УВОД

 

Всяка политическа идеология, що се отнася до причините за нейното възникване и до широкия аспект на политическите отношения, които се съдържат и преплитат в нея, представлява изключително труден обект за анализ. В този смисъл при изследването на политическата идеология на езическата българска държава, идеология, чието развитие обхваща цял исторически период, задължително трябва да се проучат онези елементи, изиграли определяща роля за нейното формиране. Предвид това темата „политическа идеология на езическа България“ неизбежно трябва да бъде изследвана през призмата на политическите и при това антагонистични отношения с най-големия политически организъм на средновековния свят, Византийската империя.

Като определящ фактор в развитието на средновековния свят и като държава, събрала в себе си всичко най-ценно в културно отношение, Византийската империя е била възприемана от варварските народи като нещо недостижимо. От своя страна Византия, съзнаваща ролята си на носител на всички тези привилегии, се е стараела да впечатли „варварите“ още повече, така че да успява в осъществяването на своите политически цели, изразени в съдържанието на политическата ѝ теория, която е предвиждала империята да бъде ойкуменическа държава, а нейният император - единствен владетел на земята.

Въз основа на тази идеология Византия развива външна политика, целяща по различни начини да принуди „варварите“ да приемат установения от нея ред, т.е. да бъде признато нейното превъзходство както от съществуващите, така и от намиращите се в процес на основаване държави. Поне в културно отношение тя е изглеждала като надхвърлила границите си, а армията, църквата със своите мисии, дипломацията и икономическото влияние са използвани за укрепване на нейния авторитет. В рамките на институцията на федератите, както е наричана първоначално, са включени ред „варвари“, желаещи да влязат в контакт с нея и да се настанят или в територии извън естествените ѝ граници, или като поданици вътре в тях. Всички те заедно с имперската армия, а много пъти и сами, воюват със съзнанието, че изпълняват поетия към Византия дълг: да я защитават от различни опасни врагове, които всеки път заплашват да я нападнат.

Идването обаче на прабългарите „варвари“, които доближават териториите на империята с цел заселване и основаване на Първата българска държава, променя картината на тогавашния свят. Ако дотогава империята е била единственият абсолютен господар, сега тя трябва да се сблъска с българите на Аспарух, който със силата на оръжието и възползвайки се от обстоятелствата, завзема част от византийските земи, избягвайки федератските отношения. Това е първият случай, както отбелязва В. Тъпкова-Заимова, когато варварски народ успява да проникне във византийската идеологическа система, носеща името византийски ойкуменизъм¹. Точно този момент трябва да бъде вземан предвид от всеки, който се заема да изследва било отношенията между двете държави, било политическата идеология, която държавата на прабългарите развива през призмата на византийската политическа теория.

Антагонизмът, възникнал между Византийската империя и българската държава, продължава около 150 години. Двете държави се намират в постоянна готовност за военен сблъсък. Причина за това, от една страна, е желанието на византийците да си възвърнат загубените, но принадлежащи им по право територии, а от друга - както борбата на българите за запазване на завладените от тях земи, така и желанието им да ги разширят на юг. Този антагонизъм не е прекратен дори тогава, когато и двете страни разбират, че има и други пътища за уреждане на собствените си проблеми и за достигане на целите си.

За България в този период целта е не само да запази своята застрашена от Византия политическа независимост. Идеята за превземането на Константинопол, възникнала по време на управлението на Крум, когато антагонизмът е във връхната си точка, се превръща в сериозна основа за началото на процеса на идеологическо изравняване с империята - факт, който по-късно ще даде на амбициозния Симеон възможността да претендира за императорската титла. Византийското „правителство“ от своя страна, възползвайки се от скритото разпространение на християнската религия чрез пленените християни, ще се опита да включи българския народ в семейството на християнските народи.

В рамките на това описание е целта на настоящото изследване. Въз основа на византийската политическа теория и на отношенията на антагонизъм, развили се между двете държави, се прави опит, в рамките на възможното, за изясняване на следваната от Първата българска държава политическа идеология преди приемането на християнството като официална религия. Смятам, че този период въпреки наличието на голям брой обстойни изследвания все още дава възможности за нови проучвания за разлика от периода след християнизирането, който е по-изчерпателно проучен.

Особено внимание е обърнато на политическото значение на сключените между Византийската империя и българската държава мирни договори от 681, 716, 774 и 815 г.

Проучванията по отношение на развитието на политическата идеология на езическата българска държава са представени в голям брой сериозни изследвания. Предварително бих искал да подчертая, че в историографския обзор, който следва по-долу, посочвам само онези трудове, които по мое мнение са съществени и определящи за изследваната тема. Най-общо всички съществуващи студии разграничават два етапа в развитието на българската идеология: преди християнизирането (681-864) и след него (864-1018). В историческата наука вторият етап по-често е обект на внимание на историците. В общи линии изследователите, които разглеждат първия етап, не го проучват изчерпателно, а го анализират отчасти и най-вече във връзка с титлите на българския владетел. В. Златарски в труда си История на българската държава през средните векове, въпреки че си поставя за цел цялостното изследване на историята на Първата българска държава (679-852), се занимава главно с представяне на фактите, без да пристъпва към по-дълбок анализ на тези събития, които имат непосредствена връзка с идеологията на езическа България, или го прави частично. Различно е обаче неговото отношение към периода след християнизирането, където обръща необходимото внимание на тази тема в съответната връзка с византийската политическа теория².

Съществени биха могли да бъдат изводите от изследванията на Г. Баласчев³, ако в проучванията му за развитието на титлата на българските владетели бяха включени влиянието на византийската политическа идеология и антагонизмът, развил се между двете държави. Това са двете причини тези трудове да не бъдат използвани в настоящото изследване.

В съвременната българска историография въпросът за политическата идеология ва българската средновековна държава и за антагонизма ѝ с Византийската империя е поставен от И. Снегаров в неговия труд Обществена мисъл в Първата българска държава⁴. И този труд обаче посвещава много малка част на езическия период в сравнение с периода след християнизирането. Поради остарелите схващания на автора резултатите от изследването му почти не са използвани.

Голям интерес за нашето изследване представляват трудовете на Г. Цанкова-Петкова, в които се разглеждат някои от най-важните въпроси на българската история, пряко свързани с изследваната тема. От особено значение например са статиите Българо-византийските отношения при управлението на Тервел и Кормесий⁵ и Bulgarians and Byzantines During the First Decades After the Foundation of the Bulgarian State⁶. В първата от тях въз основа на съществуващия изворов материал авторката се опитва да открие името на владетеля, подписал договора от 716 г., а във втората се засяга въпросът за помощта, която византийците са получили от българите по време на арабската обсада на Константинопол през 718 г. Важно е също и нейното проучване за определянето на византийско-българската граница след подписването на договора от 716 г.⁷ Схващанията ми по всички тези теми, както и относно приноса на въпросния договор за формирането на политическата идеология на Първата българска държава са изложени в трета глава на настоящото изследване.

При управлението на император Константни V българската държава преживява тежка политическа криза. Повторният анализ на изворите, с които разполагаме по темата, доведе до приемането на мненията на И. Дуйчев⁸ и Б. Примов⁹, които разглеждат въпроса през призмата на постоянните детронирания на българските владетели поради неспособността им да се справят в борбата срещу византийците. Онова обаче, което е от особено значение за темата ни, е не толкова тази констатация, колкото фактът, че мирният договор от 774 г. създава нови предпоставки, върху които се развива антагонизмът между двете държави. През годините на управлението на Крум, когато „международната“ обстановка е неблагоприятна за Византийската империя, този факт изиграва изключително важна роля за възникването на идеята за превземане на Константинопол. Точно тази е и проблематиката, която се разглежда в четвърта глава.

От определящо значение за настоящата работа са изследванията на В. Тъпкова-Заимова¹⁰. В редица свои трудове изтъкнатият български византолог разглежда политическата идеология на Първата българска държава, като набляга, разбира се, на периода след приемането на християнството.

Ако изследванията на всички горепосочени автори имат пряка или косвена връзка с изследваната тема, то проучванията на В. Бешевлиев са водещи в тази насока. Изводите, констатациите и хипотезите на този историк са определящи за хода на нашето изследване, но ние сме длъжни да подчертаем, че оценките му не са освободени от обобщения като например „Българските владетели са заимствали елементи от императорската идея, желаейки по този начин да изразят независимостта си и равнопоставеността си спрямо византийския император¹¹“. Изглежда В. Бешевлиев е повлиян от немския византолог Ф. Дьолгер, който твърди, че византийската политическа теория настоява византийският император да бъде единственият „желан“ от Бога владетел, неговата власт — единствената, дадена от Бога, а останалите владетели да черпят властта си от византийския император¹². Тук бих искал да отбележа, че изворите, с които разполагаме, не ни позволяват да приемем такова схващане като напълно правилно.

Особено значение за целите на настоящото изследване имат и проучванията на В. Бешевлиев за религията на прабългарите¹³. С изрази като: „почти при всички народи от тюркски произход“ или „вероятно е“ или „може би“, той издигна култа към божеството Тангра като култ от определящо значение за българската държава. Поради авторитета на автора тези хипотези са приети безусловно от редица по-нови изследователи, най-вече археолози¹⁴. В резултат на това са изразени становища като това например, че формирането на политическата идеология на Първата българска държава се е основавало на култа към божеството Тангра. С оглед на това бе сметнато за уместно да се проучи отново религията на прабългарите и произтичащите от нея въпроси, за да се установи дали и доколко култът към Тангра действително е бил монотеизъм и официална държавна религия. В последната глава се представят почти всички мнения на изследователите, занимавали се с религията на прабългарите и на Първата българска държава през езическия период. Там също са представени и съответните извори, както и публикуваният археологически материал по същата тема.

Важни за изследванията на политическата идеология на българската държава са и възгледите на Г. Бакалов¹⁵. Неговите изводи се привеждат в настоящата работа под формата на съгласие или обосновано несъгласие. В последната глава се обръща особено внимание на идеите му за формирането на титлата „от бога владетел“ („ἐκ Θεοῦ ἄρχων“).

Въпросът за политическата идеология на Първата българска държава преди християнизирането не е обект на особено внимание от страна на изследователите извън България. Повечето от тях се занимават с тази проблематика в по-общи свои трудове, свързани предимно с историята на Византийската империя. Изключение прави трудът на М. Нистазопулу-Пелекиду, отнасящ се до еволюцията на владетелската идея в България. Историкът, въпреки че възприема много от идеите на В. Бешевлиев, достига до два много интересни резултата: констатацията за неслучайната поява на византийските идеи през периода на управлението на Омуртаг и въвеждането на термина „византинизация" („εκβυζαντινισμός“) вместо използвания от Бешевлиев „подражание“¹⁶. В четвърта глава, както изтъкнахме и по-горе, се анализират идеите, подтикнали Омуртаг да приеме елементи от византийската политическа теория като предпоставка за формирането на политическата идеология на страната му.

Трябва да споменем и изследването на Е. Хрисос¹⁷, което по негово мнение се отнася до юридическия характер на мирния договор от 681 г. Според автора въпросният договор е знак за приобщаване на прабългарите към системата на федератите на Византийската империя. Това схващане, както и въпросът за основаването и признаването на българската държава се разглеждат във втора глава, след кратко изложение на византийската политическа теория. То бе сметнато за абсолютно необходимо, тъй като чрез него по-лесно ще се разбере с какво е трябвало да се сблъска новооснованата българска държава при влизането си в пряк контакт с византийската ойкуменическа идея.