopedi from 1480 to 1600. Sofia, 2006, p. 21-23.
¹⁴⁴Матанов, Хр. Възникване...; Зиројевић, О. Цит. съч.; Стојановски, А. Штип од пагањето под османлиска власт до крајат на XVIII век. - В: Штип низ вековете. Кн. I, Штип, 1986; Кил, М. Цит. съч.
¹⁴⁵Матанов, Xр. Възникване..., с.76-77; Матанов, Хр. Xристиянските структури в Кюстендилски санджак под знака на полумесеца (XV-XVI в.) - В: ИИМК, Т. X, 2004, с. 29.
¹⁴⁶Зиројевић, О. Цит. съч., с. 155.
¹⁴⁷Пак там, с. 56.
¹⁴⁸Пак там, с. 50.
¹⁴⁹Пак там, с. 60, 168-169.
¹⁵⁰Пак там, с. 55. 76, 141.
¹⁵¹Пак там, с. 66, 93, 144.
¹⁵²Пак там, с. 33.
¹⁵³Пак там, с. 66, 114, 115, 150, 153.
¹⁵⁴Пак там, с. 68, 110, 152, 171, 187.
¹⁵⁵Стојановски, А. Штип од пагањето..., с. 256-257.
¹⁵⁶Кил, М. Цит. съч. ,с. 122-123.
¹⁵⁷Зиројевић, О. Цит. съч., с. 110,. 171.
¹⁵⁸Виж подробно за този регистър в: Ковачев, Р. Регистри от Истанбулския османски архивза Кюстендил, казата и санджака през XVI в. - В: ИИМК, Т. X, 2004, с. 345-362
¹⁵⁹Матанов, Хр. Възникване..., с. 77-78; Матанов, Хр. Xристиянските..., с. 29.
¹⁶⁰Превод на регистъра ми бе предоставен от проф. Xр. Матанов, за което му изказвам благодарност.
¹⁶¹Başbakanlik Osmanli Arşivi ТД 167.
¹⁶²Матанов, Хр. Възникване..., с. 125-126.
¹⁶³Стојановски, А. Штип од пагањето..., с. 256-257; Зиројевић, О. Цит. съч., с. 65.
¹⁶⁴ТДИМН, V/I, с. 33, 95, 97, 111, 146, 152, 164, 183, 184; ТДИМН, V/5, с. 361-362.
¹⁶⁵ТДИМН, V/I, с. 345, 346, 408, 424, 445, 448-449, 475, 484, 506; ТДИМН, V/5, с. 355-357.
¹⁶⁶ТДИМН, V/I, с. 558, 570, 583, 594, 604, 623, 634.
¹⁶⁷ТДИМН, V/I, 669, 678, 694, 695, 724, 733, 735, 768, 792.
¹⁶⁸ТДИМН, V/II, с. 94, 174, 233, 258, 273.
¹⁶⁹ТДИМН, V/II, с. 304, 333, 380, 383, 387, 396-397, 407.
¹⁷⁰ТДИМН, V/II, с. 475, 505, 530, 549, 580; ТДИМН, V/V, с. 361.
¹⁷¹ТДИМН, V/III, с. 45, 59, с. 82, 174, 224.
¹⁷²ТДИМН, V/III, с. 268.
¹⁷³ТДИМН, V/III с. 290-291.
¹⁷⁴ТДИМН, V/III, с. 350, 340.
¹⁷⁵ТДИМН, V/III, с. 392, 413, 447, 472, 478, 537, 544, 545.
¹⁷⁶ТДИМН, V/III, с. 608.
¹⁷⁷ТДИМН, V/IV, с. 36-38; ТДИМН, V/V, с. 359-361.
¹⁷⁸ТДИМН, V/V, с. 359.
¹⁷⁹ТДИМН, V//IV, с. 195, 201, 239-240, 246, 255, 262, 273-274, 325, , 340, 343, 389-390, 485, 541, 556; ТДИМН, V/V, с. 358.
¹⁸⁰Виж подробно част II.6.
¹⁸¹За манастирите в нахия Враня виж част II.1.16. и II.15.
¹⁸²Виж за Осоговския манастир част II. 1.2. За останалите манастири в нахия Кюстендилвиж част II.2.
¹⁸³Виж за Рилския манастир част II.1. За останалите манастири в нахия Дупница виж част II.3.
¹⁸⁴Виж част II.4.
¹⁸⁵Виж част II.5.
¹⁸⁶Виж част II.7.
¹⁸⁷Виж част II.1.17. и II.8.
¹⁸⁸Виж част II.9.
¹⁸⁹Виж част II.1. и II..15.
¹⁹⁰Виж част II.14.
¹⁹¹Виж част II.10, II.11, II.12, II.13.
¹⁹²За Лесновския манастир виж тук част II.1.3. и приложената там литература.
¹⁹³За историята на тези манастири виж част II.1.1., 11.1.2.
¹⁹⁴За Осоговския манастир виж тук: част II.1.2.
¹⁹⁵Муравьев, А. Н. Сношенiя Россiи съ Востокомъ по делам церковнымъ. ч. 2, Санкт Петербург, 1860, с. 57-60, 137, Ивановъ. Й. Св. Иван Рилски..., с. 57, 155-156; Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в XVI и XVII веке. С., 1946, с. 70-75, 77; Снегаров, И. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII в. С., 1953, с. 37-39.
¹⁹⁶Ангелов, Б. Руско-южнославянски книжовни връзки. С., 1980, с. 15-17, 69-78; Снегаров, И. Културни и политически..., с. 41.
¹⁹⁷Муравьев, А. Н.Сношенiя Россiи съ Востокомъ по делам церковнымъ. ч. 1, Санкт Петербург, 1858, с. 300-301.
¹⁹⁸Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 461, 462.
¹⁹⁹Хаджи Калфа. Цит. съч., с. 59; Evlija Čelebija. Цит. съч., с. 47; Иванов, Й. БСМ, с. 149.
²⁰⁰Михајловски, Ј. Десет века свети Јоаким Осоговски. Куманово, 2005, с. 35; Габелић, С. Манастир Лесново. Историја и сликарство. Београд, 1998, с. 41.
²⁰¹Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 485; Петковић, Вл. Преглед црквених споменика кроз повестницу српског народа. - В: Посебни издања САН, кн. CLVII, одељење друшивених наука, нова серија, кн. 4, Београд, 1950, с. 194; Велев, И. Преглед на средновековни цркви и манастири во Македонија. Скопје, 1990, с. 119.
²⁰²Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 91, 94-95.
²⁰³Корнаков, Д. Полошки манастир Свети Горги. Скопје, 2006, с. 14; Гергова, И. Цит. съч., с. 70, 109.
²⁰⁴Нешева, В. Богозиданият град Мелник. С., 2008, с. 206-212, Нешева, В., Цв. Комитова. Теренно археологическо проучване на църквата „Св. Параскева“ („Св. Петка“) в Мелник. - В: Археологически открития и разкопки през 2004 г. С., 2005, с. 305.
²⁰⁵Геров, Г., Б. Пенкова, Р. Божинов. Стенописите на Роженския манастир. С., 1993, с. 12, бел. 31; Препис, Ал. Роженският манастир през периода XVI-началото на XX в. - В: PaleoBulgarica/ Старобългаристика, XI, С., 1987, кн. 2, с. 88-89.
²⁰⁶Виж тук в част II.5.10.
²⁰⁷Виж тук част II.17.1.
²⁰⁸За двата манастира виж тук част II.1.16. и II.1.17.
²⁰⁹Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища. С., 1977, с. 151.

 

 

3.3. Манастирското стопанство в Кюстендилския санджак през XV-XVII в.

 

Друг важен въпрос, на който ще се спрем, е материалното положение на манастирите в Кюстендилския санджак през XV-XVII в. Османската власт включва всички монашески обители във военноадминистративна си структура. Повечето от тях стават част от тимар, а по-големите обители образуват самостоятелен тимар на даден османски спахия. В това си положение те плащат редица данъци - юшур (десятък) от отглежданите земеделски култури, данък за воденици, кошери и др. Както посочихме по горе, някои манастири имат специален статут и са освободени от плащането на десятък и някои данъци. Например, Рилският манастир има редица привилегии, гарантирани от султански фермани, както вече бе споменато нееднократно. Освен тези земи, обаче обителта има и имоти, за които се налага да плаща данъци и те са подробно описани в запазените османски документи²¹⁰.

В някои османски документи от XV в., като например ферман от 1419 г. за серския манастир „Св. Йоан Продром“, се посочва, че монасите са освободени от данъка джизие. Вероятно и монашеските братства в останалите обители не плащат поголовен данък. В научната литература е изказано и друго мнение, според което от джизие са освободени единствено монасите, които се препитават от милостиня или монасите отшелници. В останалите случаи игуменът изплаща джизието на цялото братство. Това мнение намира своето основание в кануннамето на султан Сюлейман I и „Закона за земята“ от 1609 г. на султан Ахмед I. И в двата документа се подчертава, че отшелниците не плащат джизие, от което идва и заключението, че останалите монаси плащат този данък. В серия от султански берати от края на XVII в. изрично се постановява, че монасите трябва да плащат поголовен данък, както и свещениците. Тези документи навеждат на мисълта, че положението преди това е било различно, т.е. монасите не са плащали джизие. Някои изследователи допускат, че с облекчен данъчен режим се ползват само монасите, които изпълняват специални задължения, докато останалите плащат налози²¹¹

Освен данъците, плащани на Османската империя, манастирите плащат и църковен данък, който се определя спрямо икономическите възможности на обителта. За тези данъци са запазени сведения от по-късен период и не може със сигурност да се определи техният размер през XV-XVII в.²¹².

Монашеските братства успяват да намерят различни начини да платят своите данъци и да осигурят препитанието си. Те се занимават основно със земеделска и със скотовъдна дейност. Голяма част от приходите им са от манастирското стопанство, в което се включват и средствата, които обителта получава от своите метоси, дюкяни, воденици и др. Тук отново трябва да подчертаем, че голяма част от манастирите притежават съвсем малка собственост и следователно приходите им са минимални. В малките манастири за стопанството се грижат самите монаси, докато в по-големите се наема работна ръка²¹³.

Има сведения, че в някои манастири монасите практикуват различни занаяти. Това са главно „богоугодни“дейности - преписване на ръкописи и тяхното подвързване, зографисване на храмове, рисуване на икони. Според някои документи съществуват и обители, в които се практикуват и занаяти, свързани с ежедневието и бита - железарство, ковачество, кожухарство, шивачество и др. Големите манастири произвеждат не само за собствените си нужди, но често изнасят стоки и на пазара. Някои манастири имат собствени дюкяни, което също спомага за тяхното по-добро материално положение, като например Роженският манастир²¹⁴.

Друг основен приходоизточник за манастирите са доброволните дарения на вярващите. Техният размер в пари и натура зависи от платежоспособността на дарителя. Освен малки дарове в документите се срещат и доста значителни дарения като ниви, ливади, лозя и пр. Например, Лесновският манастир получава от братята Пепик две лозя на р. Злетовщица, освен това те построяват каменен притвор на манастирския храм, църква в метоха Шибин и др., което спомага за пълното обновяване на обителта през XVI в. Често с получените помощи монасите развиват доходна търговия²¹⁵.

Голяма помощ за манастирите са даренията от чужбина. От втората половина на XVI в. като основен източник на „милостиня“ се оформя Русия. Към нея се отправят делегации от духовници от повечето балкански обители. Някои от тях получават еднократно дарение, но за други Руската империя става постоянен източник на приходи. Например, както споменахме по-горе, Лесновският манастир има право да получава помощ от 100 рубли на всеки 6 години. Освен парични дарения манастирите получават от Русия и различни богослужебни книги, икони, църковна утвар. Например в Рилския манастир се пази голяма колекция от руски старопечатни книги, част, от която е получена именно чрез дарение²¹⁶.

Някои манастири получават дарения от Дубровник, Влашко и Молдова. Според едно сведение от 1474 г. дубровнишкият сенат отпуска 20 жълтици помощ за Осоговския манастир. Владетелите на Влашко и Молдова стават дарители основно на атонските обители и манастирите около Търново, но например в Пшинския поменик от XV в. са отбелязани имената на двама влашки владетели, което показва, че те стават дарители и на този манастир²¹⁷.

През XVII в. се появява и нова форма на събиране на помощи от манастирите. Те вече не разчитат единствено на посещенията на поклонниците, а изпращат монаси таксидиоти, които пътуват из Османската империя и чужбина. При тези си мисии те събират помощи за своя манастир²¹⁸.

 

* * *

 

Добра представа за материалното положение на отделните манастири получаваме от запазените османски документи. В тях са отразени всички данъци, налагани на монашеското братство, но много често се откриват и подробни данни за техния имот и отглеждани земеделски култури и различни животни²¹⁹. Това позволява до известна степен да се реконструира стопанското положение на обителите през XV-XVII в. в Кюстендилския санджак. Естествено с повече данни разполагаме за по-големите манастири и преди всичко за Рилския манастир, в който е съхранена сбирка от различни османски документи²²⁰.

Както вече споменахме в предишната част, от първия век на османското владичество почти липсват официални документи, свързани с Кюстендилския санджак. Единственият известен османски документ, в който е отразено стопанското положение на манастир в санджака, е подробен тимарски регистър за селата от Срумишко и Тиквешко от 60-те години на XV в., който за съжаление е във фрагментарно състояние. В документа е отбелязана обителта „Св. Никола“ в нахия Тиквеш. В нея живее един монах, който плаща испенче в размер на 25 акчета. Не са отбелязани други данъци или десятъци²²¹. Може да се предположи, че те са включени към общите приходи на спахията.

Косвени сведения за доброто материално положение на някои от манастирите в Кюстендилския санджак получаваме от запазените приписки в ръкописите и надписи по стените на манастирските постройки. Например построяването на църквата в метоха „Орлица“, възобновяването на Бобошевския манастир, изписването на църквата в Пшинския манастир и др. са дейности, които изискват доста средства. Вероятно част от тях са получени чрез дарения на миряните, но друга голяма част са средства от манастирското стопанство на самите монашеските обители²²².

С повече документи за съдбата на отделните манастири разполагаме от XVI в. Освен различни фермани и кадийски решения са известни и няколко османски тимарски регистри, в които са отбелязани данъците, плащани от манастирите, а към някои от тях е даден и опис на техните имоти, като например обширния регистър от 1570/73 г.

Първите документи, на които ще се спрем са от 1519 г. В тях, както споменахме в предишната глава, са отбелязани 44 манастира и 128 монаси, като шест от обителите са включени в т.нар. „Опис на данъчните облекчения“, в който е отбелязан техния статут²²³. Привилегированите манастири са: Рилският, Осоговският, Лесновският, два манастира край гр. Мелник и един в гр. Кратово. В научната литература са обнародвани единствено данните за Рилския и Осоговския манастир. Двете обители са освободени от извънредни данъци, като Рилската се задължава да плаща десятък за новопридобитите земи, а за Осоговската османският чиновник изрично отбелязва, че монасите не са освободени от десятък. Вероятно подобен е и статутът на останалите четири привилегировани манастири²²⁴.

Останалите 38 манастира са посочени в тимарската част на регистъра от 1519 г., която не е обнародвана. В научната литература досега са оповестени данни единствено за общия размер на данъците, без да се уточнява за какво се плащат те. Може да се предположи, че в тези такси е включен данъка испенче и различни десятъци за произвежданите земеделски култури. За по-голяма яснота предлагаме обобщените данни за размера на данъците в таблица № 1. От нея се вижда, че в този период в Кюстендилски санджак най-голям е броят на манастирите с размер на данъците до 100 акчета, което означава, че те са изключително бедни обители. Трябва да се посочи, че в тези манастири не са отбелязани монаси. Вероятно за техните имоти се грижи населението от околните села и то плаща манастирските данъци.

Голям е и броят на манастирите с данъци в размер до 500 акчета. В повечето от тях живеят по един-двама монаси, които вероятно сами се грижат за манастирските имоти и произвеждат основно за собствени нужди.

 

Таблица № 1 - Размер на данъците на манастирите в Кюстендилски санджак през 1519 г.²²⁶

	Доход     до  100 акчета	Доход      между  101 и 500 акчета	Доход        между   501 и 1000 акчета	Доход     над 1001 акчета	Запустял манастир  или липсват данни  за неговия доход
Нахия Щип	5	1	-	-	2
Нахия Кочани	-	1	1	1	3
Нахия Нагорич	-	-	-	-	1
Нахия Струмица	-	-	-	-	3
Нахия Мелник и Петрич	-	-	-	-	1
Нахия Кюстендил и Славище	1	1	-	-	2
Нахия Дупница	2	-	-	-	1
Нахия Радомир	3	-	-	-	-
Нахия Горно Краище и Сирищник	1	5	-	-	-
Нахия Враня	1	3	-	1	-

 

Единствено в нахия Враня е отбелязана обител с данък над 1001 акчета. Това е известната Пшинска обител, в която не са посочени монаси. От една страна това може да означава, че в този период манастирът е безлюден, но по-вероятно е пшинското братство да се ползва със специален статут и имената на монасите да не са включени в регистъра от 1519 г. В подкрепа на това предположение ще споменем, че в края на XV в. манастирът е напълно възобновен, а през XVI в. в него има активна книжовна дейност, което показва, че в този период има монашеско братство. Може да се допусне, че именно монасите се грижат за манастирското стопанство, вероятно с подкрепа и на местното население²²⁵.

Накрая ще подчертаем, че в последната графа на приложената таблица са включени манастири, за които липсват сведения за техните данъци. Единствено за един манастир край с. Долни Константин, нахия Щип (неидентифицирано), е посочено, че е запустял. За останалите не разполагаме с по-подробни данни и за момента приемаме, че в тях няма монашеско братство.

В научната литература за периода между 1519 и 1570 г. са обнародвани отделни данни от различни османски документи. Така например, в дефтер от 1527/28 г. в нахия Враня са отбелязани само два манастира, в които размерът на данъците остава приблизително същия с този от 1519 г.²²⁷. Не разполагаме със сведения за останалите обители в нахията, най-вероятно в този момент те напълно запустяват или по някаква причина не са включени в описа от османския чиновник.

В друг регистър от 1530/31 г. манастирите в санджака са причислени към мезрите, което показва, че и те са едни от най-нискодоходните обекти в Османската империя²²⁸.

Според дефтер от 1550 г. в нахия Щип манастирите са 7, като сред тях е включен и Лесновският манастир, но не са посочени сведения за неговите данъци. Останалите манастири дават данъци на своя спахия под 100 акчета, което показва, че те си остават едни от най-бедните данъчни единици в империята²²⁹. В същия опис е посочена и една обител в нахия Враня. Нейните данъци са в размер на 355 акчета, което я нарежда сред манастирите с малко по-добро финансово състояние²³⁰. Липсват сведения за манастирите в останалите нахии. Предполагаме, че положението им не се променя значително и те продължават да са доста бедни. От друга страна, смятаме, че финансовото състояние на по-големите обители - Рилската, Осоговската, Пшинската и др., е далеч по-добро от това на малките манастири. Например, от този период, разполагаме с няколко османски документи, които постоянно потвърждават привилегирования статут на Рилския манастир. В него се развива и активна книжовна дейност, за която също се изискват материални средства. Рилските монаси пътуват и до Русия, откъдето също получават дарения. Всичко това показва, че Рилската обител, макар и с доста намален размер на имотите си в сравнение със Средновековието, продължава да е в добро материално положение за разлика от останалите манастири в Кюстендилския санджак²³¹.

Най-пълни сведения за манастирите и тяхното стопанско положение се намират в обширния регистър от 1570/73 г. за Кюстендилския санджак. В този документ са описани повече от 100 манастира, като 16 от тях са включени в обособена „манастирска част“, в която подробно са изброени техните имоти. Смятаме, че тази част е аналогична с „Описа на данъчните облекчения“ от 1519 г. В „манастирската част“ на описа от 1570/73 г. са изброени обители, които се ползват с известни привилегии, като единствено след Рилския манастир е посочен изрично неговия статут. Прави впечатление, че останалите привилегировани манастири плащат данъци само за определена собственост²³². Част от тези манастири, притежават имоти, които са включени и в „тимарската част“ на описа. За тази собственост те плащат данъци, както и останалите обители в санджака. Вероятно именно привилегированият им статут допринася за по-доброто им финансово състояние и естествено довежда и до тяхната активна духовна и културна дейност сред местното население.

Трябва да се посочи, че един от манастирите, отбелязан във „вакъфската част“ на регистъра от 1570/73 г., също има по-различен статут от останалите обители. Той се намира в нахия Дупница в мюлка на Есмихан султан и към него не са посочени никакви данъци²³³. Предполагаме, че този манастир също се ползва с привилегирован статут, както обителите от „манастирската част“ на дефтера. Естествено, напълно е възможно той да притежава и султански фермани, които да гарантират неговите права.

В „тимарската част“ са посочени 86 манастира, като към тях са прибавени и две обители, които са включени към описа на войнуците с отменен статут.

Прави впечатление голямата разлика между броя на обителите през 1519 г. и този от 1570/73 г. Трудно може да си представим, че в този период християнското население успява да построи или възобнови над 50 манастира, въпреки че те са пръснати в различни области на Кюстендилския санджак. По-логичното обяснение е, че османският чиновник от 1570/73 г. е много по-прецизен от регистраторите от по-ранните години. Тази прецизност до голяма степен се дължи на мерките, взети по времето на султаните Селим II и Мурад III, на които се спряхме по-горе.

В конкретния случай, с описа от 1570/73 г., османският чиновник описва прецизно данъчните задължения на всички манастири, които съществуват в Кюстендилския санджак през този период. Естествено не трябва да се изключва възможността в някои от случаите регистраторът да отбелязва по-голяма църква като манастир, но на този етап от проучването е трудно да се установи такава грешка. За по-прецизното идентифициране на неизвестните манастири са необходими археологически проучвания, които да потвърдят нашата теза. Накрая ще отбележим, че е напълно възможно част от обителите да са новопостроени или възобновени стари средновековни манастири.

И тук, както и при регистъра от 1519 г., ще си послужим с таблица, в която ще отбележим размера на манастирските данъци. Според изнесените данни, повечето манастири попадат в първите две графи на таблицата: данъци до 100 акчета плащат 39 обители, а до 500 акчета - 40. Тези данни показват, че и в този период манастирите остават едни от най-нискодоходните данъчни единици в Кюстендилския санджак. В тях рядко са отбелязани монаси, а когато има такива те са един или двама. Единственото изключение е манастирът „Успение Богородично – Пирг“ в нахия Щип, който плаща данъци в размер на 80 акчета, а монашеското братство се състои от шестима иноци²³⁴. Вероятно и тук става въпрос за известно освобождаване от някои видове данъци.

 

Таблица № 2 - Размер на данъците на манастирите

в Кюстендилски санджак през 1579/73 г.²³⁵

	Доход до 100 акчета	Доход  между 101 и 500  акчета	Доход  между 501 и 1000 акчета	Доход  над 1001 акчета	Манастири, чийто данък е включен към данъците на селището, към което са описани
Нахия Кюстендил	3	5	-	-	-
Нахия Дупница	6	3	-	-	-
Нахия Радомир	5	2	-	-	-
Нахия Сирищник     с Горно Краище	5	3	-	-	1
Нахия Щип	2	3	-	-	1
Нахия Кочани	4	1	-	-	2
Нахия Нагорич	1	1	-	-	2
Нахия Струмица	2	3	-	-	-
Нахия Конче	1	-	-	-	-
Нахия Дойран	-	2236	-	-	-
Нахия Боимия	1	1	-	-	-
Нахия Тиквеш	4	4	1	-	1
Нахия Петрич	1	-	-	-	-
Нахия Мелник	-	2	-	-	-
Нахия Враня	4	10	1	-	1

От таблицата се вижда, че само два манастира плащат данъци над 500 акчета и нито един над 1001 акчета. Трябва да уточним, че т.нар. „привилегировани манастири“, които не сме включили в таблица № 2, също дават данъци за имотите си, които се намират в различни тимари и при някои от тях те са над 1001 акчета, като например „Св. Богородица Черногорска“ и Пшинския манастир. Това ясно показва голямата разлика в материалното положение на манастирите. По-голямата част от тях са в лошо материално положение, вероятно средствата не достигат за тяхната поддръжка и те постепенно западат и изчезват. Много често в тези обители няма монашески братства и най-вероятно за имотите им се грижи местното население, което с течение на времето успява да включи манастирската собственост в своето землище.

От друга страна са богатите манастири, които са освободени от някои данъчни задължения, имат голяма собственост, получават помощи от чужбина и именно те са често посещавани от поклонници, които също оставят различни дарения. Естествено е, че в тези манастири се развива книжовна дейност и те стават духовните центрове в Кюстендилския санджак и най-вече именно те успяват да оцелеят през целия период на османското владичество. Малките манастири просто нямат достатъчно финансов ресурс за това и постепенно запустяват и изчезват.

Освен финансовото положение на отделните манастири, в регистъра от 1570/73 г. са описани голяма част от манастирските имоти. Големите манастири притежават ниви, лозя, градини, воденици, докато при по-малките - собствеността се свежда до една воденица или една овощна градина. Най-вероятно за манастирските имоти се грижат самите монаси, като при необходимост по-богатите обители могат да си позволят да наемат и работна ръка. Например в Лесновския манастир в описа от 1550 г. са отбелязани един игумен, четирима монаси и още три други лица, най-вероятно послушници или наемни работници²³⁷.

В описа от 1570/73 г. се дават и сведения за различните селскостопански култури, които се отглеждат в манастирите. Монасите отглеждат пшеница, жито, леща, лен, череши, орехи, бадеми, смокини. В почти всеки манастир има пчелни кошери, от които се извлича мед и восък, от който се приготвят свещите, необходими за църквата. Много рядко в описа се дават сведения за отглежданите животни в манастирите. Например в Рилския манастир се посочва, че монасите имат 500 овце, 15 говеда и 10 коня²³⁸, но тези случаи са по-скоро изключение и се отнасят единствено за привилегированите манастири. Малките манастири най-вероятно разчитат на дарение на животни от местното население, особено по време на големите църковни празници.

За по-голямата част от манастирите, включени в регистъра от 1570/73 г., не разполагаме с никакви сведения, свързани с тяхната съдба след този период.

Сведенията за съществуването на отделни манастири през XVII в.са доста откъслечни и отново се отнасят преди всичко за някои от по-големите обители в Кюстендилския санджак - Рилската, Осоговската, Лесновската. Те продължават да са в сравнително добро материално положение през цялото столетие. От запазените сведенията научаваме главно за посещенията в обителите на поклонници и обновяването на манастирските сгради²³⁹.

В заключение още веднъж ще подчертаем, че голяма част от манастирите в Кюстендилския санджак са в лошо материално състояние, в тях често няма монаси или монашеското братство се състои от един-двама духовници. Вероятно в повечето случаи за манастирските имоти се грижи местното население, което постепенно успява да включи техните земи към своето землище. Големи манастирски стопанства има в т.нар. от нас привилегировани манастири, освободени от различни данъци и десятъци. Те успяват да поддържат своите имоти, благодарение на по-добрите си финансови възможности, даренията на многобройните поклонници и помощите от чужбина. Именно в тези обители е съсредоточена по-голямата част от духовниците и те стават книжовни и духовни центрове в Кюстендилския санджак.

 

Бележки:

²¹⁰Бур, М. Xристиянското население и православните манастири на Балканите през османското владичество. - В: Исторически преглед, кн. 3, 1984, с. 38-39; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 127-128. За Рилски манастир виж и тук в част II.1.1.
²¹¹Бур, М. Цит. съч., с. 39-40; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 128-129.
²¹²Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 131.
²¹³Бур, М. Цит. съч., с. 42-43; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 131.
²¹⁴Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 131. За Роженския манастир, виж тук в част II.15.1.
²¹⁵Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 132; Минчева, К. Опит за реконструкция на историята на Лесновския манастир през XV-XVII в. - В: ИИКМ, 2007, Т. XIV, с. 102. За Лесновския манастир виж в част 11.1.3.
²¹⁶Виж подробно: Муравьев, А. Н. Цит. съч., ч. 1; Същият. Цит. съч., ч. 2; Снегаров, И. Културни и...; Ангелов, Б. Руско-южнославянски...
²¹⁷Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 132-133. Виж за Осоговския и Пшинския манастир в част II.1.2. и II.1.16.
²¹⁸Тодорова, Ο. Цит. съч. с. 132.
²¹⁹Zirojevič, O. Manastiri u svetlo turskih izvora. - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVIII в. Велико Търново, 1992, с. 173-174.
²²⁰Виж например: Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 11, 13; Дуйчев, И. Цит. съч.
²²¹Фрагмент от подробен..., с. 168.
²²²Виж за всеки отделен манастир в част II.1.1., II.1.16. и II.3.1.
²²³Стојановски, А. Штип..., с. 256-257; Зиројевић, О. Цит. съч.; Матанов, Xр. Възникване... с. 76-77; Кил, М. Цит. съч., с. 122-125: Матанов, Хр. Xристиянските структури в..., с. 29.
²²⁴Кил, М. Цит. съч., с. 122-125.
²²⁵За Пшинския манастир виж тук в част II.1.16.
²²⁶В таблицата не са включени манастирите, които са освободени от данъци и са описани в „Опис на данъчните облекчения“ от 1519 г.
²²⁷В документа са отбелязани Пшински манастир с данък 1000 акчета (1519 г. - 1063) и манастирът „Ягленце“ с данък 156 акчета (1519 г. - също 156). Зиројевић, О. Цит. съч., с. 110, 171.
²²⁸Матанов, Хр. Възникване..., с. 77-78; Ковачев, Р. Цит. съч., с. 347.
²²⁹Стојановски, А. Штип..., с. 256-257.
²³⁰Зиројевић, О. Цит. съч., с. 65.
²³¹Виж тук в част II.1.1.
²³²ТДИМН, V/5, с. 355-362; Матанов, Хр. Възникване..., с. 78-82.
²³³ТДИМН, V/5, с. 115.
²³⁴Виж тук в част II.6.10.
²³⁵В таблицата не са включени манастирите, които имат привилегирован статут и са освободени от данъци, като например Рилския манастир, Осоговския манастир, Пшинския манастир, „Св. Богородица Черногорска“ и др.
²³⁶За единия манастир, край Дойран, османският чиновник уточнява, че той дава на държавата 35 жълтици. ТДИМН, V/3, с. 290.
²³⁷Стојановски, А. Штип..., с. 256
²³⁸ТДИМН, V/5, с. 355-357.
²³⁹Виж тук част II.1.

 

 

3.4. Манастирски книжовни средища

в Кюстендилския санджак през XV-XVII в.

 

Още през средновековната епоха много от манастирите стават средища на книжовна дейност. В част от тях тази традиция се запазва и през османския период. Специалисти от различни хуманитарни области разглеждат задълбочено тези въпроси²⁴⁰. Тук ще се спрем единствено на конкретни книжовници и ръкописи, които са доказателство за запазването на книжовните традиции в манастирите в Кюстендилския санджак през XV-XVII в.²⁴¹

Сведения за книжовен живот в разглежданата област през XV-XVII в. се откриват в 11 манастира. В някои от тях преписваческата дейност не прекъсва през целия период, като например в Рилския манастир, Лесновския манастир и др., но в други обители е засвидетелствана само по една преписана книга през целия разглеждан период.

През XV-XVII в. книжовната дейност в манастирите се развива в няколко насоки. На първо място в манастирските библиотеки се събират и съхраняват ценни средновековни ръкописи. Например в Рилския манастир са запазени няколко търновски ръкописи: „Теодосиева лествица“²⁴², „Пандектите на Никон Черногорец“²⁴³ и др.²⁴⁴

Друга основна книжовна дейност на манастирите е свързана с превод и преписване на различни богослужебни книги и съставяне на сборници. През XV в. като книжовен център се оформя манастирът „Света Богородица Черногорска“. В него още в началото на века работи инокът Герасим, който преписва Диалогът на Григорий, папа Римски (Римски патерик)²⁴⁵. С тази обител е свързана и част от дейността на книжовника Владислав Граматик. Според запазени приписки тук той преписва три сборника - сборника от 1469 г., сборника „Андрианти“ от 1473 г. и „Рилски панегерик“ от 1479 г. От Владислав Граматик са известни и други сборници, част, от които се намират в библиотеката на Рилския манастир. Някои учени предполагат, че книжовникът прекарва последните години от живота си в Рилския манастир, но липсват сигурни доказателства, които да подкрепят тази хипотеза²⁴⁶.

Рилският манастир е един от големите книжовни центрове не само в Кюстендилски санджак, но и на Балканския полуостров. В него се преписват многобройни ръкописи и книжовната традиция в обителта не прекъсва през целия период на османското владичество. В нея работи монахът Мардарий, който е последовател на Владислав Граматик, и двамата заедно преписват „Рилския панегерик“ от 1483 г. Мардарий Рилски работи в Рилската обител между 70-те години на XV в. и 1509 г.²⁴⁷ Книжовната дейност в Рилския манастир е продължена от монасите Давид, Спиридон, Пахомий, Никифор, но за съжаление имената на мнозина други книжовници остават неизвестни²⁴⁸.

Активна книжовна дейност се развива и в Лесновския манастир. От книжовниците, които работят в него през XV в. са известни имената на Драйко (1428 г.) и Радона (1429 г.). През XVI в. книжовната дейност на манастира се пренася в неговия скит „Успение на Света Богородица – Пирг“, където са преписани три сборника - един от монаха Силвестър и два от поп Лазар Кратовски. В Лесновската обител са открити и други ръкописи, дело на неизвестни книжовници²⁴⁹.

С малко сведения разполагаме за книжовна дейност в Осоговския, Пшинския и Карпинския манастир. От тези обители до нас достигат само няколко ръкописа. Изследователите, които ги посещават през XIX в. свидетелстват, че в тях се съхраняват големи библиотеки. За съжаление, обаче те са пръснати в различни книгохранилища по света и само от запазените инвентари на колекциите и приписките към отделните ръкописи може да се разбере точния произход и движение на дадена книга. Голяма част от книжовното богатство на тези манастири, а към тях трябва да прибавим и това на Лесновския манастир, е пренесено в Белградската народна библиотека и е изгоряло по време на бомбардировките над града през 1941 г.²⁵⁰

С откъслечни сведения разполагаме за книжовната дейност в някои от по-малките манастири. Така например в Полошкия манастир са преписани три ръкописа през XVI-XVII в., а в манастира край с. Длабочица - един (през XVI в.). В библиотеката на Бобошевския манастир са открити няколко ръкописа от XVI-XVII в., но се предполага, че те са преписани в други книжовни центрове²⁵¹ .

Голям книжовен център вероятно е бил и Роженският манастир, за което се съди по три оцелели ръкописа, които се намират в Йерусалим. През XVII в. в обителта избухва пожар, в който изгаря манастирската библиотека и архивохранилището²⁵².

В редки случаи в манастирските книжовни средища се създават и оригинални произведения. Така например, от споменатия по-горе книжовник Владислав Граматик, е известно едно произведение - „Рилска повест“. В него той подробно описва възобновяването на Рилския манастир от братята Йоасаф, Давид и Теофан и пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в обителта. Съчинението е известно в четири редакции, като се предполага, че само кратката (рилска) редакция е дело на книжовника²⁵³.

Друг книжовник, автор на оригинални произведения, е Димитър Кантакузин. Той също работи през XV в. От него са запазени няколко произведения: „Житие с малка похвала на св. Йоан Рилски“, „Служба на Св. Йоан Рилски“, „Молитва към Богородица“ и „Похвално слово за св. Димитър Солунски“²⁵⁴.

В манастирските библиотеки се съхраняват и ръкописи, които произхождат от други книжовни центрове. Например в Рилския манастир се пазят Крупнишкото и Сучавското евангелие. Много често в обителите са дарявани и старопечатни книги, като отново в Рилския манастир се съхранява колекция от руски старопечатни книги, а в Лесновския манастир е открита и една от първите славянски печатни книги - Цетински Октоих от 1494 г.²⁵⁵

От казаното дотук се вижда, че в Кюстендилския санджак се оформят няколко книжовни средища, които развиват своята дейност през различни периоди от време. Първоначално книжовната традиция се запазва и съхранява в старите средновековни манастири - „Матейче“, Рилския, Лесновския, Пшинския манастир. През XVI-XVII в. обаче има данни, че и в други по-малки обители се развива книжовна дейност - „Успение Богородично – Пирг“, Полошкия и Карпинския манастир. Единствено Рилският манастир остава един от водещите книжовни центрове през целия период на османското владичество. Освен като скриптории манастирите се оформят и като книгохранилища както на средновековни ръкописи и ръкописи от османския период, така и на старопечатни книги.

 

* * *

 

В заключение може да се направят няколко основни извода за манастирската мрежа в Кюстендилския санджак през XV-XVII в. На първо място се вижда, че през втората половина на XV в. започва постепенното възобновяване на старите средновековни манастири, към тях се насочват многобройни поклонници и те стават средища на духовния и книжовния живот в областта. Вероятно в този период започва и обновяването на някои от по-малките манастири в санджака, но сведения за тях се откриват едва през следващия XVI в.

В историческите извори най-добре е отразено състоянието на манастирската мрежа през XVI в. Двата подробни регистъра от 1519 и 1570/73 г. разкриват съществуването на манастири на територията на Кюстендилския санджак, които не са засвидетелствани в други исторически извори. По-голямата част от тези манастири са нискодоходни, в тях няма монашески братства и те най-вероятно се поддържат от местното население. И в този период книжовната дейност е съсредоточена главно в големите и богати манастири, познати още от средновековната епоха.

В края на XVI и през XVII в. се появяват няколко нови манастира, но въпреки това се вижда, че в този период броят на монашеските обители намалява. Промяната на манастирската мрежа през XVII в. се дължи на няколко фактора. От една страна монасите се насочват основно към по-големите и богати манастири, а за малките се грижи местното население. Вероятно с течение на времето жителите на дадено селище успяват да включат манастирските имоти към своето землище, което довежда до запустяване на манастирските постройки. За такива обители днес съдим преди всичко от запазените местни топоними - „Манастирище“, „Църквище“ и др., които се срещат често в разглеждания регион. Обикновено местното население съхранява традицията на такива места да се правят курбани на даден светец.

Друга възможна причина за изчезването на част от манастирите са различните природни катаклизми. В края на XVI в. е засвидетелствано голямо земетресение, което вероятно разрушава отделни обители и околното население не успява да намери достатъчно средства, за да ги възстанови.

В края на XVII в. в разглежданата област избухва Карпошовото въстание, което е потушено от османските власти. Вероятно след това османците разрушават или превръщат в джамии редица християнски храмове.

През целия разглеждан период малка част от манастирите в Кюстендилския санджак успяват да се съхранят като книжовни и духовни средища на християнското население. Преди всичко това са старите средновековни манастири - Рилски, Осоговски, Лесновски, Пшински, „Матейче“. Именно в тях, почти без прекъсване, се преписват книги, създават се библиотеки. В тези манастири се стичат поклонници от различни краища на Балканите. Техните монашески братства поддържат връзка с атонските манастири и пътуват до Русия, откъдето освен парична помощ получават като дарение и много богослужебни книги. Многобройните малки манастири поддържат жива християнската вяра на населението в Кюстендилския санджак, но големите манастири са всъщност тези, които успяват да съхранят средновековните културни традиции и да се превърнат в център на книжовния живот в региона за дълъг период от време.

Бележки:

²⁴⁰Виж например: Нешев, Г. Български довъзрожденски...; Нешев, Г. Български манастири през вековете. С., 2006; Петканова, Д. Старобългарска литература IX-XVIII в. С., 1997 и приложените там текстове и по-стара литература.
²⁴¹По-подробно за книжовната дейност на всеки отделен манастир в Кюстендилския санджак през XV-XVII в. виж тук в част II и приложената там литература.
²⁴²Ръкописът се съхранява в библиотеката на Рилския манастир под № 3/10.
²⁴³Ръкописът се съхранява в библиотеката на Рилския манастир под № 1/16.
²⁴⁴Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир. Т. 1, С., 1986, с. 9; Христова, Б. Българската книжнина и литература през XV век. - В: Българският петнадесети век. Сборник доклади за българската обща и културна история през XV век. С., 1993, с. 117.
²⁴⁵Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. Књ. I, Београд, 1982, с. 378, № 1515; Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 191-192. Виж тук част II.1.17.
²⁴⁶За Владислав Граматик виж: Данчев, Г. Владислав Граматик - книжовник и писател. С., 1969; Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново, 1996.
²⁴⁷Терзийска, М. Книжовно-просветната дейност на Рилския манастир (от X век до Освобождението). С., 2009, с. 86-87.
²⁴⁸Спространов, Е. Опис на ръкописите при библиотеката на Рилския манастир. С., 1902; Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч.; Терзийска, М. Цит. съч.
²⁴⁹Виж по-подробно: Велев, И. Лесновскиот...
²⁵⁰Виж подробно за тези книжовни центрове: Поп-атанасов, Г., И. велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч.
²⁵¹Велев, И. Преглед на..., с. 128, 156; Нешев, Г. Български довъзрожденски... , с. 168-174; Гошев, И. Стари записи и надписи. Свезка четвърта. Исторически, литургически и библиографически записи и текстове. С., 1936, с. 43-45; Христова, Б., Д. Караджова, А. Икономова. Български ръкописи от XI до XVIII век запазени в България. Своден каталог. Т. I, С., 1982, с. 134, 213, 217.
²⁵²Препис, Ал. Цит. съч., с. 88-107.
²⁵³Дуйчев, И. Цит. съч., с. 74; Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик и споровете около двете и редакции. - В: Трудове на ВПИ „Кирил и Методий“. Велико Търново, 3, 1966, с. 49-88; Ангелов, Б. Владислав Граматик. - В: Старобългарски писатели. С., 1981, с. 132; Данчев, Г. Страници из историята на Търновската книжовна школа. С., 1983, с. 187-229.
²⁵⁴Данчев, Г. Димитър Кантакузин. С., 1979. Виж също и тук в част II.1.1.
²⁵⁵Виж в част II.1.1. и II.1.3.

 

 

ЧАСТ II.

КАТАЛОГ НА МАНАСТИРИТЕ В КЮСТЕНДИЛСКИЯ САНДЖАК

В ПЕРИОДА XV-XVII ВЕК

 

В каталога са включени 124 манастира от Кюстендилския санджак, които са засвидетелствани в изворите от периода на османското владичество. Съществуването на някои от тях е добре отразено в различни документи или се потвърждава от направените археологически разкопки. За други обители разполагаме с по едно сведение и за тяхното локализиране използваме данни от археологически и етнографски характер. Местоположението на малка част от манастирите остава неизвестно.

Манастирите, включени в каталога, са подредени според административната структура на Кюстендилския санджак, отразена в османските описи от 1519 и 1570/73 г. На първо място започваме с манастири, които се ползват с известни данъчни облекчения, според посочените документи. След това продължаваме с отбелязаните обители в тимарските дефтери по нахии.

В каталога са разграничени няколко рубрики: Географско местоположение, Исторически сведения, Архитектура, Изкуство, Книжнина и книжовна дейност, Списък на игумените.

В първата рубрика се уточнява местоположението на отделните манастири спрямо най-близкия град в държавата, на чиято територия се намира той днес. В определени случаи се дават и сведения за близки планини и реки, които също са ориентир за географското разположение на разглежданите обители. В тази част се прави опит да се локализират някои манастири, които се споменават единствено в османските документи от ХVI в.

Изложението продължава с рубриката „Исторически сведения“, в която се насочваме към проследяване на историята на всеки манастир от периода XV-XVII в. За обителите, които съществуват в по-ранен период, накратко са представени сведения за тяхното основаване и ранна история. В края на рубриката се предлагат и данни за днешното състояние на разглеждания манастир, ако все още съществува.

След това е представен архитектурният план на манастирската църква и е отбелязвано наличието на други манастирски постройки. Трябва да се отбележи, че част от манастирите са напълно обновени през периода на Възраждането и днес е трудно да се определи техният вид от началото на османското владичество.

В рубриката „Изкуство“ на първо място е представена живописта в църквата и манастирските сгради, като вниманието е насочено главно към периода XV-XVII в. За по-голяма пълнота на изследването са дадени кратки сведения и за стенописи от по-ранните и от по-късните векове. Проучването продължава с данни за запазени икони и произведения на приложното изкуство от разглеждания период.

В следващата рубрика се дават подробни сведения за книжовното богатство на отделните манастири. В някои от тях е имало богати библиотеки, които днес не са запазени. Голям брой ръкописи се съхраняват в различни архивохранилища и библиотеки по света. За съжаление не малка част от тях са унищожени или изгубени по време на войните от началото на ХХ в. Специално внимание е обърнато на манастирите, в които се развива активна книжовна дейност. Накрая са отбелязани и кратки сведения за някои от съхраняваните старопечатни книги в тях.

В „Списъка на игумените“ са изброени известните манастирски предстоятели, на които е обърнато внимание и в историческата част на изложението.

Така представеният каталог има за цел да разгледа различни аспекти, свързани с историята на всеки отделен манастир. Смятаме, че чрез него е показана в цялост манастирската мрежа в Кюстендилския санджак през османския период.

 

 

1. Манастири с облекчени данъчни задължения в Кюстендилския санджак

 

1.1. Рилски манастир, нахия Дупница

 

I. Географско местоположение. Рилският манастир се намира в западната част на планината Рила, на около 60 km югоизточно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Рилският манастир е основан от св. Йоан Рилски през Х в. За първите столетия на неговото съществуване почти не разполагаме с исторически сведения. Единствените данни за обителта се намират в житията и службите, посветени на светеца¹.

По-подробни са сведенията за Рилския манастир от XIV в., когато той попада в границите на сръбската държава. През 1334-1335 г. протосеваст Хрельо дарява и обновява обителта. Той строи кула и нова църква „Рождество Богородично“².

През втората половина на XIV в. Рилският манастир е богато дарен с имоти и привилегии от българския цар Иван Шишман (1371-1395). Сведение за тези дарения се намират в т.нар. Рилски хрисовул от 1378 г., който се пази в манастирския архив³.

Периодът на спокойствие за Рилския манастир е сравнително кратък. От втората половина на XIV в. османците започват своето трайно настъпление и установяване на Балканския полуостров. През 1385 г. те успяват да завладеят гр. Средец и опасността за манастира от разрушение става доста близка. Според една приписка от 1385 г., запазена в късен препис, игуменът Дометиан преписва Завета на св. Йоан Рилски и скрива оригинала му, заедно с други манастирски ценности с цел да ги опази от чуждо посегателство⁴.

Първоначално Рилският манастир остава незасегнат от османците. Вероятно, затова спомага неговото труднодостъпно местоположение. От друга страна, обаче, от запазените османски документи в архива на манастира се вижда, че монасите много бързо успяват да се ориентират в новата политическа обстановка и се снабдяват със султански фермани много скоро след завладяването на Българската държава. Най-ранният запазен документ е една заповед до кадията на Кюстендил от октомври 1402 г., издадена в гр. Пловдив. В нея е отбелязано, че рилските монаси притежават по-ранни султански грамоти⁵. В по-късните документи (от 1514, 1519 г и 1520 г.) също се споменава за ранни фермани на султаните Баязид хан (1389-1402) и Мехмед Челеби (1413-1421)⁶. Те не са запазени до наши дни, но с тяхна помощ монасите успяват в по-късни времена да претендират за различни привилегии.

Според документа от 1402 г. монасите от Рилския манастир се оплакват от нападения и разграбване на имотите им⁷. Султанът заповядва на съдебните власти да прегледат техните стари актове и да се спрат безчинствата в манастира⁸. Този документ, въпреки че не дава подробности около имотното състояние на манастира и доколко то се променя при османското нашествие, е свидетелство за ранното установяване на контакт между рилското монашество и новата власт. От XV в. не са запазени други османски документи, които да осветлят историята на Рилската обител през този период⁹.

Липсват сведения за положението на манастира в първата половина на XV в. Косвени данни получаваме от „Рилска повест“ на Владислав Граматик, „Житие с малка похвала на св. Йоан Рилски“ от Димитър Кантакузин и договорът на Рилския манастир със светогорския манастир „Св. Пантелеймон“ от 1466 г. И трите извора посочват, че обителта в този период запустява и е необитаема¹⁰. Според някои изследователи в този период голяма част от рилските монаси намират убежище в Русия и посочват, че именно тогава там се разпространява култът към св. Йоан Рилски. Най-ранният ръкопис, в който отбелязан помен на светеца — 19 октомври, е Пролог от Троицко-Сергиевата лавра 1429 г.¹¹

Изворите за манастира от втората половина на XV в. дават достатъчно сведения, с които може да се проследи неговата история. Споменатите по-горе съчинения на Владислав Граматик и Димитър Кантакузин подробно описват възстановяването на обителта от тримата братя - Йоасаф, Давид и Теофан, синове на Крупнишкия епископ Яков. Според Владислав Граматик пръв игумен на манастира е най-старият брат - йеромонах Йоасаф. Не е известно в кой период тримата братя обновяват манастира, но със сигурност това става преди 20 май 1463 г., когато умира йеромонах Йоасаф¹². След него игумен става брат му Давид. С неговото име са свързани две важни събития в историята на Рилския манастир - договорът със светогорския манастир „Св. Пантелеймон“ и пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир.

Договорът на Рилския манастир със светогорския манастир „Св. Пантелеймон“ е подписан през 1466 г. от игумените на двете обители - йеромонах Аверкий и йеромонах Давид. В документа се дават сведения за възобновяването на Рилския манастир и се пояснява, че рилските монаси успяват да се сдобият с грамоти, които гарантират техните права и ги освобождават от плащане на данъци. Както посочихме по-горе, такива грамоти не са запазени до наши дни, но този документ е още едно доказателство за тяхното съществуване. В договора се уточняват и начините за взаимопомощ между двата манастира, като те запазват своята самостоятелност¹³.

Второто важно събитие, свързано с името на игумена йеромонах Давид, е връщането на мощите на св. Йоан Рилски в Рилския манастир. Подробни сведения за това намираме в „Рилска повест“ на Владислав Граматик и „Житие с малка похвала на св. Йоан Рилски“ от Димитър Кантакусин¹⁴. Според двамата автори рилските монаси се обръщат за помощ към Мара Бранкович, която им издейства писмена заповед от султан Мехмед II (1444-1446, 1451-1481). Благодарение на това рилските монаси успяват да вземат мощите на светеца от Търново и да ги пренесат в Рилския манастир. Владислав Граматик дава подробно описание на обратния път на мощите, върху което тук няма да се спираме¹⁵. За манастирското братство възвръщането на мощите на св. Йоан Рилски е особена благодат. Според мисленето на средновековния човек те вършат чудеса и ще донесат изцеление и благоденствие на всеки, който им се поклони. Мощите на светеца естествено ще привлекат още повече поклонници в манастира, които ще оставят своите дарения в него. В този период пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски не е изолиран случай. От различни жития научаваме за пренасянето на мощите и на други светци, като например на св. Петка Търновска¹⁶. Самата Мара Бранкович най-вероятно съдейства на баща си да откупи мощите на св. апостол и евангелист Лука и да ги пренесе в Смедерево през 1453 г.¹⁷

По времето на игумена Давид е построена или възстановена от основи църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в метоха Орлица¹⁸. За този акт се разбира от надпис върху входната врата на църквата от 1491 г.¹⁹ и от „Рилска повест“ на Владислав Граматик²⁰. В надписа е отбелязано, че църквата е изградена по времето на игумена Давид и изписана през 1491 г., когато игумен на манастира вече е йеромонах Теоктист. В съчинението на Владислав Граматик се посочва, че в метоха Орлица пренощуват мощите на св. Йоан Рилски при пренасянето им от Търново в Рилския манастир. Той също добавя, че църквата е изградена с помощта на игумена Давид. Може да се допусне, че тази църква е издигната в периода между 1463 г., когато умира Йоасаф и Давид става игумен, и 1469 г., когато са пренесени мощите на св. Йоан Рилски²¹.

Точната дата на смъртта на йеромонах Давид не е известна. След него игумен на Рилския манастир става третият брат - йеромонах Теофан. Най-ранното сведение за него като игумен на обителта се намира в приписка от 1479 г. към сборник от XIV в., дарен на манастирската библиотека от поп Гавриил²². Игуменът Теофан е споменат и в два ръкописа на монаха Макарий, където той го възхвалява за грижите, които полага обителта да се превърне в книжовно средище и за попълване на манастирската библиотека с ценни книги²³. Той е начело на обителта най-късно до 1491 г., когато е изписана църквата при метоха „Орлица“ и е споменато името на друг игумен - йеромонах Теоктист. За този игумен се знае, че поръчва за манастирската библиотека Изборно евангелие на монаха Спиридон. По време на подготвяне на книгата йеромонах Теоктист умира на 10 май 1503г.²⁴ На негово място застава йеромонах Калиник, за когото също научаваме от приписка в Изборен апостол от 1503 г., дело на същия монах Спиридон²⁵.

Историческите сведения за Рилския манастир от XVI в. са по-богати. За този период разполагаме не само с домашни извори, но и с няколко османски документа, които дават ценни сведения за имотното състояние на манастира и неговата стопанска дейност.

Косвени данни за положението на Рилския манастир се намират в един ферман на султан Баязид II (1381-1512) от 17 август 1508 г. Ферманът е издаден в Одрин и с него са признати правата на великия везир Кара Мустафа паша върху някои земи, в които влиза и цялата планина Рила²⁶. В документа никъде не се споменава конкретно Рилския манастир, но там изрично е посочено, че раята, която се намира в земите на великия везир, се ползва от привилегии и се освобождава от някои данъци, между които бад-у хава, качкун и др.²⁷.

Подробни сведения за Рилския манастир получаваме от друг документ - от 1514 г.²⁸ В него се споменава името на игумена - о. Софроний, и имената на 19 монаси. Изрично е отбелязано, че рилското братство притежава стари фермани и редица привилегии. В този документ всички права и привилегии са потвърдени, като монасите се освобождават от редица извънредни и задължителни данъци, единствено трябва да плащат десятък върху земята, която обработват в даден тимар. Документът показва привилегированото положение на Рилската обител в периода на османското владичество.

На рилските монаси нееднократно им се налага да защитават правата си пред султана. В няколко документа се посочва, че те се оплакват от нападения и владетеля нарежда да се проверят техните стари грамоти и съгласно закона да се спазват дадените им привилегии. Това са различни документи от 1516, 1530, 1540, 1547, 1576, 1578, 1585, 1604, 1640 и др.²⁹ Тук няма да се спираме поотделно на всеки един от тях, защото те са от различен период, но в данните, които дават са еднакви. За нас са ценни от гледна точка на това, че засвидетелстват активността на монашеското братство и грижата му да защити своите права пред османската власт.

Интерес за нас представляват три документа за Рилския манастир от 1519 г.³⁰ Те се отнасят до потвърждаване на привилегиите на монасите от обителта и освобождаването от различни данъци, като единствено за новопридобитите земи е необходимо да се плаща десятък. Документите са предназначени за различни места и се различават в някои детайли. Ферманът, публикуван от Д. Ихчиев, е адресиран до манастира „Св. Иван“. В него е посочено името на игумена Рамул и са изброени имената на 22 монаси, като трима от тях изрично са посочени като старци³¹.

Следващият документ е представен от М. Кийл. Той се намира в „Опис на данъчните облекчения“, който се съхранява в султанската канцелария. В него е отбелязано името на игумена - о. Ромил, и без да изброява имената на монасите отбелязва, че те са 20³².

Третият документ е обнародван от Ст. Джансъзов и е адресиран до кадията на Кюстендил. В него името на игумена е о. Софроний, не се изброяват имена на монаси, единствено е посочено, че актът е изготвен по молба на игумена и монаха Макарий, име, което виждаме и сред монашеските имена изброени от Д. Ихчиев³³.

От тези документи става ясно, че копия на един и същи ферман се съхраняват в султанската канцелария при дадения кадия, в случая на Кюстендил, и при тези, за които е предназначен, т.е. рилските монаси. Ценното е, че са запазени и трите варианта. Малката разлика в броя на братството е нормална като се има предвид, че османските чиновници често допускат технически грешки при съставянето на регистрите. Проблем представлява единствено името на игумена на манастира. Както посочихме по-горе, игуменът Софроний фигурира в по-ранен ферман от 1514 г., а монах Ромил или Рамул не е изброен сред монасите. Може да се допусне, че при изготвянето на регистъра и фермана начело на манастира вече е о. Ромил или Рамул, а при подготовката на кадийския акт той е сменен от о. Софроний. Трябва да се отбележи, че Д. Ихчиев посочва сред рилските монаси монах с името о. Софроний, а в документ от 1521 г. отново се вижда, че обителта се ръководи от духовник с това име. Най-вероятно става въпрос за смяна на игумена за кратък период от време по някаква неизвестна за нас причина, но не трябва да се изключва и вероятността в началото на XVI в. в Рилския манастир да има двама игумени с името о. Софроний. Относно двете имена Ромил и Рамул вероятно става въпрос за неточност при превода. Склонни сме да приемем, че името на игумена е по-скоро Ромил, често срещано име сред християнското духовенство.

В документ от 1521 г., издаден от новия султан Сюлейман I (1520-1566) и адресиран до кадията на гр. Кюстендил, отново се потвърждават правата и привилегиите на монасите на Рилския манастир. Тук са включени и имената на игумена Софроний и монаха Макарий, които фигурират и в документа от 1519 г.³⁴

Д. Ихчиев публикува и няколко извадки от правителствени дефтери, в които са посочени имотите на манастира. Два от документите са от времето на султан Сюлейман I. Единият не е датиран³⁵, а другият е от 1526 г.³⁶

В първия документ е отбелязано, че манастирът се владее от двама монаха управители, 43 монаси членове, като имената им не са посочени. Манастирските имоти са разделени на две части - имоти, които са освободени от данъци, и имоти, за които се плаща десятък. В освободените земи са включени 9 ливади, 10 ниви, 6 лози, 2 бостана, 5 пчелни кошера, 7 воденици и 3 тепавици за аби. Те са разположени на различни места: местностите Курията³⁷, Вуковица³⁸, Орлица, Шипочене³⁹, Елисейна река⁴⁰ и др., в селата Рила⁴¹ и Поромин⁴². Обложените с десятък имоти са: един чифлик в с. Баланово⁴³, едно лозе в с. Бобошево⁴⁴ и две лозя в с. Рила, една нива в с. Слано⁴⁵ и три воденици в с. Рила. Документът завършва с уточнението, че монасите ползват тези права от старо време и не плащат извънредни данъци, данък върху овцете и др.

Във втория документ от 1526 г. са посочени имената на 21 монаси, без никой да е отбелязан като игумен. В него са вписани следните манастирски имоти: 4 ливади, 10 ниви, 13 лозя, 2 бостан, 3 пчелни кошера, 14 воденици, 5 валявици, разположени в селата Шипочене, Рила, Поромин, Горен манастир⁴⁶, Орлица и др. В село Рила е отбелязана една църква. Имотите, обложени с данък са: един чифлик в с. Баланово, едно лозе в с. Бобошево и една нива в с. Слатина. В този документ липсват трите воденици в с. Рила. Ако се допусне, че този документ е по-ранен, то означава, че монасите все още не са се сдобили с такъв имот. Имайки предвид, че това са воденици, за които се плаща данък, трудно можем да си представим, че османският чиновник ще ги пропусне, за разлика от другите привилегировани имоти. И този документ завършва с вече познатите формули, че манастирът има стари султански актове, монасите са освободени от редовни и извънредни данъци и др.

В Рилския манастир се пази още един препис на ферман, издаден от султан Сюлейман I от януари 1549 г. В него отново са потвърдени старите права на манастира и е отбелязано, че монасите са освободени от всички извънредни и лични данъци и десятъци, както върху земята, така и върху отглеждания добитък. Интересно е, че в този документ изрично е посочено, че манастирът се ползва от религиозни свободи и никой, дори митрополити от Неврокоп и Пловдив, няма право да се намесва в неговите дела. Може да се допусне, че в този период има опити за намеса в манастирските работи от страна на различни владици, но привилегиите на монасите отново са гарантирани със султанска заповед. В края на фермана са изредени имена на овчари, които пасат овце, собственост на манастира и плащат харач, но към тях трябва да се отнасят с „гостоприемство и да не ги безпокоят“. От този документ ясно се вижда, че въпреки нееднократните набези срещу Рилския манастир монасите и дори хората, които работят в него, правата им са защитени от страна на съдебните власти. Това се потвърждава и от някои кадийски решения в полза на монасите, например от 1547 и 1549 г.⁴⁷

Историята на Рилския манастир се допълва и от едно сведение, оставено от книжовника Сисой в сборник с жития на св. Йоан Рилски, предназначен за светогорския манастир „Ксенофонт“ от 1536 г.⁴⁸ Сборникът е преписан по поръка на рилския игумен Иларион. Благодарение на тази приписка се разбира, че Рилската обител продължава своите контакти с атонските манастири и през XVI в., а също така и името на още един от рилските игумени. Няколко години по-късно през 1542 г. игумен на Рилския манастир вече е Калиник. Той е споменат в приписка на йеромонах Анастасий⁴⁹.

Около средата на XVI в. монаси от Рилския манастир отиват в Русия да търсят милостиня. Може да се допусне, че монасите се опитват по-скоро да си осигурят допълнителна материалната подкрепа на руския цар, която в никакъв случай не е предизвикана от остра финансова нужда. Както видяхме от представените тук османски документи голяма част от манастирските имоти и самите монаси са освободени от данъци. В отговор на тяхната молба през декември 1558 г. монасите получават от цар Иван IV Грозни (1533-1584) две грамоти, с които им се позволява да пътуват в Русия и да молят за дарения⁵⁰. Според друго сведение, което най-вероятно се отнася до същото посещение на рилските монаси в Москва, те начело с игумена Григорий пристигат в Русия през лятото на 1558/1559 г. В извора се посочва и кои места точно имат право да посетят. Според първата грамота това са манастирите „Троицко-Сергиевата лавра“, „Медведева пустиня“, „Успенски събор“, „Св. Борис и Глеб“ и тези, които се намират в градовете Ростов, Ярослав, Владимир, Суздал и др. Втората грамота разрешава на монасите да отидат в Литва⁵¹. Това са първите контакти на български манастир с Русия. До този момент към Москва се насочват основно пратеничества от Цариградската патриаршия, Атонските манастири и някои сръбски манастири. Вероятно благодарение на връзките със Света гора монасите от Рилския манастир научават за покровителствената политика на Русия към православните народи и за богатите дарения на руския цар и църква⁵².

Сред документите, съхранявани в Рилския манастир, се натъкваме на няколко, които дават ценни сведения за живота на монасите, както и за неговия статут пред османската власт. Според един ферман от 1568 г.⁵³ рилският монах Агамемнон притежава бащина, за която плаща испенче. Освен това той изпълнява и соколарска служба. Султан Селим II (1566-1574) за тази му дейност го освобождава от плащане на испенче и го повишава в „началник на соколарите“. Този документ ясно показва, че в Рилския манастир монасите живеят общежително, но всеки от тях има свое имущество и се занимава с различни дейности, които не са пряко свързани с обителта.

В друг документ, издаден от същия султан, се говори за оплакване на монасите, че им взимат неправомерно данъци за изработване на восъчни свещи и за статута им на мартолоси. В случая различното е, че монасите не защитават правата си като се позовават на стари фермани, а посочват, че манастирът се намира във вакъф на наследниците на Гази Мустафа паша. Ще припомним, че Кара Мустафа паша получава планината Рила като лична собственост през 1508 г. и вероятно малко след това я включва във вакъф. За вакъфския статут на манастира се говори и в един ферман от 1575 г.⁵⁴, издаден от султан Мурад III (1574-1595). Той се отнася до споменатото по-горе „продаване“ на църковни имоти, за които монасите нямат документ. Рилските монаси откупуват своите имоти на публичен търг за 60 000 акчета. Интересно е, че тук не се говори, че манастирът се намира във вакъф, а че самият той е вакъф. В случая се има предвид собственост, получена чрез дарение. В изворите откриваме и други вакъфи на манастири от територията на Кюстендилския санджак, например Роженският манастир и манастирът „Св. Георги“, близо до Мелник⁵⁵.

Последният османски документ от XVI в., на който ще се спрем е обширния регистър от 1570/73, в който се съдържа описание на манастирските имоти в г.⁵⁶ Рилският манастир е включен в специална част на регистъра, в която са посочени единствено манастири, които имат някакви привилегии. Според този опис в обителта живеят 29 монаси, но и тук не е посочено, кой от тях е игумен. Отбелязани са следните имоти: 7 ливади, 5 ниви, 3 лози, 1 зеленчукова градина, 6 пчелни кошери, 500 овце, 15 говеда, 10 коня. Те са разположени в местностите Ломница⁵⁷, Бабино⁵⁸, Круша⁵⁹, Добра постница⁶⁰, Орлица и др. Прави впечатление, че в този опис е отбелязан и добитъкът, който притежава манастирът. Имотите не се различават значително от тези, посочени в описите от времето на султан Сюлейман, на които се спряхме по-горе, обаче тук липсват водениците и валявиците. Имотите, които плащат десятък са следните: 2 ливади, 3 ниви, 1 зеленчукова градина, 9 лози, 1 самоков, 7 воденици, 2 валявици, 2 църкви⁶¹ в селата Рила и Поромино, 1 чифлик в с. Баланово, 1 лозе в с. Бобошево, 1 нива в с. Слатина, 4 воденици и две зеленчукови градини край с. Джерман⁶². Прави впечатление, че към имотите на манастира са добавени и нови - един самоков в Рила и воденици и градини край Джерман. Вероятно тези земи са придобити чрез дарение на местните жители или манастирското братство ги е откупило. В края на дефтера османският чиновник отново дава подробно обяснение, позовавайки се на старите описи и актове, кои земи са освободени от данък и кои плащат десятък. И тук се отбелязва, че монасите са освободени от всякакви данъци, с изключение на данък върху кошерите и овците, а за земите, които са в тимар, плащат десятък на съответния спахия.

В библиотеката на Рилския манастир се пази едно евангелие, дарено от Крупнишкия митрополит Йоасаф. В него е запазена приписка, която осветлява нашите знания за още един рилски игумен - йеромонах Евтимий, който е начело на братството през 1577 г.⁶³.

В края на века рилските монаси предприемат нова мисия до Москва начело с игумена Калист. През 1584 г. те се явяват пред цар Фьодор Иванович (1584-1598), който ги приема благосклонно и им дава пътна грамота, с която те свободно могат да пътуват в Русия⁶⁴. Вероятно същият игумен Калист е начело на Рилския манастир, когато йеромонах Никифор преписва един миней за месец септември, предназначен за Елешнишкия манастир „Успение Богородично“, близо до София⁶⁵.

Сведенията за Рилския манастир от XVII в. са по-малобройни и откъслечни, но въпреки това успяват да дадат сравнително ясна представа за неговото положение. От тях научаваме не само имената на някои игумени, но и какво е имотното състояние на манастира, както и контактите му с Русия.

В приписка от 1620 г., оставена от някой си Сисой от Загоре, разбираме, че в този период начело на рилското монашеско братство е о. Висарион⁶⁶.

Рилските монаси предприемат отново мисия до Русия през 1627 г. начело с игумена на манастира архимандрит Стефан. Те пристигат в Москва на следващата година и показват на руския цар Михаил Фьодорович (1613-1645) грамотите, издадени им от предишните владетели. Запазено е писмото на монасите, в което описват лошото положение на манастира. То е подпечатено с печат с изображението на св. Йоан Рилски. Липсват сведения за отговора на руския цар, но имайки предвид, че няколко години по-късно рилски монаси отново отиват в Русия, може да се допусне, че са богато дарени⁶⁷. За следващата мисия от 1632 г. начело с игумена архимандрит Арсений се знае, че завършва без успех, тъй като в този период руското правителство налага ограничения, свързани с дарителството. Манастирските братства могат да идват в Москва през 6 години. През XVII в. нямаме сведения за други мисии до Русия⁶⁸.

От две бележки от 1653 г. научаваме за връзките на Рилския манастир със светогорския манастир „Зограф“. В тях се отбелязва и името на рилския игумен йеромонах хаджи Атанасий⁶⁹. Те са свидетелство, че връзките на обителта със Света гора не са прекъснати и през XVII в.

В друга приписка от 1656 г., оставена от ръката на неизвестен книжовник, се разбира името и на друг рилски игумен - йеромонах Арсений⁷⁰.

Запазените османски документи от XVII в. са свързани преди всичко с оплаквания на рилските монаси от безчинства на спахиите или худжети от съда, в които се отправят искове срещу манастирското братство, които се оказват впоследствие неоснователни⁷¹. Между тях за нас от особен интерес са няколко документа, издадени от управителите на вакъфа на Гази Мустафа паша.

Един от актовете от 5 юни 1635 г. дава сведения за обновяването на Рилския манастир. Според него сградите и стаите на обителта са разрушени и се налага да се възстановят. В документа се посочва, че за това право монасите трябва да заплатят 3000 акчета⁷².

Друг документ от 1685 г. е издаден по повод закупуването на земя от рилските монаси. Там се посочват границите на имота и името на игумена - йеромонах Йоаникий. Монасите купуват земята за 40 гроша, задължават се да платят на вакъфа за нейното отчуждаване и след това трябва да плащат данъци за нея⁷³.

Двата документа дават ценни сведения за манастира, на първо място за финансовото му състояние. Вижда се, че по това време рилското братство е платежоспособно и успява да откупи правото за обновяване на манастирските сгради и след това да извърши ремонта. От друга страна в края на века, братството отделя пари за закупуване на нов имот. Това отново показва, че мисиите до Русия не са предизвикани толкова от финансова нужда, а по-скоро основната им цел е да установят контакт с руската църква и не на последно място да получат оттам църковни книги и други необходими църковни предмети.

В дефтер от 1685 г. намираме подробно сведение за имотното състояние на Рилския манастир в този период. Имотите са следните: 8 ливади, 8 ниви, 3 лозя, 152 пчелни кошера, 1 воденица, 500 овци, 15 крави и волове, 10 коня. Те са разположени в местностите Кръстът⁷⁴, Баня⁷⁵, Крушата, Орлица и др. Интересно е, че отделно са посочени имотите в с. Рила и с. Поромониво, които са освободени от данъци: 1 самоков за желязна руда, 7 воденици, 2 валявици, 2 ливади, 1 бостан, 4 ниви, 4 лози. Освен това в дефтера от 1685 г. са посочени и имотите, за които манастирът плаща данъци: 1 чифлик в с. Баланово, 1 лозе в с. Бобошево, 1 нива в с. Слатина, 4 воденици и 2 бостана, които не са уточнени къде се намират, но най-вероятно са тези край с. Джерман⁷⁶. Отново може да се заключи, че манастирските имоти остават приблизително едни и същи през XVI и през XVII в. Липсват сведения за точните им граници, което би помогнало по прецизно да се уточни техния размер. Няма информация какво точно произвеждат монасите, но може да се предположи, че това са обичайните култури за епохата: пшеница, ръж, леща, нахут, грах. В документа от 1685 г. са отбелязани 30 монаси, но и тук не е посочено кой точно е игумен. От друго сведение от същата година, за което говорихме по-горе, става ясно, че игуменът на манастира се казва йеромонах Йоаникий, а монах с такова име е посочен и сред имената на братството в разгледания документ.

От края на XVII в. са запазени приписки, в които се посочват имената на игумените на Рилския манастир по това време - йеромонах Йосиф от 1690 г.⁷⁷ и хаджи Висарион от 1693 г.⁷⁸

От всичко казано дотук може да се заключи, че историята на Рилския манастир в периода XV-XVII в. е сравнително добре документирана. Различните по тип, характер и произход документи дават ценни сведения за финансовото и имотното състояние на обителта, за връзките ѝ със Света гора, Русия и други манастири, имената на голяма част от игумените. Ясно се вижда, че Рилският манастир се развива като добра организация, която търси правата си пред новата османска власт и почти веднага след завладяването на българските земи се сдобива с фермани, гарантиращи му редица права и привилегии. Добрата материална база, която успява да си осигури, различните имоти, освободени от данъци, даренията на многобройните поклонници и помощите от Русия, помагат на Рилската обител да се развие като духовен и книжовен център и да запази тази си позиция в следващите вековете на османското владичество.⁷⁹

III. Архитектура. Най-старата запазена сграда в манастирския комплекс е Xрельовата кула. Както отбелязахме по-горе, тя е построена през 1335 г. с дарителството на протосеваст Xрельо⁸⁰. Освен кулата Xрельо построява и църквата „Рождество Богородично“, която не е запазена. Косвени сведения за нея се откриват в гравюри и стенописи, от които научаваме, че тя е била еднокорабна с два купола. Според проучванията на Ив. Гошев храмът първоначално е с един купол и при някое от по-късните обновявания е добавен допълнителен притвор с втори купол. Може да се предположи, че това става през 1635 г, когато на манастира е разрешено да възстанови сградите си. В периода на Възраждането тази църква не е могла да задоволи нуждите на манастирското братство и поклонниците. След пожара от 1834 г., когато изгарят манастирските сгради, църквата е разрушена и на нейно място е построен нов, по-голям храм⁸¹.

От манастирските сгради от разглеждания период е запазена единствено църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в метоха Орлица. Тя е малка, еднокорабна с полуцилиндричен свод и отворен нартекс. Няма сигурни данни кога точно е построена. За метоха Орлица се споменава в Хрисовула на цар Иван Шишман, но не е посочено дали там е съществувала църква. Има запазени два надписа над входната врата на църквата, но и двата не са оригинални, а са възстановени и преписани в по-късен период. Според последните проучвания надписът от 1478 г. е възстановен през първата половина на XX в., като копистът му не се съобразява с остатъците от гръцки текст, които са публикувани от Неофит Рилски. Вторият надпис, от 1491 г., най-вероятно е възстановен от Никола Образописов при обновяването на храма и неговото повторно изписване през втората половина на XIX в. Сведение за съществуването на църква в метоха „Орлица“ намираме в „Рилска повест“ на Владислав Граматик, който изрично посочва, че мощите на св. Йоан Рилски пренощуват в този храм, т.е. през 1469 г. тя вече е била построена⁸².

Днешната манастирска църква и манастирски сгради са построени в периода 1834-1847 г.⁸³ Към Рилския манастир днес са запазени още няколко метоха и църкви. Това са църквата „Успение на св. Йоан Рилски“ при Гроба на светеца, гробищната църква „Въведение на Св. Богородица“, църквата „Покров на Св. Богородица“, постницата „Св. Лука“, метоха Пчелино с църквата „Успение на Св. Богородица“ и др., но всички са строени или напълно обновени в по-късен период⁸⁴.

IV. Изкуство. В църквите и параклисите на Рилския манастир са запазени стенописи от различни периоди. Най-ранните се намират в параклиса „Преображение Господне“ на Хрельовата кула и са от XIV в. Те са запазени фрагментарно, но сред тях се намират най-ранните изображения на сцени от житието на св. Йоан Рилски⁸⁵.

От ранния период на османското владичество са запазени част от стенописите на църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в метоха „Орлица“. Според запазените ктиторски надписи над входната врата на храма, той е изписан през 1491 г. Според последните проучвания надписът от 1478 г. се отнася до изписването на свода на църквата, т.е. тя е изографисвана през XV в. на два пъти⁸⁶. Някои изследователи смятат, че зографите, работили в храма, са от кръга на кратовските художници и че живописта е аналогична с тази в църквата на Пшинския манастир от 1488/89 г. и манастира „Горняк“ в Браничево от 1490 г.⁸⁷

Стенописите са фрагментарно запазени. Църквата е обновена и изписана наново през 1863 г. от Никола Образописов. Той обаче не рисува върху добре съхранените стари изображения и по този начин те са достигнали до нас. Запазени са фреските в олтарното пространство и празничните сцени на западната стена - „Възнесение Христово“, „Успение Богородично“ и „Преображение Христово“. Тези сцени следват традициите в изкуството на XIV в. В стенописите от олтара приемствеността се губи⁸⁸.

Стенописите в останалите църкви и параклиси на Рилския манастир са от периода XVIII-XIX в. В тях рисуват едни от най-добрите български зографи - Тома Вишанов, Димитър Зограф, Захарий Зограф, Димитър Молеров, Никола Образописов и др.⁸⁹

В Рилския манастир се съхранява голяма колекция икони от периода XIV-XIX в. Част от тях се намират на своите оригинални места в църквите - иконостаси, проскинитарии, а други са включени в музейната сбирка на обителта. Най-старата икона е на „Св. Йоан Рилски“ от XIV в. и най-вероятно се е намирала в старата църква „Рождество на Св. Богородица“. От XIV-XV в. е запазена и една икона на „Св. Арсений“.

От XV-XVII в. в Рилския манастир са запазени иконите: „Успение Богородично“, „Сретение Господне“, чудотворната „Св. Богородица Осеновица“, „Св. Георги на трон“, „Разпятие“, „Св. Йоан Предтеча“, „Св. Архангел Михаил“, „Св. Богородица Одигитрия“ и др.

Интерес представлява чудотворната икона с мощи на 32 светци. Тя е копие на известната „Владимировска Богородица“ от Русия. Най-вероятно е дарена на Рилския манастир при някоя от мисиите на рилските монаси в Русия или от руския светогорски манастир „Св. Пантелеймон“. Изказано е и предположение, че тя е дар на манастира от Мара Бранкович, която след пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски дарява златовезан покров⁹⁰.

Най-много икони са запазени от XVIII-XIX в. Част от тях са дело на българските зографи, рисували и стенописите в манастирските храмове⁹¹.

В Рилския манастир са запазени и много произведения на приложното изкуство: църковните тъкани и везби, дърворезбовани предмети, метална пластика. Те са изработени и посветени на манастира и на св. Йоан Рилски, което разбираме, както от многобройните посветителни надписи, така и от декорацията, включваща сцени, свързани с рилския светец.

Запазените произведенията на църковните тъкани и везби са главно покрови за ковчега на св. Йоан Рилски и църковни одежди. Двата покрова, свързани с мощите на св. Йоан Рилски и описани в „Рилска повест“ като дарение на ктитора Георги и Мара Бранкович, не са съхранени до наши дни. Най-ранните тъкани произведения в Рилския манастир са: дяконски орар от XV в., два покрова от 1511 г., дарени от молдовския воевода Йоан Богдан (1504-1517) и епитрахилът на Рашкия митрополит Симеон от 1550 г.⁹²

По-голяма част от дърворезбованите предмети са от по-късен период - XVIII-XIX в. Предполага се, че ковчегът с мощите на св. Йоан Рилски е от XV в. Според „Рилска повест“ ктиторка от гр. Средец поръчва нов ковчег, а мъжът ѝ Георги подарява покров. Няма данни в по-късен период мощите да са местени в друг ковчег⁹³.

Многобройна е и сбирката от напрестолни, хоругвени и водосветни кръстове, миниатюрни икони, реликварии и енколиони. Такива са например два дърворезбовани кръста от 1692 и 1697 г., филигранно-емайлов кръст от 1697 г. (дарен от хаджи Радослав от Кюстендил) и др.⁹⁴

Голям интерес сред произведенията на металната пластика представляват обковите на Крупнишкото евангелие от 1577 г. и на Сучавското евангелие от 1656 г.

Обковът на Крупнишкото евангелие е изработен от златаря майстор Матей от Средец, по поръчка на Крупнишкия митрополит Йоасаф за Рилския манастир, което е отбелязано в дарителски надпис. Обковът е от две плочи позлатено сребро, свързани откъм гърба със сребърна мрежа. Ръкописът е снабден с четири метални закопчалки. Отпред е изобразено „Разпятие Христово“ и изображенията на четиримата евангелисти, някои от апостолите, св. Йоаким Осоговски, св. Йоан Рилски, св. Прохор Пшински, св. Георги, св. Никола и св. Димитър. На задната страна са изобразени „Възкресение Христово“, символите на евангелистите, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Антоний Велики, св. Сава Сръбски, св. Симеон Сръбски, св. Пантелеймон и др. Към всички изображения има надписи на църковнославянски език⁹⁵.

Обковът на Сучевското евангелие е изработен от врачанския златар Иван Янов. Той също е от позлатено сребро. На лицевата страна са изобразени „Разпятие Христово“ и четиримата евангелисти, а задната почти не е обкована. В ъглите има четири полусферични пластини със синьо-зелен емайл и арабескова орнаментика, а в средата се намира кръгла пластина, украсена с разноцветни стъкла. На лицевата и задната страна има надписи на църковнославянски⁹⁶.

V. Книжнина и книжовна дейност. Рилският манастир е един от големите книжовни центрове на Балканите. В него има богата библиотека, в която се съхраняват голям брой ръкописи и старопечатни книги от периода на Средновековието и османското владичество. Най-ранните запазени ръкописи са няколко глаголически листове (фрагмент от „Паренесиса“ на Ефрем Сирин) от втората половина на XI в. Предполага се, че те произхождат от Рилския манастир, но според други изследователи това е малко вероятно, защото те са открити в подвързията на сборника „Андриянти“ на Владислав Граматик, писан в Жеглиговския манастир⁹⁷.

В манастирската библиотека се съхраняват две пергаментни Изборни евангелия от XIII в., за които също се предполага, че произхождат от Рилския книжовен център. Най-ранния датиран ръкопис, за който със сигурност се знае, че е дело на рилски книжовник, е Рилско евангелие на монах Симеон от 1361 г., което се съхранява в НБКМ⁹⁸.

През първите векове на османското владичество в обителта се спазват литературните традиции на Търновската книжовна школа. В нея се съхраняват търновски ръкописи. Например в библиотеката са запазени някои много ценни търновски ръкописи от XIV в.: „Теодосиева лествица“⁹⁹, „Пандектите на Никон Черногорец“¹⁰⁰ и др. Рилските книжовници преписват произведенията на патриарх Евтимий и неговите ученици. Няма съмнение, че за основа на някои от рилските ръкописи са използвани именно търновските сборници от XIV в.¹⁰¹

С Рилския манастир се свързва работата на едни от най-известните книжовници от епохата на османското владичество - Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, о. Мардарий Рилски, монахът Спиридон.

Сведения за Владислав Граматик намираме в приписките, оставени от него върху сборниците му. От тях научаваме, че той е роден в Ново Бърдо и първоначално работи в с. Младо Нагоричине, а след това в Жеглиговския манастир „Св. Богородица“ в Скопска Черна гора¹⁰². Няма сведения, че Владислав Граматик работи в Рилския манастир. Някои учени предполагат, че тук той изкарва последните години на живота си¹⁰³. В манастирската библиотека се съхраняват няколко негови сборника: сб. „Предели“ от 1455-1456 г.¹⁰⁴, сб. „Андрианти“ от 1473 г.¹⁰⁵, „Рилският панегерик“ от 1479 г.¹⁰⁶, миней за месец октомври от 70-те години на XV в.107, Требник от 80-те години на XV в.¹⁰⁸, „Рилският панегерик“ от 1483 г.¹⁰⁹ и др.¹¹⁰

Освен като преписвач Владислав Граматик е известен и като автор на едно оригинално произведение: „За обновлението на Светата негова [на св. Йоан Рилски] обител, която се намира в Рила и [затова] как отново бе пренесен от Търново в същия славен Рилски манастир“, познато в науката като „Рилска повест“¹¹¹. Днес тя е известна в 4 редакции и множество преписи. Около две от редакциите - рилската (кратката) и белградската (обширната) възникват множество дискусии. Според някои учени само кратката редакция е дело на книжовника. В „Рилска повест“ са включени ценни сведения за възобновяването на Рилския манастир от тримата братя - Йоасаф, Давид и Теофан, подробен разказ за подготовката около пътуването на монасите, за да вземат мощите на светеца от Търново и накрая е описано самото пренасяне. Сведения за пътя на мощите намираме в обширната редакция на съчинението. Някои учени смятат, че тя е дело на пряк участник в литийното шествие¹¹².

Друг известен писател от този период, който се свързва с Рилския манастир, е Димитър Кантакузин. Преобладаващото мнение в науката е, че е потомък на известния византийски род Кантакузин. Той живее в Ново Бърдо. Добре е известно, че Димитър Кантакузин поръчва на Владислав Граматик да състави сборника от 1469 г. От Д. Кантакузин са запазени няколко произведения: „Житие с малка похвала на св. Йоан Рилски“, „Служба на Св. Йоан Рилски“, „Молитва към Богородица“, „Похвално слово за св. Димитър Солунски“. За нас от особен интерес е житието, посветено на св. Йоан Рилски. Не се знае кога точно е написано, но то е включено в сборника от 1479 г. и е запазено само в един-единствен препис. Смята се, че то е поръчано от рилските монаси, писано е в Рилския манастир и най-вероятно е произнесено по време на честването на празника лично от Димитър Кантакузин¹¹³.

Друг известен книжовник от разглеждания период е монахът Мардарий Рилски. Той е последовател на Владислав Граматик и негов ученик. Дори, както вече споменахме, двамата заедно съставят Рилския панегирик от 1483 г. Той работи главно в Рилския манастир в периода от 70-те години на XV в. до 1509 г. В библиотеката на Рилския манастир се съхраняват два негови ръкописа - „Шестоднев“ от 1480 г.¹¹⁴ и споменатия сборник от 1483 г.¹¹⁵

Днес на науката са известни имената на още няколко книжовници, които работят в Рилския манастир - монах Давид, монах Спиридон, монах Пахомий, монах Никифор. За съжаление имената на мнозина други остават неизвестни¹¹⁶.

Освен ръкописи, дело на рилски книжовници, в Рилския манастир се пазят и такива, които са подарени на рилското братство. Например това са споменатите по-горе Крупнишко и Сучавско евангелие¹¹⁷.

В библиотеката на Рилския манастир се съхраняват и голям брой старопечатни книги. Най-ранната книга е едно Четириевангелие от 1512 г., издадено в Търговище. Тук се пазят и книги от печатницата на черногорските братя Божидар и Винченцо Вукович във Венеция. Например екземпляр на тяхното първо издание - „Служебник“ от 1519 г. (напечатан от монаха Пахомий), „Молитвеник“ от 1538-1540, „Псалтир с последования“ от 1546 г.

Интересно издание е една книга, отпечатана в сръбския манастир „Грачаница“ – „Октоих“ от 1539 г., който е придружен от гравюра на сръбския манастир.

Най-голяма е сбирката от руски старопечатни книги. Най-ранните издания са от XVI в. Те най-вероятно проникват в Рилския манастир чрез няколкото монашески мисии до Русия за помощи. В следващите векове започва регулярно закупуване на книги от руски печатници. Днес в манастира се пазят около 50 издания от руските книги. Например уникалната „Острожка Библия“ от 1581 г. (отпечатана от московския първопечатник Иван Феодоров), „Книга о постничестве“ от 1594 г. и др.

В Рилския манастир има издания от Вилно и Киевско-Печорската лавра. Ценно е изданието на „Житие и служба на преподобния наш отец Йоан Рилски“, отпечатано през 1671 г. от архимандрит Антоний Радзивиловски. В него са включени служба за 19 октомври и житието на патриарх Евтимий с добавката на Владислав Граматик.

Голяма е сбирката и от гръцки печатни издания, около 300, но те са главно от по-ново време. Сред тях намираме например Дамаскин от 1612 г., издаден в Солун, Евангелие с гравюри от 1656 г., изданията на Агапий Критски и др.

По полетата на старопечатните книги има многобройни приписки, които дават различни сведения за тяхната съдбата. Така например от приписка в полето на Четириевангелие от 1512 г. разбираме, че за известен период то се намира в Куриловския манастир „Св. Йоан Рилски“ край София¹¹⁸.

VI. Списък на игумените. До момента са публикувани няколко списъка на игумени на Рилския манастир¹¹⁹. Тук ще се опитаме да ги актуализираме с имена, които не са включени в предходните публикации. Ще се съсредоточим основно върху рилските игумени от XV-XVII в.

Йеромонах Йоасаф - игумен до 1463 г. Той е син на Крупнишкия епископ Яков и е роден в с. Граница, Кюстендилско. Заедно с братята си Давид и Теофан обновява Рилския манастир. Йеромонах Йоасаф става пръв игумен на обителта и умира на 20 май 1463 г. Неговото име се споменава в „Рилска повест“ на Владислав Граматик, договорът от 1466 г. и една приписка¹²⁰.

Йеромонах Давид - игумен най-късно до 1479 г.¹²¹ Той е вторият син на Крупнишкия епископ Яков и е роден в с. Граница, Кюстендилско. Заедно с братята си Йоасаф и Теофан обновява Рилския манастир. Йеромонах Давид сключва договор със светогорския манастир „Св. Пантелеймон“ за сътрудничество през 1466 г. По негово време е построена църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в метоха Орлица. Едно от най-важните събития, които се свързват с името на игумена Давид е пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир¹²².

Йеромонах Теофан - игумен най-късно до 1491 г.¹²³ Йеромонах Теофан е третият син на Крупнишкия епископ Яков и е роден в с. Граница, Кюстендилско. Заедно с братята си Йоасаф и Давид обновява Рилския манастир. Йеромонах Теофан се споменава при подписването на договора от 1466 г. и по-късно участва в пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир. За първи път като игумен е отбелязан в приписка от 1479 г. към сборник от XIV в., дарен от поп Гавриил. Неговото име е споменато в два от ръкописите на монаха Мардарий - от 1480 г. и 1483 г. В тези бележки книжовникът го възхвалява за грижите, които полага за попълване на манастирската библиотека с ценни книги¹²⁴.

Йеромонах Теоктист - игумен през 1491 г. и най-късно до 1503 г. Името на йеромонах Теоктист е отбелязано в надпис над входната врата на църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“ в метоха Орлица и в приписка на монах Спиридон от 1503 г., от която научаваме за неговата смърт¹²⁵.

Йеромонах Калиник - игумен през 1503 г., когато е отбелязан в приписка на монах Спиридон¹²⁶.

Игумен Софроний - игумен през 1514 г. и 1519 г. Името му е споменато в два османски документа, с които се потвърждават правата на Рилския манастир¹²⁷.

Игумен Рамул или Ромил - игумен през 1519 г. Този игумен е споменат във ферман от 1519 г., който се съхранява в библиотеката на Рилския манастир, и в „Опис на данъчните облекчения“ (Дефтер-и муафат) от същата година, който се намира в Истанбул¹²⁸. Може да се предположи, че името Рамул е сгрешено при превода, тъй като то не се среща сред монашеските имена. По-вероятно името на игумена да е Ромил.

Игумен Софроний - игумен през 1521 г. Той е отбелязан в османски документ от 1521 г.¹²⁹ Възможно е това да е същият игумен Софроний, споменат в документите през 1514 и 1519 г., който за кратко време е заместен от Ромил. Не трябва да се изключва и вероятността в началото на XVI в. начело на Рилския манастир да е имало двама игумени с името Софроний.

Йеромонах Иларион - игумен през 1536 г. Той е споменат в приписка на книжовника Сисой. Според нея, игуменът Иларион поръчва книга с жития на св. Йоан Рилски, която по-късно е подарена на светогорския манастир „Ксенофонт“¹³⁰.

Йеромонах Калиник - игумен през 1542 г. Името му е отбелязано в един Апостол¹³¹.

Йеромонах Григорий - игумен през 1558-1559 г. Той оглавява първата мисия на монашеското братство до Москва¹³².

Йеромонах Евтимий - игумен през 1577 г. Името му е отбелязано в приписка към Крупнишкото евангелие¹³³.

Йеромонах Калист - игумен през 1584 г. и 1604 г. Името на този игумен се свързва с нова мисия на рилските монаси до Москва¹³⁴. През 1604 г. в приписка на йеромонах Никифор се споменава, че игумен на Рилския манастир е йеромонах Калист¹³⁵. Вероятно става въпрос за един и същи игумен, но не трябва да се изключва и вероятността да са две различни лица.

Игумен Висарион - игумен през 1620 г. Той е отбелязан в приписка на някой си Симеон от Загоре¹³⁶.

Архимандрит Стефан - игумен през 1627-1628 г. Неговото име е посочено в поредната мисия на монашеското братство в Москва¹³⁷.

Архимандрит Арсений - игумен през 1632 г. Той също отива в Москва за помощи. Обаче, в това време руското правителство взима решение помощи да се отпускат през определено време (между 6 и 8 години) и мисията на новия игумен завършва без успех¹³⁸.

Йеромонах хаджи Атанасий - игумен през 1653 г. Този игумен преписва два ръкописа за Зографския манастир¹³⁹.

Йеромонах Арсений - игумен през 1656 г. Името му е известно от една приписка, оставена от ръката на неизвестен книжовник¹⁴⁰.

Йеромонах Йоаникий - игумен през 1685 г. Той е споменат в османски акт, с който рилските монаси купуват нов имот за 40 гроша¹⁴¹.

Йеромонах Йосиф - игумен през 1690 г. Той е споменат в приписка в ръкопис от XVII в.¹⁴²

Игумен Висарион - игумен през 1693 г. Той е споменат в приписка¹⁴³.

 

1.2. Манастир „Свети Йоаким Осоговски (Сарандопорски)“, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Йоаким Осоговски (Сарандопорски)“ се намира в планината Осогово, на около 10 km североизточно от гр. Крива паланка, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Осоговският манастир е основан най-вероятно през XII в. Сведения за неговия ранен период, се откриват единствено в житието, посветено на св. Йоаким Осоговски. То е запазено само в късни преписи, като най-ранният е от XV в.¹⁴⁴ Според него светецът се подвизава в планината Осогово и там умира. По времето на византийския император Мануил Комнин (1143-1180) тук идва свещеникът Теодор от Овче поле, който основава Сарандопорската обител и става пръв неин игумен с името о. Теофан¹⁴⁵. Според някои преписи на житието на св. Йоаким на манастирския празник (16 август) присъства и българският цар Калоян (1197-1207)¹⁴⁶. Това сведение най-вероятно е вмъкнато от някои от преписвачите, за да засили култа към светеца и неговата обител сред българското население. Идването на царя на манастирския празник, описан в някои от преписите на житието на сарандопорския светец, е аналогично с добре известната среща на св. Йоан Рилски с цар Петър. Вероятно целта на неизвестния книжовник е да укрепи култа към св. Йоаким Осоговски, вплитайки в неговото житие добре известен епизод от живота на друг популярен светец в региона.

Първото сигурно сведение за Осоговския манастир се съдържа в Карловачката летопис от 1503 г. Там е отбелязано, че крал Стефан Милутин (1282-1321), наред с другите манастири, основава и Сарандопорския манастир¹⁴⁷. Ако сведенията в житието са верни, то по-скоро сръбският крал възстановява или обновява обителта. Според легендата манастирът е доста популярен и дори сръбският крал Стефан Дечански (1321-1331) идва на гроба на св. Йоаким преди битката при Велбъжд през 1330 г.¹⁴⁸

През средата на XIV в. Осоговският манастир се оформя и като книжовен център. В него работи книжовникът Исай Серски, който по-късно се премества да живее в светогорския манастир „Хилендар“¹⁴⁹. Предполага се, че в този период и Константин Деянович също обновява манастира. Самите монаси говорят за неговото ктиторство при посещението си в Москва през 1586 г.¹⁵⁰

Най-ранното сведение, свързано с Осоговския манастир от времето на османското владичество, се намира в Сарандопорската летопис. Там се отбелязва, че през 1463 г. на път за Босна в манастира се отбива султан Мехмед II (1451-1481)¹⁵¹. Интересно е, че мотивът на посещение на османски владетел в християнска обител е често срещан в района на Кюстендилския санджак. Например в легенди на местното население се споменава, че султан Мурад на път за Косово поле бил нагостен с манастирски хляб от лесновски монах и гостувал в манастира „Матейче“¹⁵². Добре е известно, че в житията на местните светци анахорети, присъства мотивът на срещата на светеца с царя, за която говорихме и по-горе. Възможно е тази случка да се използва от монасите, а чрез тях и от околните жители, за да покажат значимостта на обителта, свързвайки я с новия владетел. От друга страна не е изключено този мотив да е отражение на действително случило се посещение на султана или по-скоро на друг знатен османски военачалник в една от трите обители.

Важно сведение от този период се съдържа в една приписка от 1474 г. В нея е отбелязано, че съветът на Дубровнишката република решава да отпусне 20 перпери помощ на манастира¹⁵³. Вероятно връзките на манастира и Дубровник, датират отпреди този период. Не е изключено обителта да е използвана от дубровнишките търговци за място за пренощуване по време на техните търговски пътувания в Османската империя.

В Сарандопорската летопис се съдържа още едно сведение свързано с Осоговската обител - за смъртта на игумена на манастира о. Арсений през 1488 г. В същата бележка се посочва, че в тази година умира и царица Мара, дъщеря на деспот Георги Бранкович¹⁵⁴. Това сведение показва добрата осведоменост на монашеското братство за събитията, които се случват в пределите на Османската империя.

През XVI в. също има данни за книжовен живот в манастира „Св. Йоаким Осоговски“. В един ръкопис, преписан от йеромонах Онуфрий в 30-те години на века, е запазена приписка с името на осоговския игумен Гавриил¹⁵⁵.

Осоговският манастир е включен и в няколко османски регистри от XVI в. за Кюстендилския санджак. В Дефтер-и муафат от 1519 г. османският чиновник подробно описва неговия статут. Според този документ игумен на обителта е о. Варлам и в нея живеят 41 монаси. Те притежават фермани от султаните Мехмед и Баязид, които днес не са запазени. Монасите са освободени от извънредни данъци, да копаят ровове, да помагат при строеж на крепости, от пощенски и други служби, от авариз и текялиф-и дивание, обаче се задължават да плащат десятък за земята, която обработват. Според бележката на чиновника ферманите, които притежават не ги освобождават от десятъка и монасите нямат право да протестират срещу този данък¹⁵⁶.

Данни за Осоговския манастир се съдържат и в двете части на регистъра от 1570/73 г. Там той е наречен „Свети Отец“. В „тимарската част“ обителта е отбелязана на няколко пъти. Тя е посочена като самостоятелна данъчна единица в тимара на Ризван Кетхуда, но османският чиновник уточнява, че приходът ѝ е включен към този на с. Черменик в нахия Дупница¹⁵⁷. В тази нахия няма село с такова име, съществува с. Черменик в нахия Пиянец, но там няма приход от обителта, което най-вероятно означава, че е разпределена сред данъците в селото, без изрично да се уточнява откъде идват те¹⁵⁸. На други места в описа са отбелязани различни приходи от манастира „Свети Отец“ на Егри дере (Крива река). Към данъците от с. Старче (Псарче)¹⁵⁹ в нахия Кюстендил са отбелязани 3 воденици на монасите от обителта и юшур за чифлик в размер на 810 акчета. Монасите дават десятък за пшеница, жито, лозя и орехи¹⁶⁰. В прихода на с. Габрово¹⁶¹, в нахия Славище, са включени 10 акчета, давани от Осоговския манастир, без да се посочва за какво точно са те¹⁶². И накрая към с. Черви дол¹⁶³, нахия Славище, е посочен приход от 60 акчета за 2 воденици, които се намират в ръцете на монасите. Чиновникът подробно отбелязва, че тези воденици са на някой си Мурат, след това на Ходжа и чак тогава на манастира¹⁶⁴. Вероятно монасите държат тези воденици под наем или наскоро са ги откупили от Ходжа. Според посочените данни общият приход от манастира, отбелязан в „тимарската част“ на описа, е 880 акчета.

В „манастирската част“ на описа е посочено, че манастирът „Свети Отец“ е придаден към с. Кременик¹⁶⁵, нахия Дупница. Преводачът отбелязва, че в „тимарския опис“ името на това село е разчетено като Крепикал¹⁶⁶, обаче и в него няма приход от Осоговската обител¹⁶⁷. В описа са изброени 15 имена на монаси, без изрично да е посочено името на игумена. Подробно е изредена манастирската собственост: 3 църкви, 12 параклиса, двуетажна гостоприемница, кухня, 1 фурна, 1 винарска изба, 1 изба, 1 хамбар, 5 големи бъчви, овощни дървета и орехи (не е посочен броят им), 900 овци, 500 кози, 130 биволи и крави, 30 коне и магарета, 1 лозе в манастира, и в близост на обителта: 3 ниви, 1 ливада, 1 зеленчукова градина, 15 кошера, 1 воденица в манастира, лятно и зимно пасище. Общият приход от манастира е 600 акчета, като е посочено, че този данък е от жито и друго, като не е включен данъкът от другия синор. Накрая подробно са дадени границите на този синор¹⁶⁸. От посоченото дотук се вижда, че Осоговският манастир е един от богатите манастири в Кюстендилския санджак. Предполагаме, че неговите данъци, отбелязани в двете части на описа, са различни и не се припокриват. Това означава, че обителта дава данъци на различните спахии в размер на 1480 акчета. Монасите на Осоговския манастир се занимават със земеделие, но се вижда, че те притежават и голям брой едър и дребен рогат добитък. Може да се допусне, че освен за собствени нужди и за нуждите на многобройните поклонници, част от продукцията е била продавана на преминаващите през манастира търговски кервани или самите монаси са я предлагали на някои от близките пазари.

От двата документа се вижда, че броят на монасите през XVI в. значително намалява. В първия опис липсват сведения за манастирските имоти и стопанство, но може да се предположи, че неговите граници не се променят.

През 1585 г. манастирските сгради са разрушени от земетресение¹⁶⁹. В резултат на това бедствие осоговските монаси предприемат своята първа мисия до Русия по времето на цар Фьодор Иванович (1584-1598). В мисията участват Коласийският митрополит Висарион, игуменът на Осоговския манастир о. Гервасий и свещеникът Стефан от Билинския манастир. Осоговският игумен дава подробни сведения за обителта, като изрично посочва, че тя е построена от Константин Деянович, но е разрушена от земетресение¹⁷⁰. Липсват данни дали руският цар е удовлетворил молбата на монасите, но като се имат предвид многобройните успешни мисии на духовници от целия православен свят, най-вероятно и Осоговският манастир е получил богата царска „милостиня“.

През 1616 г. манастирът „Св. Йоаким Осоговски“ се споменава в един кадийски акт, заедно с Лесновския манастир и манастира в с. Търново. Според този акт монасите от тези обители дават подслон и храна на хайдути и затова те трябва да бъдат осъдени. За съжаление не разполагаме с повече данни, които да осветлят тази част от историята на трите манастира. Вероятно разрастването на хайдутското движение по това време в този край е една от причините за основаването на градчето Крива паланка през 1643 г.¹⁷¹

Сведения за Осоговския манастир дават и двамата османски пътешественици от XVII в. - Хаджи Калфа и Евлия Челеби.

Хаджи Калфа описва европейската част на Османската империя в средата на века. По време на пътуването си от Кратово за Кюстендил минава през Осоговския манастир. Според него до обителта има каменно кубе, в което се намират ковчези на ктитор и ктиторка, покрити със златовезан плат. Пътешественикът отбелязва, че на вратата е поставен надпис, в който е отбелязана година, според него IV в.¹⁷² Вероятно Хаджи Калфа не успява да разчете точно християнското летоброене. Днес не се знае за кои ктитори точно говори османския автор. Възможно е това да са дарители още от времето преди османското завладяване, но не е изключена и вероятността те да са от по-късен период.

Евлия Челеби минава през Осоговския манастир през 1661 г. Той го описва като стар и богат манастир. Прави му впечатление, че има много монаси и послушници, но не дава техния брой. Той споменава, че в обителта могат да пренощуват двеста посетители и конници, като всеки получава храна. Отбелязва, че в манастирските сгради има стари копринени завивки и постели. На тръгване от манастира всеки гост според ранга си получава подарък от монасите. Накрая авторът посочва, че манастирът се намира в кадилък и трябва да плаща на кадията 500 гроша и 5 коли детелина, като преводачът не е сигурен в превода¹⁷³. Според Й. Иванов става въпрос за 5 кожи за подплата на дрехи¹⁷⁴.

Подробно описание на Осоговския манастир дава и Печкият патриарх Арсений III Църноевич в своя дневник. На път за Божи гроб през 1683 г. той отседнал в един от метосите на обителта в Крива паланка. Там патриархът получава църковния данък от осоговския игумен Герасим, който има желание да го придружи до Йерусалим, но не успява. Няколко години по-късно през 1686 г. сръбският архиерей специално идва в Осоговския манастир. За това свое посещение той оставя подробна бележка в едно евангелие, което се намира в Печката патриаршия. Тук той дава подробно описание на църковната утвар, като уточнява, че всичко е от сребро: 47 сребърни кандила, 20 позлатени кандила, 7 чаши, 1 дискос, 1 нафорник, 1 голяма чаша с капак, 1 чаша от Черноевич, 2 потира, 1 стар потир, 2 кивота, 7 медни котли и 1 голям, 2 дръжки, 2 кадилници, 4 евангелия, 47 кръста, 1 панагия, 109 лъжици, 2 звездици и 2 патерици. Накрая на приписката патриархът проклина тези, които биха се осмелили да откраднат изброените съдове¹⁷⁵. В края на евангелието от Лука патриарх Арсений оставя още една бележка, в която отбелязва името на осоговския игумен - о. Кирил, и налага епитимия на еклисиарх Стефан всяка вечер да чете Богородичния акатист и 300 пъти да се поклони¹⁷⁶.

Сведенията от двамата турски пътешественици и сръбския патриарх не са изчерпателни, но до известна степен се допълват. На тримата прави впечатление богатството на манастира и всеки от тях дава различни подробности за него. От сръбския архиерей получаваме още едно ценно сведение - за съществуването на манастирски метох в Крива паланка. Може да се допусне, че Осоговската обител дълго време изпълнява ролята на пътна станция, в която освен поклонници, намират подслон и търговски кервани, и различни пътешественици, независимо от своята религия и етнос. В един малко по-късен период, когато гр. Крива паланка става удобно място за пътниците, монасите изграждат в нея свой метох, в който да намират подслон различни хора, преминаващи през градчето.

Сведенията на патриарх Арсений от 1686 г. са последните, с които разполагаме за Осоговския манастир от първите три века на османското владичество. Най-вероятно обителта е пострадала по време на австро-турската война (1683-1689 г.) и Карпошовото въстание (1689 г.). Сред местното население битува легенда, че османците разрушават манастирските сгради през 1690 г.¹⁷⁷

Осоговската обител е възстановена отново през XIX в. Днес в манастира няма монаси. Той се поддържа от Църковно настоятелство от гр. Крива паланка и в него се провеждат различни научни и културни мероприятия¹⁷⁸.

III. Архитектура. Днес манастирският комплекс се състои от 2 църкви и различни постройки - сгради за гости, магерница, фурна, хамбар за пшеница, хамбар за ориз и др. Голямата манастирска църква „Св. Йоаким Осоговски“ е построена през XIX в. от известния майстор Андрей Дамянов. По-голямата част от сградите са изградени през XIX-XX в.¹⁷⁹ Днес обновяването на манастира продължава.

Непосредствено до голямата манастирска църква се намира по-малък храм, посветен на Рождество Богородично. Църквата е кръстокуполна и се състои от наос и нартекс, като в нартекса има аязмо. Според проучванията, направени през 1977 г., храмът е възобновяван на няколко пъти. От най-стария градеж от XI-XII в. и обновяването му през XIV в. днес са запазени само няколко дяла в долната част на църквата. Тя е пострадала от земетресението през 1585 г. и по-късно от пожар. Вероятно в края на XVI - началото на XVII в. е изцяло възстановена, за което говори и нейната архитектура. Нартексът е изграден през XIX в. През 1990 г. е разрушен купола на наоса и е построен нов по подобие на тези от XIV в., няколко години по-късно е покрита с меден покрив¹⁸⁰.

IV. Изкуство. В главната църква на Осоговския манастир стенописите са от XIX в. Според Ас. Василиев те са дело на известния самоковски зограф Станислав Доспевски¹⁸¹. Според други проучвания главният зограф е Димитър Папрадишки¹⁸².

Малката църква „Рождество на Света Богородица“ е изписана в края на XX в.183 Според сведения на по-стари изследователи в нея е имало фрагменти от живопис от различни периоди. Самият Й. Михайловски отбелязва, че там са намерени фрагменти от XI-XII, XIV и XIX в.¹⁸⁴

Липсват сведения за запазени по-ранни икони и произведения на приложните изкуства в манастира. Църковната утвар, която описва Печкият патриарх Арсений най-вероятно е разграбена след западането на Осоговския манастир през XVII в.

Днес в манастира се провеждат международни пленери на художници и е създадена художествена галерия¹⁸⁵.

V. Книжнина и книжовна дейност. Манастирът „Св. Йоаким Осоговски“ се развива и като книжовен център. Според описа на ценностите на Сръбския патриарх Арсений III Църноевич в него има 4 евангелия, които най-вероятно са имали богато украсен обков и затова той ги включва сред сребърните предмети от обителта¹⁸⁶. Д. Маринов при посещението си в Осоговския манастир около 1890 г. посочва, че в него няма ръкописи, обаче, когато започва строителството на новите сгради е открита пещ с останки от горени книги¹⁸⁷. Може да са предположи, че част от манастирската библиотека изгаря в пожара, засегнал и църквата „Рождество Богородично“, или е пренесена от различни изследователи през XIX в. в големите библиотеки по света.

Вероятно тук е написано житието и службата, посветени на св. Йоаким Осоговски, които днес са запазени само в късни преписи. Службата е достигнала до нас в най-ранен препис от XIII в., а житието от XV в.¹⁸⁸

Най-ранният ръкопис, който произхожда от Осоговския манастир, е един празничен миней от XIII в. (днес в НБКМ), именно в него е запазен и най-ранният препис на службата на св. Йоаким Осоговски¹⁸⁹.

В манастира „Св. Йоаким Сарандопорски“ се замонашва известният книжовник Исай Серски от XIV в. Смята се, че преди да замине за Света гора той преписва в Осоговската обител един Служебник от 1346-1347 г. Данни за него се намират в една бележка, но днес липсват сведения къде се намира самата книга¹⁹⁰.

От XVI в. е запазена т.нар. Сарандопорска летопис. Тя е написана в края на литургичен ръкопис, който се съхранява в музея на Сараево и е озаглавена „". Ръкописът е дарен от Скопския митрополит Теофан на Увачкия манастир през 1690 г.¹⁹¹ Хрониката е от типа световни хроники, започва със създаването на света и продължава с конкретни исторически сведения. В нея са споменати част от владетелите на Византийската империя, като се започне от Константин Велики¹⁹². В хрониката е отразено и създаването на славянската писменост, приемането на християнството от българите по време на княз Борис¹⁹³. Тя съдържа и подробни сведения за османското завладяване, като неизвестния хронист започва с превземането на Галиполи през 1359 г., после продължава със смъртта на Вълкашин и Углеша на р. Марица (26 септември 1361), битката при Плочник (1386), битката на Косово поле (1389), превземането на Търново (1393), войната с Влахия и смъртта на воеводата Мирчо (1395), битката при Никопол (1395), смъртта на Владислав III край Варна (1444), превземането на Цариград (29 май 1453)и др.¹⁹⁴ Прави впечатление добрата информираност на хрониста, особено що се отнася до османското завладяване на Балканите. Предполагаме, че той използва по-стари хроники. Последната бележка в нея е от 1510 г., след това воденето на хрониката по някаква причина прекъсва. Сред описаните различни събития са вмъкнати и данни за съдбата на Осоговския манастир, на които се спряхме по-горе.

Именно тези сведения дават основание на изследователите да предположат, че тя е съставена в Сарандопорската обител¹⁹⁵.

През XVI в. в манастирската библиотека работи книжовникът йеромонах Онуфрий. Около 30-те години на XVI в. той преписва Житие на Григирий Омиритски. В ръкописа има приписка, в която са посочени името на писача с тайнопис и на осоговския игумен Гавриил. Днес ръкописът се намира в сбирката на Сръбската православна църква¹⁹⁶.

Сред ръкописите от Осоговския манастир е и едно Четириевангелие от XVII-XVIII в., което днес се намира в Белградската Народна библиотека¹⁹⁷.

В манастирската библиотека са се пазили и ръкописи, които произхождат от други книжовни центрове. Печкият патриарх Паисий, по времето на игумена Дамян, дарява един ръкопис на Осоговския манастир, за което оставя подробна приписка. Не е отбелязана точна година, когато е дарена книгата, но това става преди 1643 г. когато патриархът посещава манастира повторно. Той намира същия ръкопис в лошо състояние, поправя го и го връща в обителта през 1644 г.¹⁹⁸

Има сведение и за книжовна дейност и през XIX в.¹⁹⁹

VI. Списък на игумените²⁰⁰

Игумен Арсений - игумен преди 1488 г. В Сарандопорската летопис е отбелязано, че той умира в тази година²⁰¹.

Игумен Гавриил - игумен около 30-те години на XVI в. По времето на този игумен в Осоговския манастир йеромонах Онуфрий преписва едно житие²⁰².

Игумен Варлам - игумен през 1519 г. Той е посочен в османски дефтер²⁰³.

Игумен Гервасий - игумен през 1586 г. Той участва в мисията до Русия след земетресението през 1585 г., което унищожава част от манастирските сгради²⁰⁴.

Йеромонах Дамян - игумен преди 1643 г. По негово време Печкият патриарх Паисий дарява един ръкопис на Осоговския манастир²⁰⁵.

Игумен Герасим - игумен през 1683 г. Той е посочен в дневника на Печкия патриарх Арсений III Църноевич. Осоговският игумен се среща с патриарха в един от метосите на обителта в Крива паланка и му дава църковния данък²⁰⁶.

Игумен Кирил - игумен през 1686 г. Той е отбелязан в приписка от Печкия патриарх Арсений III Църноевич. По негово време патриархът описва ценностите на Осоговския манастир²⁰⁷.

 

1.3. Лесновски манастир, нахия Щип

 

I. Географско местоположение. Лесновският манастир „Св. Архангел Михаил и св. Гавриил Лесновски“ се намира до с. Лесново, на около 30 km от гр. Кратово²⁰⁸, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Най-вероятно Лесновският манастир е основан през XI в. Сведения за това се откриват в двете жития, посветени на св. Гавриил Лесновски - Проложно и Народно²⁰⁹. Според Проложното житие²¹⁰ манастирът е създаден от самия светец, който построява църква „Св. Архангел Михаил“, назначава игумен, събира монаси и дарява целия си имот на обителта²¹¹. Според Народното житие²¹² св. Гавриил Лесновски приема монашество във вече съществуващия Лесновски манастир и основава църквата „Рождество на Св. Богородица“²¹³. До XIV в. не са запазени други писмени свидетелства за манастира. Той се споменава за първи път в приписка към Пролога от 1330 г, преписан от книжовника Станислав. В приписката е посочено името на игумена на манастира - о. Теодосий, и са изредени имената на монасите²¹⁴.

Сведения за ранната история на манастира се съдържат и в няколко ктиторски надписи на деспот Йоан Оливер в манастирската църква. В тях се дават подробни сведения за манастирските имоти и техните граници²¹⁵.

В различни документи е отразена и промяната на църковната юрисдикция на Лесновския манастир. Според една приписка от Оливеровия миней от 1342 г., преписан от книжовника Станислав, обителта е дарена от деспот Йоан Оливер на Хилендарския манастир в Света гора и става негов метох. Този акт е потвърден от цар Стефан Душан (1331-1355)²¹⁶. Няколко години по-късно, през 1347 г., на събор в Скопие, на който присъства и сръбският цар, Скопската епископия е издигната в ранг митрополия и в нея се оформят две епископии - Злетовска и Долнополошка²¹⁷. За седалище на Злетовската епископия е определен Лесновският манастир и по този начин той престава да бъде Хилендарски метох. Цар Стефан Душан потвърждава владенията на манастира и прибавя към тях имотите на някогашната Морозвидска епископия. Според грамотата съдбата на манастира е оставена в ръцете на Йоан Оливер, на когото е дадено правото да участва при избора на злетовски епископ, а за неговите наследници има предупреждение, че ако те извършат предателство към владетеля Лесновската обител отново ще премине към Хилендарския манастир²¹⁸. За следващите три десетилетия липсват сведения за историята на манастира.

През 1381 г. Константин Драгаш издава грамота, с която отново дарява Лесновската обител на манастира „Хилендар“, и включва към имотите ѝ четири нови селища. По този начин официално е закрита и Злетовската епископия²¹⁹.

Сведенията за Лесновския манастир от времето на османското владичество са фрагментарни, но позволяват да се проследи неговата история. През този период се редуват години на запустяване на манастира с години на обновяване на сградите, църквата, привличане на монаси и поклонници. С идването на османците манастирът не е разрушен. Стеван Симич разказва легенда, битуваща сред местното население, че султан Мурад го пощадява, защото по време на войната един монах-пастир го нагостил с манастирски хляб²²⁰. В действителност няма сведения за османски нападения и разорения на Лесновския манастир. Може да се допусне, че при преминаването на султан Мурад I (1362-1389) през Осогово в посока Косово, монашеското братство се сдобива с ферман, който в по-късен период от време е загубен. Косвено това се потвърждава от османски регистър от 1519 г., където Лесновският манастир е включен в „Описа на данъчните облекчения“²²¹.

От XV в. са запазени малко сведения за съществуването на Лесновския манастир. От тях се разбира, че манастирът продължава да бъде един от книжовните центрове в региона. През този период са преписани два ръкописа - т.нар. Драйков апостол от 1428 г. и Празничен миней от 1429 г.²²² Няколко години по-късно неизвестен писач оставя една приписка в един Октоих, с която съобщава за слънчево затъмнение на 17 юни 1434 г. и уточнява, че това се случва, когато са минали седем години от смъртта на „великия деспот“, т.е. сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389-1427), по времето на деспота, т.е. Георги Бранкович (1427-1456)²²³.

Последното сведение, свързано с Лесновския манастир от XV в., е изграждането на църква в една отшелническа пещера - „Св. Илия“, която се намира на Илиенски връх, разположен източно от манастира. В нея са запазени в лошо състояние стенописи на Св. Богородица с Христос и на архидякон Стефан. Според иконографски анализ, направен от С. Габелич, те са от втората половина на XV-XVI в.²²⁴ Може да се допусне, че някои от монасите на Лесновския манастир е предпочел уединението на пещерата, по примера на св. Гавриил Лесновски. Естествено това може и да е показател, че по някаква причина в този момент монашеското братство напуска манастира и се приютява в околните пещери. Например югозападно от манастира има няколко пещери, които са били населени с монаси, една от тях е „Св. Богородица“, в която е запазена живопис от XIV в. и ктиторски надпис на отшелника Серапион²²⁵.

За периода на XVI в. има повече сведения за Лесновския манастир. Освен запазените приписки и надписи от този период разполагаме и с няколко османски документа, които дават сведения за обителта. Тя е включена в регистър от 1519 г. и то в частта му с данъчни облекчения (Дефтер-и муафат). За съжаление други данни за него от този опис не са обнародвани, но може да се предположи, че и той подобно на Рилския и Осоговския манастир е освободен от данъци²²⁶. Обнародването на този документ ще осветли историята на манастира, особено като се има предвид, че в по-късните османски документи той не се ползва с никакви привилегии.

През XVI в. Лесновският манастир е обновяван на няколко пъти. Вероятно това се дължи на доброто материално състояние на населението в околностите на обителта. Например в Кратово в този период живеят заможни хора, които дори успяват да станат откупвачи на някои рудници²²⁷. От 1530 г. разполагаме с два надписа, които дават сведения за покриването на кубетата на манастира с оловни плочи. В единия е отбелязано името на майстора - Никола Радивоев²²⁸. От същата година има сведение, че войводата Стефан Балентич също става ктитор на манастира²²⁹. Неговото дарение е било записано в Лесновския поменик, който днес не съществува²³⁰. Може да се допусне обаче, че този неизвестен за нас войвода е дал средства именно за покриването на кубетата на манастирската църква.

Две години по-късно - в 1532 г., молдовският воевода Петру Рареш (1527-1538) и жена му Елена дават дарение на манастира, за което също липсват повече сведения²³¹. За съжаление за нас остава неизвестен начина, по който е получено дарението. Възможно е самите монаси да са посетили воеводата в Молдова. Не е изключено и молдовски поклонници да са посетили обителта.

Лесновският манастир се споменава и във връзка с бунта на митрополит Павел Смедеревски. Още през 1532 г. той възстановява епископиите в Зворник, Лесново и Кратово и ръкополага техните епископи. В документите от 1541 г., свързани с третия събор срещу о. Павел Смедеревски се отбелязва името на епископ Неофит Лесновски, който е отлъчен от църквата заедно с другите отцепници. Вероятно той е същият епископ, който о. Павел Смедеревски ръкополага през 1532 г.²³² Вижда се, че по това време Лесновската обител продължава да води активна църковна политика. Вероятно, подкрепяйки бунта, монасите се надяват да възвърнат своите позиции от времето на цар Стефан Душан.

В описа за Кюстендилския санджак от 1550 г. Лесновският манастир е посочен в Щипска нахия като отделна данъчна единица. Привилегиите, с които манастирът се е ползвал в началото на века, не са отбелязани в този регистър, най-вероятно обителта е изгубила по някаква причина облекчения си статут. В документа се посочва, че в манастира живее игуменът Никанор, 4 монаси и още три други лица, вероятно послушници или наемни работници²³³.

Вероятно в средата на XVI в. Лесновският манастир запустява. Според бележка от 1558 г. в Лесновския поменик в манастира идват Никола Пепик и брат му Георги от Кратово и го намират в лошо състояние. Те изграждат външната порта, монашески килии, помещения за гости, каменен притвор и мраморна кръстителница, в която докарват вода. Освен това братята даряват на обителта две лозя на р. Злетовщица, а в метоха Шибин изграждат църква, посветена на св. Георги. Никола Пепик купува мюсюлмански къщи в с. Лесово, заедно с ниви и ливади и също ги дарява на манастира. По това време игумен на Лесновския манастир е йеромонах Неофит²³⁴. Тези имоти са далеч по-малко от имотите, които притежава манастира през Средновековието, но благодарение на тях той се нарежда сред богатите обители в областта.

В обширния дефтер от 1570 г. е посочен и Лесновският манастир, под името „манастир Архангел“. Според дефтера монасите имат 5 воденици в с. Злетово, за които плащат данък от 75 акчета. Освен това манастирът е отбелязан за втори път, вече като самостоятелна данъчна единица в „тимара на Хасан“. Той плаща данъци за шира, сено, полярина и тапия за земя в размер на 50 акчета. Общо данъците са в размер 125 акчета²³⁵. Вижда се, че в този период обителта се нарежда сред нискодоходните манастири в санджака. В документа не се споменава нищо за даренията направени от рода Пепик. Не се знае и точния брой на монасите, в описа е отбелязано единствено, че те притежават воденици. Може да се допусне, че част от манастирското братство живее в околните отшелнически килии и скитове. От различните приписки по ръкописите се знае, че книжовната дейност на манастира в този период е пренесена в един скит „Успение Богородично – Пирг“, който е подчинен на манастира²³⁶. Вероятно за имотите на Лесновската обител се грижат монаси от близките скитове и османският чиновник ги е отбелязал към тях. Например посоченият скит „Пирг“ е включен в описа от 1570/73 г. като отделен манастир²³⁷.

Сведение за обновяването на манастира се открива и в надпис на оловна плоча на покрива на църквата от 1581 г. Там е записано, че кратовският княз Никола Бойчик, вероятно и той е откупчик на рудници в гр. Кратово, покрива манастира по времето на игумена Спиридон, а майсторите са Дамян, Богое и брат му Петър²³⁸.

Интересно сведение за лесновските монаси се намира в един османски документ от 1618 г., издаден от кратовски кадия. В него наред с оплакването, че те лекуват, хранят и дават подслон на хайдути се отбелязва и соколарският статут на монасите²³⁹. Тази податка е много важна, защото показва, че обителта няма привилегирован статут, обаче монасите по някакъв начин са се сдобили с него.

Обновяването на Лесновския манастир продължава и през XVII в., за което отново се разбира от различните приписки и надписи. През 1627 г. при игумена Максим, Михаил и синът му Йоан построяват магерница²⁴⁰. Няколко години по-късно, през 1635 г., някой си Михаил и съпругата му Ана изкопават кладенец²⁴¹, а Симеон и Веса изграждат чешма²⁴². През 1672 г., по времето на игумена Кирил, с даренията на ктиторите Петър, Йоаким, Стефан, Петко, Стоян и Мартин от Крива река се възстановяват трапезарията и килиите. Те подаряват и сребърно кандило. Техните дарения са записани в Лесновския поменик²⁴³.

През този период са запазени и няколко приписки, които показват, че на манастира са завещавани ръкописи, а също така са давани средства за тяхното преподвързване. Например в приписка от 1615 г. научаваме за закупуване на ръкопис от презвитер Стойко²⁴⁴, а през 1671 г. по времето на презвитер Йоан в Лесновския манастир е преподвързан ръкопис от монаха Тодор с дарението на Бошко златаря²⁴⁵ и др.

В средата на XVII в. Лесновският манастир установява своите първи контакти с Русия чрез посредничеството на Кратовския митрополит Михаил. Той в началото на 1649 г. се подписва в един Миней от Лесновския манастир при обиколката си в подчинените му територии²⁴⁶. Същата година между 21 и 26 май архиереят отново е в обителта и оставя свои бележки върху няколко ръкописа²⁴⁷, които показват неговите по-близки отношения с лесновското братство. При първото си посещение в Москва през 1651 г. митрополит Михаил издейства и дарение за Лесновския манастир от 50 рубли и богослужебни книги²⁴⁸. Например върху една руска книга с жития от 1647 г. е запазена приписка от 1652 г., в която е отбелязано, че руският цар Алексей Михайлович (1645-1676) дарява тази книга на манастира, по времето на архимандрит Леонтий, вероятно тогавашния игумен на обителта²⁴⁹. Предполагаме, че това дарение е получено именно чрез придружителя на митрополита - презвитер Дионисий, който се връща на Балканите през 1652 г. Самият митрополит остава в Москва най-късно до 1654 г.²⁵⁰

Кратовският митрополит отива отново в Москва през 1657 г. и остава там до 1660 г. По време на престоя си той моли руския цар Алексей Михайлович да изпрати ново дарение на Лесновската обител²⁵¹ и успява да издейства грамота (от 31 октомври 1660 г.) в полза на манастира. С нея се дава разрешение на лесновското братство на всеки шест години да идват за помощи²⁵². От послание на новия кратовски митрополит Ананий се разбира, че през 1666 г. лесновските монаси се възползват от царската грамота и отиват начело с архимандрит Прохор в Москва. Те носят в дар на руския цар кръст, икони на Архангел Михаил и св. Гавриил Лесновски, мощи на Св. мъч. Пелагия²⁵³. Има сведения, че монасите получават дарения от по 100 рубли през 1674, 1688, 1692, 1700, 1705, 1718 г.²⁵⁴ По този начин Руската империя се превръща в един постоянен източник на доход за Лесновския манастир.

През втората половина на XVII в. Османската империя води войни с Австрия. Положението за османците става особено тежко през 1689 г., когато австрийците стигат до Щип и Велес. Тогава избухва и Карпошовото въстание, което обхваща териториите между Кюстендил и Скопие. Въстанието е потушено и са изпратени еничари, които опустошават района. На местните жители е забранено да строят нови църкви и манастири²⁵⁵. Вероятно и Лесновският манастир е пострадал, но нямаме преки сведения за това. От този период е запазена една приписка от 1688 г., в която се споменава името на тогавашния игумен на манастира - о. Гавриил²⁵⁶, което означава, че обителта все още не е запустяла напълно.

От края на XVII в. са запазени два надписа, които свидетелстват, че животът в манастира не е прекъснат. И двата дават сведения за замонашването на монаси. Според първия - на 8 януари 1692 г. се замонашва някой си Макарий, а на 21 декември 1696 г. - Евтимий. Въпреки това най-вероятно манастирът е доста обеднял, тъй като йеромонах Исай през 1693/94 г. оставя един запис на стената на църквата, че в обителта са останали само книги и мощи²⁵⁷.

Лесновският манастир продължава своето съществуване и в следващите векове. Той остава притегателен център за поклонници главно от околностите, но в някои приписки и надписи се вижда, че е посещаван от монасите на Рилския манастир, от Печ и др.²⁵⁸ Днес манастирът е действащ, в него има монашеско братство начело с игумена Иларион. През последните години Лесновският манастир е напълно обновен²⁵⁹.

III. Архитектура. Лесновският манастирски комплекс се състои от църква, кула и манастирски сгради. Църквата и кулата са от XIV в. и са построени от деспот Йоан Оливер.

Църквата „Св. Архангел Михаил и св. Гавриил Лесновски“ е построена през 1341 г. Тя е с формата на вписан кръст с един купол. През 1349 г. деспот Оливер добавя към храма и нартекс, който също има един купол. В по-късен период е добавен и дървен екзонартекс, който през 1558 г. е разрушен и на негово място е построен каменен притвор с дарението на братята Никола и Георги Пепик. Този притвор е разрушен около 50-те години на XX в.²⁶⁰, вероятно за да се разкрие автентичния вид на църквата. В периода 2007-2009 г. в манастира протичат възобновителни дейности и нартексът отново е построен²⁶¹.

Кулата най-вероятно също е строена от Йоан Оливер, но затова предположение не разполагаме с никакви по-конкретни данни. Днес в нея има параклис, посветен на св. Наум Охридски изграден и изписан в началото на XXI в.²⁶²

Манастирските сгради са строени през XIX-XX в. Най-старите от тях се намират в източната част на манастирския двор и в момента се рушат. На тях има надпис от XIX в.²⁶³

В края на XV - началото на XVI в. в една пещера на Илиенски връх, който се намира на около 1,5 км източно от Лесновския манастир, се оформя отшелническа килия. Тя е посветена на пророк Илия. В основата си пещерата е неправилен квадрат с отвор на южната страна. Източната стена изпълнява ролята на олтар и в нея има две ниши, в които са изобразени Св. Богородица с Иисус Христос и архидякон Стефан²⁶⁴.

Останалите скитове са от по-ранен период.

IV. Изкуство. Църквата „Св. Архангел Михаил и св. Гавриил Лесновски“ на Лесновския манастир е изписвана на два пъти, като и двата пъти ктитор е деспот Йоан Оливер. Първоначално е изографисан наосът, вероятно в периода 1346/1347 г. От надпис в нартекса се разбира, че неговият строеж и изписване приключват през 1349 г. Част от стенописите са добре запазени, но други са доста разрушени. Те са реставрирани през 60-те години на XX в.

Вероятно лесновската църква първоначално е замислена като гробница на деспот Йоан Оливер и неговия род. Този извод се налага от необичайното място на ктиторската композиция в източната част на северната стена на наоса и монограмите на деспота. Освен това, в югоизточния ъгъл на църквата е запазена надгробна плоча, вероятно на Ана Мария, съпруга на деспота. Там са изписани нейните монограми, но няма археологически издирвания, които да потвърдят тези хипотези²⁶⁵. В северозападния ъгъл на наоса стои гробница, в доста лошо състояние. За нея може да се допусне, че е на деспот Оливер.

При изграждането на нартекса е променен статута на Лесновския манастир. Той е седалище на новооформената Злетовска епископия. Изображенията в притвора показват новия катедрален характер на храма.

В лесновската църква работят няколко зографи, които са повлияни от различни художествени школи - Охрид, Скопие, Костур²⁶⁶.

В отшелническата пещера „Св. Илия“ също има запазени стенописи. На източната стена, която изпълнява ролята на олтар са разположени изображенията на Св. Богородица с Христос Емануел в медальон и архидякон Стефан. Изследователката С. Габелич след подробен иконографски анализ заключава, че стенописите са от XV-XVI в.²⁶⁷

С Лесновския манастир се свързва и църквата „Св. Петка“ в с. Лесново. Тя е в руини, но са запазени фрагменти от стенописи, които най-вероятно са от XV-XVI в.²⁶⁸

В останалите скитове, запазените изображения са от по-ранен период²⁶⁹.

Най-старата запазена икона от Лесновския манастир е Св. Богородица Одигитрия от XIV в., която е дело на зографа на нартекса²⁷⁰.

Голяма част от иконите са от времето, когато Лесновският манастир е в по-добро икономическо състояние - втората половина на XVI в. и началото на XVII в. Те се съхраняват в Музея на Македония. В Лесновския манастир днес има единствено икони от XIX в.

От XVI в. са иконите Дейсис с Апостоли и „О тебе радуется“, вероятно от иконостаса в църквата, Дейсис на Апостолите и св. Йоан Предтеча с житийни сцени, за които се предполага, че са от някоя от околните църкви, подчинени на Лесновския манастир. Интересна е една рядка икона на св. Гавриил Лесновски с житийни сцени, която най-вероятно произхожда от някой скит, в близост до манастира. Тези икони са близки по стил до иконите от Карпинския манастир, Слепченския манастир и др.²⁷¹

В иконите от XVII в. се чувства влиянието на Епир и Света гора. Появяват се нови иконографски схеми, които включват сюжети от каноничната и агиографската литература. Такива са например иконите Иисус Христос с Архангели и Архангелския цикъл, Св. Богородица Троеручица с пророци и архиереи с разгърнати свитъци и др. Подобни икони се срещат в манастирите в Прилепско и Демирхисарско²⁷².

За голямото богатство през този период говорят и запазените дърворезбовани мебели: аналой, певница и поставка за икона²⁷³. Днешният иконостас е от началото на XIX в. и е дело на майстори от Дебърската дърворезбовна школа. Иконите на иконостаса са изработени от самоковски зографи²⁷⁴.

Запазените предмети на приложното изкуство са главно от XVIII-XIX в.: реликварий, кандила, потири, пафти и др. Има съхранени няколко детайла от полилей и един пръстен от XIV в.²⁷⁵ От 1680 г. е запазена една медна чиния, украсена с четири медальона с растителни мотиви²⁷⁶.

V. Книжнина и книжовна дейност. Лесновската библиотека е съдържала голям брой ръкописи, които днес са пръснати из различни библиотеки по света. Част от ръкописното богатство на Лесновския манастир е изгоряло по време на бомбардировките над Белград през 1941 г.

През XIV в. манастирът се оформя като книжовен център, който продължава своята преписваческа дейност и през вековете на османското владичество. В него работят различни книжовници - монахът Станислав, Тахота, Калиник (XIV в.), Драйко и Радона (XV в.), Силвестър и поп Лазар (XVI в.), и др. В манастирската библиотека са се съхранявали и множество ръкописи, които идват от други места, което говори за връзките на манастира с различни книжовни центрове.

На книжовниците от XIV в. няма да се спираме подробно. Ще отбележим само някои техни книги: Лесновски пролог от 1330 г., Оливеров миней²⁷⁷ от 1342 г. (от Станислав), Лесновски паранесис от 1353 г. (от Тахота), Изборно (Лесновско) евангелие (от Калиник) и др.²⁷⁸

От XV в. са известни двама преписвачи - Драйко и Радона. Драйко преписва един Апостол през 1428 г. и в приписка отбелязва, че той е от Бдин (Видин). Тази приписка довежда до спорове в науката, къде точно е извършен преписът на ръкописа във Видин или в Лесновския манастир. Илия Велев смята, че ръкописът е писан в Лесновския книжовен център. Според приписка от 1519 г. този Апостол е дарен от лесновския игумен Дионисий на с. Ново село (днес квартал на гр. Щип). Днес той се съхранява в XАЗУ, Загреб²⁷⁹.

Книжовникът Радона преписва един миней за месеците февруари-август през 1429 г. В приписка изрично отбелязва, че работи в Лесновския манастир. Ръкописът днес се съхранява в Белградската библиотека²⁸⁰.

През XVI в. книжовната дейност на Лесновския манастир се пренесла в околните църкви и скитове. До момента няма запазени сведения, че в самия манастир се преписват книги в този период. Най-вероятно книжовниците се обучават в Лесновския скрипториум, а след това работят в някои от околните метоси.²⁸¹ Един такъв известен книжовен център е скитът „Успение на Света Богородица – Пирг“, подчинен на Лесновската обител. В него работи известният книжовник поп Лазар²⁸².

През XVI в. започва воденето на Лесновския поменик, който за съжаление е изгорял през 1941 г. при бомбардировките над Белград. За този ръкопис научаваме от по-стари изследователи, които описват и обнародват части от него. Той дава ценни сведения за историята на Лесновския манастир и неговите ктитори. Първите 8 листа на ръкописа са от XVI в., а останалите от XVIII в., имало е и различни бележки от XVIII-XIX в.²⁸³

От XVII в. също липсват сигурни данни за книжовна дейност в самия Лесновски манастир. Някои учени допускат, че т.нар. Загребски октоих произхожда от някои от скрипториите на Лесновската обител. От 1688 г. има запазена приписка на йеромонах Константин в книга „Пророци“, днес в Държавната библиотека в Москва. И. Велев допуска, че този монах е някой от книжовниците в манастира²⁸⁴. С по-сигурни данни за книжовна активност в този период не разполагаме. Останалите ръкописи, които се свързват с Лесновския книжовен център са от XIX в.²⁸⁵

В библиотеката на манастира са се съхранявали и ръкописи, за които не е сигурно, че са дело на лесновски книжовници. Най-ранният от тях е едно Изборно евангелие с апостол от XIII в. Там са се съхранявали още около 20 ръкописа от XIV в., около 10 от XV в., над 20 от XVI в., 4 от XVII в. Сред ръкописите от XV в. има един Карпински постен триод, в който се съдържа приписка, че той е преподвързан в Лесново през XVII в., а един от преписвачите му е споменатият по-горе Радона²⁸⁶. В Лесновската обител се е съхранявал и Цетинският Октоих от 1494 г., една от първите славянски старопечатни книги²⁸⁷.

От казаното дотук се вижда, че Лесновският книжовен център достига своя разцвет през XIV в., когато е богато даряван от различни владетели. Книжовната традиция продължава, макар и по-слабо и през XV в., за да достигне нов връх през XVI в., като дейността му се пренася в близките скитове. Съдбата на лесновската ръкописна сбирка е доста трагична. Ръкописите са пръснати в различни библиотеки по света, част от тях са безвъзвратно изгубени²⁸⁸, а не е изключена и възможността при проучване на необнародвани сбирки да се появят и други лесновски ръкописи.

VI. Списък на игумените²⁸⁹

Игумен Дионисий - игумен през 1519 г. Този игумен е споменат в приписка на Драйковия Апостол от 1429 г. Там е отбелязано, че той го продава на с. Ново село, Щипско, вероятно за нужди на някои от неговите църкви²⁹⁰.

Епископ Неофит Лесновски - незаконен Злетовски епископ, ръкоположен от митрополит Павел Смедеревски. Споменат в документи от третия събор срещу о. Павел през 1541 г. Там той е отлъчен от църквата заедно с другите незаконно ръкоположени архиереи. Вероятно епископ Неофит Лесновски става Злетовски епископ още през 1532 г., когато о. Павел Смедеревски ръкополага своите владици. Може да се допусне, че преди това той е игумен на Лесновския манастир291.

Игумен Никанор - игумен през 1550 г. Името на този игумен е посочен в османски регистър²⁹².

Йеромонах Неофит - игумен през 1558 г. По времето на този игумен братята Никола и Георги Пепик даряват щедро Лесновския манастир²⁹³.

Игумен Спиридон - игумен през 1581 г По негово време е ремонтиран покривът на църквата на Лесновския манастир с дарението на кратовския княз Никола Бойчик²⁹⁴.

Игумен Максим - игумен през 1627 г. По негово време някои си Михаил и синът му Йоан построяват магерница²⁹⁵.

Архимандрит Леонтий - вероятно игумен през 1652 г Името му е отбелязано в приписка, в която е посочено дарение на руския цар Алексей Михайлович²⁹⁶.

Игумен Кирил - игумен през 1672 г. По негово време е възстановена трапезарията и килиите в манастира с помощта на дарители от Крива паланка²⁹⁷.

Игумен Гавриил - игумен през 1688 г. Неговото име се споменава от йеромонах Константин в приписка²⁹⁸.

 

1.4. Манастир „Света Богородица“ в гр. Кратово, нахия Кратово

 

I. Географско местоположение. Град Кратово се намира в Осоговската планина в източната част на Република Македония. Местоположението на манастира не е уточнено. В града има монашеска килия „Въведение Богородично“, а в северна посока от него се намира и килията „Св. Богородица“ и двете съществуват през XVI в.²⁹⁹ На 3 km югоизточно от гр. Кратово в с. Шлегово през XIX в. е обновена църквата „Св. Богородица“. А в близост до селото има местност Манастир. Допускаме, че именно тук се е намирал търсеният от нас манастир³⁰⁰.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Богородица“ е описан в „Описа на данъчните облекчения“ от 1519 г. Там е отбелязано, че той е освободен от данъци и в него живеят 16 монаси³⁰¹. В регистъра от 1570/73 г. в Кратовска нахия не са отбелязани манастири, което навежда на мисълта, че вероятно в този период обителта е вече запустяла.

 

1.5. Манастир „Свети Никола“ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. В него има няколко църкви, посветени на св. Никола. Най-вероятно търсеният от нас манастир е т.нар. Стара митрополия на платото „Св. Никола“ в близост до Мелнишката крепост, южно от днешния град. Тази църква е описана като манастирски храм в началото на XX в.³⁰² Допускаме, че около нея е изградена обител още в първите векове на османското владичество

II. Исторически сведения. Най-ранните сведения за съществуването на манастир „Св. Никола“ в гр. Мелник са от периода на османското владичество. Самата църква „Св. Никола“ има богата история. Според археологическите разкопки на нейно място е съществувала ранновизантийска базилика от VI-VII в., изградена върху антично светилище. През Средновековието църквата е възстановена в периода IX-X в., но в началото на XIII в. по неизвестни причини тя е разрушена³⁰³. Скоро след това около 1208 г. храмът е обновен от севаст Владимир и деспот Алексий Слав, за което се разбира от ктиторски надписи в църквата и археологически данни³⁰⁴. По времето на деспот Алексий Слав мелнишката църква е издигната в ранг митрополия, а храмът „Св. Никола“ става катедрална църква³⁰⁵.

Правата на Мелнишката митрополия са потвърдени и един век по-късно, когато гр. Мелник влиза в границите на Сръбската държава. Според грамота на крал Стефан Урош от 1356 г. църквата „Св. Никола“ е част от имотите на Мелнишкия митрополит Кирил, който отново я възстановява³⁰⁶.

Липсват сведения за положението на църквата „Св. Никола“ в началото на османското владичество. Най-рано тя се споменава в обширния регистър от 1570/73 г., където вече е отбелязана като манастир. Според В. Нешева в този период манастирът е седалище на Мелнишкия митрополит, като отбелязва, че в описа е посочена като митрополитска църква към манастира „Св. Никола“³⁰⁷. Това становище се подкрепя от данните на регистъра, в които е посочено, че единият от тримата монаси в манастира е митрополит. Обаче трябва да се уточни, че въпросната митрополитската църква в гр. Мелник е описана непосредствено след манастира „Св. Никола“ и османският чиновник никъде не посочва, че църквата е част от манастира³⁰⁸. Смятаме, че в този период друг мелнишки храм е изпълнявал ролята на катедрална църква, а обителта „Св. Никола“ е само част от владенията на Мелнишкия митрополит, в който той е резидирал. В подкрепа на това твърдение ще посочим, че в гр. Мелник съществува махала „Св. Георги – митрополит“, което означава, че в тази част на града има църква „Св. Георги“: и най-вероятно именно тя в този период е катедралната църква на града³⁰⁹.

Манастирът „Св. Никола“ е включен и в двете части на описа от 1570/73 г. В „тимарската част“ се посочва, че той дава десятък за шира и черници в размер на 163 акчета³¹⁰. В „манастирската част“ изрично е отбелязано, че обителта е част от владенията на митрополита. Това сведение дава основание да се предположи, че манастирът „Св. Никола“ е един от двата манастира, посочени в „Описа на данъчните облекчения“ от 1519 г., които плащат данък на Мелнишкия митрополит³¹¹.

В описа от 1570/73 г. са записани 3 монаси, като за единият изрично е посочено, че е митрополит. Манастирът притежава: 3 лозя, 130 черници, 1 църква, стаи (не е посочено колко), 1 църква в самия Мелник, 3 дюкяна на мелнишкия пазар, 1 винарска изба, 3 приземия и стаи (става въпрос за манастирски сгради на няколко етажа), 1 чардак с хамбар³¹². В тази част не са посочени данъци, единствено за две от лозите се уточнява, че монасите дават юшур. Всички останали приходи от манастира остават за Мелнишкия митрополит.

От археологическите данни се разбира, че църквата „Св. Никола“, а вероятно и целия манастир, са разрушени от силно земетресение в края на XVI в. Липсват сведения кога е възстановена, но са запазени фрагменти от стенопис от XVII в. В края на XVIII - началото на XIX в. отново е разрушена. Манастирът е действащ в началото на XX в.³¹³

III. Архитектура. Църквата „Св. Никола“ има няколко строителни периода. Както бе отбелязано по-горе, тя е построена през VI-VII в. върху езическо светилище на богинята Артемида. Тя е от типа триапсидна и трикорабна базилика. По-късно през IX-X в. е изградена отново. При нейното възстановяване е спазван архитектурният план на първоначалната църква. По времето на деспот Алексий Слав към нея е добавена камбанария. В следващите векове обновяването на църквата продължава³¹⁴.

Около църквата са разкрити различни останки от сгради, които са строени през различен период от време. Целият ансамбъл е ограден със стени от изток, юг и запад³¹⁵. Днес от него са останали само руини. От църквата е запазена единствено нейната източна част³¹⁶.

IV. Изкуство. В църквата „Св. Никола“ има запазени фрагменти от живопис. Според изкуствоведския анализ са различени три слоя стенописи. Първите два са от началото на XIII в. Първият е от периода 1208-1209 г., а вторият между 1211 и 1216 г. Третият слой е от XVII в. Част от стенописите са свалени и днес се намират в Археологическия музей в София, Филиала за средновековно и възрожденско изкуство към Националната художествена галерия и Регионалния музей в гр. Благоевград. Няколко фрагмента от живопис и до днес стоят на оригиналните си места, но са силно повредени от атмосферните влияния³¹⁷.

 

1.6. Манастир „Света Параскева“ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Манастирът „Св. Параскева“ е разположен югоизточно от града в близост до обителта „Св. Богородица Спилеотиса“.

II. Исторически сведения. Манастирската църква „Св. Параскева“ е изградена през първата половина на XIII в. върху основите на стара ранновизантийска базилика от VI в.³¹⁸ Липсват сведения в кой период тя става манастирски храм, но в края на XVI в. е посочена като такъв.

Манастирът „Св. Параскева“ е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е отбелязано, че той дава юшур за черници в размер на 160 акчета³¹⁹.

В „манастирския опис“ е посочено, че обителта е подчинена на Мелнишкия митрополит. Може да се допусне, че този манастир е един от двата посочени манастира в описа от 1519 г., които плащат данък намитрополита³²⁰.

Според описа от 1570/73 г. манастирската собственост се състои от 1 запустяло лозе, 50 черници, 1 църква, 2 килии, 1 винарска изба. Най-вероятно в момента на съставяне на регистъра в манастира няма монаси³²¹.

В края на XVI в. манастирът е разрушен от земетресение, в което са пострадали и други мелнишки храмове³²².

Според археологическите данни след земетресението обителта е възстановена, но липсват писмени сведения за неговото съществуване в следващите векове.

III. Архитектура. Църквата „Св. Параскева“ е еднокорабна, едноапсидна и с открито преддверие от запад. През XVI-XVII в. църквата е реконструирана след като е била разрушена при земетресение, но нейният архитектурен план не е променен. Църквата е действаща до началото на XX в.³²³

 

1.7. Манастир „Свети Врач“ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Манастирът „Св. Врач“ е разположен югоизточно от града.

II. Исторически сведения. Манастирската църква „Св. Врач“ е изградена през XIII в. Тя е напълно разрушена³²⁴. Липсват сведения в кой период тя става манастирски храм, но в края на XVI в. е посочен такъв манастир. До момента не са правени археологически разкопки на тази църква.

Манастирът „Св. Врач“ е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е отбелязано, че той дава юшур за шира и черници и данък за 2 воденици в размер на 155 акчета³²⁵.

В „манастирския опис“ е посочено, че обителта е подчинена на Мелнишкия митрополит. Може да се допусне, че този манастир е един от двата посочени манастира в описа от 1519 г., които плащат данък на митрополита³²⁶.

Според описа от 1570/73 г. манастирската собственост се състои от 1 лозе, 10 черници, 2 воденици, 12 унищожени черници и землище. Най-вероятно в момента на съставяне на регистъра в манастира няма монаси³²⁷.

 

1.8. Манастир „Исписава (?)“ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Смятаме, че манастирът „Исписава (?)“ е обителта „Св. Богородица Спилеотиса“, която се намира южно от града³²⁸.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Богородица Спилеотиса“ е основан в началото на XIII в. Най-ранното писмено сведение за него е „Завещанието на Мелнишкия митрополит Павел Клавдиополит“ от 1216 г. В този документ митрополитът уточнява, че обителта е основана няколко години по-рано от деспот Алексий Слав, най-вероятно около 1211-1212 г.³²⁹ През 1220 г. деспот Слав потвърждава привилегиите на манастира и му дарява нови владения³³⁰.

В средата на XIV в. гр. Мелник преминава във владение на Сръбската държава. Променя се и положението на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“. На 15 януари 1365 г. деспот Йоан Углеша дарява обителта на светогорския манастир „Ватопед“ и я превръща в негов метох³³¹. Този си статут тя запазва до края на своето съществуване през 1912 г. В архива на „Ватопед“ се пазят различни документи, свързани с въпроси, засягащи историята на мелнишкия манастир³³².

Сведенията за историята на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“ в периода на османското владичество са откъслечни. Според един светогорски документ от края на XV в. манастирът „Св. Богородица Спилеотиса“ запазва своето привилегировано положение и прякото си подчинение на „Ватопед“. Документът е издаден около 1480-1495 г. в полза на монаха Григорий, който е упълномощен от ватопедското братство да се грижи за неговия мелнишки метох. В този акт обителта „Св. Богородица Спилеотиса“ притежава различни привилегии, села, лозя, воденици, черници, орехи и църквата „Св. Богородица Пантанаса“. Монахът Григорий се задължава да се грижи за двете църкви и да организира работата в манастирските имоти. В замяна на това право, той трябва всяка година да дава данък на „Ватопед“ в размер на 900 аспри независимо дали реколтата е бедна или богата. С излишъка от средствата се налага да плаща и данъка към спахията, който не е отбелязан в документа³³³.

Манастирът е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. под името „Исписава (?)“. В „тимарската част“ е отбелязано, че той дава юшур за шафран, шира и черници в размер на 450 акчета³³⁴.

В „манастирската част“ е уточнено, че обителта е от манастирите на Света гора и се намира във владение на самите монаси. Това сведение подкрепя предположението, че манастирът „Исписава (?)“ е всъщност „Св. Богородица Спилеотиса“. Ще припомним, че през Средновековието метоси на Света гора са няколко мелнишки манастира - „Св. Георги“, „Св. Богородица Спилеотиса“ и „Св. Богородица Пантанаса“³³⁵. Манастирът „Св. Георги“ е отбелязан отделно в описа, което означава, че едва ли той е „Исписава (?)“. От документа от 1480/1495 г. се разбира, че „Св. Богородица Пантанаса“ е подчинен на „Св. Богородица Спилеотиса“, положение, което едва ли се е променило през XVI в. Не разполагаме със сведения за други светогорски метоси, затова приемаме, че манастирът „Исписава (?)“ е идентичен със „Св. Богородица Спилеотиса“.

В „манастирската част“ на описа от 1570/73 г. са изброени трима монаси. Манастирът притежава 1 лозе в Мелник, 3 воденици, 5 ниви, за които дава юшур, 2 ниви - разсипани (?)³³⁶, 2 запустели дюкяна в Мелник, 80 черници, 5 орехови дървета, пчелни кошери, 1 църква, 6 стаи, 2 землища в Мелник (за строеж), 7 разрушени църкви³³⁷. Вижда се, че манастирските имоти до известна степен се припокриват с имотите от документа от 1480-1495 г., което показва, че през първите векове на османското владичество, манастирът запазва своето привилегировано положение и остава един от най-богатите манастири в Мелнишка нахия.

В документ на Константинополския патриарх Матей II от 1599 г. се разбира, че Мелнишкият митрополит Софроний се опитва да отнеме част от собствеността на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“ и да попречи на поклонниците да го посещават. Монасите от „Ватопед“ веднага се оплакват на патриарха за този конфликт. В отговор на тяхната молба Матей II и неговият синод издават акт, с който се потвърждават изключителните права на собственост на светогорския манастир „Ватопед“ върху мелнишкия „Св. Богородица Спилеотиса“³³⁸. От втората половина на XVII в. са известни и други патриаршески актове, в които е отразен спорът между различни мелнишки митрополити и ватопедския метох. Във всички тях се потвърждават правата на светогорския манастир над мелнишката му собственост³³⁹.

Манастирът „Св. Богородица Спилеотиса“ продължава своето съществуване и през XVIII и XIX в.³⁴⁰

III. Архитектура. Днес манастирът „Св. Богородица Спилеотиса“ е в руини. В периода 1979-1989 г. са проведени археологически разкопки под ръководството на В. Нешева. Те потвърждават, че манастирът е основан в началото на XIII в. В края на XVI в. обителта е разрушена от земетресение и скоро след това е възстановена³⁴¹.

 

1.9. Манастир „Свети Димитър“ до гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира не е известно. Град Мелник се намира в Югозападна България. В него има две църкви от XII-XIII в., които са идентифицирани като „Св. Димитър“³⁴². Не е изключено едната от тях в периода на османското владичество да е била манастирски храм.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Димитър“ е отбелязан в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Включен е и в двете части на описа. В „тимарската част“ е посочен при изброяването на приходите на гр. Мелник. Той дава десятък за пшеница, жито и шира в размер на 70 акчета³⁴³.

В „манастирската част“ на описа обителта е отбелязана с името „Св. Димитър Мара (?)“, което според А. Стояновски идва от името на една от махалите в гр. Мелник - Св. Димитър Мавроди. Вероятно в тази махала се е намирал и манастирът. Тук е описан неговият имот: 1 лозе, 4 ниви, 1 кон, 1 чифт волове и 1 къща с чардак. Отбелязан е също и един монах³⁴⁴.

 

1.10. Манастир „Продром“³⁴⁵ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Точното местоположение на манастира е неизвестно. В северозападната част на града има църква от XIX в., посветена на Св. Йоан Предтеча. Възможно е тя да е изградена на мястото на по-ранен манастир със същото име.

II. Исторически сведения. Манастирът „Продром“ е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е отбелязано, че той дава юшур за черници в размерна 210 акчета³⁴⁶.

В „манастирския опис“ е даден списък на имотите на обителта: 2 ореха, 12 черници и 1 запустяло лозе. В манастира живее един монах³⁴⁷.

 

1.11. Два манастира, посветени на Свети Георги в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастирите е неизвестно. Град Мелник се намира в Югозападна България. В града са идентифицирани две църкви, посветени на Св. Георги³⁴⁸. Възможно е именно те да са търсените от нас манастири.

II. Исторически сведения. Манастир с името „Св. Георги“ в Мелник е известен още в началото на XIV в. Той е основан от Георгиос Каламеас. С дарителски акт от 1309 г. обителта е дадена като метох на светогорския манастир „Иверон“. Това е първият мелнишки манастир, който става метох на светогорската обител. Всички владетели на Мелник през този период потвърждават правото на атонския манастир над „Св. Георги“³⁴⁹. Липсват сведения за втори манастир „Св. Георги“ през Средновековието. Възможно е в османския период към вече съществуващата църква да е изградена и обител. На този етап от проучванията няма как да се идентифицира кой от двата манастира в османския период е средновековният метох на светогорския „Иверон“.

Двата манастира „Св. Георги“ са отбелязани в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. и в двете му части. В „тимарската част“ на описа са посочени под имената „Св. Георги Божик“ и „Св. Георги Калимон Ставрос“, вероятно по името на някои от дарителите на обителта.

За първия манастир изрично е посочено, че се намира в касабата Мелник. Той дава юшур за пшеница, жито и шира в размер на 325 акчета.

При описа на втората обител са дадени нейните имоти: 1 църква, 2 лозя, 1 нива и 4 бадемови дървета. Тя дава юшур за пшеница, жито, шира и овошки в размер на 233 акчета³⁵⁰.

В „манастирската част“ на описа и за двата манастира е посочено, че се намират в близост до града, но според нас османският чиновник в единия от случаите е допуснал неточност при тяхната локализация. Трябва да се отбележи, че в Мелник има две махали с името „Св. Георги“. Според нас в едната от тях се намира митрополитската църква, а в другата най-вероятно е разположена едната от разглежданите обители³⁵¹.

Първият манастир е отбелязан като „Св. Георги Борник (?)“. Неговите имоти се състоят от 1 лозе, нива, 1 чифт волове, 1 църква и 1 къща с плевня. Собствеността на втората обител - „Св. Георги Каланиот (?)“ - се състои от лозе, нива, 2 чифта волове, 4 бадемови дървета, 1 църква, 1 къща, 1 винарска изба. Тези имоти малко се различават от посочените в „тимарската част“ на описа. Например тук е отбелязана винарска изба, която липсва в другия опис. Предполагаме, че в „манастирската част“ са добавени и имоти, ползващи се с известни привилегии. Възможно е имотите от двете части на описа да са различни. И в двата манастира е отбелязан по един монах³⁵².

 

1.12. Манастир „Свети Атанас“ в гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Местоположението на този манастир е неизвестно.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Атанас“ е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е посочено, че той дава юшур за шира в размер на 36акчета³⁵³.

В „манастирския опис“ се отбелязва, че той е подчинен на монаха Игнат. Обителта притежава лозе, нива, 1 муле, 1 църква, 3 къщи³⁵⁴.

 

1.13. Манастир „Свети Страти“³⁵⁵ до гр. Мелник, нахия Мелник

 

I. Географско местоположение. Град Мелник се намира в Югозападна България. Местоположението на този манастир е неизвестно.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Страти“ е включен в двете части на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е посочено, че той дава юшур за шира в размер на 90 акчета³⁵⁶.

В „манастирския опис“ се отбелязва, че той е подчинен на монаха Слитофон (?). Обителта притежава лозе, 1 църква и 1 кон³⁵⁷.

 

1.14. Манастир „Свети Архангел“ до с. Падеш, нахия Дупница

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Падеш се намира на около 14 km югозападно от гр. Благоевград, на територията на Република България.

II.Исторически сведения. Манастирът „Св. Архангел“ е отбелязан в двете части на обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. В „тимарската част“ е посочено, че обителта се намира в „зиамета на Синан, чауш при султанския двор“ в мезрата Росоман³⁵⁸. Имотите на манастира са: 1 градина и земя, за която плаща мукаата от 50 акчета. Тук живеят 5 монаси, които плащат данъци за пшеница, жито, леща, грах, лен, овошки, пчелни кошери и шира в размер на 507 акчета. Манастирът е отбелязан като самостоятелна данъчна единица³⁵⁹.

В „манастирската част“ на описа са посочени и други имоти на обителта: 1 нива в близост до църквата, 1 лозе, 1 нива, за които плаща 150 акчета данък³⁶⁰ Вижда се, че имотите от двете части на описа се допълват. Допускаме, че сумите, които обителта плаща на спахията са различни и общият им размер е 657 акчета.

 

1.15. Манастир „Пречиста“, второ име „Доксати (?)",

с. Репище, нахия Иногоще, каза Враня

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Предполагаме, че с. Репище е днешното с. Репинце, на около 20 km северно от гр. Враня, на територията на Република Сърбия.

II. Исторически сведения. Манастирът „Пречиста“ е включен в „манастирската част“ на обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Османският чиновник отбелязва, че той се намира в близост до селата Репище и Пределина Богородица³⁶¹. В обителта са посочени 2 монаси, които, според подробна бележка на регистратора, имат соколарски статут от старо време. В настоящия опис се уточнява, че те губят своя статут и трябва да плащат юшур за чифлиците, които притежават в селата Конопница, Псача и Киселица³⁶². Размерът на юшура не е посочен, отбелязан е единствено данък за 2 воденици в размер на 60 акчета.

Подробно е описан манастирският имот: 1 лозе в манастира, 3 ниви в манастира, 2 воденици, 3 пчелни кошери, 1 запустяла воденица в манастира, 1 лозе, 1 зеленчукова градина, 100 овци, 1 църква, 1 параклис, 1 хамбар, 1 винарска изба и 1 гора край манастира³⁶³.

 

1.16. Манастир „Св. Прохор Пшински“, нахия Пчиня, каза Враня

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Прохор Пшински“ се намира в подножието на планината Козяк, на левия бряг на река Пчиня и на около 30 km югоизточно от гр. Враня, на територията на Република Сърбия.

II. Исторически сведения. Най-ранните сведения за Пшинския манастир се откриват в житията, посветени на св. Прохор Пшински³⁶⁴. Според легендите и Народното житие византийският император Роман IV Диоген (1068-1071) построява две църкви за благодарност към отшелника, който му предсказва, че ще стане император. Първата църква е посветена на св. Прохор и се намира на мястото, където за първи път владетелят се срещна с анахорета - на дясната страна на р. Пчиня. Срещу нея издига по-малък храм „Св. Лука“. Той основава и манастира „Св. Георги Победоносец“, там, където светецът му се явява на сън.

В Проложното житие липсва цялата случка, свързана с император Роман IV. Там се посочва, че благочестиви християни строят църква „Св. Прохор“ и полагат мощите на светеца в нея³⁶⁵.

През XIV в. крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321) завладява тази област и обновява Пшинския манастир, заедно с други храмове, което е отбелязано в Карловачката летопис от 1503 г.³⁶⁶ Сведението се потвърждава от силно повреден надпис върху вградена плоча на фасадата на църквата. На нея се вижда името на архиепископ Сава III (1309-1316), което показва, че именно по негово време е издигнат храма³⁶⁷. Освен това стенописите са дело на известните зографи Михаило и Евтихий от началото на XIV в.³⁶⁸

Според някои легендарни сведения княз Лазар (1371-1389) също обновява манастира, като строи нартекс, а жена му Милица дава средства за изписването на единия дял от църквата³⁶⁹. Предполага се, че след битката на Косово поле обителта е разрушена, но липсват сигурни данни за това³⁷⁰.

Интересни сведения дава Пшинския поменик от втората половина на XV в. В него са изредени имената на голяма част от сръбските владетели и деспоти. Между тях са имената на княз Лазар, деспот (Йоан) Оливер, деспот Деян, деспот Константин (Деянович) и др. На лист 15 поменикът продължава с църковните архиереи. На първо място е поставен архиепископ Сава, следван от архиепископ Арсений и още един архиепископ Сава, като най-вероятно тук се има предвид Сава III, по чието време е обновен манастирът. Сред имената се споменават двама скопски митрополити, един митрополит от Ново бърдо. Отбелязан е и митрополит Каливит, който според М. Кийл е софийският архиерей, посочен в ктиторския надпис на Кремиковския манастир³⁷¹. Споменаването на владетели и архиереи в началото на всеки поменик е обичайна практика. Тук по-интересно е, че може до известна степен да се проследи как се променя политическата и църковната власт на областта и съответно на Пшинския манастир. Тези данни се потвърждават и от историческите сведения, с които разполагаме. Първоначално тази област е в границите на Сръбската държава, около средата на XIV в. за известен период е под властта на деспот Йоан Оливер, а в годините преди османското нашествие тя влиза в княжеството на Драгашите. Църковната юрисдикция също се променя. При обновяването на манастира той е в диоцеза на Сръбската архиепископия. Вероятно след като тези земи влизат в границите на Охридската архиепископия, за кратък период от време манастирът се намира в Софийската епархия, а след това преминава към Скопската.

Първото сведение за Пшинския манастир от периода на османското владичество се намира върху един надпис от 1483 г. върху мраморен купел, дарен от някой си Петър на църквата³⁷². Няколко години по-късно, през 1489 г., Марин, син на поп Радона от Кратово, дава средства манастирският храм да бъде изписан отново³⁷³.

Вероятно в края на XV в. е изградена и изписана църквата „Св. Йоан Кръстител“, която се намира североизточно от главния храм на манастира. Днес тази църква е в руини³⁷⁴.

В Пшинския поменик от втората половина на XV в. на лист 31а са отбелязани имената на двама влашки войводи и съпругите им, които най-вероятно стават дарители на манастира. Първо са посочени имената на Йоан Влад войвода и съпругата му Мария, а малко по-надолу - Йоан Радул войвода и Каталина³⁷⁵. За момента е трудно да се идентифицират, кои точно са тези личности. Влашки войводи с името Влад има четирима през XIV-XV в. Около средата на XV в. начело на Влахия е Раду Красивия, но в края на века се появява втори Раду (1495-1508), който според М. Кийл е именно дарителя на Пшинския манастир³⁷⁶. Между имената на двамата влашки войводи е посочено и името на руския цар Фьодор³⁷⁷, вероятно Фьодор Иванович (1584-1598). Липсват сведения монаси от Пшинския манастир да са ходили в Москва, но може да се допусне, че при някоя от мисиите на сръбските архиереи дотам руският цар е изпратил помощ и за този манастир. В същия поменик на лист 35а са изредени имената на някои представители на фамилия Бранковичи - Вук, Георги, деспот Йоан и сестра му Мара. Вероятно в някакъв период и те стават дарители на манастира. Може да се предположи, че Мара Бранкович също подпомага неговото обновяване през 1489 г.³⁷⁸

За положението на Пшинския манастир през XVI в. има повече сведения. През 1510 г. в приписка към Миней за месец юли е отбелязано името на тогавашния игумен на манастира - йеромонах Мина. По негова поръчка и на проигумена Павел е изготвен въпросният ръкопис³⁷⁹. Това сведение преди всичко показва, че в обителта в този период има книжовна дейност.

Пшинският манастир е отбелязан в османските регистри от XVI в. и то като доста солиден данъкоплатец. Според описа от 1519 г. обителта плаща данък от 1063 акчета, а според този от 1527/28 г. - 1000 акчета. Тези суми показват, че в този период Пшинският манастир е доста богат и вероятно притежава множество имоти³⁸⁰. За съжаление липсват данни за броя на монасите, но може да се допусне, че е доста голям, за да могат да поддържат манастирското стопанство.

По-подробни сведения за Пшинския манастир се откриват в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В този опис манастирът е отбелязан и в двете му части. В „тимарската част“ на описа обителта е отбелязана с името „село - манастир Свети отец, с друго име Пчиня“. Тя е включена в „тимара на Мехмед, син на Солак Али и Али, син на Якуб“ и плаща данък в размер на 1692 акчета. Според данъците, които плаща „селото – манастир“ се разбира, че монасите отглеждат пшеница, жито, бакла, леща, орехи, градинарски култури. Освен това обителта притежава 5 воденици, 1 валявица, пчелни кошери и поне 1 нива, от която се събира трева и сено. Най-вероятно към манастира има и лозови масиви, тъй като той плаща данъци за вино и шира. Накрая ще отбележим, че монасите плащат ниябет, тапия за земя, полярина и свадбарина. Данъкът свадбарина навежда на мисълта, че в „селото – манастир“, живеят християни, които имат семейства. Те най-вероятно се грижат за част от манастирските имоти. Според А. Стояновски данъкът свадбарина е поставен там по инерция, без чиновника да съобрази, че монасите нямат семейства³⁸¹. Тези данъци много често се отбелязват заедно и е напълно възможно да бъде допусната такава грешка. В описа са посочени 16 имена на монаси.³⁸² Към приходите от мезрата Паяк, землище на с. Пелинци³⁸³, в нахия Нагорич, е включен и десятък от шира в размер на 240 акчета от манастира „Св. Отец“³⁸⁴. Допускаме, че тук става въпрос за Пшинския манастир, който се намира в близост до селото³⁸⁵.

В „манастирската част“ на описа са отбелязани 26 монаси. Имената им са различни от тези, посочени в „тимарската“, от което може да се заключи, че монасите в Пшинския манастир са общо 42. Тук са изброени и други имоти на манастира: 1 църква, 16 параклиса, 1 воденица, 1 ливада, 1 лозе, 1 запустяла валявица, и в близост до манастира: 12 орехови дървета, 1 ябълка, 10 сливи, 100 пчелни кошери, 1000 овци, 1 нива, 3 воденици, за две, от които монасите дават данък от 60 акчета, а за една - 15 акчета³⁸⁶. Смятаме, че посочените тук имоти са различни от тези, които са посочени в другата част на описа и заедно те оформят целия манастирски комплекс.

Общият приход от Пшинския манастир е в размер на 2007 акчета, сума, която не дава нито един друг манастир в санджака. Това нарежда разглежданата обител сред най-богатите манастири в региона.

През 1589 г. е изграден и изписан южния параклис на църквата, посветен на Св. Богородица. Вероятно този параклис е съществувал и по-рано, но в края на XVI в. се е наложило да бъде възстановен³⁸⁷.

Сведения за манастира „Св. Прохор Пшински“ от началото на XVII в. се откриват в два надписа, върху дърворезбован стол от 1605/06 г. и иконостас от 1608/09 г., на които ще се спрем по-късно³⁸⁸.

За съжаление липсват други сведения за съществуването на манастира през XVII в. Чак в края на века има запазени няколко надписа и бележки, които показват, че манастирът продължава своето съществуване. През 1686 г. той е посетен от Печкия патриарх Арсений Църноевич, а неговото име е издълбано и върху стената на църквата. Не се знае каква е съдбата на манастира по време на австро-турската война от 1683-1689 г. и Карпошовото въстание, но най-вероятно и той е пострадал заедно с други църкви и манастири в този район³⁸⁹. В две приписки - от 1697 и 1698 г., са отбелязани имената на поклонници от Враня, което е доказателство, че обителта остава духовен център в областта и след трагичните събития от 1689 г. В приписката от 1698 г. е посочено и името на игумена на обителта - Иларион³⁹⁰.

В следващите столетия манастирът продължава да е значителен духовен и книжовен център. В средата на XIX в. в него избухва голям пожар, в който изгаря част от манастирското имущество. Днес манастирът е действащ. За него се грижат монаси, които са дошли тук от Босна³⁹¹.

III. Архитектура. Манастирският комплекс „Св. Прохор Пшински“ е изцяло обновен през XIX в., когато е построена нова църква и манастирски сгради³⁹².

От първоначалната църква, изградена най-вероятно с дарителството на крал Стефан Милутин в началото на XIV в., е запазена само източната част. Тя е вградена в новата църква и днес изпълнява ролята на олтар и малък правоъгълен параклис, в който се намират мощите на св. Прохор Пшински. Най-вероятно тази църква и църквата „Св. Георги“ в Старо Нагоричине са дело на един и същи майстор³⁹³. Сведения за църквата преди нейното обновяване се намират при Й. Хаджи-Василевич, който я описва преди да бъде разрушена. Църквата е била дълга 22 m и широка 16 m. В югоизточната част до наоса ѝ се е намирала гробницата на св. Прохор Пшински, кулата и параклиса „Св. Богородица“. Църквата е разделена на 9 отделения, като днес не може да се разбере за какво е служило всяко едно от тях. Гробницата, заедно с ръката на светеца, е изгоряла през 1841 г., по-късно през 1894 г. тя е възстановена.

Параклисът „Св. Богородица“ е пристроен през XVI в. и е служил главно за изповедална.

Кулата е квадратна и първоначално е изпълнявала ролята на капела. Според народното предание тук умира един монах и в нея престава да се служи. Кулата е разрушена в края на XIX в., за да се разшири църквата³⁹⁴.

Църквата „Св. Прохор Пшински" е обновена в периода 1898-1904 г. Тогава е разрушена западната част на първоначалния храм и южната стена на параклиса „Св. Богородица“³⁹⁵.

Последното обновяване на манастира е от 2005 г.³⁹⁶

Североизточно от главната манастирска църква се намират останки от храм, посветен на „Св. Йоан Кръстител“, за който се предполага, че е от XV в.³⁹⁷

IV. Изкуство. В църквата „Св. Прохор Пшински“ са запазени няколко живописни слоя. Най-ранният е от началото на XIV в. Фрагменти от тази живопис първоначално са открити на северната и източната стена на църквата, а по-късно в най-долния регистър под силно повредения стенописен слой от XV в. Според иконографския анализ изследователите стигат до извода, че стенописите от XIV в. са дело на известния зограф Михайло. Неговият подпис е открит на щита на св. Димитър. И тук най-вероятно той е работил заедно с Евтихий³⁹⁸.

Вторият живописен слой в църквата е от 1488/89 г. Тогава манастирът е обновен с дарителството на Марин от Кратово. За съжаление при обновяването на църквата през XIX в. са разрушени сводът, западната стена и част от северната и южната стена, а заедно с тях е унищожена и стенописната украса. В олтара е запазено изображението на Св. Богородица Ширшая Небес с Младенеца, която от двете страни е флангирана от двама Архангели. Под нея е запазена сцената „Поклонение на жертвата“ и в най-долния регистър „Причестяване на апостолите с двоен Христос“. В олтара са изобразени и сцените „Благовещение“ и „Мироносици на Гроба Господен“ (на северната стена). На южната стена „Големите празници“ продължават с фрагментарно запазените сцени „Срещата на Мария и Елисавета“ и „Рождество Христово“. В следващия регистър е изобразен цикълът „Страстите Христови“, но днес от него са запазени само „Тайната вечеря“ и фрагментарно „Измиване на нозете“ и „Молитва в Гетсиманската градина“ (на южната стена), „Пътят към Голгота“, „Качване на Кръста“ и „Оплакване Христово“ (на северната стена). На южната стена в най-долния ред са съхранени изображенията на св. Прохор Пшински със св. Роман, св. Сава Сръбски и св. Георги.

Стенописите от църквата „Св. Прохор Пшински" са близки до тези от църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в метоха „Орлица“ (1491 г.) и тези от манастира „Св. Никола“ в Горняк (около 1490 г.), всичките са изписани приблизително в едно и също време. Изображенията са малки и преобладават топлите тонове. Г. Суботич намира и един паралел с миниатюрите в едно евангелие от Слепченския манастир. Според него всички те са дело на един зограф, който най-вероятно произхожда от гр. Кратово.³⁹⁹

Третият живописен слой в църквата „Св. Прохор Пшински“ е от последното десетилетие на XVI в. Той се намира в параклиса „Св. Богородица“. В най-долния регистър са запазени изображения на светци в монашески одежди: св. Киряк Отшелник, св. Иларион Велики, св. Мартин, св. Тимотей. Над тях са изображенията на Св. Троица и „Гостоприемство Аврамово“. Поясът от медальони е почти напълно унищожен⁴⁰⁰. Според Р. Петрович зографи от едно и също ателие работят в Пшинския манастир, в нартекса на манастира „Св. Андрей“ (на язовира „Матка“), в църквата в с. Побужде в Скопска Черна гора и др. Те са последователи и ученици на известните зографи Лонгин и Андрей⁴⁰¹.

Последният живописен слой е от началото на XX в.⁴⁰²

В манастира се пазят малък брой икони. Голяма част от иконното богатство е разграбено по време на войните, а друга са изгорели в пожар през XIX в. Най-ранните запазени икони са от XVII в. Те се намират върху дърворезбован кръст, който според неговия запис е изработен през 1608/09 г. Иконите са на Св. Богородица и св. Йоан Кръстител⁴⁰³.

В манастира са запазени и някои предмети на приложните изкуства. Освен споменатия по-горе дърворезбован кръст, тук се съхранява и един дърворезбован стол от 1605/06 г., изработен от майстор Стойко от с. Оровице (днес столът се намира в Музея на Македония, гр. Скопие). През 1608/09 г. майстор Стефан изработва иконостас. От него днес са запазени само Царските двери (днес в Скопие). Предполага се, че същият майстор работи и в манастира „Грачаница“⁴⁰⁴.

V. Книжнина и книжовна дейност. Библиотеката на Пшинския манастир вероятно е била доста богата. Нейните ръкописи имат същата съдба, както и на много други манастирски библиотеки. През XIX в. част от тях са унищожени по време на пожар. А. Йованович отбелязва, че са запазени само тези ръкописи, които се намират в горната част на църквата. Някои от ръкописите са взети от посетители на манастира и днес се съхраняват в библиотеки по света - София, Белград, Загреб и др.⁴⁰⁵

Изследователят Й. X. Василевич дава опис на част от манастирските книги. Сред тях най-ранният ръкопис е на пергамент от XIV в. Той изброява един ръкопис от XV в., един Миней от XV-XVI в., два ръкописа от XVI в. и още няколко по-късни книги. Изследователят посочва, че в манастира се пазят три поменика. Първият от тях е от втората половина на XV в. и свършва през втората половина на XVIII в., на някои данни от него се спряхме по-горе. Вторият поменик започва от втората половина на XVIII в. и завършва в началото на XIX в. Третият поменик е от XIX в. и по времето на Й. X. Василевич все още се е намирал в манастира⁴⁰⁶.

В манастира не само се съхраняват стари ръкописи, но се развива и активна книжовна дейност. Най-вероятно именно в Пшинския манастир са съставени първото житие и служба, посветени на св. Прохор Пшински. Дори има изказано предположение, че Норовия пролог от XIII в., в който се съдържа краткото житие на светеца, е създаден именно за нуждите на Пшинския манастир⁴⁰⁷.

С Пшинския манастир се свързва произхода на някои ръкописи от XIV в., за които се предполага, че са писани в него. Например Райково Четириевангелие (днес в Загреб), Пшински номоканон (днес в Белград), Пролог-миней за месец декември (днес в Загреб) и др.

За съжаление за повечето ръкописи, които идват от библиотеката на Пшинския манастир, не може да се твърди със сигурност, че са писани там⁴⁰⁸. Малко са приписките, които безспорно доказват, че ръкописите произхождат от тази обител. Например Сборник от XV в. в (днес в ЦИАИ в София)⁴⁰⁹, Миней за месец юни от 1510 г. (днес в София)⁴¹⁰ и др.

Много ръкописи от пшинската библиотека са изгорели по време на бомбардировките над Белград през 1941 г.⁴¹¹

Въпреки че от книжовното богатство на манастира „Св. Прохор Пшински“ днес са запазени малък брой ръкописи, може да се допусне, че той е разполагал с богата библиотека. Вероятно в нея освен книги, писани от местни книжовници, е имало и много ръкописи, които произхождат от други книжовни центрове.

VI. Списък на игумените⁴¹²

Йеромонах Мина - игумен през 1510 г. Той е споменат в приписка върху Миней за месец юни⁴¹³.

Игумен Иларион - игумен през 1698 г. Споменат в приписка⁴¹⁴.

 

1.17. Манастирът „Успение на Света Богородица - Матейче", нахия Нагорич

I. Географско местоположение. Манастирът „Успение Богородично“ се намира в Скопска Черна гора на 7 км над с. Матейче и на около 22 km югозападно от гр. Куманово, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Историческите сведения за манастира „Св. Богородица Черногорска“ са твърде оскъдни. Липсват сигурни данни кога точно е основана тази обител. Според А. Евънс, който пътува в тази област през втората половина на XIX в., на северната стена на църквата имало надпис, в който се четяло името на император Исак. Въз основа на този надпис той отнася нейното основаване през XI в.⁴¹⁵ По-късните изследователи на църквата не намират такъв надпис, обаче според К. Балабанов в олтара до началото на XX в. е имало параклис от XII в.⁴¹⁶, но Н. Окунев смята, че този параклис е от XVI в.⁴¹⁷ Г. Трайчев от своя страна посочва, че параклисът е гробница на някоя царица, основавайки се на народното предание⁴¹⁸. В грамотата на крал Милутин от 1300 г. се отбелязва, че манастирът „Успение Богородично“ е дарен на манастира „Св. Георги“ на р. Серава⁴¹⁹.

Архитектурата на църквата е типична за XIV в. Запазените стенописи също са от този период. В ктиторската композиция са изобразени цар Стефан Душан, жена му Елена и синът им Урош, което означава, че те са основатели на храма⁴²⁰. Ако допуснем, че сведенията за по-ранното съществуване на обителта са верни, то това означава, че царското семейство само възстановява вече съществуващия манастир.

Данни за църквата „Успение Богородично“ се намират в биографията на крал Урош от патриарх Паисий и в Карловачката летопис от 1503 г. Според патриарх Паисий, цар Душан започва изграждането на храма, а след смъртта му строежът е довършен от царица Елена и крал Урош. В Карловачкия летопис се уточнява, че само царица Елена издига храма⁴²¹. Последните проучвания върху стенописите от църквата предлагат малко по-различна датировка. Е. Димитрова прави подробен сравнителен анализ със стенописи от други църкви и обнародва надпис, в който се чете името на Сръбския патриарх Йоаникий (1346-1354), който също присъства в ктиторската композиция. Според нейното заключение, църквата е изписана в периода 1348 г. и 1352 г., като на този етап от проучванията не може да се установи точно колко време са работили зографите⁴²². Ясно се вижда, че църквата е построена и зографисана преди смъртта на цар Стефан Душан, което до известна степен противоречи на писмените извори. Може да се допусне, че храмът е издигнат от цар Душан, а манастирът е организиран и построен след неговата смърт от жена му Елена.

Според местна легенда, разпространена сред мюсюлманите в района, манастирът е посетен от султан Мурад⁴²³. Ще припомним, че в Сарандопорската летопис също е отбелязано, че султанът е бил в Осоговската обител. Твърде е възможно той да е посетил и други манастири в този район. Вижда се, че народната памет добре е съхранила преминаването на османския владетел през областта в посока Босна.

Сведенията от началото на османското владичество за манастира „Матейче“ са свързани главно с неговата книжовна дейност, на която подробно ще се спрем по-долу. От тях става ясно, че тук през 1409 г. работи инок Герасим⁴²⁴, а през втората половина на XV в. Владислав Граматик⁴²⁵.

След този период, почти до края на XVI в., липсват сведения за съдбата на манастира. Той е включен и в двете части на обширния регистър от 1570/73 г. В „тимарската част“ той е посочен в „зиамета на катиб Xизар, един от писарите в султанския диван“. Приходът на манастира „Карадонлу, второ име Богородица“ е обединен с този на мезрата Новосел, за която се уточнява, че се намира до неизвестния за нас манастир „Баница (?)“⁴²⁶. Общият данък, който плащат, е 1000 акчета и в него е включено испенче и десятък за лозя, бостан и воденици⁴²⁷. Към прихода на с. Вищица⁴²⁸ е отбелязана една воденица на монасите от манастира „Св. Богородица“ в Кара Донлу. Чиновникът уточнява, че тя се намира в ръцете на покойния Мехмед Паша, вероятно починал малко преди съставянето на описа. Не е посочен данъкът от воденицата⁴²⁹. Може да се допусне, че тази воденица е била продадена от манастирското братство или пък дадена под наем. При данъците на с. Вищица има една интересна бележка на османския чиновник. В нея той посочва, че землището на селото се обработва от манастира „Св. Богородица“ и няколко села, които дават юшур на спахията - „зиамет на Мехмед, син на Сетбан-Али“. Местните жители и монасите отглеждат пшеница и жито и произвеждат шира. Общият данък е в размер 250 акчета⁴³⁰. Предполагаме, че тук става въпрос за разглежданата от нас обител. Към приходите на с. Никущак⁴³¹ е посочен десятък за шира от 1 лозе от манастира „Св. Богородица“ в размер на 60 акчета. Османският чиновник добавя, че той е в ръцете на Китан Яни (?). От бележката не става ясно дали целият манастир е в ръцете на този Китан или само лозето⁴³². Може да се допусне, че Китан Яни се грижи само за лозето, а манастирът „Св. Богородица“ е всъщност обителта „Св. Богородица Черногорска“. Естествено не е изключено да става въпрос и за друг манастир.

В „манастирската част“ са посочени имената на 20 монаси и подробно е описан манастирският имот: 2 църкви, 4 гостоприемници, 1 кухня, 1 трапезария, 2 изби, 2 стаи за съхраняване на дърва, 1 хамбар, 1 винарска изба, 11 бурета, 1 мурекеб-хане (мастилница), 5 църкви, 12 ниви в синора на с. Матейче, лозя в синора на с. Саракинци (?). Накрая е посочен данък за жито, лозя, градини, зеленчукови градини и воденици от 1000 акчета⁴³³. На първо място трябва да се припомни, че най-вероятно данъците, отбелязани в двете част на описа, са различни. От една страна, в единия случай приходът е общ с този на мезрата Новосел, а в другия - тя липсва. От друга страна, при останалите манастири, отбелязани в „манастирската част“ приходите винаги се различават от тези в „тимарската“⁴³⁴. От това може да се заключи, че данъците на този манастир са над 1000 акчета. Вижда се, че и той е една от богатите обители в Кюстендилския санджак през XVI в. Към неговите имоти са посочени общо 7 църкви, вероятно две от тях са се намирали в самия двор на манастира, а останалите 5, посочени по-надолу в описа, са му подчинени и са разположени в околните селища или местности. Едно от най-интересните сведения е, че в манастира има работилница за мастило, което още веднъж показва колко значителен книжовен център е била тази обител. За съжаление от този период до нас не са достигнали никакви ръкописи.

През XVII в. в манастира „Матейче“ гостува Сръбският патриарх Гавриил (1647-1654)⁴³⁵. Може да се допусне, че „гръцкият манастир върху скала“, който вижда Е. Браун през 1669 г. на път за Куманово, е „Матейче“, но за съжаление той не дава повече подробности за него⁴³⁶.

В историческите извори няма други сведения за този манастир от ранните векове на османското владичество. През XIX в. той е възобновен. За съжаление в началото на XXI в. манастирската църква става оръжеен склад и достъпът до нея е почти невъзможен⁴³⁷.

III. Архитектура. От манастира „Успение Богородично – Матейче“ днес съществува само църквата. Около нея не са правени археологически проучвания и няма сведения за останалите части от манастирския комплекс. Г. Трайчев отбелязва, че обителта е заобиколена от стени и сгради, а извън нея има полуразрушена кула⁴³⁸, които днес не съществуват.

Църквата „Успение Богородично“ е построена през XIV в. според някои изследователи върху стари основи, но на този етап от проучванията тази хипотеза не може да се потвърди. Xрамът е кръстокуполен с 5 купола и нартекс. Н. Мавродинов, който разглежда подробно архитектурата на църквата я свързва с други храмове от XIV в. - „Св. Никола“ в Мелник (XIII в.), „Рождество Богородично“ в Рилския манастир (1335 г.), „Св. Андрей“ от 1369 г. на р. Треска (днес язовир „Матка“). Според него те са дело на майстори от едно ателие⁴³⁹. Xрамът е реставриран на няколко пъти през XX в.⁴⁴⁰

През 1939 г. при реставрация е разрушен старият параклис, за който говорихме по-горе. Според данните той се е намирал в северната част на олтара и в него се е влизало от запад. Н. Окунев предполага, че е построен с цел в него да се провеждат службите, след като части от главната църква се разрушили през XVI в.⁴⁴¹ Дж. Бошкович, който участва при реставрацията през 1938 г., дава една по-пълна хронология на този параклис. Според него източният му дял е по-стар от самата църква и вероятно той е част от храма „Св. Богородица Черногорска“, споменат през 1300 г. Този дял е включен при строежа на новата църква в средата на XIV в. По-късно в края на XVI - началото на XVII в., по някаква причина сводовете на църквата падат и вероятно монасите нямат възможност да възстановят целия храм, затова се налага да построят параклис в олтара⁴⁴². Може да се допусне, че църквата е разрушена от земетресението, което сполетява и Осоговския манастир през 1585 г., обаче монасите от „Матейче“ не успяват да намерят ктитор, който да им помогне при възстановяването на обителта. Трябва да се припомни, че в този период е в сила и един нов закон, известен сред народа като „продажба на църкви“. Липсват сведения дали на този манастир му се налага да откупува земите си, но това е твърде вероятно, и също е една от възможните причини за обедняването му.

IV. Изкуство. В църквата „Успение на Света Богородица“ са запазени оригиналните стенописи от XIV в. Днес те са в лошо състояние, особено след войната в Македония от началото на XXI в., когато църквата е използвана за оръжеен склад.

Според Е. Димитрова в църквата през XIV в. са работили две групи зографи. Първата група идва от някои от големите византийски художествени центрове. Тя изписва надписите на гръцки език. Втората група зографи произхожда от някое местно ателие и техните надписи са на църковнославянски език.

Паралели могат да се намерят с църквите „Св. Архангели“ в Призрен, „Св. Никола“ в Люботен, вторият етаж от нартекса на „Св. София“ в Охрид. Е. Димитрова въз основа на стилови и иконографски сходства изказва предположението, че в Матейче взимат участие зографи от ателието на Йоан Теориян, като не изключва възможността и самият той да рисува там⁴⁴³.

Липсват сведения за стенописите от пристроения параклис, за които Н. Окунев допуска, че са от XVI в. При неговото разрушаване, те са отнесени в Църковния музей в Скопие⁴⁴⁴.

V. Книжнина и книжовна дейност. Днес от библиотеката на манастира „Матейче“ са запазени малко ръкописи. Според изследователи, посетили обителта през XIX в. там се съхранявали голямо количество книги, които били разграбени от чуждите пътешественици и местните мюсюлмани⁴⁴⁵.

Най-ранният ръкопис, за който със сигурност се знае, че произхожда от манастира „Матейче“, е едно пергаментно евангелие от XIV в., което днес се съхранява в Москва⁴⁴⁶.

Манастирът „Матейче“ през XV в. се развива като един от книжовните центрове в областта. Още в началото на века в него работи инокът Герасим. През 1409 г. той започва да преписва „Диалогът на Григорий, папа Римски“ („Римски патерик“), по поръчка на деспотица Евдокия Балшич. Преписването и подвързването на ръкописа е завършено в гр. Янина, където живеела деспотицата. Днес ръкописът се съхранява в светогорския манастир „Св. Павел“, а един лист от него се намира в Санкт Петербург в сбирката на Ф. Успенски⁴⁴⁷.

В манастира „Матейче“ работи и известният книжовник Владислав Граматик⁴⁴⁸. През 1469 г. тук той преписва своя втори сборник по поръчка на Димитър Кантакузин⁴⁴⁹. Този сборник днес се съхранява в Загреб. В „Матейче“ Владислав Граматик преписва и сборника „Андрианти“ от 1473 г. и „Рилски панегерик“ от 1479 г., поръчан от братството на Рилския манастир. В посочените сборниците книжовникът оставя подробни бележки, че са писани в манастира „Св. Богородица Черногорска“⁴⁵⁰. В сборника от 1479 г. Владислав Граматик включва и единствената известна негова оригинална творба - „Рилска повест“. Тя е добавена след житието на св. Йоан Рилски от патриарх Евтимий и представлява подробен разказ за възобновяването на Рилския манастир и пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилската обител⁴⁵¹. И двата сборника се съхраняват в библиотеката на Рилския манастир.

Според обширния регистър от 1570/73 г. в манастира „Св. Богородица“ има работилница за мастило⁴⁵², което навежда на мисълта, че преписваческата дейност продължава и през XVI в. Вероятно тази работилница е осигурявала и мастило за други книжовни центрове в областта.

 

Бележки:

¹За житията и службите, посветени на св. Йоан Рилски виж: Иванов, Й. БСМ, с. 345-383;Иванов, Й. Жития на св. Иван Рилски. С уводни бележки. - В: ГСУ-ИФФ, С., кн. XXXII, 13, 1936, с. 1-108; Киселков, В. Св. Иван Рилски. Жития. С., 1940; Ангелов, Б. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. - Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, с. 186-198; Кожухаров, Ст. Служби за Иван Рилски. - В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник., С., 1992, с. 426-427 и приложената там литература; Заветът на Св. Иван Рилски. Из архивното наследство на Иван Дуйчев. С., 2000, с. 83-239 и приложената там литература; и др.
²Bartusis, M. C. Chrelja and Momčilo: Occasional servants of Byzantiurn in FourteenthCentury. - BSl, XLI, 2, 1980, p. 201-216; Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в. С., 1986, с. 32-33; Костова, Ел. Мелник в периода XIII-XIV в. Проблеми на политическата и социално-икономическата история. (дисертация), С., 2006, с. 143-160.
³По-подробно за първите сведения за Рилския манастир и обновяването му отпротосеваст Xрельо и даренията на цар Иван Шишман виж: Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски и неговиятъ монастиръ. С., 1917, с. 21-38; Дуйчев, И. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 135-138, 155-156, 165-168, 243-256; Дуйчев, И. За първообразността и достоверността на Рилската грамота. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, с. 207-233; Радкова, Р. Историческата съдба на манастира през вековете. - В: Рилският манастир. С., 2000, с. 10-15.
⁴Заветът на св. Йоан Рилски и подробната приписка на игумена Дометиан са запазени вняколко преписа от втората половина на XIX в. Виж: Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 35-60.
⁵Ихчиев, Д. Турските документи за Рилския монастирь. С., 1910, с. 4; Недков. Б.Османотурска дипломатика и палеография. II (документи и речник). С., 1972, с. 13-14.
⁶Джансъзов, Ст. Нэкколко документи дадени отъ турскитэ султани на Рилскиямънастиръ. - В: СбНУ кн. IV, С., 1891, 610; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 11, 13; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 268-269.
⁷В заповедта не се посочва името на султана, който я е подписал. Със сигурност можеда се потвърди, че това е Сюлейман, който след битката при Анкара (28.07.1402 г.) се установява в Румелия. Виж: Недков. Б. Цит. съч., с. 13-14.
⁸Трябва да се отбележи, че Б. Недков допуска, че документът е адресиран до кадията наКюстендил, сведение, което се е намирало на унищожената част от фермана. Може да се допусне, че той наистина е насочен към кадията на санджака, който резидира в административния център на областта. Както бе посочено в предишната част на книгата центърът е неизвестен. По тази причина не може да се приеме, че в този случай става въпрос за гр. Кюстендил. Виж документа в: Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 4; Недков. Б. Цит. съч. с. 13-14.
⁹Д. Ихчиев посочва още един документ от XV в. - ферман на султан Баязид II (1481-1512)от 1493 г., обаче Б. Недков смята, че преводачът е допуснал грешка и всъщност става въпрос за ферман на султан Сюлейман I (1520-1566) от 1530 г. Виж: Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 5-6; Недков. Б. Османотурска дипломатика и палеография. I. С., 1966, с. 27.
¹⁰Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 150, 181; Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски.... с. 153.
¹¹Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в XVI и XVII веке. С., 1946, с. 79, бел. 56; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 271; Радкова, Р. Цит. съч., с. 16.
¹²Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 43, 86.
¹³Подробно за договора от 1466 г. Виж: Дуйчев, И. Рилският светец...р с. 284-287; Дылевский, Н. Договор 1466 года между болгарским Рыльским монастырем и обителью Пантелеймона - Руссиком на Афоне. - В: Études balkaniques. 2, Sofia, 1969, p. 81-98; Дылевский, Н. Первая русская публикация договора 1466 года между болгарским Рыльским монастырем и обителью Пантелеймона - Руссиком на Афоне. - В: Études balkaniques. 4, Sofia, 1976, p. 110-115.
¹⁴Виж текста на съчиненията в: Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 152-161, 183-184.
¹⁵Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 43-50; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 287-296.
¹⁶Виж текста на житието в: Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби. Съставител и редакция Кл. Иванова. С., 1986, с. 380-382.
¹⁷Ђук. Р. Царица Мара. - В: ИЧ, кн., XXVI, Београд, 1978-1979, с. 68.
¹⁸Метохът Орлица се намира на около 22 km югозападно от Рилския манастир.
¹⁹Виж надписа в: Спространов, Е. Материали по историята на Рилския манастиръ.- В:СбНУ, кн. XVIII, С., 1901, с. 201-202; Иванов, Й. БСМ, С., 1931, с. 206; Куюмджиев, А., Е. Мутафов. Кога е изградена и изписана църквата при метоха Орлица. - В: Проблеми на изкуството, кн. 1, 2007, с. 25.
²⁰Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 160.
²¹Относно годината на изграждане на църквата няма единодушно становище. Някоиучени се предоверяват на друг надпис от църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“, в който се посочва, че църквата е изградена през 1478 г. Според последните проучвания този надпис е некоректно възстановен през първата половина на XX в. и се отнася до изписването на свода на църквата, а не до нейното изграждане. Подробно за споровете около годината на издигането на храма виж: Куюмджиев, А., Е. Мутафов. Цит. съч., с. 25-31.
²²Спространов, Е. Опис на ръкописите при библиотеката на Рилския манастир. С., 1902, с. 103.
²³Приписките се намират в „Шестоднев“ от 1480г. и „Панегерик“ от 1483 г. Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Бележки на българските книжовници X-XVIII век. Т. 1. (X-XV век), С., 2003, приписки № 132 и 133, с. 80-81, 130-131, 188- 189.
²⁴Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Бележки на българските книжовници X-XVIII век. Т. 2. (XVI-XVIII век), С., 2004, приписка № 154, с. 7, 127, 207.
²⁵Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир. Т. 1. С., 1986, с. 44; Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч. , Т. 2. приписка № 155, с. 7, 127, 207.
²⁶Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 6-9.
²⁷Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 7, 8.
²⁸Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 610.
²⁹Тук отново ще отбележим, че ферманът от 1530 г. при Д. Ихчиев е даден като ферман на султан Баязид II (1481-1512), а Б. Недков смята, че е допусната грешка и го коригира. Виж: Недков. Б. Цит. съч., I. с. 27. Виж текста на посочените документи в: Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 611; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 9-10, 5-6, 14, 322, 323-324, 326-327, 328-330, 22-23, 24-25.
³⁰Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 611; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 11-12; Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период. С., 2002, с. 122.
³¹Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 11-12.
³²Кил, М. Цит. съч., с. 122.
³³Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 611.
³⁴Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 612.
³⁵Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 235-237.
³⁶Пак там, с. 237-240.
³⁷Неидентифицирано.
³⁸Неидентифицирано.
³⁹Вероятно това е днешното с. Шипочене, което се намира на около 8 km източно отгр. Самоков.
⁴⁰Неидентифицирано.
⁴¹Село Рила (днес град) се намира на около 30 km югозападно от Рилския манастир.
⁴²Вероятно с. Поромин е днешното с. Пороминово на около 8 km югозападно от гр.Рила.
⁴³Неидентифицирано.
⁴⁴Село Бобошево (днес град) на около 35 km източно от Рилския манастир.
⁴⁵В по-късен дефтер е отбелязано с. Слатина и може да се допусне, че двете села са идентични. Неидентифицирано.
⁴⁶Неидентифицирано.
⁴⁷Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 322-324.
⁴⁸Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 163, с. 9-10, 128-129, 209.
⁴⁹Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 72.
⁵⁰Муравьев, А. Н. Сношенiя Россiи съ Востокомъ по делам церковнымъ. ч. 1, Санкт Петербург, 1858, с. 94-95; Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 66-67; Снегаров, И. Културни и политически връзки между България и Русия през XVI- XVIII в. С., 1953, с. 36.
⁵¹Сведението се намира във вестник „Московские ведомости“ от 1853 г., където е публикувана статия, в която са обнародвани документи, свързани с Рилския манастир. Виж: Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 67-68.
⁵²Пак там, с. 68.
⁵³Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 17-18.
⁵⁴Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 612-613; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 20-22.
⁵⁵Виж тук в част 11.15.1. и 11.1.11.
⁵⁶ТДИМН, V/5, с. 355-357.
⁵⁷Неидентифицирано. В близост до гр. Кюстендил има село със същото име, но то е отдалечено от манастира на повече от 100 km.
⁵⁸Неидентифицирано. На около 25 km западно от гр. Дупница има с. Бабино, но не смесигурни, че става въпрос за същото селище.
⁵⁹Неидентифицирано.
⁶⁰Неидентифицирано. Най-вероятно някоя от постниците около манастира.
⁶¹Църквите са посочени в с. Поромино, но преводачът не е сигурен в превода и можеда става въпрос за нещо друго. Виж: ТДИМН, V/5, с. 356.
⁶²Село Джерман се намира на около 40 km северозападно от Рилския манастир.
⁶³Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 35.
⁶⁴Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 70; Снегаров, И. Културни и политически... , с. 37.
⁶⁵Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка 254, с. 36, 146, 230. ЗаЕлешнишкия манастир виж по-подробно: Пандурски, В. Елешнишки манастир. С., 1981; Минчева, К., С. Ангелов. Църкви и манастири от Югозападна България през XV-XVII в. С., 2007, с. 11-13 и приложената там литература.
⁶⁶Приписката се намира в Миней за месец октомври от втората четвърт на XVI в. Виж: Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 58.
⁶⁷Муравьев, А. Н. Сношенiя Россiи съ Востокомъ по делам церковнымъ. Ч. 2, Санкт Петербург, 1860, с. 57-60, Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 57, 155-156; Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 70-75; Снегаров, И. Културни и политически..., с. 37-39.
⁶⁸Муравьев, А. Н. Цит. съч., Ч. 2. с. 137, Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 57, 155-156; Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 77; Снегаров, И. Културни и политически..., с. 37-39.
⁶⁹Иванов, Й. БСМ, с. 252.
⁷⁰Бележката се намира в Канон на св. Йоан Рилски. Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 104; Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 319, с. 58, 162, 248-249.
⁷¹Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 22-31, 333-339.
⁷²Пак там, с. 461.
⁷³Пак там, с. 462.
⁷⁴Може да се предположи, че това е местността, в която спират мощите на св. Йоан Рилски и се намира югозападно от манастира.
⁷⁵Неидентифицирано.
⁷⁶Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 241-242.
⁷⁷Спространов, Е. Опис на ръкописите..., с. 11; Заветът на Св. Иван Рилски...., с. 73.
⁷⁸Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 57.
⁷⁹За по-нататъшната съдба на Рилския манастир виж: Камбурова-Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972.
⁸⁰Подробно за Хрельовата кула виж: Христов, Хр., Г. Стойков, Кр. Миятев. Рилски манастир. История. Аритектура. Резби. Стенописи.С., 1957, с. 35-36; Прашков, Л. Хрельовата кула. С., 1973.
⁸¹Подробно за тази църква виж: Рилец, Неофит. Описанiе болгарскаго священнаго монастыря Рыльскаго. С., 1879; с. 24; Гошев, И. Из сбирките на Църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София. - В: ГСУ - БФ, Т. XXIII, 1945-1946, с. 14-29.
⁸²Подробно за датировката на строежа на църквата виж: Куюмджиев, А., Е. Мутафов. Цит. съч., с. 25-31. Виж също: Тулешков, Н. Строителната история на рилския метох „Орлица“. - Във: Векове. Кн. 1, 1981, с. 68-70.
⁸³По-подробно виж: Христов, Хр., Г. Стойков, Кр. Миятев. Цит. съч., с. 27-35, 37-38.
⁸⁴По-подробно виж: Ангелова, Р., М. Коева. Архитектурата на манастира и нейната декоративна украса. - В: Рилският манастир. С., 2000, с. 58-80.
⁸⁵По-подробно виж: Прашков., Л. Живописното богатство на Рилския манастир. - В: Рилският манастир. С., 2000, с. 134-135.
⁸⁶Куюмджиев, А., Е. Мутафов. Цит. съч., с. 28-30.
⁸⁷Божков, А. Стенописите в църквата от метоха на „Орлица“. - В: Изкуство. Бр. 2, 1964, с. 25-31; Иванић, Б. Мара Бранковић и монументално сликарство друге половине 15. века. - В: Ниш и Византија. Т. II, Ниш, 2004, с. 336, 338, 340.
⁸⁸Прашков, Л. Характерни особености на българската църковна монументална живопис през Xv век. - В: Българският петнадесети век. Сборник доклади за българската обща и културна история през XV век. С., 1993, с. 327-329; Същият. Живописното богатство..., с. 135-136..
⁸⁹Подробно за тези стенописи виж: Василиев, А. Български възрожденски майстори. С., 1965; Енев, М. Рилският манастир. С. 1997; Генова, Ел. Църквата при Гроба на Св. Йоан Рилски. Стенописи и зографи. - В: ГСУ - ЦСВП, Т. 91 (10), 2001, С.,2002, с. 133-146; Прашков., Л. Живописното богатство..., с.136-152.
⁹⁰Рилец, Неофит. Цит. съч., с. 95; Ђук. Р. Цит. съч., с. 89; Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 162; Иванић, Б. Цит. съч., с. 339.
⁹¹Виж по-подробно: Прашков., Л. Живописното богатство..., с.152-159.
⁹²Миятевъ, Кр. Съкровищницата на Рилския монастиръ. - В: Годишникъ на Народния музей за 1922-1925 год. С., 1926, с. 342-358; Генова, Ел. Рилският манастир - съкровищница на българското приложно изкуство. - В. Рилският манастир. С., 2000, с. 209-221.
⁹³Заветът на Св. Иван Рилски..., с.159.
⁹⁴Виж подробно: Генова, Ел. Рилският манастир..., с. 209-221.
⁹⁵Миятевъ, Кр. Цит. съч., с. 327-334; Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 34-35.
⁹⁶Миятевъ, Кр. Цит. съч., с. 338342; Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 36.
⁹⁷Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 7, бел. 5; Христова, Б. Библиотеката на Рилския манастир. - В: Рилският манастир. С., 2000, с. 34.
⁹⁸Рилското евангелие се съхранява в НБКМ под № 31. Виж: Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 8, бел. 9; Христова, Б. Цит. съч., с. 34
⁹⁹Ръкописът се съхранява в библиотеката на Рилския манастир под № 3/10.
¹⁰⁰Ръкописът се съхранява в библиотеката на Рилския манастир под № 1/16.
¹⁰¹Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 9.
¹⁰²За този манастир виж тук в част II.1.17.
¹⁰³Данчев, Г. Владислав Граматик - книжовник и писател. С., 1969; Ангелов, Б. Владислав Граматик. - В: Старобългарски писатели. С., 1981, с. 129.
¹⁰⁴Сборникът е писан в с. Младо Нагоричине. Днес се съхранява в библиотеката на Рилския манастир под № 4/14. През 1845 г. В. Григорович взема 77 листа от него и ги занася в Одеса, днес те се намират в Одеската държавна библиотека под № 112. Виж: Данчев, Г. Цит. съч., с. 33-41; Терзийска, М. Книжовно-просветната дейност на Рилския манастир (от X век до Освобождението). С., 2009, с. 83-84.
¹⁰⁵Сборникът е писан в Жеглиговския манастир. Предполага се, че той е поръчан от рилското монашество. Днес се съхранява в манастирската библиотека под № 3/6. Виж: Данчев, Г. Цит. съч., с. 42; Терзийска, М. Цит. съч., с. 84.
¹⁰⁶Сборникът е писан в Жеглиговския манастир. За него се смята, че е поръчан за нуждите на Рилския манастир. В подкрепа на това твърдение е фактът, че именно в него за първи път е включена „Рилската повест“. Днес се съхранява в манастирската библиотека под № 4/8. Виж: Данчев, Г. Цит. съч., с. 66; Терзийска, М. Цит. съч. с. 84.
¹⁰⁷Сборникът е дело на двама преписвачи. Според почерка и другите палеографски белези се доказва, че единият преписвач е Владислав Граматик. Е. Спространов погрешно датира ръкописа през XVII в. Днес се съхранява в манастирската библиотека под № 2/16. Виж: Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 46-48.
¹⁰⁸Сборникът е дело на двама преписвачи. Единият е идентифициран като Владислав Граматик, а другият - монах Давид. Днес се съхранява в манастирската библиотека под № 1/42. Виж: Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 73-75.
¹⁰⁹Сборникът е писан от Владислав Граматик, заедно с монах Мардарий. Днес се съхранявав манастирската библиотека под № 4/5. Виж: Терзийска, М. Цит. съч., с. 86.
¹¹⁰От Владислав Граматик са известни и: Загребски сборник от 1469 г. , който се съхранява в Загребската библиотека на Академията на науките и изкуствата; Букурещки панегирик, днес в Букурещката академична библиотека; Ленинградски сборник, днес в Петербургската библиотека. Виж: Ангелов, Б. Владислав Граматик..., с. 131; Данчев, Г. Особености на приписките и бележките в сборниците на Владислав Граматик - Извор на сведения за неговите културни интереси и за културата у нас през XV столетие. - В: Българският петнадесети век. Сборник доклади за българската обща и културна история през XV век. С, 1993, с. 181; Терзийска, М. Цит. съч., с. 84-85.
¹¹¹Текстът виж в: Иванов, Й. Жития на св. Иван Рилски.... с. 74-85; Стара българска литература. Т. IV..., с. 135-148; Заветът на Св. Иван Рилски...,с. 149-162.
¹¹²Виж по-подробно: Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 74; Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик и споровете около двете и редакции. - В: Трудове на ВПИ „Кирил и Методий“. Велико Търново, 3, 1966, с. 49-88; Ангелов, Б. Владислав Граматик..., с. 132; Данчев, Г. Страници из историята на Търновската книжовна школа. С., 1983, с. 187-229.
¹¹³Иванов, Й. Жития на св. Иван Рилски..., с. 86-102; Данчев, Г. Димитър Кантакузин.С., 1979; Ангелов, Б. Димитър Кантакузин. - В: Старобългарски писатели. С., 1981, с. 136-144; Стара българска литература. Т. IV... с., 148-165; Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989; Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 164-189.
¹¹⁴Ръкописът е писан в с. Ежово, Серско по поръка на рилския игумен Теофан и цялотоманастирско братство. Част от него се съхранява в Рилския манастир под № 4/2. Друга част е отнесена от В. Григорович и сега се намира в Москва. Виж: Терзийска, М. Цит. съч., с.87.
¹¹⁵Пак там, с. 86. Останалите ръкописи на о. Мардарий се намират в НБКМ, Санкт Петербург, Букурещ, светогорският манастир „Св. Пантелеймон". Пак там, с. 86-87.
¹¹⁶Спространов, Е. Опис на ръкописите...; Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч.; Терзийска, М. Цит. съч.
¹¹⁷По-подробно за тях виж. Миятевъ, Кр. Цит. съч., с. 320-327, 334-338; Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 34-37.
¹¹⁸Атанасов, П. Руските старопечатни книги в Рилския манастир. - В: Старобългарскалитература, 12, 1982, с. 82-99; Христова, Б. Библиотеката на Рилския манастир..., с. 41-44.
¹¹⁹Ивановъ, Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 85-92; Енев, М. Цит. съч., с. 533-535; Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 71-81.
¹²⁰Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 151, 152; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 284; Ивановъ, Й. Св. Иванъ Рилски..., с.43, бел. 1, 86.
¹²¹В този период за първи път се споменава името на игумена Теофан в приписка към сборник от XIV в. Спространов, Е. Опис на ръкописите... , с. 103.
¹²²Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 71, 151, 153, 169; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 284, 285.
¹²³През 1491 г. в надпис от църквата при метоха „Орлица“ се споменава името на друг игумен - Теоктист. Виж:Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 71.
¹²⁴Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 151,155; Дуйчев, И. Рилският светец..., с. 284, 285;Спространов, Е. Опис на ръкописите..., с. 103; Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 1. приписка № 133, с. 80-81.
¹²⁵Заветът на Св. Иван Рилски... с. 71; Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 154, с. 7.
¹²⁶Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 155, с. 7.
¹²⁷Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 610, 611.
¹²⁸Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 11; Кил, М. Цит. съч., с. 122.
¹²⁹Джансъзов, Ст. Цит. съч., с. 612.
¹³⁰Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 155, с. 9.
¹³¹Заветът на Св. Иван Рилски..., с. 72.
¹³²Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 67. А. Н. Муравиев пише за същатамисия в Москва през 1558 г., без да се отбелязва името на игумена. Виж: Муравьев, А. Н. Цит. съч., ч. 1, с. 94-95.
¹³³Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 35; Заветът на Св. Иван Рилски...,с. 73.
¹³⁴Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия..., с. 70; Снегаров, И. Културни и политически... , с. 37.
¹³⁵Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. приписка № 254, с. 36.
¹³⁶Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 58.
¹³⁷Ивановъ. Й. Св. Иванъ Рилски..., с. 57, 155-156.
¹³⁸Снегаров, И. Културни и политически..., с. 39.
¹³⁹Иванов, Й. БСМ, с. 252.
¹⁴⁰Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 104; Христова, Б., Д. Караджова,Ел. Узунова. Цит. съч. Т. 2., приписка № 319, с. 58.
¹⁴¹Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 462.
¹⁴²Спространов, Е. Опис на ръкописите..., с. 11.
¹⁴³Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 57.
¹⁴⁴Подробно за житието и публикации на текста виж: Иванов, Й. БСМ, с. 404-418; Стара българска литература. Т. IV..., с. 176-188; Михајловски, Ј. Десет века свети Јоаким Осоговски. Куманово, 2005, с. 166-180.
¹⁴⁵Иванов, Й. БСМ, с. 410-412.
¹⁴⁶Ивановъ. Й. Северна Македония. Исторически изследвания. С., 1906, с. 93; Иванов,Й. БСМ, с. 416, бел 1; Петковић, Вл. Преглед црквених споменика кроз повестницу српског народа. - В: Посебни издања САН, кн. CLVII, одељење друшивених наука, нова серија, кн. 4, Београд, 1950. с. 292.
¹⁴⁷Стојановић, Љ. Стари српски родослови и летописи. Сремски Карловци. 1927, с. 32.
¹⁴⁸Ивановъ. Й. Северна Македония..., с. 93; Петковић, Вл. Цит. съч., с. 292; Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Скрипторски центри во средновековна Македонија. Скопје, 1997, с. 250.
¹⁴⁹Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 250.
¹⁵⁰Муравьев, А. Н. Цит. съч., Ч. 1. с. 182. В книгата си, посветена на княжеството на Драгашите, Хр. Матанов никъде не посочва, че Константин Деянович става ктитор на Осоговския манастир. Може да се допусне, че монасите само са използвали името на Константин Деянович пред руския цар без той да е реален ктитор на обителта. Виж: Матанов, Хр. Княжеството на Драгаши. Към историята на Северозападна Македония в предосманския период. С., 1997.
¹⁵¹Трухелка, Ђ. Из старих рукописа. - В: Гласник земаљског музеја. VI, Сарајево, 1894, с. 461; Стојановић, Љ. Стари српски родослови..., с. 246.
¹⁵²Виж тук в част II.1.17.
¹⁵³Иванов, Й. БСМ, с. 147.
¹⁵⁴Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 462.
¹⁵⁵Иванов, Й. БСМ, с. 147; Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 261.
¹⁵⁶Кил, М. Цит. съч., с. 124.
¹⁵⁷ТДИМН, V/I, с. 184.
¹⁵⁸ТДИМН, V/I, с. 265-267, 335-341. Селото е неидентифицирано.
¹⁵⁹Село Псарче (Старче) най-вероятно е с. Псача, което се намира на около 15 кт западноот гр. Крива Паланка.
¹⁶⁰ТДИМН, V/I, с. 111.
¹⁶¹На 25 km южно от гр. Благоевград има с. Габрово, което е локализирано като селището, посочено в нахия Славище и едноименно селище в нахия Пиянец. Според нас това идентифициране е неточно. На първо място, защото в регистъра става въпрос за две различни села в две различни нахии. От друга страна нахия Славище не се разпростира южно от днешния гр. Благоевград, а по-скоро северозападно. По-склонни сме да приемем, че търсеното село се намира на около 5 km северно от гр. Делчево в Република Македония.Виж: Чолова-Димитрова, А. Селищни имена от Югозападна България. С., 2002, с. 109.
¹⁶²ТДИМН, V/I, с. 238.
¹⁶³Неидентифицирано.
¹⁶⁴ТДИМН, V/I, с. 242.
¹⁶⁵Село Кременик се намира на около 15 km северно от гр. Дупница.
¹⁶⁶ТДИМН, V/5, с. 361, бел. 741.
¹⁶⁷ТДИМН, V/I, с. 305-306.
¹⁶⁸ТДИМН, V/5, с. 361-362.
¹⁶⁹Ивановъ. Й. Северна Македония..., с. 93.
¹⁷⁰Муравьев, А. Н. Цит. съч., Ч. 1. с. 182-183; Исписи из „Греческихъ статейныхъ спискахъ". Главног Архива Министарства Иностраних Дела у Москви. Књига друга. - В: Споменик, XXXIX, Београд, 1903, с. 38-39.
¹⁷¹Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 35. Подробно за създаването на гр. Крива паланка виж:Малковски, Г., Ј. Михајловски, Ц. Крстевски. Крива паланка и Кривопаланечко низ историјата. Крива паланка, 1996, с. 57-85.
¹⁷²Хаджи Калфа. Румелия и Босна. Географски описаль Мустафа беню Абдуллах XаджиКалфа. - В: Архивъ за поселищни проучвания. Кн. 3, С., 1938, с. 59.
¹⁷³Evlija Čelebija. Putopis. II, Sarajevo, 1957, s. 47.
¹⁷⁴Ивановъ. Й. Северна Македония..., с. 194.
¹⁷⁵Иванов, Й. БСМ, с. 149.
¹⁷⁶Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 253.
¹⁷⁷Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища. С., 1977, с. 151.
¹⁷⁸Данните са от теренна работа в манастира, по проект, финансиран от фонд „Научни изследвания“ към МОМН.
¹⁷⁹Виж подробно: Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 92-98, 101-102, 125-144.
¹⁸⁰Архитектонски споменици на Тари и под Осоговом. - В: Гласник скопског научног друштва, књ. 12, Скопље, 1933, с. 154-155; Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 117-118.
¹⁸¹Василиев, Ас. Български възрожденски..., с. 316-317.
¹⁸²Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 103-114.
¹⁸³Подробно за тази живопис виж: Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 119-122.
¹⁸⁴Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 116, 119.
¹⁸⁵Данните са от теренна работа в манастира, по проект, финансиран от фонд „Научни изследвания“ към МОМН.
¹⁸⁶Иванов, Й. БСМ, с. 149.
¹⁸⁷Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 255.
¹⁸⁸Пак там, с. 255.
¹⁸⁹Пак там, с. 256.
¹⁹⁰Пак там, с. 260-261.
¹⁹¹Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 452-453.
¹⁹²Пак там, с. 456.
¹⁹³Пак там, с. 457-458.
¹⁹⁴Годините са дадени според отбелязаните в хрониката. Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 459-463.
¹⁹⁵Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 452-453.
¹⁹⁶Ръкописът се намира в сбирката на Р. Груич под № 96. Виж: Иванов, Й. БСМ, с. 147; Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 261-263.
¹⁹⁷Белградска народна библиотека, Стара сбирка № 1338, Св. М. 40. Виж: Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч. ,с. 264.
¹⁹⁸Постен триод от 1519 г., писан от йеродякон Мина в манастира „Вунеш“ за нуждите на църквата „Въведения Богородичноѝ“ в с. Кучевище, Скопска Черна гора. Патриарх Паисий намира ръкописа, когато минава през селото и след това го дарява на Осоговския манастир. Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. књ. I, Београд, 1982, с. 350; Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 264-265.
¹⁹⁹Поп-атанасов, Γ., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 265-266.
²⁰⁰Списък на познатите игумени и монаси от Осоговския манастир са посочени в: Михајловски, Ј. Цит. съч., с. 145-156.
²⁰¹Трухелка, Ђ. Цит. съч., с. 462.
²⁰²Поп-атанасов, Γ., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 261.
²⁰³Кил, М. Цит. съч., с. 124.
²⁰⁴Муравьев, А. Н. Цит. съч., Ч. 1. с. 182.
²⁰⁵Поп-атанасов, Γ., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 264-265.
²⁰⁶Иванов, Й. БСМ, с. 149.
²⁰⁷Поп-атанасов, Γ., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 253.
²⁰⁸Разстоянието е дадено реално, според настоящата пътна мрежа. По въздушна линия то е 8.5 km.
²⁰⁹За житията виж в: Иванов, Й. БСМ, с. 395-400; Ивановъ. Й. Северна Македония..., с. 100-106; Стара българска литература. Т. IV..., с. 171-188; Подробно за св. Гавриил Лесновски и неговите жития виж: Велев, И. Св. Гаври Лесновски во книжевната традиција. Скопје, 1996; Велев, И. Култот на Свети Гаврил Лесновски. - В: ГСУ - ЦСВП, Т. 91 (10), 2001, С.,2002, с. 125-131.
²¹⁰Проложното житие е известно по препис от 1330 г. от т. нар. Станиславов пролог, като се предполага, че то е съставено на основата на по-обширно, недостигнало до нас житие. Прологът се съхранява в Белград в архива на САНУ под № 33. Виж: Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 г. Увод и научно разчитане на текста Румяна Павлова. Велико Търново, 1999.
²¹¹Иванов, Й. БСМ, с. 395.
²¹²Народното житие е късно и е познато по препис от 1862 г. В него са включени сведенияот по-ранни източници и народни предания. Житието заедно със служба, посветена на светеца, се съхраняват в ръкопис № 988 от НБКМ.
²¹³Иванов, Й. БСМ, с. 396.
²¹⁴Пак там, с. 161-162; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия - патриаршия. Отъ падането и подъ турцтэдо нейното унищожение (1394-1767). Т. 2, С., 1931, с. 475; Трайчевъ, Г. Манастирите въ Макединия. С., 1933, с. 94; Велев, И. Лесновскиот книжевен центар. Скопје, 1997, с. 11.
²¹⁵Иванов, Й. БСМ, с. 157-160. По-подробно за даренията на деспот Йоан Оливер: Томовић, Г. Повеља манастира Леснова. - В: ИЧ., књ. XXIV, Београд, 1977, с. 83-98.
²¹⁶Оливеровият миней се съхранява в САНУ под № 62. Велев, И. Лесновскиот книжевен...,с. 21; Христова, Б., Д. Караджова, Е. Узунова. Цит. съч., Т. 1. с. 99-102.
²¹⁷Снегаров, И. Скопска епархия. Исторически очеркъ и възражения върху съчинениетона професоръ Р. Груичъ „Скопска митрополија“ (Скопие, 1935). - В: ГСУ-БФ, Т. XV, 1, 1937/1938, С. 1938, с. 73-77.
²¹⁸Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 21-22. Дарствената грамота на цар Стефан Душан е обнародвана в: Петров, П., Гюзелев, В. Xристоматия по история на България. Т. 2, С., 1978, с. 249-253, превод на Св. Николова.
²¹⁹Матанов, Хр. Княжеството..., с. 219-221; Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 25.
²²⁰Симић, Ст. Лесновски манастир св. Оца Гаврила. Задужбина српскога деспота Јована Оливера. Београд, 1912, с. 50.
²²¹Кил, М. Цит. съч., с. 122.
²²²Велев, И Лесновскиот книжевен..., с. 70-71, 163-165. Драйковият апостол се съхранява в Архива на XАЗУ в Загреб, сигнатура III в 16, Миханович 19. Празничният миней се съхранява в Университетската библиотека „Светозар Маркович“ в Белград, № 13.
²²³Габелић, С. Манастир Лесново. Историја и сликарство. Београд, 1998, с. 39.
²²⁴Габелић, С. Лесновска испосница св. Илије. - В: Зборник за ликовне уметности. 18, Нови Сад, 1982, с. 171-186.
²²⁵Тодоровић, Д. Лесновска испосница света Богородице. - В: Зограф, кн. 8, Београд, 1977, с. 59-62.
²²⁶Кил, М. Цит. съч., с. 122-124.
²²⁷Стојановски, А. Ис. Ерен. Кратовската нахија во XVI в. - В: ГИНИ, бр. 1, Скопје, 1971, с. 68-69.
²²⁸Елезовић, Г. Записи и натписи. - Зборник за историју Јужне Србије и суседних области. књ. I, Скопље, 1936, с. 251.
²²⁹Петковић, Вл. Цит. съч., с. 169; Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 27.
²³⁰Бележката се е намирала в Лесновския поменик. Първите 8 листа от поменика са били от XVI в., а на останалите е имало записи от XVIII в. и XIX в. Той се е съхранявал в Белградската народна библиотека под № 235 и е изгорял при бомбардировките над Белград през 1941 г. Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 167-168.
²³¹Това дарение също е отбелязано в Лесновския поменик. Виж: Габелић, С. Манастир Лесново... , с. 39.
²³²Костић, Π. Документи о буни Смедеревског епископа Павла против потчињаваћа Пећке патријаршија архијепископији охридској. - В: Споменик СКА, LVI, Београд, 1922, с. 39; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2. с. 24; Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле од Смедерево да ги отцепи српските епархии од Охридската архиепископија. - В: ГИНИ,бр. 2-3, Скопје, 1970, с. 75, 81.
²³³Стојановски, А. Штип од пагањето под османлиска власт до крајот на XVIII век. - В: Штип низ вековет. Кн. 1, Штип, 1986, с. 256.
²³⁴Иванов, Й. БСМ, с. 164-165.
²³⁵ТДИМН, V/2, с. 90, 273.
²³⁶Стојановски, А. Штип од пагањето..., с. 256; Зиројевић, Ο. Цркве и манастири на подручју Пећког патријаршије до 1683 године. Београд, с. 164.
²³⁷Виж част II.6.10.
²³⁸Елезовић, Г. Цит. съч., с. 251; Иванов, Й. БСМ, с. 160. Надписът е запазен на оловна плоча на покрива на църквата.
²³⁹Габелић, С. Манастир Лесново..., с. 41.
²⁴⁰Иванов, Й. БСМ, с. 160. Надписът е запазен на мраморна плоча в южната стена на църквата.
²⁴¹Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. Београд, књ. IV, № 6758.
²⁴²Пак там, № 6757.
²⁴³Иванов, Й. БСМ, с. 165.
²⁴⁴Пак там, с. 167.
²⁴⁵Пак там, с. 169.
²⁴⁶Пак там, с. 167.
²⁴⁷Четири приписки в два ръкописа от сбирката на Лесновския манастир. Три от бележките са насочени срещу патриарх Гавриил. Виж: Ангелов, Б. Руско-южнославянски книжовни връзки. С., 1980, с. 15-17.
²⁴⁸Снегаров, И. Културни и политически..., с. 41.
²⁴⁹Елезовић, Г. Цит. съч., с. 251; Габелић, С. Манастир Лесново..., с. 42.
²⁵⁰Ангелов, Б. Руско-южнославянски..., с. 20-33.
²⁵¹Молбата е публикувана от Б. Ангелов. Ангелов, Б. Руско-южнославянски..., с. 68-69.
²⁵²Пак там, с. 69-70.
²⁵³Пак там, с. 71-72, 74-76, 78.
²⁵⁴Снегаров, И. Културни и политически..., с. 41.
²⁵⁵Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 29.
²⁵⁶Иванов, Й. БСМ, с. 169-170.
²⁵⁷Габелић, С. Манастир Лесново..., с. 43.
²⁵⁸Иванов, Й. БСМ, с. 160-172.
²⁵⁹Данните са от теренна работа, финансирана по проект на МОМН, 2007-2009.
²⁶⁰Симић, Ст. Цит. съч., с. 7-17; Томовски, К. Конзервација на културно-историските споменици во Штипска и Кумановска околија во 1957 год. - В: Културно наследство, кн. V, Скопје, 1959, с. 46-47; Балабанов, К. Николовски, А., Корнаков, Д. Споменици на културата на Македонија. Скопје, 1980, с. 112; Поповска-Коробар, В. Лесновски манастир. Скопје, 2000, с. 12; Манастир св. Гаврил Лесновски. Кочани, 2007, с. 24.
²⁶¹Данните са от теренна работа, финансирана по проект на МОМН, 2007-2009.
²⁶²Данните са от теренна работа, финансирана по проект на МОМН, 2007-2009.
²⁶³Данните са от теренна работа, финансирана по проект на МОМН, 2007-2009.
²⁶⁴Габелић, С. Лесновска испосница..., с. 171. При разговор с архелога Кирил Трайковски по време на теренна работа в региона той изказа предположението, че пещерната църква е изградена в по-ранен период.
²⁶⁵Н. Овчаров, основавайки се на надписите около изображението на ктиторката, изказва хипотезата, че е възможно Ана-Мария да е дъщеря на българския цар Иван Александър, което на този етап от историческите проучвания не се потвърждава от други източници. Виж: Овчаров. Н. Археологически пътувания из Македония. Варна, 2009, с. 33.
²⁶⁶Подробно за стенописите в Лесновския манастир виж: Радојчић, С. Лесново. Београд, 1971; Габелић, С. Манастир Лесново... и приложената там литература.
²⁶⁷Габелић, С. Лесновска испосница..., с. 171-186.
²⁶⁸Габелић, С. Манастир Лесново..., с. 245.
²⁶⁹Пак там, с. 241-243.
²⁷⁰Поповска-Коробар, В. Цит. съч., с. 71.
²⁷¹Пак там, с. 36-37, 72-74, 79-82.
²⁷²Пак там, с. 37-38, 74-79.
²⁷³Пак там, с. 38.
²⁷⁴Пак там, с. 38-41.
²⁷⁵Пак там, с. 85-91.
²⁷⁶Габелић, С. Старине манастира Леснова. - В: Зборник средновековна уметност, нова серија, бр. 2, Скопје, 1996, с. 109.
²⁷⁷Ръкописът изчезва по време на Първата световна война.
²⁷⁸Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 89-113, 131-163.
²⁷⁹Ръкописът се съхранява в Архива на ХАЗУ в Загреб, под № III в 16. Виж: Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 113, 163-165.
²⁸⁰Ръкописът се съхранява в Университетската библиотека „Светозар Маркович“ в Белград, № 13. Виж: Велев, И. Лесновскиот книжевен... ,с. 113-114, 165.
²⁸¹Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 165-166.
²⁸²По-подробно за манастира „Пирг“ виж в част II.6.10.
²⁸³Новаковић, Ст. Српски поменици XV-XVIII века. - В: Гласник Српског ученог друштва, књ. XLII, Београд, 1875, с. 11-14; Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 167-168.
²⁸⁴Пак там, с. 116-117, 169-173.
²⁸⁵Пак там, с. 173-181.
²⁸⁶Пак там, с. 181-191.
²⁸⁷Книгата е открита през 1989 г. в една от полуразрушените манастирски сгради. Днес се съхранява в Народната библиотека в гр. Скопие. Благодаря на К. Трайковски, за получената информация.
²⁸⁸За съдбата на лесновските ръкописи: Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 114, 199-218.
²⁸⁹Списъци на игумените са публикувани от: Симић, Ст. Цит. съч., с. 81-85; Габелић, С. Манастир Лесново..., с. 246-247.
²⁹⁰Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 113, 163-165.
²⁹¹Костић, П. Цит. съч., с. 39; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2. с. 24; Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 75, 81:
²⁹²Стојановски, А. Штип од пагањето..., с. 256.
²⁹³Иванив, Й. БСМ, с. 165.
²⁹⁴Пак там, с. 160.
²⁹⁵Пак там, с. 160.
²⁹⁶Елезовић, Г. Цит. съч., с. 251.
²⁹⁷Иванов, Й. БСМ, с. 165.
²⁹⁸Пак там, с. 169-170. Виж също: Велев, И. Лесновскиот книжевен..., с. 116-117, 169-173.
²⁹⁹Килията „Рождество Богородично“ е известна от приписка към един Октоих, който през 1595 г. митрополит Авксентий дава на монах Макарий, който живее в нея. Днес ръкописът се съхранява в Xилендарския манастир. Според археологическите данни килията „Св. Богородица“, която се намира североизточно от гр. Кратово, е изградена през XVI в. Велев, И. Преглед на средновековни цркви и манастири во Македонија. Скопје, 1990, с. 43, 260.
³⁰⁰Сведенията са получени при теренна работа в района през 2007-2008 г. по проекти, финансирани от МОМН. В църквата „Св. Богородица“ се пазят икони от XVI в., които според местното предание са пренесени в нея от старата църква, която се е намирала в местността „Манастир“ и е разрушена по време на Карпошовото въстание.
³⁰¹Кил, М. Цит. съч., с. 122, 125.
³⁰²Нешева, В. Богозиданият град Мелник. С., 2008, с. 120, 212-217.
³⁰³Пак там, с. 175-189.
³⁰⁴Пак там, с. 123-124, 186-197.
³⁰⁵Пак там, с. 123-124.
³⁰⁶Пак там, с. 214.
³⁰⁷Пак там, с. 214.
³⁰⁸ТДИМН, V/5, с. 359.
³⁰⁹ТДИМН, V/4. с. 28.
³¹⁰Пак там, с. 37.
³¹¹Кил, М. Цит. съч., с. 122, 125. Трябва да се отбележи, че в описа от 1570/73 г. три манастира са подчинени на Мелнишкия митрополит - „Св. Никола“, „Св. Врач“ и „Св. Параскева“, което означава, че митрополитските имоти са се увеличили в сравнение с 1519 г. За съжаление М. Кийл не дава имената на двата манастира, които плащат данък на мелнишкия архиерей. Допускаме, че единият от тях е „Св. Никола“, защото в предишния период той е седалище на Мелнишката митрополия и е естествено да остане и част от нея след османското завладяване.
³¹²ТДИМН, V/5. с. 359.
³¹³Нешева, В. Цит. съч., с. 198.
³¹⁴Виж подробно за различните строителни периоди в: Нешева, В. Цит. съч., с 175-199.
³¹⁵Виж подробно за археологическите разкопки: Нешева, В. Цит. съч., с 199-206.
³¹⁶Данните са от теренна работа, финансирана по проект на СУ "Св. Климент Охридски", 2007 г.
³¹⁷Виж по-подробно: Нешева, В. Цит. съч., с 206-212 и цитираната там литература.
³¹⁸Пак там, с. 292.
³¹⁹ТДИМН, V/4. с. 38.
³²⁰Кил, М. Цит. съч., с. 122, 125. Ще припомним, че в описа от 1570/73 г. три манастира са подчинени на Мелнишкия митрополит. Възможно е вторият манастир да е разглежданата от нас обител.
³²¹ТДИМН, V/5, с. 360.
³²²Нешева, В., Цв. Комитова. Теренно археологическо проучване на църквата „Св. Параскева“ („Св. Петка") в Мелник. - В: Археологически открития и разкопки през 2004 г. С., 2005, с. 305.
³²³Пак там, с. 305.
³²⁴Мавродиновъ, Н. Църкви и монастири въ Мелникъ и Роженъ. - В: ГНМ, кн. V (1926-1931), С., 1933, с. 286.
³²⁵ТДИМН, V/4, с. 38.
³²⁶Кил, М. Цит. съч., с. 122-125. Възможно е вторият манастир, подчинен на Мелнишкия митрополит да е разглежданата от нас обител.
³²⁷ТДИМН, V/5, с. 359.
³²⁸Нешева, В. Цит. съч., с. 131.
³²⁹Pavlikianov, C. The Athonite Monastery of Vatopedi from 1480 to 1600. Sofia, 2006, p. 23-24.
³³⁰По-подробно виж: Костова, Ел. Мелнишките манастири „Света Богородица Спелиотиса“ и „Света Богородица Пантанаса“ в светлината на две средновековни грамоти. - В: ГЦСВП - СУ Т. 95 (12), С., 2005, с. 193-197.
³³¹Костова, Ел. Мелник в периода..., с. 193-203; Pavlikianov, C. Op. cit., p. 23-30.
³³²Виж подробно за ранната история на манастира: Костова, Ел. Мелник в периода... , с. 302-370.
³³³Pavlikianov, C. Op. cit., p.21-23.
³³⁴ТДИМН, V/4, с. 38.
³³⁵Манастирът „Св. Богородица Пантанаса“ е дарен на светогорския манастир „Ватопед“ през 1393 г. от деспот Константин Драгаш. Вероятно в по-късен период ватопедското братство я е подчинило на мелнишкия манастир „Св. Богородица Спилеотиса“, което се потвърждава от акта от 1480/1495 г. Виж за „Св. Богородица Пантанаса“: Костова, Ел. Мелнишките манастири „Света Богородица Спелиотиса“..., с. 198-200; . Същата. Мелник в периода..., с. 371-390.
³³⁶Преводачът не е сигурен в превода. Възможно е тези ниви по времето на съставянето на описа да не са обработвани.
³³⁷ТДИМН, V/5, с. 359.
³³⁸Pavlikianov, C. Op. cit., p. 33-35.
³³⁹Нешева, В. Мелник. Св. Богородица Спилеотиса. Том 2, С., 1994, с. 28.
³⁴⁰Пак там, с. 28-29.
³⁴¹Виж подробно за археологическите данни: Дочева-Тодорова, В. Архитектурният образ на манастира „Св. Богородица Спилеотиса“. - В: Нешева, В. Мелник. Св. Богородица Спилеотиса..., с. 75-85; Нешева, В. Богозиданият град..., с. 269-278.
³⁴²Едната църква „Св. Димитър“ се намира в югоизточната част на града зад Болярската къща. Втората църква е в процес на проучване и за нея само се предполага, че е посветена на св. Димитър. Тя се намира до Пашовата къща в западната част на града. Виж: Нешева, В. Богозиданият град..., с. 286.
³⁴³ТДИМН, V/4, с. 36.
³⁴⁴ТДИМН, V/5, с. 360, бел. 732.
³⁴⁵В регистъра е записан като „Продрим“. Виж: ТДИМН, V/4, с. 38, бел. 27.
³⁴⁶ТДИМН, V/4, с. 38.
³⁴⁷ТДИМН, V/5, с. 360.
³⁴⁸Първата църква се намира в югоизточната част на града зад Болярската къща. Вторатае в процес на проучване и за нея само се предполага, че е посветена на св. Георги. Тя също се намира в югоизточната част на града срещу Кордопуловата къща. Виж: Нешева, В. Богозиданият град..., с. 286.
³⁴⁹Подробно за манастира „Св. Георги“ през XIV в. виж в: Костова, Ел. Манастирът „Св. Георги“ в Мелник и Светогорският Ивирон през първата половина на XIV в. (Преглед на изворовия материал от светогорския манастир Ивирон). - В: Минало, кн. 2, С., 2006, 8-22; Костова, Ел. Мелник в периода..., с. 274-300.
³⁵⁰ТДИМН, V/4, с. 36-38.
³⁵¹Имената на мелнишките махали виж в: ТДИМН, V/4, с. 28.
³⁵²ТДИМН, V/5, с. 360.
³⁵³ТДИМН, V/4, с. 38.
³⁵⁴ТДИМН, V/5, с. 360.
³⁵⁵Името е неидентифицирано. Допускаме, че е възможно манастирът да е бил посветен на св. Теодор Стратилат.
³⁵⁶ТДИМН, V/4, с. 38.
³⁵⁷ТДИМН, V/5, с. 360.
³⁵⁸Местоположението на тази мезра днес е неизвестно. Името и е разчетено, от О. Зироевич. като Осомат (или Асомат), както е посочено и името на манастира в „манастирската част“ на описа. Виж: Зиројевић, О. Цит. съч., с. 45.
³⁵⁹ТДИМН, V/1, с. 424.
³⁶⁰ТДИМН, V/5, с 357.
³⁶¹А. Стояновски локализира селищата Репише и Пределина Богородица (според него днешно Пределяне) северозападно от гр. Сурдолица. Село Пределяне се намира на около 25 km от града. Обаче село с името Репище днес не съществува в Сърбия. Възможно е то да носи друго име, което не е посочено от А. Стояновски. Нашата идентификация на Репище със с. Репинци идва от двете близки по звучене думи. За момента въпросът с уточняването на местоположението на селото и двата манастира край него остава отворен. Виж: ТДИМН, V/4, с. 388, бел. 494; ТДИМН, V/5, с. 358, бел. 723 и 724.
³⁶²Селата се намират в близост до гр. Крива паланка на територията на Република Македония. Виж: ТДИМН, V/1, с. 109, 192, 203. В приходите и на трите села не се споменава за чифлик на монаси от този манастир.
³⁶³ТДИМН, V/5, с. 358.
³⁶⁴За житията виж: Василевић, Ј. Х. Свети Прохор Пчињски и његов манастир. - В: Годишњица Николе Чупића. књ. XX, Београд, 1900, с. 766-70; Иванов, Й. БСМ, с. 400-404; Стара българска литература. Т. IV..., с. 166-170; Комлушки, Д. Свети Прохор Пчињски. Београд, 2005, с. 95-107.
³⁶⁵Стара българска литература. Т. IV..., с. 166-170.
³⁶⁶Стојановић, Љ. Стари српски родослови..., с. 41-42; Радовић, Ал. Манастир Свети Прохор Пчињски. Врање, 2007, с. 16.
³⁶⁷Василевић, Ј. Х. Цит. съч., с. 77; Радовић, Ал. Цит. съч., с. 16-18.
³⁶⁸Суботић, Г., Др. Тодоровић. Сликар Михаило у манастиру Светог Прохора Пчињског. - В: ЗРВИ, кн. 34, Београд, 1995, с. 117-137.
³⁶⁹Поп-атанасов, Γ., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 274.
³⁷⁰Janićijewić, J. The Cultural Treasure of Serbia. Belgrade, 1998, p. 393.
³⁷¹Новаковић, С. Пшињски поменик. - В: Споменик, XXIX, Београд, 1895., с. 8-10; Кил, М. Цит. съч., с. 56.
³⁷²Иванов, Й. БСМ, с., 137.
³⁷³Пак там, с., 137.
³⁷⁴Радовић, Ал. Цит. съч., с. 25.
³⁷⁵Новаковић, С. Пшињски поменик..., с. 8.
³⁷⁶Кил, М. Цит. съч., с. 68.
³⁷⁷Новаковић, С. Пшињски поменик..., с. 8.
³⁷⁸Пак там, с. 8; Иванић, Б. Цит. съч., с. 335-342.
³⁷⁹Гошев, И. Стари записи и надписи. Свитък 1. Исторически, литургически и библиографически записи и текстове. С., 1927, с. 8; Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 2. с. 8-9, 128, 208.
³⁸⁰Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 171.
³⁸¹Стојановски, А. Два прилога за миналото на пределот Пчиња. - В: ГИНИ, XXVII, Скопје, 1983, с. 137, бел, 19.
³⁸²ТДИМН, V/4, с. 325; Стојановски, А. Два прилога за..., с.136-139.
³⁸³Село Пелинце се намира на около 15 km североизточно от гр. Куманово на територията на Република Македония и на около 5 km южно от Пшинския манастир.
³⁸⁴ТДИМН, V/2, с. 509.
³⁸⁵О. Зироевич смята, че тук става въпрос за друг манастир „Св. Отец“. Виж: Зиројевић, о. Цит. съч., с.158.
³⁸⁶ТДИМН, V/5, с. 358-359.
³⁸⁷Василевић, Ј. Х. Цит. съч., с. 77; Радовић, Ал. Цит. съч., с. 24. Й. Xаджи Василевич, отбелязва, че годината е 1599, но дава църковнославянските букви зч, което отговаря на 1588/89 г.
³⁸⁸Радовић, Ал. Цит. съч., с. 24-25.
³⁸⁹Пак там, с. 24-25.
³⁹⁰Иванов, Й. БСМ, С. 138.
³⁹¹Информацията е получена по време на теренно проучване в региона през 2008 г., финансирано от проект на МОМН.
³⁹²Подробно за изградения манастирски комплекс през XIX в. виж: Радовић, Ал. Цит. съч., с. 194-196; Томовски, К. Манастирот Прохор Пчински. - В: Историја. Бр. 2, Скопје, 1970, с. 194-196.
³⁹³Комлушки, Д. Цит. съч., с. 45, 52.
³⁹⁴Виж подробно Басилевић, Ј. Х. Цит. съч., с. 77-82.
³⁹⁵Комлушки, Д. Цит. съч., с. 45-53.
³⁹⁶Пак там, с. 59-61.
³⁹⁷Радовић, Ал. Цит. съч., с. 25.
³⁹⁸Суботић, Г., Др. Тодоровић. Цит. съч., с. 117-137.
³⁹⁹Суботић, Г. Обнова зидног сликарства у Светом Прохору Пчињском ктајем XV века. -    В: Лесковачки зборник, XXIX, Лесковац, 1989, с. 9-14. Тази теза е подкрепена и от Б. Иванич. Виж: Иванић, Б. Цит. съч., с. 335-342.
⁴⁰⁰Комлушки, Д. Цит. съч., с.76.
⁴⁰¹Петровић, Р. Свети Прохор Пчињски у српском сликарство у XVI и XVII веку. - В: Лесковачки зборник, бр. XLI, 2001, c. 237-238.
⁴⁰²Комлушки, Д. Цит. съч., с. 76-82.
⁴⁰³Пак там, с. 92-94.
⁴⁰⁴Радовић, Ал. Цит. съч., с. 24-25.
⁴⁰⁵Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч. с. 282-283.
⁴⁰⁶Василевић, Ј. Х. Цит. съч. с. 97-105.
⁴⁰⁷Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 278.
⁴⁰⁸Пак там, с. 283-286.
⁴⁰⁹Ръкописът се съхранява под № 329.
⁴¹⁰Ръкописът се съхранява под № 320.
⁴¹¹Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 285-286.
⁴¹²В публикуваните до момента списъци на игумени са отбелязвани единствено предстоятелите на манастира през XIX в. Виж например: Василевић, Ј. Х. Цит. съч., с. 112-116; Комлушки, Д. Цит. съч., с. 145-158.
⁴¹³Гошев, И. Стари записи и надписи. Свитък 1..., с. 8.
⁴¹⁴Иванов, Й. БСМ, с. 138.
⁴¹⁵Димитрова, Е. Манастир Матејче. Скопје, 2002, с. 11.
⁴¹⁶Балабановв, К. А. Николовски, Д. Корнаков. Цит. съч., с. 82.
⁴¹⁷Окуњев, Н. Грађа за осторију српске уметности. 2. Црква Света Богородице - Матеич. -    В: Гласник Скопског наочног друштва. Књ. VII-VIII, Скопље, 1930, с. 90.
⁴¹⁸Трайчевъ, Г. Цит. съч., с. 85.
⁴¹⁹Балабановв, К. А. Николовски, Д. Корнаков. Цит. съч. ,с. 82.
⁴²⁰Димитрова, Е. Ктиторска композиција и ново датовање живописа у цркви Свете Богородице у Матеичу. - В: Зограф. Бр. 29, Београд, 2002-2003, с. 181-190.
⁴²¹Окуњев, Н. Цит. съч., с. 89; Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 189.
⁴²²Димитрова, Е. Ктиторска композиција..., с. 186-190.
⁴²³Трайчевъ, Г. Цит. съч., с. 85.
⁴²⁴Поп-атанасов, Г., И. Белев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 191.
⁴²⁵За Владислав Граматик виж тук в част II.1.1. и приложената там литература.
⁴²⁶Този манастир е неизвестен. Възможно е това да е някой стар запустял манастир, известен сред местното население и даден само като указател за местоположението на мезрата Новосел (?). Не изключваме и възможността това да е манастирът „Св. Богородица“, даден с някакъв местен топоним.
⁴²⁷ТДИМН, V/2, с. 475.
⁴²⁸Село Вишица се намира на около 20  северозападно от гр. Куманово.
⁴²⁹ТДИМН, V/2, с. 445.
⁴³⁰ТДИМН, V/2, с. 462.
⁴³¹Село Никущах се намира на около 20 km северозападно от Куманово.
⁴³²ТДИМН, V/2, с. 530.
⁴³³ТДИМН, V/5, с. 361.
⁴³⁴Виж тук, например за Пшински и Осоговски манастир.
⁴³⁵Стојановић, Љ. Стари српски записи... књ. I, с. 378, № 1515.
⁴³⁶Английски пътеписи за Балканите, края на XVI в. - 30-те години на XIX в. Увод, съставителство и коментар М. Тодорова. С., 1987, с. 178.
⁴³⁷Димитрова, Е. Манастир Матејче..., с. 7.
⁴³⁸Трайчевъ, Г. Цит. съч., с. 85.
⁴³⁹Мавродинов, Н. Археологични и художествено исторични изследвания изъ Македония. - В: МПр, кн. 4, С., 1943, с. 120-121.
⁴⁴⁰Подробно за архитектурата на църквата виж: Димитрова, Е. Манастир Матејче..., с. 43-74.
⁴⁴¹Окуњев, Н. Грађа за осторију..., с. 90.
⁴⁴²Бошковић, Ђ. Срушена је и стара капела у Матејићу! - В: Старинар, бр. XIV, Београд,1939, с. 153-156; Димитрова, Е. Манастир Матејче..., с. 40-43.
⁴⁴³Виж подробно: Димитрова, Е. Манастир Матејче…, и цитираната там по-стара литература.
⁴⁴⁴Окуњев, Н. Грађа за осторију..., с. 90; Бошковић, Ђ. Цит. съч., с. 153.
⁴⁴⁵Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 190-191.
⁴⁴⁶Пак там, с. 211.
⁴⁴⁷Стојановић, Љ. Стари српски записи... књ. I, с. 378, № 1515; Поп-атанасов, Г., И. Велев, М. Јакимовска-Тошик. Цит. съч., с. 191-192.
⁴⁴⁸За Владислав Граматик виж: Данчев, Г. Владислав Граматик... Също виж и тук в част II.1.1.
⁴⁴⁹Първият сборник на Владислав Граматик е от 1456 г. и е преписан в с. Младо Нагоричине.
⁴⁵⁰Виж приписките в: Христова, Б., Д. Караджова, Ел. Узунова. Цит. съч., Т. 1. с. 78-80, 128-130.
⁴⁵¹За „Рилска повест“ виж например: Данчев, Г. Рилската повест на Владислав Граматик... , с. 49-88; Дуйчев, И. За първообразността и достоверността на Рилската грамота. - В: Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, с. 207-233. Също и тук в част II.1.1.
⁴⁵²ТДИМН, V/5, с. 361.

 

 

2. Манастири в каза Кюстендил

 

2.1. Манастир „Св. Архангел Михаил“, с. Горановци, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Архангел Михаил“ се намира в близост до с. Горановци на 17 km северно от гр. Кюстендил, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Архангел Михаил“ най-вероятно е основан в края на XV - началото на XVI в. В църквата липсва ктиторски надпис, който може категорично да осветли периода на нейното изграждане и затова данните за него са единствено от археологически разкопки и иконографски анализ. В науката няма единно мнение по този въпрос⁴⁵³. Единственото писмено сведение за обителта се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г., което означава, че тя е основана преди съставянето на регистъра.

В споменатия опис от 1570/73 г. манастирът „Св. Архангел Михаил“ е отбелязан в султански хас в нахия Кюстендил. В обителта живее един монах, за който изрично е посочено, че е преселник. Данъците ѝ за пчелни кошери, овошки, зеленчукова градина и 1 воденица са в размер на 130 акчета⁴⁵⁴. Може да се допусне, че манастирът е основан или възстановен малко преди съставянето на регистъра от посочения в него монах - Станко.

Липсват сведения за по-нататъшната съдба на манастира. Вероятно скоро след това той запустява и повече никога не е възстановяван. Днес църквата е паметник на културата.

III. Архитектура. Църквата „Св. Архангел Михаил“ е малка, еднокорабна и без притвор. Западната фасада е с анти и над входа има патронна ниша. Във вътрешността на храма са оформени три ниши на южната и северната стена. Личат следи от зидана олтарна преграда. Сводът е бил разрушен и по-късно възстановен⁴⁵⁵. Архитектурата е типична за периода преди XIV в., но през XVI-XVII в. тя се появява отново. Този факт дава основание на някои учени да предположат, че църквата е от по-ранен период⁴⁵⁶. По архитектурен тип горановският храм се доближава до църквите „Св. Стефан“ в Костур, „Св. Никола“ в Младо Нагоричане, „Св. Атанасий Александрийски“ в Журче, „Св. Петка Самарджийска“ в София, „Св. Архангел Михаил“ в Билинци и др.

Според археологическите разкопки в църквата „Св. Архангел Михаил“ се разграничат няколко строителни периода. Предполага се, че тя е построена през XVI в. върху основите на трикорабна базилика. Вероятно през XVII в. олтарната преграда е отстранена, възстановен е сводът, избити са два нови прозореца и на места е добавен втори живописен слой. В края на 70-те години на XX в. църквата е реставрирана⁴⁵⁷.

IV. Изкуство. В църквата „Св. Архангел Михаил“ са запазени стенописи от два живописни слоя, които са доста повредени. Според последните проучвания тя е изписана първоначално в края на XV - началото на XVI в. Вторият слой е от XVII в. от времето, когато храмът е възстановен. Следи от него има само в горната част на източната стена и някои от фризовете. Стенописите от свода липсват.

Днес частично е запазена единствено сцената „Успение Богородично“. Доста ясно се виждат и образите в апсидата - Св. Богородица в цял ръст с бебето Xристос и два ангела от двете ѝ страни, под нея е сцената „Поклонение на жертвата“. В долния регистър са изписани светци в цял ръст, като прави впечатление патронното изображение на св. Архангел Михаил. В живописта преобладават топлите охравокафяви и червеникави тонове.

Според изследователите зографите, които работят в църквата, имат определен афинитет към детайла и най-вероятно рисуват и икони⁴⁵⁸.

 

2.2. Манастир „Света Богородица“ до с. Таваличево, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Таваличево се намира на 14 km източно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. В самото село има късносредновековна църква „Св. Петка“, за която се предполага, че е от XVI-XVII в.⁴⁵⁹

В близост до селото има местност „Манастирище“, в която се намират останки от малка църква, и местност „Козички манастир“, но не е сигурно дали някои от тези топоними е свързан с манастира „Св. Богородица“⁴⁶⁰.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Богородица“ е включен в обширния османски регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е посочен в „зиамета на Абдурахим, чауш в султанския двор“. Обителта дава данъци в размер на 150 акчета и те са добавени към тези на с. Парешник. Османският чиновник уточнява, че манастирът се намира близо до с. Тавалич (дн. Таваличево)⁴⁶¹.

 

2.3. Манастир „Свети Никола“ до с. Ваксево, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Ваксево се намира на около 30 km югоизточно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. В селото има останки от няколко църкви и един манастир, но те не са посветени на „Св. Никола“⁴⁶². На около 4 km от селището има останки от средновековна църква⁴⁶³.

II.Исторически сведения. Манастирът „Св. Никола“ е включен в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е посочен в „зиамета на Сюлейман, мютеферик при Румелийския бейлербей“. Обителта дава десятък за шира, лен, пшеница и жито в размер на 167 акчета⁴⁶⁴.

 

2.4. Манастир „Свети Никола“ в с. Цървеняно

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Цървеняно се намира на около 15 km североизточно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. На около 2.5 km югоизточно от селото в Коньовска планина е разположена местността „Манастир“, в която има останки от църква⁴⁶⁵. Може да се допусне, че именно там се е намирала търсената от нас обител. В самото село също има развалини от църква, посветена на Св. Богородица⁴⁶⁶.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Никола“ е включен в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той се намира в с. Цървеняно в „зиамета на Кея Шехин, кетхуда“. Общият данък на обителта е 40 акчета⁴⁶⁷. Не е посочено за какво точно се дава той.

 

2.5. Манастир „Света Богородица“, с. Земени, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира „Св. Богородица“ е неизвестно. Той е отбелязан в с. Земени или Зимне, което също е неидентифицирано.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Богородица“ е отбелязан в два османски описа от XVI в. Според по-ранния регистър от 1519 г. в него живее един монах, който плаща данък от 50 акчета⁴⁶⁸.

В дефтера от 1570/73 г. манастирът е отбелязан в с. Зимне в „тимара на Мустафа, чауш при бейлербея“. Османският чиновник изрично посочва, че в обителта е имало един монах, който е починал, вероятно наскоро. Това показва, че в този манастир в общи линии в течение на XVI в. има поне по един монах, който го поддържа. Данъците, които плаща са за шира, пчелни кошери и овошки в размер на 71 акчета⁴⁶⁹. Данъкът нараства в сравнение с този от 1519 г., което не е изключено да се дължи на увеличаване на произвежданата продукция в обителта.

 

2.6. Манастир „О-Б-Р-А-З-А-М“⁴⁷⁰, с. Таваличево, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Таваличево се намира на 14 km източно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. В самото село има късносредновековна църква „Св. Петка“, за която се предполага, че е от XVI-XVII в.⁴⁷¹ В близост до селото има местност „Манастирище“, в която се намират останки от малка църква и местност Козички манастир, но не е сигурно дали някои от тези топоними е свързан с манастира „О-Б-Р-А-З-А-М“⁴⁷².

II. Исторически сведения. Сведения за манастира „О-Б-Р-А-З-А-М“ са запазени в два османски регистъра от XVI в. В описа от 1519 г. обителта е написан като „Преображение“ и в нея живеят 2 монаси, които плащат данък от 150 акчета⁴⁷³.

В дефтера от 1570/73 г. манастирът е отбелязан като самостоятелна данъчна единица в „тимара на Али, син на Мехмед бей“. Той е додаден към с. Брстница⁴⁷⁴, но регистраторът изрично посочва, че се намира до с. Таваличево. Обителта дава десятък за жито и овошки и плаща данъци за полярина и тапия за земя. Общият размер на данъците е 400 акчета⁴⁷⁵. Вижда се, че данъкът на манастира се увеличава повече от 2 пъти. Нарастването на данъците може да е свързано с тяхната промяна в самата Османска империя, но не трябва да изключваме и възможността през XVI в. обителта да е добавила към своето стопанство и нови имоти, от които добива по-голяма земеделска продукция.

 

2.7. Манастир „Свети Никола“ в с. Търсино, нахия Кюстендил

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Търсино се намира на 14 km южно от гр. Кюстендил, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Никола“ е включен в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там се посочва, че той е даден на селското население, което вероятно се грижи за него. Обителта плаща данъци за шира, орехи и овошки в размер на 46 акчета. Селото и манастирът се намират в „тимара на Мехмед, син на Xамза“⁴⁷⁶.

 

2.8. Манастир „Богословци“ до с. Горно Кратово, нахия Славище

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Горно Кратово се намира на 3 km северно от гр. Кратово, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е посочен като самостоятелна данъчна единица в „тимара на Абди, син на Мехмед“. Обителта дава десятък за жито, шира и овошки в размер на 247 акчета⁴⁷⁷.

 

Бележки:

⁴⁵³Иванова, В. Неиздадени църкви въ Югозападна България. - В: ГНМ, С., 1931, 264-275;Василиев, Ас. Xудожествени паметници и майстори образописци из някои селища на Кюстендилско, Трънско и Брезнишко. - В: Комплексни научни експедиции в Западна България - Трънско - Брезнишко - Кюстендилско през 1957 и 1958 година. С., 1961, 184-192; Ангелов, С. Монументалната живопис в западните български земи през XVI в. - консерватизъм и иновации. (дисертация). С., 2009, с. 141-150.
⁴⁵⁴ТДИМН, V/1, с. 33.
⁴⁵⁵Тулешков, Н. Архитектурата на българските манастири. С., 1988, с. 53; Гергова, И. Ранният български иконостас 16-18 в. С., 1998, с. 32.
⁴⁵⁶Василиев, Ас. Xудожествени паметници..., с. 184-192.
⁴⁵⁷Ангелов, А. Църквата „Св. Архангел Михаил“ при село Горановци, Кюстендилско. - В: Археология, кн. 4, 2003, 41-49.
⁴⁵⁸Минчева, К., С. Ангелов. Цит. съч., с. 28-20; Ангелов, С. Монументалната живопис..., с. 141-150; Ангелов, С. Църквата „Св. Архангел Михаил“ до с. Горановци, Кюстендилско. - В: ИИМК. Т. XVI, Кюстендил, 2008, с. 59-63.
⁴⁵⁹Дремсизова-Нелчинова, Цв., Слокоска, Л. Археологически паметници от Кюстендилски окръг. С., 1978., с. 30; Василиев, Ас. Художествени паметници..., с. 194; Стойков, Г. Култови и обществени сгради из Трънско, Брезнишко и Кюстендилско. - В: Комплексни научни експедиции в Западна България - Трънско - Брезнишко - Кюстендилско през 1957 и 1958 година. С., 1961, с. 116, 123.
⁴⁶⁰Зиројевић, О. Цит. съч., с. 63.
⁴⁶¹ТДИМН, V/1, с 81.
⁴⁶²Зиројевић, О. Цит. съч., с. 141.
⁴⁶³Дремсизова-Нелчинова, Цв., Слокоска, Л. Цит. съч., С., 1978., с.14.
⁴⁶⁴ТДИМН, V/1. с. 95.
⁴⁶⁵Дремсизова-Нелчинова, Цв., Слокоска, Л. Цит. съч., с. 30.
⁴⁶⁶Зиројевић, О. Цит. съч., с. 152.
⁴⁶⁷ТДИМН, V/1, с. 97.
⁴⁶⁸Зиројевић, О. Цит. съч., с. 60.
⁴⁶⁹ТДИМН, V/1, с. 146.
⁴⁷⁰Преводачът не е успял да разчете името на манастира и дава само буквите, които се разпознават. Виж: ТДИМН, V/I, С. 152.
⁴⁷¹Дремсизова-Нелчинова, Цв., Слокоска, Л. Цит. съч., с. 30. Василиев, Ас. Художествени паметници..., с. 194; Стойков, Г. Цит. съч., с. 116, 123.
⁴⁷²О. Зироевич, отбелязва този манастир като „ОГРАМ“и го свързва с Летни Св. Никола или Огнена Мара. Виж: Зиројевић, О. Цит. съч., с. 155, бел. 2214. Вероятно има различни четения на този топоним. Ние сме по-склонни да допуснем, че името на обителта е „О-Б-Р-А-З-А-М“, което съответства и на името на по-ранния манастир „Преображение" в същото село. Към селото е отбелязан още един манастир - „Св. Богородица“, но допускаме, че той е различен от разглеждания тук.
⁴⁷³Зиројевић, О. Цит. съч., с. 168-169.
⁴⁷⁴Това е днешното село Горна Брестница на 6 km западно от гр. Кюстендил.
⁴⁷⁵ТДИМН, V/1, с. 152.
⁴⁷⁶ТДИМН, V/1, с. 164.
⁴⁷⁷ТДИМН, V/1, с. 183.

 

 

3. Манастири в нахия Дупница

 

3.1. Манастир „Свети Димитър“ край гр. Бобошево

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Димитър“ е разположен в източните склонове на планината Руен, на 4 km северозападно от гр. Бобошево. Бобошево се намира на около 40 km югоизточно от гр. Кюстендил, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Първите сигурни сведения за Бобошевския манастир са от края на XV в. Някои изследователи, опирайки се на сведенията от Безименното житие на св. Йоан Рилски, допускат, че той съществува още през X в. и в него светецът получава своето образование и приема монашество478. Преди около десетина години при започването на строежа на новия манастир „Св. Йоан Рилски“⁴⁷⁹ се откриват основи на стар средновековен манастир. Археологически разкопки не са направени, но въпреки това може да се допусне, че именно в него св. Йоан Рилски приема монашество480. В подкрепа на тезата, че Бобошевският манастир или неговата църква съществуват преди XV в. са откритите наскоро основи и фрагменти от стенописи на южната стена до иконостаса, на входа и на фасадата. Те са от по-ранен период, вероятно от втората половина на XIV в.⁴⁸¹

Манастирската църква е възобновена в края на XV в. От ктиторския надпис на западната стена на наоса над входната врата, се разбира, че през 1488 г. йеромонах Неофит и синовете му поп Димитър и Богдан изцяло я изписват. Това става по времето на султан Баязид II (1481-1512) и Крупнишкия епископ Яков⁴⁸².

Бобошевският манастир е включен в описа за Кюстендилския санджак от 1519 г., където е записано, че плаща 40 акчета данък⁴⁸³. Той не е отбелязан в регистъра от 1570/73 г., което може да е свидетелство за неговото западане в този период. Може да се изкаже предположението, че отбелязаният манастир „Св. Отец“ край с. Скрино всъщност е разглежданата обител, чието име чиновникът е отбелязал с местен топоним. От друга страна, в близост до с. Бобошево е отбелязан манастир „Градище“, който също може да се идентифицира с Бобошевския манастир⁴⁸⁴.

Според някои изследователи през XVI в. към манастира е учредено килийно училище, в което се подготвят монаси и книжовници. Има сведения, че в обителта съществува библиотека, на която ще се спрем по-долу⁴⁸⁵.

Днес църквата е обявена за паметник на културата⁴⁸⁶.

III. Архитектура. От манастирския комплекс днес е запазена само църквата. Тя е малка, еднокорабна, едноапсидна с полуцилиндричен свод. През XIX в. към западната ѝ фасада е пристроен притвор⁴⁸⁷.

IV. Изкуство. Църквата „Св. Димитър“ е изцяло изписана през 1488 г., което се разбира от ктиторския надпис над входната врата.
В свода в медальони са изобразени Xристос от Възнесението, Ветхий Денми и Уготованият престол, като от двете им страни в по-малки медальони са образите на шестнадесет старозаветни пророци.

В апсидата е изобразена Св. Богородица Оранта с благославящия Xристос. От двете им страни са Архангелите Михаил и Гавриил. Под тях е сцената „Причестяване на апостолите“, а в най-долния регистър - „Поклонение на жертвата“.

Сцените от „Големите празници“ са разположени в най-горния регистър. Те започват с „Благовещението“ в олтара и продължават на южната и северната стена. Под тях са изписани сцените от „Страстите Xристови“, а в най-долната зона е редът на светците в цял ръст.

Традиционно на западната стена е изобразена сцената „Успение Богородично“. Под нея са изписани две сцени от житието на св. Димитър.

На западната фасада над вратата се намира патронната ниша с изображение на св. Димитър на бял кон. На тази стена е изобразен и „Страшният съд“.

Стенописите на църквата „Св. Димитър“ имат илюстративен характер. Техните композиции са изпълнени с повече фигури за сметка на тематичното разнообразие. Те се доближават до живописта в Драгалевския манастир, в метоха „Орлица“, в църквата „Възнесение Xристово“ в гр. Лесковац и др.⁴⁸⁸

В Националния археологически музей в София и във „Филиала за старобългарско изкуство“ към Националната художествена галерия в София се съхраняват икони, които са част от иконостаса на църквата на Бобошевския манастир. Най-ранната от тях е Xристос Пантократор и е от края на XIV - началото на XV в. От стария църковен иконостас са запазени единствено Царските двери, които според изследователите са от последната четвърт на XV в. и най-вероятно са рисувани от зографа, изписал църквата. Останалите икони са от 1729 г.⁴⁸⁹

V. Книжнина и книжовна дейност. В манастира „Св. Димитър“ са намерени няколко ръкописа, което би могло да означава, че в него е имало библиотека, но нетрябва да се изключва вероятността те да са част от книгите, използвани в ежедневното богослужение. Според някои изследователи тук се е помещавало килийно училище и скрипторий, в който са се преписвали книги⁴⁹⁰.

В манастира са намерени следните ръкописи:

- Четириевангелие от 1565 г. То е преписано от монах Гавриил в манастира „Успение Богородично“ над гр. Батановци. Не е известно кога точно ръкописът е дошъл в Бобошевската обител⁴⁹¹.

- Четириевангелие от 1578 г. То е преписано от поп Петър в с. Пролеша, Софийско. В приписка от началото на XVIII в. е отбелязано, че този ръкопис принадлежи на Бобошевския манастир⁴⁹².

- Цветен триод от втората половина на XVI в. Този ръкопис е намерен в Бобошевския манастир, но няма сведения къде е писан⁴⁹³.

- Бобошевски дамаскин от последната четвърт на XVII в.⁴⁹⁴

- Часослов от края на XVII в., писан от книжовника Теофил от Разлог. Не е известно кога точно е попаднал в Бобошевския манастир⁴⁹⁵.

 

3.2. Манастир „Света варвара“, с. Баня

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир днес е неизвестно. Село Баня е неидентифицирано, но може да се предположи, че става въпрос за гр. Сапарева баня, на около 17 km източно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Варвара“ е отбелязан в два регистъра от XVI в. - от 1519 г. и от 1570/73 г. И в двата е посочено, че той плаща данък от 60 акчета, без да се дават повече подробности. Обителта се намира в султански хас и приходът от нея е включен към този на с. Баня⁴⁹⁶.

 

3.3. Манастир „А-З-Л-А-П-А-Д-С“⁴⁹⁷, с. Баня

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир днес е неизвестно. Село Баня е неидентифицирано, но може да се допусне, че става въпрос за гр. Сапарева баня на около 17 km източно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът „А-З-Л-А-П-А-Д-С“ е посочен в регистъра от 1570/73 г. Той плаща десятък за пшеница и жито в размер на 40 акчета. Обителта и селото се намират в султански хас⁴⁹⁸.

 

3.4. Манастир „Свети Димитър“, с. Сапарево

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир днес е неизвестно. Село Сапарево се намира на около 20 km източно от гр. Дупница, на територията на Република България. В близост до селото има късносредновековен манастир „Св. Архангел Михаил“, но няма сигурни доказателства, че той е идентичен с разглеждания от нас манастир⁴⁹⁹.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Димитър“ е отбелязан единствено в обширния регистър от 1570/73 г. Той е посочен в с. Цапарево (дн. Сапарево) в „зиамета на Дервиш, син на Пири Паша, мютеферик в султанския двор“. Обителта дава десятък за пшеница, жито и шира в размер на 92 акчета⁵⁰⁰.

 

3.5. Манастир „Свети отец“ до с. Скрино

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Може да се допусне, че старите основи, върху които е построен Руенският манастир „Св. Йоан Рилски“, са на тази обител. Село Скрино се намира на около 25 km югозападно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г.⁵⁰¹

В науката е възприето мнението, че св. Йоан Рилски приема монашество в Бобошевския манастир „Св. Димитър“. Това мнение се основава преди всичко на липсата на друга обител в района⁵⁰². Ако се приеме, че над с. Скрино е съществувал друг манастир, включен в регистъра от 1570/73 г., то напълно е възможно именно в него рилският светец да се е замонашил⁵⁰³.

Манастирът „Св. Отец“ и с. Скринино (дн. с Скрино) са включени в „зиамета на Ферхад, чауш в султанския двор“. В обителта живее един монах. Данъкът, който плаща на спахията е в размер на 159 акчета⁵⁰⁴.

Не трябва да се изключва вероятността, че разглежданата обител всъщност е известният Бобошевски манастир. В регистъра не е отбелязана обител в близост до с. Бобошево, което в този период се намира в мюлк на султанската дъщеря Есмихан Султан. Напълно логично е обителта да е включена към друг тимар и османският чиновник да я е отбелязал с популярен по това време местен топоним⁵⁰⁵.

 

3.6. Манастир „Света Троица“ (Тиходол) край с. Тополница

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Тополница се намира на около 17 km северно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е включен в „зиамета на Дервиш, катиб на румелийския дефтер“. В подробна бележка османският чиновник пише, че жителите на селата Дупяни (или Дубляни) и Сенотино (днес неидентифицирани) обработват земята на обителта и дават юшур, който е включен към този на с. Тополница. Десятъкът в размер на 80 акчета е за пшеница, жито, шира и пчелни кошери. Монасите притежават бащина, за която плащат данък от 25 акчета, но не са посочени техните имена. Общият данък от манастирските имоти е 105 акчета⁵⁰⁶.

 

3.7. Манастир „Свети Архангел“ в с. Крупник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Крупник се намира на около 24 km южно от гр. Благоевград, на територията на Република България. В с. Крупник има църква „Св. Архангел Михаил“, построена през XIX в. Може да се предположи, че тя е изградена на мястото на стара обител. В околностите на селото има останки от манастир, но той е посветен на „Св. Троица“⁵⁰⁷.

II. Исторически сведения. В периода на османското владичество се споменават имената на няколко Крупнишки епископа - Яков, Йоасаф и Яков II. Те развиват своята дейност през XV в. и стават дарители при обновяването на Рилския манастир и неговия метох „Орлица“⁵⁰⁸. Липсват сведения къде точно се намира седалището на Крупнишка епископия, но може да се допусне, че то е именно в манастира „Св. Архангел“, чието местонахождение днес е неизвестно.

Манастирът „Св. Архангел“ се споменава единствено в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там, наред с различните данъци, плащани от жителите на с. Крупник, са посочени 2 воденици на монасите от обителта, за които плащат 60 акчета данък. Селото и обителта се намират в „тимара на Мустафа, чауш при Румелийския мирмиран“⁵⁰⁹.

Няколко години след съставянето на описа в приписка се споменава за Крупнишкия митрополит Йоасаф, който през 1577 г. дарява Евангелие (известно като Крупнишко) на Рилския манастир⁵¹⁰. Може да се предположи, че Евангелието е преписано в разглеждания манастир.

 

3.8. Манастир „Богослов“, с. Новоселяне

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно Село Новоселяне се намира на около 16 km северозападно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Данъците от манастира „Богослов“, в размер на 100 акчета, са включени към тези на с. Новосел (дн. Новоселяне) в „тимара на Xюсеин, син на Абдула“⁵¹¹. Точното местоположение на обителта не е посочено, затова допускаме, че тя се е намирала в близост до с. Новоселяне.

 

3.9. Манастир „Свети Никола“, с. Горни Върбовник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир не е известно. Вероятно с. Горни Върбовник е едно от двете села - Голем Върбовник или Мали Върбовник. Те са в непосредствена близост едно до друго на около 14 km западно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Никола“ е отбелязан в два описа за Кюстендилския санджак от XVI в. - 1519 г. и 1570/73 г. И в двата е посочено, че манастирската земя се обработва от селяните от околните села.

В регистъра от 1570/73 г. обителта е описана в „тимара на Ахмед, чауш при Румелийския мирмаран“. Жителите от село Горен Върбовник дават данъци в размер на 401 акчета за пшеница, жито, орехи и леща, произвеждани в манастирските земи⁵¹².

 

3.10. Манастир „Света Петка“, с. Крепикал

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира „Св. Петка“ и с. Крепикал днес е неизвестно. О. Зироевич разчита селото като Крапец и отбелязва, че над него има руини от църква „Св. Петка“⁵¹³. Трябва да се отбележи обаче, че това село днес се намира под водите на яз. „Студена“ в близост до гр. Перник, което изключва възможността то да е част от Дупнишка нахия, тъй като този регион е част от Софийския санджак.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Петка“ е включен в описа за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Неговите данъци в размер на 25 акчета са отбелязани към приходите от с. Крепикал в „тимара на Xалил“⁵¹⁴.

 

3.11. Манастир „Градище“ до с. Попово

 

I. Географско местоположение. Местоположението на селото и на манастира са неизвестни. А. Стояновски предполага, че може би става въпрос за гр. Бобов дол⁵¹⁵. Той се намира на около 18 km северно от гр. Дупница, на територията на Република България

II. Исторически сведения. Манастирът „Градище“ е отбелязан в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е включен към приходите от с. Бобошево (днес град), което се намира в „мюлк на Есмихан Султан, дъщеря на султана“. В обителта са посочени двама монаси. Манастирската собственост се състои от градина с овощни дървета, ниви, пчелни кошери и зеленчукови градини⁵¹⁶. Размерът на данъка не е посочен, което може да означава, че манастирът е освободен от данъци, като се има предвид, че е включен в мюлк.

Може да се изкаже предположението, че този манастир е идентичен с Бобошевския манастир⁵¹⁷.

 

3.12. Манастир „Свети Архангел Михаил“ край с. Сапарево

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Архангел Михаил“ се намира на 1.5 km югоизточно от с. Сапарево и на около 20 km източно от гр. Дупница, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Липсват писмени сведения за този манастир. Той датира от втората половина на XV в. и е зографисан в края на XV-началото на XVI в. Според стенописната декорация може да се допусне, че църквата първоначално е храм на манастирски метох, скит или килия⁵¹⁸, поради което и я разглеждаме тук. Тя не е включена в обширния регистър от 1570/73 г., което може да означава, че в този период е запустяла. В описа е отбелязан манастир „Св. Димитър“, който също се намира край с. Сапарево. Не е изключено да става въпрос за един и същи манастир⁵¹⁹.

III. Архитектура. Църквата „Св. Архангел Михаил“ е изградена на две фази. Първоначалният ѝ градеж е от Късното средновековие. От него са запазени южната и част от източната стена. Вероятно в по-късен период храмът е пострадал и се е наложило неговото възстановяване през епохата на Възраждането, за което има и запазен надпис от 1863 г.

Църквата е малка, еднокорабна, полуцилиндрично засводена, с апсида, протезисна ниша и прозорец на южната стена. Апсидата ѝ прилича по-скоро на ниша. Около църквата в по-ново време е изградена каменна ограда⁵²⁰.

IV. Изкуство. Запазени са фрагменти от стенописи, които датират от края на XV - началото на XVI в. В олтарното пространство са запазени изображения в два регистъра, които представляват част от сцената „Поклонение на жертвата“. На горния ред са изобразени архиереите св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов и най-вероятно св. Кирил Александрийски, а в долния - един Ангел, който държи рапида, св. Дионисий Ареопагит и вероятно св. Николай Мирликийски. На източната стена има и изображение на св. Спиридон Тримипунтски, което също е част от сцената „Поклонение на жертвата“. Над него е изписана Св. Богородица от сцената „Благовещение“, до нея е застанал цар Соломон.

На южната стена са запазени само изображенията в най-долния регистър. В олтара се виждат образите на двама архиереи - при единия е запазен надпис „Спиридон“, но при другия буквите са унищожени. Веднага след олтарната преграда, където по традиция се намира патронното изображение, има доста унищожена сцена, която според Г. Геров най-вероятно е „Борбата на Яков с Ангела“. Тази сцена дава основание на изследователя да предположи, че името на храма не се е променило през Възраждането. Под нея се различава образът на св. Прохор Пшински, до него има още двама монаси, които трудно могат да се разпознаят, а до тях св. Йоаким Осоговски. Според изследователите двамата монаси, изобразени между св. Прохор Пшински и св. Йоаким Осоговски, са св. Йоан Рилски и св. Гавриил Лесновски. Почти със сигурност може да се твърди, че тук четиримата са изобразени като една група, което е и най-ранният пример на тяхното общо изписване. Над св. Йоаким фрагментарно е запазена долната част от сцената „Тайната вечеря“.

Стенописите в църквата са работени по различно време и са дело на две групи зографи. Изображенията от източната стена намират паралели с други паметници от XV в. - манастирът „Св. Прохор Пшински“ (1488/89 г.), метохът „Орлица“ (1491 г.) и манастирът „Матка“ край Скопие (1496-1497). Втората група зографи работи на южната стена. Стенописите са близки до тези на църквата „Св. Никола ту Магалиу" в Костур (1504-1505)⁵²¹.

 

Бележки:

⁴⁷⁸Дуйчев, И. Рилският светец... , с. 95.
⁴⁷⁹Манастирът се намира в планината Руен над с. Скрино. Разположен е на около 10 km северно от Бобошевската обител.
⁴⁸⁰Виж тук част II.3.5.
⁴⁸¹Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit., p. 14.
⁴⁸²Виж надписа при: Иванов. Й. БСМ, с. 206.
⁴⁸³Зиројевић, О. Цит. съч., с. 55.
⁴⁸⁴За манастира „Градище“ виж част II.3.11.
⁴⁸⁵Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit., p. 15-16.
⁴⁸⁶Минчева, К., С. Ангелов. Цит. съч., с. 31.
⁴⁸⁷Пак там, с. 31; Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit., р. 22-25.
⁴⁸⁸Подробно за живописта виж: Grabar, A. La peinture religieuse en Bulgarie. Paris, 1928, p. 306-322; Прашков, Л. Характерни особености..., с. 327-330; Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit., р. 36-110 и приложената там литература.
⁴⁸⁹Staneva, H. Rousseva, R. Op. cit., р. 140-146.
⁴⁹⁰Кепов, Ив. Минало и сегашно на Бобошево. С., 1935, с. 174-176; Нешев, Г. Български довъзрожденски... с. 168-170; Чавръков, Г. Български манастири. История. Култура. Изкуство. С., 2000, с. 155-156.
⁴⁹¹Нешев, Г. Български манастири през вековете. С., 2006, с. 74.
⁴⁹²Гошев, И. Стари записи и надписи. Свезка четвърта. Исторически, литургически и библиографически записи и текстове. С., 1936, с. 43-45.
⁴⁹³Христова, Б., Д. Караджова, А. Икономова. Български ръкописи от XI до XVIII век, запазени в България. Своден каталог. Т. I, С., 1982, № 356, с. 134.
⁴⁹⁴Пак там, № 586, с. 213.
⁴⁹⁵Пак там, № 600, с. 217.
⁴⁹⁶Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 76; ТДИМН, V/1, с. 345.
⁴⁹⁷Преводачът не е успял да разчете името на този манастир и дава само буквите, които се различават. Виж: ТДИМН, V/1, с. 346.
⁴⁹⁸ТДИМН, V/1, с. 346.
⁴⁹⁹За манастира „Св. Архангел Михаил“ виж: Геров, Г. Стенописите от църквата „Св. Архангел Михаил" край с. Сапарево. - В: Изкуство, бр. 14, С., 1994, с. 10-24.
⁵⁰⁰ТДИМН, V/1, с. 408.
⁵⁰¹ТДИМН, V/1, с. 445.
⁵⁰²Дуйчев, И. Рилският светец... , с. 95.
⁵⁰³Преди десетина години при строежа на Руенски манастир са открити основи на стара църква и монашески гробове, но за съжаление не са направени археологически разкопки, които биха могли да дадат повече яснота относно този храм. Данните за Руенския манастир са получени при теренна работа през 2006 г. по проект, финансиран от СУ „Св. Климент Охридски“.
⁵⁰⁴ТДИМН, V/1, с. 445.
⁵⁰⁵Виж тук за Бобошевския манастир в част II.3.1.
⁵⁰⁶ТДИМН, V/1, с. 448-449.
⁵⁰⁷Данните са събрани по време на теренна работа в района по проект, финансиран от МОМН.
⁵⁰⁸Виж тук за Рилския манастир в част II.1.1. Виж и: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия... Т. 2. с. 232.
⁵⁰⁹ТДИМН, V/1, с. 475.
⁵¹⁰Райков, Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Цит. съч., с. 35.
⁵¹¹ТДИМН, V/1, с. 484.
⁵¹²Зиројевић, Ο. Цит. съч., с.141; ТДИМН, V/1, с. 490.
⁵¹³Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 162.
⁵¹⁴ТДИМН, V/1, с. 506.
⁵¹⁵ТДИМН, V/5, с. 115, бел. 164.
⁵¹⁶ТДИМН, V/5, с. 115.
⁵¹⁷За Бобошевския манастир виж част II.3.1.
⁵¹⁸Геров, Г. Стенописите от църквата..., с. 10.
⁵¹⁹ТДИМН, V/1, с. 408. Виж и тук в част II.3.4.
⁵²⁰Геров, Г. Цит. съч., с. 10.
⁵²¹Пак там, с. 10-13; Ангелов, С. Монументалната живопис... с. 203-206.

 

 

4. Манастири в нахия Радомир

 

4.1. Манастир „Свети Архангел“, гр. Радомир

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира „Св. Архангел“ днес е неизвестно. Град Радомир се намира в Западна България на около 13 km, югозападно от гр. Перник.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там изрично е посочено, че манастирът „Св. Архангел“ спада към самия гр. Радомир. В него са отбелязани 2 монаси, 1 църква и лозе. Общият данък, който плащат монасите е в размер на 100 акчета. Град Радомир и манастирът „Св. Архангел“ се намират в „хаса на Кюстендилския санджакбей - Янус бей“⁵²².

 

4.2. Манастир „Свети Спас“ в с. Егълница

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир днес е неизвестно. Село Егълница се намира на около 18 km югоизточно от гр. Радомир, на територията на Република България. В селото има църква от XIX в., посветена на св. Симеон Стълпник.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там обителта „Св. Спас“ е посочена „извън дефтера“, т.е. вероятно е новопостроена, в близост до с. Ягленци (дн. Егълница). Плаща данъци за пшеница, жито, овошки и пчелни кошери в размер на 130 акчета. Селото и манастирът се намират в „зиамета на Илиас, чауш при султанския двор“⁵²³.

 

4.3. Манастир „Света Богородица“, с. Горна Диканя

 

I. Географско местоположение. Село Горна Диканя е разположено на 33 km  южно от гр. Перник, на територията на Република България. В близкото с. Долна Диканя се намират две късносредновековни църкви, посветени на Св. Богородица. Може да се допусне, че едната от тях е търсеният от нас манастирски храм.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Богородица“ е отбелязан в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Неговият данък от 35 акчета е включен към този на с. Горни Диркяни (дн. Горна Диканя) в „зиамета на Мустафа, старейшина на соколарите“⁵²⁴.

Едната църква „Св. Богородица“ се намира на около 2-3 km западно от селото, на десния бряг на река Блато (или Суха река). Тя днес не съществува. Според археологическите проучвания е разрушена още по времето на османското владичество в неизвестен период. Руините на храма са се виждали до изграждането на магистралата София-Кулата, когато изцяло остават под нея⁵²⁵.

Около втората църква се намират днешните гробища на селото. Тя най-вероятно е построена след разрушаването на първата и се намира на 100 m източно от нея, на левия бряг на р. Блато. В храма са запазени стенописи, които стилово се отнасят към XVI-XVII в.⁵²⁶

Може да се допусне, че последователно и двете църкви са били част от манастирския комплекс. Липсата на археологически разкопки в района не позволява да направим по-сигурни заключения относно тази обител.

III. Архитектура. Архитектурата на двете църкви е еднотипна. Те са еднокорабни и псевдотриконхални. Певниците и апсидата на гробищната църква имат самостоятелно покритие. Входът ѝ е откъм южната стена. Осветлението в храма е от три малки амбразурни прозорци в трите конхи. Сводът е полуцилиндричен. Църквата е сравнително добре запазена⁵²⁷.

IV. Изкуство. Стенописите от гробищната църква „Св. Богородица“ според стиловите си белези са от XVI-XVII в. Те са съхранени само на източната стена в олтарното пространство. Д. Джонова допуска, че останалите стени в храма не са били изписани. В апсидата е изобразен образът на Св. Богородица Ширшая Небес, от двете ѝ страни са св. Архангел Гавриил и Св. Богородица от „Благовещението“. Над тях са изобразени „Убросът“ и „Възнесение Xристово“. В най-долния регистър са образите на църковните отци на църквата, от които се разчита името единствено на св. Йоан Златоуст⁵²⁸.

 

4.4. Манастир „Свети Спас“, с. Гълъбник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира днес е неизвестно. Село Гълъбник се намира на около 24 km югоизточно от гр. Радомир, на територията на Република България. В близост до селото в местността Биоро на едно възвишение има останки от стара църква. Името ѝ не е запазено⁵²⁹. Може да се допусне, че там се е намирал манастира „Св. Спас“.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Данъците му в размер на 10 акчета са включени към тези на с. Муса-бейли (дн. Гълъбник) в „зиамета на Дервиш, катиб на дефтера за Румелия“. Османският чиновник посочва, че обителта се намира близо до парцел с тръстика, собственост на катиба⁵³⁰. Въпреки уточнението на чиновника, днес няма как да идентифицираме този манастир.

 

4.5. Манастир „Свети Димитър“, с. Кленовик

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир днес е неизвестно. Село Кленовик се намира на около 17 km южно от гр. Радомир, на територията на Република България. В близост до селото е местността „Манастир“, където вероятно е разположена и търсената от нас обител. На това място през 2004 г. е изграден манастир „Св. Николай Летни“⁵³¹.

II. Исторически сведения. Сведения за манастира „Св. Димитър“ намираме в два османски документа от XVI в. Според описа от 1519 г. обителта плаща данъци в размер 77 акчета⁵³². В регистъра от 1570/73 г. данъкът се е повишил на 100 акчета. Той е отбелязан към приходите на с. Кленовник (дн. Кленовик) в „зиамета на Шукрулах“⁵³³.

 

4.6. Манастир „Свети Никола“, с. Бела вода

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Днес с. Бела вода е квартал на гр. Перник и се намира в югоизточната му част. В началото на XX в. е изграден манастирът „Св. Георги“ в близост до квартала, но няма сигурни данни дали той е построен върху стари основи⁵³⁴.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Манастирът „Св. Никола“ е отбелязан в с. Бела вода в „тимара на Xюсеин, чауш“. Данъците на обителта са в размер 135 акчета⁵³⁵.

 

4.7. Манастир „Свети Никола“, с. Търновци

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Търновци е присъединено към с. Извор през 1976 г. Село Извор се намира на около 15 km югозападно от гр. Радомир, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там е отбелязано, че в него живее 1 монах. Данъците на обителта, в размер на 60 акчета, са включени към тези на с. Търновци в „тимара на Ибрахим Реджеп“⁵³⁶.

 

Бележки:

⁵²²ТДИМН, V/1, с. 558.
⁵²³ТДИМН, V/1, с. 570.
⁵²⁴ТДИМН, V/1, с. 583.
⁵²⁵Митова-Джонова, Д. Археологическите паметници в Пернишки окръг. С., 1983, с. 67-68.
⁵²⁶Пак там, с. 68.
⁵²⁷Пак там, с. 68.
⁵²⁸Пак там, с. 68.
⁵²⁹Пак там, с. 55.
⁵³⁰ТДИМН, V/1, с. 594.
⁵³¹Христов, К. Църкви и манастири в землището на с. Кленовик - Радомирско. Перник, 2006, с. 9.
⁵³²Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 93.
⁵³³ТДИМН, V/1, с. 604.
⁵³⁴Данни са от теренни проучвания, финансирани по проект на МОМН.
⁵³⁵ТДИМН, V/1, с. 623.
⁵³⁶ТДИМН, V/1, с. 634.

 

 

5. Манастири в нахия Сирищник с Горно Краище

 

5.1. Манастир „Богославци“, с. Банище, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Село Банище се намира на около 42 km северозападно от гр. Перник, на територията на Република България. В него има възрожденска църква, посветена на Св. Йоан Богослов. Според местното предание тя е издигната на основите на стар манастир⁵³⁷.

II. Исторически сведения. Манастирът „Богославци“ е включен в описа за Кюстендилския санджак от 1519 г. Той се намира в султански хас край с. Банишора (дн. Банище). Неговият данък е в размер на 200 акчета⁵³⁸.

 

5.2. Манастир „Богославци“ край с. Возовище, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира и селото са неизвестни. О. Зироевич идентифицира селото със с. Бъзовица, на около 50 km северно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. Край него е местността „Църквище“⁵³⁹.

II. Исторически сведения. Манастирът е отбелязан единствено в описа за Кюстендилския санджак от 1519 г. Там е посочено, че в обителта живее един монах, който плаща данъци в размер на 80 или 90 акчета⁵⁴⁰.

 

5.3. Манастир „Свети Никола“, с. Пещера, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Никола“⁵⁴¹ се намира на 4 km източно от с. Пещера в Западна България. Село Пещера е разположено на около 34 km югозападно от гр. Радомир, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Най-ранните сведения за манастира „Св. Никола“ откриваме в т.нар. Мрачка грамота на цар Иван Александър (1331-1371) от 1347 г. - единственото писмено свидетелство за манастира от тази епоха Според нея обителта притежава хрисовули на предишните български царе, които не са достигнали до нас. От грамотата се разбира, че манастирските имоти са разположени в Софийско, Радомирско и Дупнишко⁵⁴².

Трябва да се отбележи, че Мрачкият манастир е отбелязан и в няколко сръбски грамоти от XIV в., за които се доказа, че са по-късен фалшификат. Според В. Иванова единият от хрисовулите е фалшифициран в самата обител, вероятно от монашеското братство, с цел да докаже правата си пред османските власти. Останалите фалшификати са от манастира „Хилендар“. В тях се подчертава правото на хилендарската обител над Пещерския манастир и неговите имоти. Вероятно целта на хилендарското монашество е била да се облагодетелства от обителта „Св. Никола“⁵⁴³.

За първия век на османското владичество липсват сведения за съществуването на Пещерския манастир. Ако предположението на В. Иванова за фалшифициране на хрисовул в самия манастир е вярно, то това означава, че монасите търсят различни варианти да защитят правата си пред новата власт, което косвено доказва и съществуването на известна монашеска активност в този период.

Съществуването на Пещерския манастир е засвидетелствано през XVI в.

В описа от 1519 г. е отбелязан манастир „Св. Никола“ в нахия Сирищник, който според някои изследователи е именно Мрачката обител⁵⁴⁴.

Пещерският манастир е описан и в обширния регистър от 1570/73 г. Османският чиновник отбелязва, че монахът в обителта „Св. Никола“, без да посочва неговото име, плаща юшур за овошки в размер на 50 акчета. Манастирският данък е включен към този на с. Пещера в „зиамета на Керим, мютеферик в султанския двор“⁵⁴⁵.

Вероятно след това Пещерският манастир запустява. Той е обновен през XIX в., когато са построени нови манастирски сгради⁵⁴⁶. Днес манастирът не е действащ.

III. Архитектура. Манастирският комплекс се състои от църква и манастирски сгради. Църквата „Св. Никола“ най-вероятно е построена през XIV-XV в. Тя е еднокуполна, еднокорабна и триконхална. През XIX в. е включена в новопостроения храм като олтар, а западната ѝ стена е напълно разрушена⁵⁴⁷.

Манастирските сгради са построени през XIX в. и днес са в развалини.

IV. Изкуство. Църквата на Пещерския манастир е изписана от Димитър Молеров през XIX в.⁵⁴⁸

 

5.4. Манастир „Свети Никола“ до с. Станьовци, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Никола“ се намира на 1 km северозападно от с. Станьовци. Самото село е разположено на около 35 km северозападно от гр. Радомир, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Манастирът най-вероятно произхожда от Ранното средновековие⁵⁴⁹, но липсват писмени сведения от ранния период на съществуването му.

Единствените писмени сведения за този манастир се намират в османските документи от XVI в. В регистъра от 1519 г. е посочено, че той плаща данък в размер на 300 акчета⁵⁵⁰.

В описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. османският чиновник отбелязва, че обителта е разположена в близост до с. Становци (дн. Станьовци) и дава данък в размер на 200 акчета. Селото и манастирът се намират в „зиамета на Мустафа"⁵⁵¹. От тези данни се вижда, че данъкът на манастира намалява със 100 акчета, което е малко нетипично за този период. В повечето случаи се наблюдава увеличение на данъците.

Днес манастирът не съществува. От него са останали само руини в местността „Манастирище“⁵⁵².

 

5.5. Манастир „Света Петка“, с. Враня стена, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Село Враня стена се намира на около 35 km западно от гр. Радомир, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за манастира „Св. Петка“ се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Данъкът на обителта в размер от 30 акчета е включен към прихода на с. Вранина стена (дн. Враня стена). Селото и манастирът се намират в „тимара на Курт“⁵⁵³.

 

5.6. Манастир „Свети Никола“, с. Вранче, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на селото и манастира днес са неизвестни. Може да се допусне, че това е с. Долна Врабча на около 42 km западно от гр. Радомир, на територията на РепубликаБългария⁵⁵⁴.

II. Исторически сведения. Манастирът е отбелязан в описа за Кюстендилския санджак от 1519 г. под името „Бистрирца“. Той дава данък на спахията в размер на 164 акчета. Според О. Зироевич тази обител е отбелязана и в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Тя посочва, че в нея живее един монах, който плаща данъци в размер на 210 акчета⁵⁵⁵. В обнародвания през 1980 г. османски дефтер такъв манастир липсва. Нахиите Сирищник и Горно Краище са обединени в една нахия, но в повечето случаи османският чиновник отбелязва точно към коя област принадлежи даденото място. В обединената нахия има два манастира с по един монах. Единият манастир - „Св. Никола“ край с. Жабляно, е посочен в нахия Сирищник. При втория - „Св. Никола“ до с. Вранче (неидентифицирано), няма изрично посочване на нахията⁵⁵⁶. Може да се предположи, че именно тази обител посочва О. Зироевич. Вероятно известните различия в нейните данни и данните на М. Соколоски се дължат на разночетения при превода.

В описа за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. манастирът е отбелязан с името „Св. Никола“, като самостоятелна данъчна единица в „тимара на Дервиш“. Османският чиновник посочва, че той се намира близо до с. Вранче и е додаден към с. Смиров дол⁵⁵⁷. В обителта живее един монах, който плаща данък за жито и пчелни кошери в размер на 250 акчета⁵⁵⁸.

 

5.7. Земенски Манастир „Свети Йоан Богослов“, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Земенският манастир се намира на около 1 km югоизточно от гр. Земен в Конявската планина, на левия бряг на р. Струма. Град Земен е разположен на около 38 km североизточно от гр. Кюстендил, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Земенската църква „Св. Йоан Богослов“ е основана около XI-XII в., което се доказва от анализа на архитектурата и първия слой от запазените ѝ стенописи. Няма сигурни сведения дали веднага към нея са построени манастирски сгради или това става в по- късен период⁵⁵⁹.

Църквата е обновена и изписана през XIV в. Фрагментарно са запазени ктиторския надпис и ктиторската композиция на южната и западната стена на църквата. Според последните изследвания става ясно, че дарители са Доя и семейството ѝ, като името на съпруга не е запазено. Обновяването става по времето на деспот Деян и може да се отнесе към края на 50 - началото на 60-те години на XIV в.⁵⁶⁰

При археологически разкопки в земенската църква през 1909 г. е намерена надгробна плоча на монаха Яков. Според Й. Иванов тя е пренесена от манастирското гробище и е от края на XIV-XV в.⁵⁶¹ Това позволява със сигурност да се твърди, че в този период манастирът вече е оформен.

В периода на османското владичество Земенският манастир е включен в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. под името „Богослов“ в нахия Сирищник. В регистъра от 1519 г. е отбелязан манастир с това име в споменатата нахия, който плаща данък от 290 акчета. О. Зироевич допуска, че в двата документа става въпрос за една и съща обител⁵⁶².

В регистъра от 1570/73 г. манастирът „Богослов“ дава юшур за овошки в размер на 35 акчета. Османският чиновник отбелязва, че той се намира близо до с. Белово (дн. гр. Земен) в „тимара на Ахмед, син на Юсуф“⁵⁶³.

Размерът на данъците, плащани през 1519 г. и 1570/73 г., е много различен. Обикновено при другите обители той се увеличава. В редки случаи, като например манастира „Св. Никола“ при с. Станьовци в същата нахия, данъкът значително намалява⁵⁶⁴. Ако се приеме, че обителта „Богослов“ в двата регистъра е една и съща, то може да се направи заключението, че за разлика от другите нахии в нахия Сирищник манастирите значително обедняват, вероятно губят част от земите си и съответно плащат по-малки данъци. Това явление може да се обясни със закона на султан Селим II (1566-1574) за откупуването на църковните имоти, за които няма документи. Не трябва да се изключва и вероятността в двата описа да са отбелязани различни обители.

Земенският манастир е обновяван на няколко пъти през XVIII и XIX в. Днес той е паметник на културата.

III. Архитектура. Земенската църква има почти кубична форма. По план тя е кръстокуполна, като куполът се поддържа от четири стълба. Xрамът има три апсиди, които се издигат до самия покрив. Той е много добре осветен, има четири прозореца на купола, по един на трите апсиди и на южната и на северната стена. Прозорците на страничните стени са от по-късен период, което личи от прерязаните стенописи около тях. Входът към църквата е от запад и над него има патронна ниша. Вероятно в по-късен период е добавена още една малка врата на южната стена, от която се влиза направо в олтара. Към западната стена е имало дървен притвор, вероятно от по-късен период⁵⁶⁵.

Манастирските сгради са изградени през XIX в. и началото на XX в.⁵⁶⁶ Те са реставрирани през 2008 г.

IV. Изкуство. В църквата „Св. Йоан Богослов“ са запазени фрагментарно два слоя стенописи. Първият е от XI-XII в. При реставрационните дейности са открити множество детайли от тази живопис и няколко изображения, които позволяват нейното датиране. Според изкуствоведския анализ те са дело на провинциални майстори⁵⁶⁷.

Вторият живописен слой е от втората половина на XIV в. Зографът най-вероятно се е обучавал в някое провинциално ателие в западните части на Балканите. Някои от използваните иконографски схеми са близки със стенописите в „Св. Богородица Перивлепта“ в Охрид и „Св. Георги“ в Старо Нагоричане. Според Л. Мавродинова стенописите могат да се датират в края на XIII - първата четвърт на XIV в.⁵⁶⁸ Тази датировка се разминава с историческите данни около личността на деспот Деян, посочен в ктиторския надпис. Според тях стенописите са най-рано от края на 50-те - началото на 60-те години на XIV в.⁵⁶⁹

Стенописите са реставрирани през 1974 г.⁵⁷⁰

 

5.8. Манастир „Свети Никола“ до с. Жабляно, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. На 2 km южно от с. Жабляно се намира манастирът „Св. Йоан Предтеча“, построен през XIX в. Според народното предание той е издигнат върху стари основи⁵⁷¹. Може да се допусне, че тук се намира търсеният от нас манастир. Село Жабляно е разположено на около 25 km югозападно от гр. Радомир, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за манастира „Св. Никола“ край с. Жабляно се намира в обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Той се намира в „тимара на Мустафа“ и е отбелязан като самостоятелна данъчна единица. В него живее един монах - Йосиф. Обителта дава данък за пшеница, жито, леща, орехи, овошки и пчелни кошери в размер на 285 акчета⁵⁷².

 

5.9. Манастир „Свети Димитър“, нахия Сирищник

 

I. Географско местоположение. Местоположението на този манастир е неизвестно. Той е описан в близост до селата Светля (на около 30 km западно от гр. Перник) и Еловдол (на около 37 km северозападно от гр. Перник). До тези две села се намира Чепинският манастир „Св. Илия“, построен през XIX в. на стари основи. Може да се допусне, че именно той е търсеният манастир⁵⁷³.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там е посочено, че жителите на селата Xращец (неидентифицирано), Празни Главици (дн. Светля), Елхов дол (дн. Еловдол) и манастира „Св. Димитър“ обработват земята на мезрата Усой (неидентифицирано). Те отглеждат жито, за което плащат данък от 350 акчета. Мезрата е включена в „тимара на Курт, син на Насух“⁵⁷⁴.

 

5.10. Манастир „Свети Четиридесет мъченици“,

с. Лева река, нахия Сиришник

 

I. Географско местоположение. Манастирът „Св. Четиридесет мъченици“ се намира на 1.5  североизточно от с. Лева река и на около 20 km южно от гр. Трън, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Предполага се, че манастирът „Св. Четиридесет мъченици“ е основан през XVII в. За него липсват писмени сведения. Периодът на неговото изграждане се определя въз основа на архитектурен анализ⁵⁷⁵. Може да се предположи, че той не е съществувал при съставянето на регистъра за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. В документа с. Лева река е посочено като изцяло християнско село. В този район не е описана обител⁵⁷⁶.

В края на XVII в. църквата е изцяло изписана. През XIX в. е обновена⁵⁷⁷. Днес за манастира се грижи църковно настоятелство от с. Лева река.

III. Архитектура. Манастирският комплекс включва църква, камбанария и манастирски сгради. Църквата се намира в източната част на манастирския двор. От нея е запазена само най-старата ѝ източна част. Тя е триконхална и засводена. Двете странични конхи и апсидата са полукръгли и гладки отвътре, а отвън - петстенни. На източната и южната конха има прозорци. Апсидата е със самостоятелен покрив. През XIX в. храмът е разширен, като е съборена западната стена и към него е добавен просторен притвор. Тази част днес не съществува. Преустроени са и двете странични конхи⁵⁷⁸.

Останалите манастирски сгради са полуразрушени и достъпът до тях е почти невъзможен⁵⁷⁹.

IV. Изкуство. Църквата е била изцяло изписана. За съжаление при реконструкциите от XIX в. са унищожени стенописите на западната стена и страничните конхи. Освен това, в неизвестен период, западната част на храма е разрушена и известно време той е стоял отворен, което довежда до падането на част от оцелелия живописен слой в източната част на църквата.

В момента изцяло са запазени само фреските на източната стена и фрагментарно тези в зенита на свода и южната стена. В най-лошо състояние са образите от северната стена.

В зенита на свода е изписан медальонът на Xристос Пантократор, а около него са наредени в медальони образите на Архангелите, Св. Богородица и четиримата евангелисти. На изток от Xристос Пантократор е медальонът на Бог Саваот, а на запад - медальонът на Xристос Емануел, а около тях са изписани серафими. Следват старозаветните пророци, които са изобразени допоясно и държат разгърнати свитъци.

В горната част на източната стена са изписани „Убросът“ и „Възнесението“, като те са обединени изцяло и се възприемат като една сцена. В апсидата е изобразена Св. Богородица Ширшая небес, а под нея „Поклонение на жертвата“.

От реда на празничните сцени и страстите са запазени само няколко изображения: в олтара - „Благовещението“, на южната стена - „Рождество Xристово“, „Сретение Xристово“, „Кръщение Xристово“, и на северната стена - фрагменти от „Разпятие Xристово“, „Жените при Гроба Господен“ и „Слизане в Ада“. Над тях отчасти е запазен широк декоративен пояс със стилизирани палмети.

От реда на светците в цял ръст са запазени св. Меркурий и св. Кирил Философ - на южната стена, архидякон Стефан и св. Роман Сладкопевец - на източната стена. В североизточния ъгъл на църквата се вижда сцената „Видение на св. Петър Александрийски“. Над този ред са образите на светци в медальони.

Д. Джонова отнася изписването на църквата към края на XVII в. и го преписва на местни зографи, които са школували при различни майстори и използват различни ерминии⁵⁸⁰.

Въз основа на запазените надписи към стенописите П. Стефанов изказва предположение, че зографът, който изписва храма, произхожда от Костурско⁵⁸¹.

В църквата е извършена реставрация през 80-те години на XX в.

 

5.11. Манастир „Света Богородица“, с. Трекляно, нахия Горно Краище

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. В с. Трекляно има възрожденска църква „Успение Богородично“, за която се твърди, че е построена върху стари основи, и руини от църква „Пресвета Богородица“⁵⁸². Село Трекляно е разположено на около 40 km северно от гр. Кюстендил, на територията на Република България.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за манастира „Св. Богородица“ се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Обителта дава десятък за пшеница, жито, шира, овошки и 1 воденица в размер на 89 акчета. Данъците ѝ са прибавени към тези на с. Предошница, с второ име Преглино (дн. Трекляно) в „тимара на Ибрахим, чауш при румелийския бейлер бей“⁵⁸³.

 

5.12. Манастир „О-Т-Ч“⁵⁸⁴, с. Трекляно, нахия Горно Краище

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Трекляно е разположено на около 40 km северно от гр. Кюстендил, на територията на Република България. В селото е съществувала стара обител „Св. Богородица“⁵⁸⁵.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за манастира „О-Т-Ч“ се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Обителта е посочена като самостоятелна данъчна единица. Тя дава десятък за пшеница, жито, лен, овошки и пчелни кошери в размер на 66 акчета. Османският чиновник посочва, че тя е прибавена към с. Предошница (дн. Трекляно) в „тимара на Ибрахим, чауш при румелийския бейлербей“⁵⁸⁶.

 

Бележки:

⁵³⁷Василиев, Ас. Църкви и манастири из Западна България. - В: Разкопки и проучвания. Т. IV, С., 1949, с. 79.
⁵³⁸BOA TD 74. Превод на част от регистъра от 1519 г. , в която са посочени данни за хасовете в Кюстендилски санджак ми беше предоставен от проф. Xр. Матанов, за което му изказвам благодарност. Виж също: Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 114.
⁵³⁹Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 66.
⁵⁴⁰Пак там, с. 66.
⁵⁴¹Манастирът е известен с няколко имена - Пещерски, Оряховски и Мрачки манастир.
⁵⁴²Текста на грамотата виж в: Иванов, Й. БСМ, с. 591-594.
⁵⁴³Иванова, В. Орховскиятъ монастиръ и неговите грамоти. - В: ИИД, кн. XI-XII (1931-1932), С., 1932, с. 94-106.
⁵⁴⁴Зиројевић, Ο. Цит. съч., с.165; Ковачев, Г. Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX в. Радомир, 2007, с. 201. Трябва да се отбележи, че Г. Ковачев посочва приписка от 1531 г., в която според него се споменава името на игумена Димитър от Оряховския манастир. Това мнение е напълно погрешно. В спомената приписка е отбелязана обителта „Ораховица“, която се намира в Сърбия и в средата на XVI в., става седалище на Славонската епископия. Виж: Ковачев, Г. Цит. съч. с. 201; Стојановић, Љ. Стари српски..., књ. I, с. 149, приписка № 467.
⁵⁴⁵ТДИМН, V/1, с. 669.
⁵⁴⁶Данните са получени по време на теренна работа по проект, финансиран от СУ „Св. Климент Охридски".
⁵⁴⁷Грабар, А. Няколко средновековни паметници из Западна България. - В: ГНМ за 1921 год. С., 1922, с. 292-283; Чанева-Дечевска, Н. Два манастира от Западна България. - В: сп. Векове. Кн. 2, С., 1980, с. 32-34.
⁵⁴⁸Прашков, Л. Е. Бакалова, Ст. Бояджиев. Манастирите в България. С., 1992, с. 211-214.
⁵⁴⁹Митова-Джонова, Д. Цит. съч., с. 165.
⁵⁵⁰Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 150.
⁵⁵¹ТДИМН, V/1, с. 678.
⁵⁵²Митова-Джонова, Д. Цит. съч., с. 165.
⁵⁵³ТДИМН, V/1, с. 724.
⁵⁵⁴В описа от 1570/73 г. е отбелязано с. Горно Вранче, което е разпознато като днешното село Горна Врабча. В описа липсва с. Долно Вранче, което позволява да допуснем, че с. Вранче е днешното Долна Врабча. Виж: ТДИМН, V/1, с. 166; Чолева-Димитрова, А. Цит. съч., с.112.
⁵⁵⁵Зиројевић, Ο. Цит. съч., с 53.
⁵⁵⁶ТДИМН, V/1, с. 733, 769.
⁵⁵⁷Село Смиров дол се намира на около 41 km западно от гр. Радомир и в непосредственаблизост до с. Долна Врабча. Това сведение е още едно доказателство, че неидентифицираното с. Вранче е днешното с. Долна Врабча.
⁵⁵⁸ТДИМН, V/1, с. 733.
⁵⁵⁹Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство XI-XIII в. С., 1966, с. 15-18; Мавродинова, Л. Земенската църква. С., 1980, с. 11-14.
⁵⁶⁰Матанов, Хр. Княжеството..., с. 49-50, 68-73. Подробно за портретите от ктиторскатакомпозиция виж: Мавродинова, Л. Цит. съч., с. 132-147.
⁵⁶¹Иванов, Й. Старински църкви въ югозападна България. - В: ИБАД. Т. III, св. I, С.,1912, с.71-72.
⁵⁶²Зиројевић, Ο. Цит. съч., с. 115.
⁵⁶³ТДИМН, V/1, с. 735.
⁵⁶⁴Виж тук част II.5.4.
⁵⁶⁵Мавродинова, Л. Цит. съч., с. 9-10.
⁵⁶⁶Иванов, Й. Старински църкви..., с. 59.
⁵⁶⁷Мавродинова, Л. Цит. съч., с. 15-22.
⁵⁶⁸Подробно за този живописен слой виж: Мавродинова, Л. Цит. съч., с. 23-180.
⁵⁶⁹Матанов, Хр. Княжеството..., с. 49-50, 68-73.
⁵⁷⁰Мавродинова, Л. Цит. съч., с. 10.
⁵⁷¹Иречек, К. Пътувания по България. С., 1974, с. 590.
⁵⁷²Османският чиновник отбелязва, че общият данък на манастира е 295 акчета, което се различава при сумирането на отделните десятъци. Виж: ТДИМН, V/1, с. 768.
⁵⁷³Василиев, Ас. Църкви и манастири..., с. 73-74.
⁵⁷⁴ТДИМН, V/1, с. 792.
⁵⁷⁵Джонова, Д. Манастирската църква „Св. Четиридесет мъченици“ при с. Лева река, Пернишки окръг. - В: Реставрация и консервация на художествени ценности. С., 1982, с. 189-190; Митова-Джонова, Д. Цит. съч., с. 104-105.
⁵⁷⁶ТДИМН, V/1, с. 471.
⁵⁷⁷Джонова, Д. Манастирската църква..., с. 189-198.
⁵⁷⁸Джонова, Д. Научно-мотивирано предложение за обновяване църквата Св. Четиридесет мъченици - с. Лева река - Пернишки окръг за паметник на културата. С., 1969; Петрунова, Б., Б. Григоров, Н. Манолова - Николова. Свети места в Годечко, Драгоманско и Трънско. С., 2001, с. 220; Джонова, Д. Манастирската църква..., с. 189-190; Митова-Джонова, Д. Археологическите паметници..., с. 104-105.
⁵⁷⁹Теренни проучвания, по време на работа по проект, финансиран от Софийския университет. Виж също: Минчева, К., С. Ангелов. Цит. съч., с. 24-25.
⁵⁸⁰Джонова, Д. Манастирската църква..., с. 189-197.
⁵⁸¹Стефанов, П. Надписи към стенописите в Лева река. - В: сп. Български език, кн.1, С., 1989, с. 59-62.
⁵⁸²Данните са получени по време на теренна работа по проект, финансиран от СУ „Св. Климент Охридски“.
⁵⁸³ТДИМН, V/1, с. 694.
⁵⁸⁴Името на манастира е отбелязано по този начин от преводача.
⁵⁸⁵Иречек, К. Цит. съч., с. 590, с. 647.
⁵⁸⁶ТДИМН, V/1, с. 695.

 

 

6. Манастири в нахия Щип

 

6.1. Два манастира - „Свети Георги“ и „Благовещение“, до с. Софилари

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастирите е неизвестно. Село Софилари се намира на около 6.5 km югозападно от гр. Щип, на територията на Република Македония. В близост до него има местност „Църквище“, където евентуално би могло да се намира една от двете обители, посочени край това село⁵⁸⁷.

II. Исторически сведения. Двата манастира са включени в описа за Кюстендилския санджак от 1519 г., но освен размерът на данъка им не са отбелязани други сведения за тях. Манастирът „Св. Георги“ дава данък в размер на 50 акчета, а обителта „Благовещение“ - 53 акчета⁵⁸⁸. Вижда се, че те се нареждат сред най-бедните манастири в Кюстендилския санджак. Предполагаме, че след този период напълно запустяват.

Според А. Стояновски тези манастири са идентични с двата манастира, посочени край с. Радане (североизточно от гр. Щип) в описите от 1550 и 1570/73 г.⁵⁸⁹ Според нас това е малко вероятно, имайки предвид географското положение на двете села, които се намират в две противоположни посоки и са отдалечени на повече от 20 km едно от друго. По-скоро става въпрос за съвпадение на имената или грешка на османския чиновник, който ги описва.

 

6.2. Манастир край с. Руляк

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. А. Стояновски не отбелязва неговото име, посочва единствено, че се намира край с. Руляк (Рулјак), което e разположено на около 13.5 km североизточно от гр. Щип, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Манастирът край село Руляк е отбелязан в два османски регистъра - от 1519 и 1550 г. Според по-ранния опис неговият данък е в размер на 50 акчета, а според втория - 54 акчета.⁵⁹⁰ Обителта не е включена в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г., което показва, че в този период тя вече е запустяла. Не е изключена в тази обител да е описана към друго селище.

 

6.3. Манастири край селата Горни и Долни Константин

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастирите и двете села е неизвестно. А. Стояновски допуска, че те са се намирали в близост един до друг⁵⁹¹.

II. Исторически сведения. Двата манастира са отбелязани в описа от 1519 г. В него е посочено, че обителта край с. Долни Константин е запустяла, а тази край с. Горни Константин дава данък в размер на 77 акчета⁵⁹². Вероятно след това и вторият манастир запустява. Не трябва да изключваме възможността в по-късните османски документи селата да са отбелязани с друго име и съответно и манастирите да са включени в тях, или поне този до с. Горни Константин.

 

6.4. Манастир край село Орал

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира и селото са неизвестни. Напълно възможно е с. Орал да е идентично със с. Орел, което се намира на около 27 kmсеверозападно от Щип, на територията на Република Македония⁵⁹³.

II. Исторически сведения. Манастирът край село Орал е отбелязан в османския регистър от 1519 г. Данъкът му е в размер на 50 акчета⁵⁹⁴. Не изключваме възможността този манастир да е посочен сред обителите, изброени от А. Стояновски в изследването му за нахия Щип, но разчетени под друго име. Например, неизвестният манастир край с. Руляк и манастирът „Св. Георги“ край с. Софилари дават същия данък, както и обителта край с. Орал⁵⁹⁵.

 

6.5. Манастир „Света Ларина“, с. Ямище⁵⁹⁶

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Ямище (Јамиште) се намира на около 9 km югоизточно от гр. Кратово, на територията на Република Македония. А. Стояновски превежда името на манастира като „Пчеларино“ и отбелязва, че той е разположен на около 1 km от обителта „Пирг“, на левия бряг на р. Злетовска. На това място днес има местност „Пчеларино“⁵⁹⁷. Най-вероятно там се е намирал търсеният манастир.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за манастира „Св. Ларина“ се намира в описа за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Той е посочен като самостоятелна данъчна единица и е включен в султанския хас. В него живее един монах. Към обителта са регистрирани 2 църкви, 4 орехови дървета, 1 лозе и пчелни кошери. Десятъкът е в размер на 135 акчета⁵⁹⁸. Според А. Стояновски тази обител е подчинена на Лесновския манастир⁵⁹⁹.

 

6.6. Манастир „Свети Атанас“, с. Цървулево

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Цървулево (или Цревулево) се намира на 16 km североизточно от гр. Щип, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Атанас“ е отбелязан единствено в няколко османски документа от XVI в. А. Стояновски предполага, че този манастир е идентичен с посочения през 1519 г. край с. Крупище, което се намира в близост до с. Цървулево. Там е отбелязано, че обителта плаща данък в размер на 220 акчета. Манастирът е включен и в регистъра от 1550 г., но нямаме данни за неговия данък⁶⁰⁰.

Най-подробни сведения за манастира „Св. Атанас“ се намират в обширния регистър от 1570/73 г. Той е отбелязан като самостоятелна данъчна единица в „зиамета на Али“. Обителта притежава 1 църква, 1 градина, 1 нива с градина и 1 лозе. Към манастирския имот е добавена и 1 воденица на Меми Али, която най-вероятно се използва за нуждите на манастира. Общият данък е в размер на 270 акчета⁶⁰¹.

 

6.7. Два манастира - „Свети Георги“ и

„Благовещение“ („Слаговище“) край с. Радане

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастирите е неизвестно. Село Радане (Радање) се намира на около 8.5 km североизточно от гр. Щип, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Двата манастира са отбелязани в няколко османски документа от XVI в. - от 1550 и 1570/73 г., като данъците им са включени към тези на с. Раданя (Радања) в „тимара на Мустафа, син на Аяс“.

Данъка на манастира „Св. Георги“ през 1550 г. е 30 акчета, а през 1570/73 - 40 акчета. На втората обител данъците са съответно - 35 и 60 акчета⁶⁰². Османският чиновник не дава повече сведения за тези манастири. Вижда се, че и двете обители се нареждат сред най-бедните в Кюстендилския санджак.

А. Стояновски допуска, че тези манастири са идентични с манастирите край с. Софилари (югозападно от гр. Щип)⁶⁰³. Според нас не е възможно да става въпрос за едни и същи манастири, поради голямото разстояние между двете села. В случаите, в които една обител е отбелязана към по- далечно селище, регистраторът винаги уточнява нейното точно местоположение. Естествено не е изключено някои от чиновниците да са допуснали грешка при описа на двата манастира и да са ги локализирали неточно.

Може да се допусне, че манастирът „Св. Георги“ е известната средновековна обител до с. Горни Козяк, която се намира на около 2 km югоизточно от с. Радане⁶⁰⁴.

 

6.8. Манастир „Света Богородица“ край с. Моравче (?)

 

I. Географско местоположение. Местоположението на селото и на манастира са неизвестни.

II. Исторически сведения. Единственото сведение за този манастир се намира в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. Там той е отбелязан „извън дефтера“ в „тимара на Мехмед, син на Пири“, което може да означава, че липсва в предишните описи и най-вероятно е новопостроен. Данъците на обителта са включени към приходите от с. Сухо гърло (второ име Слатина)⁶⁰⁵. Тя дава десятък за шира и овошки в размер на 130 акчета⁶⁰⁶.

 

6.9. Манастир „Света Троица (?)“, с. Мечкуевци

 

I. Географско местоположение. Местоположението на манастира е неизвестно. Село Мечкуевци се намира на около 30 km северно от гр. Щип, на територията на Република Македония.

II. Исторически сведения. Манастирът „Св. Троица (?)“ е включен в обширния регистър за Кюстендилския санджак от 1570/73 г. в частта за войнуците с отнет статут. Той е отбелязан в близост до с. Мало Мечкуевци (дн. Мечкуевци). Манастирската собственост се състои от 1 лозе, 1 църква, 1 къща, фурна (?), 1 винарска изба. В обителта е посочен един монах. Липсват данни за размера на данъците в този манастир, което може да означава, че по някаква причина той е освободен от тях⁶⁰⁷.

 

6.10. Манастирски скит „Успение на Света Богородица – Пирг“

 

I. Географско местоположение. Манастирският скит „Успение на Света Богородица – Пирг“ се намира на река Злетовищица, на около 6-7 km североизточно от гр. Злетово, в Република Македония.

II. Исторически сведения. Историческите сведения за манастирския скит „Успение на Св. Богородица“ са малко и откъслечни. Според някои изследователи манастирската църква е изградена през XV в., а нартекса през XVI в.⁶⁰⁸ Според други проучвания тя е съществувала още през XIV в.⁶⁰⁹ В едно по-късно сведение в „Изяснително писание“ от XIX в. манастирът „Пирг“ е отбелязан сред храмовете и скитовете, подчинени на Лесновския манастир, който вероятно е играл ролята на манастир майка, тъй като всяка неделя монасите от околните метоси и скитове се събирали в него на Света литургия⁶¹⁰. Може да се допусне, че още с основаването си този скит е зависим от Лесновската обител.

Манастирът „Пирг“ е включен в османските регистри за Щипската нахия от 1519 г. и 1550 г.⁶¹¹ В научната литература не са обявени повече данни относно неговото стопанско положение.

През XVI в. в този скит се пренася книжовната дейност на Лесновския манастир. От този период липсват сведения за преписваческа дейност в Лесново. Запазените приписки сочат, че тя се е извършвала в скита „Успение Богородично – Пирг“. От тях се разбират имената на двама от игумените на манастира - йеромонах Прохор (1538 г.) и йеромонах Павел (1571 г., 1572 г.)⁶¹². Името на о. Павел се открива и в османския регистър от 1570/73 г. Там той е изброен сред монасите на манастира „Пирава“, който е идентичен с обителта „Пирг“⁶¹³.

В османския регистър от 1570/73 г. манастирът е отбелязан в „тимара на Бали, чауш на румелийския бейлербей“ в нахия Кочани. Османският чиновник посочва, че обителта се намира край с. Марино (неидентифицирано). Вижда се, че през XVI в. се променя административното положение на обителта, като тя преминава от една нахия в друга. Вероятно в този период леко се променя и границата между нахиите Щип и Кочани. Според описа в манастира живеят 6 монаси, а о. Павел е посочен последен. Не е отбелязано кой е игумен, но от горните приписки се вижда, че това е имен