ЗАПАЗВАНЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ –

ПЪРВИ СТАДИЙ В РАЗВИТИЕТО НА ИДЕОЛОГИЯТА

НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

„Оттогава, след като преминаха Дунав, не само задържаха земите, които завладяха, но и с много дързост продължиха да пленяват нови.“¹ С тези думи Лъв Граматик е описал резултата от установяването на прабългарите във византийските владения. Действително военният успех на Аспарух дал силен тласък на новооснованата държава. Но затвърждаването на българите и разпростирането им в области на византийската територия още повече засилили стремежа на византийците към отвоюване на тези земи. Още от самото начало те е трябвало да правят опити да се освободят от този опасен враг, заплашващ суверенните им права върху почти целия Балкански полуостров. Защото, за да не бъдат застрашени и други области, империята е била длъжна да спре тази заплаха още при раждането ѝ.

Именно тази политика следвал наследникът на Константин IV Юстиниан II². Успехите му срещу арабите на изток³ дали възможност на новия император да насочи вниманието си към Балканите. Както съобщават Теофан и патриарх Никифор, той „нарушил установения мир и подобно на баща си прехвърлил конните отряди, желаейки да плени българите и славяните“⁴. В сблъсъка през 688 г. той успял да отблъсне българите, но вместо да ги преследва, докато отстъпват, се насочил срещу славяните. Ходът на военния му поход⁵ и принудителните преселвания на славянско население в тема Опсикион дали друго измерение на развоя на събитията. Докато византийските извори твърдят, че Юстиниан е искал да се освободи и от двата народа, опустошаващи византийските владения, ходът на военния му поход доказва, че главна цел на византийския император е било разпръснатото славянско население.

Първоначалните успехи на Юстиниан обаче не дали очакваните резултати. Триумфът му го накарал да отслаби мерките за сигурност във войската, а докато се връщал от Солун в Константинопол, попаднал в засада на Аспаруховите българи, в резултат на което понесъл сериозни загуби⁶. Това действие на прабългарите би трябвало да се смята за очаквано, тъй като новото положение не отговаряло на техните стремежи⁷. Въпреки успеха си обаче прабългарите не пристъпили към по-нататъшни действия.

 

Признаване на политическата власт на българския владетел

(кан Тервел и титлата кесар)

 

Промяната, внесена от Юстиниан в отношенията със северните съседи, инертността, която той показал, когато арабите отново започнали нападенията си срещу византийските области, и неуспехът му във вътрешната политика⁸ довели до намесата на армията, чийто резултат бил детронирането му и заточението му в Херсон.

По инициатива на армията заточеният император бил наследен от Леонтий (695-698), който успял да се задържи на византийския престол само три години. Отново по инициатива на армията за император бил провъзгласен Апсимар-Тиберий (698-705). Междувременно заточеният в Херсон Юстиниан се готвел да си възвърне византийския престол. След провъзгласяването на Апсимар-Тиберий обаче управниците на Херсон от страх да не бъдат обвинени, че съдействат⁹ на Юстиниан, решили да го предадат на новия император.

Юстиниан от своя страна, след като научил за техните намерения, успял да избяга и потърсил убежище в двора на хазарския владетел. Но и там не успял да се задържи дълго. Срещу голяма парична сума пратеничество на императора убедило владетеля на хазарите да предаде Юстиниан. За втори път детронираният император е трябвало да търси убежище. Този път се обърнал към Тервел, когото бил нападнал малко преди това с цел да го подчини. След споразумение, постигнато през 704 г. между Стефан, доверено лице на Юстиниан, и българския владетел. Юстиниан се озовал в българския двор.

Условията на споразумението били следните: българският кан да помогне на детронирания император да си възвърне византийския престол, а той да му даде много дарове и дъщеря си за жена¹⁰. Освен това Тервел се задължавал, съгласно Теофан, „да му се покорява и да му помага във всичко“.¹¹ В. Златарски тълкува този факт като намерение на Юстиниан да подчини българския владетел¹². Според нас обаче това становище, като се вземе предвид трудното положение, в което се е намирал Юстиниан, не намира никаква опора в изворите.

Тервел по наше мнение е обещал на Юстиниан, че по време на операцията „възвръщане на византийския престол“ няма да действа по собствена инициатива, а ще следва плана, който очевидно е бил изготвен от детронирания византийски император. Потвърждение, че под думата „покорява“ Теофан няма предвид подчинение в смисъла, в който го разбира Златарски, а съдействие, съгласувано със и под контрола на Юстиниан, е изказаното от Зонара мнение. Той отбелязва във връзка с договорените условия, че Юстиниан е обещал на българския владетел, че „ако му помогне да възвърне царството на предците си, ще му даде дъщеря си за жена“¹³. Следователно предложенията, с които Тервел се е съгласил, са били да помогне на Юстиниан да се възкачи отново на византийския престол, а в замяна императорът да му даде дъщеря си за жена. Предлаганият брак вероятно е създавал на Тервел илюзията, че укрепва властта си и постига жадуваното признаване на законността си като независим владетел.

Действително с помощта на варварска войска¹⁴ детронираният император успял да се възкачи отново на византийския императорски престол, но ситуацията, свързана със споразумението му с Тервел, се променила. Възстановеният император не е можел да изпълни обещанието си за брак на дъщеря си с българския кан по чисто практически, но най-вече идеологически причини. Един брак между византийската принцеса и българския владетел би означавал влизане на българския владетел в императорското семейство, а надали Юстиниан би искал да види Тервел като негов член¹⁵ и да понесе всички последици от това, особено преди още да се е справил с противниците си в държавния апарат.

Бил намерен обаче друг начин да бъде почетен българският кан и да бъде изпълнено споразумението от 704 г. Информация за това дава патриарх Никифор: „Когато го срещнал, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за кесар, поставил го да седне до себе си и заповядал на народа да се поклони и на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в неговата родина.“¹⁶

В. Златарски за пръв път анализира тази ситуация и изразява мнението, че титлата „кесар“ е била дадена на Тервел по негово собствено искане, независимо от това, че подобен акт не е бил предвиден в споразумението. Причината, довела до това искане, според Златарски е желанието на българския владетел да се противопостави на императора на ромеите и на неговата власт¹⁷. Както видяхме, основните извори не свидетелстват в полза на такова становище. Все пак прави впечатление фактът, че за пръв път Византия дава титлата „кесар“ на варварски владетел, докато в подобни ситуации е предоставяла титлата „патриций“¹⁸. Логично следователно възниква въпросът защо е това отклонение от старата практика, следи от която се срещат и по-късно¹⁹. Г. Рьош, който е изследвал еволюцията на византийската титулатура, отбелязва във връзка с титлата „кесар“, че когато при император Ираклий (610—641) за пръв път била създадена институцията на съимператора, титлата „кесар“ загубила първоначалното си значение и се превърнала в дворцова титла²⁰, т.е. станала почетна титла, нямаща никаква връзка с императорската власт. Тази констатация го довежда до извода, че е възможно тя да е била давана на чужди владетели както в случая с Тервел²¹. По принцип това мнение може да се приеме за правилно. Сравнението обаче на конкретния случай с други, свързани с титлата „патриций“, ни води до различни констатации. Всеки път, когато империята е давала титлата „патриций“, се е изпълнявало изискването владетелят, на когото ще бъде дадена, да е приел християнската религия²². Предполагам, че византийците не биха дали византийска титла, без предварително да е изпълнено главното условие - приемането на християнството²³. Смятам също така, че и оценката на Рьош не е най-точната, тъй като той самият е стигнал до въпросния извод въз основа на един-единствен пример, без да взема предвид факта, че същото събитие не се е повторило в бъдеще.

Очевидно мнението на В. Златарски, като се вземе предвид и общото състояние на империята, издържа на критиката. От самите предложения към Тервел произтича, че Юстиниан е имал намерението да признае законността на властта на българския владетел. От друга страна, българският кан е настоявал за това признаване, тъй като съгласно господстващото тогава схващане то е трябвало да дойде от Византийската империя²⁴. За Тервел, който е разбирал затрудненото положение, в което се е намирал Юстиниан, този момент е бил най-подходящият, за да постави такова искане. След отказа на Юстиниан да бъде сключен брак между Тервел и дъщеря му вероятно е било необходимо отново да се водят преговори, а като компенсация българският владетел е поискал да бъде титулуван с титлата „кесар“. Юстиниан е приел това условие, за да постигне целта си. Някой педантичен изследовател вероятно би отбелязал, че ако това условие е било договорено по време на преговорите, то би трябвало да е споменато от хронистите. Но от това, което посочва патриарх Никифор, става ясно, че провъзгласяването на българския владетел се е осъществило веднага след възвръщането на детронирания император на византийския престол. По всяка вероятност пред силата на българската войска Юстиниан не е бил в състояние да откаже, тъй като един евентуален отказ би могъл да доведе до българско нападение с непредвидими за Византия последици. Факт е също, че Тервел не би приел титлата „патриций“, тъй като е знаел политическото ѝ значение, а още повече, понеже е имал нужда от титла, която да затвърждава собствената му политическа независимост спрямо Византия и престижа му пред собствения му народ²⁵.

Известно е, че що се отнася до раздаването на титлите във византийския двор, неотклонно се е следвал строг церемониал, който е изисквал присъствието на определени лица на определено място. Съгласно Константин Багренородни церемонията за даването на всяка една титла²⁶ е имала своите особености. За провъзгласяването на кесар се е следвала определена процедура, и то в точно определено време - неделята на Възкресението²⁷. Както казахме по-горе, титлата, давана на чуждите владетели, които предварително са приемали християнството, е била „патриций“. Византийските автори обаче не посочват дали при нейното даване се е следвал предвиденият церемониал. За пръв път те посочват съществуването на церемониал при провъзгласяването на Тервел за кесар въпреки факта, че той не е приел християнството.

Според В. Бешевлиев церемонията за титулуването на Тервел се е осъществила в „базиликата със златния покрив“ („η χρυσόροφη βασιλική“). Авторът смята, че тя е била сходна с церемонията за провъзгласяването на синовете на император Константин V, Христофор и Никифор, описана от Константин Багренородни в произведението му „De Ceremoniis“, с единствената разлика - отсъствието на патриарха²⁸. Този факт не предизвиква изненада, тъй като титулуваното лице е било езичник. Въпросът, който възниква, е дали Тервел е бил провъзгласен за кесар с официално предвиждащата се за този акт церемония. Отговорът може да бъде даден само чрез сравнение на оскъдната информация, с която разполагаме за Тервел, с тази от „De Ceremoniis“ на Константин Багренородни. където подробно се описва какво се е изисквало за осъществяването на тази церемония. Съгласно описанието на Константин Багренородни за провъзгласяването на кесар са били необходими четири основни компонента: 1) Мястото, където са се събирали участниците в церемонията, „трибуналът на олтара извън 19-те акувити“²⁹. 2) Мястото, на което е ставало провъзгласяването. „τὸ ἡλιακό“³⁰, където патриархът е благославял инсигниите, отличаващи кесаря. 3) Предаването на инсигниите от патриарха на императора, поставянето им от императора на лицата, провъзгласени за кесари, и акламирането им от присъстващите³¹. 4) Връщането на всички в трибунала на 19-те акувити, където е следвало покланянето на императора, а след края му, както е било предвидено от протокола, влизането на всички заедно „ἐν τῷ μητατωρίῳ“³². Церемонията завършвала след изпълнението на още три допълнителни процедури, засягащи акламацията от страна на димите, т.е. на народа³³.

От патриарх Никифор³⁴ и разказа в „Παραστάσεις Σύντομαι Χρονικαί“ научаваме, че провъзгласяването на българския владетел е станало в базиликата със златния покрив, където „Тервел много пъти седял“³⁵, а също, че от церемонията са липсвали всички компоненти, които съгласно Константин Багренородни са били необходими за легитимността на провъзгласяването. Това ни довежда до заключението, че мнението на В. Бешевлиев за сходността на двете церемонии е само относително правилно. Остава да проучим какви са били инсигниите, характерни за кесаря, както и кои са били поставените на българския кан. Отново съгласно Константин Багренородни при провъзгласяването на кесар върху него са се поставяли „хламида, фибула и кесарска корона“³⁶. Според патриарх Никифор на Тервел била поставена от Юстиниан „царска хламида“³⁷, докато според изразеното наскоро мнение от И. Йорданов, който е изследвал отново оловния печат на Тервел, той носи на главата си кесарска корона³⁸ вместо шлем³⁹. Така въз основа на посоченото от патриарх Никифор и на анализа на И. Йорданов се разбира, че, от една страна, българският владетел е бил облечен с царска хламида - както византийския император⁴⁰, а от друга, че е носел на главата си кесарска корона - както византийския кесар, което означава смесване на императорските и на кесарските инсигнии. Автоматично възниква въпросът: защо Юстиниан е облякъл Тервел с царска хламида, след като той е бил провъзгласен за кесар? Поради оскъдността на изворите отговорът на въпроса крие изключително много трудности.

Нека обаче разгледаме нещата по реда им. През 704 г., след преговори между Юстиниан и Тервел, се достигнало до споразумение, условията на което били българският владетел да помогне на детронирания византийски император да се възкачи отново на византийския престол, а императорът да омъжи дъщеря си за българския кан. Второто условие не било спазено. По всяка вероятност между двете страни е имало нови преговори, при които е било договорено на Тервел да се даде титлата „кесар“. От протичането на церемонията става ясно, че тя е била извън приетите византийски норми, факт, който от своя страна ни позволява да предположим, че българският владетел не е познавал точното значение на титлата „кесар“. По всяка вероятност той е считал, че тя е равна на императорската титла, както е било по времето на Римската империя, или, че е имала значението на наследник на византийския престол, както е било до годините на управлението на Ираклий.

Ако нещата са се развили по този начин, тогава Юстиниан не е имал никаква причина да откаже предоставянето на титлата на Тервел, понеже, както видяхме, нито е нарушавал установените норми, нито пък самата титла е имала някаква сила. Поради това не е изключено церемонията да е била осъществена по искане на българския владетел, което Юстиниан не е отказал, тъй като този акт е задоволявал човека, помогнал му в борбата за повторното му възкачване на византийския престол. От друга страна, това е задоволявало и него самия, защото е било изход от безизходицата: да наруши не толкова дворцовия церемониал, колкото византийската доктрина.

При всички положения фактът на „придобиването“ на титлата „кесар" е накарало българския владетел да пристъпи към изсичане на оловен печат с надпис „Богородице, помагай на кесаря Тервел“⁴¹. Това негово желание не трябва да се счита за маловажно. Един кесар със значението, което Тервел очевидно е вярвал, че титлата съдържа, не би могъл да бъде идеологически по-нисшестоящ от византийския император, нито пък българската владетелска институция е можело да остане конструирана по варварски модел. След като Тервел е бил провъзгласен от самия византийски император и след като народът на византийската столица му се е поклонил като на византийски кесар, владетелската институция е трябвало да се трансформира по византийски образец.

Независимо обаче от факта, че за Византия титулуването на Тервел е било нелегитимно, в смисъл че е било извън приетите норми, а самата титла е била без всякаква валидност, заставането до византийския император и покланянето на византийския народ изглежда е било прието от българския владетел като легитимиране на властга му и на неговата държава⁴².

В споразумението, разбира се, не би могло да липсва условие, засягащо паричното обезщетение, което е трябвало да бъде плащано от страна на Византия, т.е. данък на българската държава. Суда посочва, че „новопровъзгласеният кесар получил толкова пари, колкото щита и бича му, поставени в легнало положение, а копринените платове били толкова, колкото копието му на височина и широчина...“⁴³ Теофан от своя страна не посочва количеството на парите и на копринените платове, които отнесъл българският кан. Той просто отбелязва, че на Тервел били дадени дарове⁴⁴. Анонимният автор на „Παραστάσεις Σύντομαι Χρονικαί“ обаче е на друго мнение. Той смята, че това е било „пакта“ (данък), а още по-категорична е Суда, където се казва, че „Юстиниан и синът на Ираклий, Константин, плащали данък на Тервел“⁴⁵.

 

Мирният договор от 716 г. и корените

на политическата криза в българската държава

 

След възстановяването си на византийския престол и изпълнението на задълженията си към Тервел Юстиниан II се обърнал срещу политическите си противници. С невиждана жестокост той наказал двамата бивши императори⁴⁶, както и патриарх Калиник, когото ослепил и заточил⁴⁷. Тези действия очевидно са породили у него увереност, че държавата вече се намира под контрола му, което пък му е дало възможността да обърне вниманието си към външните дела. Така през 708 г., три години след тържественото потвърждаване на отношенията с България, Юстиниан по неизвестни причини „нарушил мира между ромеите и българите, прехвърлил конните отряди в Тракия и като въоръжил флота, потеглил срещу българите и Тервел“⁴⁸.

Изследователите, опитали се да обяснят този факт, са изразили различни мнения. Според В. Бешевлиев и С. Рънсиман това действие е било резултат от искане от страна на българския владетел да се увеличи данъкът (пакта), който империята е плащала на България⁴⁹. Според Г. Острогорски и А. Страгос представената от Теофан информация е недостоверна поради факта, че през 711 г. Тервел оказал отново, както и през 705 г., помощ на Юстиниан⁵⁰. Както става ясно, тези две противоречиви становища пораждат много въпроси, тъй като първото не намира абсолютно никаква опора в изворите, а второто представя Теофан като митотворец, създал цяла история и измислил дори и мястото (Анхиало), където византийският император разположил лагера си, както и внезапното българско нападение.

Ако се върнем 20 години назад спрямо посоченото от Теофан събитие, ще видим, че Юстиниан е следвал същата тактика спрямо българите. През 688 г. той е тръгнал срещу тях, докато през 704 г. е потърсил тяхната помощ. Какво би било това, което би му попречило да приложи отново същата тактика, след като българите първия път са се отзовали и са извлекли полза? Според мен достоверността на отбелязаното от византийския хронист в този случай не може да се поставя под съмнение. Теофан вероятно не е сметнал за необходимо да посочи причините, довели Юстиниан до това негово действие, тъй като то не е било в разрез с византийската политическа теория, която е изисквала от императора да се бори за подчиняването на всички варварски народи.

За съжаление и този път начинанието на византийския император е добавило още едно „за срам“⁵¹ в историята на отношенията между двата народа. Грешки от военно естество при внезапно българско нападение принудили Юстиниан да изостави бойното поле и да се върне в Константинопол⁵² след кратко пребиваване в крепостта Анхиало. Това поражение дало възможност на арабите да възобновят нападенията си срещу империята, а за самия Юстиниан е означавало второто му и окончателно детрониране, въпреки че той, както съобщава патриарх Никифор, за втори път се обърнал за помощ към българския владетел, който обещал да му изпрати войска от три хиляди войници⁵³. Новият съюз обаче останал неосъществен, тъй като междувременно Юстиниан починал⁵⁴.

През следващата година в изворите е описано първото българско нападение срещу империята. Хронистите отбелязват, че българските войски са стигнали до Златната порта⁵⁵, място, което, както ще видим в следващата глава, има свое собствено значение във византийската и в българската политическа история.

За Византия последвали години на нестабилност, тъй като държавата била управлявана от слаби императори. За период от около шест години на византийския престол се възкачили трима императори, без някой от тях да е успял да се задържи на власт за дълъг период от време. С третия поред император - Теодосий III (715-717) - е свързано едно много значимо събитие за българската история. Това е сключеният през 716 г мирен договор между българите и византийците. Необяснимо е защо Теофан съобщава тази информация, когато описва събитията, свързани с управлението на император Михаил I Рангаве (811-813) и българския владетел Крум. Ето какво по-конкретно посочва той: „През тази година Крум, вождът на българите, отново повел преговори за мир чрез Драгомир с император Михаил. Той искал да бъде възобновен договорът, сключен при Теодосий Адрамитец и патриарх Герман с Кормесий, господаря на България по онова време.“⁵⁶

Условията на договора са следните: „От Милеонон в Тракия; копринени платове и червени кожи на стойност до 30 литри злато; освен това бегълците от едната и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори и ако се случи да заговорничат срещу властите.“ Четвъртото и последно условие се отнася до търговците от двете страни, които трябва да бъдат снабдени с грамоти и печати, в противен случай имуществото им да бъде конфискувано в полза на държавата⁵⁷.

Естествено неяснотата на това описание и намесването на трима владетели от различно време е създало трудности на всички, опитали се да анализират тази част от разказа на Теофан. В резултат на това мненията на онези, които изследват политическото значение на мирния договор от 716 г., се разминават. Въпросите, които възникват, са три: 1) Дали всички посочени условия са от времето на Теодосий Адрамитец? 2) Тервел или Кормесий е бил канът, който е сключил договора с Теодосий? 3) Значението на думата „Милеонон“ определящо ли е за установяването на византийско-българските граници?

По отношение на първия въпрос изследователите В. Златарски⁵⁸, И. Кутиков⁵⁹ и Б. Примов⁶⁰ поддържат тезата, чс всички условия са били част от договора от 716 г., докато Н. Благоев⁶¹, В. Бешевлиев⁶² и Г. Баласчев⁶³ смятат, че последните две са предложени за пръв път от Крум през 812 г. По-конкретно Н. Благоев отбелязва: „Теофан, използвайки „ἐπὶ τούτοις“ (допълнително), прави ясна разлика на по-ранните от по-късните условия.“ Ако на това място добавим сведението на Продължителя на Теофан, отнасящо се до същия въпрос, т.е. предложенията на Крум от 812 г., където се посочва, че „българският владетел се престорил, че желае сключването на мирен договор при условие, мисля, плащането на традиционните данъци и, допълнително, взаимното връщане на бежанците“⁶⁴, ще трябва да се съгласим с горепосочения изследовател. Освен това, както забелязва Г. Баласчев, трудно може да се докаже, че по това време на България ѝ е било необходимо да настоява за размяна на бежанци⁶⁵, след като, както се разбира от изворите, придвижванията на население от българските земи към византийските владения са започнали през VIII в., а не през този период. Освен това от сведението на Теофан, отнасящо се до нападението на българите през 712 г., където се споменава, че те, „след като плячкосали цяла Тракия, се върнали невредими в родината си“⁶⁶, се подразбира, че те не са имали никакво основание да поставят въпроса за размяна на бежанци. От сведението обаче на Продължителя на Теофан липсва четвъртото условие, отнасящо се до официалните разрешения, които е трябвало да носят търговците и на двете страни⁶⁷. Така възниква и един четвърти въпрос: предложил ли е Крум това условие, или то е било част от договора от 716 г.? На този въпрос може да се отговори в съчетание с третия, т.е. с определянето на византийско-българските граници въз основа на значението на думата „Милеонон“.

Според Г. Цанкова-Петкова, която се е опитала да обясни значението на думата „Милеонон“ и оттам да локализира границите на двете държави, думата произлиза от „милион, mille, milliaris“, което е означавало каменните знаци, определящи границите на римските провинции, разположени по протежение на римските пътища. Според изследователката „от Милеонон в Тракия“ отговаря на „от милион в Тракия“ и не става въпрос за местност, а за каменните знаци, разположени по протежение на пътя, минаващ на юг от Стара планина, който от I в. се е смятал за естествена граница на провинция Тракия⁶⁸. Според В. Бешевлиев под думата „Милеонон“ трябва да се разбира местност с обширни площи от овощни дървета, по-конкретно ябълки⁶⁹. Изследователят отъждествява тази област със Загоре, която, както посочва Симеон Метафраст и Логотет, е отстъпена на българите с договора от 705⁷⁰ г. Същевременно трябва да отбележим, че В. Бешевлиев твърди, че областта е отстъпена не през 705 г., а през 716 г.

Оказва се, че разполагаме с две различни мнения по въпроса. Ако приемем за вярно първото, стигаме до извода, че границите на българската държава не са се разширили, а условието за търговските разрешителни би трябвало да е предложено от Крум. Ако приемем за вярно второто твърдение, то тогава границите на България са се разширили най-вероятно от Бургаския залив до някоя точка на река Марица, между пътя, водещ от Филипопол до Адрианопол, и са стигали съвсем близо до пристанищата на Месемврия и Анхиало, както и до пътя с важно стратегическо значение, водещ от Белград до Константинопол⁷¹. Тогава изглежда логично да е съществувало условие, определящо задължението на двете страни да предоставят на търговците специални разрешителни, носещи отличителните знаци на всяка страна. Този факт е бил от изключително голямо значение за българите, тъй като техните хора е трябвало да минават през местата, където са се кръстосвали горепосочените важни византийски пътища. Като се има предвид това обстоятелство, мнението на В. Бешевлиев изглежда по-приемливо. Твърдението на Г. Цанкова-Петкова не може да бъде прието и поради една друга причина. Не е възможно Теофан да не е познавал разликата в значението на думите „милионон“ и „Милеонон“, тъй като едната е превод на латинската „milliarium“, използвана от ромеите като технически термин, докато втората произлиза от „μηλέα“ (ябълково дърво). Ако хронистът е имал предвид техническия термин „milliarium“, най-малкото е щял да използва дума, която да е много по-близка до нея. Очевидно под „Милеонон“ се има предвид местност с обширни площи ябълкови дървета, като това може да е византийското название на областта Загоре.

Неотдавна бе публикувано изследване на Н. Икономидис⁷², отнасящо се до мирния договор от 716 г. След нов анализ на изворите той отхвърля преобладаващото мнение⁷³, че условието, свързано с копринените платове и червените кожи, представлява установеният данък, който Византия е била задължена да плаща на България, и твърди, че става въпрос за търговско споразумение. Становището му се основава на следните аргументи: 1) На обстоятелството, че условието за плащането на данък към България е от времето на Ставракий и съпругата му, които са били на власт за кратьк период от време след катастрофата от 811 г. 2) На факта, че Теофан използва фразата „έως τιμής“⁷⁴ („до цената“), която, както доказа И. Кутиков⁷⁵, изразява пропорция. 3) На общата юридическа рамка, която е регулирала дейността на „комеркиариите“⁷⁶. Въпреки това аргументите му не могат да се приемат за съвсем убедителни. Първият му аргумент не намира абсолютно никаква опора в изворите, защото, от една страна, Продължителя на Теофан с използването на думата „мисля“ изразява съмнения в правилността на споменатото от самия него⁷⁷, а от друга, понеже в изворите никъде не става въпрос за сключване на мирен договор по време на управлението на Ставракий. Те, напротив, предоставят сведения само за неговото провъзгласяване и за машинациите на Михаил I и верните му хора⁷⁸. Следователно не може да се приеме, че условието за плащането на данък принадлежи към този период.

Вторият и третият аргумент, приведени от историка, могат да бъдат приети като отнасящи се до търговското споразумение, тъй като се потвърждават от изворите. Това може да се разбере от изясняването на разногласието между Теофан и Анастасий Библиотекар относно количеството на копринените платове и на червените кожи, които българският владетел е получил или е поискал да получи от византийския император. Първият отбелязва, че тяхната стойност е възлизала на 30 литри злато⁷⁹, докато вторият, че тя е била „в размер на 50 литри злато“⁸⁰. Разминаването в твърденията на горните автори може да бъде обяснено само ако се вземе предвид използваната от Теофан дума „αὖθις“ (отново), която по наше мнение подсказва, че Крум е изпратил два пъти пратеничество в Константинопол⁸¹. При първото е било предложено количеството на платовете и на кожите да възлиза на сумата от 50 литри злато, факт, който очевидно не е бил приет от Византия, а при второто е било предложено или е било прието количеството да е равно на стойността на 30 литри злато, както това е било при Теодосий Адрамитец. При второто пратеничество Крум, за изравняване на отстъпката си, вероятно е предложил и новото условие за бежанците, станало повод да няма нов мирен договор.

По наше мнение между Теофан и Продължителя на Теофан няма разминаване, а взаимно допълване. За да разберем обаче начина, по който единият допълва другия, трябва да приемем, че става въпрос за двоен договор, съдържащ както политически, така и търговски условия. Първите са определяли двустранните отношения, а вторите - търговските. Така става ясно, че четвъртото условие, посочено от Теофан, е от времето на Теодосий III, тъй като поради условието за бежанците Крум не е успял да установи с Византия политически, а още повече търговски отношения. Тук също така трябва да бъде подчертано, че неуспехът на Крум да сключи договор с Византия има една допълнителна последица: българската държава спряла да взема от Византия традиционния дотогава годишен данък.

Нека сега се върнем на втората неяснота, отнасяща се до българския владетел, сключил договора с Теодосий III. Тя е създадена от самия Теофан, когато разказва за събитията от 718 г. и по-точно за стремежа на детронирания Артемий - Анастасий II да се възкачи отново на престола на Византийската империя. Той, както навремето Юстиниан II, потърсил помощта на българския владетел. По-конкретно Теофан посочва, че „през същата година Никита Ксилинит писал на Артемий в Солун да отиде при Тервел, за да го убеди да се съюзи с него срещу Лъв. Той го послушал и с българска войска и 50 кентинария злато пристигнал при Константинопол“⁸². Използването на името на Тервел в този период е в противоречие с това, което самият хронист пише относно българския владетел, подписал мирния договор от 716 г., т.е. Кормесий.

Мненията на изследователите, опитали се да отговорят на въпроса кой от двамата владетели е подписал договора с Теодосий III, не съвпадат. Г. Цанкова-Петкова, позовавайки се предимно на сведения от латинските хронисти, твърди, че третият по ред владетел на българската държава е бил Кормесий и в това си качество той е подписал договора от 716 г.⁸³ Отново тя в друго свое изследване твърди, че в посочения по-горе пасаж името на Тервел е било използвано от Теофан по традиция поради известността на този владетел вследствие на неговата намеса във вътрешните проблеми на Византийската империя⁸⁴.

О. Прицак въз основа на Именника на прабългарските канове твърди, че срещащото се там Tvirem съответства на име на владетел - Tovirem, и че той, а не Кормесий е сключил договора от 716 г.⁸⁵ Дж. Б. Бъри и Ф. Дьолгер твърдят на свой ред, че мирният договор от 716 г. е подписан от Теодосий III и Тервел, но е имало още един договор със същите условия, подписан от Константин V и Кормесий⁸⁶. Българските историци Г. Баласчев и В. Златарски виждат грешка при Теофан, но я откриват в използването на името Кормесий⁸⁷. Най-накрая В. Бешевлиев, след като отхвърля горните мнения, развива теорията за институцията на съвладетеля, институция, която, както той твърди, е съществувала при почти всички народи от тюркски произход и която в България се е появила по време на управлението на Тервел⁸⁸. Тук няма да разглеждаме всички аргументи на изследователя, тъй като те с право са отхвърлени от М. Москов⁸⁹. Ще се спрем обаче на два факта, убегнали от вниманието на М. Москов. Смятаме, че те представляват допълнителни аргументи в подкрепа на изводите му относно несъществуването на съвладетел в Първата българска държава, а също така допринасят за отговора на въпроса кой е бил българският владетел, подписал мирния договор от 716 г.

„Почти при всички тюркски народи — пише В. Бешевлиев — се среща институцията на втория владетел до първия, или на съвладетеля, известното двойно управление - Doppelkönigtum, т.е. управляващият е имал заместник, който се е занимавал с всички държавни дела и същевременно е бил главнокомандващ войската.“⁹⁰ От примерите, които самият изследовател представя, за да защити тезата си, научаваме, че съвладетелят е бил по-висш от самия владетел, „след като последният се издига и обявява за владетел от съвладетеля“⁹¹. След като, както твърди Бешевлиев, „институцията на съвладетеля е съществувала и при прабългарите“⁹¹ и след като именно вторият владетел е бил този, който се е занимавал с държавните дела, как се обяснява фактът, че през 705 г. Тервел е сключил договора с Юстиниан II и като главнокомандващ е повел българската войска към Константинопол? Според теорията на Бешевлиев той е трябвало да бъде съвладетел на някой друг владетел. Изворите обаче, с които разполагаме, не ни позволяват да приемем подобна хипотеза. Според византийските хронисти и Именника на прабългарските канове той е самостоятелен владетел, и то „κύριος Βουλγαρίας“ („господар на България“), т.е. абсолютен и суверен владетел на земите, съставляващи българската държава (както ще видим по-долу, това е значението на „κύριος“). Същата титла изглежда носи и Кормесий при подписването на договора от 716 г. - „τὸν κάτ᾽ἐκεῖνο καιρὸ κύριον Βουλγαρίας“ („по онова време господар на България“). Въз основа на прабългарския надпис № 1, част II⁹³, се установява че Кормесий като „ἄρχων“ (владетел) е помогнал на императора в борбата срещу арабите, докато като „ἄρχων“ в същия прабългарски надпис, част I⁹⁴, се посочва и Тервел. И така съотношението е: Тервел, „κύριος“, главнокомандващ войската, „ἄρχων“; Кормесий, „κύριος“, главнокомандващ войската, „ἄρχων“, т.е. в изворите и двамата владетели са представени като равнопоставени и независими. Въпреки това В. Бешевлиев твърди, че съвладетелят е носил титлата „кавхан“⁹⁵. Ако предположим, че Теофан е използвал „κύριος“ за Кормесий, без да знае, че той като съвладетел е носил титлата кавхан, тогава съотношението е следното: Тервел, „κύριος“, главнокомандващ войската, „ἄρχων“; Кормесий, кавхан, главнокомандващ войската, „ἄρχων“. Отново становището на Бешевлиев не издържа на критиката, тъй като в прабългарските надписи - като официални български текстове⁹⁶ - титлата „ἄρχων“ принадлежи само на владетеля. Такова ясно разграничаване, що се отнася до двете титли, се среща в следните надписи: а) на Маламир: „ὁ ἄρχων ὁ Μαλαμὴρ μετὰ τὸν καυχάνον Ἴσβουλον ἔπαρχον“⁹⁷; б) на Пресиян: „ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων ὁ Περσιανός ἀπέστειλεν Ἴσβουλον καυχάνον“⁹⁸; в) на Крум, когато за пръв път се появява институцията на кавхана, „τὴν Ἀγχίαλον, τὴν Δεβελτόν, τὴν Σωζόπολιν, τὴν Ῥανούλην ἐοτίν κεφαλὴ ό βοϊλὰ κανχάνος“⁹⁹. Въпреки това изследователят на прабългарските надписи твърди, че от времето на Крум дейността на кавхана се е ограничавала до управлението на войската¹⁰⁰, мнение, което противоречи на посоченото в надпис № 13¹⁰¹, където Исбул освен като кавхан се посочва и като епарх, т.е. човек с административно-политически компетенции за областта, която е управлявал. В това свое качество кавханът Исбул (Ίσβουλος или Ήσβουλος) „ἐποίησεν τὸ ἀνάβρυτον τοῦτο καὶ ἔδωκεν τὸν ἄρχοντα“¹⁰². Що се отнася до „ό Θεός ἀξιώσιν τὸν ἐκ Θεοῦ ἀρχοντα ζήσειν ἔτη ἐκατὸν μετὰ τὸν Ἴσβουλον τὸν κανχάνον“, което се среща в същия надпис, то по-скоро изразява благодарността на Маламир към Исбул. Това обаче трудно би могло да се приеме като доказателство за съществуването на съвладетел в Първата българска държава, както смята В. Бешевлиев¹⁰³.

Същият изследовател в опита си да подкрепи колкото може по-добре теорията си за съвладетеля приема също, че думата „Καμπαγάνον“, срещаща се при патриарх Никифор, „някакъв друг владетел, когото наричат Кампаган“¹⁰⁴ („Παγάνος“ според Теофан¹⁰⁵), съответства на кавхан = съвладетел¹⁰⁶. Аргументът му се състои във факта, че патриарх Никифор, когато иска да назове владетел, използва изразите „…τὶς τοὔνομα“ или „τὶς ὄνομα“ или „ὀνόματι“, докато, когато споменава чужда дума, използва относителното местоимение „ὅν“ със сегашно време¹⁰⁷. Действително начинът, по който „Καμπαγάνον“ се дава в текста, показва, че за патриарх Никифор тя представлява непозната чужда дума и затова той предпочита да я употреби с израза „когото наричат“. На практика, ако се основем на правилата на гръцката граматика, тук става дума за звуково изменение от категорията промяна на съгласен звук¹⁰⁸, където буквата ν пред π, β, ф се превръща в μ. Така двете думи Καν Παγάνον са се превърнали в Καμπαγάνον. По този начин сведението на патриарх Никифор не само отхвърля още един от аргументите на В. Бешевлиев, отнасящ се до съществуването на съвладетел в Първата българска държава, но и осветява една голяма празнина. Досега знаехме, че българският владетел носи титлата „кан“, само от прабългарските надписи и от факта, че прабългарите са от тюркски произход. Сега имаме още един извор, този път византийски, който, макар и по този начин, описва прабългарската титла на българския владетел.

Така въз основа на горните разсъждения и на критиката върху становищата на В. Бешевлиев става ясно, че: а) в Първата българска държава не е съществувала институцията на съвладетел; б) Кормесий е притежавал същите титли като Тервел, т.е. „κύριος“, главнокомандващ войската, „ἄρχων“. Тези факти от своя страна подсилват мнението на Г. Цанкова-Петкова, че този, който е подписал двойния договор от 716 г., е бил Кормесий в качеството си на независим и самостоятелен владетел. Що се отнася до другия факт, че Теофан, описвайки събитията от 718 г., споменава името на Тервел, ще се съглася отново с Г. Цанкова-Петкова, че името на този владетел е използвано по традиция поради намесата му във вътрешните проблеми на империята.

Опитът да се изяснят условията на този странен двоен договор дава възможността да се направят определени изводи за причините, които са го продиктували. Както казахме по-горе, Теодосий III заменил сваления от войската Артемий-Анастасий II. Начинът, по който се е възкачил на византийския престол, не се е харесал на стратега на тема Анатоликон Лъв, който отказал да го признае. През април 716 г. с помощта на армията и той се провъзгласил за император. Византия се оказала с двама императори - един в столицата и един в източните провинции. Лъв с помощта на стратега на тема Армениакон Артавасд, който изглежда е одобрявал действията на Лъв, се е подготвял да „завземе“ византийския престол. Междувременно арабската заплаха се появила отново, като без съмнение първата цел са били източните провинции. Арабите, очевидно знаейки за спора между Константинопол и източните провинции, са се опитали да привлекат на своя страна стратега Лъв. Той пък, познавайки опасностите, пред които са били изправени управляваните от него провинции, се е престорил, че приема предложенията, успявайки по този начин да отстрани „идващата от изток заплаха“¹⁰⁹.

Това раздвижване в източната част на империята, разбира се, не е останало незабелязано в Константинопол, още повече че Теодосий III не е знаел причините за предполагаемия съюз между Лъв и арабите. Било е естествено все още слабият император да потърси подкрепата на някой друг, както изглежда, че е направил и Лъв. Единственият възможен път е водел към България, страна, която поне до този момент не е отказвала помощта си в такива ситуации и резултатите от подобни действия са били известни. Този път обаче българите не са възнамерявали да се задоволят с подновяване на мирния договор. За втори път те са били в благоприятното положение да поставят условията. Предшественикът на Кормесий, Тервел, въпреки че е бил провъзгласен за „кесар“ извън византийските правила, е смятал, че се е изравнил, поне що се отнася до титлата, с византийския император, а с изсичането на печат по византийски образец е поставил основите за идеологическото уеднаквяване на българския владетел с византийския император. Именно за тази цел са били необходими копринените платове и червените кожи, които поне през този период са щели да го уподобят на императора на Византия. Единственият източник за придобиването им е била империята. Под натиска на събитията Теодосий не е имал възможност за преговори и е приел условията на Кормесий¹¹⁰.

В действителност помощта не е била оказана, тъй като под натиска на патриарха и на синклита Теодосий се е оттеглил и през март 717 г. Лъв официално е бил коронясан в „Света София“ за император¹¹¹. С възкачването на императорския престол на първия представител на Исаврийската династия завършил и периодът, в който България е била фактор в разрешаването на вътрешните проблеми на империята. Сега ролите се сменили. Прегрупирането на силите на империята, започнало след отблъскването на арабската заплаха, и твърдата външна политика, която водели Лъв и неговите наследници, поставили в трудно положение българската държава, която междувременно навлизала в дълбока политическа криза.

 

Опитът за възстановяване на византийското надмощие на Балканите

и българската политическа криза

 

С възкачването си на престола новият император е трябвало да се справи с изключително сериозната арабска заплаха, която застрашително приближавала. Благодарение на ловкостта на Лъв и на помощта на българите¹¹², които дошли след молба на императора и убили 22 хиляди арабски войници¹¹³, Константинопол успял да се спаси.

В същия момент, в който Лъв бил изправен пред арабската заплаха, в Солун един бивш император необезпокояван открил възможността да подготви заговор срещу законния византийски император. Това бил Артемий-Анастасий II, който изглежда е помнел насилственото си сваляне и не е можел да приеме Лъв на императорския престол. В този свой опит той се опитал да привлече на своя страна и българите. В писмото си до Сисиний Рендакий, който се намирал в българската държава с мисия да осигури помощ в борбата срещу арабите, той го насърчил да убеди отново българите да му помогнат в осъществяването на плановете му, нещо, което Сисиний приел¹¹⁴. Междувременно Никита Ксилинит в отговор на писмото, което получил от заточения император, и без да знае за съдействието на Сисиний или поради липса на доверие към него, посъветвал бившия император да потърси лично помощта на българския владетел. Артемий-Анастасий получил от България войска и финансова помощ в размер на петдесет кентинария злато¹¹⁵. По време на преговорите обаче писмата, изпратени от самия него до Ксилинит и други високопоставени лица в столицата, били открити, в резултат на което някои от заговорниците били заточени, а други — убити. Въпреки това Артемий „заедно с патриция Сисиний Рендакий и българите пристигнали в Ираклия“¹¹⁶. За бившия император обаче нещата имали безславен край. Със свое писмо Лъв успял да убеди българите да приемат мира и да предадат заговорниците и действително българите, след като ги заловили, ги изпратили в Константинопол. Заедно с тях бил и епископът на Солун¹¹⁷. Този път „варварската“ държава не успяла да извлече полза. Участващите във войската на Артемий-Анастасий българи се завърнали в страната си, получавайки единствено благоразположението на Лъв¹¹⁸.

Годините до възкачването на престола на сина на Лъв, Константин V (741-775), са белязани по-скоро с добросъседски отношения с българската държава. Това положение е било съвсем естествено, тъй като и двете държави е трябвало да се справят с изключително сериозни проблеми. Империята и по-конкретно Исаврийската династия е трябвало на първо място да утвърди властта си и на второ да се справи с арабската заплаха, която въпреки отслабването си е продължавала да виси над източните провинции. От друга страна, България вече е давала първите признаци на политическа криза, продължила до поемането на властта от Крум.

През годините, в които Византия е била заета с арабите, а Константин V - изправен пред нов заговор, предизвикан и този път от стратега на тема Армениакон Артавасд, е изглеждало, че в България новата династия Вокил вече е утвърдила властта си¹¹⁹. Но въпреки спокойствието, царящо на северната граница, императорът е знаел, че българите продължават да представляват сериозна заплаха. Първата негова грижа е била да вземе мерки за възстановяването на разрушените крепости в Тракия. Това действие е станало повод за нови спорове, тъй като българите според В. Бешевлиев са приели това като нарушение на условията на мирен договор¹²⁰, според който се е забранявало възстановяването на крепости, намиращи се по протежение на граничната линия. В замяна те са поискали увеличаване на  данъците, а отрицателният отговор на Константин V е довел до българско нападение в Тракия. Последвал е военен поход срещу България (759), чиито резултати са описани от Теофан: „Императорът се отправил на поход срещу България и като стигнал в теснината Верегава, пресрещнали го българите и убили много от неговите хора.“¹²¹ Патриарх Никифор от своя страна отбелязва: „През същата година Константин излязъл срещу тях и завързал сражение, обърнал ги в бягство и убил много българи.“¹²² В становище относно посоченото от патриарх Никифор В. Бешевлиев поставя под съмнение мнението на византийския хронист с обосновката, че то изразява официалната позиция на империята, която е трябвало да представя Константин като победител¹²³.

Мнението на българския учен обаче не издържа на критиката. Не е било възможно Константин да тръгне за втори път през същата година на военен поход срещу България, при това неподготвен. Освен това патриарх Никифор посочва, че византийският император този път е потеглил срещу България по суша и море, т е. предприел е абсолютно организиран поход, който довел до горепосочените резултати. Претърпяното от българите поражение е било толкова голямо, че те „изпратили пратеничество, за да сключат мирен договор, предлагайки дори и собствените си деца като заложници“¹²⁴.

Резултатите от поражението бързо са се проявили. През 760 г. „българите, като въстанали, избили господарите си и поставили за свой владетел човек на име Телец“¹²⁵. И. Дуйчев доказва, че свалянето на рода Вокил от рода Угаин е било следствие от реакцията на народа срещу слабите и неспособни да се противопоставят на „византийския експанзионизъм“ владетели¹²⁶.

Под влияние на В. Златарски в историческата наука дълго време се твърдеше, че кризата в българската държава се е дължала на антагонизма между две групировки - провизантийска, поддържана от славяните, и антивизантийска с привърженици от прабългарския елемент¹²⁷. Горепосоченият историк обосновава становището си главно със сведенията на Теофан и на патриарх Никифор¹²⁸, където се говори за напускания на българските територии от славяни, които, след като избягали, „преминали към императора“¹²⁹. Първият, поставил под съмнение това становище, е Н. Благоев¹³⁰, но както казахме и по-горе, пълния анализ на този въпрос дължим на И. Дуйчев. След подробно преразглеждане на съответните извори той изразява мнението, че когато патриарх Никифор говори за славяни, избягали при императора, той няма предвид славянското население, живеещо в пределите на българската държава, а онези славяни, които са живеели около нея. По всяка вероятност след поемането на властта в България от Телец те, страхувайки се от нови сблъсъци между двете държави или от някакви български действия против тях, предпочели да напуснат земите си и да се заселят във византийска Витиния в Мала Азия, до река Артана¹³¹.

В действителност кризата не е била резултат от такъв вид вътрешен антагонизъм. Теофан и патриарх Никифор, когато описват събитията от 763 и 766 г., отнасящи се до свалянето на Телец и на Сабин, не споменават за спорове между славяни и прабългари. Напротив, те подчертават, че Телец е бил сменен поради неспособността му да се справи с нападението по суша и море на Константин V¹³², а Сабин — защото разкрил намеренията си да сключи мир с византийския император, факт, който предизвикал реакцията на поданиците, тъй като те „мислели, че ще бъдат веднага поробени от ромеите“¹³³.

Положението в самата българска държава е ставало все по-трудно. Това е дало възможност на Константин V да поеме контрола върху развитието на отношенията между двете страни. Нападенията срещу българската държава са се осъществявали по такъв начин и в такива моменти, сякаш са били част от конкретен план за унищожаването на българските войски с крайна цел да принудят България да приеме условията на византийския император при евентуално сключване на мирен договор. Във всеки случай следваната стратегия е била поддържана и от мрежата на т. нар. „скрити приятели“, която Константин V успял да създаде в българската държава. От тях той е получавал ценна информация както за споровете и настроенията между родовете, така и за възможностите на всеки идващ на власт нов владетел да наложи ред в съседната страна.

През 774 г., когато на българския престол се възкачнл Телериг, Константин V, използвайки вече успешната тактика на двойното нападение¹³⁴, потеглил с войска и флот срещу България¹³⁵. Този път не се стигнало до сблъсък, а двете страни предпочели да започнат преговори за примирие. Въпреки че императорът стигнал до Варна, той не предприел нападение, а българите от своя страна изпратили пратеничество, което да води преговори относно условията на мира. Сключеният договор съдържал само едно единствено условие: „Нито българите да излизат срещу Романия, нито императорът да се стреми да нахлува в България. И съставили помежду си писмен договор за това.“¹³⁶

Според Теофан решението на двете заинтересовани страни да пристъпят към преговори се е дължало на страха от резултатите при евентуален сблъсък¹³⁷. Независимо дали това е била истинската причина, довела до конкретния мирен договор, той сам по себе си представлява факт от особено значение, тъй като не внася никакви промени, а потвърждава съществуващото от преди статукво на отношенията между двете страни.

Но въпреки обстоятелството на взаимно зачитане на границите, както се разбира от договора от 774 г., той трябва да се приеме повече като знак за примирие, отколкото като край на антагонистичните отношения между двете страни. А това е така, защото, докато българската делегация се е намирала още в Константинопол по всяка вероятност за официалното ратифициране на мирния договор, Телериг се е подготвял да нападне Берзития, а Константин V, след като научил чрез „скритите си приятели“¹³⁸ за намеренията на българите, под предлог, че ще тръгне срещу арабите, събрал войските си, за да се отправи срещу България¹³⁹.

Тези действия доказват, че антагонизмът между двете страни е формата на открит разрив, станал още по-забележим през идващите години. Въпреки всичко Византия е продължавала да бъде в по-изгодна позиция, факт, който се доказва от поражението на българската войска в Литосория¹⁴⁰, което, от една страна, е довело до унищожаването на мрежата от „скрити приятели“ на императора^141, а от друга - до абдикирането на българския владетел. Действително като резултат от реакцията на българите на това, че не е успял да победи Константин V, Телериг е бил принуден да напусне страната си и се е озовал във византийския двор¹⁴².

Междувременно при подготовката на поредната операция срещу България е дошъл краят на живота на Константин V¹⁴³. Така приключил един исторически период, който би могъл да се характеризира като епоха на последователни византийски военни операции срещу българската държава без някакъв особен резултат, тъй като мечтата за възвръщането на загубените територии¹⁴⁴ не е била осъществена. Както отбелязва С. Рънсиман, иконоборството не е позволило на Константин V да използва другото оръжие на византийската дипломация - мисионерството, въпреки че е имал тази възможност, а единственият му успех е бил да задържи териториалното разширение на българската държава¹⁴⁵.