КОРЕНИТЕ НА ОЙКУМЕНИЧЕСКАТА ИДЕЯ

И

ВИЗАНТИЙСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ТЕОРИЯ

При изследването на въпроса за идеологическите основи на Византийската империя в историографията често се използва терминът византийски ойкуменизъм. Не трябва обаче да свързваме раждането на ойкуменическата идея с Римската империя, както искат да ни убедят християнските автори. Според тях началото на идеята¹ датира от периода на управлението на император Август, т.е. от периода, когато се слага край на многовластието², събитие, съвпадащо хронологически с времето, в което се е родил Христос.

В действителност ойкуменическата идея е рожба на по-древна епоха. Тя е продукт на древните гръцки автори, занимавали се с политическа философия, чиито мнения Евсевий Кесарийски е пригодил към новите християнски схващания³. Но за да разберем по-добре византийската ойкуменическа идея, ще трябва да проследим начина, по който тя се е развила през вековете. Това е необходимо, тъй като знаем, че византийската политическа теория в своята същност представлява синтез от елинистическата, гръко-римската и християнската традиция, всяка една от които е допринесла по свой начин за формирането на византийската цивилизация и е била опора на византийския ойкуменизъм.

Началото на ойкуменическата идея е поставено след Златния век на Перикъл и края на Пелопонеската война, т.е. след разпада на онази философска мисъл, която в продължение на много векове е била опора на древния град-държава и на идеите на класическата демокрация. Онези, които първи са формулирали идеята за световна държава, както и за космополитизма, са философите киници: „Погледни ме, нямам къща, нямам полис, нямам семейство, нямам нищо, имам само земята и небето⁴“, отговорил Антистен, когато го попитали какъв е произходът му. Това схващане е било възприето от стоиците, които се заели да го разпространят в един свят, разделен съгласно гръцките представи на гърци и варвари. Теорията на стоиците се стреми към едно единствено нещо, пише Плутарх: „Да не живеем нито в полиси, нито в общини с отделни за всяка една от тях законодателства, но всички хора да ги смятаме за съграждани и членове на една и съща държава, а животът да бъде един и същ както на стадото, което живее под един закон.“⁵

С осъществяването на този идеал, както са си го представяли Зенон и неговата школа, се заел Александър Велики. След завладяването на многобройни територии той заповядал на поданиците на многонационалната си държава да смятат за своя родина света⁶. Прилагането на космополитизма като господстваща идея е ставало постепенно. За постигането на тази цел на първо място е било необходимо единството на онзи свят, който е родил тази грандиозна идея. Първата стъпка в тази насока била направена от Филип II в рамките на панелинската идея, която изисквала обединение („ὁμόνοια“)⁷ на гърците като необходима предпоставка за справяне с идващата от Изток заплаха - следователно изисквала е политическо и обществено единство на гърците⁸. Панелинската идея освен за отмъщение срещу персите е допринасяла и за разпространението на гръцката култура, чрез която е трябвало да бъде постигнато обединението на света, така че гърци да се наричат не само тези, които имат гръцки произход, но и всички онези, които са съпричастни на гръцката философска мисъл.

С по-нататъшното разпространение на идеята се заел синът на Филип, въпреки че по-късно той последвал път, различен от този на баща си. Той отхвърлил съвета на учителя си Аристотел „да се държи спрямо гърците като владетел и като тиранин спрямо варварите“⁹ и повлиян от философията на стоиците, посветил живота си на прилагането на идеята „всички хора да се подчиняват на едно слово („λόγος“), на една държава и на едно управление“¹⁰. Успешният резултат от тази политика не е бил лесно постижим, но не е бил и неосъществим. Реализирането ѝ е предполагало създаването на общо национално съзнание и на обща култура, които е можело да бъдат постигнати само чрез смесването на народите, така че всички да се чувстват като равноправни членове на едно управление, на една държава под върховната опека на Александър Велики.

Тази политика се увенчала с успех, тъй като македонският владетел уважавал подчинените от него народи, а най-вече, понеже се опитал да заличи разликите, съществуващи между тях, „така че да обедини всички в една общност, смесвайки начина на живот, нравите, расите и храните на хората, както вината в кратера... за близки пък да се смятат добродетелните, а за чужди порочните; гръцкото и варварското да не се отличават нито по хламидата, нито по щита, нито по меча, нито по дрехите, но гръцкото да се различава по добродетелта, а варварското по порочността“¹¹. Плутарх отбелязва, че по този начин, понеже не поискал наслада и разкош за себе си¹², Александър постигнал мир, обединение и разбирателство между хората. С тези мерки той ясно показвал, че основаната от него държава не е продължение на македонската, нито се крепи само на македонските войски, а е световна държава без предпочитания и ограничения¹³.

Придържайки се към това схващане, той успял да обедини в свое лице владетелските титли на всички подчинени от него народи и по този начин постигнал своето обожествяване. Станал хегемон на Гръцкия съюз, архонт на Тесалия, а след битката при Гавгамела и цар на Азия¹⁴. Така в лицето на Александър било реализирано написаното от Исократ за Филип II, че „ако успее да подчини царя на Персия, не оставало нищо друго, освен самият той да бъде обявен за бог“¹⁵. С други думи Александър бил помазан за вселенски владетел¹⁶. Това станало възможно, твърди Плутарх, понеже Александър действал като „изпратен от бога управител (ἁρμοστής) и арбитър на всичко“¹⁷. Пак според него Александър щял да постигне целта си - всички хора да живеят под властта на един владетел и под еднакви закони, ако демонът не бил сложил край на живота му¹⁸.

Наистина след смъртта му неговите наследници не успели да запазят единството на създадената от първия цар космополит държава. Разделили я на малки царства, а Гърция се върнала в предишното си състояние. Старото схващане за гърци и варвари отново възвърнало силата си. Въпреки това идеята на стоиците не изчезнала. Този път обаче тя нямало да бъде приложена от гърците, а от един друг народ, римляните, чиито владетели възприели гръцката философска идея за космополитизма. „Необяснимо било разложението и заблудата на всички, докато Рим укрепнал и се разширил. Той обединил нации и народи и властвал над чуждите племена и другите царе чак до края на света, давайки сигурност и мир със стабилна вселенска власт, в която господствала добродетелта“¹⁹, отбелязва Плутарх.

Римският свят започнал да става действителност от момента, в който римляните предприели военни походи извън Италийския полуостров. След редица завоевателни войни под тяхна власт бил поставен почти целият познат тогава свят. Ако се проследи развитието на римския държавен строй, ще се забележи, че той до голяма степен е бил формиран под влиянието на гръцките философски идеи, пренесени в Рим след завладяването на гръцките градове държави от римските войски. Космополитизмът на римската държава се съдържал в понятието римски гражданин, давано постепенно на всички жители на държавата по най-различни начини и невинаги за едни и същи цели. Най-важната от тях била създаването на нови граждани, тъй като по този начин се стабилизирала римската власт и се избягвало напрежението между отделните народи, съставляващи римската държава²⁰. С течение на времето тази особеност, представляваща в началото привилегия за част от поданиците, загубила първоначалното си значение на обществено отличие и получила смисъла на поданик на една единна държава. Да бъде човек римски гражданин не означавало, че принадлежи към някой народ, а че е гражданин на света, т.е. на ойкуменето²¹. Новото положение обаче предполагало упражняване на властта от едно лице и промяна в римското право по такъв начин, че да гарантира правата на гражданите. Така под влиянието на схващанията на Платон и на Аристотел императорът, за да упражнява задълженията си благоразумно, придобил качеството на „божествен мъж“ („θεῖος ἀνήρ“) или съгласно Цицерон - на „vir optimus“²². Още по-голям бил приносът на стоическата идея за смесеното управление²³, чието начало било поставено в годините на Август. Август бил смятан за основател на ойкуменическата римска държава, което оставило у римляните впечатлението, че са народът, властващ над всички останали²⁴. Римският император бил призван да играе много важна роля: да съхранява мира на земята и да се грижи за политическата мисия на Рим, обявен междувременно за вечен и за царица на градовете²⁵. Така императорът станал центърът на тежестта на римската държава, регулатор на политическия живот независимо от съществуването на старите административни органи като например сената, привидно запазващи старата демокрация Вследствие на това сравнително официално схващане се стигнало почти до обожествяването на императора.

Според казаното дотук ойкуменическата идея е дошла във Византия като късен стадий на приложените от Римската империя политически идеи на елинистическия период. Но по какъв начин е била приложена ойкуменическата идея в това, което ние днес наричаме Византийска империя²⁶?

През III в. Римската империя преживявала дълбока политическа и културна криза. Гражданските войни парализирали държавното устройство на републиката. Бързото разпространение на християнските идеи, които се обръщали главно срещу обожествяването на императора, предизвикали страшни гонения срещу християните. С възкачването на Диоклециан на императорския престол и утвърждаването на системата на домината изглеждало, че реорганизацията на империята е постигната²⁷. Тактиката на Диоклециан била следвана и от Константин Велики. Той обаче е трябвало да разреши един много сериозен проблем: да продължи ли борбата срещу християнството, или да признае победата му? Неговата проницателност му помогнала да разбере последствията от обединяването на римското могъщество с катализиращата роля на християнската религия²⁸, която на Изток имала признато положение като философско-теологическа теория и като начин на живот²⁹. Резултатите от решението му за узаконяване на християнството се описват от Евсевий Кесарийски: „Силата на нашия Спасител, като унищожи многовластието и многобожието на демоните, провъзгласи едно божие царство за всички хора, гърци и варвари, чак до последните предели на земята. А Римската власт... обединена, побързала да обедини всички народи, за да достигне в бъдеще границите на ойкуменето. И, разбира се, както на всички се проповядвал един Бог и едно познание, така и една царска власт (βασιλεία) господствала над хората.“³⁰

Така започва осъществяването на един нов ред, в който към императорската политическа идеология ще бъде добавен един нов елемент. Идеалът на Византия вече не е само господството над ойкуменето, но и разпространението на християнството в него. Новата религия ще има изключителен принос за общество като римското, което, за да оцелее и за да изиграе исканата от него решаваща роля в света, трябва да стъпи на подновени основи. Този неин принос започва от момента, когато Константин Велики взема световноисторическото решение да пренесе центъра на тежестта на империята от Запад на Изток. Сега Византийската империя е тази, която е призвана да води света, а християнството в новата си форма като призната държавна религия ще допринася за единството³¹ на византийската многонационална държава и ще подтиква византийците да се стараят да „приложат хармонията и движението на Създателя“³². Това единство им дава и възможността да повярват, че държавата им е новата обетована земя, а империята им е определена за защитник на християнството. Както отбелязва X. Г. Бек³³, „византийският народ претендира за изключителност и подчертава тази своя претенция с монопола върху културата и христоматията, върху висшето знание, като по този начин ясно определя себе си и мястото си спрямо външния свят“³⁴. А това е така, защото византийският ред като отглас на божествения не би могъл по никакъв начин да бъде оспорван, тъй като е гарантиран от Бога³⁵. Поради това византийците се молели „да расне царството на ромеите, да растат победите и щастието на ромеите и да се усили храбростта на народа Божий“³⁶.

Новата вяра допринася не само за укрепването на идеята за универсалността на Византийската империя. Тя дава и ново значение на императорската институция. Симбиозата между християнството и римските институции подготвя почвата за възхода на християнския монарх. Византийският император, макар и да не е вече Бог сред хората, продължава да бъде „най-добрият“ („ἄριστος“)³⁷. Той е представител на Бога на земята, притежава първото място в империята³⁸, тъй като по образ и подобие на Бога управлява всички земни жители³⁹. С други думи той е „наместникът на Великия цар“ („ὐπαρχος τοῦ Μεγάλου Βασιλέως“)⁴⁰, а неговата мисия е всички народи да почитат само един-единствен Бог⁴¹. Императорът претендира за непосредствена връзка с Бога, позволяваща му да бъде носител на всички добродетели и, разбира се, на властта на единственото царство⁴². Следователно императорската дума („λόγος“) трябва да се смята за закон, тъй като властта му произхожда от Бога, а мъдростта му е отражение на божията⁴³. Така императорската институция е крайъгълният камък на византийското държавно управление. По този начин могат да бъдат обяснени и многобройните прозвища, които византийците измислят извън обичайната титла, за да изразят по-високото положение на владетеля си и първенството му на земята: „богоизбран (Θεοπρόβλητος), управляван от Бога (θεοκυβέρνητος), жадуван от света (κοσμοποθητός), победител (νικητής), изобличител на враговете (ἐχθρελεγκτής), хронократор (χρονοκράτωρ)“⁴⁴. Колко важно е мястото на императора на ромеите се вижда и от дворцовия церемониал и акламациите на поданиците при различните празници, когато искат от Бога да дари императорите с дълголетие, „така че да се възвиси и укрепне силата на царството ни, за да бъдат щастливи и за да се прославят ромеите“⁴⁵.

Най-накрая в съответствие с монотеизма, признаващ само един Бог на небето, се създава и идеята за една царска власт (βασιλεία) на земята, която не може да бъде друга освен тази на византийския император, който освен всичко друго е и наследник на световната Римска империя⁴⁶. Разбира се, както отбелязва И. Караянопулос, „Източната римска империя не е била старият, остарял и грешен Imperium, а друг, нов, на който християнството и християнското учение са дали ново съдържание и дух“⁴⁷.