В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Затишие пред буря

Посещения: 2850

Индекс на статията

 

ЗАТИШИЕ ПРЕД БУРЯ

 

Европейско-балкански неволи

 

Първата половина на XIV в. в европейското развитие е белязана от няколко важни събития. Тогава се раждат първите творци на Италианския ренесанс, а европейците започват да използват барута и създават първите огнестрелни оръжия. Към края на периода Европейският континент редом с безспорните постижения се изправя лице в лице с две огромни нещастия: началото на най-продължителния военен конфликт в средновековна Европа, известен с названието Стогодишна война (1337-1453 г.) и ужасното завръщане на чумната пандемия, наричана този път със зловещото име „черната смърт“.

Фундаменталният подход към развитието на Европа от този период изисква да се излезе извън човешките фактори на историческата тъкан. Със сигурност е установено, че на границата между тринадесетото и четиринадесетото столетие завършва един успешен период в развитието на средновековното европейско общество, продължил близо три века. След него се забелязват климатични промени, които се изразяват в намаляването на средногодишните температури, повишаване на количеството на валежите и прекомерно овлажняване на почвите - сигурен белег, че Европа навлиза в т.нар. малък ледников период. Така учените наричат периодичното застудяване, което продължава около два века. Какво означава това за всекидневния живот на хората? Застудяването и повишената влажност карат хората да се ориентират към засаждането на ограничен брой студо- и влагоустойчиви култури. Повишава се рискът от срив на реколтите, а оттук от зачестяване на периодичните гладни години. Европейските градски архиви показват недвусмислено следната тревожна тенденция: намаляват добивите, цените на основните храни се увеличават, през 10 - 15 г. континентът изживява години на глад. На какво се вика „гладни години“, ни разказва в своите писания епископът на германския град Трир. При едно от своите пътувания сред пасомите си той среща група обезумели от недояждане хора. В проява на човеколюбие им предлага пари, но те отказват, тъй като с тях няма какво да се купи за ядене. Вместо това хвърлят око на епископското кученце. Какво се случва после, е излишно да се разказва. По всичко личи, че онова, което четем в немската народна приказка, преразказана от Братя Грим, за братчето и сестричето Хензел и Гретел, изоставени от родителите си в гората поради невъзможност да ги хранят, не е плод на фантазия, а отразява печална европейска средновековна действителност. Но дори при зачестилите години на глад населението на Европа продължава да расте по инерция, набрана в предишния, относително благополучен период. Така към средата на XIV в. континентът се изправя пред явление, обозначено от учените като „екзистенциална криза“. Казано по най-опростения възможен начин, тя се изразява в по-бързи темпове на нарастване на населението, отколкото средствата за неговото изхранване. Онова, което днес наричаме жизнен стандарт, се понижава с всички произтичащи последици.

Зачестилите гладни години и предизвиканото от тях недохранване в обществените низини води до намалена резистентност към болести. В подобна обстановка е необходимо да са налице още две условия, за да се каже, че Европа е изправена пред пандемийна обстановка. А те са, колкото и некрасиво да звучи, повишаване на популацията от черен плъх, върху който резидират бълхите - същинските приносители на чумните бактерии, и появата на чумната бактерия на европейска земя. Оказва се, че и двете предпоставки са налице. За популацията на плъховете можем само да гадаем. Нейното увеличаване обаче е безспорно предвид на доказаното от медицината обстоятелство, че без споменатото условие разпространението на чумните бактерии е невъзможно. А как тези бактерии прескачат от своя постоянен локус във Вътрешна Монголия, където те съществуват в латентно състояние, до Европа и други части на Азия? Отговорността е на мащабните татаро-монголски нашествия, които заливат Азия, Източна и Югоизточна Европа през целия XIII в., и отварянето на нови търговски пътища от Централна Азия към Европа. Към средата на следващото столетие комбинацията от периодичен глад и предразположеност към болести и появата и разпространението на бактерията Yersinia pestis – може би най-масовия убиец в историята на човечеството, отприщват началото на пандемията „Черна смърт“. Тя по съдбоносен начин ше повлияе на съдбата на Европейския континент чак до формалния край на средновековната епоха. Обстоятелството, че обществата в него се развиват постъпателно въпреки пандемията, гладните години и перманентните военни конфликти, показва, че техният творчески порив и жизнеността не секват дори в години на най-тежки изпитания.

Същите обстоятелства, които в основата си са глобални и трансрегионални, без съмнение засягат и държавите в Югоизточна Европа. Разликата е, че в повечето от тях липсват градски средновековни архиви, чиито безпристрастни записи да разкриват мащабите на тези явления. Да осведомят следващите поколения за случилото се си остава задача на пишещите интелектуалци, а те по правило са доста субективни. В страните от византийската общност тези хора като че ли се отнасят с известно безразличие към болестите и глада или може би ги смятат за задължително „Божие наказание“ за човешките грехове, което не подлежи на коментар. Освен това във византийско-славянския ареал през първата половина на XIV в. се разиграват достатъчно драматични събития, които отклоняват вниманието от елементите на човешкото ежедневие.

От началото на XIV в., за пръв път откакто съществува като империя, Византия трайно губи азиатските си провинции. Тази кратка констатация има дълга предистория, чийто произход както много други неща от периода опира до последиците от татаро-монголските нашествия. Подгонените от тях тюрки мюсюлмани от Централна Азия се насочват на юг, минават през Иран и дн. Ирак и се озовават в Мала Азия. При различна ситуация те биха избрали да бягат по друг маршрут - към Северното Черноморие. Татарите с присъщата им бързина ги изпреварват и там още преди началото на мащабното преселение вече е консолидирана татарската Златна орда. Първоначално изливането на тюркските маси в Малоазийския полуостров е спряно от Никейската империя и от укрепленията, които тя изгражда на границата си с мюсюлманския свят. След нейното прераждане във Византия преградата пада и тюркските преселници бързо достигат до най-отдалечените кътчета на тази изконна византийска област. Местните жители и гарнизоните на крепостите не само не ги спират, но често предпочитат да споделят религията и начина на живот на пришълците. Новите жители на Мала Азия, разбира се, са мюсюлмани, макар че ислямът все още е една тънка религиозна глазура над традиционно практикувания от тях шаманизъм. Всъщност не ислямът е движещата сила на техните придвижвания и завоевания в началния им етап. Това по-скоро е техният номадски устрем, който не знае прегради. Докъм края на XIII в. върху земите на Мала Азия възникват десетки тюркско-ислямски княжества, или бейлици, както те сами се наричат. Бейлиците са типично номадски обединения, които възникват около фигурата на някой вожд, чието родово или лично име те възприемат и като свое общностно и държавно название. Постепенно от хаоса ще се очертаят контурите на бейлика на емира Осман, разположен в северозападния ъгъл на Мала Азия.

Ако Византия бе някогашната империя от времето на арабските завоевания, новите нашественици не биха имали никакъв шанс за успех. Те просто щяха да бъдат смазани от добре функциониращата и мощна византийска военна машина. В първата половина на XIV в. обаче такава империя вече няма. Византийският елит разбира, че не може да се съпротивлява срещу тюрките и се примирява със загубата на своите владения южно от Проливите. Надеждата е, че пришълците няма да могат да ги преминат и трайно да се установят на балканска земя. Но колкото и да са врели и кипели в превратностите на историята, ромеите твърде бавно разчленяват в съзнанието си съвкупността от новите мюсюлмански бейлици - те дълго време ги схващат като общност от мюсюлмански варвари. А кой от десетките бейлици е истинският противник? В края на XIII и в началото на XIV в. византийците още не знаят. В бъдеще ще се окаже, че това е Османският бейлик, наречен на името на своя създател. В перспектива отрядите му, както и много от неговите поданици, ще прекосят Проливите. Нещо повече. Наследниците на емира Осман изграждат огромна ислямска империя, която прегазва и подчинява балканските християнски държави. За началото на XIV в. това е само кошмарна възможност. Византия все още ближе раните си от загубата на Мала Азия и не подозира, че съдбата ѝ е приготвила далеч по-ужасни изпитания. Макар вече да управляват една средностатистическа балканска държава, загубила основните си земи на Азиатския континент, господстващите в Константинопол продължават да кичат своя василевс и държавата си с пищни имперски титли, които нямат реално покритие.

Има и още нещо, което през първата половина на XIV в. засят както Византия, така и нейните съседи. В условията на упадък византийската държавна идеология и административен апарат не могат да сдържат избухналите с неподозирана сила обществени противоречия. Две опустошителни граждански войни и едно мощно въстание на низините разтърсват византийската държавна конструкция. Гражданските войни през 20-те и 40-те години на века изправят една срещу друга двете традиционни групи на византийската аристокрация - столична и провинициална. Опустошителните междуособици изцеждат последните жизнени сокове на тази вече псевдоимперия, намаляват до критичен минимум нейното население и я правят неспособна да спре пристъпа на новия нашественик от Маза Азия. Споменатите конфликти освен всичко друго показват липса на перспектива във византийското развитие. И двете групи на византийската аристокрация не могат да предложат разумен път на развитие и леят кръв за реализиране на държавни схеми, които или са нереалистични, или са опасни. Едните - столичните аристократи, бленуват да възстановят старата централизирана империя, но не посочват откъде ще намерят необходимия ресурс. Другите - провинциалните поземлени магнати, са обществени носители на византийското държавно-политическо разпадане. Макар и да е европейско средновековно явление, то не вещае нищо добро за държава, оказала се на пътя на мюсюлманските завоеватели. От тази гледна точка заключението, че със загубата на Мала Азия и с гражданските войни започва дълго продължилата агония на Византийската империя, звучи напълно правдоподобно.

А византийските съседи? За тях нещастията на империята са добре дошъл повод да откъснат от нея по-големи или по-малки парчета територии. На ранния етап нито българи, нито сърби се вълнуват от възможността за османско проникване на балканска земя. Изглежда им далечно и нереално, така че дайте да ограбим и довършим Византия! В балканската действителност от първата половина на XIV в. няма държавник от ранга на кан Тервел, който да прозре опасността за мюсюлмански пробив откъм района на Проливите.

А иначе в балканската невизантийска държавност като че ли се забелязва известна стабилизация. Тя се изразява в преодоляване на кризата в България, във възникването на нова държава във Влашкага низина - Влашкото воеводство, в окончателната консолидация на Босненската бановина и особено в голямото териториално разширение на Сърбия. Последното не е някаква новост. Сърбия още през последните десетилетия на XIII в. завладява Северна Македония и не крие амбициите си да продължи завоеванията на юг. Гражданските войни дават на сръбските крале отлична възможност за това. Без да печелят големи сражения, бавно и методично сърбите разширяват владенията си в Македония, Албания, а към края на 40-те години - и в северните части на континентална Гърция. Големият размах на тяхната експанзия обикновено се свързва с името на сръбския владетел Стефан Душан (1331 1355 г.). Със самочувствието на голям завоевател, през април 1346 г. той се провъзгласява за цар. Така балканските царства стават три. Блясъкът на титлите все пак не може да прикрие тъжната истина. Всички балкански царе по правило играят на дребно, липсва им замах и далновидно мислене, а и нито един от тях няма желание да предотврати назряващото от юг нашествие на османските турци. Дори и сръбското териториално разширение не се развива по някогашния, познат от Симеоновата епоха импозантен начин. То се състои в обсади на градове и поставянето им под сръбски контрол, най-често чрез споразумение с местните (най-често византийски) управители. Въпреки, че владее почти целите западни и югозападни балкански земи, населени освен със сърби още с българи, албанци, гърци, власи и др., цар Стефан Душан проявява безразличие към османската опасност, която в бъдеще ще залее и Сърбия.

Натрупването на неблагополучия карат балканските православни християни да търсят първопричината на злото. Намират я, но едва ли там, където е нейният генезис. Според влиятелните православни кръгове, чието средоточие е православната монашеска република в Света гора, причината е в човешката греховност и в скъсаната връзка между човек и Бог. Греховността се наказва от Бог по различни начини. Както владетелят, когато иска да обезглави някого, не го прави със собствените си ръце, а наема за тази цел палачи, така и Бог изпраща изпитания на греховните хора посредством други представители на човешкия род. В конкретните условия гова са неверниците мюсюлмани, наричани перси или агаряни. В допълнение към тях е и човешкият несговор, намерил израз в граждански войни, държавно разпокъсване и въстания. Щом това са „Божи наказания“, разсъждават те, на гях не трябва да се противопоставяш, а да ги преодоляваш с търпение и вяра.

А как да възстановиш прекъснатата връзка с Бога? Този въпрос във Византия става обект на ожесточени спорове. Тук има богослови, възпитани в учението на Тома Аквински, между които впрочем и българинът Акиндин. Много по-влиятелни се оказват обаче монашеските кръгове, които продължават, доразвиват и систематизират старата мистично-аскетична тенденция във византийското православие. В резултат на ученията и писанията на св. Григорий Синаит и на св. Григорий Палама православният мистицизъм прераства в стройно учение, наречено исихазъм (букв. покой, безмълвие). Според него прекъснатата връзка с Бога може да се възобнови чрез продължителна монашеска практика, която включва два етапа: праксис (деяние) и теория (видение). Деянието се изразява в монашеско послушание и „умна молитва“, при която се повтаря Иисусовата молитва. Крайната цел на исихастите е в етапа на теорията да видят „таворската светлина“ - същата, която виждат Христовите ученици на планината Тавор при Преображението на своя Учител. Така те разграничават Божествената същност, която е непознаваема, от Божествената енергия, чрез която сам Бог се разкрива като Божествено самооткровение. Именно към съзерцаване на проявата на Божествената енергия под формата на таворската светлина се стремят исихастите. След ожесточени спорове във Византия те побеждават своите противници и налагат учението си като официална доктрина на Православната църква. Още преди това то се разпространява в съседните православни страни, особено в България.

Независимо че издигат в култ монашеската аскеза, повечето исихасти не са затворени в монашеските си килии хора, които да не знаят нищо друго, освен „умна молитва“. Напротив, те са изключително активни, пътуват из всички краища на православния свят и създават реалните контури на православното единство, което един съвременен учен остроумно нарече „исихастки интернационал“. Но самият факт, че исихастите са принципно антизападно настроени, създава непреодолими пречки за осъществяване на европейско християнско единство в очертаващата се гигантска битка с напредващия ислям. Въпреки своята литературна и православнохристиянска активност те отдалечават православния свят от западната европейска цивилизация и като че ли не внушават на своите последователи активна позиция в противопоставянето на ислямското нашествие.

 

Обещаващо начало

 

Началото на XIV в. започва обещаващо за България. Новият търновски цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) познава отлично главните български съседи ромеите и татарите, при които дълги години прекарва като заложник. Самият той има късмет поради разразилата криза в Златната орда, но и сам проявява решителност в отстраняването на Ногаевия наследник Чоки. Като награда татарският хан Токтай му отстъпва Бесарабия - първата българска териториална придобивка от доста години насам. Във времето на цар Теодор

Светослав татарите стъпват на българска земя, но не като нашественици, а като наемници или за да нападат византийска Тракия.

Проблем за царя представляват Византия и роднините на някогашния цар Смилец. Ромеите се опитват да се докажат вече като балканска сила и не пестят усилия да сторят това на български гръб. В тяхна услуга се поставя Войсил - брат на цар Смилец. От своя страна търновският цар се опира на чичо си деспот Алдимир и за известно време се примирява с владяното от него самостоятелно княжество в Подбалкана. Военните сблъсъци между двете държави се водят в Тракия и по Черноморското крайбрежие. Към 1304 г. българи и ромеи се изправят едни срещу други в околностите на дн. град Бургас, по течението на р. Скафида (дн. Факийска река). От страна на ромеите редом с командващия императорски син Михаил IX главна роля играе българинът Войсил. Той ръководи основния византийски отряд, който се опитва да атакува войската на цар Теодор Светослав, като минава през един дървен мост над реката. Прогнилите основи на моста не издържат тежестта на ромейските войници и рухват, повличайки много от тях във водата. След този нещастен за ромеите случай българите печелят сражението и превземат важните черноморски градове Месемврия, Созопол, Ахтопол и Агатопол. При овладяването на Созопол в български плен попада бившият константинополски патриарх Йоан, когото по-късно българският цар използва като посредник в мирните преговори с Византия.

Въпреки неуспехите на бойното поле ромеите продължават опитите си да дестабилизират България. Те включват целия си арсенал от похвати - използване на наемници от Южна Испания, т.нар. каталани, и разбира се, политическата интрига. Разиграването на каталанската карта не дава резултат, но затова пък в интригите ромеите се оказват по-вещи. Към 1305 г. те успяват да откъснат от цар Теодор Светослав основния му съюзник - деспот Алдимир. Реакцията на владетеля в Търново е светкавична и решителна: княжеството на деспота е унищожено и присъединено към България, а непокорният деспот вероятно е наказан със смърт. Неговата вдовица Мария, синът му Иван Драгушин и снаха му намират убежище в Сърбия, използвайки роднинските си връзки със сръбската династия Неманичи. Сръбският крал им дава за издръжка земи в околностите на дн. град Кавадарци в Македония, където мъжкият наследник на деспот Алдимир умира на около 30 г. - много млад дори и за тогавашните стандарти.

След тези бурни събития в българо-византийските отношения настъпва успокоение, което логично води до мирни преговори. Българите ги желаят, тъй като в предишните години постигат онова, което е възможно - завладяват значителни области в Тракия и някои важни черноморски крепости. Вътрешната опозиция също е неутрализирана. Ромеите пък не се оказват в състояние да водят успешни военни действия, а над Константинопол виси призракът на глада. При сключването на мирния договор през 1307-1308 г. те признават българските придобивки и дават на вече напредналия във възрастта и овдовял български цар за съпруга внучка на император Андроник II Палеолог. България на свой ред спасява византийската столица от глад, като ѝ доставя жито. Така цар Теодор Светослав се сродява с двама от своите съседи - с византийския император и със сръбския крал Стефан Милутин, който има за съпруга друга внучка на императора. Макар и да не разполагаме с кой знае колко информация, българо-сръбските отношения, изглежда, са доста сърдечни. Към края на управлението на българския цар и на сръбския крал към 1318 г. последният посещава Търново и е посрещнат с почести от своя царстващ български роднина.

Както става ясно, за първите 7 години управление цар Теодор Светослав успява да изправи България на крака, да стабилизира разклатения ѝ престиж и да унищожи едно от сепаратистичните княжества в Подбалканската област и в Северна Тракия. Върху бълггарската територия все пак остава да съществува най-малко една сепаратистична българска държава - тази на Михаил Шишман с център във Видин. Търновският цар и видинският владетел се отнасят лоялно един към друг. Израз на това е обстоятелството, че някъде след 1308 г. Михаил Шишман получава деспотска титла от царя в Търново. Като цяло политиката на цар Теодор Светослав несъмнено е успешна, особено като се има предвид какво представлява българската държавност в предишните десетилетия.

След 1308 г. търновският цар предпочита да живее в мир и да бере плодовете от впечатляващото начало на своето управление. Мирът продължава до неговата смърт през 1321 г. - първият случай от много години, в който търновски цар завършва управлението си, без да бъде убит или прогонен. И наследяването на престола минава гладко на принципа „Царят е мъртъв, да живее царят“. Нов търновски владетел става синът на Теодор Светослав - Георги II Тертер.

Новият владетел е млад и амбициозен. Започналата вражда във Византия между император Андроник II Палеолог и неговия внук Андроник III му позволява да активизира политиката си спрямо слабия, но все още коварен южен съсед. Цар Георги II Тертер изчаква да минат зимните месеци на 1321-1322 г. Щом пуква пролетта и след като узнава, че византийският гарнизон на Пловдив се е оттеглил, младият цар без колебание насочва своя удар към този важен тракийски град. Българската войска е командвана от някой си Иван, когото изворите наричат Русина. Несъмнено той е български военачалник от руски произход, направил кариера в Търново още при предишния владетел. Пловдив пада в български ръце сравнително лесно. Цар Георги II Тертер веднага съсредоточава в града основното ядро на българската войска: 2000 тежковъоръжени пехотинци и 1000 конници. Намерението е ясно - Пловдив става българска военна база, от която да се продължат настъпателните действия в Тракия. Действително още през летните месеци на 1322 г. българските войски нахлуват в околностите на Адрианопол, но ромеите се организират и отблъскват нападението. След това преминават в контранападение, което, според византийските извори, завършва с ромейски успех. Очертава се трудно единоборство, в което според духа на времето преобладават изненадващи насрещни походи, завършващи с успех ту за едната, ту за другата страна. Когато настъпва есента и войските се оттеглят на своя територия, до Константинопол достигат сведения за неочакваната смърт на българския цар. И този път тя не е насилствена, а настъпва в резултат на неизвестна за нас болест. Тук е моментът да се замислим колко уязвим е човешкият живот във време, когато липсват най-елементарните днешни медикаменти и терапии. Човек, дори и високопоставен, може да умре в резултат на най-обикновен абсцес, тежка настинка или пневмония и ред други, днес лечими заболявания. Така става и с цар Георги II Тертер. Той губи живота си точно година след като е заел търновския престол, без да осъществи изцяло амбициозната си политика по отношение на Византия.

Рано починалият цар е твърде млад, за да има наследници. Династията Тертер се прекратява внезапно и на преден план отново излиза въпросът за властта. Обстановката е относително спокойна и търновският болярски съвет има възможност да избира нов цар без външен натиск и внушения. Изборът е повече от сполучлив. За търновски цар е определен деспот Михаил Шишман. Той е човек с политически опит, с добро потекло (син на видинския владетел Шишман и на потомка на Асеневци) и с политически амбиции. Неговата интронизация намалява до възможния минимум разликите между Търново и Видин, макар вероятно да не ги премахва напълно: във Видин продължава да управлява със значителни правомощия братът на Михаил Шишман - Белаур. Като се прибави и задълбочаването на вътрешния конфликт във Византия, става ясно, че пред новия търновски владетел има благоприятни възможности за властова реализация. Остава да видим дали те ще станат реалност.

 

Да загинеш в бой

 

Първото нешо, което новият цар прави след стъпването си на търновския престол, е официално да приеме фамилното име Асен. То му осигурява легитимност и преимущество срещу евентуалните претенденти за трона, които не стоят със скръстени ръце. След това цар Михаил Шишман-Асен се заема с голяма енергия да довърши започнатото от неговия предшественик. Основна негова задача е да си върне тракийските крепости, отметнали се от българска власт след смъртта на Георги II Тертер, и да защити Пловдив от византийския пристъп. Българският гарнизон успешно отразява атаките на ромеите, а и военното щастие в конкретния момент е на негова страна.

Дървената кула, с която византийските войници се опитват да се качат на пловдивските крепостни стени, пропада в една стара водна цистерна и рухва, без да причини загуби за настанилите се в нея войници. Малко по-късно обаче командирът на българския гарнизон в Пловдив Иван Русина проявява престъпно лекомислие и позволява на ромеите без бой да си върнат този важен град по поречието на р. Марица.

В първите години от управлението на цар Михаил Шишман-Асен братът на някогашния цар Смилец - Войсил, продължава да играе активна роля в българо-византийските отношения. Той си връща част от фамилното владение в Подбалкана, от което успява да събере трихилядна войска. Войсил е сигурен византийски съюзник и императорът разчита предимно на неговия отряд в сраженията с търновския цар. Налага се основното внимание на цар Михаил да се насочи към отстъпника и управляваното от него териториално княжество. В началото изглежда, че нещата ще се уредят сами, тъй като Войсил се натравя с гъби и ромеите го смятат за умрял. После става ясно, че приближените му успяват да го върнат към живота, като му дават противоотрова. Така че борбата с него трябва да мине по традиционния път - война на изтощение. В крайна сметка търновският цар успява да превземе владените от Войсил крепости и да го принуди окончателно да се установи във Византия.

Отношенията с империята се въртят около властта над градовете в Тракия и по северните склонове на Родопите. Оказва се, че Византия няма свободни войски, за да се противопостави на българския натиск. В изблик на отчаяние император Андроннк III предлага на българския цар двубой в рицарски стил, който да реши заплетените отношения между двете съседни държави. Цар Михаил не проявява разбиране към рицарския етос на своя съперник. Подигравателният му отговор е в смисъл, че както ковачът не вади желязото от огнището с голи ръце, а изпозва клещи, така и той не би се съгласил на двубой, след като разполага със силна и готова за бой войска. След множество перипетии и лични срещи двете страни се споразумяват за очертаване на българо-византийската граница. Българските владения достигат почти до днешната ни граница с Турция и Гърция до крепостта Черномен и обхващат някои от основните черноморски крепости южно от Стара планина. В ромейски ръце обаче остават Пловдив и околността. Като израз на желание за подобряването на отношенията с Византия българският цар се развежда със сръбската си съпруга Ана Неда и се жени за вдовицата на цар Теодор Светослав - Теодора. Тя е византийска принцеса, по-голяма сестра на император Андроник III. Този втори брак говори много за насоките на българската външна политика. Оформя се сближение между българския цар и император Андроник III и се задълбочават противоречията със Сърбия.

След очерталия се сръбски политико-държавен възход отношенията на България с нейния западен съсед придобиват особено значение. Сръбската династия Неманичи не крие амбициите си да разширява своята държава в западна и южна посока, което при всички случаи засяга българските интереси и българската териториална интеграция. Изворите за отношенията между двете славянски държави, разбира се, не са толкова изчерпателни, както тези за българо-византийските отношения. Но това не трябва да ни пречи да оценим тяхната значимост и да направим извода, че българската външна политика вече не може и не трябва да бъде ориентирана изключително към Византия.

Проблемите със Сърбия занимават цар Михаил Асен от ранна младост. Още ненавършил двадесет години, става свидетел на сръбското нашествие в бащиното му княжество. Вероятно оттогава в него се заражда неприязън към западния съсед. Като цар той вече ясно осъзнава насоките на сръбското разширение към населените с българи земи в Македония. И не само го осъзнава, но прави истински стъпки за неговото предотвратяване. В първите години на своето управление цар Михаил се намесва в сръбските династически противоречия, като подкрепя съперниците за сръбския престол на крал Стефан Дечански. Ходовете му не успяват, но внасят допълнително напрежение в българо-сръбските отношения. Пореден удар върху тях е прогонването на царицата сръбкиня Ана Неда от брачното ложе на българския цар. Византия в лицето на един от своите владетели - Андроник III - също разбира опасността от сръбската експанзия към Македония. В този смисъл интересите на двете страни съвпадат. Но както се случва и в новата балканска история, желанието за сътрудничество се оказва повърхностно, а същинските противоречия - доста по-дълбоки. България и Византия искат да възпрат един и същи съперник, но имат териториални претенции към една и съща област - Македония.

Впрочем към края на третото десетилетие на XIV в. византийската гражданска война се изостря, навлизайки в крайната си фаза. Българският цар се ориентира към подкрепа на своя шурей Андроник III, а сръбският крал застава зад неговия дядо Андроник II. Под предлог, че иска да помогне на своя съюзник, сръбският крал Стефан Дечански настанява свои войски в Централна Македония. Техните действия се ограничават със завземане на тази територия и не проявяват интерес към развоя на византийските борби за власт. Истината изисква да се отбележи, че и българският цар се изкушава да използва ромейската междуособица за своя изгода. Макар и съюзник на Андроник III, той заиграва със стария император с цел ни повече, ни по-малко да влезе в Константинопол. Схемата е следната: цар Михаил Асен обещава подкрепа на стария император, като за целта изявява желание да му изпрати един български военен отряд за охрана на императорския дворец. Подобен ход означава българите да влязат зад страховитите стени на Константинопол и да поставят под свой контрол византийската столица. Е, планът не е толкова импозантен, както по времето на цар Симеон, но фактът си е факт - цар Михаил Асен е последният български средновековен владетел, който се опитва да превземе Константинопол. За ромеите не е трудно да се досетят какво представлява българската загриженост за сигурността на император Андроник II и осуетяват влизането на български войници в Града.

След като през 1328 г. Андроник III спечелва окончателно борбата за власт и се възкачва на императорския трон на Византия, българо-византийското сближение на антисръбска основа става необратимо. Някъде през лятото на 1328 г. двамата владетели се срещат в местността Кримни между Созопол и Анхиало и уговарят общите контури на офанзивата срещу Сърбия. Подготовката за българо-византийския поход трае до пролетта на 1330 г. Сърбите също не чакат събитията да ги изненадат и се готвят подобаващо. Крал Стефан Дечански засилва вноса на оръжие от Дубровник и забранява дубровнишкия износ за България. Пак с дубровнишко посредничество е нает рицарски отряд, който според различните извори наброява от 300 до 1000 души. Сръбските извори намекват, че душата на сръбската военна машина е младият престолонаследник Стефан Душан. В същото време титулярният крал проявява по-малко ентусиазъм, което неговите жития обясняват с вроденото му миролюбие. Всъщност той не е чак такъв миролюбец, а е вече стар, болен и с влошено зрение, резултат от частичното му ослепяване на млади години.

За войната със Сърбия цар Михаил Асен подготвя войнство, невиждано като численост от доста време. Под неговите знамена застават освен българските царски войски, още отрядите на ловешкия деспот Иван Александър, на влашкия воевода Иванко Бесараб, наемни дружини от „черни татари“ и яси, обитаващи земите на днешна Бесарабия. Във войската участва активно и братът на царя, владетелят на Видин Белаур. Велможата, изглежда, закъснява за решителния сблъсък, поради което не участват пряко в разразилата се битка. Общият брой на хората под оръжие, които цар Михаил Асен успява да събере, се изчислява на около 15 000 души. Не може да не направи впечатление обстоятелството, че те са много, но войската е доста нееднородна. Сърбите също събират горе-долу същия човешки ресурс, но в него има изявено и дисциплинирано ударно ядро - отряда от немски или каталански наемници, поставен под командването на Стефан Душан. Военната сила на император Андроник III вероятно е по-малобройна, но практически това няма значение. Оказва се. че тя не успява да се включи в предстоящото сражение.

Българо-византийските военни планове, изглежда, са следните. Първоначално цар Михаил Асен възнамерява да удари централните области на Сърбия по течението на р. Нишава, към Ниш и течението на р. Българска Морава. По-късно той променя плановете си и насочва войската си към придобитите от Сърбия земи в Североизточна Македония. Император Андроник III също се насочва към сръбските владения в Македония. В последна сметка българската войска потегля към района на Земен и Велбъжд (дн. Кюстендил), а ромейската към Струмица. Ако начинанието се бе увенчало с успех, вероятно щяхме да знаем по-точно какво са имали предвид съюзниците: да отрежат сръбските владения в Македония и евентуално да си ги поделят или да продължат настъплението си към същинските сръбски земи от юг. Едва ли някога ще научим повече подробности.

Походът на цар Михаил Асен започва през юни 1330 г. Маршрутът е труден и нетрадиционен - към Видин, за да се присъединят съюзните влашки и татаро-яски войски, и оттам на юг към София и по долината на Струма. Придвижването на войската до Земен и Велбъжд не е лесно и води до изчерпване на хранителните припаси. А и летните месеци вече настъпват и осигуряването на паша за конете става все по-трудно. Така или иначе царят довежда войската си до входа на Кюстендилското поле и тук осъществява първия си контакт със сърбите - те също се насочват към Велбъжд и се установяват на лагер в началото на прохода между дн. Кюстендил и Гюешево. Междувременно Андроник III започва военните действия и завладява редица крепости по течението на р. Вардар. След това спира настъплението и изчаква развоя на българо-сръбските военни действия.

При пристигането си в района на Земен и Велбъжд цар Михаил Асен нарежда на своите войници да изсекат дърветата, за да се разчисти терен за предстоящата битка. От своя страна крал Стефан Дечански проявява желание за преговори, което българският цар схваща като проява на слабост. След няколкодневни разговори двете страни се разбират да сключат еднодневно примирие, което да влезе в сила на 27 юли, петък, и да трае през целия следващ ден. И двете страни се надяват, че за този кратък период ще пристигнат допълнителни войски. Цар Михаил Асен очаква в лагера му да пристигнат отрядите на брат му Белаур, а неговите войници да успеят да попълнят припасите си от храна и фураж. Той доста мъдро оставя съюзните си отряди в лагера, а праща за припаси в околността българските си войници, вероятно за да запази местното население от необуздания грабеж на татари и яси. В същото време царят проявява лекомислие, като простодушно се доверява на споразуменията със сръбския си колега по трон.

Призори на 28 юли 1330 г. военните подкрепления в сръбския лагер пристигат. Като виждат че българската войска е разпиляна и не е готова за сражение, сръбският крал взема решение да наруши едностранно примирието и да предприеме нападение, като поверява основното си военно ядро на своя син Стефан Душан. Атаката на наемната рицарска конница започва около обяд на същия ден. Основният ѝ удар пада върху наемниците около цар Михаил Шишман, които не са в състояние да окажат организирана съпротива. Повечето от тях са избити, а българските войници и болярите, които са пръснати из околността, или се спасяват, или попадат в плен. Тьй като обикновените пленници са християни, те са ограбени и пуснати на свобода. Болярите обаче са задържани.

По време на неочаквания сръбски пристъп цар Михаил Асен е ранен, попада в сръбски ръце и е откаран в сръбския лагер. Според най-достоверните и непристрастни византийски извори той умира от раните си на четвъртия ден от сражението и е погребан в църквата „Св. Георги“ в с. Горно Нагоричино. По-късно сръбската житиеписна и наративна традиция украсява неговата смърт с различни подробности. Самият Стефан Душан, който наскоро след битката при Велбъжд ще се възкачи на сръбския престол, твърди в увода на прочутия си законодателен свод - „Душановия законник“, че сам е погубил българския цар с меч. Други версии изтъкват колко милозлив е крал Стефан Дечански към пленения цар и колко е жесток към него младият Стефан Душан. Един по-късен писател от XV в. разказва, че царят е убит с боздуган от Стефан Душан, който не е съгласен с почестите, които баща му оказва на царствения пленник. Простата истина обаче е ясна: на бойното поле край Велбъжд българският цар е погубен от вражеско оръжие.

Два дни след успешното за тях сражение сърбите навлизат в българска територия, като водят със себе си пленените български боляри. Надеждата им е, че с тяхна помощ ще завладеят голяма част от българските земи. На 31 юли 1330 г. в местността Изворите в района на Мрака (Радомирското поле) сръбският крал е посрещнат от група български първенци, между които изпъкват онези, изпратени от Белаур. За трите дни, минали от трагичните за България събития, те вече са създали план, който като че ли удовлетворява и двете страни. Българските боляри изказват пред сърбите готовност да възкачат на търновския престол първия син на мъртвия цар - Иван Стефан. За българите той олицетворява династическата приемственост, а е приемлив и за сърбите. Неговата майка Ана Неда е дъщеря на вече покойния крал Стефан Милутин и сестра, макар и само по баща. на крал Стефан Дечански. Кралят бързо се съгласява на този вариант, тъй като едно напредване навътре в България крие за него много неизвестности. А изглежда, че и сръбската победа не е толкова решителна, за да остави България без съпротивителни възможности. Разбира се, на срещата в областта Мрака вероятно се обсъждат и някакви териториални придобивки за Сърбия, но дори да ги е имало, те са толкова незначителни, че никой не им обръща сериозно внимание. Вярно е, че в сръбския лагер има „ястреби“, които не са доволни от това решение. За момента те се примиряват, но скоро ще детронират крал Стефан Дечански от престола, защото смятат, че е проявил мекушавост спрямо българите.

Така почти веднага след гибелта на цар Михаил Асен Търновска България си има нов владетел. Че той е сръбско протеже, е повече от ясно, поради което неговото оставане на престола няма да продължи дълго. По-малко от година след битката при Велбъжд срещу цар Иван Стефан и майка му е организиран преврат, който довежда на търновския престол ловешкия деспот Иван Александър. С други думи, събитията край Велбъжд и в месеците след това не изглеждат толкова фатални за България. Така е само от гледна точка на непосредствените резултати. Близкото историческо бъдеще показва, че с битката край Велбъжд Сърбия печели съперничеството за Македония. В следващите две десетилетия цялата оспорвана област ще попадне в сръбски ръце, без от българска страна да се окаже каквато и да е съпротива.

А ромеите? Какво правят те, след като узнават за събитията край Велбъжд? Много просто! Изтеглят се от Македония и като използват затрудненото положение на България, без бой ѝ отнемат голяма част от родопските и тракийските крепости. Няма как - загубил си цар и сражение, а една загуба никога не идва сама!

 

„...благоверният, христолюбивият, превисокият и боговенчаният

самодържец цар Иван Александър...“

 

Византийският писател и политик Йоан Кантакузин кратко, но ясно описва какво се случва в Търново през пролетта на 1331 г. В българската столица е организиран преврат, чиито организатори са логотетът Филип и протовестиарият Раксин. Те са представители на най-висшата прослойка на търновската аристокрация, недоволни от краткото, но изявено просръбско управление на царицата Ана Неда и сина ѝ цар Иван Стефан. Те са свалени от власт и прогонени от страната. Моментът за детронацията им е избран много сполучливо по време, когато в Сърбия се очертава детронация на крал Стефан Дечански. Така че екецарят Иван Стефан и майка му не намират енергична подкрепа от страна на своите сръбски роднини. Установяват се първо в Сърбия, след това ги намираме по Далматинското крайбрежие. За български цар заговорниците издигат деспот Иван Александър, дотогава управител на Ловеч и Ловешката област.

Изборът едва ли би могъл да бъде по-сполучлив. Новият цар е млад, около 30-годишен, и вече е женен за дъщеря на влашия воевода Николае Бесараб. С други думи, той идва на власт заедно с вече установени династически връзки. Родословието на Иван Александър е внушително. По майчина линия е потомък на Асеневци и както вече е изтъквано, той е в родствени връзки с всички владетели на Второто българско царство, с изключение на цар Смилец. Освен това Иван Александър е добре образован, говори свободно гръцки и се изявява като голям покровител на книжнината и на църквата. В царския дворец в Търново по негово настояване и с негово покровителство се натрупва значителна библиотека, разпиляна по-късно във времената на османското нашествие. В нея се съхраняват преведени византийски исторически съчинения, измежду които изпъква хрониката на византийския писател Константин Манаси. Специално за царя и неговото семейство е създаден разкошен илюстрован български превод на Четвероевангелието, в което се намира и колективен портрет на царското семейство. Какво точно е имало в царската библиотека, едва ли някога ще узнаем в пълнота. Казано накратко, цар Иван Александър е един от най-образованите български средновековни владетели. В това отношение той отстъпва само на цар Симеон Велики. Българските книжовници и църковни дейци не скъпят похвалите си към него. И по този показател той се нарежда непосредствено след именития си предшественик от Златния век. Зографи се надпреварват да рисуват образа му в църкви или на страниците на луксозни ръкописи. Тук вече цар Иван Александър е несравнимо по-напред от цар Симеон. От последния няма запазен нито един портрет, рисуван от средновековен художник, и авторите на учебници се задоволяват само със съвременни портретни интерпретации.

Изворите не казват нищо за участие на Иван Александър в заговора от 1331 г. Те просто го споменават като лице на пробългарската група на болярската аристокрация, която използва нестабилността в Сърбия, за да се отърве от сръбските протежета в Търново. Но ако в столицата победата изглежда категорична, в провинцията все още има привърженици на сваления цар и неговата майка. Те се групират около Белаур - владетел на Българския северозапад. Борбата за неговото отстраняване е тежка и продължителна и завършва към 1336 г. След отстраняването на Белаур за около 15 години Видинската област е присъединена към Търновското царство.

За кратко време цар Иван Александър извежда българската политика от вцепенението, което я обхваща след загубата при Велбъжд. В династически план той набляга на родството си с династията на Асеневци и, изглежда, среща широко одобрение. До края на дългото си управление (1331-1371 г.) - в това отношение той е „сребърен медалист“ след „шампиона“ цар Петър I - царят неизменно се представя като Асеневец и се изявява като виден представител на българския клон на бележита фамилия. От двата си брака той има синове, някои от които носят името на прочутия му предшественик Иван Асен.

Действията на новия търновски владетел на военно-дипломатическото поприще са твърде внимателни и в общи линии успешни. Спрямо Сърбия цар Иван Александър действа като дипломат, защото осъзнава, че няма сили да възпре сръбското разширение в Македония. Логиката му е следната: щом не можеш да попречиш на експанзията, по-добре е да спазваш благожелателен спрямо нея неутралитет. Макар че са били един срещу друг на бойното поле край Велбъжд, младите владетели на България и Сърбия - Иван Александър и Стефан Душан - бързо намират общ език помежду си. Още около Великден на 1332 г. сестрата на царя - Елена, се омъжва за сръбския крал, който наскоро е дошъл на власт също с преврат, само че срещу родния си баща. Като сръбска кралица и царица тази не особено красива, но доста властолюбива жена (или кой знае, може критериите за красота тогава да са различни!) играе важна роля в сръбската политика и поддържа „топлата връзка“ между сръбската и българската династия. Изворите намекват, без да разказват подробно, че тя често пътува до Търново и там урежда важните проблеми в българо-сръбските отношения. Заедно с Елена в Сърбия се озовават няколко видни нейни роднини и български боляри, повечето от които правят впечатляваща кариера в новата си родина. Най-виден от тях е братът на цар Иван Александър - деспот Йоан Комнин Асен. През 40-те години на XIV в. той е определен от Стефан Душан за сръбски управител на Южна Албания, около градовете Вльора, Канина и Берат. След 1355 г. той и неговите наследници формират там едно дълго съществувало териториално княжество. Деспотът е известен още с това, че има търговски отношения с Египет и внася оттам една екзотична за времето си стока - тръстикова захар.

Освен царският брат в Сърбия се установява една от царските сестри Теодора. Каква е нейната съдба, не е напълно ясно. Знаем само, че на два пъти сръбската династия неуспешно се опитва да я омъжи за управляващи особи: първия път за византийския император Йоан V Палеолог, втория път за епирския деспот Никифор Орсини. В Сърбия се установяват също някои български боляри, от които знаем името на севаст Деян. В началото на 30-те години той е български управител на областта около дн. с. Калотина. После емигрира в Сърбия заедно със семейството си. Вече като сръбски властел, той получава поземлени владения в Североизточна Македония между Скопска Черна гора и Желигово. Към средата на 40-те години Деян е удостоен от Стефан Душан със севастократорска, а след това и с деспотска титла. Неговите наследници, известни с фамилните имена Деяновичи или Драгаши, всъщност са последните християнски владетели на Източна Македония преди османското завоевание.

Така българо-сръбските отношения в общи линии са уредени. Негласно двете страни си разпределят сферите на евентуални завоевания. България си избира естествената в момента посока към Тракия, а за Сърбия остава разширението към Македония и Албания. Някои биха казали, че българският цар не провежда достатъчно активна политика спрямо югозападните български земи. Но какво да се прави! Държавата действа така, както ѝ позволяват наличните ресурси. Още през 1334 г. сърбите овладяват пак без бой Радовиш, Струмица и Охрид. В Търново не реагират. Там не се обаждат дори тогава, когато става ясно, че сръбският властел Хрельо владее българската светиня Рилския манастир! Възможното успокоение идва от това, че той полага изключителни грижи за манастира, построява със свои средства нова манастирска църква и прочутата, запазена и до днес каменна кула в двора на манастира (т.нар. Хрельова кула).

Макар че българо-сръбските отношения принципно са добри, в тях от време на време припламват искри. Така става при отстраняването на Белаур към 1336 г. Сръбският протест идва веднага по типично средновековен начин. След четири-пет години брак с Елена крал Стефан Душан се сеща, че неговата българска съпруга не го дарява с наследник. Чува се за негово намерение да се разведе с Елена. И двата случая се уреждат от само себе си. Паметта за Белаур бързо избледнява - такава е съдбата на политическите фигури, които губят борбата за власт. Към 1337 г. Елена най-после ражда бъдещия сръбски престолонаследник цар Урош V и българо-сръбските отношения запазват добрия си тон през следващите години.

Доста по-драматично се развиват отношенията с Византия. Възможно най-бързо, още през пролетта на 1332 г., цар Иван Александър нахлува в Тракия и към Черноморието, за да си върне вероломно отнетите от ромеите градове след гибелта на цар Михаил Асен. Акцията се оказва в общи линии успешна - българските войски не успяват да завземат само Анхиало. Едновременно с това в българския военен стан е повикан наемен татарски отряд, на чиито командири е казано, че ще воюват с Белаур. С набързо събрана войска към Бургаския залив се насочва император Андроник III и се установява край крепостта Росокастро (дн. с. Русокасгро, Бургаско). Двете войски стоят известно време една срещу друга, без да влизат в сражение. Докато чакат, в главите на двамата владетели се появява идеята за мирни преговори. Очертава се дори основната идея на замисляното примирие: българите да задържат повторно завзетите земи, ромеите да задържат Анхиало, а българите да получат в замяна Ямбол. Речено - сторено! Дадени са взаимни клетви, специални пълномощници демаркират границата и предават въпросните градове на упълномощени от владетелите управители. На 17 юли 1332 г. мирното споразумение официално е подписано от двете страни.

Когато настъпва нощта, в българския лагер, разположен по възвишенията край Айтос, пристига наемният татарски огряд, с който българите затвърдяват численото си превъзходство над византийците. Цар Иван-Александър импулсивно решава да реализира своето преимущество и дава заповед войската да се готви за бой. Рано сутринта на следния ден българи и ромеи, забравили за мирното споразумение и за клетвите, се строяват едни срещу други край укрепленията на Росокастро. Българският цар изпраща татарите по двата фланга на своята войска. Тяхната атака е повече от успешна и те изтласкват двете ромейски крила чак до стените на крепостта. Успешно се развива настъплението и на централно разположените български части. Към обяд на същия 18 юли ромеите успяват някак си да се приберат зад стените на Росокастро и всъщност признават своето поражение. В крепостта скоро пристига български пратеник, който от името на цар Иван Александър предлага сключеният договор от 17 юли да остане ненарушим. Към него царят желае да прибави още едно условие - брак на своя най-голям син Михаил Асен с дъщерята на императора Мария. Ромеите приемат условията и прибавят искането пленените им войници да бъдат пуснати без откуп.

След възстановяването на мира и допълването му с нови клаузи двамата владетели сядат на обща трапеза и докато ядат и пият, доста миролюбиво обсъждат вече миналото сражение. Всъщност то не се оказва никак кръвопролитно. Византийският писател Йоан Кантакузин, който участва в него, си дава труда да преброи загиналите. Той установява нещо, което би учудило мнозина съвременници, свикнали със стотиците хиляди и дори милиони жертви по време на войните от XX в. От ромейските конници, отбелязва той, загиват или са пленени 37 души. а от пехотинците - 65, и изрично подчертава, че част от тези войници са пленени и освободени след примирието. Българите и татарите дават малко повече жертви, чийто точен брой Кантакузин не уточнява. Така става ясно, че в битката край Росокастро губят живота си малко повече от 100 души българи, ромеи и татарски наемници. Те са по-малко от 1% от участниците в сражението!

В месеците след него двете страни изпълняват споразуменията и подготвят царския годеж. Почерпката по този повод става в околностите на Одрин, в местността Комнинови ливади, и продължава 8 дни. Младоженецът едва ли вкусва от поднесените вина, тъй като е само на 8 години! Знатната булка, също невръстно момиче, е придружена чак до Търново от група византийски аристократи. Рошено е към истински брак да се пристъпи едва когато младоженците навършат поне 15 години. Така българи и ромеи стабилизират отношенията си. Мирът продължава в следващите 10 години, прекъсван от незначителни дрязги. Едва в началото на втората опустошителна гражданска война в империята от началото на 40-те години на XIV в. българите и част от ромеите отново ще се окажат противници.

Втората опустошителна за Византия гражданска война започва след смъртта на император Андроник III през 1341 г. Една срещу друга се изправят столичната аристокрация, групирана около регентството на малолетния император Йоан V Палеолог (императрицата вдовица Ана Савойска, великия дукс Алексий Апокавк и патриарх Йоан Калекас) и провинциалната аристокрация, обединена от видния аристократ Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър веднага се възползва от създалата се обстановка, за да разшири владенията си в Тракия и в Родопската област. Прави впечатление, че българската намеса в ромейските междуособици е твърде внимателна и не включва използването на големи войски - очевидно такива липсват. Първоначално търновският цар се намесва на страната на регентството, но без особен успех. След това заиграва с Кантакузин, като преговорите между двамата се въртят около възможността българите да защитават гр. Димотика. Там се намират Кантакузиновата съпруга и основните му богатства. Към 1344 г. Иван Александър трайно се свързва с представителите на столичната аристокрация. В замяна на помощта, която продължава да не е особено активна, царят получава значителна територия в Тракия и в Родопската област. В нея влизат важните градове Пловдив, Цепина, Станимака и още 6 други, разположени до областта Меропа в Централните Родопи. Дотук - горе-долу добре! Не е много, но все пак е нещо. Все пак намесата на българите в междуособиците не минава без жертви. Ромеите се защитават яростно, с отчаянието на обречени, и понякога успяват да отблъснат и дори да унищожат нахлулите в тяхна територия малобройни български отряди. Но зловещата новост за поданиците на цар Иван Александър и лично за него се заключава в нещо друго. По време на набезите си дълбоко в Тракия българските войници за пръв път се срещат с турски отряди в ролята им на наемници на враждуващите византийски групировки. Нека обаче да уточним, че това все още не са османци, а айдънски турци. Те идват на Балканския полуостров, повикани на помощ от Йоан Кантакузин, от бейлика Айдън, чиито територии обхващат Малоазийското крайбрежие около Смирна (дн. Измир). Начело на айдънските наемни отряди неизменно стои емирът Умур бей. Той има под свое командване освен сухопътни войски, още значителен брой кораби, с които свободно кръстосва Черно и Мраморно море и стоварва своите хора ту край устието на Марица, ту някъде по северното крайбрежие на Егейско море. Благодарение на тези наемници Йоан Кантакузин успява да избегне поражението си и да възпре както българите, така и сърбите от завладяване на допълнителни ромейски територии. Сблъсъците с айдънските турци изправят войските на двата славянски народа срещу противник, който е по-многоброен, надъхан от жаждата за плячка и изключително мобилен. Не е изненада, че както българите, така и сърбите губят епизодичните сражения с тях. Поради това след появата на айдънските отряди на Балканите и едните, и другите не се престарават в намесата си във византийската вражда. Все още никой не се сеща да говори сериозно за „православна солидарност“ срещу агаряните, защото не ги възприема като повече от опасен, но случаен фактор в своята политика.

Събитията около византийската гражданска война ни позволяват да узнаем, че през 40-те години на XIV в. в българските земи вече съществува - незнайно откога - още една държава. Тя е разположена в земите между Източния Балкан и Делтата на Дунав. По-късно, в годините на османската власт, тези земи ще станат известни с названието Добруджа. От разказа на Кантакузин ставя ясно, че новата държава е управлявана от болярина Балик и че неговата резиденция е крепостта Карвуна (дн. Балчик). Известно е, че той принадлежи към семейството на Тертеровци. Балик се намесва в ромейската междуособица самостоятелно на страната на императрица Ана Савойска. В нейна подкрепа той изпраща отряд от 1000 конници, командвани от братята му Добротица и Теодор. Военната авантюра на карвунскня владетел завършва печално. Неговият отряд е разгромен от привържениците на Кантакузин близо до северния бряг на Мраморно море. Самият той твърди, че българите губят битката поради некадърното командване на Добротица, без да дадат кой знае колко жертви.

Това, което цар Иван Александър получава от византийското регентство в 1344 г., е дреболия в сравнение със завзетото от сръбския крал Стефан Душан. През 1342 г. на негова територия бяга Кантакузин с шепа свои привърженици. С тяхна помощ сърбите започват да разширяват завоеванията си в Македония, Албания, а скоро ще прекрачат и в континентална Гърция. Византийският аристократ скоро усеща, че сърбите не му помагат, а го използват, та да накарат местните византийски градоначалници да отварят доброволно вратите на градовете. Но вече е късно. Той бяга от Сърбия, когато сръбското напредване е набрало скорост и не може да бъде спряно. Йоан Кантакузин безпомощно наблюдава как за няколко години и без да среща сериозна съпротива Стефан Душан завладява цяла Македония, до долното течение на р. Места. Сърбите завладяват Сяр (септември 1345 г.) и престижната монашеска република в Света гора. Единствено Солун и околността остават под ромейска власт.

Със самочувствието на голям завоевател, който за кратко време създава най-голямата на Балканите християнска държава, през април 1346 г. Стефан Душан се провъзгласява за цар на специален събор в Скопие, на който се използва „технологията“, позната от времето на българския цар Симеон. Първо, Душан организира издигането на сръбския архиепископ Йоаникий за патриарх. Тъй като при обтегнатите отношения с Византия за съдействие от страна на Вселенската патриаршия не може да става и дума, сръбският владетел се старае да осигури присъствие на събора на други авторитетни православни църковни институции. На него са поканени и пристигат целият български Свети синод начело с патриарх Симеон, представители на Светогорския протат (управа) и охридският архиепископ заедно с няколко свои архиереи. След като с тяхна санкция и одобрение архиепископът е издигнат за патриарх, на 16 април 1346 г. той коронясва Стефан Душан и Елена за цар и царица. Очевидно е, че събитието се случва с дейното участие на българската църква и несъмнено с одобрението на цар Иван Александър. За същинските мотиви на българската политика можем само да гадаем. Може би търновският цар таи надежда, че Византия ще се срине и тогава неминуемо ще се стигне до нейната подялба. В очакване на срива той гледа да поддържа добри отношения със сръбските съседи, за да има благоприятни позиции при евентуално разпределение на византийското наследство. Има и друга възможност. Българският цар и патриарх просто искат да играят спрямо Сърбия ролята на „втора Византия“, т.е. те да санкционират възникването на нова патриаршия и ново царство вместо отслабената, но все още своенравна и упорита стара империя. А не е изключено цар Иван Александър да се умилява от издигането на своята сестра за сръбска царица! Като не можеш да попречиш на завладяването на български земи, то поне демонстрирай самообладание, високо самочувствие и братска любов! Нищо, че Търновска България губи уникалната си позиция на единственото славянско царство.

Така към 1346 г. българите в Македония се озовават под господството на новокоронясания сръбски цар. За да заздрави своята власт сред българското население на областта, Стефан Душан предприема редица мерки. Някои от тях продължават политиката на неговите предшественици, другите са нови. По примера на своя предшественик Стефан Милутин Душан полага усилия да укрепи манастирите, свързани с имената на рилския светец и на неговите ученици. Те се превръщат в богати поземлени комплекси, които служат като опора на сръбската власт. Въобще Стефан Душан се изявява като голям дарител на църкви и манастири, като голямото му внимание е насочено към манастирите в Света гора и особено към „Хилендар“. Нищо чудно, че през зимата на 1348-1349 г. Светогорският протат по негово настояване нарушава вековните си правила на нейна територия да не стъпват жени и официално допуска - за пръв и последен път - в пределите на монашеската република царица Елена. Там тя прекарва 3 месеца, като хем се спасява от върлуващата чума, хем затвърдява авторитета на своя съпруг като владетел, на когото нищо не може да се откаже.

С още по-голямо усърдие цар Стефан Душан преселва на юг сръбски властели, на които са поверени за управление новите земи. Между тях има и българи, какъвто е например споменатият вече севастократор и деспот Деян. Те запазват и увеличават своите имоти и власт само след като доказват верността си към сръбската корона. Освен това сърбите правят няколко опита да настанят сръбско население в части от Македония, но в общи линии те не дават трайни резултати. Очевидно сърбите имат намерение да останат за дълго начело на тази несръбска област.

Е, не всичко е толкова идилично! Някои от сръбските велможи в Македония правят опити да се отскубнат от управлението на Стефан Душан и да изградят свои териториални княжества. Емблематичен е случаят с Хрельо - сръбски наместник в областта между Струмица, Мелник и Рилския манастир. Към 1342 г. той се откъсва от властта на Душан и се присъединява към Кантакузин, като се признава за негов васал. Но моментът е избран крайно несполучливо, тъй като съвсем скоро отношенията Душан-Кантакузин се оказват прекъснати. Хрельо е оставен от своя византийски сюзерен на произвола на съдбата. Сърбите ликвидират неговото ефимерно княжество, а самия Хрельо убиват. Като посмъртна почит към него е позволено тленните му останки да бъдат погребани в обновения от него Рилски манастир. Подобни случаи на откъсване от сръбската власт има и към средата на XIV в., когато редица сръбски наместници между Бер, Воден и Скопие изявяват готовност да признаят властта на Йоан Кантакузин. От българска страна - пълно мълчание. Никой в Търново не понечва да подкрепи тези стремежи. Те изглеждат твърде далечни, а и в Търново не желаят да развалят отношенията си със сърбите в името на някакви рисковани начинания. Поради българската пасивност и слабостта на Кантакузин Стефан Душан лесно се справя със сепаратистичните прояви. До смъртта си през декември 1355 г. той стабилно държи властта в обширната си държава. Часът на неговите управители в Македония ще удари след това, когато по-изявените и активните от тях създават в югозападните български земи свои самостоятелни княжества.

Някъде към края на византийската гражданска война (1347 г.) и по времето, когато сръбските завоевания се намират в своя зенит, в семейния живот на цар Иван Александър настъпва рязка промяна. Вече наближавайки петдесетте, той се влюбва в търновската еврейка Сара. Ако се съди от нейния портрет в миниатюрите на Лондонското евангелие, впечатлението, което тя прави на царя, се дължи повече на младостта, отколкото на красотата ѝ. Следва светкавичен развод на Иван Александър с дългогодишната му съпруга Теодора. Царската любимка е покръстена в Христа и получава името на прогонената царица - Теодора. От новия брак веднага се раждат деца, от които поне две са момчета. За разлика от предишните мъжки чеда на царя новите синове, между които най-големият е бъдещият цар Иван Шишман, са багренородни, т.е. родени, когато баща им е действащ цар. Това служи на Иван Александър като повод да обяви големия син от втория си брак Иван Шишман за съвладетел и наследник още докато той е на четири-пет години. Синът от първия му брак - Иван Срацимир, е компенсиран, като към 1352 - 1353 г. е изпратен за цар във Видин. Така от Търновското царство се откъсва още една значителна област. На пръв поглед изглежда, че любовните истории на българския цар задълбочават разпадането на българската държава и така я тласкат към гибел. Всъщност решението на Иван Александър само узаконява една вече оформена реалност. Българският северозапад от доста време показва сепаратистични нагласи спрямо властта на търновските царе. Краткият период на интеграция след отстраняването на Белаур не е достатъчен, за да се преодолее тази тенденция. Разликата е, че през 50-те години на XIV в. известното отпреди Видинско княжество е издигнато в царство.

 

Между исихазма и ересите

 

Още в процеса на своето възникване и оформянето си като стройно учение исихазмът от Византия се прехвърля лесно и бързо в България. Тук няма дълги и ожесточени спорове между неговите противници и привърженици, макар че в житийните текстове се споменава за прогонени от страната български привърженици на Варлаам и Акиндин. Цялата българска православна традиция с нейния култ към монашеството правят победата на исихазма предопределена и категорична. Освен дългата аскетична традиция на българска почва това учение прониква поради тесните връзки на българските духовници със Света гора и чрез влиянието на основания от св. Григорий Синаит исихастки манастир в областта Парория. Точното местонахождение на тази света обител все още е загадка, но е сигурно, че се намира във високите части на Странджа планина, на границата между Византия и България. Трябва да се признае също така, че в българската действителност от XIV в. липсват интелектуалци, които да се противопоставят на исихазма. Във Византия това е онази малобройна, но активна прослойка, към която принадлежат калабрийският монах Варлаам, живеещият във Византия българин Акиндин, братята Кидон, историкът Никифор Григора и др., които са убедени противници на исихазма. Византийската интелектуална среда е по-сложна, там открай време съществува интерес към античната философия и логиката на Аристотел, а през XIV в. прониква, макар и срамежливо, и западното богословие. Затова налагането на исихазма не минава без ожесточени спорове, които имат и богословски, но и политически измерения. В България всичко е по-едностранчиво и е категорично в полза на новата православна доктрина.

Св. Григорий Синаит единодушно се смята за първия виден пропагандатор и теоретик на византийския исихазъм. В резултат на основно изучаване на монашеската традиция в най-видните монашески центрове на Синай, в Крит и Света гора той създава учението за двете степени за достигане на познанието на Божествената енергия - деянието и видението. През 30-те години на XIV в. Синаит бяга от Света гора поради турски пиратски набези и създава свой манастир в Парория. Названието на областта е гръцко и означава буквално „до границата“. Това е планинската област около билото на Странджа, където по това време минава българо-византийскага граница. Около него се събират многобройни ученици от български и гръцки произход. Между тях са бъдещият константинонолски патриарх Калист, бъдещият търновски патриарх Теодосий и други видни български исихасти, без изключение големи имена в Българската църква и литература. Ктитор на Парорийския манастир по настояване на св. Теодосий Търновски става лично цар Иван Александър, който се отличава с особена почит към монасите и монашеския живот. За търновския цар основаването на Парорийската обител е начин да се заздрави българската власт в една гранична и оспорвана с Византия област.

Животът в Парорийския манастир и в основаните по-късно исихастки манастири в българските земи дава многобройни примери за различен тип исихастко монашеско служение. Монасите, поели този път, принципно се стремят да следват примера на св. Йоан Лествичник за различните степени на монашеско издигане в съвършенството. Като начало те си налагат послушание, от него се очаква да преминат към смирение, а от смирение - към безстрастие. В преминаването на тези три степени те постепенно и с усилие се отървават от светските си навици и се подготвят да познаят Божествената енергия чрез съзиране на таворската светлина.

Първата степен на исихасткото усъвършенстване - послушанието - може да е напълно обикновена и въобще да не загатва за етапа на деянието, да не говорим за видението. За това ни разказва житието на видния исихаст св. Ромил Видински. Като млад монах в търновската Света гора той проявява послушание, като се грижи за прехраната на своите събратя чрез риболовните си умения - по-точно лови риба и скришом я провесва пред килиите на другите монаси. По-късно бъдещият светец се преселва в Парория и попада там тъкмо по време на изграждане на манастирските сгради. Като физически по-силен от останалите неговото служение се състои в смъкването на греди от планината, носенето на камъни и вода от близката река, бъркането на хоросан или оказване на помощ при месенето на хляба в манастирската магерница. По-слабите телесно монаси са оставени от игумена да поддържат литургичния цикъл в църквата. Когато строежът е готов, Ромил получава нова задача: да се грижи за един капризен и болен стар монах. Той не можел да яде нищо друго, освен риба. Ето ти подходяща задача за изкусния в риболова и учещ се на послушание млад инок! Докато времето е топло - лесно, в реките и водоемите на Странджа има риба в изобилие. Но старецът иска своето и през зимата, когато повечето водоеми замръзват. Тогава монахът Ромил изобретява нов и невиждан преди метод за зимен риболов. Той обхожда с лопата и чук странджанските вирове, почиства натрупания сняг и разбива леда. После, с тракащи от студ зъби, влиза във водата, размътва дъното с крака и улавя зашеметената риба със сак. Може би очаквате, че ще получи похвала от своя старец? Нищо подобно. Въпреки че се връща натоварен с риба, Ромил не е допуснат от него да влезе в килията и е принуден да прекара нощта навън в зимния студ. На сутринта неговите „колеги“ монаси го прибират на топло полузамръзнал. Утешителното в случая е, че рибата остава годна за консумация поради климатичните условия в Парория! Дълго време Ромил се занимава с подобни дела, преди да бъде удостоен да премине от послушание към смирение и безстрастие. Смисълът на неговите занимания до този момент е да свикне с изпитанията, да смири гордостта си, да се подготви за истински монашески подвиг.

Житийните текстове от средата на XIV в. дават друг пример за монах, вече навлязъл в етапа на безстрастното. Той обитава основания от св. Теодосий Търновски Кефаларевски манастир „Света Богородица“, отдалечен на „голямо разстояние“ от Търново. Името му е Дионисий. Житието на основателя на манастира св. Теодосим Търновски го описва като строг аскет, който няма никакво имущество и не служи пред светия олтар. Монахът постоянно изтощава тялото си с глад, жажда, бдения и поклони, като по този начин се стреми да премине към такова състояние на тялото и духа, че да може да види таворската светлина. Този начин на живот, по думите на житиеписеца, превръща лицето на монаха в „печална сянка“, а тялото му - в изтънен до неузнаваемост силует. Оскъдната храна, която Дионисий поглъща, е добита само с труда на неговите собствени ръце. Облеклото му се състои от грубо обработена кожа. Знае наизуст Светото писание на гръцки и на български и е известен с умението си да превежда гръцки текстове на славянобългарски език. За 40-те години, които Дионисий преживява, той обогатява библиотеката на Кефаларевския манастир с много свои преводи. Такива като него има и други, но житиеписецът изрично споменава, че се въздържа от описание на техните подвизи, защото изложението му ще стане прекадено дълго. Чрез неговото перо пред нас застава един типичен монах исихаст, за когото времето на послушанието и смирението е минало. Дионисий усилено се стреми да осъществи видение и прекарва времето си в молитва и бдение, в изучаване на Светото писание и в превеждане на Божествени текстове. На този етап от своето исихастко усъвършенстване той почти не излиза от килията си и от светата обител. При подобен modus vivendi няма как манастирите да останат във вида „монашески общежития“, в които монасите се молят, работят и ядат заедно. Исихазмът налага нов тип манастири из целия православен свят, в който общността се състои от индивидуални монаси, чийто живот и подвиг е концентриран в монашеската килия. Наричат този тип манастири с гръцкия термин „идиоритмични“.

Повечето видни представители на исихиазма от това време обаче имат друг личностен профил. На първо място те са изключително мобилни и често сменят своето местопребиваване. Стремежът им е да намерят усамотение и условия за усъвършенстване, добри наставници в исихастката практика и богати библиотеки. Голяма част от тях са ученици на св. Григорий Синаит и са прекарали известно време в Парория. Обстановката там, както и в другите центрове на исихазма, е такава, че между монасите от различни нации се създава чувство за общност, при което те живеят и творят, без да обръщат внимание на различните си майчини езици и национална среда. Исихастката общност много набляга на православното единство, на традиционната църковна йерархия и на точността на преводите от гръцки на български, сръбски и на други езици. В желанието си да възстановят добрия стар ред в Православната църква някои исихасти, като например св. Калист, патриарх в Константинопол (1350-1354, 1355-1363 г.), стигат до крайности. Някъде в края на своето патриарстване той написва писмо до търновския клир, в което му заявява, че Българската църква не е никаква патриаршия, а просто архиепископия и срещу нейното самоволно провъзгласяване щяло да се вземат мерки, ако не е почитта на Църквата майка към българския цар Иван Александър. Но в общи линии в исихастката общност цари хармония, взаимно уважение, толерантност и изключителна солидарност.

Елитът на тази общност съчетава по неповторим начин активното пътуване и пребиваване в различни манастири, основаването на нови монашески обители, контактите със светската власт, борбата срещу ересите, преводаческото и литературното творчество, монашеското усамотение. Ето как изглежда например „пътният дневник“ на Теодосий Търновски – родоначалник на исихазма в България и търновски патриарх през 50-60-те години на XIV в. Той започва монашеската си кариера в манастира „Св. Никола“ край Видин. След смъртта на тамошния игумен монах Теодосий се премества в търновския манастир „Св. Богородица Пътеводителка“. Задържа се там няколко години, след което пребивава последователно в някои от манастирите край Червен и в т. нар. Епикерниев манастир край Сливен. Към 1355 г. се установява за няколко години в Парория и става ученик на св. Григорий Синаит. От Парория пътува до Търново и се среща с цар Иван Александър, за да измоли от него материална помощ и закрила за манастира. След смъртта на Синаит отказва да заеме поста игумен на Парорийския манастир, а предпочита да прекара известно време в Света гора. Оттам следват пътувания до Солун, Бер, Константинопол, Несебър и пак Търново. Да не забравяме, че това усилено преместване от място на място, от град в град и от манастир в манастир става по време на граждански и междудържавни войни, мюсюлмански нашествия и какви ли не още обществени катаклизми. Нищо не може да отклони видния исихаст от желанието му да посети колкото се може повече места и да научи колкото се може повече за исихастката теория и практика.

Озовал се за последно в българските предели, св. Теодосий основава манастира в Кефаларево. Този манастир обикновено се отъждествява с комплекса в Килифарево, Търновско, но по всичко изглежда, че се е намирал отново в странджанската област Парория. Новата обител се превръща в основен български исихастки център и бързо събира под своя покрив разноезично монашеско братство. Тук постъпваг българи, сърби, гърци, власи, дори унгарци. Монашески обет тук дават видните Теодосиеви ученици, бъдещият търновски патриарх Евтимий Търновски и Киприан. Новият манастир изиграва изключителна роля за разпространението на исихасткото учение в православния свят. И този път трансмисията на византийските богословски идеи е България.

Като търновски патриарх Теодосий се бори активно с разпространените в България ереси и завършва живота си в Константинопол, където отива, за да се срещне със своя приятел и съратник, константинополския патриарх Калист. Внушително, нали? Дори и при съвременните транспортни средства, удобства и сигурност малцина биха се похвалили с подобна удивителна мобилност.

Но не само св. Теодосий Търновски пътува толкова много. Повечето видни исихасти споделят този начин на живот. Те спокойно и без усилия пресичат от България във Византия, от Византия в Сърбия, от България в Сърбия и Влашко, по-късно и към руските земи. Навсякъде те основават нови манастири, обучават свои последователи и показват различни, и то не само исихастки умения, овладени в Парория или на други места. Св. Никодим Тисмански например демонстрира на унгарския крал „ходене по огън“, в което вероятно трябва да  видим нестинарски танц, усвоен от него при пребиваването му в странджанския Парорийски манастир. Навсякъде ггьтуващите исихасти активно се занимават с преводи или с литературна дейност и успешно напредват в църковната йерархия. Мнозина от тях стават митрополити на различни православни катедри, издигат се до патриаршески тронове в Константинопол, Търново и Печ – център на кратко просъществувалата Сръбска патриаршия. Не остава нищо друго, освен да се констатира, че исихазмът обединява различни типове монаси - от строгите и затворени в килиите аскети до такива, които охотно се наместват в суетата на светския живот и могат да бъдат назовани „политически исихасти“.

Както във всички бурни и тревожни епохи, и в средата на XIV в. духовните повеи не са еднозначни. Редом с появата и разпространението  на исихазма в българското общество ври и кипи от различни учения - от познатото от векове богомилство и езически суеверия до по-екзотични схващания и практики, като еврейската ерес и адамитството. Срещу тези прояви на непослушание спрямо официалната църква и държава през 50-те години на XIV в. се провеждат два поместни  събора в Търново. Години наред неортодоксалните духовни брожения се схващат като форма на класова борба, като протести срещу съществуващата феодална действителност. Така ли е всъщност? 

Към ереста на адамитите, т.е. хората, които ходят голи,  за да демонстрират идеята за равенство между хората, българската наука обикновено причислява учението на Лазар и Теодосий. Първият е прогонен от Света гора, а вторият е чисто българско явление. Те се подвизават в България към края на 40-те или началото на 50-те години на XIV в. Не трябва да се забравя, че тогава българите, както и всички други европейци, страдат жестоко от първата вълна на пандемията „Черна смърт“. Споменатият Лазар обикаля по улиците на Търново съвършено гол, като на детеродния си орган слага за прикритие тиква. На Първия търновски събор „скверните“ му практики са изобличени заедно с други еретически учения. Той е дамгосан с нажежено желязо по лицето и прогонен извън страната.

Появилият се малко по-късно монах Теодосий учи своите последователи да се развеждат с брачните си партньори. После ги призовава да ходят в неговите стъпки. Житиеписецът не крие, че по-голяма част от онези, които изпълняват указанията му, са жени. Новоизлюпеният учител си събличал дрехите, карал следващите го жени, юноши и мъже да правят същото и да вървят след него, подобно на Христовите ученици. Когато настъпва нощта, тези далечни предшественици на сексуалната революция се усамотяват в някоя къща и... Тук житиеписецът не намира думи да опише ставащото, само отбелязва, че последователите на Теодосий прекарват времето си „скотски и безумно“. В крайна сметка св. Теодосий Търновски успява с благи думи да отвърне заблудените и да ги накара да се върнат в лоното на благочестието и християнската скромност.

Каква ли е тази сексуална разпуснатост? Дали наистина става дума за някакъв социален протест или за нещо друго? Нека си припомним, че приблизително по същото време, докато се крие в една вила край Флоренция, знаменитият Бокачо пише прочутата си книга „Декамерон“. Наред с другото тя предлага на читателите си еротични разкази, които мнозина схващат като епикурейски отговор на върлуващата чума. Казано по-просто, хората, които могат и да не преживеят поредния чумен пристъп, си мислят: „Дайте да си поживеем, защото утре може да сме мъртви“.

В Търново през XIV в. живеят много образовани хора, но не и писатели с таланта на Бокачо. Не може да се очаква в българската столица или на друго място в българските земи да се появи книга, подобна на „Декамерон“. Това не означава, че българите, които също като италианците живеят в пандемийна обстановка, не могат да развият същия епикурейски синдром. Не е нужно да има преки контакти между Бокачо и неговите приятели, монаха Теодосий и последователите му. Отдавна е известно, че хората реагират по сходен начин на сходни явления. Ясно е, че в случаите с Лазар и Теодосий не става въпрос толкова за обществен протест, колкото за доста по-груба и първична форма на епикурейска реакция на чумата. Този, който описва българските адамити, е исихаст и като такъв може само да заклейми това явление, а не да достигне до литературния еротичен финес на италианския си съвременник.

Еврейската ерес, или както обикновено я наричат ереста на жидовстващите, не е нищо друго, освен юдейски прозелитизъм в столицата Търново, а вероятно и в някои други големи градове. Необходимо е да се вметне, че още през Средновековието в България от Германия или от Източна Европа проникват групи ешкеназки евреи, част от които се настаняват в столицата Търново. Тези, които хулят християнството от юдейски позиции в средата на XIV в. в столицата, са малко на брой (житието на св. Теодосий споменава цифром и словом трима) и те разчитат на еврейския произход на царица Теодора. Юдеите обаче удрят на камък: царицата остава твърда в православната си вяра по убеждение или просто защото така повелява високият ѝ сан. За разлика от случая с адамитите в случая с евреите църквата действа много по-строго. Първо, житийният текст съдържа остра критика на юдаизма, второ, свиканият по този повод събор налага на юдеите много строги наказания. Първоначалното наказание е смърт, след което то е заменено с публични мъчения. Единият юдей се отмята от бащината си вяра и се покръства. От другите двама единият е разкъсан от търновската тълпа, на другия са отрязани носът и устните, за да не хули християнството, както и ушите, които отказват да слушат „Божия закон“.

Юдейското учение в Търново от средата на XIV в. не е класическа ерес, защото не критикува църквата отвътре. За разлика от истинските еретици жидовстващите не се смятат за истински християни, нито се опитват да подражават на Иисус Христос. Те просто отричат християнството и неговата символика отвън, от позициите на юдаизма. Срещу малкото на брой юдеи се надига несъразмерна реакция - много по-жестока, отколкото срещу сексуалната разпуснатост на адамитите. За да си обясним този спорадичен изблик на антисемитизъм в българска среда, отново трябва да си спомним какво става в Европа по същото време. Почти навсякъде припламват антиеврейски погроми, защото в безсилието си да се отърват от чумата хората обвиняват за нейното разпространение евреите. Гоненията срещу тях в Търново са български вариант на вълната от антисемитизъм, която залива Европа в годините на „Черната смърт“. Те все пак не прерастват в масови погроми, а се ограничават с репресии върху ограничен брой представители на еврейската общност в Търново.

От всичко казано става ясно, че духовната обстановка в България към средата на XIV в. е доста по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед. Официално нейното православно развитие остава непоколебимо и следва духовните импулси, идващи от Византия. Те просто доминират. Можем и трябва да разсъждаваме дали и доколко това е от полза за европейското битие на България и българите. От друга страна, в много по-малка степен и някак си завоалирано, елементи от българската духовна среда се родеят със сходни тенденции на Европейския континент.

 

„Стълба на писмеността“, или как да се образоваш

 

Дипломацията, войните, властовите интриги, ересите, гладът и т.н. са едното лице на българската средновековна действителност. Каквото и да се случва в българското общество, винаги съществува някаква тънка прослойка от хора, които искат да се образоват. Това идва или като стремеж към божественото, или от желание да се прави политическа кариера и да се установяват делови контакти. Българската средновековна държава, както впрочем и другите средновековни общества, нямат държавна политика по отношение на образованието. Управляващият елит приема за нормално и не се вълнува от обстоятелството, че огромната част от населението е и ще си остане неграмотна. Изучаването на четмото и писмото, както и напредването към „висшата наука“, си остава въпрос на личен избор и на възможности.

Началната степен на образованието се осъществява в прицърковни и манастирски училища. Първите се организират около църкви в столицата, по-големите градове и крепости и в много редки случаи - в селата. Ако родителите изберат да дадат детето си (по правило това е момче, макар че има и грамотни жени, получили образованието си незнайно как) в такова училище, те очакват то или да стане свещеник, или да придобие грамотност заради търговската дейност на семейството. Манастирските училища, особено онези към големите манастири, подготвят изключително бъдещи монаси. Някои от тези училища са добре организирани, осигуряват на своите ученици и учители сигурна издръжка и на определен етап се стараят да отсеят талантливите и желаещите от онези, на които учението не им се отдава.

Тогавашните учени хора са на мнение, че образованието трябва да започне колкото се може в по-ранна възраст. Препоръчва се детето да се даде на училище още докато е отроче, т.е. да е на по-малко от 7 години. Стремежът е то да свикне с действителността в училището още преди да е формирало черти от характера си, които да го отклонят от пътя на християнската добродетел и изнурителната стълбица на учението. Във всички случаи се смята, че изучаването на четмото и писмото е вид духовен подвиг, съпоставим с изкачването по стълбицата на християнските добродетели. От детето ученик се очаква да зареже детските игри и забавления, които се приемат за губене на време, и преждевременно да се превърне в „дете старец“. Учителят, независимо дали той е духовно, или е светско лице, трябва освен да преподава четене, писане, пеене и други дисциплини, да обучава учениците си на християнско смирение, незлобливост, търпение и на всичко онова, което се изисква в Божите заповеди. От него се очаква да внуши на питомците си, че изучавайки буквите и църковните текстове, те се занимават със свято дело, защото, както е казал още Черноризец Храбър, самите букви са съставени от свети мъже.

Първото нещо, с което учениците започват школния си път, е запознаването с азбуката. Учителят я изписва с метален прибор за писане със заострен връх на табличка от дърво, покрита с восък. В началото на буквите неизменно се поставя кръст, за да се измоли Божията помощ в първите стъпки на трудния път към грамотността. Учениците трябва да наизустят буквите според техните названия (аз, буки, веди и т.н.) и същевременно да се научат да ги пишат. Като материал за писане те използват същите покрити с восък таблички и същите заострени от единия край „писалки“, с които си служи и учителят. Тъй като красивото и точно изписване на буквите невинаги се отдава на малките деца, уредът за писане от единия си край е с формата на малка лопатка, c която да ce „изтрива“ погрешно или некрасиво изписаният знак. Понеже буквите от славянската азбука имат и цифрово значение, неговото заучаване върви паралелно с наизустяването на звуковия им смисъл. Известно е, че е първите девет букви се отбелязват числата от 1 до 9, с вторите девет - числата от 10 до 90, а с третата деветка от 100 до 900. Когато се пишат хилядни, върху съответната буква се поставя щрих (нещо като нашето ударение), което означава умножение по хиляда. Хилядните се пишат често, тъй като по това време събитията се отбелязват по сътворението на света. т.е. към годината от рождението на Иисуса Христа се прибавя числото 5509  - годините, които изминават от Сътворението до Рождеството. Следователно при датирането на събития на средновековните български книжовници им се налага да пишат години примерно от порядъка на 6698 или 7121.

Към втората половина на XIV и в началото на XV в. българският писател Константин Костенечки възразява срещу тази система на обучение, като препоръчва въвеждането на фонетичния метод на изучаване на буквите. С други думи, той смята, че наизустяването на буквените названия е губене на време и усилия и децата трябва веднага да започнат със заучаване на техния звуков смисъл. Той препоръчва също така звуците от азбуката да се изучават „от двете страни“, т.е. от началото към края и обратно. Така децата схващат буквения знак и звуковия му смисъл не като част от цялото, а каго самостоятелен обект, от който после лесно ще съставят срички и думи. Но подобен забележителен пробив в методиката на обучение е съпътстван с една друга новост, която пак ненужно затруднява обучаемите. Книжовниците от школата на св. Патриарх Евтимий въвеждат в българския език чуждите за него придихания, ударения и надбуквени знаци, които заимстват от гръцката писмена традиция. Новата фонетична методика на Константин Костенечки обаче не успява да се наложи поради османското нашествие и става реалност едва във времето на Българското възраждане.

След изучаването на буквите следва сричането на думите. В повечето училища се процедира по традиционния начин: думата се разчленява на срички, а те се произнасят два гтьти. Първия път се артикулират буквите според тяхното название, втори път - според техния звуков смисъл. Ако децата трябва да произнесат по срички думата „Боже“, те първо изричат названията на отделните букви (буки-он-живети-есть), а след това звуковия им смисъл (Боже). Изучаването на буквите, тяхното писане и сричането заемат повече от година от първоначалното обучение. Във всички степени на обучение се набляга на наизустяването на знанията, независимо дали това са букви, срички, числа, мелодии и речитативи и др.

Ако се съди от начина на организация на средновековното училище, може да се приеме, че обучението на децата следва три степени. В „класната стая“, която не е нищо друго, освен притвор на църква, стая в частен дом или манастирска килия, учениците от различните степени се учат общо. В първата степен изучават и пишат буквите и сричат, в по-горните степени четат, обясняват и тълкуват библейски текстове или откъси от богослужебни книги. Напредналите се учат да преписват, да съчетават текстовете с речитатив или с мелодии.

Но дори и при изучаването на църковно пеене се набляга на наизустяването. Друг вариант е невъзможен при тогавашната система за записване на музика. Въпреки че нотите и петолинието вече са познати в Европа - за техен създател се смята бенедиктинският монах Гвидо от Арецо, живял в края на X и началото на XI в., - в България все още се използва византийската нотна система. Тя се състои от т.нар. прости и сложни невми. В първия случай това са знаци, които указват къде в текста, предназначен за пеене или речитатив, да се вдигнат или снижат тоновете. Във втория случай знаците указват каква звукова фигура да се прилага. Византийски ноти обаче могат да се прилагат не за записване на музика в съвременния смисъл, а за възпроизвеждане на точното място на заучени тонове или кратки мелодии. Но дори и в тази дълбоко консервативна система има новости. Българският музикант Йоан Кукузел, наричан Ангелогласния, роден в Драч към края на XIII в. и живял предимно на Света гора до 1360 г., въвежда многогласното пеене (болгарский роспев) и възражда значението на сложните византийски невми.

Любими за изучаване текстове са различни молитви, стихири (често нотирани), Псалтирът. За висша степен на образованост се смята изучаването на гръцки език. При групирането на учениците в едно помещение те, естествено, се учат взаимно - по-напредналите учат начинаещите. Много по-късно тази система ще се разпространи широко и ще стане основа на обучението в просвещенска Европа и във възрожденска България. В някои от манастирските училища осъществяват първоначална селекция на своите ученици във времето, когато им „поникне брада“. Успелите в учението могат да постъпят в манастир, където ги чака сурова, но материално осигурена действителност, а другите се прогонват извън манастира.

След като се изучат, пред образованите младежи се откриват няколко възможности. Те могат да станат свещеници или монаси, като такива могат да станат и учители, да работят в скрипториум и там да преписват богослужебни книги, а някои от тях да постъпят във владетелската канцелария. В центъра на властта те пишат т.нар. питакии - официални владетелски документи от всякакъв характер. Константин Костенечки предупреждава, че писането им често не следва книжовните правила, въпреки че е от изключително значение за авторитета на царя. От облика на питака чужденците ще разберат колко струва владетелят и управляваната от него държава! Очевидно и тогавашните българи мислят за своя имидж в очите на чужденците.

От добре подготвени книжовни кадри църквата и държавата имат постоянна нужда. При дълга употреба богослужебните текстове, особено ако са писани на проникналата в България хартия, се износват и имат нужда от обновяване, т.е. от преписване. С тази задача през XIII в. се заемат отделни книжовници. Трудът им е изнурителен, в неотоплени помещения, под светлината на восъчна свещ. Такъв преписвач е безкрайно благодарен на всеки, който му донесе нещо за ядене, и акуратно споменава този факт в полето на книгата. Книжовникът често се оказва безпомощен, когато оригиналът, от който преписва, е повреден. В такъв случай преписвачът отбелязва това в полето и моли читателите за снизхождение. Най-често празното място не се попълва, тъй като книжовникът е учен да следва оригинала, а всяко отклонение от него води до ерес. От това той се страхува повече от всичко! През XIV в. поради масово появилата се опасност от изкривяване на преписите се появява необходимостта от централизиране на преписваческата дейност чрез организирането на манастирски скрипториуми. В по-добре уредените от тях работят освен преписвачи, още учени хора, които подбират оригиналите, организират и надзирават преписването. Тези книжовници, които умеят да пишат красиво и точно да следват „изводите“ (оригиналите), както и да създават красиви заглавки (украсени и стилизирани начални букви), получават почетното прозвище „доброписец“ или „калиграф“.

Малка част от учениците, които успешно преодоляват степените на обучение и още изпитват жажда за знания, постъпват сравнително еднотипно. Те се отправят на „специализация“ в големите православни центрове на Изток (Константинопол, Света гора, Синай, Йерусалим), паралелно с това търсят вещи учители и наставници в български или византийски манастири, от които да черпят нови знания и книжовни умения. Част от тях се изявяват освен като книжовници и като писатели, като съставят жития, послания, трактати и други книжовни произведения.

Истинска загадка за изследователите е начинът на обучение на царските и болярските деца. Със сигурност може да се каже, че повечето от българските царе и боляри са добре образовани. Предполага се, че живеещите в столицата посещават някакво придворно училище, а представителите на провинциалната аристокрация наемат за тази цел „частни учители“. Дори и да е така, обучението пак е следвало принципите на енорийските и манастирските училища. Вероятната разлика се състои в това, че младите представители на българския политически елит преминават някаква форма на военно обучение, защото много от тях в бъдеще се очаква да се изявят като вещи пълководци. Що се отнася до изучаваните от тях текстове, тук новото са историческите хроники. Най-често те са преведени византийски текстове, в които има съществени български добавки. Подобни ръкописи са задължителен атрибут на царската библиотека. От тях бъдещите управители се учат на приемственост в развитието на държавността и черпят „исторически аргументи“ при провежданите дипломатически преговори с чужди владетели и дипломати.

През XIV в. поради по-масовото разпространение на книжовността и учението в средите на образованите хора се появява някаква вътрешна йерархия. Редовият преписвач на текстове получава прозвището „книгописец“. Онези от книгописците, които се отличават с по-големи умения, са „доброписци“. „Граматик“ пък е онзи образован българин, който е наставник и учител в писането на книги или ръководи скрипториум. На най-висшето стъпало стоят вещите писатели, преводачи на текстове от гръцки и начетените в сферата на богословието. Наричат ги „философи“.

В този си вид българското образование и книжовност достига до нивото на добре организираните византийски църковни или манастирски книжовни центрове. Много се спори по въпроса, каква е степента на образованост сред българите. Ако се съди от широкото разпространение на каменни надписи и на предмети с изписани върху тях имена на притежатели, доста българи от това време са знаели да пишат и четат. Най-високо е равнището на грамотност в столицата, което някои изследователи изчисляват на около 30%. Все пак не трябва да се забравя, че висок процент от населението остава неграмотно. Въпреки че най-изявените български граматици и философи обикновено знаят гръцки език, като че ли никой от тях не посяга към византийските преписи на антични гръцки автори. Те съзнателно се придържат към усвояване на християнската страна на византийската образованост. Да не говорим за латинския език! Както и по времето на цар Калоян, той остава практически непознат. Когато трябва да се превежда, търсят западни хора, които знаят гръцки език. Както и в началото на XIII в., преводът в такива случаи минава през три езикови степени: български-гръцки-латински или латински-гръцки-български. Съкровищата на античната гръцка литература остават слабо познати, независимо че в съседната империя те традиционно се радват на значителен интерес. Към тях подчертан афинитет проявяват и италианските ранни хуманисти. Впрочем нека не бъдем крайни. В България учените хора добре познават основните линии от сюжета на Троянската война. Българските преписи на „Троянската притча“ като че остават единственото, което не изпитва византийско влияние, а прониква на българска почва от католическа Далмация. С това и приключват западните влияния в българската литература. Тя си остава консервативна, църковна по своя характер, ориентирана към византийски християнски образци и далеч от повеите на Ранния италиански ренесанс.

 

Да узнаеш бъдещето

 

Средновековният българин не прави изключение от прастария и вечен човешки стремеж да се предугадят бъдещите събития. Обикновените хора се вълнуват от предсказване на събития, които засягат земеделско-скотовъдния бит (дали ще вали, или ще има суша например). „Висшата политика“ ги интересува дотолкова, доколкото ще засегне тяхното съществуване: дали ще има война или нашествия на чужди народи, дали ще има събития, в които хората ще погинат, дали смяната на владетели ще доведе до благополучие или нещастия и др. Никой не може да каже кога точно хората по нашите земи започват да систематизират различни природни явления и реакции на човешкото тяло и да ги тълкуват като предзнаменования за бъдното. Има оскъдни сведения, че гадателни книги проникват на българска почва още след възприемането на славянобългарската писменост. Към края на XIV в. видният български книжовник и общоправославен църковен деятел Киприан - ученик на св. Теодосий и съвременник на св. Патриарх Евтимий, дава знак, че различните видове гадаене за бъдещето не само са преведени на български и допълнени в зависимост от местните условия, но и че се радват на голяма популярност. Тъй като църквата порицава гадаенето, защото го смята за противоречащо на Божията воля, той включва гадателните книги в съставения от него „Индекс на забранените книги“. Това са апокрифни (скрити, неофициални) произведения, които църквата забранява. Огромната популярност на Киприановото творение в славянска среда показва, че тук се включва механизмът на „забранения плод“ - колкото повече се забранява нещо, толкова повече интересът към него се увеличава. Така че гадателните книги се преписват и четат на неофициално ниво и се преплитат с устните народни гадателни вярвания.

Но какво представляват средновековните гадателни книги? По своя характер те са изключително разнообразни. Някои съдържат гадания според гръмотевиците и носят названието „Гръмник“. Други предсказват според това, в кой ден от седмицата ще се падне Коледа („Коледник“), според разположението на звездите („Звездочетец“) или в зависимост от фазите на луната и състоянието на лунния диск („Лунник“). Доста са видовете гадателни книги, които се съсредоточават върху различни аспекти на човешката анатомия (например потрепване на различни мускули) или върху любимите на гадателите от всички времена сънища. Предсказва се според деня от месеца, в който човек ще се разболее („Месецослов“) или ще се роди („Рожденник“). Съществуват и незапазени в български, а само в руски или други славянски версии гадания, които използват като информация реакциите на животни и птици. Гадаело се е дори по повърхността на загрята овча плешка! Вариантите на различните видове гадателни книги са в такова разнообразие, че е просто невъзможно да са родени в съзнанието на един или няколко автори. Те са колективно творение на поколения хора, които добавят, изменят, намират нови гадателски „ниши“, наблюдават природните явления и реакциите на човешкия организъм, конкретизират гаданията си и др.

Какво съдържание ни предлагат отделните видове гадателни книги? Да вземем например книгата от типа „Гръмник“. Анонимните автори обединяват в едно природните явления гръмотевица, мълния и земетресение - такива са разбиранията по това време. Ето гаданията за месец септември, с който през Средновековието започва годината: „Ако прогърми в първия ден, предсказва спасение на света. Ако ли има тътен, предсказва за битки на велики мъже. В същия месец, ако прогърми през деня или има мълния, ще бъде дъждовно, ще има голяма тишина и потоците ще се изпълнят. В същото време ще има много плод и храна. Хората ще падат в грях поради блудство и техните домове ще се развратят. Жените и децата веднага ще измрат. В същия месец, ако има през нощта гръм или мълния, всички хора ще се разболеят. Тогава много мъже ще погинат от меч и войска. В същия месец, ако има земетръс през деня, житата ще изсъхнат, голям страх ще има между хората и големи дъждове. Ако ли земетръсът бъде нощем, хората ще погубят княза на тази земя [т.е. на областта, в която има земетресение]“.

Книгата от типа „Коледник“ предлага гадания за бъдещето според това, в кой ден от седмицата ще се падне Коледа. Ако Рождество се случи в неделя, зимата ще бъде мека, пролетта - мокра, лятото - сухо, есента - ветровита. За състоянието на реколтата се предвижда изобилие на плодове, животни и мед. Следват подобни предсказания за всеки ден от седмицата. Ако Коледа се падне например в сряда, предвиждането е за зла зима, суха пролет, добро лято, суха есен. А за реколтата предсказанието е за слаба пшеница, изобилен гроздобер, добър добив от плодове и мед, слаба продукция на масло. По отношение на човешките дела се предсказва успех на враговете, постигнат не чрез битка, а по мирен начин. И така следват различни подобни гадания за природните условия и човешките успехи или неуспехи през годината, която следва.

А какво ни казва за бъдещето книгата от вида „Трепетник“? Ето откъси от нея: „Ако потрепери палецът на лявата ръка, значи ще станеш господар или владика и враговете ти ще загинат. Ако потрепери пръстът до него, показва печал. Ако потреперят ребрата от дясната страна, означава радост. Ако са ребрата от лявата страна - зла болест. Ако потрепери лявото коляно, означава пътешествие“. По подобен начин са проследени реакциите на всички външни части на човешкото тяло - от лицето до пръстите на долните крайници.

Гадателната книга от типа „Месецослов“ (да не се бърка с книга репертоар на църковните празници или с жития на светци, подредени според празника им) се занимава изцяло с човешкото здраве: при какви условия ще боледува, ще оздравее ли, или ще умре, как ще протече болестта и др.под. Гаданието се базира на това, през кой ден от месеца ще се разболееш. И по-конкретно: „Ако човек се разболее на първия ден на месеца, опасността е до 18 дни. Ако тези дни преминат, ще бъде слаб 30 дни и ще оздравее. Ако човек се разболее на втория ден, има опасност до два дни. Ще боледува тежко, но няма да умре“. Не всички предсказания са толкова оптимистични. За средновековния българин летално е разболяването, да речем, в петия или в осмия ден на месеца. „Ако (човек) се разболее на петия ден, няма да оздравее. Ще лежи 5 дни и ще умре“. И осмият ден не е благоприятен, ако през него те връхлети болежка - гадателната книга предвижда да слабееш 15 дни и да умреш. И така ден след ден за всички дни на месеца!

Гадателните книги продължават да бъдат популярни в българска среда векове наред - от Средновековието до прага на Новото време. Тяхното съдържание под една или друга форма продължава да живее в системата от народни вярвания. Някои от тях са чисто суеверие, в други има рационално зърно. И до днес има хора, които живеят близо до природата и които по някои белези на околната среда вятър, състояние на слънце и луна и др., умеят доста точно да предсказват предстоящите метеорологични явления. А за други, като за земетресенията например, предсказването все още е невъзможно дори и за модерната наука.

 

X

Right Click

No right click