Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилския санджак през XV - XVII в. - 2.2 Печка патриаршия (или архиепископия)

Посещения: 17775

Индекс на статията

 

2.2. Печка патриаршия (или архиепископия).

 

Печката патриаршия запазва своята независимост до средата на XV в., когато започва османската експанзия в Сърбия57. През 1455 г. османците завладяват Косово и южните сръбски области. В техни ръце попада гр. Печ, който е седалище на Сръбската патриаршия. След завладяването на тези територии те преминават в диоцеза на Охридската архиепископия. Резиденцията на Сръбския патриарх се премества първоначално в манастира „Жича“, а след това в гр. Смедерево. Юрисдикцията на патриаршията се простира единствено в границите на Сръбското деспотство. Няколко години по-късно османците завладяват и гр. Смедерево (1459 г.), с което слагат край на средновековната сръбска държава58.

В научната литература няма единно мнение по въпроса в кой период Печката патриаршия е изцяло присъединена към Охридската архиепископия. Един от първите изследователи на този проблем е Ил. Руварац. Той смята, че патриаршията е унищожена след завладяването на Сръбското деспотство, като се позовава на Списъка на сръбските патриарси. В него е отбелязано, че по времето на патриарх Арсений II е завладяна сръбската земя. Следващото име в списъка е на патриарх Макарий, по чието време е възобновена Патриаршията. За сръбския учен това е ясно свидетелство, че последният сръбски патриарх е Арсений II и след неговото архиерейство Сръбската църква е присъединена към Охридската архиепископия. Неговото мнение е подкрепено и от други изследователи от този период - К. Иречек, Й. Радоинич, Г. Баласчев59. Тази хипотеза е оспорена от Ю. Трифонов. Според него бележката, която съпровожда името на патриарх Арсений II, е неясна и тя не уточнява точно за кое завладяване на сръбските земи става въпрос. Той допуска, че може да е посочено някое от по-ранните османски нашествия в Деспотството. Освен това не подкрепя и изказаното мнение на Ил. Руварац, че Арсений II е последният сръбски патриарх. Като аргумент посочва няколко редакции на Списъка, в които след Арсений стои името на патриарх Никодим. Ю. Трифонов напълно отхвърля тезата, че Печката патриаршия е унищожена след окончателното завладяването на Сръбското деспотство. Авторът подробно представя приписки, свързани с Печкия патриарх Никодим и с Охридския архиепископ Никодим и смята, че става въпрос за една и съща личност. Според него двете църкви се обединяват по времето на Никодим в периода 1444-1446 г.60

На друго мнение е И. Снегаров, който подробно се спира на въпроса за присъединяването на Печката патриаршия към Охридската архиепископия. Той отхвърля предположението на Ю. Трифонов, че Сръбският патриарх Никодим II и Охридския архиепископ Никодим са едно и също лице, и следователно не подкрепя становището, че двете църкви се обединяват по негово време. И. Снегаров допуска, че епархиите на Печката патриаршия са присъединени постепенно, една по една, към охридския диоцез, най-вероятно със съгласието на османската власт. Според него това става в периода 1453-1466 г.61

Г. Суботич също се спира на проблема за Печкия патриарх Никодим и Охридския архиепископ Никодим. Той подробно разглежда изворите, свързани със Сръбския патриарх и доказва, че той е начело на църквата приблизително в периода от 1445 г. до 1455 или 1456 г. Според него Никодим е наследен от патриарх Арсений II и категорично отхвърля мнението, че Арсений управлява преди Никодим. След като уточнява въпроса относно личността на патриарх Никодим, Г. Суботич се спира и на Охридския архиепископ. Единственото сведение за този архиерей е ктиторският надпис от 1452 г. от църквата „Вси Светии“ в с. Лешани62, обнародван от В. Григорович63. Сръбският учен допуска, че В. Григорович неправилно разчита името на архиепископа и вижда буквата л като д. Според Г. Суботич най-вероятно името на архиепископа е Никола, а не Никодим. Той аргументира това свое твърдение с друг надпис от приблизително същия период от църквата в с. Велестово64 от 1451/1452 г., в който ясно се чете името на Охридския архиепископ Никола. Този архиерей се споменава и в Житието на Цариградския патриарх Нифон II, в което е отбелязано, че след смъртта на Никола, на негово място застава архиепископ Захарий. С това свое изследване Г. Суботич напълно опровергава мнението на Ю. Трифонов, че патриарх Никодим и архиепископ Никодим са една и съща личност65. Това изследване отхвърля и хипотезата за обединяването на двете църкви през 40-те години на XV в.

В някои сръбски изследвания се застъпва мнението, че в рамките на Охридската архиепископия влизат единствено южните печки епархии, които стават част от Османската империя в периода 1455-1456 г. Според тези учени дори след падането на Смедерево Сръбската патриаршия продължава своето съществуване и бунтът на о. Павел Смедеревски, в първата половина на XVI в., се разглежда именно като опит за противопоставяне на аспирациите на Охридската архиепископия да присъедини сръбските епархии66.
Според друга група учени сръбските епархии постепенно стават част от Охридска архиепископия. Те смятат, че този процес протича едновременно с османското завоевание на сръбските територии67. Това мнение се доближава до изказаното по-рано становище на Ил. Руварац и И. Снегаров.

От казаното дотук трудно може да се установи в кой период Печката патриаршия попада под юрисдикцията на Охридската архиепископия. Всички хипотези се обединяват около мнението, че печките епархии, които се намират в Южна Сърбия, стават част от Охридската църква, след тяхното завладяване в периода 1455-1456 г. Липсват сигурни свидетелства за по-нататъшната съдба на Сръбската църква. Може да се предположи, че тя влиза в състава на Охридската архиепископия след 1463 г., когато за последен път се среща името на патриарх Арсений II. Вероятно в този период архиереят умира и подвластните му епархии са подчинени на Охридския архиепископ.

В последните години в историческата наука се появи още едно мнение, относно съдбата на сръбските епархии. Според него, част от тях влизат в състава на Цариградска патриаршия68.

Липсват сведения и за отношенията между епархиите на бившата Печка патриаршия и Охридската архиепископия. Може да се допусне, че първоначално това положение е прието без особени проблеми от сръбските духовници. В края на 20-те години на XVI в., обаче, Смедеревският митрополит Павел се опитва да откъсне сръбските епархии от Охридската църква и да възстанови Патриаршията. Началото на бунта не е известно. Според някои изследователи той започва през 1529 г. или в началото на 1530 г.69 Други учени приемат за начало на бунта края на 1527 - началото на 1528 г., основавайки се на една приписка на Новобърденския митрополит Никанор от 1535 г. В нея е отбелязано, че бунтът продължава вече 7 години, т.е. 1527/1528 г.70

В този период начело на Охридската архиепископия е архиепископ Прохор, който е подкрепен от източноправославните архиереи - Цариградския патриарх, Антиохийския патриарх и Александрийския патриарх71. От своя страна, митрополит Павел Смедеревски си осигурява подкрепата на част от сръбското духовенство и на местната османска власт. Той дори ръкополага няколко епископи и дякони. Около 1530 г. е свикан църковен събор в Охрид, на който са осъдени противниците на о. Прохор и опитите за отцепване на сръбските епархии от диоцеза на Архиепископията72.

Въпреки решението на събора митрополит Павел Смедеревски продължава да ръкополага духовници и да се титулува в официалната си кореспонденция като Печки архиепископ. През 1532 г. в Охрид е свикан втори събор срещу митрополит Павел и неговите привърженици. Те са отлъчени от Църквата, а всички бъдещи опити за отцепване са заплашени с анатема73. А. Матковски смята, че този събор е свикан по нареждане на султана, но липсват конкретни доказателства, които да подкрепят тази хипотеза74. И този път о. Павел Смедеревски не се съобразява с решенията на събора, продължава своите действия и започва да се подписва вече като патриарх. Освен това, той ръкополага епископи в Лесново и Кратово, две традиционно охридски епархии75. В опит да постигне целите си о. Павел Смедеревски успява да настрои властите срещу архиепископ Прохор и те за известно време го затварят в затвор заедно с други духовници. Вероятно Охридският архиепископ е освободен с подкрепата на Цариградския патриарх. След освобождаването си о. Прохор заминава за Цариград, където успява да издейства султански ферман, в който се признават старите граници на Архиепископията и се повелява да се свика нов църковен събор, който да осъди отцепника76. Съборът се състои през 1541 г. На него о. Павел Смедеревски и ръкоположените от него епископи - о. Теофан Зворнишки, о. Неофит Лесновски и о. Пахопий Кратовски, са осъдени и им е отнето свещеническото достойнство. Постановява се, че всички духовници и миряни, които в бъдеще биха ги подкрепили, са заплашени с отлъчване и анатема. Решението на събора е утвърдено от патриарсите Михаил Антиохийски и Кирил Йерусалимски77. И. Снегаров предполага, че двамата патриарси не присъстват на събора, а утвърждават решенията му най-вероятно чрез писмо78.

След неуспешния опит за отцепване на сръбските епархии от Охридската архиепископия, о. Павел Смедеревски заминава за Полша, Влашко и Трансилвания, за да събира милостиня, като продължава да се титулува Сръбски архиепископ79. А. Матковски обнародва два османски документа, от 1565 и 1566 г., които се отнасят до залавянето и убийството на „Павел цар“ или „Павел войвода“. Според изследователя, тук става въпрос за о. Павел Смедеревски, който продължава своята дейност и след обновяването на Печката патриаршия, но тя вече е насочена срещу османската власт80. В двата документа не се посочва изрично, че това е бившият Смедеревски митрополит. Не трябва да се забравя, че последното сигурно сведение за него е от 1545 г., което означава, че той изчезва от историческата сцена за период от 20 години. Трудно може да се повярва, че митрополит Павел се появява отново на преклонна възраст и започва да организира населението около Смедерево срещу местната власт, с която преди това активно си сътрудничи. По-вероятно е в този период да се появява друго лице, което възползвайки се от популярността на о. Павел Смедеревски в региона да се опитва да организира населението срещу османците.

След този период Охридската архиепископия не успява да задържи под своя юрисдикция сръбските епархии още дълго време. През 1557 г., с ферман на султан Сюлейман I (1520-1566), е възобновена Печката патриаршия. В науката е възприето мнението, че това става с подкрепата на великия везир Мехмед Соколович, който по произход е херцеговянин. Трябва да подчертаем, че в този период Мехмед Соколович все още не е велик везир, а само трети везир, което не изключва възможността той да оказва известно влияние при вземането на решението за възобновяване на Патриаршията81.

В последните години е изказано предположението, че възобновяването на Сръбската църква е стратегически ход на султана. В този период Османската империя успява да завладее нови територии в Подунавието и образува два нови пашалъка - Будимски и Темишоарски (Темишвар). В тази обстановка сръбските земи вече не са гранични райони и османската власт се нуждае по-скоро от спокойствие в тези области, което вероятно води и до решението за признаването на независимата Сръбска църква. Друга причина може да се потърси в цялостната политика на османската власт, в този период, към източноправославните църкви. Според изказаното мнение, султан Сюлейман I се опитва да възстанови положението на отделните църкви от втората половина на XIV в. Така например в същия период териториите на Влашко и Молдова минават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия82. Може да се допусне, че възобновяването на Печката патриаршия е продиктувано, както от новата политическа обстановка в Империята, така и от силното влияние на третия везир Мехмед Соколович. Каквито и да са конкретните причини за този акт на султанската канцелария, резултатът е напълно ясен - възстановяване на Сръбската църква и „даряването“ ѝ с многобройни права, каквито притежават Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия.

Първият патриарх на възстановената Печка патриаршия е Макарий. Дълго време в науката се смята, че той е брат на Мехмед Соколович, но днес тази хипотеза е отхвърлена. Сръбският патриарх също е от рода на Соколовичи, но точната му роднинска връзка с везира е неизвестна. Роднинските връзки на Великия везир с неговата християнска фамилия вероятно са доста силни. След смъртта на патриарх Макарий още трима патриарси са от този род, като преди това те са били и Херцеговински митрополити83.

Първите архиереи на Печката патриаршия се заемат да организират печките епархии и да ги стабилизират икономически. Още от възстановяването на църквата те провеждат политика на обновяване и изписване на църковните храмове84. В резултат на тази политика, в територията на Патриаршията, се създава единна концепция в иконографската и химнографската програма на църквите и манастирите, в която са включени различни славянски светци. В храмовете от този период се срещат образите на св. Сава Сръбски, св. Крал Стефан Милутин, св. Йоан Рилски, св. Йоаким Сарандопорски, а в ръкописите са включени техни служби и жития85.

В диоцеза на Печката патриаршия са включени освен старите сръбски епархии и няколко нови, които са част от изконните охридски територии - Скопска и Кюстендилска (Банска) митрополия, заедно с подвластните им епископии, и Кратовска (Морозвиздска или Злетовска) епархия. До 1577 г. Софийската митрополия също е подчинена на Печката патриаршия, като в този период под софийска юрисдикция са Радомирската и Дупнишката епископия. След включването на софийските епархии в диоцеза на Цариградска патриаршия, областите на Радомирско и Дупнишко остават подчинени на Печката църква86. Може да се допусне, че до 1557 г Софийската митрополия се намира в диоцеза на Охридската архиепископия.

Точното разпределение на печките епархии на територията на Кюстендилския санджак е затруднено по същите причини, както и при Охридската архиепископия. Липсват документи, които да дадат точна представа за границите на отделните епархии. Единственият начин да се ориентираме коя област се намира в диоцеза на даден архиерей е по неговата титулатура, но тя не дава изчерпателни сведения за точния обхват на църковна му власт.

Може да се предположи, че териториите на Кюстендилския санджак са разпределени по епархии, в рамките на Печка патриаршия, по следния начин:

- нахия Кюстендил остава в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия.

- нахиите Славище и пиянец вероятно се намират под юрисдикцията на Кратовската епископия, която през XVI в. влиза в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия. Следователно и двете области се подчиняват на Кюстендилския митрополит.

- нахия Дупница е част от Дупнишката епархия, която вероятно е наследник на Крупнишката епископия. Според една приписка от 1565 г. Дупнишката епископия е подчинена на Софийската митрополия. След 1577 г. тя преминава под юрисдикцията на Самоковската митрополия87.

- нахия Радомир и нахия Сирищник с Горно Краище са част от Радомирската епископия, която както посочихме по-горе, до 1577 г. е подчинена на Софийската митрополия. След този период тя става част от Самоковската митрополия88. От средата на XVII в. най-вероятно тези територии са включени в диоцеза на Кюстендилската (Банската) епархия. Според приписка от 1652 г. в титлата на Кюстендилския митрополит са включени Радомир и Сирищник89.

- нахиите Кратово, Щип, Кочани и Малашево първоначално са част от Кратовската епископия. Най-вероятно през XVI в., за известен период от време, тя става част от Скопската митрополия90. В средата на века към титулатурата на кюстендилския архиерей е добавено, че той е Кратовски и Щипски митрополит, наред с другите титли. Това показва, че в този период територията около градовете Щип и Кратово се намира в диоцеза на Кюстендилската митрополия91.

- нахия Нагорич остава под юрисдикцията на Скопската митрополия92.

- териториите на казата Враня с нахиите Враня, Иногоще, Пчиня и Морава, се намират в диоцеза на Скопската митрополия93.

От представеното тук разпределение на територията на Кюстендилския санджак по епархии в Печката патриаршия се вижда, че те са включени основно в две митрополии - Скопската и Кюстендилската (Банската). Дори съществуващата по-рано Кратовска епископия също не запазва дълго време своята самостоятелност, което показва един процес на окрупняване на отделните епархии. Извън границите на двете митрополии остава единствено Дупнишката епископия, която след 1577 г. е част от Самоковската епархия. Ясно се вижда, че и тук, както и при Охридската църква, границите на епархиите не съвпадат с вътрешните административни граници в Империята.

 

Бележки:

57Сръбските територии стават част от Османската империя за първи път през 1439 г. Обаче след мирните преговори с Унгария, султан Мурад II (1421-1444) се съгласява да възстанови Сръбското деспотство в старите му граници, като то остава васално на империята. По-подробно виж: Матанов, Хр. Средновековните Балкани. Исторически очерци. С., 2002, с. 503-504.
58Пак там, с. 525-530.
59Трифоновъ, Ю. Съединението на Ипекската патриаршия съ Охридската архиепископия въ XV в. - В: Сп.БАН, кн. III, С., 1912, с. 13-15.
60Пак там, с. 11-42.
61Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 18, 501-508.
62Село Лешани се намира на около 30 km южно от гр. Охрид, на територията на Република Македония.
63Надписът не е запазен до наши дни. Той е обнародван от В. Григорович, а по-късно е публикуван от Л. Стоянович и Й. Иванов, които вероятно също използват изданието на руския учен. Виж: Григоровичъ, в. Очеркъ путешествия по европейской Турции. Москва, 1877, с. 107; Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. књ. I, Београд, 1982, с. 93, № 300; Иванов, Й. БСМ., с. 53.
64Село Велестово се намира на около 10 km северно от гр. Охрид, на територията на Република Македония.
65Суботић, Г. Пећки патријарх и Охридски архиепископ Никодим. - В: ЗРВИ, 21, Београд, 1982, с. 213-234.
66Кашић, Д. Српска црква под турцима. - В: Српска православна црква 1219-1969. Споменица о 750-годишњици аутокефалности. Београд, 1969, с. 139-144 и посочената там по-стара литература.
67Radosavleviћ, N. Eparhije Banje (Kustendila) i Samokova u Рећкој patrijaršiji 1557-1766. - В: ИИМК. Т. X, Велико Търново, 2005, с. 335, бел. 3.
68Тодорова, О. Цит. съч., с. 67.
69Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 18-19.
70Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 75.
71Виж посланията на тези патриарси в: Костић, Π. Цит. съч., с. 33-34. Тук са включениславянските текстове на посланията. Според И. Снегаров гръцкият текст на писмото на цариградския патриарх се различава от този посочен в славянския документ. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 20-21, бел. 2 и 3.
72Съборният акт не е запазен. Данни за този събор се намират в по-късен акт от 1532 г. Виж: Костић, П. Цит. съч., с. 37; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 21, бел. 1 и 2.
73Актът от този събор виж в: Костић, П. Цит съч., с. 37. Виж също: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 22-23, бел. 2.
74Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 80. Може да се допусне, че А. Матковски в изследването си е сгрешил хронологията на събитията, като поставя затварянето на Прохор и пътуването му до Цариград след първия охридски събор, а не след втория, както е отбелязано в обнародваните документи.
75В документите изрично е отбелязано, че той ръкополага епископи на Лесново и Кратово. Виж текста на документа в: Костић, П. Цит. съч., с. 38.
76Самият ферман не е запазен, косвени данни за него се откриват в съборния акт от 1541 г. Виж: Костић, П. Цит. съч., с. 38.
77Виж съборния акт в: Костић, П. Цит. съч., с. 38-39.
78Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 25, бел. 1.
79Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 82; Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 248.
80Матковски, Ат. Обидот на епископот Павле..., с. 84-90.
81Петковић, С. Зидно сликарство на подручју Пећке патриаршије 1557-1614. Нови Сад, 1965, с. 22-23.
82Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 249-250.
83Виж например: Кашић, Д. Цит. съч., с. 145; Ђурић, В., С. Ћирковић, В. Кораћ. Цит. съч., с. 249, 253.
84Петковић, С. Цит. съч., с.30. Petković, S. The Patriarchate of Peć. Beograd, 1982.
85Виж например: Джурова, А. Славянските светци в контекста на бароковата иконография на покровителството. - В: ГСУ - ЦСВП. Т. 91 (10), 2001, С., 2002, с. 63-78 и приложената там литература.
86Тодорова, О. Цит. съч., с. 68; Темелски, Хр. Самоков през Възраждането. С., 2000, с. 155-156.
87Темелски, Хр. Цит. съч., с. 156.
88Пак там, с. 156.
89Radosavleviћ, N. Eparhije Banje..., с. 337; Ковачев, Г. Мрака и Радомирско през Средновековието и Възрожденската епоха IV-XIX в. Радомир, 2007, с. 196-197.
90През XVII в. към Скопска митрополия е присъединена Полошка (Тетовска) епархия и една църковно-териториална единица, отбелязана в османските документи като „Драгуш и държавата“ в Кратовската каза. Вероятно тази епархия е свързана с името на деспот Йоан Драгаш. Виж: Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в. С., 1986, с. 147; Тодорова, О. Цит. съч., с. 68; Матанов, Хр. Възникване и облик..., с. 68.
91Radosavleviћ, N. Eparhije Banje..., с. 337.
92Снегаров, И. Скопска епархия..., с. 13.
93Пак там, с. 13.

 

X

Right Click

No right click