Манастири и манастирска мрежа в Кюстендилския санджак през XV - XVII в. - 2.4. Законовоправни отношения между османската власт и Православната църква

Посещения: 17772

Индекс на статията

 

2.4. Законовоправни отношения между османската власт и Православната църква

 

В началото на османското завоевание османците се подчиняват на няколко правила, които залягат в ислямската традиция още при създаването на тяхната религия. Една от целите на новата религия е обединението на арабските племена и експанзията срещу другите народи, като средство за преодоляване на вътрешните противоречия. Войната срещу неверниците е обявена за свещена („джихад“, „газа“), а чрез нея ислямският свят трябва непрекъснато да се увеличава. Ислямската религия е повлияна изключително много от юдеизма и християнството. В самия Коран са включени различни персонажи от Библията и дори в него се говори доброжелателно за Христовите почитатели. Всичко това води и до по-различното отношение на мюсюлманите към тях. На християните се разрешава свободно да изповядват религията си, но срещу това те се задължават да плащат данък - джизие, харач. В ислямската традиция е съхранено преданието за договорите, сключени между първите арабски халифи и християнските им поданици101. Освен правата, които дават тези договори на християните, в тях залягат и редица забрани - за строеж на храмове в градовете, за използване на църковни камбани, за публично афиширане на религиозната им принадлежност и др. С течение на времето конфликтът между двете религиозни групи се изостря. В резултат на това в ислямската теология се налагат редица антихристиянски възгледи. Може да се заключи, че цялостното настроение на мюсюлманите към християните, натрупано през вековете, е напълно противоречиво - сблъскват се доброжелателният тон и толерантността с враждебността и непримиримостта102.

Османците като наследници на тази сложна и противоречива ислямска традиция я пречупват през своя мироглед и много често сами променят подхода си към християните в зависимост от политическия момент. По време на първите завоевания, например на Търновското царство, османците се проявяват като „гази“, които избиват християнското население, унищожават храмовете му, като част от тях превръщат в джамии. Не такъв е подходът към териториите, които най-общо може да се определят като част от диоцеза на Охридската архиепископия. В тях църковната структура е почти непроменена, липсват и данни за масово избиване на населението и разрушаване на църкви и манастири. Трудно е да се определи точната причина за различното отношение на османците към тези територии. Може да се допусне, че те желаят да си осигурят сигурен тил сред тамошното население, което би улеснило по-нататъшната им завоевателна политика. От друга страна не трябва да се забравя, че Охридската църква е настроена враждебно към унията и Западът, което е напълно в унисон с османската политика103.

След превземането на Константинопол през 1453 г. османската власт пристъпва към регулиране на положението на християнската църква в завладените територии, независимо в кой църковен диоцез се намират те. Османците запазват някои от правата на християните, като например правото на свободно изповядване на тяхната религията, поддържането на свой църковен храм и запазването на родния им език. Те дават изключителна власт на Църквата над всички лични взаимоотношения на християните, свързани с религията, брака, осиновяването, развода, завещанието и др. В бератите се уточняват и отделните постановки на дарителството и благотворителността; легитимират съществуването на църковните храмове и манастири, като те имат право да притежават различна собственост, получена чрез наследство, дарение или покупка и да я управляват автономно; предвидена е и възможността църкватада получава приходи от данъци и такси; и др. Освен това, висшият клир е освободен от всякакви данъци, с изключение на пешкеш, смятан за дар, изплащан при заемането на архиерейския пост. Тези права са гарантирани от различни султански берати, които освен всичко дават съдебен и финансов имунитет на техните притежатели. Такъв берат трябва да притежава всеки владика при заемането на архиерейската си длъжност. Те се подменят и при идването на нов султан. По този начин държавата успява да контролира избора на висши духовници и често да се намесва в него. Трябва да се отбележи, че липсват документи, които да покажат, че османската власт гарантира правата на Православната църква в качеството ѝ на отделна институция. Всичките ѝ права са осигурени като милост към дадения архиерей при встъпването му в длъжност, т.е. те са гарантирани само за дадената личност и могат да бъдат изгубени от следващата104.

Първоначално Църквата се оказва доста полезна за османската власт. От една страна тя е враждебно настроена към католическия Запад - основния враг в Европа на Османската империя. От друга - в нея вече е изградена добра административна структура, чрез която се улеснява събирането на данъците от християнското население, уведомяването за различни разпоредби и др. Следователно, според османците, Църквата може да им помогне за по-бързото и лесно приобщаване на християните към новата империя. Вероятно това е и причината за даването на такива широки права на православните архиереи105.

От казаното дотук ясно се вижда, че в официалните документи подробно е отразено законовото положение на отношенията между османската власт и православната църква. Интересно е да се разгледа доколко това е реалното положение в империята и действително ли са спазвани религиозните права на нейните поданици. От една страна те са гарантирани от различните берати, но от друга се налагат редица ограничения. Най-общо казано тези ограничения се състоят в това, че християнският религиозен култ с нищо не трябва да пречи или смущава ежедневието на правоверните мюсюлмани. Може да се допусне, че първоначално османската власт действително проявява известна търпимост и толерантност към християните. Тук ще отбележим само няколко факта. Например през втората половина на XV в. на няколко пъти в Империята е разрешено пренасянето на мощи от едно място на друго106. От този период има и сведения за обновяването на различни християнски храмове, например Рилския и Пшинския манастир107 и др. Много учени свързват този период на благосклонно отношение на османците към християните с името на султанката Мара Бранкович и смятат, че тя оказва влияние на султан Мехмед II при взимането на решения, свързани с християните108.

Една от ограничителните мерки, взети от султан Мехмед II, е забраната за използването на църковни камбани в Галата, за да не смущават мюсюлманите. Не е известно дали тази заповед е наложена в цялата Империя, но е факт, че по време на османското владичество в църквите няма камбани. Според едно сведение от края на XV в. камбаните в Одрин са превърнати в топове и вероятно това се случва и в другите области на държавата. С този акт османците показват своето превъзходство над християните - с материала от техните камбани изработват оръжия, с които воюват срещу останалите неверници. До XIX в. християните не използват камбани. В църковна употреба влиза клепалото, което в много манастири се използва и до днес, за да приканва монасите за молитва109.

През втората половина на XVI в. и особено през XVII в. се засилва ограничаването на религиозните права на християните. Много често в документите се срещат оплаквания от шумните християнски празненства, особено за Великден, които намират благоприятно разрешение за мюсюлманите. В този период шейх-юл ислям е Ебуссууд Ефенди, натоварен от султан Сюлейман I да приведе кануните и кануннамета в съответствие с Шериата. Той издава няколко фетви, свързани с християнските празници, а в някои свои решения дори стига дотам да забрани клепалата в отделни селища, населени с мюсюлмани110. В този период се засилва и ислямизацията. В някои от случаите мотивите за промяна на вярата, са косвени. Изповядването на исляма гарантира намаляването на данъците, отмяната на различните ограничения, и най-важното е, че всеки мюсюлманин има възможност да промени в по-благоприятна посока своя обществен статут. Естествено не трябва да се забравят и опитите за насилствена ислямизация. Султан Мурад IV (1623-1640) си поставя за цел да наложи ислямската религия навсякъде в своята империя. Планът му остава нереализиран. От една страна осъществяването му е изключително трудно, а от друга - приемането на исляма от всички поданици в Империята може да нанесе загуби за държавната хазна, в която не малка част от приходите идват от джизието - данък, плащан само от немюсюлманите111.

Друг важен въпрос, на който ще се спрем, е отношението на османската власт към християнските храмове. По време на завоеванието запазването или разрушаването на култова сграда зависи от начина, по който е превзето дадено селище. Ако то се предава, населението му получава правото да запази своите църкви, но ако е превзето чрез силата на оръжието, християните губят това право, а тяхната главна църква веднага е конфискувана и превърната в джамия, което е още един начин за демонстриране на ислямското превъзходство. В по-нататъшната политика на османците важна роля играе и самото поведение на немюсюлманите. При евентуално тяхно съюзяване или оказване на подкрепа на враговете на Империята, те веднага биват наказвани с отнемане на техен храм. Така например църквата „Св. София“ в гр. София е превърната в джамия след оказаната подкрепа от местното християнско население на кръстоносците през 1443 г.112.

Османската власт проявява и различно отношение при даването на разрешение за строеж и обновяване на християнските култови постройки, което винаги зависи от конкретния случай, а често и от подкупа, който дават християните. В документите са отбелязани случаи, както на разрешение за строеж на нови храмове, така и на забрана за възстановяване на старите. Разрешение за възстановяване на стара църква се получава при няколко условия: ако храмът е съществувал в по-ранен период, ако не се намира срещу мюсюлманска култова сграда (месджид или джамия) и ако областта, в която е разположен, вече не е придобила мюсюлмански облик. Той може да бъде възстановен само върху старите си основи, като не се позволява да бъде разширяван. Напълно е забранен строежът на църкви, които не са съществували в предосманския период. Естествено има множество случаи, в които тези правила са нарушавани. Като пример ще посочим изграждането на няколко църкви в селището Бобошево и около него в края на XVI в., за които няма свидетелства, че съществуват в по-ранен период. От друга страна разполагаме с достатъчно сведения за обновяване на църкви и пристрояването към тях на параклиси или притвори. Такива случаи виждаме, например, в Лесновския манастир през XVI в., в Полошкия манастир в началото на XVII в. и др.113.

Християнските храмове, които се изграждат през периода на османското владичество са малки, еднокорабни и в повечето случаи едноапсидни. Дълго време в науката се налага тезата, че строителите вкопават някои храмове с цел те да не провокират гнева на османците. Археологът Д. Василева предполага, че вкопаването не е извършено нарочно, а е част от естественото повдигане на околния терен с течение на времето. Тя не изключва и възможността на места действително османските власти да оказват натиск върху християните при строежа на църковния храм и те да прибягват до вкопаване114. При строителството често се използва дървен материал, като някои автори смятат, че това е разпореждане на султан Селим I (1512-1520)115. Може да се предположи, че по-скоро използването на дърво се дължи на недобрите финансови възможности на населението. Например през XVI в. Лесновският манастир на няколко пъти е обновяван от богати кратовски фамилии. Дори в средата на века, Никола Пепик строи каменен притвор, баптистерий и магерница, което явно противоречи на султанската разпоредба, ако има такава116. Естествено в области, в които населението не разполага с добрите финансови възможности на жителите от Кратово, сградите са изградени от по-некачествени материали.

Друга мярка, която предприема османската власт за регламентиране на положението на християните и техния култ, е описването на манастирските имоти и тяхното откупуване. Най-ранните сведения за такива описи са от 1567/1568 г. в Сремския санджак. Според османски дефтер за санджака Авариз Хисар тази мярка е наложена в цялото Румелийско бейлербейство. В този период начело на Османската империя е султан Селим II (1566-1574) и тази мярка е взета под влиянието на шейх-юл исляма Ебуссууд Ефенди. В описите е отбелязано заплащането на различни суми от манастирите за собствеността, за която те нямат документ. Ако обителта не успее да заплати исканата сума, съответната манастирска собственост се продава на търг, като на монасите от съответната обител се дава предимство. По този начин се променя статута на манастирската земя. Тя става мирийска или раетска, т.е. монасите не могат да я продават, но плащат десятък като останалата рая. Предимство за обителите е, че те могат да плащат тези данъци под формата на макту (фиксирана сума). В запазените приписки и народната традиция този период е назован „продажба на църкви или манастири“117. Вероятно именно с тази акция може да се обясни подробния опис на манастирската собственост в „манастирската част“ на обширния регистър за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. Може да се допусне, че в тази част на описа са включени единствено манастири, които в предходните периоди успяват да си издействат фермани, освобождаващи ги от данъци. От друга страна обителите са длъжни да плащат съответните данъци за имотите, които са придобити в по-късен период и са включени от регистратора в „тимарската част“ на дефтера.

Мерките за регламентиране на манастирските имоти продължават и при султан Мурад III (1574-1595). По време на неговото управление Рилският манастир също се налага да откупи своите имоти за 60 000 акчета118. В научната литература е изразено и едно по-различно мнение за тази османска разпоредба. Според него положението на манастирите коренно се е изменило от времето, в което те получават своите първи фермани, които им гарантират правото на собственост върху техните имоти и освобождаването им от данъци. Изтъкнати са няколко примера, които показват, че манастирската собственост се увеличава, но монасите представят своите стари документи и всичките им имоти остават с привилегирован статут. Начинът, по който държавата успява да въведе ред сред манастирската собственост и да разграничи привилегированите имоти от тези, които са придобити в по-късен период, е чрез тяхното подробно описание. Тези мерки са взети, за да се приведат съществуващите закони в по-голямо съответствие с Шериата и са определени като мъдри и справедливи119. Вероятно от гледна точка на централната администрация мерките наистина са законосъобразни, но тези изследователи пропускат една много важна подробност за положението на всеки един манастир в предосманския период. Балканските обители са богато дарявани от средновековните владетели, както с парични средства и църковна утвар, така и с голяма недвижима собственост - гори, ливади, цели села и др. Османците дават фермани само за малка част от манастирските земи, а по-голямата част от тях е включена в тимарската система. Така,че може да се погледне и от един малко по-различен ъгъл - първо османската власт нарушава собствения си закон, отнемайки манастирските имоти, и едва след това монасите търсят възможност да избегнат данъците за новопридобитите земи, като ги прибавят към тези, притежаващи привилегирован статут. При всички положения този османски акт довежда до обедняването на част от манастирите, особено на по-малките и вероятно това е една от причините голяма част от тях да запустеят и изчезнат120. Например в споменатия регистър от 1570/73 г. са отбелязани над 100 манастира. По-голямата част от тях не са споменати в други документи, което е ясно доказателство, че скоро след описването им те престават да съществуват121.

Направеният преглед на правното положения на Православната църква в Османската империя показва, че османската власт гарантира редица права, които често са нарушавани или променяни. Системата на даване на берати на висшето духовенство довежда до пряка намеса на султана при техния избор. Различните ограничения, които са наложени на християните, пречат на тяхната свобода да изповядват своята религия. Въпреки това, те намират редица начини, с които да ги заобиколят. Сведенията за строеж и обновяване на християнски храмове, особено в Кюстендилския санджак, показват, че населението намира разрешение и на този проблем, като най-вероятно това става чрез подкупи, както на местните власти, така и на висшите държавници. От всичко казано дотук се вижда, че цялостната османска политика спрямо Църквата е изключително противоречива и винаги зависи от конкретния исторически момент и султанът.

 

Бележки:

101В ислямската религия се смята, че първият едикт, гарантиращ правата на християните, е издаден от пророк Мохамед през 623 г. на монасите от манастира в Синай. Обаче в него ясно се чувства влиянието на декрет на персийския владетел Яздегирд. През 409 г. той гарантира правото на християните свободно да изповядват религията си в неговата държава. Този декрет е подобен и на Медиоланския едикт от 313 г. Затова може да се приеме, че той е и в основата на по-късните отношения между християни и араби. През 641 г. в Египет византийците сключват договор с арабите, в който последните се задължават да гарантират правата на християните, срещу което те са задължени да плащат данък. Виж по-подробно: Pantazopoulos, N. J. Op. cit., p. 14, 16, f. 37 and 38. М. Кийл, смята, че първият документ, който регламентира отношенията между двете религиозни общности е „Договорът от Наджран“ от 631 г., сключен между Мохамед и християните в Йемен. В него е гарантирано правото на духовниците да изпълняват своите задължения срещу тяхната лоялност и плащане на данъци. Виж: Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период. С., 2002, с. 110.
102Тодорова, О. Цит. съч., с. 47-49.
103За османските завоевания на Балканите виж: например: Матанов, Хр., Р. Михнева. Цит. съч.; Георгиева, Цв., Н. Генчев. История на България XV-XIX век. Т. II, С., 1999, с. 20-32 и др.
104Pantazopoulos, N. J. Op. Cit., p.18-25; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 53-54; Иванова, Св. Xристиянска и мюсюлманска благотворителност по българските земи, XV-XVIII в. (документи, участници и институции). -В: сб. Дарителство и взаимопомощ в българското общество. С., 2003, с. 12.
105Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 53.
106Ще споменем само пренасянето на мощи на: св. апостол и евангелист Лука през 1453 г. от Цариград в Смедерево, на св. Крал Стефан Милутин от гр. Трепче (Прищина) в София през 1460, на св. Йоан Рилски от гр. Търново в Рилския манастир през 1469 г. Виж: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия - патриаршия..., с. 264-265; Ђук. Р. Царица Мара. - В: ИЧ, кн. XXVI, Београд, 1978-1979, с. 68; Заветът на Св. Иван Рилски. Из архивното наследство на Иван Дуйчев. С., 2000, с. 152-161, 183-184. За пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски виж и тук в част II.1.1.
107Виж тук в част II.1.1. и II.1.16..
108Виж например: Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 44-46; Иванић, Б. Мара Бранковић и монументално сликарство друге половине 15. века. - В: Ниш и Византија. Т. II, Ниш, 2004, с. 335-342. За Мара Бранкович виж подробно: Ђук. Р. Цит. съч., с. 53-95.
109Мутафова, Кр. Българите в османската правна система (втората половина на XV-XVI век). - В: сб. България, българите и техните съседи през вековете. Изследвания и материали от научна конференция в памет на доц. д-р Xристо Коларов. 30-31 октомври 1998 г., Велико Търново. Велико Търново, 2001, с. 274, бел. 49; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 63-64.
110Мутафова, Кр. Цит. съч., с. 274.
111Грозданова, Е. Цит. съч., с. 574-577; Тодорова, Ο. Цит. съч.с., 57-59.
112Градева, Р. За немюсюлманите и техните храмове в османските владения: някои наблюдения върху процедурите по получаване на разрешения за ремонт и поправка на немюсюлманските култови сгради през предтанзиматския период. - В: сб. Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф. д.и.н. Цветана Георгиева. част I. Минало - исторически ракурси. С., 2008, с. 129 и бел. 7.
113Зиројевић, Ο. Цркве и манастири на подручју Пећке патријаршије до 1683 године. Београд, с. 15-23; Gradeva, R. Ottoman Policy towards Christian Church Buildings. - In: Études balkaniques, № 4, S., 1994, p. 17-34; Иванова, Св. Градските териториални общности и организацията на култа на мюсюлмани и християни. - В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от XIV-XVIII век. Велико Търново, 1992, с. 131; Иванова, Св. Градски живот (XV - първата половина на XVIII в.) - В: Българското общество XV-XVIII в., С., 1999, с. 129; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 60-61; Кил, М. Цит. съч., с. 141-146; Градева, Р. За немюсюлманите..., с. 126-163. За Бобошево виж: Кепов, И. Минало и сегашно на Бобошево. С., 1935. За църквите „Св. Илия“, „Св. Атанасий“ в гр. Бобошево, „Св. Петка“ в с. Вуково и бобошевския манастир „Св. Димитър“ виж: Минчева, К., С. Ангелов. Църкви и манастири от Югозападна България през XV-XVII в. С., 2007, с. 35-41 и приложената там литература; и Staneva, H. Rousseva, R. The Church of St. Demetrius in Boboshevo. S., 2009. За Лесновския и Полошкия манастир виж тук част II.1.3. и II.13.7.
114Василева, Д. По въпроса за църковното строителство по времето на османското владичество. - Във: Векове. кн. 3, С., 1979, с. 36-40; Тодорова, Ο. Цит. съч., с. 63.
115Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 52-53.
116За Лесновския манастир виж част II.1.3.
117Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 72; Зиројевић, О. Цит. съч., с. 26; Đurdev, Br. „Prodaja crkava i manastira“ za vreme vlade Selima II. - V: Godišniak istoriskog društva Bosne I Hercegovine. Sarajevo, 1958, s. 241-247; Ђурђев, Бр. Још један податак о „продаји цркава и манастира“ за време Селима II. - В: Годишњак историског друштва Босне и Xерцеговине. Сарајево, 1959, с. 35; Кил, М. Цит. съч., с. 120-121; Фотић, А. Конфискација и продаја манастира (цркава) у доба Селима II (проблем црквених вакуфа). - В: Balcanica, XXVII, 1996, с. 45,48; Иванова, Св. Xристиянска и мюслманска..., с. 13-15.
118Джансъзов, Ст. Няколко документи дадени отъ турскитэ султани на Рилския мънастиръ. - В: СбНУ, кн. IV, С., 1891, с. 612-613; Ихчиев, Д. Цит. съч., с. 20-22; Снегаровъ, И. История на Охридската архиепископия..., Т. 2, с. 72.
119Кил, М. Цит. съч., с. 115-121.
120Фотић, А. Цит. съч., С. 61.
121Минчева, К. Манастирската мрежа в Кюстендилски санджак през XVI в. - В: ИИМК, Т. XVI, Кюстендил 2008, Велико Търново, 2010, с. 85-92.

X

Right Click

No right click