Книга за българите - III. Балканът в нашата история

Посещения: 1199

Индекс на статията

 

III. Балканът в нашата история

 

С намръщено чело, загърнат в плащ мъглив,
възправя се далеч Балканът горделив.
В хайдушкия си блян унесен и забравен,
подобно воин стар на стража там поставен
над младо войнство в безбрежни далнини,
разтурено на стан...

Пенчо Славейков — „Кървава песен“

 

В „Легендата на Балкана“ от „Кървава песен“ на Славейков старият Хемус е представен, че спомня владенията си из вековното минало на нашия народ. Жъртвени пламъци догарят в мрачините. Под клонести дъбове гадатели вещаят световните прилуки. Под планински клисури се нижат пълчища от сурови воини, потеглили на бран към далечни страни, отгдето при челяд и дом се връща от хиляди един. Минават тъй много години, тогава мълчаливият самотник вижда да се навдига около му вихър от кървава междуособица: брат се нахвърля срещу брата, син насочва меч срещу бащина гръд и като класове под сърпа падат трупове „заради Бога на древен кръст разпят“. Извървят се векове и рояци аскети загъмжават из планинските пущинаци, отрекли всичко — и живота, и човешкото в него, все заради тогова, който бе еднакво и бог, и човек. Дива сган от непознати хищници връхлита тогава земята, незащитена от нейните синове, и я покрива с пепелища и развалини. Отшелниците изчезват и само прегърбени под бремето на неволята роби чоплят с кървав пот земята, над която вековете летят, без да оставят никаква следа. Но мрачините започват да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден. Чедата на робите раздират мъртвешкия саван, под който са родени и закърмени. И удивен, замисленият самотник ги вижда тогава да пъплят по неговите плещи и звън от оръжия и бунтовнишки песни раздрусват дрямката на тъмните му усои. Настъпва друго ново време. И то като че ли преобразява и самия Балкан. Той вече не е безстрастен и ням зрител на това, което става около него. Той споделя сега с народа ни беди и тържества, брани го със своята снага, служи му за едничка утеха и надежда, с шепота на своите гори гали скръбта му, пази от упадък народния ни дух.

Тъй — като безучастен свидетел на древните ни съдбини, приютител на отшелници, а след това утешител на роби и закрилник на тия, които мъстят на чужденеца насилник или зоват на борба за свобода — е представен Балканът не само в поемата на Славейкова, но и в цялата ни художествена литература. Тъй пеят за него и народните ни песни.

А между това в книгата на нашето народно битие, преизпълнена с пролуки и недоизмълвени слова, образът на стария Балкан се издига със значение и сила, които не са достатъчно познати, а още по-малко заслужено и оценени. В неговите пазви са отгледани не само семената на новото ни възраждане. Той не е оставал само равнодушен зрител на събитията из древното ни минало, приютявал е не само аскетите в него и не само хайдутите и бунтовниците от новото време е крил тайно в своите дебри. Все тъй тайнствен и мълчалив, нему още от зората на народния ни живот бе се паднал съдбоносен дял в начертанието на нашите бъднини. И не само като истински стар воин бе стоял той на стража над тия съдбини, но с могъщата си снага закрилял бе той народа, роден и израснал в бащините му скути. Без Балкана старата българска държава би останала само един мимолетен и отдавна забравен епизод. Без Балкана, а след това и изобщо без планините на нашата земя тук на Европейския югоизток не само че не би оцеляло, но не би се и явило на свят това, което вече живее от толкова векове под името български народ.

Създадена върху територия, която принадлежеше на Византия, средновековната българска държава, ние вече знаем това, имаше да постига утвърждението си и да брани своето съществувание в борба именно срещу нея. Византия бе и остана постоянният и най-големият неприятел на българите. Столетия подред съществуването на българската държава бе застрашавано главно, ако не даже единствено от византийците. В периодите, когато тя се е чувствувала достатъчно закрепнала, нейните стремежи към териториално разширение са се насочвали предимно пак към покрайнините, които, нормално или фактически, са принадлежали на същата Византия. Тая е причината, загдето цялата наша средновековна история е изградена върху отношенията ни с нашия южен съсед, определяла се е от тях и е преизпълнена от кървавите ни сблъсквания с него.

Византия, ние вече знаем и това, съвсем не представяше общество, прогнило от пороци, и държава, която дължеше съществуването си на сляпото щастие или на ненадминатото лукавство на своите представители. Тя бе световна, културна, военна и политическа сила; нейните средства бяха неизмеримо по-големи от тия, с които ние разполагахме. Поради това истинско недоразумение представят въпросите, които понякога се чуват у нас: защо във вековната борба с нея ние не успяхме да преодолеем тоя свой противник; защо Цариград, химерата, заради която някои български царе напразно хабяха силите на своя народ, си остана византийски; защо най-сетне всички наши успехи през един или друг период на тая борба свършваха винаги с това, че бивахме отхвърляни на север и границите на нашата държава се връщаха отново към Балкана, там следователно, гдето те бяха сложени още при нейното начало.

Уместни в случая биха били въпроси, тъкмо противоположни на горните. Ако някой тук наистина заслужава удивление, то не е безсилието на българите да сломят своя вековен неприятел. Истинско удивление трябва да буди фактът, гдето въпреки относителната си малочисленост и ограничени средства прабългарите смогнаха не само да устоят срещу натиска на една тъй могъща държава като Византия, но и да извършат нещо много по-значително: от разединените славянски племена, които живееха в земи, тъй близки до нейната столица, да създадат едно народностно цяло.

Всичко това свидетелствува за изобилните запаси от нравствена и физическа енергия, които е таял в себе си нашият народ. Върху нейните прояви ние тепърва ще имаме да говорим. Важното тук е да изтъкнем друго обстоятелство. Че тя би била много рано изчерпана, ако не разполагаше с невъзможността постоянно да се обновява. А тая възможност ѝ осигуряваше Балканът. Там, на юг от него, българската държава можеше да печели и губи обширни територии: това бяха загуби, чието значение не бе съдбоносно. Защото спираха до линията на Балкана. В него се разбиваха и най-добре подготвените византийски настъпления. Могъщата му снага образуваше сигурния заслон, зад който се възстановяваха и укрепваха силите на българската държавност, за да бъдат при благоприятни времена отново насочени на юг, към топлите морета и земите, чиито населения очакваха да бъдат прибрани под нейната закрила.

Низът от свидетелства за значението на Балкана в събитията, при които се решаваха съдбините на нашата държава, е твърде дълъг.

Преди всичко той осигуряваше на българите една верига от незаменими наблюдателни постове. От неговите височини българите можеха да следят движенията на неприятелските армии из равна Тракия, прииждането им под неговите подножия. Тъй те понякога имаха възможността да връхлетят над тях и унищожат, преди да са достигнали проходите на планината. Такъв бе краят на експедицията на Юстиниана II Ринотмет в едно време, когато не бяха изминали три десетилетия от създаването на българската държава (708). С многобройни армии императорът потеглил срещу им. Дошъл при Анхиал и, уверен в превъзходството на силите си, той безгрижно се разположил на лагер в равнината до града, а част от войниците си пръснал из околността да събират припаси. Това било достатъчно за прабългарите, за чиито наблюдатели по околните планински височини безредието на неприятелите не останало скрито. Те, съобщава летописецът: „Неочаквано и като зверове налетели и погубили голяма част от ромейското стадо“. Юстиниан, който успял да се спаси зад стените на Анхиал, бил принуден да натовари на кораби остатъците от войската си и да отплава към столицата си.

Близо пет столетия по-късно византийците платили още по-скъпо неблагоразумието си да развиват становете си без нужната предпазливост в подбалканските полета. Това било още в самото начало на въстанието, от което изниква Второто българско царство. Асеневци тогава разполагаха с куманска помощ и техните нападения вече се разпростираха далеко из Тракия и югозападните земи. Но на открит бой с императорските войски, които ги превъзхождаха и по брой, и по въоръжение, те не се решаваха да излязат.

Началството на действията срещу „варварите от Хемус“ по това време било поверено на храбрия и опитен във военното дело, но затова пренадменен кесар Йоан Кантакузин. Като научил, разказва по тоя случай един съвременен нему византийски автор, че „варварите се намират в планините“ и че не слизат в полето — без да помисли, че те се прибрали в тия планини, за да си отпочинат и заради собствената си сигурност, но като отсъдил, че това е поради страхливостта им, — той заповядал на войските си да се установят в равнината, без да постави бодри стражи за охрана, без даже да огради стана си с ров. Но през нощта варварите го нападнали и той едва се спасил, а войската му претърпяла тежки загуби. Едни от ромейските войници, спящи в палатките си и изненадани от неприятелите, били убити, други, бягащи без оръжие, били пленени. Колцината пък успели да се доберат до палатката на кесаря, го намерили разярен поради нападението. Той ги обиждал и ругаел като предатели. Като вярвал, че все още може да изтръгне победата, той се въоръжил, метнал се на великолепния си арабски кон и с копие в ръка полетял към неприятелите с вика „следвайте ме!“, без да вижда и без да може да знае къде отива и какво става във войската му. И след като той и ромеите били победени и пръснати, „разграбени били от варварите всичките палатки, военните знамена и златотъканите одежди на кесаря. И Петър и Асен ги облекли и потеглили начело на войската си“.

Непосредствената задача на тъй победения византийски пълководец е била да сложи край на българските действия в Тракия. Едва след това той трябвало да пренесе войната на север и смаже въстанието в самото му огнище. Що се отнася до Юстиниана II, той още по-малко имал амбицията на завоевател. Неговата цел при споменатия, тъй печално завършил поход, била да отнеме на българите Загорето, Източната Подбалканска област от Месемврия и Анхиал докъм Ямбол и Сливен, която по-рано сам той доброволно им бил отстъпил.

Същински изпитания обаче настъпиха за българите тогава, когато те имаха да отбиват византийските нападения срещу земите, върху които държавата им бе създадена и които образуваха нейното политическо средище. Както вече споменахме, за пръв път тая опасност се яви по времето на Константин V Копроним.

Той бе един от ония византийски императори, за които войната представяше родна стихия. Военните несполуки само разпаляха упоритостта, с която преследваше всяка поставена цел. Едва заел престола, той се бе видял съборен от него; съперникът му бе един от тогавашните най-добри византийски пълководци. Благодарение на качествата си като военачалник и на несъкрушимата си енергия той бе унищожил своя противник. Свършил с него, той възобнови войната с арабите. Въпросът сега не бе да се брани държавното наследство на василевсите от нови нападения на исляма, а да се изтръгнат от него земи, които той много по-рано бе им отнел. След арабите дойде редът и на българите. И никога до Василия II и освен него средновековната българска държава не бе имала по-непримирим и страшен враг от тоя мрачен син на Лъва Исавра. Завършил победоносно много и тъй тежки войни, можел ли е да допусне той, че щастливата му звезда ще го изостави тъкмо сега и срещу неприятел в сравнение с всички досегашни тъй слаб? За нещастие Константин, както и всички съвременни нему византийци, още не знаеше, че — за да се преодолеят българите, — трябвало е да бъде победен самият Балкан.

Както вече по-рано споменахме, с настаняването си в своето отечество прабългарите не пропуснали да направят още по-непристъпна естествената му граница на юг. Още тогава те са разбирали, че там ще бъде решавана тяхната собствена съдба. Но окопите и валовете, прокарани пряко всички по-достъпни планински прелези, както и оградите, издигнати по тях1, са се нуждаели от опитни защитници. И още Аспарух се погрижил да им ги даде. Известно е, че той разместил заварените в Дунавската равнина славянски племена: те били настанени главно из тая планинска зона. Едно измежду най-значителните от тия племена — северците, било поселено източно от Верегавския проход2, гдето през онова време минавал най-важният път от Тракийското поморие към Източна Мизия. Славяните са били прочути по изкуството си да воюват в лесисти и изобщо в труднодостъпни местности. Навикът им да устройват засади на неприятелите си в такива места е бил дори считан, още рано преди преселението им в полуострова, за една от най-характерните особености на военния им бит. Това тяхно изкуство било сега използувано от прабългарите. Във времена на опасност към застрашените планински проходи били привличани защитници и от други славяни, подвластни на българските ханове. Притаени в лесовете около планинските клисури, те чакали неприятеля, който имал неблагоразумието да навлезе в тях, и му подготвяли неизбежно поражение.

Константин V бил първият от византийските императори, който получил един тъй горчив урок. Още в първата си война с българите, в 759 г., изпълнен с вяра в себе си и изпитаните си войски, той безогледно ги повел към теснините на Верегава. Подробностите на това предприятие са неизвестни; познат е само неговият край. Когато императорът навлязъл във Верегавската клисура, съобщава византийският летописец Теофан, българите го нападнали, избили мнозина от военачалниците му и много народ погубили. Между падналите бил и логотетът на дрома, първият министър на империята3. За пръв път след толкова военни подвизи Константин трябвало победен да се върне в столицата си.

Това не била единствената несполука на тоя император. Във войните му, водени с такава настойчивост срещу българите, последните нееднаж усещали силите им да ги напущат и съпротивлението им да секва. И ако при все това и въпреки всички усилия Копроним умира, без да направи стъпка към достижение на своята мечта, и в започнатата от него борба Византия изчерпва за дълги години настъпателната си мощ, когато пък младата българска държава излиза от първите свои изпитания обновена и по-силна, единствената причина за това е бил Балканът. Нито военният гений, нито неуморната предприемчивост на Константина V бяха в състояние да отстранят предимствата, които тайнственият Хемус даваше на българската отбрана. Това бе еднакво тъй през епохата на Първото ни царство, както и през тая на Второто. Един хубав пример за това представят събитията от последната четвърт на XIII в.

Средновековна България преживяваше по онова време едни от най-тежките години на своята история. Гражданската война бе съборила от трона Константин Асеня; страната била наводнена и опустошена на длъж и шир от шайките на татарите. Ивайло, венчаният с царството свинар, имал срещу себе си цялото болярство. Възползувано от отсъствието му от столицата, то я предало на един от най-недостойните потомци на Асеневци — Иван Асен III, който приближавал към нея с войски, дадени му от византийския неприятел Михаил VIII Палеолог. Но едва що сложил на главата си короната на своите деди, Иван Асен се видял блокиран в престолния град от селските дружини на Ивайло. Междуособицата, наглед прекратена със смъртта на Константин Асеня, сега се възземала с още по-голяма сила. Лишен от всякаква опора в самия народ, Иван Асен е могъл да се задържи на похитения престол едничко чрез нова помощ от покровителя си императора. В Цариград добре разбирали значението на настъпилите събития и поради това не могли да останат безучастни към зова за бърза подкрепа на своето протеже. Там знаели, че затвърдяването на Иван Асеня чрез силата на византийското оръжие, означавало безусловно затвърдяване на византийското влияние в България, нейното фактическо подчинение на волята и властта на ромейския самодържец.

Една след друга две византийски армии потеглили тогава към север, за да спасяват трона на царя — чужд агент. Но там при брега на Босфора в сметките си и сега пропуснали нещо: че между Търново и Тракия, тогава византийска, стояла вярната на българите планина. Византийският военачалник Мурин, който с десет хиляди души пръв бързал на помощ на затворения в столицата си Иван Асен, бил нападнат от Ивайло и цялата му армия унищожена. „Страшно кръвопролитие бе извършено — разказва по тоя случай византийският историк Георги Пахимер. — Част от ромеите бяха избити в сражението, а останалите, които паднаха в плен, бяха след това безжалостно изклани.“4 Пахимер, у когото едничко е запазено известието за това събитие, отбелязва, че битката станала при „Диавена“, без да разясни какво трябва да се разбира под това име — местност или някаква крепост. Но в случая е безразлично дали едното ще приемем, или другото. Несъмнено е само това, че въпросното име е произведено от гръцкия глагол „диавено — преминавам“5 и следователно означава „проход, прелез, превал“. Това значи, с други думи, че мястото, гдето византийската армия била унищожена, се е намирало в балканските теснини. Само така могат да се обяснят и други две обстоятелства: пълното унищожение на византийската армия е възможно само при предположението, че тя била всецяло обградена, а след това и известието на същия византийски автор, че тая своя победа Ивайло удържал със сили, по-малобройни от тия на неприятелите си.

По-късно и втора византийска армия се опитала да проникне до Търново. Но тя дори не била оставена да достигне Балкана: нападната от селското опълчение на Ивайло, тя била сметена още в теснините на Средна гора6.

Чрез намесата си в гражданските войни в България Михаил Палеолог се стремял да я превърне в своя васална държава. Ако неговото намерение било осуетено и България запази своята независимост, заслугата за това и сега принадлежи все на стария Балкан.

Поради голямата дължина на южната ни граница на българите невсякога било възможно здраво да пазят по нея всички места, през които неприятелят могъл да нахълта в тяхната страна. Особено трудна се явявала тая задача в периодите, когато заедно с цяла Тракия византийците владеели и южните склонове на Стара планина. Тогава войските им, събрани прикрито на юг, могли свободно да бъдат насочвани към една или друга посока и да се явяват там, гдето най-малко били очаквани. В такива случаи избраният за настъплението им проход могъл да бъде минат преди българите да са привлекли достатъчно сили за отбраната му. Особеностите на планинската война, която винаги открива широки възможности за обходи на добре укрепени и защитавани позиции, още повече са затруднявали делото на българската отбрана.

Възможностите за изненади от такъв характер, изглежда, са били осъзнати от българите още твърде рано. И навярно тъй ще трябва да бъде обяснен непрестанният им стремеж да си осигурят владението на зоната непосредствено около южните подножия на Балкана. Особено ясно се забелязва тоя стремеж относно Източната Подбалканска област, между завоя на Тунджа и Черно море. Именно поради това тя била първата област на юг, която българите успели да добият. За нейното запазване те след това трябвало да водят и първата си война с византийците. Оттогава та през течение на цялото Средновековие въпросът за владението ѝ e бил непосредствена причина за много неприятелства между двете страни. Необикновената упоритост, с която и българи, и византийци държали за това владение, не е никак странна. Източният Балкан е най-ниската част на цяла Стара планина. И тогава, както и сега, през него водили най-удобните и леснодостъпни пътища от Тракия към бреговете на Дунава. Поради това не само през епохата на Първото ни царство, когато непосредствено на север от тия места лежали държавните центрове на България — Плиска и Преслав, — но и през тая на Второто именно към тамошните проходи се насочвали обикновено опитите на византийците да нахлуят в Дунавската равнина. За сигурната охрана на тия проходи следователно владението на Източната Подбалканска низина е било за българите безусловно необходимо.

Но не по-малко нужна била тя и на Византия. Не само защото представлявала отлична база при настъпателните ѝ войни срещу българите, но и поради съображенията за собствената си безопасност, защото пътищата, слизащи от Източна Стара планина, са представлявали най-късото разстояние и за неприятел, който би настъпвал към Одрин и Цариград. Поради това около подножията на част на планината са били издигнати от византийците няколко големи крепости. Те им служили не само като изходни точки при нападенията им против българите, но и като първа преграда, която трябвало да задържа движението на последните към Южна и Източна Тракия.

Но поне през първия век след като българите бяха се настанили в полуострова Византия не е била принудена да мисли тук за своята отбрана. През тоя период незакрепналата българска държава бе, която трябваше да се пази от нейните покушения. В тях империята никога не подбираше средствата. И особено характерно е, че първите прояви на византийския макиавелизъм спрямо българите имаха за цел да бъде разстроена защитата на Балкана. В 767 г., след като Константин V чрез преговори за мир с българите приспал тяхната бдителност, изпратени в България негови агенти, разказва летописецът Теофан, заловили и отвлекли Славуна, княз на северците, и Христиана, „началник на скамари“. Северците, както знаем, били славянското племе, настанено от Аспаруха при Верегавския проход. Със залавянето на славянския княз, който според известието на същия летописец „причинявал големи злини на Тракия“, Константин V несъмнено искал да отслаби отбраната на Верегава и на останалите прелези в Източния Балкан. Със същите съображения било устроено отвличането и на скамаретския водител7.

След като по тоя начин двамата граничарски първенци били премахнати, Копроним повярвал, че пътищата му през Балкана вече са открити. Още през същата година, разказва по-нататък летописецът: „Императорът потеглил от столицата и като намерил поради лъжливо сключения мир проходите, останали без защита, навлязъл в България чак до Цика. Но след като подпалил дворците, които там намерил, той със страх се върнал назад, без да извърши нищо славно“8.

Името „Цика“ е от български произход и означава крепост, укрепен лагер9. В случая то навярно се отнася до някоя от българските твърдини, които лежали северно от Балкана. Защо Копроним, след като най-сетне успял да достигне земята, чието завоевание било цел на толкова много усилия, не довършил предприятието си и отгде тая уплаха, която го заставила тъй бързо да отстъпи?

Защото още твърде рано българите бяха разбрали, че отбраната на страната им срещу нашествия от юг не може и не трябва да бъде основана единствено на възможността неприятелското настъпление да бъде спряно на линията на Балкана. Тук не били изключени много и най-различни изненади. А срещу врага, който издебвал бдителността им и неочаквано се явявал в тяхната земя, било трудно тепърва да събират сили. При това в откритите битки из равнината той поради своето въоръжение е имал безспорни предимства над тях. В такива моменти на българите не оставал друг изход освен отново да дирят закрилата и помощта на вярната планина и в нея да търсят следното решение. Тогава Балканът, тъй страшен за врагове, които искали с оръжие да си пробият път през неговите дебри, се възправял още по-настръхнал зад ония, които успели безнаказано да се промъкват през тях. При вестта, че неприятелят вече минал планинските клисури, невидим знак се издигал над цялата страна и разпилени ратници запъпляли към балканските усои. Скали и дърве задръстяли тогава стръмните пътеки низ теснините и дружини от намръщени воини мълчаливо заставали над тях, за да дочакат на връщане тогова, чието идване не успели овреме да спрат. И той неминуемо се явявал отново тук. Защото там, в отворената пред него страна, той не намирал никакъв противник, който да му оспори победата, и защото зловещата мълва, че отминатите гори гъмжат от скрити неприятели, а пътищата за настъпление вече са прекъснати, събуждала тревога и у най-смелите военачалници, посявала малодушие и страх и сред най-закалените в битките войници.

Ние не знаем дали само смътният усет, че се озовал в земя, в която го дебнат много опасности, е подбудил сега Константин V да побърза назад или пък някаква по-определена вест, че там зад гърба му почвало нещо, което, ако не бъде преварено, би обрекло на гибел цялата му армия. Не знаем и дали на бързината, с която се втурнал назад, дължал той, загдето успял да изведе войските си невредими из балканските клисури, или пък на това, че междуособицата, която вече от цяло десетилетие раздрусвала тогавашна България, била пламнала с нова сила. Във всеки случай, съдбата невсякога се оказвала тъй благосклонна към византийците. Защото и не всички техни императори и пълководци били тъй съобразителни, както опитният във войните син на Лъва Исавра. Близо полустолетие след него друг един византийски император, Никифор I, заплатил за липсата на подобна предвидливост не само с гибелта на цялата си армия, но и със собствената си глава.

Изглежда, че българите не били подготвени да посрещнат нападението. Ето как летописецът Теофан разказва за това събитие, вестта за чийто трагичен край се разнесла като гръм из тогавашния византийски свят.

„Без да се вразуми от многото нещастия, които в негово време сполетели империята, пише Теофан, „новият Ахав“, по-ненаситен от Фаларида и Мидаса10, почнал да се готви заедно със сина си Ставракия срещу българите... Като събрал войски не само от Тракия, но и източните области и много бедни хорица, които въоръжени с прашки и тояги трябвало още да се продоволстват от собствени средства и поради това проклинали заедно с останалите войници, се запътил срещу българите. Когато цялата армия се намирала при Маркела11, Крум, изплашен от многочислеността ѝ, поискал мир. А Никифор отказал поради собственото си зломислие и поради внушението на тия от съветниците си, които били на един ум с него. И след много обходи през непроходими места наглият страхливец на 20 юли дръзко навлязъл в България... Преди да нахълта в нея, неговият любим прислужник Византий избягал от Маркела при Крума, като задигнал императорските одежди и сто ливри злато12. Мнозина мислили, че бягството му е лоша прокоба за Никифора. И след малките сблъсквания, които станали през първите три дена, като си въобразил, че предприятието му отива добре, отдал сполуката си не на божието покровителство, а само на щастието и на добрите съвети на сина си Ставракия и заплашвал началниците, които се обявили против навлизането му в България. Тук той заповядал да бъдат немилостиво избивани безсловесни животни, пеленачета и хора от всяка възраст, а оставал непогребани и телата на войниците си. Грижил се само да събира плячка, като поставял катанци и печати на съкровищата на Крума и ги пазил, като че вече бил осигурил бъдещето им притежание. Той заповядал да отрязват ушите и други части от телата на християните, които се докосвали до плячката, а подпалил и тъй наречения дворец на Крума. Когато пък Крум, твърде унизен, изпращал да му кажат: „Ето, ти победи, вземи което и каквото пожелаеш, и си иди с мира“, той, враг на мира, не искал и да чуе за него. Тогава Крум заповядал, щото труднопроходимите входове и изходи в онази страна да бъдат завзети и заприщени с укрепления от дървета. И Никифор, когато узнал за това, бил също като ударен от гръм и не знаел що да предприеме. И на близките си той съобщил за близката гибел с думите: „даже и крилати да бяхме станали, нека никой не се надява, че ще избегнем гибелта“. В такова състояние минали два дни — четвъртък и петък. А през нощта срещу събота шум от движение на войски и звън от оръжия държали в трескава напрегнатост Никифора и дружините му и ги довели до крайно изтощение. И призори варварите, като налетели срещу шатъра на Никифора и на велможите, които били с него, мизерно ги погубили. Между убитите били патрициите Аеций, Петър, Сисиний, Трифил, Теодосий, Саливрас... патрицият епарх на столицата и Роман патриций, началник на източните войски, също както и много други протоспатарии, спатарии и началници на отреди, а именно доместникът на екскувитите, друнгарият на императорската стража, началникът на тракийските войски и много началници на отделни дивизии заедно с неизброима войска. Тъй погина цветът на християните. Всички оръжия бяха изгубени и всички царски вещи. Дано тъжната повест за тоя ден не се повтори вече никога за християните, защото тя превишава всяка печал.“13

От времето на знаменитата битка при Одрин в 378 г., когато източноримските военни сили бяха разгромени от готите и самият император Валент бе убит, никога империята не бе преживявала катастрофа тъй страшна като тая, която я бе сполетяла сега, при похода на Никифора. И ние ще видим, че споменът за нея у византийците никога не потъмнял. При все това те още веднъж скъпо платили за увлечението си да преследват българите в земята отвъд Хемус.

Това било близо четири века по-късно, по времето, когато Петър и Асен бяха успели да отърват от византийското иго почти цяла Дунавска България и освободителното движение вече се ширело към останалите български покрайнини на юг и югозапад. Упоен от някои свои по-раншни успехи срещу въстаниците, тогавашният император Исак Ангел намислил с един удар да сложи край на тяхното дело. Угодливи царедворци предричали блестящ успех на замисленото предприятие. „Ние вече сме навикнали да празнуваме победи, обръщали се към Исака те, и знаем, че и предстоящата война ще свърши с триумф. Ние се надяваме, че ти ще се върнеш от Хемус светъл и лъчезарен като Мойсея от Синая... Реката Дунав, разсичана от веслата на ромеите, ще понесе стенанията и виковете на варварите. Струите ѝ, обагрени с кръвта на враговете, ще разнесат славата на твоите подвизи из земите, през които текат.“14

За нещастие на всички тия тъй големи очаквания не било писано да се сбъднат. Византийският летописец Георги Акрополит, който живял полустолетие след тия събития, ни дава за тях следното описание: „Императорът Исак, изваден из търпение, поради пакостите, вършени от българи и кумани при нападенията им над ромейските области, събрал всичката си войска и се отправил срещу им. Като минал по крайбрежието, той от Месемврия навлязъл в Хемус. Тогава Асен с войската си се затворил в градеца, който се нарича Търново. Императорът се разположил около него и обсадил българите, но бил хитро измамен от тях. Един българин, като се престорил на беглец, дошъл при него и му съобщил за очакваното пристигане на куманите. Императорът, изплашен от тая вест, макар да се надявал на следния ден да овладее градеца, се дигнал от това място. Но той не взел пътя, по който бил стигнал там, а измамен от българите, поискал да удари през друг, който бил по-къс. И когато минавал през един тесен проход, българите го нападнали и унищожили войската му, като пленили не само целия ѝ обоз, но и тоя на самия император. Много ромеи паднали. Тия, които заедно с императора се спасили, били съвсем малцина и без оръжие. Поради това възгордя се родът на българите, който взе голяма плячка от ромеите и най-ценните от знаците на императорското достойнство. Взети били императорските палатки, украсените с императорския герб чаши, голямо количество пари и самият императорски кръст. Той бил хвърлен от някой от свещениците, но след това бил намерен в реката... И императорът Исак като беглец дошъл в Цариград“15.

Друг византийски историк Никита Акоминат, съвременник на това събитие, го описва с нови подробности: „Положението в западните провинции, пише той, ставало все по-тежко. Българите16 и куманите нападали често ромейската земя, грабели я и я опустошавали. Заради това императорът излязъл отново срещу им и като минал край Анхиал, чрез обход навлязъл в Хемус. Но понеже разбрал, че не ще може да стори нищо, което да бъде достойно за царското участие в тоя поход, той решил да го свърши за два месеца. Тамошните крепости и градчета той намерил укрепени много по-добре, отколкото преди, и окръжени с нови стени и кули по тях. При това тия, които ги пазели отвън, като сърни стояли по височините или като кози се катерили по скалите, избягвайки ръкопашния бой. И понеже самодържецът подозирал, че трябва да се очаква нападение от куманите (тъй като времето за преминаването им през Дунава не било неблагоприятно), той се видял принуден да заповяда бързото отстъпление. Но тъй като не пожелал да се върне по същия път, по който дошъл, а избрал друг, по-къс, за да стигне през тамошните теснини право във Верея (Стара Загора), той с това погубил по-голямата част от войската си и ако бог не бе с него, сам би се преселил на онзи свят. Вместо да потегли из път, който нa места се разширява и дава възможност на конницата да действува, той затворил себе си и войската си в една дълбока теснина с мъчнопроходими места и планински пътеки. Течала през това място и малка река. Начело вървели протостраторът Мануил Камица и Исак Комнин, зет на по-сетнешния император Алексия, а над ариергарда началствувал севастократорът Йоан Дука, чичо на императора. Средният отред пък, пред който вървял обозът, последван от нестроевите войници, бил под началството на самия император Исак и на брата му, севастократорът Алексий. Между това варварите почнали да се явяват от двете страни на оня тесен проход и виждало се, че тъкмят да извършат нещо страшно. Но авангардът минал без кръвопролитие, без българите да го спрат в теснините на пътя. Може би те считали, че ще е полезно, като оставят предните свободно да превалят височините, да следят средния отред и да връхлетят върху войските, сред които се намирал императорът, свитата му и другите благородници, които били с него. И наистина, когато самодържецът навлязъл твърде много в онова труднопроходимо място и вече по никакъв начин не могъл да избяга, варварите го нападнали с всичките си сили. При това положение ромейската пехота не останала в бездействие. Бързайки да превари обкръжаването, тя се насочила към височините на прохода ѝ, макар с голям труд и опасности, се помъчила да отблъсне налитащите отгоре варвари. Преодолени обаче от многочислеността на неприятелите, а свръх това поразявани от събаряните върху им камъни, ромеите, отначало сдържано и бавно, най-сетне се подали малко назад. Но неприятелите все повече вземали връх, като напирали с всичката си маса и многобройност, докато накрай войската била обхваната от пълно безредие. В настъпилата паника, когато всеки вече се стремял да спаси само себе си, и всички се натискали, като затворен в обор добитък, неприятелите избивали всеки, който им попаднел. Никой не бил в състояние, нито пък се опитвал да се защитава. Сам императорът, заловен като в мрежа, нееднаж правил опити да отблъсне нападащите варвари, докато най-сетне, без да успее в усилията си, загубил и шлема от главата си. Тогава мнозина от събраните около му благородници, след като избили много от товарните животни, а — както казват, — и много ромейски войници, които в блъсканицата си задръствали прохода, отворили му по тоя начин път, и той се спасил сам чрез гибелта на мнозина. И когато достигнал тъй предния отряд, той, подобно на Давида, принесъл жертва на Господа, загдето запазил главата му в битката. Севастократорът Дука пък, като видял, че напред е невъзможно да се върви, използувал един добър водач, когото някой от неговите войници на име Литовой привлякъл из редовете на варварите, поел из друг път и така се спасил от страшната беда. Императорът, след като през тъй наречения Крън се добрал до Боруй (Стара Загора), намерил, че сред войниците от авангарда, които благополучно били стигнали тук, се били пръснали лоши слухове за него: Мълвяло се, че заедно с останалата войска погинал и сам той“.

Избавеният Исак Ангел се опитал да скрие от поданиците си страшната катастрофа, що сполетяла армията му. Разпратени били даже и официални съобщения, които разказвали за победата му над българите. Но истината скоро станала известна на всички. „Гибелта на тъй много люде, завършва разказа си византийският автор, изпълнила градовете със стенания и полетата с вопли на неутешима печал.“ Числото на тия, които паднали в плен и никога вече не видели родината си, било много по-голямо от това на покосените в кървавата жътва из балканските усои.

Към края на ХII в. българската държава, създадена с въстанието на Асеневци, бе напълно затвърдена; заедно с това отстранени бяха за нея и опасностите от южния ѝ съсед. При Калояна и Иван Асеня II нейните предели се разпростираха далеко на юг, запад и югозапад. Откърмените под закрилата на Балкана народни сили вече бяха достатъчно наякнали, за да се мерят победоносно с ромеи и латинци из бойните полета на Тракия.

Но тоя възход, който не бе постигнат по пътищата на бавно и равномерно развитие, не можеше да бъде и траен. След Калояна идеше смутната епоха на Борила, след Иван Асеня — времето на неговите бездарни наследници. Вътрешни противоречия и раздори, та и граждански войни раздрусваха тогава държавата и тя скоро се виждаше стегната в тесните граници на север към Дунава. Тогава пред нея отново се издигаше тежката задача да брани самото си съществувание и отново Балканът изпъкваше като най-надеждния пазител на остатъците от националната ни независимост. Земите на юг от него падаха под властта на чужденеца-завоевател, но и сега към сигурна гибел отиваха неприятелите, които, съблазнени от леките си успехи, се опитваха да нахлуят из неговите пазви.

Скъпо трябвало да заплатят за един такъв опит още латинците по времето на Калояна. В 1207 г. българският цар обсаждал Одрин, но бил напуснат от куманските си съюзници и затова трябвало да се оттегли на север. Латинският император Хенрих, който от Мала Азия бързал на помощ на обсадения град, след като научил за отстъплението на българите, тръгнал по дирите им. От Одрин след петдневен път той с армията си стигнал, разказва един негов съвременник, латинският летописец Вилардуен, „при полите на планината на България“. Тук при града Авли, навярно около южния изход на днешния Чалъкавашки проход, той се разположил на лагер. Разпратените из околностите латински разезди плячкосвали околностите и отвличали добитъка на населението. Тия от тях обаче, които се осмелявали да навлязат в планината, бивали избивани от българите, които будно пазели пътеките ѝ. Императорът се видял принуден да изпрати срещу им един голям отред начело с най-отбраните си барони. Началниците на отреда навлезли дълбоко в мъчнопроходимата планина, без да срещнат неприятел, но когато поискали да се върнат назад, изминатите теснини вече били заети от българите, които връхлетели върху им. Положението на латинците било отчаяно. За да се измъкнат оттук, те били принудени да изоставят конете си и пешком да си отварят път. Благодарение на доброто си въоръжение и дисциплината си те успели да се спасят, но с цената на извънредно много жертви. Вестта за това поражение тъй силно паднала върху Хенриха, че той още на следния ден вдигнал лагера си и потеглил обратно към Одрин.

Но значението на Балкана за отбраната на Дунавска България не се състояло само в това, че той образувал надлъж по южната ѝ граница защитен пояс, въоръженото проникване през който носело тъй много опасности за неприятеля дори и тогава, когато тоя последният успявал да го мине, а да смаже след това всяка съпротива и в равнината на север. Не по-малко страшен се възправял Балканът в случаите, когато изходът на едва започната война е трябвало да бъде решен в полетата на Мизия. Тогава всяко поражение на нахлулия тук неприятел е превръщало отстъплението му през планината в истинска катастрофа. Няколко примери за това ни дават събитията, които се разиграват в Дунавска България след падането на Първото ни царство.

Тогава, към средата на XI в., в тая област се настаняват печенегите, идещи от черноморските степи. Многоброен народ от полудиви хищници, у тях имало само наченки от политическа организация. Изкуството да укрепяват земите си те не познавали, тъй като живеели от нападенията и грабежа на чуждите. Поради това и поради стихийната им войнственост от тях треперели всички съседни тем народи. Балканът им създавал само неудобства, понеже пречел на подвизите им на юг. Да го използуват за отбрана те не само не умеели, но и наум не им идвало. Пък и нямало защо да мислят за това, тъй като през всичкото време, докато оставали в Мизия, те непрестанно нападали тракийските земи.

През 1049 г., след като в околностите на Ямбол печенегите пръснали цяла византийска армия, в Цариград решили да сложат край на техните безчинства. Начело на широко замисленото предприятие обаче бил поставен един колкото бездарен, толкова и претенциозен парвеню. Без да срещне никакво противодействие, предвожданата от него императорска армия стигнала негде в Шуменско или Провадийско. Но тук още с появата й околността загъмжала от печенежките конници. При все това ромеите били тъй уверени в победата си, че не поискали да преварят и нападнат противниците си, докато тия последните били още малко на брой и спокойно дочакали да се струпат пред тях несметни печенежки пълчища.

Неприятелите застанали един срещу друг — печенегите, оградени с обръч от стенните си коли. Византийците първи започнали боя с нападение върху тая подвижна крепост. Два техни пристъпа обаче били отбити в страшно кръвопролитие и тогава варварите от своя страна връхлетели над разстроените ромейски полкове. Те не удържали и първия им натиск. Поражението им било пълно и страшно. Превърнати в безредна тълпа, остатъците от разбитата императорска армия, преследвани от печенегите, се втурнали към Балкана. Но сега вече не било тъй лесно да се прехвърлят неговите стръмнини. „И наистина, четем в едно старо повествувание за тоя бой, неописуемо клане, и се спасиха само ония, които, като захвърляха оръжие и скачаха от конете си, търсеха убежище из гъстите гори и пропастите.“17

Четири години по-късно в Цариград решили да измият петното на тоя погром и срещу печенегите бил заповядан нов поход. Византийците и тоя път минали Балкана, без да се натъкнат на съпротива и се разположили на лагера негде около Великия Преслав. Но споменът за неотдавнашната катастрофа в тия места бил у тях тъй силен и жив, та императорските пълководци не смеели и да допуснат, че могат първи да нападнат. И тоя страх решил участта на похода. Както и по-рано, печенежките орди из цялата страна между Дунава и морето бързо се струпали около мястото, гдето неприятелите им се били установили. Тъй византийците скоро се видели обкръжени от тях. Като изгладнели вълци се мятали печенежките конници около укрепения лагер на ромеите, у които вече изчезнала всяка мисъл да отговарят на предизвикателствата им. А между това припасите им почнали да се свършват и скоро ставало явно, че спасението е само в бързото отстъпление. И сега за лишен път византийските военачалници и войници трябвало да изпитат какво значил оставеният зад гърба им Балкан. Взети били мерки, щото отстъплението да почне през дълбока нощ и в пълна тишина. Но намерението на ромеите не останало скрито за Тираха, страшният заповедник на варварската сган. Той разпратил силни отреди, за да заемат проходите, през които ромеите могли да се оттеглят, а с останалата част от печенегите се сгромолясал върху им, когато те едва-що напуснали укрепения си лагер. „И тогава почна за ромеите страшното поражение, разказва летописецът. Тия що бяха застигнати отзад, бяха изклани, когато пък тия, чийто път бе преграден от изпреварилите ги печенеги бяха подложени на безпощадно изтребление.“18

Непосредствената последица от това поражение била, че Византия се видяла принудена да се откаже от правата си над земята между Дунава и Балкана и всецяло да я предостави на печенегите.

Но тия скитници твърде малко се чувствували обвързани от договорите; нападенията им към южните провинции на империята продължавали. През 1088 г. императорът Алексий Комнин повел за сетен път ромейските войски срещу тия варвари. На операциите на императорската армия трябвало да съдействува и флотата, която от Цариград била изпратена към Дунава. Византийците и тоя: път минали Балкана, без да бъдат обезпокоявани от някого и с бързи преходи стигнали през Дръстър, който тогава бил нещо като главен политически център на варварите. Външните стени на града без особена мъка били превзети, но печенежките му защитници се оттеглили в неговата цитадела. Византийците се готвели за пристъп и срещу нея. Между това обаче вестта за неприятелското нашествие вече била вдигнала на крак печенежките маси от цялото Подунавие и като хищници, привлечени от дъха на кръвта, те се стичали към заетия от византийците град. Тия последните се видели блокирани от безбройните си врагове. Флотата, която нетърпеливо очаквали, още не се явявала. Тогава свиканият от императора военен съвет решил да се отстъпи бързо към Преслав. Опрени на тая крепост, мъчели се да се самоубедят военачалниците, императорските войски щели лесно да се разправят със „скитите“. За нещастие изпълнението на тоя план зависело главно от тия „скити“, а те съвсем нямали намерението да оставят да се измъкнат безредно тия, които тъй дръзко нагазили в тяхната страна. Когато на следния ден отстъплението почнало, византийците се видели оградени от всички страни. Битката вече не могла да бъде избягната, а нейният край предварително е бил решен: срещу бесния напор на печенежките пълчища не било в състояние нищо да помогне — нито военното изкуство, нито личната храброст на пълководци и войници. И когато денят клонял към своя край, блестящата императорска армия представяла разпиляно купище от хора, всеки един от които мислил само за собственото си спасение. Но малцина избягнали от скитските стрели. Сам Алексий, който през течение на битката държал императорското знаме — свещения за византийците омофор (покривало на Влахернската Богородица) — погнат от печенегите, бил принуден най-сетне да го захвърли в един храсталак и да повери живота си на здравите крака на своя кон. В луд бяг той успял да мине Балкана и на разсъмване да стигне в Голое, отгдето едва няколко дни по-рано бил потеглил с тъй голяма самоувереност и надежда. Но армията, която тогава водел след него, сега вече не съществувала. Духовитите византийци, които и върху нещастията си знаели да остроумничат, с престорено учудване се дивели на своя император, който за едно денонощие изминал дългия път от Дръстър до южните подножия на Балкана19.

Печенегите бяха се появили на историческата сцена, живели бяха и бяха изчезнали като народ от буйни степни наездници. В битките те действували само като конници; затова из планините cе чувствували безпомощни и те им оставали чужди. Но, изпълнили със становете си равнините на Североизточна България, те дължали своето господство в продължение на цели десетилетия тук предимно на Балкана. Защото и сега той си оставал преградата, която спирала или обричала на пълна безпомощност тия, които се решавали да я преминат. Византийските армии, които все още смогвали да отбиват печенежките нападения в Тракия, там, отвъд Хемус, се виждали откъснати от своята база — Тракия и нейните крепости — и изложени на случайности, с каквито било невъзможно да се справят. Връзката им с техния тил през планината могла винаги да се окаже прекъсната. Всеки изминат ден увеличавал опасността на положението им и намалявал вероятностите на успеха. Укрепените им лагери се превръщали на затвор, над който скоро се издигал призракът на глада, а под натиска на степните конници и съскането на техните стрели отстъплението от тая негостоприемна земя е значело винаги сигурна гибел.

Ако печенегите бяха в състояние да разберат предимствата, които владението на Дунавска България им осигурявало и да оценят мощната закрила, която представял за нея Балканът, по-късната история на нашите земи навярно би поела съвсем особени пътища. Върху развалините на събореното Преславско царство тогава би се създала нова туранска държава, навярно много по-силна поради несравнено по-голямата численост на своите крепители. Но тъкмо тая многочисленост на печенегите и самоуправлението им били основната причина, загдето тоя народ не можел да се задоволи с обитанието на една страна, която му предлагала всички удобства на сигурно убежище. Неутолимата стръв на тия хищници още по-малко ги оставяла да заседнат в тая област, с чиято загуба империята почти се примирила. Изгледите за нови грабежи из богатите полета на Тракия неудържимо ги влекли към юг. Там бе им съдено да намерят и своя край. Те, които няколко десетилетия подред оставаха неуязвими в своите станове зад Балкана, бяха унищожени като народ в битката при Левунион (1109) из равнините на Долна Марица, гдето те бяха се свлекли с всичко, което могли да носят на номадските си коли. Тридесет години по-късно техни остатъци, които на север отново се явили в Тракия, били изтребени в едно сражение при Боруй.

Споменът за нещастията, изпитани от византийците още при първите опити да проникнат в земята северно от Балкана, никога не потъмнявал. А пораженията, на които и по-късно се обричали там техните армии, превръщали не само еднаж тоя спомен в нова действителност. При всяко нещастие ония, на които съдбата позволявала да се изтръгнат от ноктите на смъртта, разказвали за видяното и преживяното тъй, както то можело да бъде отпечатано само в едно вледенено от ужаса съзнание. Мълвата разнасяла чутото и го предавала на поколенията в картини, при които действителност и фантазия се надпреварвали, за да усилят линиите и сгъстят багрите. Така за Балкана и опасностите, които криел в себе си, се създали у средновековните византийци най-невероятни и страшни представи. Те вярвали, че зад него започвал на север безкраен лабиринт от непроходими устия и бездънни пропасти, хаос от скалисти върхове, върху които зловещо тъмнеели зъберите на приоблачни твърдини; че зад всеки камък и дънер на тамошните гори стои невидим враг; че дори и полетата зад Хемус били пресечени от големи и непребродими реки и осеяни с тресавища и блата, из които нямало изход...

Поради това пред мисълта да се мине Балкана се стъписвали и най-опитните византийски пълководци; слухът, че могат да бъдат поведени през него, хвърлял в паника и най-закалените императорски войски. Във византийските съчинения по военно дело се подчертавала нуждата да се поддържат в земята на българите съгледвачи, които да следят и донасят за всичко; препоръчвало се при походите срещу България обозите да бъдат до крайност намалявани, като вместо коли се употребяват само най-издръжливи товарни животни; да се носят леки палатки, но в замяна на това винаги да се вземат припаси за по-дълго време; давали се наставления за движения и действия из планински пътища, а също тъй и специални упътвания за охрана на лагерите20. Всичко това обаче малко помагало. Страхът от Балкана у византийците никога не изчезнал. И на тоя страх българската държава не само еднаж дължала своето спасение.

От него, цял век и половина след катастрофата на Никифор I, бил възпрян и едноименникът му император Никифор Фока. Тогава, по времето на Петра, България представяла само сянка на миналото си могъщество. Срещу това Византия преживяваше епохата на буен държавен възход. Даровит военачалник, победител на арабите в много битки, Никифор не можел да търпи отношенията, създадени между империята и България в по-друго време и при съвсем други условия. Затова, когато в 967 г. цар Петър поискал да му бъде платен данъкът, който през последните четиридесет години получавал от Византия, неговите посланици били оскърбени и изгонени. Това вече означавало край на дългогодишния мир между двете страни и Никифор не чакал инициативата в неприятелските действия да бъде взета от българския цар. „Като събрал силна войска, разказва по тоя случай един съвременен нему византийски историограф, императорът потеглил срещу българите и завладял техните крепости, съседни на ромейската граница. Но, когато огледал тая страна, той видял колко тя е планинска и пресечена със стръмнини. Защото... в страната на българите една зла опасност надвишавала друга. Високите и гористи планини там са набраздени с урви и пропасти, зад които се простират блатисти пустини. Тази тъй гориста страна, обкръжена отвсякъде с трудно проходими планини, се намира при Хемус и Родопите и през нея текат много големи реки. Тогава императорът разбрал, че е съвсем неразумно ромейските войски да бъдат поведени неподготвени през толкова опасни места и като овце да се оставят да бъдат изклани от българите. Защото известно е, че колчем ромеите попадали в труднопроходимите земи на България, там ги чакала пълна гибел.“21

Поради такива съображения Никифор Фока предпочел за покорението на България да си послужи с русите. Но киевският княз Светослав, който като византийски наемник повел дружините си към Преслав, сметнал, че е по-разумно да запази завоюваната земя за себе си. В Цариград разбрали грешката си, но било вече късно. Тя могла да бъде поправена само чрез нова война и сега вече византийците трябвало да я водят сами. Но когато наследникът на Фока, Йоан Цимисхи решил да изхвърли русите из Дунавска България, той трябвало да се бори срещу същия страх, който всяка помисъл за поход през Балкана будела у византийските пълководци и войници. След като армията била събрана в Одрин, Цимисхи свикал военен съвет, на който изложил плана си за бъдещите действия. Тоя план бил основан на бързото нахлуване в Мизия. Пълководците отговорили на неговото изложение с гробно мълчание, в което се чувствувало решително неодобрение на замислената експедиция. И всичкото красноречие на Цимисхи, за да ги убеди в сигурния й успех, останало напразно. Те, разказва същият византийски автор, считали намерението на императора за необикновена дързост. Иначе храбри, те били обхванати от безразсъден страх при представата, че ромейските войски тъй необмислено могат да бъдат поведени през неизвестни и опасни планински пътища към чуждата земя. „От младини израснал в битките и... увенчан с много победи, аз много добре зная, подхванал отново императорът своята реч, че дръзкото безогледно и необмислено настъпление срещу неприятелите води твърде често към страшни опасности и непоправими нещастия. Но вярвам и сами вие, които имате зад себе си големия опит от всевъзможните превратности на войните, ще се съгласите с мене, че при сегашните обстоятелства успехът виси на косъм и не е разумно да се нареждат действията по всички правила и че за да осигурим победата, трябва моментът да бъде използуван. Ако ме послушате и използуваме времето, докато русите са се отдали на почивка и още не са усетили нашето настъпление, то сполучливото преминаване на клисурите е осигурено. Ако ли обаче те узнаят за движението ни и ни посрещнат с дружините си в тамошните устия, то нашето предприятие не само че няма да види добър край, но ще свърши с безизходност и страшно нещастие. Дайте си прочие смелост и си спомнете, че сте ромеи, пред чието оръжие досега не е устоявал никой неприятел. Следвайте ме бързо и докажете на дело вашата доблест.“22 И за да сложи край на всяко колебание и на всякакви по-нататъшни разисквания императорът се метнал на своя кон и потеглил напред с най-отбраната част на войските си. На другите не оставало нищо освен със свито от боязън сърце да го последват.

Същите страхове, но за нещастие тоя път родени от истинско прозрение за предстоящата катастрофа, имал да преодолее век по-късно и императорът Алексий Комнин. Това било при споменатия по-горе поход срещу печенегите в 1088 г. Както знаем, византийската армия тогава спряла в Голое, гдето трябвало да бъдат довършени сетните приготовления. Тук бил събран цветът на византийските военни сили начело с най-добрите военачалници и най-видните представители на тогавашната византийска аристокрация. На свикания военен съвет всички стари и известни по своята опитност пълководци се обявили решително против всяко настъпление на север през Балкана. Но по-младите и буйни техни колеги горели от желанието да спечелят име и слава и затова настоявали с всички сили походът да бъде предприет. И тъй като сам императорът бил на същото мнение, то надделяло. Един от тия, които най-много се мъчили да отклонят Алексия от намерението му, бил и някогашният претендент за престола Никифор Вриений, прочут еднакво с военните си подвизи, както и с дълбоката си мъдрост. „Знай, царю, обърнал се той към Алексия, след като противното мнение взело връх, че ако минем Хемус, ще имаш възможността да изпиташ кои коне са по-бързи.“ И когато някой от присъствуващите го прекъснал с въпроса, какво значат тия думи — „бягство на всички“, довършил побелелият във войни и нещастия генерал23. Ние знаем, че това пророчество се изпълнило буквално и че на самия Алексий Комнин се падаше може би първата награда в бягството, което под стрелите на печенегите бе го довело за едно денонощие от Дръстър обратно в Голое.

Както вече на друго място споменахме, разгромена била по-късно печенежката сган в една знаменита битка около устията на Марица. В тоя паметен ден на византийците помагали много хиляди кумани. За да им се отблагодари, императорът Алексий им дал част от военната плячка и заповядал на един византийски отред да ги придружи на обратен път до границата. Началникът на отреда, разказва по тоя повод дъщерята на Алексия, съпроводил куманите до Хемус и оттам се върнал назад24.

Преди печенегите да минат в Балканския полуостров, границата на империята била при Дунава. Сега след тяхното унищожение естествено било да се счита, че владенията й отново се опрели на дунавските брегове. Дали началникът на въпросния отред неправилно разбрал заповедта на своя господар, или пък сам Алексий даже и след като с печенегите било свършено, продължавал да отчита, че фактически властта му не достига по-далеч от Хемус? Или най-сетне, което изглежда най-вероятно, страхът от тъй зле прославената планина, оживен и от пресния спомен за нещастието през 1088 г., е бил у византийците тъй силен, че дори и сега, когато тем нямало вече никакъв неприятел, те все още не смеели да я прекрачат!

Но примерите от тоя род не се изчерпват само с това, което знаем за периода на Преславското царство и на печенежкото господство в Подунавието през XI в.

В 1195 г., прободен от ръката на своя братовчед и пръв болярин Иванко, бе паднал един от създателите на Второто ни царство, Цар Асен. Срещу убиеца се вдигнал целият народ. За да задържи похитения престол и се опази от отмъщението, което го чакало, той не можел вече да подбира средствата. При тъй създаденото положение едничка помощта на Византия могла да го спаси и Иванко бил готов да заплати за нея дори с едва-що извоюваната независимост на своето отечество. „Като уведомил императора за станалото, пише познатият ни византийски историограф Никита Акоминат, Иванко го подбуждал да изпрати някого с войска, за да завземе Търново и заедно с него да станат господари на цяла България. Иванко обяснявал по-нататък, че скоро би се постигнало нещо твърде изгодно за ромеите, ако императорът след получаването на тая вест бързо и с готовност се реши да използува положението. Защото, ако еднаж завземел Търново, той лесно и без всякакъв труд би могъл да овладее и цяла Мизия. Но ленивецът (т. е. императорът Алексий III Ангел, към когото Никита се отнася съвсем отрицателно — б. а., П. М.) като червей, закътан в обвивката си, не искал да се раздели с удобствата на своя дворец и затова изпратил протостратора Мануил Камица, като го назначил за началник на експедицията. Тоя последният потеглил от Пловдив заедно с войските, които му били поверени. Но едва достигнал до планините на България, неочаквано побързал назад, защото войниците се възбунтували. — Къде ни водиш, викали те, и срещу кого ще се сражаваме? Само еднаж ли сме минавали ние тия планински пътища и нали нищо по-добро не свършихме освен това, че насмалко всички не погинахме? Назад прочее! Води ни към нашите земи! — И обзети от безразсъден страх, също като че ли някой ги преследвал и стрелял с различни оръдия, те в безредие се повърнали назад.“25

Неоснователно би било да се счита, че в тоя разказ има нещо преувеличено. От времето, когато предшественикът на Алексия, неговият брат Исак Ангел, бе оставил погребана в старопланинските урви пo-голямата част от своята армия, са били изминали едва шест години. И твърде вероятно е между войниците, които сега водил Мануил Камица, да е имало такива, които сами са преживели тогавашните ужаси. Тоя път наистина положението било съвсем друго. Изтръпнала пред извършеното престъпление и междуособицата, която се навдигала, предадена от един измежду първите си синове, България лежала безпомощна пред чужденеца, който я дебнел. Оставал да бди над нея само Балканът. Но затова пък той не се нуждаел сега от никакви защитници. Само страхът, вдъхван от него на неприятелите, бил достатъчен, за да предотврати края на едва-що възкресената българска държава и спаси от ново робство току-що освободените български земи.

Византийският историограф в горния си разказ обаче несправедливо вини императора Алексий Ангел в липса на предприемчивост, както и войниците затова, че се побояли да изведат докрай едно предприятие, което имало всички изгледи да свърши с успех. Защото и цял век по-късно в Цариград изтръпвали при вестта, че ромейските войски се оставили да бъдат увлечени в земите зад Хемус.

Това било през първите години на XIV в., когато Светослав Тертер изтръгнал от Византия почти всички градове под Източна Стара планина, загубени от българите още при възцаряването на Константин Асеня (1258). Опитът на византийците да си възвърнат цялата тая област свършил печално за тях в сражението при Скафида (дн. Факийска река, южен приток на Мандренското езеро). Нужни били извънредни мерки, за да се ограничи нещастието, тъй като българите разширявали настъплението си. След големи приготовления Михаил, младият и енергичен син на императора Андроник II и негов съуправител, събрал нова армия и с нея нахлул в Средногорската област, като подложил на опустошение земите „от Оряховица, към Сливен, та чак до Копсис“ (в западния край на Стремската долина). Писмата, с които един от близките на Михаила съобщавал за тия му успехи, хвърлили в недоумение и тревога Андроника. От разкази той знаел где лежали Сливен и Копсис, но когато разпитал за Оряховица и чул, че тя се намира зад Балкана в околностите на Търново, той взел писаното за шега: в един набег не могли да се пребродят тъй далечни едно от друго места. Ако ли пък съобщеното е вярно, мислил той, то извършеното е истинско безразсъдство. Син му с войските си се бил изложил на неизбежна опасност. Уплахата на императора минала едва когато се изяснило, че той бил въведен в заблуждение: името Ряховица (Ρεαχουβίξα) се отнасяло не до селището при Търново, а до едноименната му крепост (Ρεαχούβο), която се намирала при полите на Средна гора, източно от Стара Загора26.

Във вековната борба между българи и византийци тия последните се стъписали пред балканските проходи за последен път по времето на същия Андроник II, когато след смъртта на Георгия II Тертер България повторно изгубила същата Подбалканска област. Земите от Сливен до Копсис тогава били заети от ренегата Войсил, брат на някогашния цар Смилец. В същото време внукът на Андроника II, по-сетнешният император Андроник III, обсаждал Пловдив, когато стигнала вестта, че новоизбраният български цар Михаил Шишман бил потеглил срещу завладените от ромеите подбалкански земи. Младият Андроник поради това бил принуден да снеме обсадата на Пловдив и да се отправи на североизток. Из пътя към него трябвало да се присъедини с войските си и Войсил, та с общи сили да настъпят против Михаил Шишман. Между това Войсил не успял да дойде и Андроник не се решил да продължи похода. Причината за това била не само тази, но поради неявяването на Войсиловите подкрепления войските на Андроника са били недостатъчни за успешния ход на войната. Йоан Кантакузин, сътрудник на Андроника и сам участник в похода, предава същинските съображения, които принудили византийския принц да отстъпи. „Императорът видял, пише Кантакузин, че трябва да се откаже от войната срещу българите; ромейската войска тогава не бе в състояние да се бори с тях, защото те бяха се разположили в планинска област, окръжена с дълбоки долини, а разполагаха при това с многобройни стрелци, които в труднодостъпните места можеха да причинят много големи вреди на ромеите.“27

В преследването на своите държавни цели византийската политика действуваше в неотстъпна упоритост; нейната изобретателност също тъй беше прочута. Не сполучеше ли да постигне нещо по един начин, тя винаги знаеше да подири много други. Явява се поради това въпросът: след като бе имала толкова пъти случая да се убеди, че българите будно охраняват източния дял на Балкана, а в отбраната му са били предвидени случаите, когато неприятелят би могъл чрез изненада да го премине, защо Византия при постоянния си стремеж да се отърве еднаж завинаги от своя съсед, никога не се опита да използува за настъплението си към Дунавска България някои от проходите в западните части на планината.

На друго място ние вече споменахме, че следи от укрепителни съоръжения, строени от българите, и досега личат при по-достъпните места от билото на Балкана чак до Арабаконак. Към тоя последен проход и местата около изхода на Искърския пролом е големият окоп, който в югозападна посока пресичал прилежащата равнина. Тоя окоп е образувал западната граница на първоначалната българска държава. В VII–VIII в., когато бил построен, земите на запад от него — днешна Северозападна България — навярно са се намирали под властта на аварите. Че цялата тая укрепена граница към юг и запад е била свръх това и бдително охранявана, следва да се заключи от думите на византийския летописец Теофан, който разказва, че Аспарух именно заради това разселил надлъж по нея заварените в Мизия седем славянски племена. Още през първия век след създаването на българската държава аварите бяха престанали да бъдат опасни за нея и тя присъединява цялата останала част на Мизия. Но ние нямаме никакво основание да мислим, че тогава, пък и много по-късно, колчем средновековна България се виждала затворена в пределите между Дунава и Балкана и трябвало да брани срещу империята своето съществувание, тя е могла да отслаби бдителната охрана по всички ония места от общата си граница с нея, през които неприятелското нашествие е било възможно.

Няма нищо чудно в това, ако най-добре е била организирана защитата на източните проходи. Там планината е най-ниска и следователно — естествено най-достъпна. Именно поради това и през епохата на Второто царство, когато държавно средище е било Търново, византийците — както знаем от нещастния поход на Исака Ангел в 1190 г., все предпочитали да нахлуват дунавската земя пак от изток, а не през проходите на Средна Стара планина. Но и друга причина не позволявала на византийците да изоставят традиционната посока на своите настъпления. Всяко отклонение от нея през Пловдивско или Софийско ги отдалечавало от тяхната база, удължавало, а с това правело още по-уязвими техните съобщителни линии. Тъй то излагало на нови рискове по-нататъшните им действия. Поради това с изключение може би на един-единствен случай, похода на Исака Ангел до Ловеч в 1187 г., в дългата история на борбите си срещу българите Византия никога не се опита да изпрати войските си в Дунавска България през проходите на Средна или на Западна Стара планина.

За да отнемат на българите предимствата, които им даваше Балканът при защитата на тяхната страна, византийците търсеха и други начини и средства. Българските крайбрежия на Черно море и Дунава бяха недостъпни, но само за неприятел, който не можеше да борави по вода. А през по-голямата част от Средновековието Черно море беше византийско езеро. Никакъв противник не оспорваше господството на империята в неговите води, а на българите то винаги остана чуждо. Византийските военни флоти можеха свободно да достигнат понтийските крайбрежия на Мизия и да навлизат дълбоко нагоре по течението на Дунава. За да отвлече вниманието и силите на българите от Балкана, Византия нееднаж придружаваше нападенията си от юг с флотски демонстрации по Дунав и Черно море. Понякога, както напр. това бе нееднаж във времето па Константина V, на византийските флоти биваха натоварени цели експедиционни армии. Тъй, поставяйки българите между два огъня, в Цариград се надяваха да направят невъзможна тяхната съпротива. В такива случаи обаче като че ли самите стихии се навдигаха, за да спасят застрашената ни държава: на два пъти грамадните императорски армади, връхлетени от бури, намираха гроба си в морските вълни пред скалистите крайбрежия на Хемус. Тъй като че ли и духът на планината си отмъщаваше на ония, които искаха да нагазят земята, приютена под нейната закрила.

При многобройните експедиции на Копронима дважди изглеждаше, че съдбата изоставя българите. Еднаж това бе през 756 г. Императорската флота от 500 кораба навлязла в Дунава и почнала да пожари селищата по неговите брегове и отвлича населението в плен. Едновременно с това и сам Копроним нападнал българите при крепостта Маркела, победил ги и ги принудил да се оттеглят във Верегавския проход. Въпреки тоя първоначално тъй голям успех по-нататък обаче той не посмял да настъпи. Двадесетина години по-късно, макар че сам той с 2000 кораба дебаркирал при Варна, събраната на юг от Балкана византийска армия напразно очаквала знак, за да настъпи към проходите: императорът побързал да сключи мир с българите и потеглил назад. Дали кървавият спомен от катастрофалния някогашен поход и съзнанието за страшния риск, на който се обричал там, в оная негостоприемна земя не са се възправяли пред него и в двата случая, за да го отклонят в последния момент от едно дело, чието начало изглеждало тъй благоприятно? И не е ли бил прав той, когато не се осмелил да повери собствената си участ и тая на своите войски на сляпото щастие, чиято изневяра тъкмо в тая земя той вече добре познавал?

Пътят, който византийските флоти имали да правят от Босфора до дунавските брегове, бил изложен на толкова случайности, че и когато природни стихии не осуетявали поставените им задачи, те рядко могли да се явят навреме в местата, гдето били нужни. Тъй било напр. при познатия ни поход на Алексия Комнин до Дръстър, гдето закъснението на очакваната флота предизвикало свършилото с катастрофа отстъпление. Подобен бил случаят и сто години по-късно при все тъй нещастния поход на Исака Ангел до Търново. Тогава изпратената от Цариград византийска флота трябвало да попречи на куманите да се притекат през Дунава на помощ на Асеня. Дали тя успяла да се яви там, ние не знаем. Но самият факт, че отстъплението на византийците било предизвикано от лъжливото известие, че куманите прехвърлили реката и бързат към Търново, показва колко малко императорът вярвал във възможността тя да изпълни възложената ѝ задача.

В дългата върволица военни експедиции срещу страната отвъд Хемус само еднаж флотите на империята ѝ оказаха истинска заслуга. Това бе 972 г., при войната с русите, в онова време господари на Североизточна България. Тогава задачата на византийските кораби не била да отвлекат вниманието на неприятеля от юг. Подобна демонстрация тоя път не е била нужна, тъй като поради самонадеяността и безгрижието на Светослава или поради това, че той не оценил значението на Балкана, Цимисхи успял лесно да го премине, да овладее Преслав и да се яви пред Дръстър. На императорската флота, която едва след това стигнала тук, предстояла вече една съвсем проста задача: да блокира силната дунавска крепост и откъм реката, като отнеме на обсадените руси всяка възможност да получат подкрепления и припаси отвън.

Още доста рано през епохата на Първото ни царство византийската стратегия и дипломация бяха намерили друго средство, за да отнемат на българите предимството, което Балканът им даваше. То бе и по-просто, и по-сигурно от скъпите и невсякога безопасни експедиции към българските брегове на Дунава и Черно море. В Цариград бяха разбрали, че много по-изгодно е да изпращат против българите варвари от север. Византийското злато и съблазънта за плячка бяха предостатъчни, за да приведат в движение много хищници и ги хвърлят през Дунава в българските земи. Тъй в края на IX в. бяха нахвърлени срещу България маджарите; тъй в 917 г. все по времето на Симеона, когато всичко, що Византия можеше да мобилизира, бе изпратено към Балкана, тя бе подготвила и нападението на печенегите от север. Щастието, умът или военачалнишките дарби на Симеона тогава на два пъти спасяваха България от съдбата, що в Цариград ѝ подготвяха. И все пак провалата на Преславска България половин век по-късно настъпи не поради удар от юг, гдето от столетия я дебнеше непримирим враг. Гибелта ѝ бе причинена от русите на Светослава, един неприятел, когото империята бе изпратила срещу ѝ от север.

Като истински воин, поставен на стража, Балканът не измени на дълга си да закриля българската държава от нейния могъщ съсед. И ако няколко века по-късно не смогна да я запази от ордите на Баязида, то бе между другото и поради това, че средновековна България, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено с неразрешими противоречия, неудържимо сама слизаше в своя гроб.

 

1За такива прегради и засеки в Хемус разказват византийските летописци Niсерh., p. 70 (13), 69 (14); Тhеорh., p. 433 (2), 490 (10).
2Мястото на тоя проход още не е задоволително определено.
3Theoph., p. 431 (9).
4G. Расhym., t. 1, p. 466 (13).
5[Διαβαῖνω].
6G. Расhym., t. 1, p. 466 (l7): ϰατὰ τὸν ἔξω ςυγόν.
7„Скамари“ по онова време византийците наричали изхвърлените на друма безпътници, чиито шайки бродели главно из граничните области на империята, гдето живеели предимно от разбойничество. В по-късната история на Византия те са известни под името „апелати“ — люде вън от законите, гл. (гледай — б. с, В. Г.) за това Вurу. A History of the Late Romane Empire и моята работа „Войнишки земи“ (Сп. Б. Ак., 27). На изток те не по-малко от арабите, а понякога и в съюз с тях, вредели на византийските провинции. Въпросният скамарски началник бил отметник от християнството. Навярно византийците ги използували за охраната на старопланинската си граница.
8Тhеорh., р. 4362.
9Гл. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. — Изв. Б. Арх. Инст. III, 1925, с. 24 сл. Сигурно е, че името Цика (Τζίϰας) не е, както някои предполагат (срв. Златарски. История. I, 1, бел. 224), извращение от Ζυγός (планинска верига); τὰς αὐλάς, (дворците) също няма нищо общо с името на гр. Авли (Αὐλή), който лежал южно от Балкана някъде около Сливен. В гореприведения пасаж на Теофана ясно е казано, че Копроним минал балканските проходи и навлязъл в България чак до Цика. Не може следователно тук да става дума за гр. Авли, който с цялата Подбалканска област лежал тогава вън от пределите на България.
10Фаларит, тиранин на Агригент, Южна Италия (565–549 г. пр. Хр.), бил прочут по своите грабителства и жестокости. Мидас е легендарен цар на Фригия, който изпросил от бога Дионис дара да превръща в злато всичко, до което се докосне. Ахав — Никифор не бил обичан от поданиците си поради своето скъперничество и финансовата си политика. Ревностните монаси, какъвто бил Теофан, го ненавиждали поради невнимателното му отношение към църквата и понеже го считали за привърженик на иконоборството.
11Византийска крепост, която служела твърде често на империята като опорен пункт при действията й срещу българите. Мястото ѝ не е определено. Предполага се, че се е намирала в околностите на Карнобат.
12Повече от сто хил. зл. лв.
13Тhеорh., p. 489 (22), 490 (4). С още по-покъртителни подробности е предадено това събитие в един друг неотдавна открит византийски текст. Гл. Дуйчев, Ив. Нови житийни данни за похода на Никифора I в България през 811 г. — Сп. Б. Ак. 54, с. 148 сл.
14Слово на Никита Акоминат, произнесено пред Исака Ангел преди тоя последният да потегли на поход. Гл. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, I, и коментарите върху него у Успенский, Образование Второго болг. царства, Одесса, 1879, с. 154 сл.
15Aсrop., p. 19 (1).
16Авторът, както обикновено, и в тоя случай нарича българите „власи“.
17Attal., p. 33 (19). Описанието на този подход и у Сеdr., р. 597 (16).
18Сеdr., p. 608 (1).
19Annа Соmnena, t. 1, p. 140 (5).
20Много данни от такъв характер се съдържат в двете съчинения Incerti scriptoris byz. saec. X Liber de re militaris (ed. R. Vári), p. 26 (3), 27 (30), 29 (10), 38 (7); Leonis imperatoris Tactica, Patrol. gr., t. 107, coll. 773 (26), 777 (45), 799 (26), 781(58).
21L. Diасоnus, p. 621 (11).
22L. Diaс., р. 131 (13) sq.
23An. Соmn., t. 1, p. 230 (15).
24Пак там, т. 2, с. 18 (14).
25Niс., р. 620 (18).
26Расhymerеs, t. 2, p. 447 (14) sq. За местонахождението на тая втора Риховица гл. Иречек. Пътувания по България, с. 165.
27Cantас., t. I, p. 171 (1).

 

X

Right Click

No right click