ВИЗАНТИЙСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА

И ПРОБЛЕМЪТ С МИРНИЯ ДОГОВОР ОТ 681 г.

Като наследник на Римската империя византийската държава е претендирала за господстваща роля спрямо всички народи, принадлежали преди към римския езически свят и станали впоследствие членове на християнското ойкумене. Същевременно с идеята за върховно господство Византийската империя е наследила до известна степен и методите, използвани от Рим за постигането на тази цел. Основното средство, чрез което Рим е прилагал политиката си, са били мирните договори, имащи като крайна цел създаването на здрава верига от „живи организми“ за защита на териториалната цялост на империята, често застрашавана от нападенията на други варварски племена¹. Всички народи, сключили мир с Рим, са били включвани в системата на федератите, което идеологически е означавало приемане на върховенството на Римската империя. Правата на народите, сключили мирни договори с Рим, са били да не плащат данъци² до момента, в който бъдат окончателно приобщени към римската административна система.

Същата политика, но с някои изменения, е била приложена и от Източната римска империя. Първият император, продължил тази политика, бил Константин Велики, когато през 332 г. сключил мирен договор с вестготите³. Особеностите на този договор се съдържат във факта, че „варварите" се настанили в обезлюдени области на империята като „αὐτόνομοι ύποτελείς“ (васали)⁴. Тяхно задължение, както и преди, била защитата на границите, докато от своя страна Византия поемала задължението да им предоставя федератски анони, т.е. парично обезщетение⁵. Тази институционална схема не е била променяна, що се отнася до признаването от страна на новопристигащите народи на суверенитета на империята върху териториите, на които те са се заселвали като федерати. По-късно в зависимост от ситуацията е следвало тяхното християнизиране като необходима предпоставка за пълното им приобщаване към Източната римска империя⁶.

Към V и най-вече към VI в. терминът „федерати“ често е бил заменян от синонимите „ὐπόσπονδοι“, „ἐνσπονδοι“, „σύμμαχοι“⁷. Разбира се, промяната на терминологията не е означавала промяна на нейното политическо и идеологическо значение, а още повече на външната политика на Византийската империя. Основно е бил следван същият метод, като към него са се прибавяли и нови, като например този по време на управлението на Юстиниан I. С прилагането на тактиката на подкупа той привличал нови силни варварски племена или ги обръщал едно срещу друго, успявайки по този начин да предпазва империята от възможни варварски нападения. Конкретен пример за политиката на Юстиниан е начинът, по който той се освободил от заплахата на две силни племена - на кутигурите и утигурите. За да отстрани опасността от около 20 000 кутигури, нахлули през 561 г. във византийските земи, той убедил вожда на утигурите да нападне страната на кутигурите, като му обещал много пари и дарове. Междувременно убедил и намиращите се на византийска територия кутигури да се завърнат, за да защитят родината си⁸.

За да има успех срещу варварите, империята понякога използвала и метода на увеличаване на обезщетенията. В съответствие с опасността, произтичаща от всеки новодошъл народ, се определял и размерът на обезщетението. От особено значение, разбира се, е бил фактът с колко врагове е трябвало да се сблъска византийската армия. Тъй като нападенията често били едновременно от север и юг, Византия обикновено е била принуждавана да определя позицията си в зависимост от опасността, произтичаща от ситуацията. Спрямо едни е разрешавала споровете с оръжие, докато спрямо други е увеличавала обезщетенията, за да може в същото време да се справи с нападащите⁹. Били използвани също така и други методи като например откритото демонстриране на богатството на империята, което е имало за цел да привлече варварите, тъй като поне през първите години нападенията им не са имали друга цел освен плячката¹⁰. Благодарение на тази политика Византия, както преди това Рим, е успявала да контролира редица народи, до известна степен съюзници, чрез които е имала възможността да получава информация за намеренията на всеки, който би се опитал да нападне имперските територии¹¹.

Отношенията, създадени с варварите обаче, били крехки, тъй като не се основавали на стабилни правила¹². В действителност те представлявали споразумение, целящо запазване на статуквото, което на свой ред осигурявало върховното господство на Византийската империя. Постоянните придвижвания на варварските племена, особено в областта на Малка Скития и Долна Мизия, обезлюдени още от епохата на създаването на Източната римска империя, са доказателство за липсата на интерес от страна на империята към заселване в тях на ново население. Една такава грижа би направила възможно трайното заселване на пришълците по тези територии и би създала необходимите предпоставки за тяхното приобщаване към византийския начин на живот и култура под влияние, естествено, на византийската политика. В действителност обаче те били оставени на съдбата си, а империята реагирала само тогава, когато някой новопристигнал народ не спазвал традиционния ред за искане на разрешение за заселването си¹³.

Така поне до края на VII в. е изглеждало, че Византия осъществява целите си. Както отбелязва М. Войнов, императорската идея до такава степен е впечатлявала варварите, че те нито за момент не си помисляли да ѝ се съпротивляват¹⁴. Нещата започнали да взимат друг обрат, когато прабългарите преминали Дунав и пожелали да създадат своя държава. Те поставили началото на едно различно политическо развитие в Югоизточна Европа¹⁵, което на свой ред допринесло за промяната на етническата физиономия на Балканския полуостров¹⁶.

Прабългарите се появили за пръв път на историческата сцена през 480 г., когато император Зинон ги поканил да му помогнат да се справи с остготската заплаха. Първоначално те били подчинени на аварите, а по-късно на западните тюрки. Към края на VI в. с помощта на византийците, които виждали в тях нови федерати, те успели да се освободят и да създадат своя собствена държава, известна като Стара Велика България¹⁷.

Византийските извори ни осведомяват, че по време на управлението на император Ираклий (610-641) владетелят на Стара Велика България Органа посетил с голяма свита Константинопол. Там, след като бил покръстен, той получил титлата патриций¹⁸. Негов наследник бил Кубрат, който, след като укрепил властта си и подчинил варвари и езичници¹⁹, подобно на предшественика си изпратил пратеничество в Константинопол с цел подписване на мирен договор, който спазвал до края на живота си²⁰. Като награда и той получил титлата патриций. Тези две събития доказват, че отношенията между двата народа са били съюзнически или, както отбелязва Д. Оболенски, владетелят на Отвъддунавска България е бил характерен пример за владетел сателит, който до смъртта си е пазел интересите на империята²¹.

Велика България обаче не просъществувала дълго. След смъртта на Кубрат неговите петима синове въпреки съветите му²² разединили страната. Третият син, след като преминал реките Днестър и Днепър, се установил в северната част на делтата на Дунав, в областта Онгъл. Новината за заселването на прабългарите в област, „владяна тогава от християните“²³, както и за извършените от тях нападения срещу византийските земи разгневила византийския император, който заповядал да бъде подготвена голяма армия с цел прочистване на тези области от неканените гости. Този факт ясно показва, че византийците, от една страна, са желаели заселването на нови народи в обезлюдените райони, но от друга страна, този акт е трябвало да бъде съгласуван с тях, за да не се нарушава статуквото на византийската държава²⁴. Константин IV Погонат (668-685) обкръжил Онгъл по суша и море, принуждавайки прабългарите да се укрепят в непристъпните блатисти райони на Дунав. Страхът обаче от внезапно нападение на прабългарите и изтеглянето на императора от бойното поле поради заболяване вселили паника в имперската войска, която се обърнала в бягство, без никой да я преследва²⁵. Прабългарите не изпуснали възможността и от защита преминали в нападение. Те нанесли тежък удар на византийската армия²⁶ и след като преминали Дунава, се заселили близо до Варна, разпростирайки господството си и над славяните, които живеели в тези области²⁷.

Това поражение принудило Константин IV да сключи мир със задължението да им плаща годишен данък (пакта) „за срам на ромеите“²⁸. Този факт е отбелязан от почти всички по-късни хронисти. Зонара обаче се различава от другите в един съществен пункт, чрез изясняването на който, смятам, бихме могли по-добре да разберем значението на този договор и да отговорим на въпроса федерати на империята ли са били прабългарите, заселили се в районите на Малка Скития и Долна Мизия, или основатели на независима държава, и то, както се твърди, призната от Византийската империя.

Становищата на изследователите по отношение на горния въпрос не съвпадат. Съществуващите мнения могат да бъдат разделени на две групи: според мненията от първата с договора от 681 г.²⁹ българската държава е основана и призната³⁰, а според мненията от втората тя не само не е призната, но дори не е и основана³¹. Съгласно второто становище договорът от 681 г. просто е дал възможност за самостоятелен политически живот на прабългарите, които като федерати са признали господството на империята над териториите, на които са се заселили³². Това твърдение, разбира се, произтича от схващанията, противоположни на вече посочените³³, че византийската външна политика е не толкова израз на политическата теория, колкото на византийския интерес за осигуряване на териториалната цялост на държавата, постигана във всеки отделен случай с прилагането на международното право³⁴. А това означава, че византийската идея за световно владичество представлява само теоретическата част, но не и принципът, определял византийската външна политика³⁵. Не е задача на настоящия труд да бъдат проучвани в подробности тези мнения, защото това би означавало цяло изследване отвъд темата, с която се занимаваме. Както обаче ще стане ясно по-долу, ние не сме съгласни с горепосочените становища.

Нека обаче изследваме режима на заселване на прабългарите в завладените от тях области. Досегашните проучвания се концентрират върху два основни момента: върху значението на думата „пакта“ („πάκτα“), която се посочва от Теофан, и върху преселването на славянско население, осъществено от прабългарите в границите на завладените от тях райони. По наше мнение има и един друг много съществен момент, на който досега не е обърнато необходимото внимание. Това е фразата на Теофан „за срам на ромеите“, анализът на която може да даде по-голяма яснота на този проблем. Така В. Бешевлиев, без да придаде необходимото значение на горния израз, твърди, че Теофан е прикрил информацията за отстъпване на земя на прабългарите от империята, защото е желаел да ги представи като пазители на северната граница, т.е. като федерати³⁶. От другата страна, Е. Хрисос твърди, че договорът от 681 г. не се е различавал с нищо от предходните, сключени от империята с варварите, тъй като Константин IV го е сключил едва тогава, когато прабългарите започнали нападенията срещу византийските градове, и целта му е била да прекъсне завоевателния устрем на новодошлите и да спаси градовете. Според същия историк именно този факт е бил причината византийският император да приеме да плаща „пакта“, която е имала значение на федератски анони и е задължавала прабългарите да предоставят услугите си в полза па империята³⁷.

Основателно възниква въпросът: след като предоставянето на парично обезщетение е било в рамките на политиката на федератите и необходима предпоставка за съществуването им, тогава защо Теофан смята плащането му за позорно? Ако сравним сведението, което ни предоставя Йоан Зонара: „След договор на тях им се плаща данък, за срам на ромейската царска власт“³⁸, с посочения също от него факт, че Юстиниан II (685-695) след възкачването си на власт побързал да отмени „договора с българите, защото не можел да понесе да им плаща данък“³⁹, тогава пред нас застава съвсем различна картина, що се отнася да значението на думата „пакта“. В настоящия случай този термин не носи значението на парично обезщетение, а на данък откуп, аналогичен на този, който е бил принуден да плаща Никифор I (802-811) на арабския халиф Харун-ар-Рашид и който му е дал възможност, както пише Теофан, да се радва и ликува, понеже бил подчинил императорската власт, т.е. императора, на ромеите⁴⁰. Следователно становището, че терминът „пакта“ е получил значението на данък или откуп през VIII в.⁴¹, не издържа на критиката, доколкото със същото значение (данък) се среща от края на VII в. и по-конкретно в договора от 681 г.

Може да се предположи обаче, че отказът на Юстиниан II да приеме мирния договор от 681 г. е факт, показващ опита на този император да преразгледа политиката на баща си. Ако приемем мнението на Е. Хрисос, че този договор е бил в рамките на традиционната политика, прилагана от Византия към всички варвари, тогава трябва да предположим, че Юстиниан II се е опитал да промени тази политика. Но нападенията му, първия път срещу славяни и българи, а втория път срещу българската държава, показват, че той е имал враждебни намерения към народите, живеещи в северните райони на империята. Ако се приеме, че те са били федерати, единственото, което можем да предположим, е, че въпросният император се е опитал да подчини една съюзническа държава, за да задоволи личните си амбиции. Подобно нещо обаче би изглеждало нелогично. По-логично изглежда да е направено отстъпление от традиционната византийска външна политика от страна на Константин IV.

При проучването на изворите и при опита да се открие фразата „за срам на ромеите“ в по-ранни договори се установи, че тя не е упоменавана в никой от тях. Зосим обаче отбелязва следното във връзка с мирния договор от 369 г., сключен между Валент и готите: „По отношение на условията на договора представителите на варварите повдигнаха искания към императора, но той не оттегли претенцията си да подпише договор, който да не „опозорява“ римското искане. Така римляните запазиха това, което имаха и преди, а варварите уведомиха, че няма да преминават римските граници.“⁴² Както твърди Е. Хрисос, под израза „да не опозорява римското искане“ се подразбират териториите, притежавани от империята отвъд Дунав. „Чрез новия договор - пише горепосоченият историк - византийската държава загубила федератите, т е. задължителната за готите военна помощ към нея“⁴³, но спечелила териториите, които ѝ принадлежали.

В нашия случай нещата се развиват по различен начин. Щом в ситуацията с готите „да не опозорява“ се „превежда“ като изискване на византийския император да не бъдат отстъпвани имперски територии, тогава „за срам на ромеите“ трябва да се разбира като отстъпване и признаване на господството на прабългарите върху земите, които са завладели и на които са се заселили. А това е така, защото, ако императорът би желал да прекрати по-нататъшното проникване на „варварите“, той е трябвало да приеме условията на победителите, които не е можело да бъдат други освен отстъпване на териториите на Малка Скития и Долна Мизия, т.е. създаването на независима държава в области, които доскоро са били част от византийската територия. За това свидетелстват и латинските извори. По-конкретно хронистът Сигиберт след кратко описание на поражението на византийската армия отбелязва: „Императорът бил принуден да сключи мирен договор с тях и да им плаща годишен данък. Оттук нататък се бележи началото на българското царство.“⁴⁴

Този факт може да обясни и заявлението на Константин от Апамея към Шестия вселенски събор: ,Дойдох при светия ви събор, за да ви кажа, че ако ме бяхте послушали, нямаше да претърпим това, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с българите,“⁴⁵ Без съмнение йерархът не говори за византийското поражение. Това впрочем не е първият случай, когато византийската армия се връща победена от бойното поле, без този факт да впечатлява особено византийската столица. Безспорно става дума за договора от 681 г. и за съдържащите се в него позорни за ромеите условия, тъй като за пръв път те не успяват да приложат традиционната си външна политика и един „варварски“ народ с помощта на оръжието и по стечение на обстоятелствата ги принуждава да приемат съществуването на нова и независима държава на Балканския полуостров.

Ако се приеме, че 681 г. е датата на основаване на Първата българска държава, тогава бихме могли да дадем по-точен отговор, що се отнася до факта на преселването на славянско население под натиска на прабългарите, което не би могло да бъде осъществено извън някакви държавни рамки. Прабългарите впрочем не са били някакво случайно номадско племе⁴⁶. Вече са познавали определена политическа организация и форма на управление, разбира се, от военен тип, с висш водач - канът.

Ако се опитаме да резюмираме, ще трябва да приемем, че резултатът от мирния договор от 681 г. е бил, от една страна, признаването на основаната прабългарска държава, а от друга - първият неуспех на Византийската империя да приложи традиционната си политика по отношение на „варварите“. Този път не е ставало въпрос за отношения между федерати и империя, а за опит за противопоставяне на равен с равен⁴⁷. Интерес също така предизвиква и начинът, по който византийските хронисти са описали факта на независимостта на българската държава. Отзвукът от това събитие по прекрасен начин е изразен от Теофан: „Чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички на изток и на запад, на север и на юг, е победен от този мръсен и новопоявил се народ.“⁴⁸ По наше мнение тези редове на Теофан съдържат един вид оспорване от страна на прабългарите (по всяка вероятност неосъзнато за този период) на византийската ойкуменическа идея. То без съмнение понижава авторитета на империята и на самия император като главно действащо лице в прилагането на идеята⁴⁹. Освен това този договор може да се приеме и като допълнително доказателство за становищата на онези изследователи, които твърдят, че VII век е векът на разпадането на ойкуменическата монархия⁵⁰, след като в Азия и Африка се е оформил Арабският халифат, на Запад Франкската империя е дала доказателства за стабилността си, а на Балканския полуостров е основана Първата българска държава.

Това са причините, поради които смятам, че 681 г. трябва да бъде считана за повратна точка, бележеща началото на един нов период както в развитието на Балканския полуостров, така и в отношенията между Византийската империя и Първата българска държава. Това е началото на политическото противопоставяне и антагонизма между двете държави, като целта за Византийската империя е била отвоюването на загубените територии и възстановяването на нейния авторитет, а за България — съхраняването на съществуващото положение, т.е. запазването на политическата ѝ независимост.

Византия наистина никога не забравя загубените територии. Както отбелязва Константин VII Багренородни, заселването на прабългарите и принудителното признаване на държавата им е било прието като временна отстъпка⁵¹. През целия VIII век чрез непрекъснати военни походи тя ще се опитва да възвърне властта си над тях и същевременно да подчини българите. За империята, а преди всичко за самия император и за неговия авторитет това е било от голямо значение, тъй като по време на прабългарското завоевание тези територии са били под неговия пряк контрол и защита⁵². България от своя страна ще разшири границите си и на юг, принуждавайки отново Константин Багренородни да заяви официално, че откакто българският народ е преминал реката Истър⁵³ властта на ромеите е започнала „да се разлага и да се разпада“⁵⁴.

Оттогава българската държава се превръща във важен политически център и в сериозен враг на византийската държава⁵⁵.