В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Свитъкът на Клио

Посещения: 2849

Индекс на статията

 

Свитъкът на Клио

 

Според представите на древните гърци поезията, изкуството и науката имат свои богини - покровителки и вдъхновителки, наричани музи. Музата на историята е Клио, изобразявана обикновено със свитък в едната си ръка. От съвременните науки историята – за добро или лошо е единствената, която и досега е запазила своята муза. Това означава, че към научния разказ за миналото се очаква, освен да бъде правдоподобен, още да бъде интересен и емоционално наситен. Не всички разбират по един и същи начин това изискване на древногръцката муза. Някои схващат историческото вдъхновение като възможност за развихряне на фантазията и го поставят над правдоподобността. В историческия разказ, според тях, трябва да има всичко, което пленява въображението - сензация, произволни етимологии, субективно пренареждане на историческата шахматна дъска, преекспониране на едни събития или явления за сметка на други и т.н. Вероятно някои от творците на митове са искрени и тъкмо по този начин схващат предмета на историята. Мотивите на други обаче са по-прозаични: по-висок тираж, популярност, осигурено място в средствата за масово осведомяване, внушаване на определени априорни идеи. Мислят си, че музата ще изтърпи всичко, без да възроптае! Обикновено надеждите им рано или късно се оказват излъгани.

Между високите критерии, предявявани от Клио, и тяхната свободна интерпретация минава една от разделителните линии между любителите и професионалните изследователи на историята. За първите е позволено да пренебрегват основното историческо градиво - изворите, а вторите работят тъкмо с тях. Те се стремят да са критични към информацията, да съпоставят отделните факти, да са внимателни и премерени в заключенията, да не се поддават на виртуални комбинации и произволна фактология. За съжаление подобен тип изследователи у нас често остават неразбрани и недооценени. Причината е елементарна: професионалният исторически разказ често е скучен и трудно се чете или слуша. Той отговаря на изискванията на Клио за достоверност, но не и на класическия императив за увлекателност на разказа. Разбира се, най-добре е правдоподобността и вдъхновението да вървят ръка за ръка. Тъкмо това изискване трудно се осъществява на практика.

За хората от историческата колегия проблемът не е нов и отдавна се дискутира. В историческия език дори е въведен специален научен жаргон, с който определят типовете историци: онези, които пишат скучно и много научно, са наричани „гъсеници“ или „събирачи“, а другите, които излагат повествованието си интересно и се опитват да обобщават, ги наричат „пеперуди“ или „ловци“. Бързам веднага да отбележа, че в историческите кръгове „интересното“ никога не е синоним на „историческа фантазия“. То се търси по линията на иманентно присъщия на историческия процес драматизъм, на множеството личностни драми, с които той е изпъстрен, на откриването на неизвестното, на вникване във всекидневието на някогашните хора, на обсъждането на различни варианти на развитие и много още неща. У нас непрежалимата Вера Мутафчиева ясно напомни на професионалните историци, че трябва да пишат интересно, за да не губят читателска аудитория.

Не крия, че онова, което ме накара да отгърна свитъка на Клио и да предложа на читателите исторически разказ за Българското средновековие, освен множество фактори са и размишленията в горния смисъл. Малцина от любителите на исторически знания ще прочетат дебелите томове с важни приноси за тази част от българското минало. Иска ми се да им предложа по-лесно четивна алтернатива. Стремях се, след като съм показал известно умение да бъда „гъсеница“, чрез тази книга да се опитам да стана „пеперуда“. Все пак основното не е какво аз искам и към какво се стремя. Основното е читателят да остане удовлетворен от прочетеното, без това да е за сметка на историческата достоверност. Доколко съм успял, ще отсъди пак той.

Средновековието е много изследвана, но в съзнанието на някои съвременници все още недостатъчно оценена част от европейското минало. Върху нея все още тежи пренебрежението и дори презрението, които са хвърлили върху ѝ редица мислители, предимно от времето на Просвещението. Според тях това е исторически период, пълен с варварство и невежество. Дори и днес в политическата терминология понятия като „средновековно“ или „феодално“ (в различните им вариации) имат обикновено негативен смисъл. Като израз на подобно отношение още преди векове нарекли този период от европейската история Средни векове (Medii aevi). Това означава, че той е разположен „по средата“ между блестящите епохи на Античността и Новото време, но далеч им отстъпва по постижения и приноси в човешкия прогрес. Изразено с конкретни години, Средновековието започва с рухването на античната цивилизация, с Великото преселение на народите, с налагането на християнството и с още някои емблематични събития в периода IV-VII в. То завършва с началото на Великите географски открития в края на XV в., които разширяват неимоверно европейския хоризонт и дават на европейците нови и неподозирани дотогава възможности във всички сфери на прогреса. Обективната преценка води до извода, че макар и невинаги правилно разбрани, столетията между края на Античността и началото на Новото време са изключително продуктивни за развитието на Стара Европа. Да, тъкмо на Европа. Противно на схващането, че Средновековието е глобална епоха, неговите истински параметри се проявяват тъкмо в пространството между Урал, Пиренеите, Скандинавия, Британските острови, Средиземноморието и части от Мала Азия. Развитието на такива дадености, като свободните градове, университетите, огнестрелното оръжие, компаса и още много други, които се появяват и налагат тъкмо тогава, осигуряват на Европейския континент дългосрочно предимство пред останалите географски области на световния глобус. Доколко това ще продължава, е въпрос на дискусия. Но с огромна убеденост бихме могли да кажем, че качественото и пълнокръвното Европейско средновековие е могъщ катализатор за развитие на Европа в следващите времена.

Средновековна България е част от европейските процеси, но отношението към Българското средновековие като че ли има свои национални особености. За пренебрежение и дума не може да става. Българският подход „прескача“ просвещенското отвращение от Средните векове и по-скоро възприема преклонението към него на по-късния европейски романтизъм. А как иначе? За възрожденските и за съвременните българи всичко, което се случва през Българското средновековие, има основно значение за формирането на тяхното историческо и до голяма степен национално самосъзнание. В него има изобилие от онова, около което гравитира българската историческа съдба - героизъм, трагизъм, предателство. Ако се замислите, ще се убедите, че всичко, което се случва в българското минало, опира до някой от елементите на тази „национална триада“. Заедно с това представата за българската средновековна епоха е пълна с клишета, с преекспониране на героичното и трагичното, с прекомерни очаквания от гледна точка на древност, постижения, роля в европейския прогрес и пр. Очевидно е, че истинските последователи на Клио имат оше какво да кажат по всички тези въпроси.

Българските средновековни особености във всички сфери на развитието се формират под въздействието на много фактори. Основен от тях все пак е геополитическото разположение на българските територии. Земите на Балканския полуостров, Северното Черноморие и отчасти на Централна Европа, където се простират нейните земи през значителна част от Средновековието, най-често се определят като исторически и културен кръстопът. Де да беше така! Понятието „кръстопът“ обикновено извиква представи за разминаване на различни държавно-политически, демографски и културни влияния и много по-малко - за взаимодействието помежду им. Ако нещата се ограничаваха само с появата и изчезването на множеството влияния, българското средновековно и постсредновековно развитие вероятно нямаше да бъде толкова сложно. Работата е там, че българските територии още от далечните „междинни векове“ са по-скоро „контактна зона“, в която се осъществява богат историко-културен синтез. Тук си взаимодействат влиянията на номадския свят, напиращ откъм Северночерноморските степи, византийският държавен и културно-религиозен модел, повеите от Централна Европа. Малко от европейските региони могат да се похвалят с такова съцветие от разнопосочни влияния. При това те не само минават оттук, а се преплитат, често по причудлив начин, за да създадат една сложна реалност. Погледнато чисто интелектуално, регионалният синтез в българските земи е изключително интересен. Ако се замислим как това се отразява на живелите тогава хора, ще трябва да припомним в перифразиран вид една стара китайска поговорка: „Проклятие е да живееш в интересен регион“. Начинът, по който се осъществява историко-културният синтез, дава достатъчно храна за размишление на съвременните хуманитаристи, но за средновековните българи и за тяхната държава той предизвиква предимно негативни последствия.

Понякога, но предимно на неофициално ниво, мнозина си задават въпроса, дали кан Аспарух не е могъл да намери за своята част от българите други земи, които са по-спокойни за обитаване. Напълно отговорно мога да заявя: това не е било възможно! При разпределяне на историко-географското пространство по време на Великото преселение на народите всяка човешка група, която участва в този привидно спонтанен процес, заема онова, което ѝ позволява времевата конюнктура. Без да разполага с карта или други съвременни средства за ориентация, първостроителят на Дунавска България добре вижда, че за българите няма алтернатива за поселване, освен Малка Скития, т.е. дн. Добруджа - на юг е Византия, на запад е Аварският хаганат, откъм изток напират хазарите. Привидно обширните пространства на Източна, Югоизточна и Централна Европа наистина не предоставят други възможности - всичко е заето, а обитателите на тези територии са настръхнали и готови да ги бранят с цената на всичко. Действително не знам дали трябва да се разсъждава така: онова, което се случва по времето на кан Аспарух, е fait accompli, a другите възможности са теоретични и неосъществими. До заемането на определена територия се стига закономерно, а не по волята на великия кан. Така че ние можем да си мечтаем сладостно за друга обетована земя, но историческата съдба ни е отредила тази, която обитаваме вече повече от 13 века.

Българите обикновено се взират в южния си съсед, когото първите негови изследователи условно наричат Византия, и търсят българската държавна и религиозно-културна типология във византийското влияние. Византийската империя е източната част на Римската империя, преживяла прехода от Античност към Средновековие и просъществувала в „средновековни одежди“ до средата на XV в. Принципно ролята на Византия в българското средновековно житие-битие е значителна: от юг идват основната маса историческа информация за българите, оттам прониква християнската религия в нейния византийски вариант, както и основните параметри на държавната идеология. В много отношения ние сме продукт на византийския модел, независимо дали това ни харесва, или не. Българите обикновено високо ценят някои от неговите параметри. Военните победи срещу империята са извор на гордост, пораженията се смятат за досадни подробности. Обикновено се забравя, че византийската държавно- политическа конструкция има присъщи за нея слабости, които въпреки безспорните постижения в перспектива отдалечават византийската държавност и култура от европейските образци. Това е липсата на свободни градове, фанатичното придържане към държавно-политическия централизъм, отсъствието на ясно изразена обществена йерархия, богословско-филологическият характер на византийската култура, особено в късния й период, и др. Тези „неевропейски“ особености за съжаление проникват у нас и стават присъщи за българското средновековно развитие.

Но влиянията не са само византийски. Откъм бреговете на Северното Черноморие бликат последователни номадски вълни, които носят със себе си политико-военна непредсказуемост. Северночерноморските области обикновено са крайната спирка за десетки народи, дошли най-често от дълбините на Азия. Пулсирането на тези нашествия вероятно се дължи на циклични климатични промени или на събития, които се развиват далече от България, без да имат нищо общо с нейното държавно поведение. През първите два века и половина на своето съществуване българската държава удържа този постоянен напор - една от големите български заслуги към византийско-европейския ранносредновековен свят. За дълъг период от време българската държава пази своите съседи, а така и големи части от Европейския континент от номадите, намерили свой вълнолом в североизточните, днес позабравени български владения по долните течения на реките Днестър, Буг и Днепър. Българският принос стои на еднакво ниво със спирането на арабския пристъп към Европа от страна на Византия. Днес никой не може точно да определи какво точно струват на българите тези усилия и защо в определен момент те престават да бъдат толкова резултатни. Във всеки случай във времето след края на IX и началото на X в. откъм североизток върху България ще се стоварят все нашествия с катастрофални последици - унгарци, варяго-руси, печенеги, узи, кумани, татари. Притиснати между нашествия и византийския империализъм, българите като че ли свикват да живеят под напрежение. А всяка общност, принудена да съществува в подобни условия, развива особена психология. В нея има изостреното чувство за съхранение, което преобладава над необходимостта от промяна, култ към централизираната държавност, която се схваща като върховен защитник и покровител на общността, преклонението пред планината, на която се гледа като убежище във времена на опасност. С оглед на този пиетет към планината българите създават своя фолклор и разполагат своите населени места предимно в полупланинските райони. Когато пътувате по магистрала „Тракия“ и навлизате в Тракийската равнина, обърнете внимание как са разположени селата в нея. Повечето са на границата между равнината и планината. Техните жители сякаш всеки момент са готови в изпълнение на създадения векове наред инстинкт за съхранение да потеглят към планинските чукари. Читателят ще прецени доколко тези черти на народната психология, формирани още през Средновековието, живеят и днес в светогледа на българите.

На северозапад средновековна България граничи със значителни центрове на военна и политическа власт. Първоначално с Аварския хаганат, след това с Франкската империя и възникналото след 843 г. Немско кралство, после, до края на Средновековието - с унгарците и възникналата към 1000 г. унгарска държава. Това е геополитическа ситуация, която съпътства българите от момента на образуването на Дунавска България до края на нейното независимо съществуване. Като се изключи Аварският хаганат, който по традиция се възприема като досадна екстензия на азиатскономадския свят в Европа, от северозапад на българска почва проникват европейски или поне централноевропейски влияния. Отношенията са напрегнати, най-често свързани с необходимост от защита и с териториални загуби. Единственото изключение е времето ог рухването на Аварския хаганат в края на VIII в. до настаняването на унгарците в Панония около век по-късно. Тогава българската държава владее Трансилвания - една от най-богатите на природни изкопаеми области в ранносредновековна Европа. От особено значение са солните рудници (да не забравяме, че в онази епоха солта е стратегическа и високо ценена суровина), находищата на желязо и сребро. Наличието на подобен ресурс съвпада с най-благополучния период в българското средновековно развитие - от началото на IX до първите десетилетия на X в. Това не е случайно. В този период зад българските политически амбиции стои значителен икономически и човешки потенциал. Нужно е да припомня, че държавните амбиции са реални не само когато владетелят е ,далновиден“, ,добър пълководец и дипломат“, „мъдър управник“ и т.н., а когато зад политиката стои необходим ресурс. Една от най-упоритите митологеми по отношение на Българското средновековие е приказката за добрия и лошия цар, която в различни варианти се повтаря от „История славянобългарска" на Паисий до ден днешен.

Всички споменати по-горе геополитически фактори действат посредством поредица от уникални исторически ситуации в целия период на Българското средновековие, а и след това. Те създават относително трайна геополитическа обстановка, в която българската държава и общество живеят в продължение на векове. Геополитическият триъгълник североизток-северозапад-юг (югоизток) съществува постоянно, само действащите изпълнители и лица се сменят. Към края на средновековната епоха, някъде откъм края на XII и особено след началото на XIII в., на балканската политическа сцена се появяват нови играчи - Сърбия, Босна, Влашкото воеводство. Политическата карта около България става все по-пъстра. От тогава, та до наши дни Балканският полуостров се отличава с изключително държавно-политическо многообразие.

Вече предугаждам поне две от забележките, които определени групи читатели ше отправят към духа и съдържанието на тази книга. На първо място вероятно ще се каже, че начинът, по който българската средновековна история е представена, не съдържа достатъчна степен на възхвала към постиженията на политическите и културните дейци. Традиционната българска историческа наука отдавна е разделила персонажите и явленията на такива, които заслужават тотална възхвала, и на други, които са белязани от сурова критика и са изтикани в историческия ъгъл. Великите са много велики, грешниците са много грешни. Ако съм постигнал разрушаване на тази черно-бяла картина, ще схвана подобни бележки не като критика, а като похвала.

Втората бележка вероятно ще е свързана с отказа ми да се занимавам подробно с далечното българско минало, което някои съвременни автори произволно и без особени колебания отнасят към третото хилядолетие преди Христа. Нека прочее припомня на читателите как започва нашумялата напоследък книга „Български хроники“ на известния наш писател, поет и драматург Стефан Цанев.

В България, според автора, пристига анонимен унгарски учен, който търси някакъв надпис, зазидан в стените на стара църква. Надписа той не получава от българските си колеги, но за сметка на това, седнал заедно с тях в селската кръчма на чаша ракия, им излага една грандиозна и смайваща версия за най-старата история на българите. Да, тъкмо на българите, които ние по традиция наричаме „прабългари“ или „първобългари“! Според унгарския приятел тяхната история стартира чак в далечната 2137 г. преди Христа. И като се започва! В унгарския разказ има всичко, което да плени въображението: сблъсъци със слабо познатата на българите китайска цивилизация около строежа на прочутата Китайска стена, китайски циркаджийки, които „мятат голи кълки“ от зъберите на стената, за да забаламосат простодушните българи, докато „китайският мравуняк“ продължава нейния градеж, фантастични миграции, при които българите образуват десетки държави, още по-фантастични местни названия, които те донасят от различните си места на придвижване в днешните български земи. От интригуващо - по-интригуващо!

Тази „унгарска притча“ е смайваща, но отговаря на очакванията на част от българите за миналото им. Ключови понятия в тях са „дълбока древност“, „сензация“, „връзка с далечни и екзотични цивилизации“ и може би още в този смисъл. Да, много от нас искат историята им да бъде пълна с причудливи и неочаквани сюжети и вече десетки години търсят тези неща тъкмо в историята на прабългарите. Славянското минало не е толкова древно, изглежда тривиално и като че ли не заслужава внимание.

Често размишлявам върху поразителното влияние, което миналото на българите има върху въображението на някои иначе умни хора. Ако става въпрос за дълбока древност, толкова ли не можеха да хранят своята фантазия с удивителните находки от тракийската древност? На пръв поглед историята и културата на древните обитатели на българските земи предлага повечето от онова, което българинът очаква. Траките продължават да ни изненадват с изобилието от злато, с надгробните си могили, с вярванията си, със светилищата си, със странностите си, отразени от старите автори, с презрението си към смъртта, със страстта си към силното и неразредено с вода вино и с още много. Въпреки това, струва ми се, на тракийското минало липсват поне две неща. за да стане то същностен елемент от българските представи за славно и загадъчно минало. То изглежда някак си прекалено нашенско. Можеш да видиш тракийските съкровища, остатъците от техните колесници, въоръжението им, дори да ги пипнеш, ако имаш връзки в музея. Тук я няма онази степен на загадъчност, с която могат да се похвалят евентуалните подвизи на старите българи в далечни и непознати земи, и предполагаемите им контакти с много древни и екзотични цивилизации. Но изглежда, че не е само това. Каквото и да прави, съвременната наука може да отбележи началото на тракийската древност едва от епохата на Троянската война или, казано иначе, от времето на микенската цивилизация. Дори смелата фантазия не може да свърже траките с такива изненадващи и феноменални открития, като пиктографската (картинната) писменост от плочката от с. Градешница. с известния Варненски енеолитен некропол, съдържащ най-старото европейско злато, или с първата европейска „фабрика за сол“, разкопана в околностите на Провадия. Така нишката на Древността се оказва прекъсната. Реалността на тракийските останки в днешните български земи е забележителна, но, уви, с недостатъчен привкус на загадъчност. При първобългарите е друго. Въображаемата древност е виртуална, нея не можеш нито да я пипнеш, нито да я снимаш. А когато има неизвестност, има фантазия и всичко, което може да произлезе от нея.

Онова, което повече ме безпокои обаче, е самата философия на „свеждането“ на знания, показана в историята с приказливия унгарски професор. Българските му колеги го слушат и демонстрират типичен Мохамедов синдром! Обяснявам: на пророка Мохамед приписват прочутите думи, изречени при бягството му от Мека в Медина: „Никой не е станал пророк в собствения си град“. С други думи, те, учените, а заедно с тях и останалите българи биха приели всяка фантастична историческа версия за своето минало, стига тя да е изречена от устата на чужденец. Мисля, че коментарът тук е излишен. Обичаме миналото ни да е пълно със сензации, но предпочитаме те да ни бъдат разказани от чужденец. Така де, чуждата реч, изглежда, за съвременния българин е с по-висока степен на достоверност.

Лично на мен много ми се иска миналото на българите да е много древно, но в настоящето време научни доказателства за това липсват. Затова предпочитам да се отнасям с разумен скептицизъм към тези теории и да не ги коментирам, поне докато не се появи сериозно и убедително доказателство в тяхна полза.

А сега нека ми е позволено да предложа своя прочит на свитъка на Клио!

 

X

Right Click

No right click