Иван Лазаров
Из "Кой кой е в средновековна България"
Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов
Методий - (ок. 815 - 6.IV.885), брат на Константин-Кирил Философ, слав. просветител, равноапостол, покровител на славянството. Роден в Солун. Баща му Лъв бил друнгарий. Майка му се казвала Мария. За младите му години повече не се знае. Известно е, че когато станал на 20 години, бил назначен за архонт на една слав. област на север от Солун (вероятно т. нар. Стримонска архонтия). Неслучайно по-късните легендарни сведения свързват началната дейност на първоучителите с областта Брегалница.
Пространното житие на М. твърди, че той бил представителен и красив мъж, което издавало неговия благороден произход. По време на своето управление М. се оженил. Имал и деца, но за тях и съпругата му няма запазени сведения.
След като прекарал 10 години на тази служба, М. се замонашил и заминал за манастир в Олимп (М. Азия). Не е ясно защо така изненадващо изоставил семейството си и предпочел тишината на манастирската килия, но не е изключено насила да е бил подстриган — практика, която не била рядкост за Византия. В този смисъл могат да се тълкуват думите на житиеписеца му „…Като прекара в това княжество много години и видя много смутове и престъпления в този живот, той замени стремежите си към мрачните земни дела с небесни мисли...“.
В манастира М. се отдал на обичайните монашески занимания, изпълнявал стриктно всички предписания за свят живот и освен това се „занимавал усърдно с книгите“. Това му спечелило авторитет сред монасите и бил избран за игумен, длъжност, която не заемал дълго.
След 851 г. в манастира пристигнал и Константин, който се присъединил към книжовните занимания на М. Така в резултат на упорит труд през 855 г. била завършена слав. азбука — глаголицата. Постепенно братята събрали ученици, които подготвяли за преводачи и учители. Един от първите бил Климент, който следвал М. още от годините на административната му служба. Започнали първите преводи от гр. на слав. на светите писания. Напрегнатата книж. работа била прекъсната през 861 г., когато се наложило братята Кирил и М. да вземат участие в църк. — дипломат, мисия в Хазарския хаганат. За съжаление изворите не са запазили никакви данни за проявите на М. в тази мисия, за приноса му в споровете с еврейски и мохамедански духовници и теолози.
Успехът на Хазарската мисия предопределил и по-нататъшната съдба на М. През 862 г. по искане на великоморавския княз Ростислав била подготвена голяма мисия, в която главна роля била отредена на Константин и М. За това свидетелства житието на М., което предава думите на император Михаил: „…Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски...“.
Моравската мисия продължила 40 месеца. През това време М., както и всички останали, се занимавал с проповеди, кръщавал възрастни и деца, обучавал ученици на слав. четмо и писмо. За тази разнообразна и всеотдайна работа в Пространното Методиево житие се е запазило едно-единствено изречение:
„…И той (Методий) отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него...“.
В нач. на 867 г. Константин и М. били повикани в Рим от папа Николай I. По пътя обаче те се забавили доста, тъй като останали в продължение на половин година в Блатненското княжество на Коцел. Там също покръствали, проповядвали на разбираем език, обучавали ученици.
Едва през декември 867 г. пристигнали в Рим, където заварили нов папа — Адриан II (старият противник на Цариградската патриаршия Николай I починал). Главно поради полит. съображения (по-подробно вж. Константин-Кирил Философ) папството променило отношението си към мисията на слав. апостоли. Делото им било благословено, петима техни ученици били ръкоположени в свещенически сан, в Рим се отслужвали тържествени служби на слав. език.
Малко преди смъртта си (14.11.869) Константин-Кирил Философ заръчал на по-стария си брат да не оставя започнатото дело незавършено, а да продължи „своето учителство“.
Папата ръкоположил М. за архиепископ на Панония със седалище в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Той получил пълна подкрепа от страна на папа Адриан II, който изпратил специално послание до блатненския княз. В него се отбелязват достойнствата на М. — „... мъж съвършен по разум и правоверен...“, който единствен можел да продължи започнатото от Константин. Папата давал своята благословия за богослужение на слав., но изисквал службите първо да се изпълняват на лат., а след това на слав. Освен това М. получавал папска закрила срещу нападките на триезичниците, за които папата отбелязвал: „… те са вълци, а не овци...“.
Папската закрила не продължила дълго. През пролетта на 870 г. отношенията между Рим и Цариград се влошили рязко поради неуспеха на VIII вселенски църк. събор. М. бил изоставен на произвола на немските духовници. Същевременно във Великоморавия също станала промяна, която се отразила крайно лошо на разпространението на слав. писменост. Княз Ростислав бил свален със съдействието на Людвик Немски. На негово място бил поставен племенникът му Святополк — послушно немско оръдие. През есента на 870 г. бил свикан специален събор, на който присъствал и немският крал. Ростислав бил осъден и ослепен. На същия събор бил извикан архиепископ М. Разправата с него не била нито лесна, нито безопасна, тъй като той бил и папски легат. Немските епископи го обвинили в служене в чужди епархии. М. имал истината за свое оръжие, затова в разгорелия се спор той се чувствал спокоен и силен. В Пространното житие на М. е запазен един откъс, който свидетелства за неговото красноречие и хладнокръвие:
„…Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, кралят (Людвик Немски) рече изпод вежди: „Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като при пещ.“ А той рече: „Тъй е, господарю. Защото някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: „Защо си изпотен?“ Той отговорил: „Препирах се с простаци.“
Въпреки всичко М. бил заточен (вероятно) в манастира Елванген в Зап. Бавария, където престоял две години и половина. През това време папството не останало безразлично. Новият папа Йоан VIII препоръчал на своя легат Павел Анконски да води преговори за освобождението на М. с архиепископите на Залцбург и Пасау. В крайна сметка той бил освободен. Известно време прекарал в манастира „Св. Пирмин“ на о. Райхенау в Боденското езеро, след което отново се установил във Великоморавия.
След завръщането си М. се отдал на активна църк., просветна и книж. дейност. Той хвърлил най-много сили за реформиране на моравската църква, за разширяване на нейния диоцез и ограничаване влиянието на немските духовници, както и за покръстването на редица слав. племена, които все още оставали чужди на Христовата вяра.
С усилията на М. моравската църква достигнала своя разцвет, а вследствие на това започнала да расте и мощта на моравската държава. Това било оценено и от Святополк, който от 873 г. водел активна настъпателна външна политика. В средата на 70-те години Святополк разбил княза на „висляните“ и го пленил. Неговите земи, които обхващали приблизително Малополша с център Краков и басейна на Горна Висла, били включени към диоцеза на М., който се постарал да наложи християнството сред местните езичници.
След 874 г. се засилили отново апетитите на немските духовници, които подновили кампанията си срещу богослужението на слав. език и лично срещу Μ. В тази борба Святополк пак взел страната на немците. Конфликтът се изострил особено много през 879 — 880 г. Немското духовенство, начело с швабския епископ Вихинг, обвинило М., че нарушил папската забрана да не се служи на слав. език, както и в отклонение от утвърденото от църквата вероучение. Папа Йоан VIII извикал М. и Вихинг в Рим (юли 879), за да се изяснят нещата. През пролетта на 870 г. те пристигнали в Рим. М. отново излязъл победител. Той не само сполучил да се оправдае и да отхвърли всички обвинения, но и получил специална папска була, която му давала големи права. Римската курия признала правото му да служи на слав. език. М. получил пълна власт в своята архиепископия: да налага тежки наказания на тези, които не му се подчиняват, вкл. и изгонване от пределите на страната и отлъчване от църквата. Тази була била огромен успех, но за съжаление липсвала каквато и да е подкрепа от страна на светската власт. Поради това М. се решил да търси опора на друго място. През 881 г. той предприел пътешествие до Цариград. Там бил посрещнат тържествено и с голяма почит от император Василий I (867 - 886).
Пътуването на М. по всяка вероятност било предизвикано от папството, което виждало в негово лице достатъчно приемлива фигура за уреждане на отношенията с Цариградската патриаршия за разграничаване сфери на влияние на Балканския п-в. От друга страна, М. също имал основания да посети Византия — той търсел опора в борбата със своите немски противници, тъй като влиятелни кръгове в Рим от обкръжението на папата поддържали Вихинг, който освен това получавал подкрепа и от Святополк. По този начин М. приел пътя на фактически разрив с Рим и по-тясно сближение с Цариград.
Във виз. столица М. оставил двама свои ученици — „поп и дякон“, и книги на слав. език и се върнал във Великоморавия. След това пътуване чак до смъртта си М. се отдал на книж. работа — довършил преводите на свещените книги, необходими във всекидневната практическа работа на учениците му. Превел от гр. на старобълг. (слав.) пълния текст на Библията с помощта на най-добрите си ученици, пренията на Константин-Кирил Философ с хазарите, Номоканона (сборник с правила за поведението на всеки клирик и мирянин), Патерика (сборник с разкази за отците на църквата) и др.
М. написал и един химн в чест на св. Димитър Солунски, който изразявал носталгията на двамата братя по родния им град Солун. Проявил особено твърдост, безстрашие, упоритост и последователност в разпространението на слав. писменост. С невероятна енергия той доказал, че слав. богослужение има място в живота на вселенската църква.
Малко преди смъртта си М. определил за свой приемник Γоразд, който бил моравянин и бил „начетен в латинските книги“. Издъхнал на 6.IV.885 г., заобиколен и оплакван от учениците си. Хилядно множество го изпратило в сетния му път: „... Събра се народ безчислено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички (оплакаха) оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички... Нему се пада слава и чест вовеки веков. Амин!“
Литература:
Флоря, Б. Сказание ο начале славянской письменности. М., 1981, 5 — 101; 105 — 173;
История на българската литература. Т.1, С., 1962, 31 — 70;
Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3; Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973.
Петканова, Д. Кирил и Методий. Денница на славянския род. С., 1983; Същата, Старобългарска литература IX — XVIII в. С., 1992, 89 — 135, библиогр. — 576 — 584.
