РАЖДАНЕТО НА ИДЕЯТА ЗА ПРЕВЗЕМАНЕ НА КОНСТАНТИНОПОЛ

 

Опитите на Византийската империя да подчини новооснованата българска държава и да възстанови надмощието си на Балканския полуостров не дали очакваните резултати. Антагонистичните отношения между двете съперничещи си страни, разгледани през призмата на доминиращата тогава „международна“ политическа ситуация, достигнали своята връхна точка. Коя обаче е била доминиращата тогава „международна“ ситуация?

Периодът от 717 г. до 843 г. се характеризира като най-критичния за историята на Византийската империя. Икономически, политически и религиозни проблеми затруднявали развитието на държавата. При провеждането на външната политика, особено по време на управлението на Ирина (797—802) и на Никифор I (802-811), станали очевидни проблемите от идеологическо естество, с които е трябвало да се справи византийската държава. Така, докато за голям период от време (717-775) Лъв III и Константин V успели да неутрализират арабската и българската заплаха, през следващите години се случили събития, които чувствително намалили авторитета и блясъка на византийската държава. Тази ситуация продължила до времето, когато Македонската династия поела властта във Византия.

Поемането на властта от Исаврийската династия дала живителен дъх на Византийската империя, но въпреки това опасностите продължавали да съществуват. Както вече бе посочено, първите двама императори от тази династия проявили особена активност към проблемите, идващи от Мала Азия и от северната граница. Подобна констатация обаче не би могла да се направи за проблемите, свързани със западната част на империята. От 568 г., т.е. годината, през която лангобардите нахлули в западните имперски области¹, тези територии били оставени на съдбата и на добрата воля на местните управители. Но новите завоеватели (лангобардите) не били като предишните. Те си поставили за цел завладяването на Италия, а градовете един след друг падали в техни ръце. Франките, като съюзници на византийците, въпреки опита си не успели да задържат за дълго лангобардското проникване. Така Рим се оказал застрашен от север и от юг. Папата, чиято цел била да се дистанцира от Византия², се опитал да играе ролята на регулатор между византийските и лангобардските сили, тъй като това би му дало възможността да контролира развитието на събитията на целия Италийски полуостров³.

Не би било преувеличено да твърдим, че след подновяването на арабската и на българската заплаха Източната римска империя сякаш забравила за съществуването на западните владения, а появилите се религиозно-догматични проблеми влошили още повече положението. Именно в резултат на това Лъв III срещнал огромни трудности⁴, когато се опитал да потуши въстанието в Сицилия, а през 751 г. Равена била превзета от лангобардите. Тогава настъпил моментът, в който папата, изправен пред невъзможността на Константинопол да му окаже помощ, се обърнал към франките, новата възхождаща сила на Запад. Той заминал до Понтион, където получил от франкския владетел Пипин обещанието, че ще възстанови на всяка цена правата и териториалната цялост на Равенския екзархат, а като награда Пипин и неговите синове били провъзгласени за reges (крале)⁵. Няколко години по-късно Пипин, спазвайки обещанието си, отнел завзетите от лангобардите земи и ги предал на папата, а през 774 г. Карл Велики му предал цяла Италия6. Така през 781 г. папа Адриан II, чувствайки се абсолютен господар над Италия, заменил в хронологическата таблица името на византийския император със своето, заявявайки по този начин, че функциите на императора в западните владения са поети от него. В резултат на това Италия прекратила всички връзки с византийската столица⁷.

Поради вътрешни проблеми Византия не е имала възможност да се противопостави. Въпреки дипломатическата игра на Ирина и признаването на първенството на Рим в религиозната сфера сътрудничеството на папата с франките вече било взело своя ход. Доказателство в тази посока представлява съдебният процес срещу папа Лъв III и неговото оправдаване от съд, председателстван от Карл Велики. В същото време папата изявил претенции за провъзгласяването на Карл Велики за император⁸ и следвайки церемониала на византийския двор, го провъзгласил (800) за „Imperator Romanorum Gubernans Imperium“⁹. Така се стигнало до първото идеологическо оспорване на първенството на византийския император, което било от изключителен интерес за Карл, тъй като го освобождавало от задължението да се приспособява към византийската политическа доктрина¹⁰.

От страна на Византия всичко това било възприето като узурпиране на императорската титла, тъй като от времето, когато Константин Велики пренесъл столицата, за „αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων“ се е смятал този, чието седалище е в Константинопол¹¹. Въпреки византийското оспорване на легитимността на титлата на Карл фактът е бил налице: съществуването на две римски власти - източна и западна¹² (с уточнението, че до 812 г., когато Източната империя е била принудена и официално да признае правото на франкския владетел да носи титлата „император“¹³, запазвайки за себе си „βασιλεύς  Ῥωμαίων“, западният император е бил Gubernans Imperium). По този начин настъпил краят на единната римска власт.

На другия край на империята, в Мала Азия, нещата не били по-благоприятни. Въпреки поражението на арабите пред стените на столицата през 718 г.¹⁴  „войната на изтощение“¹⁵ продължавала. Настъпилата вътрешна криза в арабската държава за момент накарала византийците да повярват, че са овладели положението, но събитията взели друг обрат от момента, в който на византийския престол се възкачил Никифор I, а на арабския - синът на халифа Махди Харун-ар-Рашид.

По време на управлението на Ирина, след арабско нападение, между Арабския халифат и Византийската империя бил сключен мирен договор, по силата на който Византия поела задължението да плаща на арабите данъци, ограничавайки по този начин нападенията им. С възкачването на престола на Никифор I обаче, който искал да наложи собствената си външна политика, отношенията между двете държави се променили. Отказът на византийския император да плаща договорените данъци предизвикал мащабен арабски военен поход, чийто резултат бил завладяването на градовете на Фригия, Кападокия, Ликаония и падането на Тиана, Малакопеа, Тиваса и Андрасос. Опитът на императора да прекъсне арабския устрем не дал положителни резултати. Единственото решение било приемането на условията на победителите, които били трудно поносими за византийците и най-вече за самия Никифор и за неговия син¹⁶. Победителите поискали увеличаване на данъците, които този път достигнали сумата от тридесет хиляди златни номизми. Допълнително претендирали за внасянето на шест златни номизми като личен данък за императора и за сина му.

Този мирен договор е показателен за отношенията между двете държави през конкретния исторически период. Ако досега арабите - въпреки победите си, не се осмелявали да засегнат личността на византийския император, то този път арабският халиф заявил „че се зарадвал и възликувал от хилядите таланти, които получил като знак за подчинение на римската царска власт“¹⁷. Така в рамките на един много кратък период от време византийската теория за императорската власт получила още един удар, този път от източния край на имперските граници.

За момента единствено северната съседна страна не била оспорила византийската императорска власт. Въпреки опитите на Константин V българската държава успяла да запази политическата си независимост. Следващият император, Константин VI (780-797), предприел само един военен поход срещу българите, при който претърпял катастрофално поражение¹⁸. Последвалият период на примирие дал възможност на българите да се заемат с вътрешните си проблеми и да се справят с вътрешната политическа криза. През 804 г. на българския престол се възкачил Крум, един изключително силен владетел, поставил началото на нов период в отношенията между двете враждуващи страни, факт, който от своя страна повлиял и върху доминиращата през целия VIII в. политическа ситуация на Балканския полуостров.

Тъй като византийското владичество и най-вече императорската власт били оспорени от всички страни, пред Крум се отворила възможността да се опита и в крайна сметка да успее да се освободи от магията, упражнявана от византийската столица¹⁹. Антагонизмът между двете държави достигнал такава степен, че само унищожаването на една от двете би могъл да го прекрати. В случая унищожаване на една от тях означавало завладяването на Плиска или на Константинопол, т.е. на една от двете столици като съответни центрове на политическия и обществения живот на двете страни, и особено на Константинопол като „ἡ πρώτη καὶ βασιλὶς τῶν πόλεων πόλις“ („първостоящ и царица на градовете град“²⁰).

Поводът за началото на враждебните действия бил даден през 807 г., когато Никифор предприел безрезултатен военен поход срещу българите²¹, тъй като в Адрианопол бил осведомен, че в столицата се готви заговор срещу него. Този факт го принудил да се върне в Константинопол²². Българите отговорили на първия неосъществен византийски военен поход през следващата година с нахлуване в областите около Струма. Около година по-късно било предприето второто българско нападение, при което след предателство бил превзет един от най-важните византийски градове, Сердика. Падането на този град дало на Крум много голямо преимущество, тъй като бил важен военен и икономически център, а като съществен възел в прочутия „царски път“²³ оставял незащитени важни коридори, водещи към Македония и Тракия. Разбира се, този важен кръстопът, водещ от Наисос (Ниш) до Константинопол, не трябвало да бъде оставян в ръцете на „варварите“. Ответното нападение този път трябвало да бъде много добре подготвено, тъй като се очаквало, че българите няма да оставят лесно град с толкова голямо стратегическо значение. Мерките, взети от византийския император, се определят от Теофан като десет на брой. Става въпрос за мерки от икономически и административен характер, а за да бъде отслабена съпротивата на заселилите се в областите на Тракия славяни, Никифор насилствено преселил там християнско население от всички теми²⁴.

През март 811 г., „като събрал войски не само от Тракия, но и от отвъдните теми, а и мнозина бедняци, въоръжени на свои средства с прашки и криваци, които злословели заедно с войската, потеглил срещу българите“²⁵. Както се отбелязва в една анонимна хроника, Никифор „искал да унищожи българската държава“²⁶. При слуха за един толкова голям военен поход българският владетел побързал да поиска сключване на мирен договор. Предложението било отхвърлено, а два месеца по-късно в ръцете на византийците паднала Плиска, която междувременно била напусната от Крум и от по-голямата част от българската войска. След завладяването на българската столица византийската армия се отдала на плячкосване и унищожаване и опожарила аула на Крум²⁷.

Въпреки този значителен успех Никифор за втори път отхвърлил предложението на българския владетел за сключване на мирен договор. Това било съвсем естествено, тъй като целта на военния поход била възвръщането на Сердика и впоследствие на цяла България²⁸, а за да стигне до Сердика, Никифор е трябвало да пресече страната и да победи българите, от които се очаквало, че със сигурност ще окажат съпротива.

Вторият отказ на Никифор се оказал фатален както за самия него, така и за Византия. Смятайки, че е унищожил България и пътувайки към Сердика²⁹, той бил внезапно нападнат от българите, в резултат на което византийската войска била напълно унищожена, а той самият бил убит. Както можело да се очаква, този факт предизвикал реакциите на византийците, тъй като за пръв път император падал на бойното поле по такъв „позорен“ начин. Ето как биографът на Теодор Студит описва отзвука от това събитие: „По такъв начин падна страхливецът... който опозори ромейската власт и предизвика голям срам за царската власт на ромеите и войската.“³⁰

Безспорно това събитие уронило престижа не само на Византийската империя, но и на императорската власт³¹. Събитията, свързани със смъртта на Никифор в съчетание с прабългарските религиозни вярвания и със случилото се с идването на Крум до Златната порта, отворили нова страница в историята на Първата българска държава и нов период в развитието  на нейната политическа идеология. Началото на това развитие е свързано с раждането на идеята за завладяване на Константинопол, а естественото му продължение - с амбицията византийският император да бъде заменен с български. Тази идея представлява до известна степен прелюдия към промените, довели до формиране на една политическа идеология, която почти по нищо не се е различавала от тази на Византийската империя.

Нека обаче проследим начина, по който се е родила тази идея. В. Бешевлиев, най-значимият от изследователите, отбелязва във връзка с религията на прабългарите, че те както всички народи от тюркски произход почитали една свръхестествена сила, която управлявала всичко, намирала се навсякъде, имала възможността да преминава от човек в човек и от предмет в предмет, като се концентрирала най-вече в мозъка. Също така те вярвали, че най-голяма част от силата притежавали владетелите, факт, който им давал възможността да властват, без обаче властта им да е неконтролирана. Ако някой владетел, по каквато и да било причина, не успявал да изпълни задълженията си и да защити народа си от бедствия или от агресивни действия на други, то той трябвало на всяка цена да бъде умъртвен и мястото му да бъде заето от друг, при когото въпросната свръхестествена сила се е прехвърлила. За нов владетел се смятал онзи, който успеел да отсече главата на настоящия, тъй като това представлявало доказателство за предпочитанието на свръхестествената сила към бъдещия владетел на народа или на държавата³². Тези вярвания напълно съвпадат с това, което се случило през 811 г. с Никифор. „А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол много дни за показ на идващите при него племена и за наш позор. След това, като я взел, оголил черепа, обковал го отвън със сребро и като се гордеял, карал да пият от него славянските вождове“, отбелязва Теофан³³.

Точно по този начин византийският хронист дава три много важни сведения: 1) С окачването на главата на Никифор българският владетел възприел византийски обичай³⁴, който имал за цел, от една страна, да се покаже големината на успеха на Крум и на византийския позор, а от друга - да привлече завладените от него народи. 2) С отсичането на главата и превръщането и в чаша той показвал публично, че е непобедим и че е най-могъщият владетел за това време. 3) С поканата към славяните да пият от нея той искал да им покаже, че трябва да признаят властта му. А и трите сведения се свеждат до един по-общ извод: че горепосочените прабългарски вярвания очевидно са дали възможност на Крум, който бил отсякъл главата не на някакъв случаен владетел, а на първия измежду владетелите, да се почувства като най-могъщия, вероятно и като заместник на Никифор, когото свръхестествената сила била напуснала, за да се пренесе в него.

Повлиян от успеха си, две години по-късно Крум предприел нов военен поход срещу Византия. След като стигнал в Месемврия, той отправил нови предложения за мир, които отново били отхвърлени поради условието за размяна на бежанците³⁵. Този отказ дал търсения от Крум повод да нападне столицата. С голяма войска той стигнал до стените на Константинопол и разположил лагера си „на ливадата до Златната порта при морето“³⁶.

Е. Хрисос, който е изследвал нападенията на българския християнски владетел Симеон, твърди, че всички военни походи срещу Византия са завършвали при Евдомон, факт, който съгласно мнението на изследователя доказва, че този владетел е познавал значението на тази местност като място за акламация и провъзгласяване на мнозина византийски императори. Също така той изказва хипотезата, че е възможно и Крум да е познавал значението на горепосоченото място³⁷. Изворите, с които разполагаме, не ни позволяват да подкрепим с точност предположението, че Крум е дошъл с войската си в Евдомон (вероятно той е разположил своя лагер и се е укрепил там). Сигурно е обаче, че е стигнал до Златната порта, място, което също е имало особено значение за византийците, тъй като от нея влизали императорите, връщащи се като победители срещу враговете. Обстойното разглеждане на изворите ни позволява да разберем, че българите са знаели символното значение на Златната порта. През годините на управлението на Вардан-Филипик българите „нахлули до Златната порта и пленили цяла Тракия“³⁸. Когато владетел на България бил Кардам и Константин VI оспорил съществуващия мирен договор, „Кардам, господарят на България, заявил на императора: или сключи договор, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия“³⁹.

Много е вероятно ливадата при Златната порта, която се споменава в изворите, да е крайбрежното място на Евдомон, т.е. самият Евдомон. Освен това трудно би било Крум да разположи толкова голяма войска пред Златната порта. Най-вероятно той е разположил лагера си и се е укрепил в Евдомон и оттам е осъществявал нападенията си, които са завършвали при Златната порта. Ако това е така, тогава българският владетел е познавал добре значението и на двете места.

Разбира се, варварските нападения преди Крум са имали за цел плячката. Както отбелязва Теофан, българи и араби след нападение на византийските територии „се върнали в страната си с плячка от много добитък. По подобен начин и арабите превзели Мистия и други крепости, като опустошили много семейства и стада“⁴⁰.

В случая на Крум обаче изворите не дават основание за подобно твърдение. Ако се е интересувал от плячка, не става ясна причината, накарала го да нападне самата столица. Също така той със сигурност не е целял плащането на данъци от страна на Византия, тъй като в противен случай при последното предложение за сключване на договор не би настоявал толкова упорито за размяната на бежанците, така че това да стане причина за започването на нови враждебни действия.

Какво е целял българският владетел е описано от Симеон Магистър или Псевдо-Симеон, когато разказва за приготовленията на Крум за второто нападение срещу Константинопол: „Крум, като тръгнал на поход, събрал голяма войска и от аварите, и от славяните... а всички машини били срещу крепостните зъбери за завладяване на града.“

След като поставил всичко това пред стените на града, „на Велики петък на Пасха първият на България, прочутият Крум, желаещ завладяването на града“, започнал обсадата на столицата⁴¹. Ако всички неща, които описва Симеон Магистър и които по същия начин се потвърждават от Scriptor Incertus⁴². се съчетаят с опита за покушение срещу живота на Крум, направен от византийците при срещата му с Лъв, тогава би могло да се твърди, че желанието на българския владетел да превземе столицата има характера на отмъщение. Ако обаче се върнем малко по-назад, когато Крум е лагерувал и се е укрепил при Евдомон, и проследим внимателно описаното от поне петима византийски автори, ще забележим, че изворите не говорят в полза на горната версия. „А българите дошли до Златната порта, без никой да излезе срещу тях или да им попречи, а Крум направил жертвоприношение вън от Златната порта според обичая си. Принесъл в жертва много хора и животни, потопил краката си във водата на морския бряг и след като поръсил войниците си, те му се поклонили и го славели.“⁴³

Според мен това е описание на един вид провъзгласяване на Крум, аналогично на провъзгласяването на император Фока, когато „димите на зелените, докато той бил заедно с тях при Евдомон, го провъзгласили, като го акламирали“⁴⁴. Ако българският владетел не е познавал начина и мястото, на което Фока е бил провъзгласен, със сигурност е знаел за провъзгласяването на Лъв, който, „след като завзел намиращия се пред града трибунал, бил провъзгласен от войниците и от войската за законен император“⁴⁵. Ако добавим тук и сведението на Теофан, че Крум „поискал от императора да забие копието му при самата Златна порта“⁴⁶, или отбелязаното от Лъв Граматик, че „поискал от императора да сключи мир, в противен случай щял да забие копието си при Златната порта“⁴⁷, можем да твърдим, че съгласно този изключително древен обичай, имащ значението на завоюване⁴⁸, Крум е изразил желанието си да завладее столицата и да влезе в нея като триумфатор по подобие на Лъв, който „влязъл през Златната порта в Константинопол и завзел царството“⁴⁹.

Сведението във връзка с приготовленията на Крум за завладяването на Константинопол не трябва да се смята за акт на отмъщение срещу столицата, а за акт на осъществяване на една родена през 811 г. идея. Внезапната смърт на Крум обаче осуетила втората обсада на столицата и така идеята за завладяване на „Θεούπολις“⁵⁰ („Божия град“) останала като визия за бъдещото.

Естествено възникването на идеята за превземане на Константинопол не е било следствие само от религиозните убеждения на прабългарите. Тя се е зародила и в резултат на политическата еволюция на българската държава най-вече в областта на институциите, факт, който допринесъл за централизирането на властта в лицето на владетеля.

След като успяла да се противопостави на последователните византийски удари, сега българската държава е трябвало да прегрупира силите си, защото борбата, засягаща самото ѝ съществуване, още не е била приключила. Било е необходимо по всякакъв начин да бъде сразена увеличаващата се сила на различни влиятелни фигури, да се осигури участието на славянския елемент във висшите органи на управление и особено да бъде променена старата административна система⁵¹, която неизбежно е водела до увеличаване на силата на местните управители и е намалявала функциите на централните административни органи, т.е. на владетеля⁵². С други думи била е необходима административна реформа, която да доведе до заличаване на административния дуализъм, който се е коренял още в периода 680-681 г., т.е. във времето на основаването на Първата българска държава⁵³.

С възкачването си на българския престол Крум тръгнал в тази посока. Както ни съобщава Суда, повод за това станал отговорът на аварите на въпроса на Крум „на какво се дължи гибелта на владетеля ви и на държавата на всички ви“, когато „българите напълно унищожили аварите“⁵⁴. Техният отговор, че причината, довела до унищожаването на аварската държава, била политическата нестабилност, дал повод на българския владетел да заповяда, след като се върнал в столицата, да се съставят закони, които да определят правата и задълженията на всеки български гражданин. Въпреки обичайния си характер тези мерки били от определящо значение за развитието на държавното устройство на Първата българска държава За пръв път по заповед на владетеля в България били създадени закони, довели до несъмнено засилване на властта на върховния владетел, кана⁵⁵.

Най-важните мерки се отнасяли до административната структура на държавата. Характерен е надписът от Хамбарли, където се посочва, че Крум, следвайки тюркската традиция, разделил държавата си на следните части: лявата, която включвала областите „от Бероя до Дултроини“, и дясната, в която били включени градовете „Анхиало, Девелт, Ранули и Созопол“⁵⁶. Хората, които поемали управлението на тези новозавоювани области, давали отчет директно на българския владетел, от когото били и назначавани. Останалите области, представляващи всъщност вътрешната част на държавата, били под управлението на самия кан. Подобна била и политиката на Омуртаг по отношение на териториите, включени в българската държава след франкско-българския спор. След като местните владетели били отстранени, на мястото им били поставени български управители⁵⁷. По този начин централизацията на властта в лицето на владетеля станала факт.

Както се и очаквало, промените в административната структура на държавата ускорили и процеса на завършване на етногенезиса на българите. Още от началото на IX в. византийските хронисти престават да разграничават двата етноса, съставляващи българската държава. Докато преди те отбелязвали „народа на българите и на славяните“⁵⁸, сега терминът „българи“ не характеризирал само единия етнос, а добил ново значение, което показвало превръщането на българската държава от политически организъм, съставен от два автономни народа, в държава на един народ с едно етническо име и с едно съзнание на поданици на една и съща държава. Следователно терминът „българи“ се превърнал в „държавно-политическо наименование на поданиците на българския кан“⁵⁹.

Тази еволюция е трябвало да бъде изразена по някакъв начин и в титлата на владетеля. В прабългарските надписи от периода на управлението на Тервел до това на Крум многократно се среща само титлата „ἄρχων“, докато византийските хронисти използват цяла плеяда от термини или титли като „ἄρχων“, „ἡγεμών“, „κύριος“, „ἀρχηγός“, „πρῶτος“⁶⁰. Въпросът, който възниква, е защо византийските хронисти са използвали тази плеяда от титли, а в надписите си прабългарите са използвали само „ἄρχων“?

Още веднъж мненията на изследователите се разминават. В. Бешевлиев твърди, че с тази титла са били титулувани всички чужди владетели, чиито местни титли не са били приети от Византия⁶¹. Действително Константин Багренородни, споменавайки арменците, пише: „εἰς τόν ἄρχοντα τῶν ἀρχόντων τῆς μεγάλης Ἀρμενίας“⁶², докато, когато споменава французите или немците - „εἰς τόν ῤῆγα τῆς Γαλλίας“, „εἰς τόν ῤῆγα Γερμανίας“⁶³. След тази констатация изследователят изразява мнението, че титлата „ἄρχών“ по всяка вероятност е била призната официално от Византия за прабългарите, нещо, което им е дало възможността да я използват в надписите си⁶⁴. М. Нистазопулу-Пелекиду отхвърля това становище на В. Бешевлиев с аргумента, че византийските хронисти през VIII в. са използвали тази плеяда от титли, защото не са искали да регистрират официалната титла на българския владетел, избягвайки така употребата на термини, които биха показали независима власт⁶⁵. Авторката твърди, че през периода на управлението на Крум хронистите са използвали „ἀρχηγός τῶν Βουλγάρων“, което показва, че византийците са променили официалното си становище спрямо българския владетел, когото сега са признавали за владетел на българите, т.е. признали са съществуването на българската държава⁶⁶.

Различно становище за използването от българите на „ἄρχών“ изразява В. Кириакис. Според него през VII в. титлата „ἄρχών“ се е използвала като технически термин, който е характеризирал управителя на чуждоплеменна група, заселила се в рамките на политиката на федератите във византийски области, и положението му спрямо византийския император. Така българите, като спазвали реда „ἄρχων-βασιλεύς“, на практика признавали властта и първенството на императора на ромеите и уважавали правния режим на договора от 681 г.⁶⁷

Въпреки добронамереността на изследователя смятам, че становищата му не могат да се приемат за убедителни. Ако през VII в. титлата „ἄρχών“ действително е имала това значение, тогава как се обяснява фактът, че византийските хронисти са използвали толкова много титли, за да изразят владетелското качество на българския кан? Дали защото не са познавали посоченото по-горе положение, или поради някаква неизвестна за нас причина? Както отбелязва Н. Икономидис, общият термин „ἄρχών“ е имал във Византия много употреби: той, наред с останалото, е обозначавал началниците на една административна единица във византийската периферия, началника на една - предимно морска - военна част, както и вожда на чужди племена, заселили се на територии на империята⁶⁸. Смятам, че по отношение на византийските хронисти М. Нистазопулу-Пелекиду с право твърди, че те са използвали много титли, тъй като не са искали да изразят независимата власт на българския владетел, въпреки че тя е била по-ниска в сравнение с тази на византийския император⁶⁹.

Становището на В. Кириакис обаче не може да бъде прието само що се отнася до случая с българите. Възможно е тази титла в други случаи да е била придружена от смисъла на федератските отношения, но повечето пъти византийските хронисти използват „ἄρχών“ със значението на владетел, естествено варварски⁷⁰. Доказва се следователно, че мнението на В Бешевлиев⁷¹ може да се приеме само при условие, че се използват и двете титли, както в случая с аварите: „χαγάνος ὁ ἄρχών αὐτοῖς“⁷².

Става следователно ясно, че прабългарите са използвали титлата „ἄρχών“ с нейното общо значение, тъй като за тях в този първи исторически период на присъствието им на Балканския полуостров смисълът, който са ѝ придавали византийските хронисти, не е имал толкова голямо значение. Политическата им цел по това време е била да запазят политическата си независимост и да разширят политическото си и териториално надмощие на Балканите. Изглежда обаче, че и византийските хронисти са използвали тази титла със същата цел, след като и през X в. продължили да наричат българския владетел „ἄρχών“, въпреки че са знаели, че със съгласието на византийския император официалната титла е била „βασιλεύς“⁷³.

Едновременно с титлата „ἄρχών“ се среща и терминът „κύριος“, за който бихме могли да кажем, че е по-обичайната форма, която византийските хронисти използват, когато искат да споменат българския владетел. Терминът се употребява предимно от Теофан, но не и от патриарх Никифор⁷⁴. Според В. Бешевлиев терминът „κύριος“, синоним на латинското dominus, не представлява нищо повече от учтивост към високопоставени лица⁷⁵. Според него това е така, защото византийците са смятали, че няма защо да признават на българския владетел някаква важна титла, тъй като прабългарите са временни жители на областите на Долни Дунав и в някой момент ще ги напуснат или ще бъдат приобщени към византийската административна система⁷⁶.

От своя страна В. Кириакис твърди, че след като терминът „κύριος“ не е съдържал в себе си никакво особено политическо значение, нито е бил признат от византийците като официална титла на българския владетел, използването му не е нищо друго освен особеност, която се среща при Теофан⁷⁷.

Независимо обаче от проблема дали терминът „κύριος“ е бил признат и дали е представлявал официална титла на българския владетел, трябва да изследваме предимно политическото му значение, тъй като по този начин бихме могли да разберем кое е било мястото на българската държава в световната йерархия, както и самата власт на българския владетел. Съгласно Л. Симеонова през X в поради искането на Симеон да бъде провъзгласен за „βασιλεύς Ῥωμαίων“ патриарх Николай Мистик е представил чрез своите писма до българския владетел цялостно византийската политическа теория⁷⁸. Съгласно нея чрез синонимите „ἀρχή“, „βασίλεια“, „δεσποτεία“, „κυριότης“ и „ἐξουσία“ Николай Мистик е описал систематизирано и обобщено византийските схващания за разпределението на властта. „Ἀρχή“ е всяка власт, давана от Бога на земен владетел, чрез която той получава правото да управлява. „Βασιλεία“ е само римската и ще съществува, докато съществува Римската империя. Неин притежател, тъй като е избран от Бога, е единствено византийският император, така че титлата „βασιλεύς“ може да се носи единствено от императора на ромеите, който наред с другото е и римски гражданин. Чрез „δεσποτεία“ и „κυριότης“ се изразява абсолютната власт на монарха, на владетеля. Към втория термин се добавя още едно допълнително значение: това на абсолютната власт върху конкретни територии. Най-накрая, чрез „ἐξουσία“ се имат предвид териториите, върху които монархът упражнява владетелските си права⁷⁹. По този начин Николай Мистик е описал пирамидата на властта, на върха на която стои византийският император, а след него са останалите владетели, които, макар и независими, не са равнопоставени с императора на ромеите. Следователно терминът „κύριος“ като производен от „κυριότης“ изразява абсолютната власт на българския владетел над поданиците му и над териториите, съставляващи българската държава. След тази констатация става ясно, че с използването на „κύριος“ Теофан е обозначил действителната власт на българския владетел, а не го е използвал от учтивост, още по-малко тази употреба може да се тълкува като особеност. Всички други използвани титли не са изразявали действителността. Във връзка с мнението на М. Нистазопулу–Пелекиду, че използването на „ἀρχηγός“ показва промяна в позицията на империята спрямо българската държава, т.е. признава съществуването ѝ, смятаме, че това е вярно само отчасти. Действително през този период се забелязва промяна в позицията на Византия спрямо българския владетел, но надали може да се говори за признаване на българската държава^80. Напротив, този факт трябва да се смята за отстъпление, тъй като „ἀρχηγός“ е производно от „ἀρχή“. Това означава, че Крум е бил признат само за владетел на българите, но не и за господар на земите, съставляващи българската държава.

В началото на IX в. за пръв път се е появил и терминът „πρῶτος“, който е използван от византийските хронисти за българския владетел Крум. Scriptor Incertus го нарича „ὁ πρωτοβουλγαρίας ὁ Κροῦμος“⁸¹, докато на друго място в разказа си го назовава „τὸν πρῶτον αὐτῶν“⁸². В анонимния Ватикански кодекс се споменава, че император Никифор „лагерувал в двора на първия („τοῦ πρῶτον“) на България, който се казвал Крум“⁸³, докато в прабългарски надпис Крум бива наричан „ἄρχών ὁ ἄ“.

Въпреки обстоятелството, че изследователят на прабългарските надписи смята, че буквите „ὁ ἄ“ представляват повторение на „ὁ ἄρχών“⁸⁴, съществуването във византийски текстове на „πρῶτος“ оправдава мнението на А. Грегоар, че става въпрос за термина „ὁ πρῶτος“⁸⁵, защото, както посочихме по-горе, след промените, настъпили в началото на IX в. в българската държава и довели до засилването на властта на кана, е било напълно естествено Крум да пожелае тази промяна да бъде изразена и в титлата му. По мое мнение използваният от византийските хронисти термин „πρῶτος“, както и „ἄρχών ὁ ἄ“ в прабългарския надпис изразяват края на съществуващия до този период племенен дуализъм и централизирането на властта в Първата българска държава.

Потвърждение на всичко, казано по-горе във връзка с титлите на българския владетел, представляват сведенията на Константин Багренородни в глава 46 от произведението му De ceremoniis с подзаглавие „С какви титли императорът трябва да почита водачите и първенците на народите“⁸⁶. Този византийски император разделя посочените в произведението му владетелски титли на две групи. Като критерий за разделяне се взима обстоятелството дали владетелят е християнин, като това се изразява с използването на символа на кръста. В първата част се описват титлите, които съответният византийски император трябва да използва, когато се обръща към владетел, който не е християнин, докато във втората се описват титли, подходящи за християнски владетели. Византийските хронисти следователно оправдано дават на българския кан титли⁸⁷, включени в първата част на списъка на Багренородни.

Въз основа на казаното по-горе стигаме до извода, че титлата „ἄρχών“ носи в себе си значението на владетел, което означава, че становището на В. Бешевлиев за признаването на тази титла от византийците не може да бъде прието. Що се огнася до „κύριος“, интерес представлява фактът, че, от една страна, този термин е включен във втората част на списъка на Багренородни, а от друга, се използва от хронистите за нехристиянски владетели като Тервел, Кормесий, Телериг и Кардам⁸⁸. Ако предположим, че те са приели християнството, тогава бихме влезли в пълно противоречие с изворите. Ние смятаме, че „κύριος“ е било използвано за българския владетел по изключение (спрямо другите варварски владетели) само защото той е бил политически независим и абсолютен господар на народа и на териториите, съставляващи държавата му. Значение на владетел носи и терминът „πρῶτος“, докато „ἄρχών ὁ ἄ“ на свой ред съдържа значение на владетел и изразява централизирането на властта в българската държава.

Ако се опитаме да направим сравнение между титлите, използвани за българските владетели, ще трябва да отбележим следното: византийските хронисти през VIII в. ги наричат „κύριος“, докато самите българи ги наричат „ἄρχών“, а по-късно „ἄρχών ὁ ἄ“. Това сравнение разкрива различното схващане на двете държави относно статута на българския владетел.

По отношение на необходимостта от синтезирана оценка на изследвания от нас период смятам, че той се явява преходен както в отношенията между Византия и България, така и в развитието на политическата идеология на Първата българска държава. Острият антагонизъм между двете страни поражда идеята за завладяване на Константинопол от българите. Този факт на свой ред довежда до необходимостта от идеологическо уеднаквяване на двете борещи се помежду си страни като предпоставка за реализирането на родената малко преди това идея.