Христо Матанов
Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи от края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които са съизмерими само със Златния век на цар Симеон Велики. Контрастът между политическите нещастия и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция и на общите тенденции в развитието на византийската и балканската православна култура през XIV - XV в.
През XIV в. в българските земи значително се увеличават богослужебните книги, появяват се сборници с енциклопедичен характер, бурно се развива житийната книжнина. Очевидно е налице значително културно натрупване, което намира израз в количеството на литературната продукция, в съществуването на значителен по брой и по степен на образованост културен елит, в търсения на нови литературни форми, без да се изменя на установения отпреди славяно-византийски културен модел. Османското нашествие, схващано и като посегателство срещу православната вяра, разпокъсването на територията, катадневните нещастия, усещането за идването на краха на българската държавност и на изпитания от страна на агаряните играят ролята на катализатор за творческата активност. Чрез нея творците искат като че ли да докажат на себе си и на своите читатели, че са готови да носят кръста, който съдбата им е определила. Трансграничната им творческа активност и контакти сякаш са този компенсаторен механизъм, който се противопоставя на политическата и военната немощ на българските държави. Унифицирането на правописа, установяването на единство в езика, създаването на нови точни преводи на съчинения с догматичен и богослужебен характер осигуряват единни стандарти за книжовен живот в период, когато такива липсват в обърканата и противоречива политическа действителност в българското пространство.
Духовните дирения в българските земи по време на нашествието са резултат и от пълнокръвното общуване на българските книжовници с византийската монашеско-църковна култура и с творци от други православни страни. Всепризнати центрове на контакти стават Светогорските манастири и някои от манастирите в Константинопол. Книжовниците - българи, гърци, сърби и други, свободно преодоляват неудобствата и опасностите от пътуване в размирното балканско пространство и се озовават ту в някои от Светогорските манастири, ту във византийската столица, ту в някои от манастирите в българските, сръбските или влахо-молдовските предели. Те - посветили живота си на тежък и изнурителен книжовен труд в монашеските килии - не се колебаят да ги напуснат, за да обменят знания, ръкописи, литературни похвати със свои събратя в различни точки на православния свят. Въпреки това българските книжовници не са обикновени куриери на византийските литературни образци. Те превръщат българската литература във фактор със самостоятелно значение в границите на цялата славяно-византийска общност, в източник на културни импулси за сърби, власи, руси и др. В това отношение основна заслуга имат онези български книжовници, които след края на XIV в. работят и живеят в съседни или по-далечни православни страни. Там те разпространяват основните литературни и правописни принципи, родени на българска почва, свързани преди всичко с името на търновския патриарх Евтимий.
Св. патриарх Евтимий заема търновската патриаршеска катедра към 1375 г. Убеден исихаст, ученик на Теодосий Търновски, преди да застане начело на търновската църква, той пребивава дълго време в Килифаревския манастир край Търново, в някои от най-известните Константинополски манастири и в различни обители на Света гора. В Атон Евтимий Търновски се запознава с трудовете на т. нар. светогорска преводаческа школа, чиито представители превеждали богослужебна литература в съответствие с Йерусалимския устав. Вече като търновски патриарх и с помощта на цар Йоан Шишман той създава или обновява манастира ,,Св. Троица" край Търново, където под негово ръководство започва преводаческа и редакторска работа напълно в духа на светогорската школа. Така се институционализира един книжовен център, чиято продукция, редом с творбите на самия патриарх Евтимий и на неговите ученици, както и тяхното усвояване в славяноезичния православен свят, се нарича със събирателното название Търновска книжовна школа.
Патриарх Евтимий изпъква не само като голям писател, но и като реформатор на книжовния и литературния живот. Като патриарх той въвежда в богослужението своите преводи на литургични текстове, което се налагало поради въвеждането на новия Йерусалимски устав. Езиково-правописната реформа, свързана с неговото име, се изразява в архаизация, чрез която се е стремял да възстанови Кирило-Методиевата традиция в езика и правописа, съгласувана с особеностите на гръцкия език. Голямото нейно значение се състои в установяването на единство в езика и нормиране на правописа. В своите житийни творби патриарх Евтимий сближава житието и похвалното слово и въвежда нов емоционално-експресивен стил, наречен плетение словес. Този стил се отличава с лиризъм, усложняване на фразата чрез синоними, антитези, анафори и обилна употреба на риторични фигури.
Патриарх Евтимий е автор на жития, похвални слова, служби и послания. Той създава цикъл от житийни творби, посветени на светци, чиито мощи се съхранявали или били донесени при различни обстоятелства в Търново. С подчертания си стремеж към нормативност търновският патриарх създава нещо като ,,търновски пантеон", чиято слава далеч надхвърля пределите на Търновска България. И все пак, подобно на много от своите съвременници от неговия ранг, Евтимий Търновски е преди всичко проповедник. Поради това написаните от него жития на светци са едновременно и похвални слова, и амвонни проповеди. В тежките години на борба срещу нашествениците чрез тях той укрепва самочувствието на своите пасоми, подсказва на управляващите начини на поведение, внушава мисълта за първенстващото място на църковната над светската власт. Тук не става въпрос за някакъв странен православен папоцезаризъм, а за особен модел на симфонията между държава и църква в условията на политическа разпокъсаност, при която само църквата може да изпълнява обединяващи функции. Патриотичните мотиви в житията са многобройни и показателни за желаните от автора внушения. В житието на Иларион Мъгленски се говори за обширната българска държава при управлението на царете Калоян и Йоан Асен II. Още по-категорично е изтъкнато българското величие в житието на св. Петка: „ Благочестивият български цар Йоан Асен смело скочи срещу владичеството на нечестивите ромеи и покори цялата Македонска област, още и Сяр заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина, освен това и славния Солун с цяла Тесалия, също и Трибалия, а също и Далмация... Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори всичко до царстващия град, опустоши и покори самия царстващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си." На фона на тези примери от величавото минало, контрастиращи на съвременната му действителност, патриотичният момент се съчетава с поучението, приписано от патриарх Евтимий на св. Йоан Рилски и изказано от светеца при срещата му с цар Петър: „Богатството е силата на царя, но то трябва да се изразходва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска." А призивът му към светеца - покровител на българската държава, е: „Помогни на нашия самодържавен цар Йоан Шишман и подчини под нозете му всички врагове... Запази вярата непорочна, затвърди градовете ни, усмири целия свят, избави ни от глад и гибел и ни запази от нападенията на иноплеменниците." С личното участие на патриарха са съставени поменичните бележки в допълненията на Бориловия Синодик, в които се слави паметта на загиналите в битка срещу турците български боляри.
Особеното и важното в случая е, че творчеството на патриарх Евтимий и принципите на неговата езикова и книжовна реформа не остават ограничени в силно смаления диоцез на Търновската патриаршия. Светогорската и Търновската книжовна школа, повлияни силно от идеите на исихазма, сякаш отказват да признават вътрешнобългарските граници. Надмогвайки политическото парцелиране и ежбите, те оказват влияние в практически всички книжовни и манастирски средища в българските земи. В контраст с недотам сърдечните отношения между Търново и Видин, видинският митрополит Йоасаф, автор на „Похвално слово за св. Филотея", следва плътно литературните и езиковите похвати на патриарх Евтимий. На него, на митрополита, подчинен не на Търново, а на Константинопол, принадлежат покъртителните слова за разорението на Търновската патриаршия и за заточението на патриарх Евтимий: „Съжалявам те, o Църкво, съжалявам те поради това неочаквано разорение! На тебе говоря, Търновска славо! От каква на каква се превърна!... О, беда! Заради благочестието си бе заточен дори и патриархът, онова светило на светилата и христоподобния образ!"
Заточението на патриарх Евтимий в Бачковския манастир в 1394 г. създава там още един център на разпространение на принципите на Търновската книжовна школа. Пряк ученик на патриарха тук е дяк Андрей (Андроник), който след 1402 г. ще предаде наученото на един от най-видните представители на Евтимиевото книжовно наследство от XV в. - Константин Костенечки.
Влиянието на Търновската книжовна школа и на Евтимиевата реформа са силни и в югозападните български земи, задълго откъснати от българската държавна традиция. Като основни книжовни средища тук изпъкват Рилският манастир, манастирите, посветени на учениците на св. Йоан Рилски (св. Гаврил Лесновски, св. Яким Осоговски, св. Иларион Мъгленски), манастирът „Св. Богородица Черногорска" край с. Матейче, Скопско, и др. В много от тях съществуват богати библиотеки, на основата на които такива видни последователи на св. Евтимий Търновски като Владислав Граматик и Димитър Кантакузин ще творят в Северна и Североизточна Македония през първия век на османското владичество. Дори в Охрид и в диоцеза на Охридската архиепископия, където гръцкото църковно и книжовно влияние е традиционно силно, през втората половина на XIV в. е съставен синаксарен пролог, в който са поместени жития на български светци и разказа „Чудото на св. Георги с българина". Среднобългарският правопис на пролога стои близко до принципите на Евтимиевата правописна реформа. Влиянието ѝ не отминава и онези средища, където очевидно преобладават традициите на гръко-византийската образованост, книжовност и църковен живот: Сяр, черноморските градове и манастири, митрополитските седалища в Североизточна България и др.
Принципите на Търновската книжовна школа и на Евтимиевата правописна и богослужебна реформа надхвърлят пределите на българската етническа територия още от момента на тяхното въвеждане на българска почва. През 1375 г. за Киевски митрополит е ръкоположен родственикът на патриарх Евтимий и негов верен последовател Киприян. В Русия той въвежда в богослужебната практика преводите, направени от Евтимий и неговите последователи, както и неговата езикова и правописна реформа. Чрез дейността на Киприян Русия става втора родина на Търновската книжовна школа. Друг ученик и последовател на патриарх Евтимий - Григорий Цамблак - пътува, живее и работи освен в България още в Сърбия, Византия, Молдова и Русия, където пренася наученото от своя бележит предшественик. А Константин Костенечки, усвоил принципите на Евтимиевата реформа в Бачковския манастир, пренася основните и принципи в Сърбия, където тя оказва значително влияние върху т. нар. Ресавска школа.
В края на четиринайсетото столетие българската политическа държавност загива под ударите на османските нашественици. В хода на завоеванието и за векове след това българските книжовни, литературни и правописни стандарти прекрачват не само границите вътре в българското пространство, но намират признание и разпространение далеч извън него. Българската политическа държавност загива, възниква обаче българската държава на духа.
* * *
Българската историческа наука дълго време или елементаризира, или усложнява прекомерно причините за гибелта на Средновековна България под ударите на османските турци. Конфликтът се представя като сблъсък на разпокъсаното в политическо отношение и раздирано от политически и богословски спорове българско общество с централизираната и фанатизирана от исляма османска държава. Най-често се забравя обстоятелството, че османската държава от времето на завладяването на българските земи все още не е централизирана империя, а полуномадско емирство с полусамостоятелни удж-бейове. Вината за трагичния изход на двубоя за българите най-често се хвърля на политическата разпокъсаност, на липсата на съгласие, на жаждата за самостоятелност на болярската аристокрация. Подтекстът е, че ако България си бе останала централизирана държава, османските турци нямаше да имат шанс при нейното завладяване. Изглежда, скритата мисъл в тази аргументация е, че европейският модел на децентрализирана средновековна политическа система не е пригоден за българските условия и носи на българите нещастия, а не прогрес.
Византийският централизиран държавен модел, приет в основни линии в България и затвърден от перманентното наличие на външна опасност, през втората половина на XIV в. се разпада. Разрушава го естествената еволюция на средновековната обществена структура, която през този период съчетава политическата и икономическата власт на българската аристокрация. Българското общество и българското етническо пространство се преструктурират и в тях надмощие получава регионализмът, а не централизмът. В България със значително закъснение става онова, което за повечето европейски региони е факт още от XI-XII в. Следващият етап в тази естествена и напълно европейска еволюция трябва да бъде изграждането на система от взаимоотношения между отделните териториални княжества в българските земи, подобна на европейската йерархия. Тази система би трябвало да дисциплинира политическата анархия. Тя би позволила военна мобилизация в условията на разпокъсаност така, както позволява на западноевропейските барони да поведат на Изток десетки и стотици хиляди хора по време на Кръстоносните походи. Това обаче не става, защото тъкмо когато трябва да се очаква подобна еволюция в българските земи, започва настъплението на османските турци. Трагично за българите и за държавите в българската територия е не самият естествен процес на децентрализация, а неговата недовършеност, не самата европеизация на българския държавен модел, а нейната закъснялост и половинчатост. Би трябвало сериозно да се замислим дали съвпадението, за което стана дума, не е реализация на случайната трагичност в историческото развитие, срещу която нито едно общество, нито една държава не са защитени.
Децентрализацията в османската държава е от друго естество. Тя е резултат не от дълга обществена еволюция, а от незрялост на процесите на възникване на развита държавност. Това е особен вид патриархално-номадски партикуларизъм, който не изключва, а предполага сътрудничество в общите цели на придобиването на нови земи, т. е. на завоеванието. В този стремеж ислямът първоначално не играе онази роля, която обикновено му се приписва. Османското емирство все още не е ислямската империя, за която са задължителни нормите на шериата и на развития ислям. Тя по-скоро облича в ислямска форма своя номадизъм, който е истинската движеща сила на завоеванията.
Всъщност това, което става с българската държавност към края на XIV в. и с другите балкански държави през следващото столетие, има многобройни аналози в европейската история. Българите и балканските християни не устояват на османските турци така, както Римската империя не устоява пред бликащата жизненост на „варварския свят". Съществената разлика се състои в това, че ако варварите от Късната античност и Ранното средновековие изграждат върху руините на Римската империя новата средновековна Европа, то османските турци създават върху развалините на българската, византийската и другите балкански държавности империя, която се развива по азиатски, а не по европейски. Попаднали в нейните граници, българите се оказват отделени от европейския свят в един от най-интересните и решаващи периоди от неговата еволюция: в началния век на Ренесанса.
