Книга за българите - VI. Нашата политическа и културна съдба

Посещения: 1275

Индекс на статията

 

VI. Нашата политическа и културна съдба

 

1. Възходи и падения

 

Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представя странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие — в далечното минало, както и в ново време — и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ.

Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предшествуващите ги подеми и по-големи достигнатите при тях висини.

Освен това тук наблюдаваме и друго, не по-малко характерно явление. Едва ли има народ, чиято история да се е повтаряла с тъй удивителна последователност, както нашата. През средните векове народът ни едно след друго създаде две свои царства. И двете пропаднаха, за да бъдат последвани от многовековно робство под чужденците. И при единия, и при другия случай обществото ни се разлагаше и държавата ни гниеше поради противоречия и недъзи, които в основата си бяха едни и същи. А още по-удивително е, че по едни и същи пътища и при еднакви с миналото болезнени явления потече животът и на Третото ни царство.

Тия паралели, а оттук и изводите, на които навеждат, стават още по-ясни, когато се проследи от най-далечно време до днес държавният живот на българския народ.

Изникнала като незначително териториално цяло — убежище на доведените от Аспаруха туранци, българската държава, както и много други варварски формации преди нея в тукашните земи, е изглеждала осъдена на ефимерно битие; обективно погледнато, нейните дни са могли да се считат за преброени. Оказва се обаче тъкмо противното: едва изминал четвърт век от появата ѝ и тя изпъква като решаващ фактор при събитията в полуострова. Известно е, че още при първия наследник на Аспаруха българите се намесват във вътрешните дела на Византия и възстановяват на престола детронирания император Юстиниан II. От тоя момент значението на младата българска държава нараства необикновено бързо. Няколко години по-късно българите нанасят в Тракия тежко поражение на арабите, които държаха в обсада Цариград, и тъй ускоряват оттеглянето им от стените на босфорската столица. Не е чудно, че наскоро след това въоръжената подкрепа на българския владетел търси един друг претендент за византийския престол: в средата на византийското общество вече се бе сложило убеждението, че успехът на всяко предприятие от тоя род зависи от поведението на повелителя зад Хемус.

При все това българската държава в даденото време още не бе изминала опасностите, които спътничат затвърдяването на всеки нов политически организъм. Те тепърва имаше да се явят. Кризата за нея настъпи, когато скиптърът на цариградските самодръжци бива поет от неуморимия и неукротим Константин V. След като бе сломила завоевателния напор на арабите, на империята сега предстоеше да възстанови властта си и на Балканския полуостров. Изпълнението на тая задача изискваше, на първо място, да бъдат смазани българите и Константин се обърна срещу им с всички средства на възродената византийска мощ. В тая борба на живот и на смърт българската държава обаче имаше да се справя освен със страшния натиск на своя южен съсед и с междуособици, които я раздрусваха из основи. Въпреки всичко това обаче тя не само че издържа докрай, но излезе из изпитанията прочистена, обновена и много по-крепка, отколкото бе преди. И едва приключен за нея тоя период на самоотбрана, когато тя минава в неудържимо настъпление към всички страни. Тогава при Крума българите едно след друго унищожават аварската държава, като включват в пределите си всички нейни земи от Тиса до Днепър и Северните Карпати, завладяват на запад цялата Моравска област, проникват на югозапад към Македония, а в Тракия след редица блестящи победи над императорските армии спират до бреговете на Босфора.

Тоя възход продължава и при близките Крумови приемници, когато българските граници се разширяват към областите около Сава и Драва, а на юг обхващат почти цяла Македония. Върхът на това стихийно нараснало могъщество бива достигнат през епохата на Симеона, при когото България се издига като първа политическа сила в Източна Европа.

Но едва тоя цар слязъл в гроба и изградената с толкова усилия и жертви велика България се залюлява из основи, очаквайки удара, който би я довършил. Явяват се тогава руските дружини на Светослава и азиатските полкове на Цимисхия и тя пада пред тях безславно, почти без съпротива — прегазена, а не повалена. Пред картината на тъй настъпилата поруха човек би могъл да помисли, че един народ, който се оказал до такава степен неспособен да защити наследството на своите деди, е приключил със своята историческа мисия, обречен да прекара остатъка на своето битие под игото на чужденците. Оказва се обаче тъкмо противното, след първата изненада настъпва друга, още по-неочаквана. Още неизтекли десетина години от гибелта на Преславското царство и същите българи, които тъй малодушно бяха превили врат под ярема на чужденеца, сега се навдигат и заради независимостта си развръщат сили и проявяват жертвоготовност, които изумяват. Цели десетилетия кипи борбата им със страшния Василий II. След трагичната кончина на Самуила те не с по-малка издръжливост и себеупование продължават съпротивата си, като превръщат в поражение всеки успех на своя противник. Наглед всичко остава непроменено. Въпреки това обаче все тъй неочаквано идва моментът, когато всичко повторно се сгромолясва: българите отпущат ръце и остават да паднат мечовете, с които бяха бранили родната си земя, отварят сами вратите на крепостите, които неприятелят дотогава напразно бе се опитвал да овладее.

Известно е, че тоя преврат настъпва със смъртта на Иван Владислава. Но нима тоя цар, който бе достигнал престола чрез престъплението, а в късото си царуване не бе оставил примера нито на един подвиг — нима той въплъщаваше в себе си последните останки на българската издръжливост и сетното упование на народа ни в отчаяната борба за независимост? Истински създател на Охридското царство бе Самуил. Неговата могъща личност бе и знамето, под което тогавашните българи се бореха и мряха. И толкова крепка бе волята им да останат господари в земята си, че тая воля не бе поколебана от смъртта на великия цар — едно нещастие което се чувствуваше двойно по-тежко, защото бе дошло след катастрофата при Беласица. Не бе разклатена тая воля и когато чрез измяна и престъпление бе погубен Гаврил-Роман, син на Самуила и негов верен сътрудник. Отгде тогава промяната, която настъпва веднага след Иван Владислава? Нали от рода на охридските царе все още оставаха мъже, като напр. Владиславовият син Фружин, които зовяха на борба докрай? Нали освен това и мнозина от старите войводи на Самуила, презирайки всички лични изгоди, които им обещаваше примирението с чуждата власт, оставаха верни на заветите на царствения си вожд и сами със свои средства се опитаха да продължат съпротивата срещу завоевателя. От друга страна, през четиригодишния период от смъртта на Самуила до тая на Иван Владислава (1015–1018) военните сили на тогавашна България не бяха понесли що-годе чувствителен удар; ненакърнени оставаха през него и нейните материални средства. Областите, които образуваха ядката на Охридското царство, още не бяха загубени и то здраво се крепеше в земите около Витоша, Брегалница, Морава и почти цяла Задвардарска Македония. Скършен е могъл да бъде само националният дух. Коя бе причината на тоя прелом?

Може би българите бяха вече загубили вяра в своите водачи и което е най-важно — вярата в себе си, в своята способност да опазят държавната си независимост от един противник, какъвто бе тогавашна Византия? Но в такъв случай защо едва две десетилетия по-късно същите българи из земите от Дунава и Сава до Адриатика и Пинд се вдигнаха като един човек, за да се наредят под въстаническите знамена на Петър Деляна? Нали много по-малко усилия са нужни, за да се запази нещо, което все още съществува, отколкото да се възстанови то, след като е било вече всецяло загубено? И как може да се обясни тоя стихиен ръст на националното и държавното съзнание и на предизвиканата от него готовност на жертви едва ли не у едно и също поколение на един народ, което преди това бе се показало напълно примирено от робската си участ?

След като тоя първи опит за освобождение пропада, три десетилетия по-късно българите на запад отново се вдигат. И колко далечни са били полюсите, между които се е люшкало народното ни съзнание, се вижда от тоя факт: след като неотдавна при провалата на царството ни българите бяха останали глухи към зова на верните си водачи — да бранят със сетни сили държавната си независимост, сега те сами търсят човека, когото биха могли да поставят начело на освободителната си борба. Тем дори не е бил нужен вожд, в когото безусловно да вярват; достатъчно е той само да бъде лице с известно име, И тъй като не го намират в собствената си среда, те издигат един чужденец — Константина Бодин, син на сръбския княз Михаила.

Повече от век изтича, след като и това въстание бива удавено в кърви. През тоя период обаче животът ни се озовава в противоположната крайност. Все по-големи напасти се струпват през това време върху нашата земя. На север и изток вилнеят печенеги, узи и кумани, на запад и юг — кръстоносци и нормани. Византийското иго става все по-сурово и тежко. Въпреки това народът ни почти безропотно носи бедите си. И никакъв знак не дава, от който би могло да се съди, че е способен на нов опит, за да се отърве от гнета на чужденците. Сега той вече не само че не търси водачи, след които да тръгне на нова борба. Такива избраници сами се явяват, но толкова голямо е вцепенението му, че те се виждат принудени да си послужат с изкуствени средства, за да го събудят и раздвижат. Познати са обстоятелствата, при които Петър и Асен вдигат знамето на новото въстание. За да увлекат масата след себе си и да й вдъхнат вяра в сполуката на замисленото дело, не е било достатъчно да се позоват на спомените за някогашната българска държавност; не е било достатъчно да раздуха и тъмното недоволство срещу потисниците чужденци: трябвало да бъде използувано и религиозното суеверие на робите. Само тъй двамата братя смогват да ги увлекат в новата борба за национална независимост.

Още погледнато, от един народ до такава степен примирен със своята съдба, едва ли би могло да се очакват бранни подвизи. Поради това и първите стъпки на въстанието не са му предричали особен успех. Няколко месеца след избухването му изглеждало дори, че то напълно е потушено.

Но и тоя път става нещо необикновено. Въпреки несъмнените духовни и материални предимства на империята срещу въстаналите българи движението им развръща сили и взема размери, с които ней било невъзможно да се справи. След като Дунавска България бива напълно освободена и всички пристъпи на императорските армии срещу ѝ отбити, още през първото десетилетие на освободителната си борба българите минават линията на Балкана, завладяват Софийско, в Тракия техните дружини достигат Беломорието, като с натиска си повалят и пилеят всички изпращани срещу им императорски войски. Тъй едва-що родена, българската държава изстъпва като съперник на Византия на владението на полуострова. Едно след друго тогава българите на Калояна изхвърлят маджарите из Моравската област, нанасят под Одрин смъртен удар на Латинската империя, ускоряват края на Солунското латинско кралство, пресичат сръбските опити за разширение в югозападните земи, а при Иван Асеня II унищожават и Епирската империя на Теодор Комнина. Само няколко години бяха нужни на тоя народ, минал в тъмно битие близо две столетия под чуждо иго, за да се превърне в необуздана и всепомитаща стихия. Животът на само едно ново поколение бе достатъчен, за да създаде той от нищо една държава, която се разпростираше почти над целия Балкански полуостров.

Друг пример на тъй гръмотевичен възход европейската история не познава. Но ако има нещо още по-удивително и необикновено от това стихийно нараснало могъщество, то е бързината, с която се проваля. Едва изтекли пет-шест години от смъртта на Иван Асеня II и създадената от него велика България се проваля. Тя загубва три четвърти от пространните си територии и — което е още по-забележително и странно — загубва ги, без да бе загубила нито една битка за запазването им. Тъй може да рухне делото на една национална общност, вътрешно съвсем парализирана или разглобена, с пресушени източници на жизнена енергия. Но ако именно в това състояние бе изпаднал тогава българският народ непосредствено след епохата, в която бе развърнал толкова много физически и нравствени сили, на какво се дължеше то? Вече изчерпани ли бяха тия сили и какво ги бе тъй бързо изхабило?

Към втората половина на XIII в. от първа по мощ държава в полуострова Асеневска България бе вече станала последна. Обхваната от неизлечима слабост, тя неудържимо вървеше към своя край. Отсега нататък късите периоди, през които изглеждаше, че се съвзема, представяха само моменти, в каквито всеки гаснещ организъм събира сетните си жизнени запаси и ги изразходва в напразни усилия да преодолее загнездения в него смъртен недъг. Ако това състояние продължи за нея още цял век, то бе само защото не се явяваше ударът, който щеше да доведе до неизбежната развръзка.

Навярно ще се възрази при тоя случай, че всред тогавашния европейски свят едва ли имаше народ, който би могъл да устои срещу османския натиск. Той сложи край не само на средновековна България, но и на държави, много по-стегнати, жизнени и силни. Какво чудно, че тя се събори пред него, когато същата участ постигна и всички нейни съседи?

Чудното наистина не е това, то е другото. Всички останали, чиито земи лежаха върху пътищата на турското завоевание, му оказаха дълга и ожесточена съпротива. Тя не спаси държавите им, но в нея те паднаха достойно и с чест, тъй както пада всеки народ, който скъпи своята независимост и заради нея е готов да жертвува всичко. Сърбите паднаха, след като завещаха на историята си името Косово; власите оставиха след себе си имената Ровине и Раковица; маджарите — Никопол, Белград и Мохач. Дори и албанците създадоха епопеята на Скендер бега — Георги Кастриот. Всички тия имена ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са били способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си; в тия имена лежи нравствен капитал, който никога не може да бъде изчерпан, и завети, каквито не се забравят. В тъмите, които тогава се спущаха над нашата земя и обричаха народа ни на многовековно робство, блесна ли поне едно подобно име с трагично сияние за изпълнен докрай дълг? За гърците никога не ще потъне в забрава подвигът на последния византийски император Константин XI, през чийто труп минаха ордите на Мохамед II, за да забият полумесеца на „Св. София“ в Цариград. У сърбите още по-малко ще бъде заличен споменът за княз Лазара, паднал на Косово, гробницата на средновековната им държава. Знаем ли ние как и при какви обстоятелства бе изигран последният акт от трагедията на нашето племе и где трябва да търсим гробовете на Шишмана Търновски, Срацимира Видински или на добруджанския княз Иванко — тримата сетни представители на средновековната българска държавност? Един паметник из тая епоха съдържа благочестив помен за неколцина може би български боляри, които „мъжествено се борили с безбожните турци и пролели кръвта си за православната вяра християнска“1. Освен имената им ние не знаем нищо повече за тях, нито пък где и при какви обстоятелства са паднали в защита на родината си. Техният пример и саможертва, също както някога и ония на неколцината верни Самуилови войводи не са били в състояние да посочат пътя към дълга на сънародниците им.

Несправедливо би било да се вини народната памет за това, гдето не е запазила никакъв що-годе ясен спомен за борбите, всред които се провали средновековната ни държава. Трайни дири оставят в съзнанието на народите само събития, които са поразили съвременниците си със своето величие и кървав блясък. Сигурно не такива са били събитията, които ни обрекоха на многовековно робство. Родено сред светкавичния блясък на бранни подвизи, Търновското царство завърши съществуването си, както Преславското, дори много по-безславно от него.

Но тая трескавоcт в развитието и предизвиканото от нея люшкане между крайности отличава не само някогашното ни държавно битие. Същите особености изпъкват и в целия ни тогавашен живот — материален и духовен.

Българският народ е започнал историческото си съществувание при стопански условия и битови форми, много по-примитивни. Старото българско общество е живяло от земеделие и скотовъдство, като всяко семейство задоволявало нуждите си от онова, което само произвеждало. Макар нашите земи да лежаха на предела между тогавашния варварски Север и цивилизования Средиземноморски юг и поради това да вземаха още доста рано, през IX–X в., живо участие в международната стокообмена, капитализъм, подобен на тоя, който познаваме напр. у някои републики в средновековна Италия, у нас никога не се появи. Доколкото международната търговия засягала националното ни производство, нейното влияние винаги оставало повърхностно: то никога не поставя масата на производителите в зависимост от пазара. За богатствата, каквито напр. не бяха редки в съседната ни Византия, у нас и дума не е могло да става. Колко ограничена е била тогава ролята на паричния капитал, се вижда от простото обстоятелство, че през епохата на Първото ни царство ние не сме имали собствени монети, а през Второто такива се явяват едва по времето на Иван Асеня II. Затвореното самозадоволяващо се стопанство си оставало през течение на цялото Средновековие господствуваща форма в народния ни бит.

Също тъй прост е бил и вътрешният строеж на тогавашното ни общество. Дълбоко социално разчленение в него отначало поне изглежда, че не е съществувало. Наистина още твърде рано, в текстовете из VIII–IX в., у прабългарите се споменуват боили и багаини, но нямаме никакви данни, от които би могло да се заключи, че те са заемали изключително социално положение или разполагали с особени политически привилегии, права и власт над останалото население. Още по-погрешно би било да си ги представяме като затворени в себе си групи, изключващи всякаква възможност за преход от една към друга или от отделни елементи из простата маса към тях. Боилите са били навярно влиятелни първенци на родовете, на каквито са се разпадали доведените от Аспаруха прабългари, когато пък багаините може би са представяли категория заслужили войници. Що се отнася до местните славяни, най-доброто доказателство, че съсловно деление сред тях първоначално не е съществувало, е това, гдето в езика им липсвал и терминът за означение на знатен човек. Името „болярин“ у тях е произведено от прабългарското боил. Князе наистина се споменуват у българските славяни още в епохата на преселението им в полуострова, обществено съсловие обаче тия князе не са могли да представят, тъй като са били началници на отделни независими, а понякога враждебни едно на друго племена.

С течение на времето тия първоначални отношения се променят. Постепенно възниква социално неравенство, а наред с него и съсловно разграничение. При запазените в старото българско общество патриархални отношения обаче болярите в него и до първите десетилетия след покръщението си оставали наистина заможни и политически влиятелни люде, но не са разполагали нито с особено големи привилегии, нито пък са представяли съсловие, разполагащо с изключителна политическа власт.

В това отношение развитието у западните романо-германски народи представя съвсем друга картина. Под въздействието на късноримски традиции и поради редица особености на древногерманския бит общественото разчленение там се е извършвало по-силно и последиците му са били по-дълбоки. Така изниква в Западна и Средна Европа феодализмът. Неговата същност бе съсловната йерархия и съединението на земевладението, т. е. на социалната сила в политическата власт, а изразът му пълното господство на един слой привилегировани над масите обикновено и обезправено население.

У нас феодализмът едновременно като система на политическо господство и социално потисничество и като строй на строга съсловна йерархия никога не се създаде. Липсваше той и по-късно, когато свободното и стопански независимо селячество бе на изчезване. Тогава голяма част от земите в държавата принадлежеше на болярите, но феодали те не бяха, тъй като не разполагаха с политически права над зависимото от тях в стопанско отношение селячество. От друга страна, през епохата на Второто ни царство се явяват областни князе, разполагащи с пълна власт над подчинените им области. Но феодали те също не бяха, понеже в стопанскоправен смисъл владелци на земята в тия области те също тъй не бяха. Докато освен всичко това в романо-германския свят всевъзможните феодали представяха елементи в една стройна политическа система, почиваща на йерархията и взаимните задължения на сюзеренство и васалитет, тук във Византийско-славянския югоизток появата на областни княжества бе резултат на отстъпничество и следователно означаваше разложение на съответните държавни организми.

У нас следователно липсваха обективните исторически условия, които пораждат дълбоки социални противоречия, а оттук и остри антагонизми. При все това, докато във Византия и западноевропейските земи, гдето тия противоречия бяха по-големи, царуваше пълен социален мир и едва към края на Средновековието почнаха да се навдигат там движения на обществено потиснатите маси срещу привилегированите слоеве, у нас тая реакция се явява столетия по-рано, още през X в. Не по-малко забележително е, че още тогава това недоволство добива идеологичен израз в цяло учение — богомилството, което отричаше целия тогавашен обществен и политически строй. Въпреки това, че едва-що бяхме поели пътища, по които други отдавна вървяха, ние преди тях се озовахме в състоянието на презрели общества, гдето наслоените противоречия са тъй изострени, че отстраняването им е възможно само чрез революционни методи. Тъй духът на отрицанието и разрушението се възземаше у нас, преди да имаме що-годе исторически опит и време за положително творчество. И събираше онова, което още не бяхме успели да изградим.

Но необикновеното и странното в нашето историческо битие избиваше и в други негови области.

Покрай старата Византия ние първи измежду народите на Европейския югоизток започнахме устроен политически живот. Първи ние създадохме своя държава. В културно отношение ние стояхме по-високо от останалите си съседи, а имайки в сравнение с тях по-дълго държавно съществувание, трябвало би държавната традиция да бъде у нас по-силна, отколкото у тях. В продължение на цели векове ние бяхме господарски народ, спрямо когото те, где частично, где изцяло, представяха подчинена маса. Поради всичко това у нас най-рано се пробужда държавно и национално съзнание; следователно би трябвало това съзнание у нас да бъде по-дълбоко и по-крепко, отколкото у тях, а преживените нещастия и превратности да не изличат от паметта ни онова, което сме били и можем да бъдем. Трябвало би по-нататък като народ да чувствуваме своето превъзходство над съседите си и повече от тях да бъдем привързани към всичко, което е наше достояние и образува същественото в народността ни.

При все това действителността е съвсем друга. Пространни земи, в които някога са живели българи, днес са обитавани от чужденци. В повечето случаи това не е защото тамошното българско население е било прокудено или изтребено, а защото е било асимилирано от тия чужденци, загубило е сред тях своя език и националното си съзнание. Народ, който в продължение на векове е бил носител на култура, а при някои случаи и политически заповедник над някои от съседите си, ние днес виждаме спечелени от тях не само в държавно, но в етническо отношение територии, които са влизали в състава на етническата му общност. Във Влашко, Банат, Трансилвания и Моравско простото съжителство на българите с чуждия етнически елемент е било достатъчно, за да се поддадат те на неговото влияние и загубят народността си. Как трябва да се обясни тоя факт? При общото и еднакво за всички времена и народи правило, че се топят народи, които исторически не са достатъчно утвърдени и, обратното, че са силни в това отношение и устояват на чуждата асимилация, другите, които имат зад себе си едно по-дълго и по-богато минало и опората на по-богата културна традиция?

Всичката неестественост и болезненост на нашето развитие, при което отделни моменти на творчески подем се сменят с периоди на вековен упадък, може би нигде не се вижда тъй ясно, както в литературния живот на средновековна България.

До последната четвърт на IX в. българите са били безкнижен народ, който вместо писмо си служел с „черти и резки“, както ни разказва Черноризец Храбър. След покръщението обаче идват тук с новата славянска азбука учениците на Кирила и Методия и в българската земя закипява трескава книжовна и просветна дейност. В едва-що християнизираната страна изникват училища, в един съвсем къс период се подготвят хиляди учители, проповедници и книжовници, които пишат книги или превеждат и преработват други на народния си език. В обществото, до тоя момент живяло с представите за едно примитивно езичество, бързо се явяват учени люде, запознати с тънкостите на християнското богословие и православната догматика. Независимо от църковно-литургичната и богословска книжнина, явяват се и сборници, в които е събрана голяма част от тогавашната мъдрост. Преди да бе минало полустолетие от покръщението, ние имахме литература, която тук, в Европа, отстъпваше само на гръцката и латинската. От книжовното богатство, създадено у нас в тоя къс период, се ползувахме не само ние, българите, но и целият славянски свят.

Тая творческа дейност се оказва обаче нещо съвсем преходно и нетрайно. Със Симеоновата смърт тя секва също тъй неочаквано и бързо, както бе почнала. И до края на Първото ни царство, като се изключи Презвитер Козма, който напразно спомняше заветите на миналото и се мъчеше да раздруса мисловността на съвременниците си, нито едно име не изгрява на българския литературен хоризонт. Почти в пълна книжовна летаргия протича животът на българите и през по-голямата част от съществуванието на Второто ни царство. Изключение от това не прави и епохата на Асеневци. Преживяваният тогава национален и държавен подем не намира никакъв израз в литературната област и не остава там никакви следи.

Ще се каже може би, че по времето на Асеневци всичките сили на нашия народ бяха хвърлени в борби за национално обединение и държавно разширение и че поради това условия и възможност за духовни занятия са липсвали? Но нима също тъй смущавано от дълги войни не бе времето на Симеона? А при това не цялата епоха на Асеневци бе изпълнена с войни. При Иван Асеня напр., когато Второто ни царство достигна върховете на могъществото си и българската държава опря до бреговете на три морета, дълги години протекоха в пълен вътрешен и външен мир. Защо набраната у българския народ енергия не намери израз в полето на книжовното творчество, както това бе през редките мирни години на Симеоновото царуване?

Но странното в случая не се изчерпва с всичко това. След Иван Асеня II започва най-тъмният период от средновековната ни история. Велика България се разпада и нейното разложение не е само външно. Дълбоко разядено е и самото българско общество, недъзите в което непрестанно растат. Тъй протича столетие и половина. Но когато през последните десетилетия на XIV в. българската държава, териториално намалена, а освен това разпокъсана на няколко части, раздрусана от антагонизми, социални сътресения и политически крамоли, вече бе възправена пред окончателната си гибел, когато пред все по-нарастващата несигурност и страха от утрешния ден обществото ни бе загубило всяка вяра в себе си и всяко упование в бъдещето, а народните маси, обхванати от тъпо отчаяние, се оставаха да бъдат увличани от секти, които отричаха и държава, и ред, и морал, все тъй неочаквано и противно на всяка допустимост в земята ни се навдигаха вълни на духовно и литературно движение, чиито отблясъци прехвърлиха далеч границите на нашата страна. Това бе движението, вдъхновявано и водено от последния търновски патриарх Евтимий. Известно е, че след провалата на Търновското царство учениците на Евтимия потърсиха убежище и възможност за работа у други народи, гдето дадоха тласък за тяхното по-нататъшно духовно и културно развитие. Тъй късните цветове на средновековния български дух изникват из почва, в която всичко гние, и се разпукват в атмосфера, пълна със зловредни изпарения. Чужденците посяха семената им. И те израстват там вече при по-благоприятни условия, за да се разцъфтят с пълното великолепие на своите багри. Едно общество, над което съдбата бе написала страшната си присъда, като че ли за да завърши противоречията, из които бе изхабило своето битие, в предсмъртните си гърчения даваше живот на онова, което в разцвета на жизнените си сили не бе в състояние да роди.

Религиозният живот на народа ни е текъл в миналото сред не по-малки противоречия и крайности.

Прабългари и славяни се явяват в историята с представите на едно примитивно езичество. Както изглежда, то още твърде рано почнало да се руши. Ако се съди по някои езикови заемки в църковната ни терминология (напр. комка, олтар), от християнската проповед славяните ще да са били засегнати още преди преселението им в полуострова. Що се отнася до прабългарите, знае се, че още Кубрат, създателят на Велика България в Донско-кубанските степи, е бил християнин.

Разпространител на християнство всред тогавашния източноевропейски свят бе Византия. Измежду всички останали народи ние живеехме най-близо до нейния църковен център. Поради това трябвало би да се очаква, че византийското православие ще бъде възприето у нас в най-чистия му вид, че влиянието му върху масите ще бъде най-широко и че неговата догматика ще бъде пазена в средата на българското общество по-ревниво, отколкото гдето и да било другаде.

Известно е, че в действителност това не бе тъй. При все че православната проповед още дълго преди покръщението бе въздействувала тук върху съзнанията, достатъчни бяха само няколко десетилетия, след като новата религия бе възприета, за да се издигне срещу нея силна реакция — мирогледът на богомилството. Столетия подред то увличаше масите и против него оставаха безплодни не само всички църковни проклятия, но и всички преследвания на светската власт. Народът, който даде най-видните славянски богослови, първите славянски светци и най-богатата православна книжнина, се оказа най-малко способен да се проникне от догмите и мирогледа на православието и пръв го отрече.

Но странното не е само в това. Не по-малко характерен и интересен е фактът, гдето същото богомилство в Русия напр. не се появи. В съседната ни Сърбия пък, гдето бе прескочило, то бързо изчезна, задушено още в първите преследвания срещу му. Сърби и руси следователно, които получаваха от нас православната си просвета, се оказаха по-пригодни да се проникнат от нейния мироглед и догми, отколкото ние, техните учители. По-неподатливи се оказаха те през Средновековието и на всевъзможни други враждебни на православието учения, които намираха винаги най-благоприятна почва в нашата среда. Накрай дори самото богомилство се оказа недостатъчно, за да побере загнездения у нас дух на отрицанието. Той диреше израз във все по-нови крайности, каквито бяха адамитството, демонологията и др. И като че ли, за да изпъкнат още по-силно противоположностите, между които се разпъваше съзнанието на тогавашните българи, увлечението от тия учения съвпадаше с времето, когато се подвизаваше Теодосий Търновски, след Ивана Рилски най-видната православно-монашеска фигура на древна България.

Но казаното не е достатъчно, за да се добие пълна картина за нашата културна и политическа съдба. Наред с непостоянството и нетрайността, от които е проникнато цялото ни историческо битие, тук има и нещо друго, не по-малко характерно: периодичното повторение на едни и същи явления в него. Би могло да се каже дори, че ако в нашия лишен от приемственост и трайност исторически живот има нещо неизменно и постоянно, то е именно ритмичното редуване на състояния и прояви, напълно сходни с преживените в миналото. При всеки един от големите периоди на своята история ние като народ сме повтаряли онова, което по-рано е било. Ако в това отношение при един или друг случай се явява известна разлика, тя е в подробностите, дължими на времето и условията, но не в същността. В основните си моменти историята на Второто ни царство е повторение на тая през Първото. Още по-забележително обаче е, че и най-новият период от нашето развитие се отличава със същите черти, които са ни познати от нашето Средновековие.

Известно е какво представяше народът ни по времето, когато Паисий е замислял своята „Българска история“ — една тъмна маса от роби, лишени от всякакви спомени за миналото си и от всяко съзнание за своята общност, от всякакви обединяващи идеали и стремежи, обречени сякаш да бъдат тор в нивите на другородците. И само един век бе достатъчен, за да се извърши тук истинско чудо. В разстояние на няколко десетилетия българската земя бе покрита с училища, създаде се нова книжнина и в упорита борба за национално обособение бе извоювана духовната независимост. С това бе достигнат и върхът на развитието ни през предосвободителната епоха.

Осъщественият в него ръст на постиженията не можеше да не роди идеята за политическото освобождение. И именно в опита да бъде извоювано то се прекърши линията на едва-що започналия ни възход. Станалото в случая не бе това, гдето не бяхме в състояние със собствени сили да отърсим от себе си чуждото иго. Всъщност никой от останалите балкански народи не бе извоювал сам свободата си. В една или друга степен и сърби, и гърци я дължаха на намесата на чужди сили или на стечението на благоприятни външни обстоятелства. И едните, и другите обаче водиха заради нея хероична борба и падаха само след като бяха дали всичко, изчерпали сетните свои възможности и средства. Не беше тъй и у нас. Това, което характеризира най-големия от нашите революционни опити, Априлското въстание, е толкова лекомислието, с което бе подхванато, колкото и проявените в него малодушие и страх. Не са само една патетична фраза думите на поета, че „сред многото подлост и общий позор“, в които това въстание се провали, само отделни имена останаха да греят с кървавото сияние на подвига и доброволната жертва. На какво се дължеше това падение, настъпило непосредствено след една епоха, тая на духовното ни възраждане, която блестеше с проявеното от народ и водачи съзнание, дисциплина и жертвоготовност.

Политическата си свобода ние получихме като дар от други. Поради това съвсем естествени бяха опасенията, че едва ли ще бъдем способни да я запазим и че държавата ни ще стане оръжие на нашата освободителка, а може би накрай и руска провинция. Именно съображения и страхове от тоя род бяха главната причина за разпокъсването на Санстефанска България: ограничено в областта между Дунава, Балкана и Рила, малкото българско княжество не представяше тъй голяма опасност за силите, които се бореха срещу руското разширение на юг.

Всички тия опасения в нашето бъдеще може би напълно оправдателни за народ, чийто живот следва обикновените пътища на развитие, се оказаха по отношение към нас съвършено неоправдани. Още през първото десетилетие на свободното си съществувание ние не само показахме, че скъпим независимостта си и заради нея сме в състояние да се отречем от всичко, но сме и народ, пълен с жизнени сили. Светът с учудване и възторг следеше усилията, които развърнахме, за да спасим срещу сърбите Съединението и да отбием посегателствата на официална Русия. Завършили тия първи свои задачи, ние и в областта на културното строителство проявихме дарования, каквито никой не предполагаше у нас. Дошли последни в семейството на свободните балкански народи, ние скоро и в много отношения ги опредихме, нашето първенство бе признато почти от всички, считаха ни за японци, прусаци и белгийци на Балканите и всеобщо бе убеждението, че нам принадлежи културната и политическата хегемония в Европейския югоизток. Ние сами вярвахме в това свое призвание и усърдно се приготвяхме, за да го осъществим. Настъпи обаче съдбоносното време и въпреки беззаветната готовност, с която целият ни народ даде всички поискани от него усилия и жертви, всичко бе провалено.

Кризата, в която изпаднахме оттогава насам, обхвана целия ни живот. Хвърлено в духовна и политическа безпътица, обществото се затресе и от вътрешни антагонизми. С разбити идеали и понизен морал, загубили поради това всяка вътрешна опора и вяра в себе си, ние се залутахме без цел и посока, за да се превърнем в обетована среда за чужди внушения и за увлечения от всевъзможни крайности, отричайки в себе си всичко, дори и правото си на съществуване като народ.

Не напомня ли всичко това последните години на Преславското царство, когато Презвитер Козма със страстно слово се мъчеше да извади от вцепенение сънародниците си? Не напомня ли то и десетилетията преди провала на Търновското царство, когато, умъртвило у себе си живите струи на националната стихия, отрекло всякакви морални ценности и всякакви задължения или отговорности пред бъдещето, обществото ни търсеше и оправдание на тъпото си равнодушие пред грядущите опасности в ученията на мистицизма и на най-уродливи секти? И ако приликата в случая се налага, не означава ли тя всред предизвиканата от недавнашните катастрофи и още далеч непреодоляна криза, в която се гърчи нашият живот, че трагичната история на племето ни, изживяло досега на два пъти епохи на възход и падение, може всецяло да се потрети?

На читателите ще се стори може би, че в картината на нашия исторически живот, нахвърлена върху предидущите страници, багрите са твърде сгъстени, тъмните петна премного усилени и контрастите прекомерно подчертани. Възход и упадък, разцвет и немощ, казал бе някой, са състояния, каквито е преживявал всеки народ, и съвсем не е чудно, че те се срещат и в нашата история. В своето историческо битие всеки народ е имал периоди на сила и творчество и други, през които жизнените струи у него са намалявали, а понякога и почти съвсем пресъхвали. Преломите или големите завои в пътищата на историята не са нещо изключително и рядко; животът не само на един народ е бил връхлитан от кризи, при които той е трябвало да се бори за самото съществувание. Катастрофите, които са забавяли, прекъсвали или даже повръщали назад развитието на народите, защото не могат да бъдат считани като свидетелство за някаква обикновена съдба: те са нещо, от което една общност, чието битие се мери със столетия, едва ли може винаги да бъде застрахована.

Известно е, от друга страна, че всеки жизнен процес поражда болестотворни елементи. В биологията това са токсините, които се образуват във всеки жив организъм, а в историята и социологията — това са силите на разложението и отрицанието, които всяко движение напред събужда и всяко историческо съсловие откърмя в недрата си. Съществува даже цяло философско учение, което обяснява историческия процес и осъществяваните в него превръщания именно чрез тая вътрешна диалектика. Според това учение всяка фаза на историческото развитие още при зараждането си понася в себе си и своето отрицание. Това последното расте заедно с развитието на съответния исторически създаден организъм или на установения в него ред и не могат да се освободят от тъй създаденото противоречие, без да изменят на себе си, т. е. без да се самоотрекат. При това, след като изпълнят мисията, за която са били създадени, те губят своя смисъл и оправданието си, изчезват, за да отстъпят място на нови общности или нов ред, носители на който са откърмените в недрата им сили на отрицанието. Всяко историческо достигнато съсловие се събаря следователно под тежестта на противоречията, които неизбежно понася в себе си. От степента на тия противоречия и силата на съответните елементи, които образуват положителната същност на всеки съществуващ елемент, зависи неговата жизненост и трайност. Както и обратното — от способността на силите на отрицанието да минат към творчество на нещо ново зависи дали даден колективен организъм ще спомогне да прекрачи прага към едно ново битие, или ще се разпадне.

Всички теоретични съждения от рода на горните обаче малко помагат да си разясним въпросите, които тук ни занимават. Истина е, че от противоречия и дълбоки кризи не е бивал пощаден организираният живот на никой народ. Но все пак тия, от които е проникната нашата история, са тъй необикновени по своята острота и дълбочина, а освен това и тъй еднакви по същност и ритмични в появите си, та би могло да се каже, че те са собствено, които образуват постоянното и същественото в нея. Тук липсва естествено движение и постепенност, липсва и устойчивост. Паденията са толкова внезапни и външно поне изглеждат тъй изненадващи, колкото и издиганията, които ги предхождат.

 

2. Сръбската история като пример за бавно, но прогресивно развитие

 

За да ни станат по-ясни особеностите, които в това отношение характеризират нашия исторически живот, достатъчно е да го съпоставим с тоя на западните ни съседи — сърбите. Племената, от които се създаде сръбският народ, се явяват в Балканския полуостров през епохата, когато в него се настаняват и българските славяни. Военният и политическият натиск, упражняван от Византия върху Сърбия, никога по сила и продължителност не достигна тоя, на който имахме да устояваме ние. Поради особеното положение на земите си, отдалечени от политическото средище на империята, сърбите не бяха изложени както нас на нейните козни или въоръжени атаки, тъй както и в усилията си към държавно строителство и разширение те не се явяваха за нея тъй опасни, както ние. Външните пречки за политическото им организиране следователно бяха несравнено по-незначителни, отколкото за нас. И при все това цели векове сърбите живееха с най-примитивни държавнополитически форми — разпокъсани на племена, изтощавани от съперничествата на племенните си водачи и поради това принудени да търпят игото на чужденците. Вътрешни антагонизми осуетяваха или обричаха на нетрайност всички техни опити за държавно обединение. Но постепенно и с цената на тежки мъки това състояние бива преодоляно, самосъзнанието у сърбите нараства, а заедно с това у тях се формира и закрепва идеята за единна държава. С дълги усилия, едва в края на XII в. тя бива създадена. Тъй организираният живот на сърбите всъщност започва едва тогава, когато ние вече имахме зад себе си цялата история на Първото ни царство и вече полагахме началото на Второто. Животът на тая сръбска държава и дълго време след това не блестеше с никакви особени постижения. С ясно съзнание на ограничените ѝ сили и възможности нейните представители се приспособяваха към условията ѝ, използувайки всяко благоприятно стечение на външните обстоятелства. Те знаеха да се примиряват с необходимостта и не считаха за несъвместимо на достойнството си да дирят покровителство и опора на един или друг измежду по-силните си съседи. Така бавно, но сигурно и безшумно, средновековната сръбска държава закрепва вътрешно, започва след това да се разширява и външно, докато най-сетне, към края на XIII в., става най-силната държава в полуострова. Наистина половин век по-късно тя се разпада. Но нейното разложение е само механическо. Поради различия от културен и етнически характер редица нейни области се откъсват и заживяват засебно, но всяка една от тия малки държавици представя организъм, вътрешно стегнат и пълен с жизнени сили. Доказателство за своята жизненост те дават в борбата с турците: единствено те бяха, които тук в полуострова оказаха истинска съпротива на завоевателите и направиха всичко, за да спасят свободата на своите народи.

Картина, подобна на тая, която представя външнополитическата история на сърбите, ни рисуват явленията и в техния вътрешен живот. И тук наблюдаваме едно развитие, бавно и лишено от блясък, но затова пък — постепенно и здраво. Удивителни постижения, каквито имахме ние, тук липсваха, но липсваха също тъй и противоречията, кризите и пълният застой, с каквито бе изпъстрен историческият живот на средновековна България. Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби. Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, които ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното развитие у сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание.

Както повечето средновековни държави, Сърбия също имаше да страда от социалната и политическата сила на едно вироглаво болярство. Но и когато в своите увлечения излагаше на трусове държавата, то изобщо си оставаше проникнато от съзнанието за нейната ценност. И ако жертви на неговото недоволство ставаха няколко владетели, това най-често биваха такива, чиято политика зле пазеше държавните интереси. В самата маса на народа пък у сърбите никога не назряха отрицания, подобни на тия, с които бе тъй богата нашата история. Ние вече знаем, че богомилството в Сърбия никога не пусна корен. При все че средновековната съсловност там бе тъй силна, както почти навсякъде другаде, моралното единство у сръбския народ не бе разстроено от нея. Заедно с това обществената дисциплина и чувството за йерархия оставаха тук винаги особено силни. В това отношение твърде забележително е свидетелството на Константина Костенечки. Както е известно, Константин бил българин, един от по-младите ученици на Патриарха Евтимия. След като Търново паднало, той, както и мнозина други книжовници — българи, трябвало да дири убежище в чужбина и се настанил в Сърбия, гдето намерил благосклонен прием при двора на тогавашния сръбски княз Стефан Лазаревич. След смъртта на тоя последния той му написал биографията. В това свое съчинение Константин между другото отбелязва почитта, която сърбите хранели към своите първенци, дисциплината и послушанието у народа спроти неговите водачи. Изгнаникът, който наблюдавал тия черти в живота на обществото, гдето намерил сетно убежище, навярно си спомнял тъкмо противоположните тем явления, които бяха ускорили гибелта на неговата собствена родина.

Естествено е, че в тъй стегнатото сръбско общество привързаността към държавата трябваше да бъде особено крепка. Също тъй и националното съзнание у сърбите бе развито още тогава до степента на истинска държавно- и народоохранителна сила. Поради това сръбският народ през течение на вековете не само че не даваше жертви на чуждата асимилация, но претапяше маси другородно население в земите, из които се разпространяваше.

Същите характерни особености, както старата, съдържа и новата сръбска история. Изграждането на новата им държава струваше на сърбите многогодишни тежки усилия. Еднаж загубеното те повторно се бореха да отвоюват. През много завои трябваше да минат те, много горчивини и унижения да изпитат, много пречки и опасности да преодолеят, докато я закрепят. С такт и умение те се приспособяваха към обстоятелствата, примиряваха се с тях, гдето бе нужно, или търсеха да ги използуват, да си осигурят чуждото покровителство или снизхождението на по-силните от тях и така постепенно довършваха делото, започнато при борбата им за национално освобождение. И тоя път сръбската държава заживя скромно, без да буди вниманието на света към себе си, погълната от грижите за вътрешно закрепване и за отбиване на външни посегателства, но винаги с ясното съзнание за своята историческа мисия. Нищо в живота на сръбския народ през течение на много десетилетия не излиза вън от рамките на обикновеното. Изключения правят може би само несполуките и военните поражения, които сърбите търпят, но които не са в състояние да убият вярата в собствените им сили. В културно отношение те също не отбелязват никакъв особен напредък. А притиснати от близкото съседство на една могъща и враждебна империя, каквато бе бившата Австро-Унгария, те и в стопанско отношение се задушаваха върху бедната си земя.

И въпреки това в тъмнините на своето невзрачно битие и всред хиляди несгоди те се готвеха за великия час, когато щеше да се решава съдбата на народите. Тоя час дойде и замина. И в него те, слабите и презрените, на които бяхме свикнали да гледаме с пренебрежение, се оказаха не само по-крепки, но и много по-зрели от нас, които живеехме с илюзията за своята сила и превъзходство.

Един руски учен, Хилфердинг, който към средата на миналия век написа знаменитите си „Писма върху историята на сърби и българи“, пръв бе забелязал някои оттук изнесените черти в нашия исторически живот. „В цялото развитие на България, пишеше тогава той, има нещо скорозрейно и нетрайно, нещо болезнено и неестествено. Скорозрейността и болезнеността, това е може би най-съществената черта на българската история...“

Хилфердинг бе изучавал историята само на Първото ни царство. И въз основа само на тия изучавания бе стигнал той до горното заключение. Той не бе се занимавал с историята на нашето Второ царство и навярно не знаеше, че в нея същите черти са проявени още по-изразително и силно. Още по-малко можеше да преугажда той тогава през епохата на нашето Възраждане, че по също такива пътища ще тръгне и най-новото битие на нашия народ. При това Хилфердинг бе само констатирал фактите, но не бе се опитал да ги обясни.

На какво се дължи тъй странната ни съдба, която не може да бъде случайна, щом като с такава закономерност се проявява през всички периоди на историческото ни съществувание?

Обикновено всеки народ е сам ковач на съдбините си. Но ако това е тъй, горните въпроси не засягат ли преди всичко самите нас като народ? С всичките ни духовни и физически особености и качества. Липсва ли ни способността за трайна организация? Не достига ли ни това, което наричат обществен инстинкт и държавнически смисъл? Лишени ли сме от елементарната издръжливост, присъща на всеки жив организъм? Или пък бързото изтощение на творческите струи в народа ни се дължи на това, че запасите от сили у нас винаги са се оказвали твърде оскъдни?

Навярно мнозина ще са склонни да обяснят странностите и противоречията, всред които се е люшкал и продължава да тече нашият живот, а заедно с това да отговарят на всички поставени по-горе въпроси чрез една-единствена дума — расата. Нека разгледаме доколко това обяснение може да бъде задоволително.

Когато се говори за расата като фактор в историческото развитие на народите, подразбира се една различна при отделните случаи, а при това доста сложна съвкупност от особени духовни и физически качества, чиято същина или интензивност зависи или се определя от произхода, от кръвта. Според това гледище расата у един народ обуславя неговата способност за възприятие, за един или друг род творчество и развитие; расата определя естеството и величината на неговите духовни заложби, богатството на потенциалните му сили, неговата склонност към един или друг род самопроява, начина по който реагира към външния свят, силата на чувството му за себеопазване, податливостта му на дисциплина и организация, духовната му и физическа издръжливост, усета му за мярка и реалност и т. н.

Би било абсурдно да се твърди, че всички тия качества или особености, от каквито е сложена индивидуалността на всеки народ, не стоят в никакво отношение с явленията в неговия исторически живот. Въпросът обаче не е там, а другаде: сами по себе си действителните или предполагаемите „расови заложби“ у един народ движеща сила ли са в неговата история, или сами са неин продукт.

Бихме се отвлекли много далеч от въпросите, които тук непосредствено ни интересуват, ако поискаме да подложим тук на подробно разглеждане схващанията на расизма. Ще се задоволим само да обосновем в общи линии становището си към проблемата за расата в нашата собствена история.

 

3. Расата като фактор в нашата история

 

Струва ни се, че е достатъчно да се разгледа по-отблизо комплексът от особености, които образуват духовната индивидуалност на кой да е народ, за да разберем, че те не представят от себе си нещо предвечно, т. е. неизменно, биологически дадено. Напротив, те са формирани в течение на времето, голяма част от тях през течение на историческия живот, и ако са различни при отделните случаи, то е главно поради нееднаквите условия, всред които всеки народ независимо от расовия си произход е трябвало да живее. Влиянието на жизнената, т. е. на историческата обстановка може да даде преднина за развитието на едни заложби, като забави или спре това на други и тъй да измени даже един напълно сложен расов тип. Историческото минало на един народ значи е, което определя естеството и съотношението на елементите и качествата, чийто сбор образува неговата индивидуалност. В края на краищата следователно тая последната с всички присъщи ней черти е исторически продукт. Поради това тя не може да бъде считана за първопричина на историческите явления. Еднаж формирана, тя естествено не остава без влияние върху историческите самопрояви на съответните колективи. От нея могат да бъдат обусловени отделни форми на някои явления в живота на последните, но не е тя, която чертае пътищата на историческия им живот и техните съдбини. Защото тя сама е тяхна рожба и се изменя заедно с тях.

Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености, то значи да се допусне като основен двигател нещо, което само е последица от онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи, да се попадне в затворен кръг, в който липсва начало и край, и чиято изходна точка е загубена.

Но разискванията относно ролята и значението на расовия елемент в историческия живот на народите ще си останат безпредметни и безполезни, ако не излязат из областта на общите теоретични разсъждения. Нека преди това се опитаме да ги поставим на конкретна почва.

На туранците, доведени от Аспаруха, с формираната от предишния им живот склонност към стегната организация несъмнено се дължи ранното създаване на българската държава. Чертата, унаследена от туранците, може би е агресивната... Защо явления от рода на тия, които образуват същността на нашето историческо битие, липсват напр. в това на сърбите?

Но въпросът, който тук ни занимава, има и друга страна. Ако се предположи, че своеобразните пътища, по които е текло нашето историческо съществувание, са се отделяли от комплекса на расови качества у народа ни, трябвало би тия последните да личат еднакво в колективните му прояви, тъй както и в частния и всекидневен живот на неговите членове. Очаквали бихме по-нататък тия присъщи нему и следователно постоянно унаследявани черти да се проявяват през всички моменти на неговото съществувание. А тъкмо в това отношение се натъкваме на най-обикновени противоречия и парадокси.

Характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност. Бавен и ъгловат в движенията си, той е еднакво бавен и тромав в схващане и мисловен процес. Биволската кола е емблема не само на материалния ни бит; тя олицетворява и духовната ни природа. Но един народ, в чиято съвкупност преобладават такива черти, би трябвало и в своя целокупен исторически живот да се отличава с трудно възприятие на нови идеи и форми и с още по-бавно развитие. А ние вече знаем, че именно това не е тъй и че ако има нещо особено характерно в историята ни, то е именно трескавото и буйно движение и необикновената бързина на постиженията.

Но противоречието не се изчерпва само с това. На бавността, с която българинът, индивидуален тип, усвоява нещата, взема решение и пристъпва към тяхното изпълнение, съответствува, от друга страна, постоянството, което той обикновено проявява в едно започнато дело, упоритостта в преследване на еднаж поставената цел. Тия черти на безкрайната упоритост и постоянство в желанията и стремежите са оставяли най-дълбоко впечатление у всички, които са имали възможността да опознаят народа ни през течение на едно дълго съжителство или близко съседство. Заровете едно българско желание и под най-силната крепост, казват турците, и то ще я хвърли във въздуха. Поиска ли българинът да улови заека, той и с биволска кола ще го догони, говори друга турска мъдрост.

Из далечното минало е запазено едно известие, което дава също такава характеристика за нашия народ. Никита Акоминат, вече познатият ни византийски писател от края на XII и началото на XIII в., разказва, че през негово време в Состенския манастир в Цариград се намирала плоча с надпис, който съдържал завета на Василий II Българоубиец. Ако се случи някога българите да въстанат, говорел тук императорът, не са достатъчни само една или няколко победи, за да се сломи тяхната съпротива и се овладее страната им. Необходимо е да се завземе стъпка по стъпка тяхната земя, като се осигурява с достатъчно гарнизони всяка отнета тям крепост. Защото — и това именно убеждение искал Българоубиецът да втълпи на своите приемници — тъй голямо било упорството на българите, че да бъде преодоляно, нужно било да се лишат от всяка възможност и всяко средство за съпротива, да им бъде отнето и сетното убежище или крепост, гдето те могли да събират сили за нова борба.

В тия думи на императора, който бе посветил целия си живот на задачата да унищожи българската държава, е говорела несъмнено поуката от един тежък опит. Поради това и верността на представата, която те дават за народа ни, не може да бъде оспорена — поне за онова време. Но защо тая нравствена сила и издръжливост, тъй характерна и постоянна черта у българина като отделен индивид, а понякога и тъй блестящо проявявана в държавния му и общонароден живот, тъй неочаквано се пречупваше, за да отстъпи място на пълно вцепенение и примиримост с нещастията, и то именно в случаи, когато тия нещастия не идеха със силата на една неотразима съдба? Примери на подобни преломи ние вече посочихме достатъчно и те далеч не изчерпват редицата печални явления, с каквито миналото ни е тъй богато. Едно събитие от тоя род едва не сложи преждевременен край на Търновското царство още рано, преди да се явят турците в Балканския полуостров. Във война със западните си съседи българите бяха претърпели тежко поражение в битката при Велбъжд. Царят бе убит и войската му разпиляна. Но обективно взето, нещастието, колкото и да бе голямо, не можеше да се счете за непоправимо. Сърбите дължаха своята победа на нападения, а не на военното си превъзходство. Велбъждската област се намираше тогава вън от границите на българската държава. При това армията, разбита при Велбъжд, навярно далеч не е представяла всичката военна сила на тогавашна България. Нови войски несъмнено са могли да бъдат събрани, преди неприятелят да приближи земите, които образуваха сърцевината на царството. За да стигне там, той трябваше да преброди широката планинска област на днешната Югозападна България, да прехвърли и Стара планина, гдето всяка височина би могла да бъде превърната в крепост, всеки лес в място за засада. Не даже цял народ, който би се вдигнал, за да брани земята си от чужденеца, а само малобройни и зле въоръжени воини биха били достатъчни, за да се стопи под стрелите им войска, по-многобройна от тая, която водел тогава сръбският крал. Защитата на застрашеното българско отечество е трябвало да започне следователно тепърва след велбъждското нещастие.

И при все това става тъкмо обратното, което и самите сърби най-малко очаквали. Едва-що кралят им с войските си пристъпил българската граница и навлязъл в Радомирско, той бил посрещнат от представителите на българското болярство начело с брата на погиналия цар: те идели при него с вестта, че цяла България слага пред нозете му короната на българските царе. Кралят се отказал от тая чест. Той се задоволил само с това да възкачи на българския престол своята сестра, бивша жена на починалия при Велбъжд цар.

Съществува друг един фактор, чието влияние върху историческия живот на народите изобщо не подлежи на съмнение. Това са географските особености, положението и устройството на техните земи. И в първия дял на настоящата книга биде достатъчно обширно изтъкнато значението на тоя фактор за създаването, запазването и териториалната съдба на средновековната българска държава. Без благоприятните условия за отбрана, които ѝ даваше нейното географско положение, българската държава не би могла да устои срещу своя многовековен и могъщ съсед — Византия. Както, от друга страна, без пречките, които произтичаха от географското положение и устройство на областите, обитавани от нашия народ, той може би не би бил осъден да мине по-голямата част от историческия си живот необединен в своя държавна организация и значителни дялове от него да остават под властта на чужденците.

Независимо от това и други обстоятелства, все от политико-географско естество, се отразяваха неблагоприятно върху историческия ни живот. Нашата земя както днес, тъй и в миналото лежеше на големите кръстопътища между изток и запад, север и юг. Принудени да водим тежки борби с империята, наш южен съсед, ние едновременно с това трябваше да се браним и от народи, които ни заплашваха от север. Маджари, печенеги, узи и татари не само еднаж налитаха страната ни, но имаше и цели периоди под знака на опасността или под тежестта на разоренията, които те сееха. А свръх това ние имахме да сдържаме и сръбския натиск от запад. Нашите балкански съседи в това отношение бяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много често представяхме щитът, който поемаше ударите на северните варвари и ако не смогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с която тия удари падаха върху ѝ. Бедните земи на някогашна Сърбия пък никога не представяха особена съблазън за северните хищници, а неприветливите ѝ планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна напаст. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от Средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затова тя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани, а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквито в продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя. С Византия, най-сетне, през по-голямата част от Средновековието живееха в мир и турското завоевание не се стовари върху тях с такава разрушителна сила, както това бе у нас.

А когато един народ е бил принуден да живее всред непрестанна и сурова борба за своето самозапазване или за политическото си утвърждаване, развитието му не може да бъде нормално. В най-благоприятен случай то е едностранчиво. Защото там, гдето непрестанно се разнася звънът на оръжията, намаляват не само възможностите за културно строителство, но постепенно упадат и склонностите към него. Не могат да се развърнат и дарованията, които то изисква. Усилията, давани в кървавата борба за съществувание, идат от общия запас на жизнени сили. А той у никой народ не е неизчерпаем. И изразходваното в тая борба става винаги за сметка на онова, което иначе би могло да бъде употребено в други посоки. Ако един народ с цената на много тежки жертви все пак успява да разреши външнополитическите си задачи и затвърди държавата си в граници, които ѝ обезпечават сравнително по-спокойно бъдеще, той с това вече е създал първото най-съществено условие за едно плодотворно историческо битие. Ако ли обаче непреодолими географски и изобщо външни обстоятелства обрекат на неуспех тоя стремеж или пък доведат до резултати, които не отговарят на положените усилия, то животът на такъв народ остава отбелязан с печата на истинския трагизъм и на безплодието. Защото, от една страна, силите, потрошени в гонитба на непостижимото, систематично са били отнемани от области на дейност, гдето истински постижения може би не биха били невъзможни и, от друга — защото постоянните несполуки да се достигне жадно преследваната цел водят към хроническо изтощение на силите в даденото общество, убиват в него чувството на самоупование и вяра в себе си, а с това подготвят и почвата за вътрешното му разложение.

Това обяснява защо нашата история представя непрекъснат низ от войни, защо въпреки всички усилия и жертви, дадени от народа ни в тях, средновековната българска държава не смогна трайно да обгърне в пределите си всички земи, обитавани от българи, и защо последният век на нейното съществувание я завари почти в същите предели, които тя имаше още преди първоначалния стадий на своя живот. Нейното нещастие идеше главно оттам, че тя по необходимост трябваше да дири утвърждението си в земи, които бяха открити за посегателства от всяка страна, без при това в целостта си да разполагат с необходимите естествени условия за отбрана.

Върху тая фаталност, обусловена от географското положение и структура на българските земи, ние в предишните страници достатъчно говорихме. Това, което е нужно тук да бъде добавено, е, че същата основна причина простираше своето действие и върху друга една област на явления, тая на културното и вътрешнополитическото битие на народа ни. Неизгодното положение на земите, върху които държавата ни се стремеше да се разпростре, я обричаше на непрестанни и безплодни войни. Безплодни не само поради това, че обикновено не изменяха съществуващите териториални отношения в Европейския югоизток, но поради това още, че даже когато тя смогваше да осъществи част от своите стремежи, придобитията си оставаха ефимерни, тъй като накрай винаги се оказваше, че е много по-трудно да се запазят, отколкото да се направят. Едничката постоянна последица от всичко това бе, че народът ни нямаше възможността да се предаде на дълготрайна мирна дейност и да развърне сили в полето на културното творчество. В това отношение започнатото през редките периоди на мир трябваше да бъде изоставено, а възвръщането към него невсякога биваше възможно. В такива случаи нужно бе да се започне отново. По такъв начин нашето развитие, както и вътрешното изграждане на държавата ни, не можеше да следва равномерния темп на един естествен процес, а се извършваше с поврати и скокове. И те носеха всички особености на хронически недъг.

От друга страна, същата непрестанна и тежка борба за държавно-териториално формиране и утвърждаване поглъщаше почти всички потенциални сили на народа ни. Продължителните и остри напрежения ги изтощаваха и така настъпваха състояния на немощ, толкова по-дълбоки, колкото по-интензивен биваше разходът на тия сили. Не е чудно, че в такива случаи периодите на повишена активност бързо биваха сменяни от други на вцепенение.

Всичко това, както виждаме, може да обясни в значителна степен много от явленията не само в нашата страна, но и в най-новата ни история. Неизменното географско положение и особеностите на нашите земи, еднакво в миналото, както и в настоящето, поставяше на народа и държавата ни мъчноразрешими задачи. Затова и събитията, преживени от нас последните две десетилетия, тъй изумително напомнят някои от ония, с които нашето минало е доста изобилно.

Но като се отдаде дължимото на географския фактор и се признаят всички преки и косвени последици от действието му в нашата история, нужно е да се изтъкне, че само чрез него съвсем не може да бъде обяснено особеното в нея. За да се убедим в това, достатъчно е да спрем вниманието си на някои от нейните добре познати явления и факти. Така напр. счита се, че дълбоката немощ, от която е била обхваната България по времето на цар Петра, е била естествен резултат от свръхнапреженията от епохата на Симеона. Срещу това схващане обаче биха могли да бъдат направени основателни възражения. Непохабените народи, както е и със здравите организми в биологията, могат да се почувствуват временно отслабнали и изморени от преживените болести или изпитания, обикновено и накрай те излизат от тях пречистени и възродени. Затова скоро набавят, дори увеличават запасите от жизнените сили. Ако следователно умората всред българския народ и материалното изтощение на страната са били едничките или поне главните нещастни последици от Симеоновото царуване, бедата не ще да е била тъй голяма и непоправима. Дългото и протекло в дълбок външен мир управление на Симеоновия син би било напълно достатъчно, за да излекува добитите рани и се възстанови равновесието в народните сили. И наистина известни признаци показват, че ако през Симеоново време стопанският живот на страната ни е бил наистина твърде разстроен, а българското общество отслабено от многото изгубена кръв, покрусено и обезверено от усилията, разпилени за един непостигнат идеал, то всичко това през времето на Петра би било лесно и бързо превъзмогнато и изживяно. Преди да мине и десетилетие от възшествието на тоя цар, и срещу неговото управление почват да зреят заговори и никнат бунтове. Днес ние сме оскъдно осветлени относно техните причини. Но когато се има предвид, че още в самото начало на своето царуване Петър всецяло бе се отказал от държавните завети на своя баща и че цялото му управление бе вдъхновено от желанието за добросъседски отношения със същата Византия, срещу която Симеон бе водил непримирима борба, лесно е да се досетим, че основата на недоволството от новия владетел е било тъкмо неговото примирение с Цариград. А това значи, че въпреки вероятната умора от дългите войни на Симеона живата сила на народа ни не е била съвършено изчерпана и една добра част от българското общество още тогава, непосредствено след смъртта на великия цар, е считала, че борбата с империята не трябва да бъде преустановена. От друга страна, едно автентично свидетелство — думите на киевския княз Светослав, предадени от древната руска хроника, показва, че през Петровото царуване в българските земи е кипяла интензивна стопанска дейност и страната се е радвала на богатства, които могли да съблазнят жаждата на всеки варварин. Защо тогава, духом все още бодра и материално твърде крепка, същата Преславска България не намери в себе си достатъчно сили, ако не да спаси държавното си съществувание срещу завоевателя — чужденец, то поне за да не падне като труп пред нозете му? Срещу нашествия особено на север и юг нейните земи разполагаха с несравнено по-удобни естествени условия за защита, отколкото това бе изобщо със земите на Охридското царство няколко десетилетия по-късно. Ако решаваща роля тук имаше само географският елемент, защо Охридското царство при все това смогна много години подред да отбива ударите на един неприятел, не по-незначителен от тоя, който сложи бърз край на Преславското?

Че особеното географско положение на българските земи, колкото и неприятно да влияеше върху териториалните съдбини на държавата ни, не бе при все това едничкият елемент, от който тия последните зависеха, се вижда и от други случаи. Тъй напр. при Иван Асеня II България обхвана цялото Източно черноморско крайбрежие от устията на Дунава до Мидия, целия тракийски и македонски бряг на Егея от устието на Марица до границите на Тесалия и най-сетне цяла Албания с побрежието на Адриатика от Епир до Шкодра. Тогава за пръв и последен път в своята история тя достигна напълно обособени и удобно защитими географски граници. При все това за съседи тя имаше държави, които, обективно преценено, не можеха да представят никаква опасност за нея. И при все това ние вече знаем, че тая обширна държава не преживя даже с едно десетилетие своя създател: от пространните си територии тя запази след него само своите северни области.

Но ако само чрез влиянието на географските условия не бихме могли да си обясним дълбоките превратности в политическото битие на народа ни и териториалната нестабилност на средновековната българска държава, още по-малко би било възможно тия географски условия да ни обяснят странната картина на духовния живот на българския народ с характерните и тук трескави и нетрайни подеми, от една страна, и продължителните периоди на упадък и безплодие, от друга.

Явно е следователно, че наред и покрай споменатите различни условия и фактори, които в един или друг случай, где по-силно, где по-слабо, са оказвали влияние върху историческия ни живот — трябва да се дири в тоя живот действието и на някакъв друг по-специален фактор. Явно е по-нататък, че това действие ще да е било особено силно и дълбоко, щом като се разпростирало еднакво върху нашата външна и вътрешна история, извиквайки и тук, и там явления, еднакви по същността си, а ще да е и особено трайно, щом като минало и настояще у нас тъй много си приличат.

Силата, която непрестанно тежеше върху нашия живот и чийто всестранен натиск не бе възможно да се канализира или отрази, бе чуждата култура. За да се разбере това, необходимо е да бъдат разяснени предварително някои общи понятия и въпроси.

 

4. Що е култура?

 

Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни — материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата. Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието му, познанията, които има за себе си, представите му за външния свят и т. н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се мери степента, до която членовете на дадено общество, като отделни индивиди или цяло, са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят. Към материалната култура спадат всички видове технически придобития, формите на собственост, начините и средствата на производството, количеството и естеството на богатствата, храната, жилищата и облеклото, съобщителните средства и мн. др.

Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои от това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен го предава на поколенията, които идат след него. Самата дума култура значи развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал.

От казаното следват няколко съществени извода. Първият и най-важен е, че културата на един народ е продукт на неговата история. А това значи от своя страна, че колкото един народ е имал на разположение по-дълго време, за да се развива като организирано цяло, колкото по-спокойно и равно е текъл неговият живот, колкото по-малко са били задръжките в него и по-благоприятни външните условия за развитието му, толкова по-високо е достигнатото от такъв народ културно стъпало. Оттука и фактът, че всяка култура в своята дълбока същност и основите си е национална, т. е. носи всички особености на историята, жизнените условия и творчеството на народа, у когото я намираме. Особено вярно е това за духовната култура. Поради това тя е може би и най-същественият елемент в понятието националност, а често пъти дори може да бъде отъждествена с нея. Липсва националността там, гдето не са създадени общите ценности — език, бит, изкуства, мироглед, форми на живота и т. н., които свързват сродените индивиди и превръщат механическия им сбор в сключено единство до степента, при която вече минава в съзнание. Тъй става лесно разбираем и фактът, гдето най-дълбоко е чувството за национална принадлежност и най-силно националното съзнание у народи, които имат сравнително най-дълго и плодотворно минало и следователно най-висока култура.

Щом като културата на всеки народ е продукт на миналия му живот, то нейните особености необходимо зависят от обстановката, сред която тоя живот е текъл, от естественото положение на земите, върху които е имал да се развива, и най-сетне от съвкупността на всички условия, които са благоприятствували, задържали или пък насочвали в една или друга насока неговото развитие. Поради това колкото по-близки или еднакви са били условията, при които отделни общества или народи са имали да водят своя живот, толкова по-подобни са преминатите от тях културни стадии и по-сродни по вътрешното си съдържание.

Но тук е важно да се изтъкне и едно друго, за нас особено важно обстоятелство: влиянието, което народите взаимно си оказват в културно отношение. Няма народ, който да е живял затворен в себе си и съвсем изолиран от всички други. И при най-изключителни случаи всяко етническо цяло поне през един период на своето битие се е намирало в близък досег с други, подобни нему. При такова съжителство или съседство то е възприемало от тях по нещо, което е било специфично тяхно, като им е предавало и нещо от своето. В по-отдалечените времена, когато съобщенията не са били тъй лесни, на подобно взаимно действие са били изложени само народи, които живеели в области, пространствено близки или пък образуващи обособено географско единство. Поради възможностите за по-непосредствено и често общуване такива народи се сближавали, влияели си взаимно в едно или друго отношение и са се изравнявали културно, като в същото време оставали чужди на народите, с които подобно общуване и взаимно действие е било малко възможно. По тоя начин са се създавали така наречените „културни кръгове“. Сближения и нивелации от тоя род пораждат напр. в древността средиземноморски културен кръг, образуван от народите, които тогава обитавали земите около Средиземно море. През средните векове все така изникват два нови културни кръга — романо-германският в Западна и Средна Европа и византийско-славянският в земите на Европейския югоизток и предна Азия. В днешното време на бързи и лесни съобщения и на тясна стопанска зависимост не само между отделните земи, но и между цели континенти културната асимилация и изравняване обхващат все по-широки пространства и имат тенденцията да се разпростират върху цялото земно кълбо.

Обикновено културното взаимодействие между народите улеснява и ускорява тяхното развитие. Един народ получава от друг в много случаи наготово онова, което тоя последният е добил по пътя на бавно и трудно творчество, което от своя страна предоставя на останалите възможността да се ползуват от неговите собствени постижения. Това е едно спонтанно взаимодействие и може да се каже — сътрудничество, при което всеки внася своя дял в общото достояние, като в замяна получава възможността да се ползува от това общо богатство. Разбира се, участието в тъй установеното сътрудничество не е еднакво и равно за всички. Народи и общества, които сами са създали малко, естествено не могат да ползуват другите в същата степен, в която вземат от тях. Такива изостанали в едно или друго отношение народи заемат, следователно живеят от съкровищата, натрупани без тяхното участие. По пътя на заимствуването те се стремят да догонят ония, които са ги изпредили, и се изравняват с тях.

Когато един народ притежава значително културно богатство и ценностите на това последното са осъзнати от него, той вече представя напълно формирана историческа индивидуалност, която мъчно може да бъде изменена. Всяко настояще у него почива върху миналото, подчинено е на неговите спомени, завети и предания. Той отъждествява себе си с това, което е наследил от бившите поколения, и не може да се отрече от него. Бит, език, вярвания, начин на живота, всичко това е стегнато в органическо единство, чието съществувание е мислимо само в неговата цялост. Развитието на такъв народ се състои в усъвършенствуването на полученото наследство, на неговото увеличение чрез нови постижения. От други народи или цивилизации той може да заема, но чрез такива заемки той не руши това, което има, а го допълва и доразвива. Без значение остава количеството на заемките, както е без значение дали те ще се извършват несъзнателно, или не. Характерно е само това, че се знае главно онова, което е нужно и което може да бъде нагодено към собствената среда. В такива случаи влиянието на чуждата култура засяга най-често само външните форми, но даже и когато прониква по-дълбоко, оставя непокътнати техните основи и същността им.

Класически пример на народ, чието развитие се извършва по такива пътища, ни дава съвременна Япония. През втората половина на миналия век тя излезе от многовековната си затвореност и почна бързо да се приобщава към западноевропейската цивилизация. Но това усилено европеизиране на японското общество представя от себе си нещо особено характерно и интересно. Преизпълнени със съзнанието, че сами са хранители на вековна култура, привързани необикновено силно към нейните ценности и убедени, че тия ценности представят най-доброто и най-хубавото от всичко, което човечеството е създало, японците дирят в Европа само онова, което може да укрепи и осигури бъдещето на тяхната култура, да я направи по-богата, могъща и съвършена, без да бъде в противоречие с нейните основни елементи и да съдържа каквито и да било опасности за нея. Те заемат от Европа техническите постижения, много от придобитията из областта на материалния живот, използуват и европейската наука, но всичко това за тях са само средства, които имат един-единствен смисъл — да помогнат за запазване и развитие на специфично тяхното. Всичко, което не може да бъде съгласувано с него или накрай би се превърнало в негово отрицание, старателно се отбягва. Ето защо европеизирани дори твърде много в известни области на интелектуалния си и материален живот, японците си остават народът, у който по-силно от всякъде другаде живее душата на Азия. Религия, мироглед, изкуство, морал, семеен бит, обществени и политически отношения — всичко това си остава у тях всъщност такова, каквото е било преди векове. Защото японците вярват, че с него превъзхождат европейския свят. И заемайки от последния това, с което той ги е изпредил, те налагат на заемките печата на своята собствена култура. Така те не стават роби на чуждото, а го използуват в смисъл и до степен, каквито и на самите тях са нужни.

Примерът с Япония обаче е нещо изключително. Извънредно редки са случаите — един народ през течение на много векове да се е развивал затворено в своя кръг, да е достигнал тъй до високо културно равнище и едва тогава, изправен срещу предимствата, носени от една чужда култура, да е схващал необходимостта да заеме от нея. Особеното тогава, както показва примерът с Япония, е, че заемането се извършва съзнателно, преднамерено и планомерно, като се възприема главно онова, което е полезно и само доколкото е потребно. Привързаността към всичко останало свое, което издържа сравнение с чуждото, е толкова голяма, че пази от всякакви модни увлечения и робски подражания. Заемките тогава не обезличават и рушат собствената култура, а я правят по-богата и по-съвършена.

Много по-обикновени, обаче може дори да се каже — меродавни, в историята са случаите от друг род: когато народи, изостанали във всяко отношение, идват в допир с други, културно много по-издигнати. Те не могат да се опазят от влиянието им, тъй както във всекидневния живот е невъзможно и на детето да не остане под влиянието на по-възрастните от него, в чиято среда е попаднало. Както за отделните индивиди обаче, тъй и за обществата подобно влияние невсякога може да бъде благотворно, особено пък, а това са най-честите случаи, когато се извършва стихийно и разликата в развитието между едната и другата страна е много голяма. Тогава се проявява действието на два закона, чието значение в историята е не по-малко, отколкото в биологията: законът за подражанието и тоя за самосъхранението.

Действието на първия от тях обикновено е подсъзнателно. И поради това то е толкова по-силно, колкото даден индивид или общество се намират на по-ниска степен на развитие. Именно тая е причината, загдето склонността към подражание е най-силна у децата и примитивните народи. Но характерно в случая е и нещо друго. По пътя на подражанието се възприема предимно онова, което най-лесно може да бъде забелязано, следователно — външното, повърхностното и най-често несъщественото за средата, която то носи в себе си. Хубавото и доброто са неща вътрешни и скрити. Те не се проявяват тъй ярко, за да направят впечатление на неразвития ум, който и без това не е достатъчно подготвен, за да ги разбере, оцени и усвои. Чрез подражанието нискокултурните народи пренасят у себе си обикновено външните, понякога и съвсем изкълчени форми, опакото на по-високата култура; те не могат да видят нейните истински ценности, а още по-малко са в състояние да се проникнат от тях.

При това тук трябва да се има предвид и друго обстоятелство. Както в биологията всеки жизнен процес поражда вредни за организма вещества, тъй наречените токсини или отрови, така и всяко обществено развитие заедно с положителните придобития неизбежно създава и понася в себе си собствените си отрицания. Те представят опаката страна на всяка култура и са толкова по-многобройни и големи, колкото по-висока, многостранна и богата е самата тя. Но както силата на биологичния организъм зависи от способността му да отделя и обезврежда отровите, пораждани в жизнените му процеси, така и всяко културно състояние предполага известен запас от средства, чрез които се неутрализира, отстранява или намалява действието на създадените в него болестотворни елементи. И една култура е толкова по-устойчива и съвършена, не колкото по-малко на брой и незначителни са нейните тъмни страни, а колкото по-голям е у нея превесът на положителното над отрицателното и следователно колкото по-големи са възможностите да съдържа, намалява и обезврежда проявите на последното. Достигат следователно залеза си и се разпадат не общества, на които е писано да умрат — подобно предопределение не съществува, — а такива, в чиято култура казаният превес на положителните и здравите елементи е загубен и тя вече не е в състояние да създава противоядия срещу родените в недрата ѝ токсини в същата степен, с която тия последните растат и се размножават.

А още по-съдбоносни се оказват те, когато проникват в едно недостатъчно издигнато общество. Неспособно да схване истински ценното и доброто в съдържанието на високата култура, то се явява среда, особено податлива за нейните отрицателни страни. То не е в състояние да вземе мерки срещу зловредното им действие, както в една или друга степен вършат обществата с дълъг исторически опит. Тази е именно причината, загдето народи, попаднали под непосредственото и стихийно влияние на една по-висока култура, обикновено стават жертва на пороците, които тя винаги носи в себе си: разлагат се и се обезличават или пък измират. Примерите в това отношение са тъй многобройни, че е излишно да се привеждат. От времето, когато европейското колониално разширение засегна новите континенти, много от техните племена и народи вече са погинали, други изчезват пред очите ни. Причината на тоя факт не е само експлоатацията или насилието, на което са били подложени от страна на европейците. Пиянството, разните „културни“ болести, научената от европейците употреба на огнестрелно оръжие и цяла редица „блага“ от тоя род, срещу които не бяха подготвени да се защитят, са причината за тяхното израждане и смърт. За утеха те имат всевъзможни дрънкалки и лъскави украшения — едничкото хубаво и полезно, с което европейската култура е била в състояние да ги надари. В най-благоприятни случаи някои от тях са се европеизирали само доколкото чрез смешното възприемане на европейски навици, предмети или външни форми са окарикатурили своя някога цялостен и смислен бит или пък са се превърнали в повърхностно дресирани животни.

Но една по-висока култура се налага на изостаналите народи не само по пътищата на стихийното въздействие. В много случаи възприемането ѝ представя съзнателно извършен процес. Тук главен стимул се явява борбата за съществувание с вложения в нея стремеж към самозапазване. При равенството на всички други условия по-силен в тая борба е тоя, чиито оръжия са по-разнородни и съвършени, следователно културно по-издигнатият. Поради това в нея всеки се стреми да се сдобие и използува всичко, което в един или друг смисъл обуславя превъзходството на противника му.

Това съзнателно и преднамерено заимствуване обаче не всякога носи благотворни резултати за тоя, който го върши, особено пък когато разликата между културното равнище на двете страни е твърде голяма. От не по-малко значение е и естеството на самите заемки. Създаденото в една среда, особено когато носи всички характерни черти на своя произход, невинаги е способно да вирее в друга, тъй като там могат да липсват условията, благоприятни за развитието му. В такива случаи пренесеното се изражда, също тъй както залинява, изражда се и не е в състояние да даде плод растението, присадено от една разработена почва в друга, неподходяща нему. Усиленото пренасяне на ценности от една по-висока културна среда всред недорасло за тяхното усвояване общество може накрай да претовари живота му с уродливи явления.

Бедата в такива случаи не се изчерпва само с това, гдето грижите за отглеждане на чуждото отиват напразно и гдето жизнените сили на обществото, което извършва заемките, се разпиляват за цели непостижими. Истинското нещастие се състои най-вече в това, гдето вниманието, отделяно за чуждото, и усилията, изразходвани за неговото присаждане и отглеждане в несъответната нему среда, са за сметка на онова, което е свое. Това последното въпреки жизнените начала, които носи в себе си, бива занемарено, развитието му спира, самото повяхва и се задушава. А тъй като то е органическа съставна част на дадената обществена или народна индивидуалност, почва да се разлага и руши вътрешно и тя сама. Това, което е осмисляло и оправдавало нейното битие, е обречено на смърт; на заетото — изродено и изкълчено — тя още по-малко може да се опре. Народи, принудени от обстоятелствата на своя живот да останат трайно под чужди културни влияния, губят своя исторически път, а с него — смисъла на отделното си съществувание. Техният живот, раздрусан от спазми, се превръща в хроническа криза, чийто печален изход рядко може да бъде предотвратен.

Разбира се, че последиците от влиянието на по-висока чужда култура върху изостанали общества и народи не всякога са еднакви по значение, както изобщо не винаги е еднаква и степента, в която подобно влияние бива упражнено. Тук всичко зависи от цяла редица обстоятелства, които при отделните случаи могат да бъдат съвсем различни. От особена важност напр. е обстоятелството, дали това влияние е непосредствено, или пък силата му е отслабена поради някакви външни условия, напр. такива от географски характер. Естествено е, че много по-силно е въздействието на високата култура върху народи, живеещи в непосредствено съседство с нейното огнище, отколкото върху такива, отдалечени от него в земи, лишени от пътища, по които тя би могла бързо и без особени пречки да се развива.

Не по-малко е значението и на някои условия от чисто идеологично естество, напр. на религията. Всяко културно състояние се характеризира със своя религиозен мироглед, органически споен с него, и се развива съобразно с дадените в него възможности. Особено това важи за миналите епохи, когато религията със своите представи и норми господствуваше изцяло над човека и той виждаше осветени в нея институциите и формите на целия си бит. Поради това религията се е явявала всякога като най-голямата спънка за остри завои в културното битие на обществата. Где повече, где по-малко тя винаги е отстъпвала срещу всяко рязко отклонение от старите пътища и срещу всички влияния, които са водели към подобна промяна. За да се преодолее следователно у даден народ едно културно състояние и замени с друго, коренно различно от него, необходимо е да се превърне цялото религиозно съзнание на тоя народ, т. е. вярата в старите му божества да бъде заменена с нова.

Това ни обяснява защо напр. и днес разпространението на общоевропейската култура — продукт на историческия живот на християнските народи — спира на границите, достигнати от разширението на самото християнство. Народите, останали извън християнската общност, остават вън и от европейското културно единство. Завоеванията на европейската култура у тях вървят заедно с проникването на християнската религия и се мерят с дълбочината на това проникване. Тази е причината, загдето въпреки многовековния си допир и непосредствени сношения с европейските народи ислямският свят в своята цялост си остава и до днес напълно чужд на техния културен живот: тоя последният е построен върху мироглед, несъвместим с религиозните представи на исляма. Не е случайно, гдето напр. зидарите на нова Турция срещнаха най-силна опозиция в средата на мохамеданското духовенство и за да си осигурят успеха на своето дело, трябваше да посегнат на много от вярванията на своя народ... От това гледище несъвсем безсмислени са враждебните настроения към църквата у германския национализъм, който му противопостави мирогледа и морала на древногерманското езичество. Всяка културна революция, безразлично от какви идеали е вдъхновена и какви задачи преследва, започва или свършва с богоборство. Богоборци в един или друг смисъл са и всички големи реформатори. Заедно със съществуващия ред в света на реалностите те са принудени да рушат и завещани от вековете вярвания, на които тоя ред се крепи. Затова всички революционни епохи са време, когато обществата се заливат от вълната на безбожничеството или най-малко от съмнението в съществуващите религиозни истини. Дали такива епохи ще доведат до действително нови и — което е още по-важно, — трайни преломи, това в значителна степен зависи от възможността им да дадат на тия общества нова вяра. Нали чрез религиозния мироглед, възвестен от учението на Мохамеда, арабският свят се издигна като нова културна сила в Средновековието? За да затвърди отношенията, създадени в революционна Франция, нали и Робеспиер се опита да замени католицизма с новата „религия на човешкия разум“? Нали някога и крайната опозиция срещу реформите на Петра Великий доби израза на религиозно движение, това на „староверците“, чиито последователи и до днес остават верни на старината, смутена от посегателствата на царя — Антихриста?

Разбира се, тъй обусловеният вътрешен антагонизъм може да не избие в явен конфликт. Изходът във всеки случай зависи от две условия: първо — от дълбочината на противоречието между установените религиозни представи и новите културни ценности, които дирят утвърждение, и, второ — от способността на съществуващия религиозен мироглед да се нагоди към нуждите на развитието и запазвайки същността си, да направи необходимите отстъпки във всичко останало. Окаже ли се една религия способна за подобно нагаждане и извърши ли го, тя от своя страна се превръща тогава в консервативна и охранителна сила, която отново овладява съзнанията и прецежда нововъведенията, допущайки от тях само онова, което може да бъде съгласувано с олицетворяваните от нея традиции — политически, обществени или битови.

 

5. България и християнството

 

Изложените в предишната глава общи мисли съдържат обясненията и на отбелязаните особености в нашия исторически живот: болезненост в неговото развитие, бързината и нетрайността в постиженията му и периодичната смяна на стихийни подеми и дълбоки падения. На всичко това ние бяхме обречени поради влиянието на византийската култура върху ни.

Ние вече знаем, че тая култура в продължение на много столетия представяше най-високо стъпало, до което бе се издигнало средновековното човечество. В сравнение с нея всички други племена и народи оставаха в една или друга степен „варвари“. Такива не можеха да не бъдат и настанените в Балканския полуостров наши турански и славянски прадеди. На това се дължеше тяхната слабост, тъй като в отношенията си към Византия те не бяха в състояние да си служат със средствата, каквито тя имаше на разположение срещу им. Но, от друга страна, общият културен стадий у прабългари и славяни въпреки техните расови и битови различия ги обединяваше, за да ги противопостави на културните и политическите начала, чийто носител бе империята. Самата българска държава, основана върху съжителството и сътрудничеството на прабългари и славяни, можеше да намери оправдание, а оттук и опора за съществуванието си единствено доколкото се явяваше въплъщение на особеностите на техния живот. И както космополитичната Византия виждаше историческата си мисия в това — да приобщава към своята култура враждебните ѝ племена и народи, та чрез разложението на тяхната културна индивидуалност да подготвя политическото им подчинение, също тъй и българската държава заради самосъхранението си бе длъжна да пази сред своето общество всичко, което подчертаваше нейната собственост. Фонът, върху който средновековната ни история трябваше да се развръща, бе пълната противоположност между византинизма и битовите начала, с които народът ни изстъпи на историческата сцена. Следователно двете страни бяха осъдени да бъдат непримирими противници Не само поради несъвместимите си териториални стремежи; още в самото начало на своя живот средновековна България почувствува Византия и като враждебна културна сила. Нейното съществувание и свободно вътрешно развитие можеше да бъде осигурено само ако тя бе в състояние да се опази от проникването на византийската култура или поне ако бе й възможно да процежда заемките от нея, като допуща от тях онова, което — без да представя опасност за народната самобитност — би съдействувало за усъвършенствуването ѝ.

Тъкмо тая задача обаче ние не бяхме в състояние завинаги да решим; и не бяхме виновни, тъй като никой от тогавашните народи на наше място не би бил способен да се справи с нея. Историческият закон, по силата на който една по-ниска култура не може безвредно за себе си да издържи непосредственото влияние на друга, по-висока и накрай бива разрушена или трансформирана от последната, действуваше и при нас с всичката си неумолимост и последиците от това действие не можеха накрай да не настъпят въпреки съпротивата, която оказвахме. Откакто държавата ни беше създадена, в продължение близо на два века прабългари и славяни упорито държаха за традициите на своята старина. Родовият им и племенен строй с всички характерни за него черти си оставаше основа на обществената им организация. Той бе отразен и в устройството на държавата, гдето дори до много по-късно време се запазваха институции и власти, установени още в нейното начало. Цялата тая сложност от стопански, социални и политически отношения се явяваше у нас споена и намираща израза и утвърждението си в един религиозен мироглед, също тъй завещан от далечното минало. Славяни и прабългари тогава бяха езичници. Техните вярвания не са били еднакви, но каквито различия да са съществували тук помежду им, те са се губели в сравнение с християнството, представяно от Византия. Езичеството следователно бе, в което битът на старото българско общество намираше своята вътрешна опора, освещение и върховна санкция. В поддържането на тая езическа традиция, за която всяка внушена от чужди влияния промяна се е явявала като посегателство над завещаната от дедите вяра, намираше накрай оправданието си и самата българска държава. От нея черпеше тя и постоянна сила. Затова езическият период в нашата история е време на най-голямата стабилност в нея. Скоковете и повратите започваха, след като тоя период бе приключен. През тая първоначална епоха, която обхваща близо два века, българското развитие се извършваше бавно, без особен блясък, понякога сред силни колебания и задръжки. Носено обаче от живата народна стихия, то мъчно можеше да бъде задръстено, а още по-малко — спряно. Държава и общество и тогава не бяха застраховани от всякакви изпитания, но из тях те излизаха прочистени и обновени, с нараснали сили. Най-добър пример за това са събитията през втората половина на VIII в., когато в продължение на цели десетилетия езическа България бе раздрусвана от тежки междуособици. В тях не бе трудно да се види пръстът на Византия. За да осъществи завоевателните си намерения срещу българите, империята бе прибягнала до старото си изпитано средство: вътрешното разложение на тогавашното българско общество. С цената на големи усилия тоя неин опит бе напълно отбит. Четвърт столетие бе нужно след това, за да се излекува езическа България от получените рани, да отдъхне от понесените напрежения и продължи прекъснатия си възход, който я доведе до могъществото по времето на Крума. Създадената от тоя владетел обаче обширна държава не се залюля, нито разпадна след смъртта на своя творец. Наследниците на Крума продължаваха да доизграждат външно и вътрешно полученото наследство и това е единственият случай в цялата българска история, когато един подем не бе последван от бързо сгромолясване. Трябва ли да се питаме на какво се дължеше тоя факт, щом като е известно, че епохата на Крума, Омуртага, Маламира и Пресияна бе време на сетното тържество на българското езичество, когато с безогледна суровост биваха унищожавани всички враждебни нему и на националната традиция чужди влияния и навеи?

За нещастие дните на това езичество бяха преброени. Неговото отрицание, християнството, беше вече пуснало корени в българската земя. Някога то беше тук религия на старото население, чиито разпилени остатъци са били заварени и претопени от наслоените върху им славяни и прабългари. Дали, изчезвайки сред пришълците, тия стари жители на тукашните земи не са намерили сред тях последователи на своята вяра, е въпрос, на който е мъчно със сигурност да се отговори. Най-вероятно е, че и да е имало в онова ранно време случаи на подобно преминаване към християнството, те са били редки. Поради това и броят на неговите последователи в тогавашна България ще да е бил крайно незначителен. Във всеки случай до края на VII в. липсват всякакви известия, от които би могло да се заключи, че християнската проповед е действувала в пределите на българската държава и че е имала тук някакви успехи.

От началото на IX в. работите в това отношение коренно са се променили. При войните си срещу Византия Крум отвличал от нейните области маси от население. Пленниците били настанявани в българските земи, негде на компактни групи. Те всички са били християни, а между тях е имало и много църковни служители. Захвърлени в чужда страна, те още с по-голяма ревност се отдавали на своята вяра, която им носела утеха и опора в нещастията. Мнозина от тия пленници непреднамерено, чрез своя живот въздействували върху съзнанието на местните езичници, други се превърнали в ревностни проповедници на християнството. Поради несъмненото си превъзходство над езическите религиозни представи то почнало тук бързо да се разпространява. Тука, победител по бойните полета, тогавашна България се оказва победена вътрешно от своя противник.

Във византийските текстове от тая епоха не липсват разкази за наказанията, на които били подлагани християнските пленници, за да ги принудят да се отрекат от вярата си, и фактите от тоя род показват, че представителите на българската държавна власт си давали сметка за опасността, която новата религия носела за българите. Когато преследвали християнството в страната си, те разбирали, че пазят не само древните вярвания на своя народ, но и неговата самобитност, културната му и политическа независимост. А че въпросът в случая не е бил за някаква варварска нетърпимост и сляпа ненавист към всяко чуждо вярване, се вижда от обстоятелството, гдето същите турански властници оставяли славянските си поданици спокойно да служат на своите богове. Славянското езичество не е представяло никаква опасност за българската държавна общност.

В даденото време обаче, началото на IX в., чужденците не бяха единствените разпространители на християнството в България. При Крума в нейните предели бяха включени значителни покрайнини южно от Балкана, главно из Тракия. Населението им, предимно славянско, още наскоро след преселението си там попаднало под византийска власт и навярно в голямото си мнозинство е било християнизирано. Прибрано сега под скутите на своята държава, то в много по-голяма степен от пленниците чужденци е съдействувало за разпространението на новата си вяра в средата на своите сънародници. Тъй диалектиката на развитието обръщаше срещу езическа България тъкмо тия нейни успехи, чрез които тя вярваше, че изгражда своето държавно могъщество.

Но натискът, който християнството упражняваше върху им, не беше само отвътре. В онова време то вече беше официална религия във всички съседни ней държави. Техните членове се чувствуваха членове на една широка общност, всред която езическа България все повече се явяваше като едно чуждо тяло. Тъй духовната и културната обособеност, от която трябваше да черпи сили за самостойното си съществувание и естествено развитие, все повече се превръщаше в изолация, опасна за нейното бъдеще. От друга страна, като религия на миналото езичеството можеше да се крепи само доколкото държеше съзнанията обърнати към старината и нейните завети. Всяко настояще за него бе малоценно, а към бъдещето то не бе в състояние да се нагоди. Рожба на една изживяна историческа действителност, то не бе способно да се превърне в творческа сила в едно време, възправено пред нови и по-други задачи. Тъй то се явяваше сила, която спъва развитието на българския народ, задържа това развитие върху равнище, отдавна надхвърлено от други народи.

Нещо съвсем различно от него представяше тогавашното християнство. Изникнало в древността като мироглед на общества с висока култура и понесло в себе си елементи на космополитична религия, но принудено по-късно да се разпространява всред един хаотичен варварски свят и се нагажда към неговите потреби и жизнена обстановка, то поради всичко това — особено през първата половина на Средновековието — се оказа главната, ако не и единствената сила, която съдействуваше за културния ръст на обществата и народите, негови последователи. Не току-тъй просветата сред тях носеше предимно религиозен характер и неин главен носител се явяваше духовенството. Докато оставаше извън християнската общност, тогавашна България се лишаваше в борбата си за съществувание от средствата, които тази просвета можеше да даде.

Но по онова време предимствата на християнския свят не лежаха само в областта на чисто духовното начало, те се обуславяха и от вътрешната му политическа организация. Епохата на феодализма още не бе настъпила. И тогава, в началото на IX в., повечето от народите, навлезли в обсега на европейската история, бяха обединени в две големи империи: Византия и империята на Карла Великий. Тая последната, осветена от папството, имаше пълната поддръжка на католическата църква, също както и Византия — на източноправославната. И в двете държави християнството заедно с идеята за единния бог носеше и представите за единния светски господар, божий представител на земята, от който изхождат и зависят всички власти. Във Византия, гдето самодържавието бе се развило в пълен абсолютизъм, обсегът на императорската власт не бе ограничен от никакви институции или норми. Но и във франкската монархия, гдето липсваха благоприятни условия, за да се стигне до това състояние, и гдето католическата църква ревниво пазеше своята независимост от намесата на външни фактори, императорът се явяваше върховен разпоредител във всички светски дела и неговите наместници разполагаха с известна власт само доколкото се явяваха изпълнители на неговата воля.

Между тия две империи по времето на Крума бе се издигнала трета — създадената от него Велика България, чиито владения се разпростираха над грамадното пространство от Тиса до Днепър и от Северните Карпати до Родопите и низината на Долна Марица. Непосредствен съсед на Византия към юг, тя на запад допираше до земите на Каролингската монархия. И това ново съседство също я обричаше на конфликти, които не се забавиха да настъпят. Известно е, че още при наследника на Крум българите бяха принудени да водят борба с франките из равнините на Средния Дунав. С уреждане на франко-българските отношения имаше да се занимава и Омуртаговия приемник Маламир, а в началото на Борисовото царуване като съюзници на германския император или негови противници българите трябваше дълго време да воюват далеко зад северозападните граници на държавата си.

Българската държава бе излязла с чест от всички тия съперничества и борби, но успехите си тя дължеше главно на военните качества и издръжливостта на своя народ. И сега, когато вече е била господар на просторни, но в организационно отношение недостатъчно споени територии, за нейните владетели не е могло да бъде тайна това, че по стегнатост и изобщо по съвършенство на държавната си уредба нейните християнски съседи, с господствуващото у тях самодържавие и централизъм, значително са я превъзхождали.

Държавната организация на езическа България, както за това свидетелствуват много признаци, е била основана на родовия и племенен строй. Родовите племенни главатари поради това, че са дължали своето положение на собствения си произход, а не на благоволението на държавния владетел, навярно в много отношения са били независими от него. Те образували едно могъщо съсловие, което не само ревниво пазело своите привилегии и властта си над съответните обществени поделения, но наравно с това и постоянно се стремяло да ограничава централната власт или, най-малко, да влияе над нейните решения. Само при подобни вътрешни отношения стават ясни много от явленията във вътрешния живот на България през втората половина на VIII в., когато пред възбунените боили редица ханове са плащали с трона, а понякога и с главите си грешките на своята политика.

Предполага се, че Крум смогнал да обуздае гордото и могъщо българско болярство и да вземе в силната си ръка цялата държавна власт. Ако това предположение е вярно, може би в значителна степен чрез тая промяна ще трябва да се обясни и развърнатото държавно могъщество на тогавашна България. Някои данни обаче показват, че след смъртта на Крума болярството заело предишното си положение, а оттук и влиянието си върху живота на държавата. Във всеки случай при Омуртага, Маламира и Пресияна отделни представители на това болярство играят решителна роля в държавното управление, а някои дори се явяват истински негови ръководители. Поради личните им дарования и предаността им към престола тяхната дейност е била благотворна за държавата. Но примерът им представял ли е гаранция, че цялото тяхно съсловие, запазвайки положението си на ръководен държавен фактор, не ще използува властта предимно за своите съсловни интереси?

Племенният строй, който обуславял привилегиите и подхранвал политическите ламтежи на тогавашното болярство, е бил завещан от старината и поддържан е бил от нейните предания и, накрай, намирал опора и върховно утвърждение в религиозните вярвания на българското общество. Вътрешно свързан с езичеството, той е бил осветен от него и тази е именно причината, загдето българското болярство от оная епоха се явявало главният и най-упорит пазител на езическите традиции. Съзнателно или по инстинкт то схващало, че тъй брани битовите особености на своя народ, израсналите из тях политически институции, а — заедно с всичко това — и собственото си положение в обществената и политическата йерархия на страната. Не е случайно съвпадение това, гдето с подема на болярството като политически фактор при наследниците на Крума започват преследвания срещу християнството; както не е странен и фактът, гдето на решението на Бориса да покръсти своя народ болярите отговорили с въоръжено въстание. Според бележката на съвременника те не искали да позволят да бъде наложен на народа „нов закон“. Поради това изкупили с кръвта си своята привързаност към стария. Несъмнено те са били прави в убежденията си, че само тоя „стар закон“ е могъл да осигури на българския народ напълно независимо културно развитие и да предпази държавата му от бъдещи сътресения. Но не е ли бил прав Борис, когато, ръководен също тъй от висши национални и държавни интереси — вече е стигнал до съзнанието, че трябва да даде необходимата жертва.

Не може да не се признае, че тоя забележителен човек, безспорно най-предвидливият и мъдър от всички български владетели — още тогава много ясно прозрял опасностите, на които замислената от него стъпка могла да изложи бъдещето на страната му, и потърсил начина да ги сведе до най-малък размер. Проблемата е била — накъде, към Цариград или към Рим трябвало да се обърнат българите, за да получат наставници за новата вяра. И не по-малко удивително е, че още тогава Борис се опитал да разреши тоя проблем именно тъй, както изисквали истинските интереси на българския народ.

Ние вече знаем, че източното християнство по онова време представяше от себе си същинска еманация на византинизма, негов най-съвършен идеологичен израз. Поради това то подготвяше почвата за византийското културно влияние във всяка страна, гдето успяваше да се утвърди. Поради непосредственото съседство на тогавашна България с държавния и културен център на империята това влияние върху ѝ би имало всичките условия, за да се развърне с всеразрушителна сила. Вселенският патриарх считаше себе си върховен духовен началник на народите, които бяха приели византийското православие и в много случаи неговата власт там бе и формално признавана. Цариградската църква обаче бе само византийски държавен институт и нейният пръв представител зависеше всецяло от императора. Израснала под закрилата на светската власт, тя в много отношения се идентифицираше с държавата. Без получаваните от нея средства тя не представяше нищо.

Всъщност императорът бе истински глава на църквата, а патриархът се явяваше нещо като негов пълномощник или заместник, който винаги можеше да бъде отстранен и заместен с друг. В случая изпъкваше ясно противоречие: главата на „вселенската“ църква всъщност не бе нищо повече от обикновен сановник на владетеля на една държава. Това противоречие обаче не само че не смущаваше изтънчените в диалектиката византийци, но им даваше нови аргументи, за да изградят и утвърдят възгледите си за универсалността на своята империя: императорът, комуто е подчинена вселенската църква, е върховен божий представител на земята и пръв измежду всички земни господари; само полученото от него признание може да облече в легитимност властта на другите държавни владетели, поради това те му дължат почит и подчинение. Въз основа на този възглед, който византийското православие носеше и разпространяваше сред народите на християнския Изток, царете на Грузия например считаха себе си за сановници, а киевските велики князе — за васали на цариградския самодържец. Да приеме християнството от Византия, следователно значеше за България да застане и тя в същото положение към империята и поради непосредственото си съседство с нея — да се превърне във византийска провинция. След като в продължение на цели два века тя в кървави борби с империята бе бранила правото си на самостойно съществувание, за да стигне до тоя край ли трябваше да се отрече от праотеческата вяра?

В това отношение западното християнство представяше антипод на византийското православие. Неговата съдба бе определена от ранното падане на Западната римска империя: то имаше да се разпространява и изгражда вътрешно и организационно във варварски или варваризиран свят. С тая своя задача то се справи, без да измени на първоначалната си същност. Защото някога, преди да стане римска официална религия, то само представяше отрицание на много от културните ценности на древността, а периодът, през който живя под покровителството на светската власт, бе тук твърде къс и много неспокоен, за да може то да се проникне от тия ценности или да се превърне в идеология на римската държавност. Падането на империята и разрухата на античната цивилизация му възвърна вътрешната свобода и то отново пое мисията си на религия общочовешка, несвързана с никаква племенна или национална общност, диреща преди всичко да пробуди и издигне човешкото у човека. За да бъде дейността му плодотворна, то — запазвайки идейната си и морална същност, не само че не рушеше без нужда бита на обединените от него народи, но използуваше създадените от тоя бит отношения за своето собствено устройство. Най-добър пример за това ни дава феодализацията на католическата църква. Рожба на социалните и политическите отношения в романо-германския живот, феодализмът пусна в църквата толкова дълбоки корени, колкото и в светското общество. Като въздействуваше над съзнанието на народите и помагаше да се явят сред тях по-висши форми на общественост, тя сама търпеше влиянието на средата и се приравняваше с нея. Тъй незабелязано и постепенно се извършваше там в Запада онова дълбоко взаимно проникване между старинни битови елементи и носени от християнството религиозни представи, което създаде стройната култура на тамошното Средновековие.

Единственото наследство, което западното християнство доби от Древния Рим и от което църквата там никога не се отказа, бяха представите ѝ за нейната универсалност. Но въпреки обстоятелството, че със същите представи относно себе си живееше и „вселенската“ цариградска църква, тук лежеше може би най-голямото различие между Византия и Рим. Защото с редки и временни изключения Западът през течение на цялото Средновековие остана политически разпокъсан, когато църквата в него запази винаги своето единство. В интереса на това единство тя бе длъжна да бъде еднаква към всички свои народи; поради това тя не можеше, както бе случаят във Византия, да свърже съдбата си с никоя държава и да стане проводник на никакви, съществуващи извън нея политически интереси. Дори и когато се виждаше принудена да дири помощта на една светска сила, като от своя страна ѝ даваше благословията си, както напр. бе случаят с империята на Карла Великий, римската църква не се отъждествяваше с нея, а още по-малко бе готова да се превърне в неин орган. Поради това разпространението на християнството сред западните народи не влечеше след себе си опасността за тяхната независимост. Съдбата на някогашното езическо славянство около Елба и в балтийските земи не доказва противното. Защото не католическата църква там подготвяше германското завоевание, обратното: това последното създаваше условията за мисионерството ѝ. Ако при тоя случай църквата бе застанала на страната на завоевателите, то бе защото те вършеха нейното собствено дело. Това е абсолютно същото отношение, което наблюдаваме при разпространението на католицизма в другите континенти, гдето той използува колониалната политика на европейските държави. За своите цели римската църква можеше да прибягва до услугите на светската власт, да ѝ сътрудничи или дори да се съюзява формално с определена държава, но тя никога при подобни случаи не жертвуваше нито най-малката част от своята свобода. И сътрудничеството или съюзът преставаха за нея от момента, когато се променяха условията, които бяха ги наложили. Без да бъде средство за каквато и да било друга сила, тя сама използуваше всекиго и всичко за своите цели.

В богослужението римската църква допускаше само латинския език и поради това той стана международен език на образоваността в християнския Запад. Тоя факт обаче не означава, че църквата там се бореше против утвърждаването на народната реч и следователно против формирането на народностните индивидуалности. Латинският език бе само външно средство, което улесняваше духовното общуване на западните народи и поддържаше у интелектуалните им представители съзнанието, че въпреки своите различия всички тия народи принадлежат към една широка общност — тая, която бе олицетворена от католическата църква и нейния духовен глава. Поради това Рим никога не се опита да попречи на духовното творчество и тъй, чрез формирането на общонародните литературни езици, да се подготвя националното обособяване всред католическия свят.

Положението на западната църква като организация, която стоеше над националности и държави, пораждаше друга опасност за тях. Тая опасност идеше от стремежите на папството към световно политическо господство. Застрашени се оказаха тъй не само съществуващите държави, но и духовното развитие на западното човечество: инквизицията на Каноса показва на какво бе способна една теокрация, която диреше оправдание в евангелското учение. Но — и тук лежеше най-съществената особеност на западния свят — тая опасност бе еднаква там за всички държави и народи. И тъкмо защото папството идеше по тоя начин в противоречие с духа на религията, която представяше, и защото тия негови стремежи не съвпадаха, нито можеха да намерят опора в никоя народностна или културно-политическа общност, те бяха осъдени да останат накрай съвършено безплодни. В тях с изключение на непосредствените си служители папството се видя изправено пред съпротивата на всички. В борбата си срещу неговите домогвания народите и държавите се почувствуваха обединени в спонтанно сътрудничество. Тая борба за тях не бе лека, но изходът ѝ не би бил тъй благоприятен, ако папството — освен средствата, които черпеше от собствения си авторитет и могъщата църковна организация — би разполагало с материалната сила на една могъща държавна власт.

Положението в Изток бе съвсем друго. Източната империя преживя с цяло хилядолетие своята западна сестра. Противоположно на Запада църквата тук бе се формирала и утвърдила в пазвите на държавата. Поради това тя не можеше да не държи сметка за нейните интереси и нужди. Еднаж свързала съдбата си с тая империя, източната църква съвсем естествено трябваше да поеме и съответната част от общите им задачи. А те бяха доста големи и сложни. Обществото на Източната империя се състоеше от народи с най-различен произход. Връзките на общия бит, език и племенна близост липсваха за тях. Сред известна част на тоя пъстър свят на племена и раси съществуваше усетът за необходимостта на империята, която поддържаше реда всред него и така осигуряваше на всички възможността да се ползуват от благата на мирния труд. При все това племенните или расови и културни различия, а наред с тях и религиозните противоречия винаги си оставаха тук твърде големи и подхранваха антагонизми, които нееднаж заплашваха източноримското държавно единство. За неговото запазване бе нужна една сцепителна сила, която би заменила липсващата спойка на племенното родство, съзнанието за принадлежност към една народностна общност.

При тогавашната степен на умствено развитие и при особените условия, всред които живееше източният културен свят, ролята на подобна вътрешносцепителна сила можеше да бъде поета и изпълнена само от общото вероизповедание. В ония далечни времена човечеството схващаше всеки установен земен ред като проява на божествената роля и поради това всеки стремеж към промяната му по необходимост диреше оправдание и санкция в областта на религията. Тази бе причината, загдето всеки почин за политически и особено социални преобразувания и всеки опит за народностно или културно обособление търсеше да застане под знамето на едно ново религиозно учение. Човекът още нямаше достатъчно упование в изводите на своя ум и в основателността на желанията си. Поради това обществата можеха да се увлекат от стремежите, породени в собствения им исторически живот, само когато тия стремежи биваха осъзнавани като постулата на едно ново религиозно учение. Оттук обаче произтичаше и обратното: съхранението на един вече съществуващ ред или на дадена културно-политическа общност изискваше преди всичко непокътнатото запазване на религиозните представи, от които той се считаше осветен, или, с други думи — запазване на религиозното единство всред дадената историческа общност.

Това обяснява защо единната религия, а оттук и единната църква бяха за Източната империя нещо много повече от обикновено удобство в нейния живот: единството в религиозното съзнание у нейните поданици бе условие, от което зависеше съществуването ѝ. Поради това то още много рано стана за нея и върховен държавен принцип. Тук лежи и обяснението на един факт, който за мнозина изглежда съвсем странен: постоянна и усърдна намеса на императорите в религиозния живот на източноримското общество и правото, което бяха си присвоили — да законодателствуват както в областта на църковното устройство, тъй и в тая на вероизповедната догма. Затова тук от представителя на светската власт зависеше накрай съдбата на всяко вероизповедно учение. Тържеството си над различните вероизповедни доктрини в Изтока тъй нареченото православие дължеше единствено на покровителството на византийските императори. Именно поради това то се оформи като идеология на византийската държавност. Оттук и „вселенската“ църква, отъждествила своите интереси с тия на империята, трябваше да застане спрямо нея в подчинено положение. Това я превърна накрай в инструмент на държавната политика на цариградските императори, орган и проводник на тяхната власт. Глава на църквата фактически и формално се явяваше императорът, а не патриархът.

Тъй сложените отношения отредиха за православието особена роля в историческия живот на Европейския изток. Разпространението му извън пределите на империята означаваше признание на византийския императорски авторитет всред народите, негови последователи. Степента на това признание можеше да зависи от много и различни условия, но вселенската църква винаги остана вярна на схващането, че само приемниците на Константина са истински божи представители на земята и че единствено от тях може да бъде облечена в законност всяка земна власт. Въз основа на това византийската църква поддържаше възгледа, че всички останали държавни владетели са според случая или узурпатори, пълномощници на императори, васали, на които той е делегирал своите права. Външен израз на това схващане бяха сановническите титли, които Византия даваше на господарите на православните народи. Такива титли носеха царете на Грузия, киевските князе, жупаните на Сърбия. И чрез влиянието, което упражняваше върху техните народи, цариградската църква имаше грижата да не допусне, щото тия външни белези на подчиненост да си останат само проста условност. Докато напр. езическа Русия по времето на Олега, Игоря и Светослава бе един от най-досадните неприятели на Византия, след покръщението си тя представляваше от себе си васална ней държава.

Но Грузия, Киевска Русия и Сърбия бяха страни, малко или много отдалечени от Византия. Противоположност на политическите интереси между тях и нея или не съществуваше, или, както бе случаят със Сърбия, настъпи много по-късно — едва към края на Средновековието. Затова и признанието на византийското политическо върховенство обикновено не им създаваше особени неудобства.

От това гледище обаче положението на средновековна България бе съвсем различно. Ние не бяхме само непосредствен и най-близък съсед на Византия, но държавата ни се простираше над територии, с чиято загуба империята никога не можеше да се примири. Свръх това противоположните стремежи за преобладаване в полуострова подхранваха между нас и нея един вечен антагонизъм. Нали тъкмо нуждата да засили позициите си срещу империята наведе Бориса на решението да промени религията на своя народ?

Но еднаж това решение взето, оказваше се, че то ни поставя в противоречие тъкмо с желанията, от които бе вдъхновено. Православието ни поставяше под духовното началство на цариградския патриарх, а чрез това и под политическото настойничество на същата Византия, от която най-вече имахме да се пазим. Поради пълната противоположност между нейните и нашите държавни интереси това настойничество не можеше да се ограничи в рамките на един безвреден и безобиден сюзеренитет, както бе случаят със споменатите по-горе православни страни, а рано или късно трябваше да се превърне в пълна политическа зависимост от Цариград, да се свърши накрай с унищожението на българската държава.

С прозрението на истински ясновидец Борис схванал тази опасност и със съзнанието за голямата отговорност пред бъдещето на своя народ още тогава потърсил да я отклони. При дадените условия за това е съществувал само един изход: да свърже страната си във вероизповедно и църковно отношение не с Византия, а с християнския Запад. Ето защо верният на папството германски император е бил първият, чрез когото станало известно намерението на българския господар да се откаже от религията на своите деди.

Ние днес изобщо не сме в състояние да оценим достатъчно вътрешната сила, нужна на Бориса, за да се реши на тоя избор. Истинска представа за трудностите, които в случая имало да се превъзмогват, можем да получим само когато знаем, че християнството в тогавашна България проникваше от Византия, разпространявано бе от византийски проповедници и поради това всички негови последователи тук са се считали за духовни чеда на цариградската църква. Свръх съпротивата следователно, която замисленият от него религиозен преврат е трябвало да срещне всред масата езически поданици на държавата, Борис — чрез решението си да се свърже с Рим — е трябвало да преодолява и опозицията на своите поданици християни.

Но и в Цариград не по-малко са разбирали какви могат да бъдат за самата Византия последиците, ако България би била включена в римската църковна общност. Тъй българите биха се отчуждили завинаги от империята и културата на нейното общество, биха били завинаги пресечени пътищата на византийското влияние върху им. Началата, върху които се изграждаше развитието на тогавашния романо-германски свят, бяха малко или много общи за всички нови народи, които Средновековието бе издигнало върху сцената на европейската история, и поради това се явяваха за българите много по-близки, отколкото ония, които образуваха културната и политическата същност на византинизма. Сродена духовно със Запада и добила по този начин утвърждението на всички свои вътрешни тенденции, които я отдалечаваха или противопоставяха на византинизма, християнска България би израснала в една организирана сила, още по-опасна за империята, отколкото бе през епохата на своето езичество. Да допусне тая промяна в една страна, тъй близка до собствените си граници, това за Византия значеше да се откаже тя от своята историческа мисия и да загуби положението си на световна културна и политическа сила. Подобно примирение, поне в даденото време, е било за нея немислимо. Оттук и въоръжената ѝ намеса, за да наложи по-друго разрешение на един въпрос, който наглед не е имал нищо общо с политиката и земните интереси. Неподготвен, за да отрази неприятелското нападение в земите си, Борис е бил принуден да приеме християнството от Цариград. И какво значение е отдавала Византия на тъй постигнатия успех, се вижда от обстоятелството, че за да заличи лошите чувства, които насилието ѝ не е могло да не остави у българите, тя им подарила една своя провинция — областта Загоре, южно от Балкана — единствен случай в световната история, когато победителят не само че не посяга върху земята на победения, но му отстъпва и своя собствена.

Принуден да се подчини на необходимостта, Борис не мислел безвъзвратно да се примири с нея. Известно е, че наскоро след това той подновил сношенията си с папския престол. „Законите“, които искал от папата, за да устрои живота на новопокръстения си народ, римското духовенство, което се явило в България, за да напътва българите в новата вяра и настоятелните постъпки да бъде изпратен от Рим епископ на българската църква — всичко това свидетелствува за ясното съзнание у тоя български владетел, че духовната и културната независимост на народа му е могла да бъде осигурена само когато неговото развитие бъде поведено по пътища, които биха го отдалечавали от Византия и ограждали от влиянията, идещи от нея.

За нещастие разрешението на тая проблема не зависеше само от волята на Бориса. И неговите усилия се разбиха в непреклонното късогледство на Николая I. В ревността си да запази непокътната своята власт над българските земи, Рим откланяше всички предложения да бъде утвърдено за началник на българската църква лице, чиито лични качества бяха гаранция, че ще е способно да се справи с тежката и отговорна мисия тъй, както българският владетел я разбираше. Поставен тъй между две сили, които еднакво аспирираха за влияние и намеса във вътрешния живот на страната му, Борис трябваше да прецени коя от тях е по-малко опасна. Не без колебания и предчувствия за бедите, на които излагал бъдещето на своя народ, той предпочита Византия пред Рим.

Но поел тъй отговорността за това бъдеще, той разбирал, че нему принадлежи и дългът да предварди и сведе до възможно по-малък размер зловредните последици на извършената съдбоносна стъпка. И ние днес не можем без удивление да следим дейността на тоя гениален човек, вдъхновяван от постоянната мисъл наред с широката християнска просвета да осигури на българския народ условията за по-голяма духовна независимост и по-самостойно културно развитие. Сърдечният прием, оказан от него на изгонените от Моравия ученици на Кирила и Методия, ревностното покровителство на тяхната просветителна дейност и на създаващата се чрез тях славянска книжнина, както, от друга страна, редицата почини, за да се изтръгнат българските земи от непосредствената юрисдикция на вселенския престол и се поставят под национално духовно ръководство — всичко това свидетелствува, че той не преставал да работи за осъществяването на тая върховна цел на живота си. Неговият наследник Симеон, на младини сам готвен от своя баща за глава на българската църква, продължил неговото дело и го завършва със създаването на независима Българска патриаршия и на една книжнина, каквато нямаше нито един от новите народи в тогавашна Европа.

Чрез всичко това християнска България изглеждаше, че е обезпечила своето независимо и спокойно развитие. Всъщност обаче тия постижения бяха само външни и формални. Всичко зависеше от съдържанието, което би се вложило в тях. И тъкмо в това отношение ние като народ не можехме да избегнем действието на ония закони в историческия процес, за които по-горе обширно говорихме.

Християнството нанесе у нас смъртен удар на езическите традиции. Заедно с тях на разруха бе обречена и цялата съвкупност от установления и начала — битови, социални и политически, които образуваха народната ни индивидуалност. Ако през тоя преходен период, когато отреченото минало си отиваше, ние бихме били напълно предоставени на себе си, нам все би ни било възможно да подберем из неговите елементи онова, което би било годно да се приспособи към промяната на жизнената обстановка, и да изградим от него едни нови основи на националното си и държавно битие. Несъмнено тоя процес на дирене, превъзмогване и вътрешно строителство би обрекъл тогавашния ни живот на дълга и мъчителна криза, но из нея последният би излязъл прероден и, което бе още по-важно — понесъл в себе си свои ценности.

Тая органическа връзка между религиозно съзнание и битови форми при постоянната опора, която те намираха у него, бе причината, загдето през вековете на нашето езичество влиянието на Византия върху ни бе твърде слабо или, в най-благоприятни случаи се свеждаше до размери, които не можеха да имат за нас съдбоносно значение. И тази е причината, загдето с най-голяма стабилност се отличаваше културният ни и държавен живот именно през езическия период на нашата история. Наистина развитието ни не блестеше тогава с бързи и необикновени постижения. Всичко се градеше бавно и с мъка, камък по камък, защото трябваше да си служим със свои сили и средства, а те не бяха големи. Но затова пък създаденото беше трайно: основите му лежаха дълбоко в народната целина и тя го крепеше като нещо свое. Кризи в живота ни, разбира се, понякога настъпваха, от такива не е застрахован никой организъм, но вътрешното сцепление на тогавашното славянобългарско общество и непокътнатата му жизнена енергия му позволяваха да ги преодолява и да излиза от изпитанията обновено и по-здраво. Тъй то добиваше възможността да устоява и на външните опасности, които тъкмо през тоя период бяха особено големи. Не самo защото държавата ни, едва-що създадена, още не бе достатъчно закрепнала, но и защото срещу ѝ изстъпваха неприятели, редки по своята непримиримост, както напр. бе по времето на императора Константин V Копроним. Ние вече на друго място в настоящата книга говорихме за неукротимата енергия, с която в продължение на цели двадесет години той води войни за унищожението на българската държава. Знаем, че запазването си тогавашна България дължеше на предимствата в отбраната на своите територии към юг. Но известно е, че някакви естествено крепки граници не могат да спасят независимостта на един народ, ако сам той не е способен на всички жертви за нейното запазване. И поради това, без да подценяваме тук заслугата на Балкана за съхранението на държавата ни, нужно е да се подчертае, че той не би бил в състояние да спре един неприятел като Константина V, ако тоя последният се явеше не в VIII, а няколко столетия по-късно. Тъй както не бе в състояние да спре той и армиите на Цимисхия в X в. или тия на Мурад и Баязид в края на XIV.

През дохристиянската епоха на нашата история в живота на българското общество се набелязваше само една пукнатина, която при известни условия можеше да унищожи неговото вътрешно сцепление и устойчивостта му. Тя произтичаше от разнородния етнически състав на първоначалното българско общество, образувано от два различни елемента — прабългари и славяни. Антагонизми между тях не можеха да не се явят; те наистина съществуваха. Но когато се говори за тях, трябва да се пазим от едностранчивост и преувеличение. Тия антагонизми далеч не бяха тъй дълбоки, а следователно не можеха да бъдат и тъй остри, както някои днес са наклонни да ги считат. Защото прабългари и славяни, при все че принадлежаха към две различни раси, съвсем не бяха тъй чужди едни на други. Преди да се настанят в Балканския полуостров, те в заддунавските земи бяха живели най-малко два и половина века, где размесено, где в непосредствено съседство едни с други. Оттам те нееднаж бяха предприемали наедно нападенията си срещу византийските провинции на юг. През времето на тоя вековен досег те несъмнено са имали възможността не само добре да се опознаят, но и взаимно да си въздействуват. Още там следователно бе започнал процесът на културно изравняване и племенна асимилация, който бе завършен по-късно в пределите на българската държава южно от Дунава. Днес е установено, че още по времето на Атила между хунските племена — към които, както е известно, са принадлежали и прабългарите — са били проникнали славянски обичаи и езикови елементи. Познато е също това, че в тъй наречения „Именник на българските князе“ срещаме двама предшественици на Аспаруха, Гостун и Безмер, с имена, които имаме всичкото основание да считаме за славянски. Тия факти показват, че славянското влияние над прабългарите бе започнало твърде рано и още тогава се е разпростряло върху много страни на техния живот. Навярно все тогава бе започнало и кръстосването помежду им, което скоро смогнало да измени и самия физически тип на прабългарите.

Въпреки различието по раса и език, а също и по някои особености в техния бит и племенен строй, прабългари и славяни следователно са се намирали почти на едно и също стъпало — това, което тогавашните византийци означаваха с изразите „варвари“ и „скити“. Варварството именно ги обединяваше и противопоставяше на империята, чиято култура им бе еднакво далечна и чужда, следователно — еднакво враждебна. Тъкмо тая враждебност раждаше и непримиримост към Византия като политическа сила. От особено значение тук бе тоя момент за славянството и специално за тая му част, която бе се настанила в източната половина на полуострова и в неговия юг. Поради положението на своите земи и поради недостатъчната си организация то не бе в състояние за дълго време за запази политическата си независимост спрямо Византия, която не можеше да забрави, че заетите от него земи бяха нейни и тя не бе се отказала от тях. Да попадне обаче под държавната й власт, това за балканското славянство значеше да загуби не само племенния си строй, много институции и форми на своя бит, по всичко, и да бъде изцяло претъпено от византинизма. Всички тия опасности, ако не изчезваха съвсем, намаляваха значително, щом като то се помиреше и подиреше заслон у туранските прабългари, които — оставени сами на себе си, — можеха също тъй да се страхуват от подобна съдба.

Тъй се обяснява странният на пръв поглед исторически факт, гдето славянските племена, заварени от Аспаруха в Мизия, не само се примириха с основаната тук българска държава, но изстъпиха и като нейни ревностни защитници. Тъй в известен смисъл добива обяснението си и фактът, гдето техните близки сродници в останалите земи на полуострова, поставени пред необходимостта да избират между две тъй различни по същност политически формации — Византия и България, тежнееха винаги към последната. Те несъмнено знаеха, че като поданици на българските владетели ще бъдат принудени да се откажат от известни свои свободи, преди всичко за да заживеят под една твърдо установена власт. Но те можеха също тъй добре да разберат, че жертвата в това отношение се изкупваше със запазването на всички други съществени черти на техния бит, които безусловно биха били изложени на унищожение под тежината на византийската държавност и асимилацията на византийската култура, която в тогавашния варварски свят се разпространи под знамето на християнството и в негово име рушеше еднакво и битовите особености, и политическата самостойност на племената и народите.

Езическата традиция у прабългари и славяни бе следователно главната сила, която се изпречваше на пътя на това влияние. В нея намираха закрила особеностите на бита у съставните части на старото славянско общество, тя поддържаше способностите му за съпротива и заедно с това крепеше устоите на общата му държава.

Но да остане това общество завинаги в състояние на абсолютна вътрешна затвореност, не бе възможно. Преди всичко, защото за да живее, то трябваше да се развива, да расте и вътрешно, и външно. Особено необходимо бе това развитие за българската държава. В тесните граници между Дунава и Балкана тя бе намерила убежище, на което в периоди на тежки опасности можеше да се разчита. Но да остане тя за всякога в тия граници и да основе цялото си съществувание единствено върху тяхната пасивна защита, значеше да се самообрече на смърт, която рано или късно, но неизбежно трябваше да настъпи. И в историята, и в биологията жизнеността на организмите се мери със способността или възможността им да растат или да се увеличават. В противен случай такива организми идват в състояние, зад което вече настъпва неудържим упадък, сигурен край. Заради самосъхранението си прочее българската държава бе длъжна да се стреми към разширение на първоначалните си територии. Главно по тоя начин тя можеше да увеличи своите сили и средствата си за съпротива особено срещу своя непосредствен съсед, могъщата Византия, която никога не можеше да забрави, че земите, върху които българите се бяха настанили, принадлежаха някога ней и следователно никога нямаше да се откаже от намерението да си ги възвърне.

Това разширение трябваше да следва посоките на най-малката съпротива и не е чудно, че през епохата на VII и IX в. бе насочено предимно към север. Там, в днешно Влашко, Трансилвания и Банат, живееха тогава остатъците от същите славянски племена, чиято маса бе заела земите отсам Долния Дунав. Пръснати между тях се намираха и отломките на някогашната многобройна хунска маса, част от която бяха българите на Аспаруха. Присъединението на тия заддунавски територии не представяше особени трудности поради липсата на единна и здрава политическа организация в тях. Аварската държава, чиято власт някога се простираше над тях, вече преживяваше сетния си период и след удара, който франките на Карла Велики бяха ѝ нанесли в VIII в., на българите не бяха нужни особени усилия, за да довършат нейното съществувание. Така от времето на Аспаруха, когато навярно в пределите на българската държава е била включена една тясна ивица от заддунавската равнина, та до времето на Крума и Омуртага, когато тия граници вече обхванаха цялото пространство от долните течения на Сава и Драва и бреговете на Тиса, та до Карпатите на север и до Днепър на изток, древна България бавно, но непрекъснато увеличаваше заддунавските си владения. Нейният политически център си оставаше в покрайнините около Източния Балкан, но девет десети от нейните територии лежаха извън пределите на Балканския полуостров. Възникнала в него, тя през първите векове на развитието си бе се превърнала в държава, предимно извънбалканска.

Днес всички тия отвъддунавски области, които обхващат териториите на цялото румънско кралство и широки покрайнини от Унгария, Югославия, Чехословакия и Южна Русия, представят най-богатите и плодородни земи на Европейския югоизток. Ако българската държава би ги запазила в пределите си, нейната съдба, съдбините на нашия народ и изобщо етническите, културните и политическите съдбини на тая част от европейския материк биха били днес съвсем други. И много от конфликтите, които през миналото зрееха в тях, или националните антагонизми, които и днес продължават да ги безпокоят, не биха съществували. Защото маджарите се явиха в тия земи едва към края на IX в., а румъните дойдоха в тях като още по-късни преселници — във Влашко, Молдова и Бесарабия едва след края на XIII в.

За нещастие тъкмо през първата половина на Средновековието условия от най-различен характер правеха невъзможно да се затвърди в тия земи една трайна политическа власт. Цялото пространство от Тиса до Днепър представяше през тая епоха една дива и неприветлива страна. Между степните области, които я обграждаха на изток и запад, се простираха неизгледни лесове, пустоши и блата. От културния живот на някогашна римска Дакия тук отдавна вече не бе останала никаква следа. Поради това, при все че още от момента, когато започна великото преселение на народите, тук заприиждаха, подгонени от нуждата, много варварски народи и племена, никой от тях не се задържаше в тая земя. Защото те намираха в нея временен подслон, но условия за удобен живот и развитие тя не можеше да им даде. По тая причина те скоро я напущаха, за да потеглят на нови странствувания било на юг — към Балканския полуостров, било на запад, към страните зад Средния Дунав. Славяните бяха последните измежду тия варвари из епохата на преселението, които дойдоха в тая земя. Тя твърде наподобяваше първоначалната им задкарпатска родина и това бе една от причините, за да се задържат те тука по-дълго време. Но разликата между тая отвъддунавска страна и културните земи на Балканския полуостров бе тъй голяма, че и тия последни пришълци от Европейския север не можеха да устоят на желанието да продължат движението си на юг въпреки опасностите, на които се излагаха, и жертвите, които трябваше да дадат.

След заселването на голямата славянска маса в полуострова там, в отвъддунавска Дакия, остана, както вече и по-горе споменахме, значително славянско население. Върху неговата по-сетнешна съдба ние сме писали на друго място. Нужно е тук да изтъкнем само едно обстоятелство, а именно близкото родство на това дакийско славянство със славяните в Мизия, които влязоха в състава на основаната от Аспаруха държава. Това родство бе, което навярно ѝ даде възможността тъй лесно да прибере в границите си тия обширни северни земи. Тяхното влияние обаче при тогавашните условия далеко не представяше за българската държава един елемент на сила в такава степен, както на пръв поглед днес би могло да се мисли. Независимо от това, че в сравнение с останалата част на държавата те са били много по-рядко населени, независимо и от културната си изостаналост и липсата на достатъчно пътища, поради което връзката им с държавния център не е могла да бъде задоволително поддържана, тия заддунавски владения, издадени дълбоко във варварския Север, бяха всецяло изложени на опасностите, които той криеше и всеки момент можеше да изсипе върху им. Отворени откъм запад и особено откъм североизток, там липсваше една естествена граница, каквато Балканът представяше за Мизия към юг. Тяхната защита чрез жива сила бе още по-малко възможна, особено когато трябваше да се води на един грамаден фронт, лишен от вътрешни съобщителни линии.

Че всичко това не са само теоретични разсъждения, каквито особено лесно могат да се правят днес, когато на нещата се гледа под историческа перспектива, а за тогавашното време жива и пълна със затруднение действителност, ще ни стане ясно, когато се припомнят някои доста известни факти. Несигурността, на която бе изложено съществуванието на пространната заддунавска България, бе почувствувана веднага след Крума, в чието царуване тя достигна и най-широките си граници. Неговият наследник Омуртаг бе принуден да води отбранителна война срещу германците, за да спасява нейните западни провинции, и срещу маджарите, които я заплашваха откъм изток. При все това още през първите години на Симеоновото царуване същите маджари вече владееха териториите северно от Дунавските устия. Ние нямаме днес никакви известия за времето и обстоятелствата, при които българите загубваха тая област, и това навярно показва, че те едва ли са направили някакви усилия, за да я запазят. Няколко години по-късно маджарите нахлуват в земите около Тиса и ги заемат все тъй, без да срещнат организираната съпротива на българите: отбраната на тия земи е била предоставена всецяло на силите на местните български князе и еднички те са били, чието противодействие маджарите имали тук да преодоляват. Колко малко тогавашна България държала за тия свои владения, се вижда и от факта, гдето и след това тя не предприела нищо повече, за да ограничи тук маджарското население: по времето на Петра новата маджарска държава вече обхващаше цяла Трансилвания и Банат и границите ѝ опираха на Трансилванските Карпати и на Дунава при Железните врата. Мястото на маджарите пък на изток бе заето от печенегите, които все през царуването на Симеоновия син бяха станали безспорни господари над цяла днешна Бесарабия, Южна Молдова и Източно Влашко: техните станове тук към средата на X в. стигаха до степната земя на отвъддунавския бряг срещу Дръстър. Тъй, вече двадесетина години преди провалата на Преславското царство, от цялата заддунавска България бяха останали в неговите предели единствено земите на днешна Средна и Западна Влахия. Но нейната власт и над тия земи бе само колониална. Защото истински господари тук бяха маджари и печенеги, чиито набези по онова време не оставяха на мира дори и областите на юг от Дунава.

Поради особеното положение на заддунавските си провинции и несигурността във владението им древна България бе принудена следователно да свърже бъдещето си със съдбата на своите земи отсам Дунава. Не само по мястото на политическия център, но и по държавна територия тя трябваше да стане предимно балканска държава. Нейната историческа мисия следователно бе — да бъде политическа организация на балканското славянство, като на първо място обедини държавно тия негови племена, които в родствено отношение стояха най-близко до нейните първоначални поданици — мизийските славяни. Това отделяше и насоките, по които трябваше да се извършва териториалният ѝ растеж — балканският юг и запад. Но тука тя имаше да срещне своя стар неприятел — Византия.

Византийската власт там — низ Родопите, Македония и Моравско, пометена още през епохата на славянското преселение, първата половина на VII в., не навсякъде бе възстановена. Съществуваха широки области, особено към югозапад, гдето славянството живееше напълно независимо и ревниво отбиваше всички опити на империята да му наложи господството си. Другаде то признаваше само номинално върховенството ѝ. Самата тя обаче никога не бе се отказала от правото си над тия земи, продължаваше да ги счита за свои и търпеливо очакваше времето, за да превърне това свое теоретично право в исторически факт.

Свръх антагонизма, породен от това, че първоначалната българска държава изникна върху територии, с чиято загуба империята не можеше да се помири, се пораждаше между двете страни и друг — още по-остър и дълбок — тоя за владението на полуострова. За Византия то беше необходимо не само заради спокойствието и сигурността на Цариград. След като арабските завоевания бяха ѝ отнели богатите провинции в Азия и Африка, малко цененият дотогава Балкански полуостров добиваше за империята особено значение — и стопанско, и политическо.

Обективно погледнато, всички предимства в борбата, която тук имаше да се води, бяха на страната на Византия. Защото средствата, с които тя можеше да си служи в нея, бяха не само по-многобройни и богати, но и много по-съвършени. Империята превъзхождаше българите не само по изобилието на материални сили, изобилие, което за българите бе изобщо непостижимо, но и по организацията на тия сили, по своето духовно развитие. За държавните представители на тогавашна Византия, които често биваха свидетели на това, как противникът, когото често побеждаваха на бойните полета, оставаше винаги непобедим, не можеше накрай да не стане очевидно, че силата си той дължеше на по-съвършената си организация и на културното си превъзходство. Нуждите на самата борба за съществувание следователно трябваше да породят у българските държавни водачи стремежа към отстранението на това неравенство. При дадената историческа обстановка обаче разрешението на тая задача бе възможно само в една посока, ако българите биха заели, пренесли и приспособили у себе си това, което обуславяше превъзходството на другата страна — елементите на нейната култура. Тая необходимост наложи печата си върху цялото развитие на цялото българско общество и неговата държава, определи завинаги културно-политическите съдбини на нашия народ. Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и се изравним с нея. И тъй като не разполагахме с нужното време и спокойствие, за да изведем из началата на собствения си бит елементите на едно по-високо културно състояние, ние бяхме принудени да изоставим всецяло пътищата на самостойното творчество и да тръгнем по тия на подражанието, което обещаваше по-леки и бързи постижения.

Пречка за това заемане бе славянобългарското езичество. То бе, в което намираха едновременно израз и санкция особеностите на бита у прабългари и славяни, то бе, чиито представи бяха несъвместими с тия на византинизма. За да бъде разчистена почвата за едно развитие, основано върху заемките от византийската култура, необходимо бе следователно да бъде преодоляна съпротивата на езичеството, с други думи — да бъде отстранено самото то.

Вече е много говорено върху непосредствените причини, които са навели Бориса на решението да покръсти своя народ. Тия причини, действителни или предполагаеми, се дирят обикновено в няколко различни области. Предполага се преди всичко желанието на българския владетел чрез общата религия да спои духовно двата основни елемента — прабългари и славяни, от които се състоеше тогавашното ни общество, и така да подготви условията за взаимната им асимилация в един народ. Изтъква се още, че тогавашното християнство носело представите за абсолютна държава и чрез него Борис се надявал да създаде идеологичните основи на силната централна власт, като същевременно отнеме опорите, които гордото и своеволно болярство намирало в езическата традиция. Привежда се освен това и цяла редица други съображения от външен или вътрешен характер, които затвърдявали у Бориса мисълта да скъса с религията на дедите. Едно от тях е и това, чe между съседните християнски държави — Византия от юг и франкската монархия от северозапад, езическа България е представяла едно чуждо тяло и че едничко чрез отказа от религията си българите са могли да установят нормални отношения с останалите уседнали и политически организирани европейски народи и да осигурят своето държавно бъдеще сред тях. Наред с вътрешното затвърдяване на българската държава следователно от християнството се очакваше да съдействува и за международната ѝ консолидация. Свръх всичко това трябва да се има предвид, че духовното развитие на тогавашния европейски свят, особено на варварите, пришълци в неговите земи, ставаше под знака на християнството и под ръководството на черквата. Тя носеше не само религиозна просвета, но учеше народите на по-висши форми на общественост, чрез нейните представители се разработваше и предимно ней служеше почти всяко знание или изкуство.

Причини и съображения от подобно естество обаче през Ранното средновековие бяха довели към християнството и много от тогавашните европейски народи. Особеното за нас се състоеше в това, че поради положението на нашите земи борбата за държавно затвърдяване бе за нас много по-тежка, отколкото за който и да било друг измежду европейските народи. Следователно и нуждата от по-нови и по-съвършени средства за тая борба бе у нас много по-остра, отколкото у другите. Отказът ни от езичеството следователно се явяваше резултат не на свободно вътрешно самоопределение, а подчинение на една създадена вън от нас историческа необходимост.

Но минаването към новата религия поради това, че дойде сравнително късно и при обстановка, която не позволяваше вече никакво колебание и отлагане, изложи нашия живот на тежка криза. Чрез християнството държава и народ трябваше да намерят утвърждение, да добият и условия за по-пълно развитие. Историческата диалектика обаче водеше към тъкмо обратните резултати. Изоставените древни вярвания представяха съществена част от целия бит на славянобългарското общество. Поради това заедно с тях бе застрашено да изчезне всичко, на което служеха за освещение и опора. По такъв начин подринати оставаха и самите основи на националното ни и държавно битие. Бедата тук не произтичаше толкова от факта, че една нова вяра идваше да замести съвсем различни на нея религиозни представи, колкото от две други обстоятелства: начинът, по който тая нова вяра бе наследена у нас, а след това — изворът, от който ние го заехме

Върху първото от тия две обстоятелства ще се повърнем по-нашироко и сетне. Тук е достатъчно да отбележим само, че насаждането на християнството не се извърши у нас като бавен процес, чрез постепенно проникване на новата религия в недрата на обществото ни и незабелязано трансформиране на неговото съзнание. Поради това тя — новата религия, не се нуждаеше да се нагажда към особения бит на народа ни и към степента на новото духовно развитие. Нейното тържество бе осигурено от подкрепата на държавната власт и затова самата тя се налагаше без оглед на ценностите, които събаряше или обричаше на разпадане, но на чието място не бе в състояние, поне на първо време, да създаде нещо жизнеспособно.

Тая предимно разложителна роля на християнството у нас се засилваше поради обстоятелството, че то се яви тук във формата на византийското православие.

Възприемането на византийското православие беше придружено неминуемо със стихийно заливане на цялата българска земя от византийската култура, и то предимно от тия нейни особености, които можеха да бъдат по-лесно асимилирани от един народ, напуснал малко преди това езичеството. Както вече изтъкнахме по-горе, тъкмо това доста едностранно културно влияние имаше за българския народ фатални последици. Тоя ход на нещата не можеше обаче да бъде променен поради обстоятелството, че България възникна в непосредствено съседство със средището на Византия и свърза по тоя начин своята съдба със съдбата на тая империя чак до нейния край.

 

1Синодик царя Борила (изд. Г. Попруженко). С., 1928, с. 99.

 

Съкращения

Сп. БАН (Сп. Б. Ак.) — Списание на Българската академия на науките
Аcrop. — Georgius Acropolita. Opera (ed. A. Heisenberg). Lipsiae, 1903.
An. Comn. — Anna Comnena. Alexias. T. 1–2 (ed. Reifferscheid). Lipsiae, 1884.
Attal. — Michael Attaliota. Historia (ed. Bonnensis). 1853.
Bury. A History of the Late Roman Empire — J.-B. Bury. A History of the Late Roman Empire from Arcadius to Irene (395 to 800). London, 1889.
Cantac. — Ioannes Cantacuzenus. Historiarum libri IV (ed. Bonnensis). T. 1. 1828.
G. Cedr. — Cedr. — Georgius Cedrenus. Compendium historiarum (ed. Bonnensis). T. 2. 1839.
G. Pahym.; Pachymeres — Georgius Pachymeres. De Michaele et Andronico Palaeologis libri tridecim (ed. Bonnensis). T. 1–2, 1835.
Incerti Scr.; Script incert. — Scriptor Incertus. De Leone Bardae Armenii filio apud: Leo Grammaticus (ed. Bonnensis). 1842.
L. Diaconus; L. Diac. — Leo Diaconus. Historia (ed. Bonnensis). 1828.
Niceph. — Nicephorus archiepiscopus Constantinopolitanus. Opuscula historica (ed. С. de Boor). Lipsiae, 1880.
Nicetas; Nic. — Nicetas Choniata. Historia (ed. Bonnensis). 1835.
Patrol, gr. — Patrologia graeca.
Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, I — C. Sathas. Bibliotheca graeca medii aevi. I. Venetiae, 1872.
S. Runciman, A History — S. Runciman. A History of the First Bulgarian Empire. London, 1930.
Theoph. — Theophanes. Chronographia (ed. de Boor). T. 1. Lipsiae, 1883.

 

X

Right Click

No right click