Средновековният Ниш, разположен на р. Нишава, се намира на Диагоналния път Белград-Средец-Пловдив-Цариград. Редица автори го описват като силно укрепен, многолюден, богат и прочут град. През Средновековието Ниш преживява много беди (неведнъж е сриван до основи), но винаги успява да се възроди за нов живот и да запази значението си.

Районът на Ниш е присъединен към  българската държава през първите десетилетия на IX в. Не е изключено това да става при кан Крум (796–814), след като той превзема Сердика през 809 г. или когато покорява обширни земи на северозапад, принадлежали дотогава на Аварския хаганат. Възможно е това да се е случило и при кан Персиан (836–852), който присъединява към държавата си историко-географската област Македония, Косово и по-голямата част от дн. Албания. Във всеки случай през управлението на Борис I-Михаил (852–889) България на запад достига до гр. Рас (при дн. Нови Пазар в Сърбия), който е важна българска крепост на границата със сръбските земи. За близо две столетия Нишката област влиза в пределите на ранносредновековната българска държава.

Няма извори кога и как Ниш пада под византийска власт при покоряването на Българското царство от василевса Василий II Българоубиец (976–1025). Изглежда след гибелта на цар Иван Владислав (1015–1018) под стените на адриатическия град Драч (дн. Дуръси в Албания) през февруари 1018 г., защитниците на Нишката крепост я предават на ромеите, както постъпват обезверените бранители на Перник, Битоля, Скопие, Струмица, Липлян и десетки други твърдини. В първата грамота на Василий II, дадена на Българската църква в Охрид през 1019 г., сред подчинените й епископии е посочена и Нишката. Епископът на Ниш присъства между църковните глави на Триадица (Средец) и Браничево. Предоставени са му 40 клирици и 40 парици, колкото на епископите на Главиница, Средец, Белград, Скопие, Дръстър, Бдин и Риги, т. е. неговата епископия е една от най-големите в диоцеза на Българската църква. В Нишката епископия влизат Мокро (с. Мокро до дн. гр. Бела Паланка в Сърбия), Компъл (?), Топлица (на р. Топлица) и Свърлиг.¹ Крепостта Свърлиг се е издигала на ок. 200 м над поречието на Свърлишки Тимок, върху варовиково плато с много стръмни, на места почти отвесни скали. До началото на XX в. от нея са били запазени две внушителни кули и части от стената.²

По време на въстанието на Петър Делян (1040–1041) българите се отправят от дунавската крепост Белград към Ниш и освобождават града, а оттам достигат Скопие, средището на тема България, и също го поставят под българска власт.³ При въстанието от 1072 – 1073 г. на скопския болярин Георги Войтех от „рода на кавханите“, синът на княза на Зета Михаил, Константин Бодин, провъзгласен за български цар, се отправя с войската си към Нишката твърдина и я овладява.⁴ Заради своето стратегическо значение градът има важно място в замислите на въстаниците.

Когато кръстоносците при своите походи навлизат в България от Белград, те преминават през обширната „Българска гора“ и достигат Ниш. Алберт от Аахен му дава следното описание: „твърде богат град посред Българското царство, който се нарича Ниш“ (civitatem ditissimam, quae vocatur Nizh, in medio Bulgarorum regno).⁵ Вилхелм Тирски го описва като „твърде много укрепен с кули и стена и препълнен с храбри мъже“ (urbem Niz, turribus et muro valido munitissimam, et viris fortibus refertam).⁶ Показателно е, че през 1096 г. византийският дук на тема България Никита Карики напуска Белград, взема богатствата на града и отива в силно укрепената Нишка твърдина, за да има по-сигурна защита от кръстоносците.⁷ Кръстоносните тълпи, водени от Пиер Пустинника, прекосяват каменния мост на р. Нишава и се разполагат на лагер при Ниш. Тук заради спречкване с един българин стотина немци опожаряват воденици и къщи в околностите на града. Византийският управител събира жителите на Ниш и те с оръжие в ръка настигат подпалвачите и ги избиват, но заедно с виновните погиват и много невинни чуждоземци. Българите пленяват обоза с храните и покъщнината на кръстоносците. Когато научават за страшната сеч, Пиер Пустинника и другите водачи връщат кръстоносната тълпа под стените на Ниш. Те искат от градските жители да върнат плячката и да освободят пленените. При преговорите се стига до приемливо и за двете страни решение, но някои кръстоносци желаят да отмъстят за многобройните жертви. Между българите и кръстоносците се стига до нов сблъсък. Чуждоземците са напълно разбити – погубени са от българските оръжия или се издавят в реката при бягството си. Сражението прераства в страхотно клане над кръстоносците – близо 10 хиляди от тях загиват. Българите залавят огромна плячка. Дори сандъкът на Пиер Пустинника, пълен с голямо количество злато и сребро, попада в ръцете на победителите и богатството на кръстоносния водач става част от хазната на византийския управител. Останалата плячка е отнесена в Ниш и поделена между войниците.⁸

Западните хронисти категорично определят населението на Ниш и неговите околности като българско: „Простолюдието и неуката тълпа, не можейки да издържат на напора на българите, започнали да бягат“ (Populares ergo et vulgus indocile, Bulgarorum non ferentes instantiam, fugam ineunt), „българите, напирайки по-смело, погубили с мечовете си към десет хиляди от тях“ (Bulgari autem instantes animosius, ex eis quasi ad decem milla gladiis peremerunt), „българите виждали това разцепление в народа“ (Bulgari vero, videntes hoc schisma in populo), „от българите обаче загинал само един“ (Bulgarorum autem solummodo unum perisse)⁹ и т. н.

В Българския апокрифен летопис от XI в. Ниш е отбелязан като град, разположен в „българската земя“, заедно с Пловдив, Срем, Брезник и Средец, основани от легендарния български цар Селевкия.¹⁰

Когато през 1183 г. унгарският крал Бела III (1172–1196) нахлува във византийските владения на Балканите, сръбският велик жупан Стефан I Неманя (1168–1196) се присъединява към него, възползвайки се от възможността да разшири държавата си. В Житието на Стефан I Неманя, станал по-късно монах под името Симеон, сръбският владетел Стефан II Първовенчани (1196–1228) пише: „Тръгна пречестният свети Симеон [Стефан I Неманя] с угърския крал [Бела III] и дойде до града на име Средец и изцяло го разруши и опустоши. А когато угърският крал се върна в своята държава, светията се раздели с него и отиде със своята сила срещу град Перник и него също разруши и опустоши със своята сила, както и град Стоб, и град Земен, и град Велбъжд, град Житомитски, и град Скопие, и град Лешки на Долни Полог, и град Градец, и град Призрен, и славния град Ниш, и град Свърлиг, и град Равни, и град Козли. Тези градове разруши изцяло, основите им изкорени, така че не остана камък върху камък. И не се възстановиха дори до днес. Тяхната земя, богатствата и славата им добави към богатството и славата на своето отечество и славата на велможите и народа си. Присъедини към земите на своето отечество цялата област Нишавска, Липлян и Морава, и Враня, и Призренската област и двата Полога изцяло“.¹¹ Явно за Стефан II Първовенчани страшните разрушения, опустошения и оплячкосвания, извършени от Стефан I Неманя над толкова градове, са „достойни“ дела за един бъдещ светец. Ниш, наречен в Житието „славен град“, също е сринат.

През юли 1189 г. кръстоносната армия, предвождана от владетеля на Свещената Римска империя  Фридрих I Барбароса (1152–1190), е посрещната тържествено при Ниш от Стефан I Неманя и брат му Страцимир. Те щедро обдаряват императора и неговите велможи и желаят да положат васална клетва, за да получат от него признание за властта си над Ниш и всичките си земи. Сърбите предлагат на Фридрих I военна помощ както от своя страна, така и от страна на „своите съюзници и приятели“ – българския цар Теодор-Петър и брат му Асен-Белгун. Повечето изследователи смятат, че българите провождат пратеници в града на Нишава с предложение към Барбароса за военна подкрепа срещу византийския василевс, но това мнение напоследък бе оспорено с редица аргументи.¹² Ансберт пише: „Освен това същите жупани, заедно с третия си брат Мирослав, бяха завзели с въоръжена сила града Ниш, бяха изтръгнали от гърците земята около него, а след това и цялата онази земя чак до Стралиц [Средец] и я бяха подчинили на своята власт“.¹³ Според Ансберт Ниш е сринат не от Стефан I Неманя, а от унгарския крал Бела III: “Ниш, град някога укрепен, но през времето на гръцкия тиранин Андроник [византийския император Андроник I Комнин, 1183–1185] разрушен от често споменавания крал Бела...“¹⁴ Явно крепостните му стени не са възстановени от сръбския велик жупан, заради което впоследствие той лесно губи града. По-нататък хронистът подчертава принадлежността на завладените от сърбите земи към българското политическо (в миналото) и етническо пространство: „При това разклатено положение на Гръцкото царство, гореспоменатите жупани на Сърбия и Расция през времето, докато кръстоносната войска преминаваше през България, се възползваха от случая, подчиниха под властта си част от България...“¹⁵ Вероятно Нишката област е сред тези, които през 1185 г. Бела III връща на Византия като зестра за женитбата на ромейския василевс Исак II Ангел (1185–1195; 1203–1204) с неговата 10-годишна дъщеря Маргит. Но когато войските на император Фридрих I Барбароса навлизат във византийските предели, сърбите се възползват от ситуацията и завоюват обширна ромейска територия, включително районите на Ниш и Средец. Тържествуването на сръбските жупани от новите завоевания нe продължава дълго. През есента на следващата 1190 г. Исак II Ангел нанася тежко поражение на сърбите при р. Морава и ги прогонва от голяма част от завзетите земи. Василевсът минава през Ниш, продължава на северозапад и се среща на р. Сава със своя тъст, унгарския крал Бела III.¹⁶

Българският поход към Сердика (Средец), Стоб и Ниш е поставен от византийския автор Никита Хониат преди разгрома на сърбите, но по-вероятно е мнението, че е бил след това, през 1191 г.¹⁷ Българите превземат и разрушават Сердика, после обезлюдяват Стоб на р. Рила и достигат Ниш, където пленяват много хора и добитък. По повод на българските нападения Никита Хониат сравнява василевса Исак II Ангел с „восъчна пита, обкръжена от пчели“ и подчертава, че императорът „не знаеше на кого от тежко изнемогващите да помогне по-напред или на кого последен да отдаде подкрепата си“.¹⁸ Но тогава Средец и Ниш не са поставени под българска власт. След като разказва за неуспешния опит на филипополския управител Константин Ангел да заеме престола в Цариград през 1193/1194 г., Никита Хониат отбелязва нови победоносни български походи, при които е нападнат Филипопол, обсадена е Сердика, осъществено е настъпление към Адрианопол.¹⁹ Това показва, че при предишната военна кампания на българите Средец не е присъединен към българската държава. Цар Асен I-Белгун (1190–1196) трайно завладява Средецката крепост през 1195 г. и заповядва мощите на св. Иван Рилски тържествено да бъдат пренесени в столицата Търново.²⁰ С падането на Средец в български ръце е прерязана връзката по Диагоналния път на Ниш с Цариград. Вероятно скоро след превземането на Средецката твърдина Ниш е завладян от българите. В документ от 1198 г. под властта на Византия са записани областите на Ниш (provincia Nisi), Триадица (Средец), Велбъжд (provincia Triadice et Velevusdii), Скопие (provincia Scopie) и други градове,²¹ но е твърде съмнително дали той отразява реалните ромейски владения по това време²² (както видяхме, през 1195 г. Средец е в български ръце).

През 1202 г. унгарският крал Имре (1196–1204) окупира Белград и Браничево, а Ниш дава на своя васал, сръбския велик жупан Вълкан (Вълко, Вукан). В сръбска приписка, датирана около 1202 г., е отбелязана и властта на Вълкан в Нишко: „великия жупан Вълко, владеещ своята сръбска земя и зетските страни, и поморските градове... и нишавските предели, велеродния, велеславния и великия жупан Вълко, син на самодържавния господар на своята област Стефан Неман“.²³ В писмо от 1203 г. на цар Калоян (1197–1207) до папа Инокентий III (1198–1216) българският владетел подчертава, че „на моето царство принадлежат петте епископии на България, които унгарският крал нападна и завладя заедно с църковните им правдини...“²⁴ Несъмнено сред тези пет епископии са Белградската, Браничевската и Нишката. Когато Имре през 1203 г. е ангажиран на друг военен фронт, в Централна Европа, и не може да окаже подкрепа на своя сръбски васал, куманските съюзници на цар Калоян нахлуват в Сърбия. Тяхната конница върши жестоки опустошения в сръбските земи.²⁵ Българите успяват да прогонят сърбите от Ниш и да отвоюват Белград и Браничево. Папа Инокентий III пише на Имре: „Ти пишеш обаче, че споменатият Йоаниций [цар Калоян] е завзел и държи земята, която твоят баща [Бела III] е дал в зестра на сестра ти – гръцката императрица...“²⁶ В писмо до римския първосвещеник от 1203 г. българските митрополити на Велбъжд и Велики Преслав и българските епископи на Скопие, Призрен, Ниш и Бдин го молят да им изпрати палиум „за пълнота на свещенослужителския сан“. Нишкият епископ се казва Кирик.²⁷

Ниш трайно остава в пределите на Българското царство. В Бориловия синодик са записани двама епископи, управлявали Нишката епархия през царуването на Иван Асен II (1218–1241): Кирил и Дионисий.²⁸ Приписка в Свърлишкото евангелие от 1278/1279 г. съобщава, че Константин четец, назован Войсил Граматик, е написал книгата в гр. Свърлиг за презвитер Георги, назован поп Радослав, „в дните на цар Иваил и при нишавския епископ Никодим“.²⁹ В църквата в с. Долна Каменица, Нишко, е изографисан „Михаил, в Христа Бога верен деспот, син на Михаил цар“. Най-вероятно „Михаил цар“ е цар Михаил III Шишман (1323–1330), а деспотът – някой от синовете му.³⁰ Изглежда районът на Ниш и самият град продължават да са в границите на България при този енергичен и войнствен български владетел.

Някои изследователи смятат, че след българското поражение и гибелта на цар Михаил III Шишман при Велбъжд (28 юли 1330 г.), част от западните български земи, обхващащи главно Нишката област, падат под сръбска власт.³¹ Според други Ниш остава в пределите на България.³² Със сигурност земите в близост до града са български и след 1330 г. В църквата при с. Станичене, разположено между Пирот и Бела Паланка, има надпис от 1331/1332 г., който съобщава, че храмът е издигнат и изписан „в дните на благоверния цар Йоан [Александър] Асен и при господин Белаур и при госпожа...“ В погребение от църквата са открити остатъци от златотъкана дреха с монограми „Йоан Александър, цар на българи и гърци“, върху която са  извезани двуглави орли и други изображения. Тя е дарена от българския цар на местния управител. Вероятно той е Константин, един от ктиторите на храма, изобразен с богати одежди – тъмночервен кафтан със странично закопчаване, обточен по ръбовете със златисти ленти и препасан с широк украсен колан, и зелена туника с избродирани кръгове с вписани в тях двуглави орли. До велможата е изписана съпругата му, облечена в дълга зелена туника с изображения на двуглави орли и в дълъг тъмночервен плащ. В храма има изображения и на други ктитори. Името на Константин е споменато в надписа от църквата. Вероятно той управлява Нишко-Пиротската област.³³

Интересно е отбелязването в надписа и на цар Иван Александър, и на Белаур, при положение, че между тях се стига до истинска война през 1331 – 1332 г., спечелена от българския цар, който отвоюва „Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава“.³⁴ Според някои мнения надписът в църквата е след потушаването на бунта на Белаур, а размирният феодал е оставен като управител в Бдин, но под властта на Иван Александър.³⁵ Както показва надписът, изглежда Нишко-Пиротската област е част от владението с център Бдин. Има друго важно свидетелство за това – жалба на дубровнишки търговци за заграбени през 1332 г. платове в Ниш (Nesto, Niste) от бившата българска царица Анна-Неда, майка на сваления цар Иван Стефан (1330–1331).³⁶ Явно по това време Анна-Неда пребивава в Ниш, който изглежда е под властта на отцепника Белаур. Вероятно престоят й в града е обусловен от продължителността на съпротивата, която бдинският властел оказва на Иван Александър. Завладяването на владението на Белаур от българския цар я принуждава да търси убежище в Дубровник.³⁷

Впоследствие Ниш пада под сръбска власт, но не е ясно кога и по какъв начин става това. В града е намерен каменен надпис, в който Ненад, син на сръбския властел (казнац) Богдан, известява, че през 1372 г. е изградил крепостта Коприян (вероятно на 11 км южно от Ниш) „в дните на благоверния ми господин [господар] княз Лазар“.³⁸ Противоречиви са мненията за надгробен надпис от гр. Куршумлия в Сърбия, който съобщава, че сръбският велможа Вратко Чихорич се е удавил в р. Нишава през 1349 г.³⁹

Ниш е превзет от османците през 1386 г., след завладяването на София година по-рано. Османският хронист Мехмед Нешри отбелязва, че Нишката крепост при покоряването й от османската армия е под властта на „Лаз“ (сръбския княз Лазар). Според Нешри сръбският владетел казва: „Аз нямам по-яка от тази крепост“. Чрез тези думи, които приписва на княз Лазар, хронистът иска да изтъкне силната укрепеност на твърдината. Османците обсипват бранителите на крепостта със стрели, хвърлят се в атака, овладяват я и слагат ръка на нейните съкровища.⁴⁰

Османският хронист ходжа Садеддин също пише, че когато османците завоюват Ниш, градът е под сръбска власт. Описва крепостта като „много яко строена“ и „непристъпна и трудна за завладяване“. Поради нейната здравина там се пазят богатствата на цялата околност – различни скъпоценности и оръжия, а хамбарите й са пълни с пшеница и ечемик. Според Садеддин, при завладяването на Ниш от османците се разразяват тежки сражения с много жертви от двете страни. Накрая османската войска превзема и плячкосва крепостта. Когато научава за падането на мощната твърдина, княз Лазар се подчинява на султана и плаща харадж.⁴¹

След османската катастрофа при Анкара през 1402 г. сърбите си връщат Ниш (1403/1404 г.).⁴² В 1428 г. османците отново подчиняват града. Френският благородник Бертрандон дьо ла Брокиер през 1433 г. минава покрай Ниш и отбелязва: „Този град бил на сръбския деспот, а преди пет години бил превзет с бой от Турчина, който го разрушил напълно“.⁴³

До Руско-турската Освободителна война от 1877 – 1878 г., когато сърбите превземат Ниш, градът и неговата област са приемани за част от българското етническо пространство. Много чужди пътешественици подчертават, че Ниш е град в България и р. Морава разделя Сърбия от България.⁴⁴ Френският учен Ами Буе пише, че Ниш е „населен български град“ и „седалище на паша от малък разряд, който управлява главно българско и християнско население“.⁴⁵ Редица изследвания и статии на европейски автори през XIX в. дават сведения за българския етнически характер на населението в Нишко.⁴⁶ Сръбската преса до Освобождението на България също нарича жителите на Ниш и областта „българи“, а самия Ниш - „български град“ и „град в България“.⁴⁷ В султанския ферман за Българската екзархия от 1870 г. под нейната църковна юрисдикция е поставена и Нишката епархия.⁴⁸

Ниш дълго време е в пределите на средновековното Българско царство. Въпреки военните действия в района на града, въпреки тежките разрушения и опустошения, които го сполетяват, тамошното българско население се запазва. За отделни периоди през Средновековието сърбите владеят Ниш, но независимо от това почти всички извори до 1878 г. го определят като български град.

¹Иванов, Й. Български старини из Македония. Под редакцията на проф. Б. Ангелов и проф. Д. Ангелов. Фототипно издание. София, 1970, с. 553, № LXVII.
²Господинов, К. Свърлижката приписка като исторически извор. – ИПр LXI/3-4 (2005), 157 – 158.
³Ioannis Scylitzae. Synopsis Historiarum. Rec. Ioannis Thurn. – Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. Vol. V. Berolini et Novi Eboraci, 1973, p. 409 [=ГИБИ VI София, 1965, с. 302].
⁴Ioannis Scylitzae. Historiarum Compendium. – ГИБИ VI, 335 – 336.
⁵Recueil des Historiens des Croisades. Historiens Occidentaux. T. IV. Paris, 1879, p. 275 [=ЛИБИ III София, 1965, с. 147].
⁶Recueil des Historiens des Croisades. Historiens Occidentaux. T. I. P. 1. Paris, 1844, p. 51 [=ЛИБИ III, с. 184].
⁷Recueil des Historiens IV, p. 277 [=ЛИБИ III, с. 150].
⁸Recueil des Historiens IV, 277 – 281 [=ЛИБИ III, 149 – 154]; Recueil des Historiens I/1, 51 – 56 [=ЛИБИ III, 184 – 187]. Вж, също Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. 2. София, 1994, 226 – 232.
⁹Recueil des Historiens IV, 280 – 281 [=ЛИБИ III, 153 – 154]; Recuels des Historiens I/I, p. 55 [=ЛИБИ III, с. 187].
¹⁰Тъпкова-Заимова, В. Милтенова, А. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996, с. 197, 201.
¹¹Живот Стефана Неманье од кральа Стефана Првовенчаног. – В: Стара српска кньижевност. Кн. 1. Нови Сад-Београд, 1970, с. 85.
¹²Ненов, К. Българското царство в латинските извори за кръстоносния поход на Фридрих Барбароса (1189 – 1190). – В: Bulgaria Mediaevalis 8 (2017), 142 – 145.
¹³Dobrowsky, J. Historia de expeditione Friderici Imperatoris edita a quodam Ausriensi Clerico, qui eidem interfuit, nomine Ansbertus. Pragae, 1827, 31 – 32 [=ЛИБИ III, 254 – 255].
¹⁴Dobrowski, J. Op. cit., p. 31 [=ЛИБИ III, с. 254].
¹⁵Dobrowski, J. Op. cit., 34 – 35 [=ЛИБИ III, с. 257].
¹⁶Nicetae Choniatae. Historia. Ex rec. Immanuelis Bekkeri. – Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. Bonnae, 1835, p. 569 [=ГИБИ XI София, с. 43].
¹⁷Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Ч. 2. (1186 – 1396). София, 1989, с. 40.
¹⁸Nicetae Choniatae. Historia, 568 – 569 [=ГИБИ XI, с. 43].
¹⁹Nicetae Choniatae. Historia, p. 573 [=ГИБИ XI, с. 45].
²⁰Търновска книжовна школа. Антология. Съставители: Г. Данчев, Н. Дончева-Панайотова. София, 1996, 25 – 27.
²¹Pozza, M. Ravegnani, G. I trattati con Bisanzio (992 – 1198). Venezia, 1993, p. 130.
²²Димитров, Х. Българо-унгарски отношения през Средновековието. София, 1998, с. 114, 128, бел. 31.
²³Стојановић, Л. Стари српски записи и натписи. Кн. I. Београд, 1902, с. 5.
²⁴Преписката на папа Инокентия III с българите. Увод, превод и бележки от Иван Дуйчев. – ГСУ-ИФФ XXXVII/3 (1942), с. 48, № XVIII [=ЛИБИ III, с. 339].
²⁵Преписката, 60 – 61, № XXVIII [=ЛИБИ III, с. 352].
²⁶Преписката, с. 60, № XXVIII [=ЛИБИ III, с. 352].
²⁷Преписката, с. 46, № XVII [=ЛИБИ III, с. 337].
²⁸Божилов, И. Тотоманова, А. Билярски, И. Борилов синодик: издание и превод. София, 2010, с. 174.
²⁹Дуйчев, И. Из старата българска книжнина (СБК). Т. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София, 1944, 65 – 66, № XXIX.
³⁰Божилов, И. Фамилията, 144 – 146; Билярски, И. Институциите на средновековна България. Второ българско царство (XII – XIV век). София, 1998, 65 – 67.
³¹Димитров, Х. Цит. съч., с. 218, 231, бел. 191.
³²Коледаров, П. Цит. съч., с. 98, бел. 209; Божилов, И. Гюзелев, В.История на средновековна България. Т. 1. София, 1999, с. 586.
³³Поповић, М. Габелић, С. Цветковић, Б. Поповић, Б. Црква Светог Николе у Станичьену. Београд, 2005, 57 – 111; Овчаров, Н. Златовезана дреха с монограми „цар на българи и гърци“ на българския владетел Иван Александър от църквата „Св. Никола“ край с. Станичене, Пиротско. – Palaeobulgarica/Старобългаристика XXVII/2 (2003), 76 – 83.
³⁴Дуйчев, И. СБК II, с. 70, № XXXIV.
³⁵Овчаров, Н. Цит. съч., с. 76; Божилов, И. Гюзелев, В. Цит. съч., с. 586.
³⁶Дубровнишки документи за историята на България и българите през XIII – XV век. Т. I. (1230 – 1403 г.). Издание, превод и коментар А. Николов, В. Гюзелев, Е. Костова, П. Данова и С. Хинковски. София, 2017, 80 – 81, № 12.
³⁷Gjuzelev, V. Imperatrix Bulgariae Anna-Neda (1277 – c. 1346). – Зборник радова Византолошког института L/2 (2013), 623 – 624.
³⁸Калић, Ј. Ниш у средњем веку. – Историјски часопис 31 (1984), с. 30.
³⁹Стојановић, Л. Стари српски записи I, с. 36, № 95; Калић, Ј. Цит. съч., с. 29; Димитров, Х. Цит. съч., с. 231, бел. 191.
⁴⁰Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски език М. Калицин. София, 1984, с. 80.
⁴¹Калицин, М. Корона на историите на ходжа Садеддин. Ч. 1. Превод от османотурски език, студия и коментари. Велико Търново, 2000, 192 – 194.
⁴²Калић, Ј. Цит. съч., с. 32.
⁴³Френски пътеписи за Балканите (XV – XVIII в.). Т. 1. Съставила и редактирала Б. Цветкова. София, 1975, с. 56.
⁴⁴Немски и австрийски пътеписи за Балканите (XV – XVI в.). Т. 3. Увод, подбор и коментар М. Йонов. София, 1979, с. 231, 269, 291 и т.н.; Немски и австрийски пътеписи за Балканите (XVII – средата на XVIII в.). Т. 6. Увод, подбор и коментар М. Йонов. София, 1986, с. 46, 66, 163 и т. н.
⁴⁵Френски пътеписи за Балканите (XIX в.). Т. 4. Съставила и редактирала Б. Цветкова. София, 1981, с. 255.
⁴⁶Райчевски, С. Нишавските българи. София, 2004, 73 – 91.
⁴⁷Герчев, Х. Сръбски свидетелства върху българите в Моравско. София, 1921.
⁴⁸Христоматия по история на България. Българското възраждане (втората и третата четвърт на XIX век). Съставители Д. Цанев, П. Митев. София, 1996, с. 270.

Tweet