ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Целта на настоящата работа беше да изследва формирането на политическата идеология на Първата българска държава през периода преди приемането на християнството като официална държавна религия въз основа на византийско-българските политически отношения. Годините на прабългарския период (езичество) пораждат изследователски проблеми както поради оскъдността на българските извори, така и поради често срещащите се противоречия между византийските хронисти.

След направения анализ се констатира, че съществена роля при формирането на политическата идеология на Първата българска държава изиграва византийската политическа идеология и по-специално императорската идея за съществуване на една единствена ойкуменическа държава, към която е трябвало да бъдат приобщени всички народи. По отношение на развитието на политическата идеология на Първата българска държава се различават два етапа. През първия новооснованата държава трябва да се справи с проблема за запазване на териториалната си цялост и на политическата си независимост, факт, който поражда антагонистичните отношения между двете държави, а през втория започва периодът на формиране и уеднаквяване на българското държавно устройство с византийското след преминаването (естествено) на един преходен период (804-815), през който се заражда идеята за превземането на Константинопол.

Хронологически началото на византийско-българския антагонизъм е поставено в повратната 681 г., когато на Балканския полуостров е създадена и бива призната от Византийската империя Първата българска държава. Ново доказателство в тази насока е изразът на Теофан „за срам на ромеите“. По-късно, в хода на развитието на българската политическа идеология, този антагонизъм става основен фактор.

През следващите години българските владетели, използвайки благоприятните за тях мирни договори, сключени с империята, успяват да получат византийски титли. Те са, разбира се, без идеологическа валидност, но изиграват решаваща роля при формирането на политическата идеология на българската държава. Пред погледа на византийските поданици и в присъствието на византийския император кан Тервел получава титлата кесар, която по всяка вероятност е била смятана от самия него за знак на признаването и на уеднаквяването на властта му и на държавата му с Византия, в резултат на което той изсича оловен печат по византийски образец. По-късно, през годините на управление на Кормесий, като резултат от двойния - политически и търговски - договор от 716 г. в България са внесени копринени платове и червени кожи, необходими за облеклото на българския владетел, факт, който доказва желанието на българските владетели да се уподобят по външен вид с византийския император.

Този процес обаче е прекъснат поради кризата на властта, възникнала в българската държава. Причината за тази криза е неспособността на българските владетели да се справят победоносно с политиката на византийската държава за възвръщане на загубените територии и по-специално с политиката на Константин V, довела до сключване на мирния договор от 774 г., легитимирал за пореден път съществуването на българската държава северно от Византийската империя.

Смъртта на Константин V и поемането на властта в българската държава от Крум обозначават началото на най-острия антагонизъм в отношенията между Византия и България. Освен това България през този период прави първите си стъпки към централизиране на властта, процес, който се доказва от титлата „ἄρχων ὀ ἄ“. Тази титла се среща в прабългарски надпис от периода, докато византийските хронисти продължават да наричат българския владетел „господар“ (κύριος), термин, който съдържа в смисъла си господството на владетеля над конкретни територии. Паралелно с това победите срещу византийците, събитията, свързани със смъртта на Никифор и оспорването през този период на световната императорска власт дават възможност на Крум, като се опира на прабългарските религиозни възгледи, да разглежда себе си като заместник на убития византийски император. Провъзгласяването му в Евдомон и желанието му да забие копието си при Златната порта (древен ритуал, имащ значението на завоевание) дават основание да се изкаже становището, че през тази епоха в политическото съзнание на българите се заражда идеята за превземане на вселенската столица Константинопол. Годините на управление на Крум представляват преходен период за развитието на политическата идеология на езическата българска държава.

Мирният договор от 815 г. обозначава началото на нов период в развитието на отношенията между двете държави и същевременно началото на втория етап от развитието на политическата идеология на България. 815 г. е повратен момент, тъй като сключеният през тази година договор урежда всички нерешени въпроси, които дотогава са съхранявали и подхранвали антагонизма между двете страни. Освен това чрез същия договор за втори път е призната политическата и териториалната независимост на българската държава, т.е. тя е приета като суверенна държава с пълна политическа независимост.

Полагането извън установените норми на клетва от страна на византийския император, с която се утвърждава конкретният договор, полага началото на едно ново българско поведение спрямо Византия. То предвижда приобщаването на България към средновековната идеологическа система, както тя е определена от византийците, и упражняването на политика, водеща до идеологическо уеднаквяване на страната с Византийската империя и по-специално на българската владетелска институция с императорската, но с уточнението, че не става въпрос за васалност, а за приемане на византийски форми на властта като единствен път, чрез който би могла да се осъществи идеята за превземане на Константинопол. От друга страна, становището, че формирането на българската политическа идеология се основава главно на култа към божеството Тангра, не намира абсолютно никаква опора в изворите. Използването на името на това божество през IX в. е израз по-скоро на анахронизъм, тъй като сред поданиците на българската държава господства култът към слънцето, луната и коня. По-точно казано, политическата идеология на българската държава е синтез от византийски и съвсем малко на брой тюркско-български елементи, изразени в титлите на владетелите и на държавните сановници.