В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Завоеванието

Посещения: 2848

Индекс на статията

 

ЗАВОЕВАНИЕТО
 

Нещастието не идва само

 

Какво ли вълнува образованите жители на Европа към края на първата половина на XIV в.? Несъмнено това са две неща: продължилият вече няколко десетилетия „Авиньонски плен“ на папите и събитията в първото десетилетие на започналата Стогодишна война между Франция и Англия. В условията на Авиньонския плен, който започва още в началото на столетието, Европа се оказва разделена между духовната власт на папата в Рим и на „алтернативния“ папа в южнофренския град Авиньон. Папският разкол се схваща като симптом за наченалата криза в папската институция, при която съперничещите си папи се анатемосват един друг и правят всичко възможно, за да покажат, че апостолическото всевластие вече е безвъзвратно минало. Що се отнася до сензационното във войната между Англия и Франция, то това са последователните четири победи на англичаните в продължение само на 10 години. През лятото на 1346 г. край южнофренския град Креси войската на английския крал Едуард III печели поредната си битка. Англичаните докарват на бойното поле невиждани до този момент метални тръби, от които с огън и трясък изстрелват срещу противниците си големи стрели или картеч. Това всъщност е първото документирано използване на оръдия на европейска земя. Вярно е, че примитивните съоръжения дават два-три изстрела край Креси, но ефектът от тях е все още предимно звуков. Само век след това обстановката няма да е същата: който не разполага с достатъчно на брой усъвършенствани екземпляри на това чудо на европейската техническа мисъл, не може да разчита нито на успешно нападение, нито на успешна отбрана. А при Креси истинската победа печели все още старият английски „дълъг лък“, чиито стрели с лекота пробиват бронята на френските рицари. Тогава малцина си дават сметка, че безсилието на „железните хора“ бележи началото на кризата на рицарството в европейски мащаб. Тежко ранените благородни французи, паднали от конете си на полето край Креси, са довършени от английските стрелци с дълги и тънки ками, които лесно проникват през лицевите отвори на рицарските шлемове. От днешна гледна точка названието на това оръжие е израз на черен хумор. Наричат го мизерикорда, букв. лента на милостта.

Тези зловещи за съвременния читател подробности, на които тогавашните хронисти обръщат толкова много внимание, бледнеят в сравнение с това, което сполетява Европа година по-късно. Наистина 10 години преди Креси ужасната чумна пандемия, наричана от европейците „Черната смърт“, обхожда Китай и предизвиква там невиждана смъртност. Но кой ли на Стария континент се интересува от онова, което става в далечния и непознат източноазиатски гигант? През 1347 г. обаче смъртоносният коктейл от чумни бактерии достига пределите на Европа. Съвременниците дават драматично описание на смъртоносния дебют. Според тях той е донесен до италианското пристанище Анкона от генуезки кораб, който превозва памук от Кримския полуостров. Пристанищните власти в града, натоварени със задачата да го предпазват от чуми и други болести (наричали тази служба „ловци на смърт“), забелязват, че екипажът на кораба е болен и не го допускат да слезе на сушата. Но от въжетата, с които корабът е закрепен за брега, започват да изпълзяват корабни плъхове, върху които паразитират бълхи, носещи бактериите на трите вида чума - бубонна, белодробна и септична. От тях чумата бързо се разпространява в града, а след това - и в Европа, с което придобива пандемичен характер. Първата вълна на чумната пандемия, която завършва към 1351 г., донася на европейските жители невиждана гибел. Един от двамата папи - Климент VI - нарежда на своите енорийски структури да преброят умрелите и в резултат получава ужасяващата цифра от 23 840 000 души! Макар и доста приблизителна, тази цифра показва, че близо една трета от жителите на католическа Европа умират от чума само за 4 години. Животът във всички европейски региони, особено на тези с развит градски живот, се оказва напълно разстроен, дори парализиран. Континентът навлиза в период на демографски колапс, който продължава до края на Средновековието в края на XV в. През цялото това време чумната пандемия се завръща на интервали от 15-20 г. и води до това, че броят на жителите през този период практически не расте. Редом с огромните нещастия „Черната смърт“ има и някакъв принос за края на Средновековието. В условията на висока смъртност и на липса на работна ръка в много краища на континента се появява нещо като работническо законодателство, което фиксира продължителността на работния ден и нивото на заплащане. В повечето развити европейски градове изникват обичайните днес часовникови кули - хората, на чийто труд се гледа по нов начин, започват да ценят времето и да осъзнават, че то се измерва в пари.

А какво ли става в нашия регион? Несъмнено „Черната смърт“ върлува и тук. Византийските извори описват доста точно симптомите специално на бубонната чума и отбелязват акуратно на какви интервали тя се връща, за да опустоши отново и отново и без това обезлюдените пространства на Южните Балкани. Със сигурност прояви на пандемията са засвидетелствани в Константинопол, Сяр и Дубровник. С други думи, няма основания да смятаме, че бедствието някак си заобикаля многострадалните Балкани и държавите, които съществуват тук. Но в условията на гражданска война, глад и започнало мюсюлманско нашествие никой не се заема да брои жертвите. Чумата се възприема като Божие наказание, засилва съществуващия хаос и улеснява османското нашествие. Тук обаче следва логичният въпрос: а нима нашествениците не страдат от чумната пандемия и защо тя не възпрепятства и тяхното настъпление? Всъщност повтаря се в обши линии това, което вече сме видели в зората на Средновековието, по време на т.нар. Юстинианова чума. От подобни масови епидемии страда предимно уседналото население и в много по-малка степен - пришълците, които нямат свои градове и разчитат на механично попълване на загубите чрез проникване на ново население от Азия към Европа. За Византия, България, Сърбия и другите балкански общества от онова време демографските загуби водят до обществена покруса, допълнително обезлюдяваме, което свежда до минимум и без това ограничения им военен потенциал и в резултат - бързо разпространение на сянката на полумесеца в тази част на Европа. Тук не се появяват нито закони за работното време и заплащането, нито часовникови кули. Вместо това изникват тюрбаните на новите нашественици и минарета на техните джамии.

Да, Балканите имат свой дневен ред и обръщат сравнително малко внимание на огромното нещастие, наречено черна смърт. Две точки в него доминират над останалите: какво ще стане във Византия в условията на гражданска война и дали мюсюлманите от Мала Азия ще успеят да се впишат в политическия пейзаж на Балканския регион.

Първите тюркски отряди, които оперират на балканска земя по време на византийската гражданска война, принадлежат не на Османския бейлик, а на други два малоазийски бейлика. Враждуващите във Византия партии търсят военна подкрепа у владетелите на бейлика Ментеше и бейлика Айдън - противниците на Йоан Кантакузин се ориентират към Ментеше, а Кантакузин - към Айдън. Никой все още не търси услугите на османските турци и причината за това, струва ми се, е доста ясна. Макар и заслепени от желанието си за власт, византийските групировки съзнават, че османците са опасни, защото са съседи. А другите два бейлика са далече, те се намират на стотици километри от Проливите, техните отряди идват в Тракия на кораби. А тогавашните кораби не са в състояние да преселят многобройни тюрко-мюсюлмански маси на европейска земя. Като концепция не е зле! Вярно е, че отрядите на Ментеше и Айдън идват в Тракия като византийски съюзници и като такива вършат сумата си поразии. Те кръстосват балканските брегове и обезлюдените равнини на Егейското крайбрежие и Тракия, нахлуват в България и в южните предели на Сърбия. Към тези техни „подвизи“ трябва да се прибави унищожаването на държавата на родопския юнак Момчил от отрядите на айдънския владетел Умур бей. Но каквото и да правят, те не са в състояние да започнат широкомащабно нашествие северно от Проливите.

Развръзката настъпва на третата година от гражданската война, през 1345 г. Тогава мощната италианска морска република Венеция, за която айдънските кораби са огромна опасност за търговския трафик в Егея, мобилизира своя флот, блокира айдънските морски сили край бреговете на о-в Хиос и за няколко часа ги изпраща на дъното. По-късно християнски сили, организирани от същата република на свети Марко, обсаждат и превземат столицата на Умур бей Смирна (Измир), него самия убиват и фактически слагат край на Айдънското емирство. Това несъмнено е значима християнска победа, но за съжаление тя се отразява крайно негативно на обстановката на Балканите.

След като загубва своите айдънски съюзници, Йоан Кантакузин прави нещо, което се оказва фатално. За да не изгуби борбата за власт, той се обръща към владетеля на османските турци Орхан за помощ и сключва с него формален съюз. Византийският аристократ дори не се колебае да изпрати в харема му своята дъщеря Теодора. Византийският зет бързо влиза в ролята си на помощник и изпраща на Кантакузин военни отряди, с чиято помощ той излиза победител в гражданската война. Съвременниците бързо осъзнават, че османските турци не се вписват в образа на лоялен съюзник. Техните отряди са многобройни, боеспособни и неконтролируеми. Тъй като по правило няма пари да им плати за услугите, Йоан Кантакузин измисля един зловещ механизъм за разплащане: тихомълком насочва османските отряди към българските и сръбските предели, където да се самовъзнаграждават чрез грабежи за участието си във византийския граждански конфликт. Подобна практика продължава и след като Кантакузин е коронясан за византийски император. През 1348 г. многоброен османски отряд нахлува дълбоко в българска територия и достига чак до Софийското поле. В опит да спрат агресията на бойното поле загиват двама от синовете на цар Иван Александър от първия му брак. Тези събития из основа подкопават доверието между православните държави и пречат за изграждането на общ фронт срещу задаващото се османско нашествие.

Останалото е въпрос на време. През 1352 г. един османски отряд се настанява, уж за да е подръка на Кантакузин, в крепостта Цимпе, в южната част на Галиполския полуостров. Две години по-късно, след като силно земетресение разрушава крепостите по крайбрежията на Южна Тракия през март 1354 г., османците завладяват самата крепост Галиполи. Така те спечелват малка територия на европейска земя, която ще им послужи като плацдарм за бъдещото завладяване на Балканския полуостров.

 

Първи опити за съпротива

 

При своите грабителски набези в Тракия и по родопското крайбрежие съюзниците на Йоан Кантакузин - айдънските турци на Умур бей, за пръв път срещат съпротива от родопския владетел, българина Момчил. Тази едновременно историческа и легендарна личност се появява на историческата сцена в разгара на византийската гражданска война през 1343-1345 г. и показва, че съпротивата срещу нашествениците ще бъде едновременно героична и трагична.

Изворите описват Момчил като огромен на ръст човек, „висок като минаре“, който на млади години живее като разбойник на границата между Византия и България. По-късно той емигрира в Сърбия, за да се спаси от преследване от страна на ромейските и българските власти. Но и там не се задържа за дълго и отново се връща в родните му Западни Родопи. Когато Кантакузин завладява тази област (византийските извори я наричат Меропа), местното българско население иска от него да им назначи български управител. Византийският аристократ назначава на тази длъжност Момчил. От тамошното многобройно българско население той събира войска от 5300 души и за кратко време управлява областта Меропа като васал на Йоан Кантакузин. Към 1344 г., след като българският цар Иван Александър си връща редица крепости в Родопите, между Търновска България и държавата на Момчил, изглежда, се установява обща граница. Но до сътрудничество между него и търновския цар не се стига - за Иван Александър Момчил си остава разбойник, при това съюзник на неговия противник Йоан Кантакузин.

Добрите отношения между българина Момчил и византийския аристократ Йоан Кантакузин не траят дълго. От една страна, родопският владетел става свидетел на грабежите на Кантакузиновите айдънски съюзници над неговите сънародници по родопското крайбрежие. От друга - Кантакузиновите противници в Константинопол правят всичко възможно да го откъснат от него и да го привлекат на своя страна. Кой от двата фактора надделява, е трудно да се каже, но към 1344 г. Момчил скъсва връзките си с Кантакузин и предприема първите си действия срещу айдънските турци. Неговата българска войска напада пристанището на град Авдира, където са закотвени 15 турски кораба, охранявани от 250 айдънски бойци - останалите са поели на грабежи в Тракия. Момчиловото нападение завършва с частичен успех. Изгорени са 3 кораба, но айдънските турци се спасяват, като се отдалечават от брега на борда на останалите плавателни съдове. Слуховете обаче приписват на отряда на Момчил голяма победа, изгаряне на целия флот и избиване на охраняващите го турци. Поради тази причина основният отряд на Умур бей веднага се насочва срещу Момчил, въпреки опитите на Кантакузин (поне така твърди той) да ги спре.

Първият открит сблъсък между войската на Момчил и обединените сили на Кантакузин и Умур бей става край Комотини. За нещастие на Кантакузин неговите турски съюзници се пръскат за грабеж и той със своите хора застава лице в лице с хората на Момчил. Сражението завършва с поражение за ромеите, при което самият Йоан Кантакузин едва не загубва живота си. Конят му е убит, а един от Момчиловите хора успява да му нанесе удар по главата. Спасява го само якият шлем и обстоятелството, че един негов привърженик му предоставя коня си и го извежда от бойното поле. След тази своя победа Момчил открито се присъединява към константинополската групировка и дори получава от императрица Ана Савойска висшата ромейска титла „деспот“. Кантакузин също не остава със скръстени ръце: той не се отказва от опитите си да си върне Момчил като съюзник, като му предлага титлата „севастократор“. В раздираната от гражданска война Византия вече никой не обръща внимание на факта, че Момчил не е императорски роднина и не отговаря на изискванията да получи висши почетни дворцови титли. Политическите ухажвания от страна на византийските групировки и подкрепата на родопските българи вдъхват на Момчил достатъчно самочувствие и той създава, както се изразява Кантакузин, „свое царство“. Неговата независима държава има за свое ядро Западните Родопи, но войската му нахлува и превзема някои крепости по цялото северно крайбрежие на Егейско море и към Халкидическия полуостров.

При създалата се ситуация Йоан Кантакузин решава окончателно да приключи с непокорния българин. Той събира ромейска и айдънска войска и се насочва срещу Момчил. Решителното сражение между петхилядната войска на родопския властелин и обединените сили на византийци и айдънски турци става край стените на крепостта Перитеорион (Перитор). Жителите отказват да пуснат хората на Момчил зад крепостните стени и с ръце им показват айдънските отряди: сиреч бийте се с тях и ако победите, градът ще бъде ваш! За да си запазят някакви позиции при евентуална българска победа, те пускат в града братовчеда на Момчил - Райко, заедно с петдесет негови войници.

Сражението се оказва изключително кръвопролитно. Постепенно по-многобройната ромейско-айдънска войска надделява и притиска останалите живи Момчилови войници заедно със самия него до крепостните стени на Перитор. Когато положението на българите става безнадеждно, Момчил и останалите живи негови хора слизат от конете и продължават борбата до смърт.

Кантакузин - дали искрено или престорено - не крие симпатиите си към загиналия смел българин. Той се отнася с подобаващо уважение към неизвестната по име съпруга на Момчил, която по време и след битката при Перитор живее в гр. Ксанти. Той нарежда да се запази имуществото ѝ, след което ѝ предлага да избере да живее в тракийския град или да се завърне в родната си България. Тя избира второто.

Византийските и турските извори представят Момчил преди всичко като човек, който не признава авторитети и който като областен владетел в Родопите лавира между враждуващите византийски групировки. Те признават неговата храброст и не крият възхищението си от неговото поведение на бойното поле. Но това е само едната страна на нещата. Както никога преди и обикновените българи от Родопите казват своята дума при оценяването на Момчиловата личност - чест, с каквато те не удостояват нито един от дотогавашните български владетели! Какво е Момчил за родопските българи, показва обстоятелството, че стотици легенди и предания увековечават неговата памет и възхваляват неговите подвизи. За българите той е герой, първият българин, който дръзва да се опълчи срещу всесилните за момента айдънски турци. С течение на времето тази историческа подробност се губи, преданията превръщат Момчил в борец срещу последвалото османско нашествие и в олицетворение на българския порив за съпротива и независимост.

Гибелта на родопския владетел и на неговата войска става само броени месеци преди Айдънският бейлик да се срине. При повече късмет Момчил би имал възможността да се укрепи като самостоятелен владетел в Родопите и да се превърне в сериозна пречка пред бъдещото османско нашествие. Той, разбира се, не успява. Българите обаче оценяват неговата саможертва и я превръщат чрез своето творчество в морален императив за своите управници в една епоха, която ще даде примери и на героизъм, и на малодушие.

Веднага след гибелта на Момчил българите се изправят пред нов, още по-страшен противник - османските турци. Успоредно с участието си във византийската гражданска война те ежегодно нахлуват на българска територия. В България, както и във Византия, мнозина хвърлят вината върху Кантакузин, вече император в Константинопол. За да се защити от нападките и след едно от големите османски нахлувания на българска земя през 1350 г., той провожда свои пратеници в Търново. Те имат за задача да представят на цар Иван Александър план за възпиране на „агаряните“. Кантакузиновите хора уведомяват цар Иван Александър, че Византия разполага с известно количество кораби, които могат да блокират Дарданелите. Така те ще попречат на османците безпрепятствено да се прехвърлят на балканска земя и да нападат и българските земи. Трябва да се отбележи, че нашествениците все още не разполагат с флот и преодоляват тясната ивица море по Галиполското крайбрежие с подръчни средства. Византийският проблем е, че нямат средства да издържат корабните екипажи, поради което призовават българския цар да им помогне - било с пари, било с хранителни продукти.

Във времето, в което византийските дипломати са в Търново, в царския дворец се провежда някакво тържество (да не би пък цар Иван Александър да е празнувал петдесетата си годишнина?), на което се събира голямо множество от хора. Когато царят и пратениците минават между шпалира от търновски граждани, те ги посрещат с окуражителни възгласи и ги призовават да направят всичко, за да обединят своите усилия за възпиране на османските турци. Цар Иван Александър превежда на ромеите на гръцки език скандиранията на множеството и ad hoc решава, че византийският план е добър и той ще го подкрепи. Кантакузиновите пратеници напускат Търново окуражени, че българите се присъединяват към предложения от техния император план.

Да, планът на Кантакузин е добър, бих казал - много добър. Двадесетина кораба биха могли да блокират Дарданелите и да спасят както ромеи, така и българи от ужасните османски нападения и грабежи. Но на него не му е съдено да се осъществи. Българският цар консултира своите намерения за подкрепа на византийския флот със сръбския цар Стефан Душан и той го убеждава да не подкрепя Кантакузин. Мотивите му са повече от ясни: българи и сърби не получават гаранции, че византийският император няма да продължи да праща османски отряди срещу тях във всеки момент, в който поведението им с нещо не му харесва. Повлиян от тези аргументи, цар Иван Александър не проявява достатъчно политическа воля и прозорливост и се отказва от поетите пред ромеите обещания. Анонимният автор на българска хроника от началото на XV в. доста лаконично, малко грубо, но точно резюмира случилото се така: „Българите обаче, като чуха това [предложението на Кантакузин], надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка, и ги отпратиха празни“. Същото „псуване“ гърците чуват и от сръбска страна. Официалният отговор на управляващите в двете съседни славянски държави е, че те сами могат да се бранят от турците. За Кантакузин не остава нищо друго, освен да отвърне: „Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете“.

Днес ние можем да вникнем доста точно в мислите на тогавашния български цар и на неговите съветници. Те, общо взето, разсъждават така: османците са опасни, но все още са далече. На Кантакузин не може да се има доверие, защото години наред е доказвал, че е ненадежден съсед. Защо тогава да пилеем средства за реализиране на един ромейски антиосмански план, след като османската опасност към този момент се изразява само в грабежи, но не и в непосредствени завоевания? Дори и да изглеждат логични, от гледна точка на историческото бъдеще тези аргументи са израз на фрапираща политическа недалновидност. Османската опасност вече чука на вратата и тогава е моментът, в който натрупаните подозрения и недоверие трябва да се преодолеят в името на общата съпротива. Уви, това не става!

Разбира се, в средата на XIV в. има и други варианти за обща съпротива. Очевидно е, че по този въпрос се мисли и само година след неосъществения Кантакузинов план българи и сърби се опитват да осъществят нова своя идея. Планът им предвижда отстраняването на Кантакузин от византийския престол и реална интронизация на легитимния император Йоан V Палеолог. Така и виновникът за турските „подвизи“ в Тракия ще бъде елиминиран, и законният император, който обещава да провежда решителна политика спрямо нашествениците, ще получи истинска власт. При реализиране на този план в Търново очакват между заинтересованите страни - Византия, България и Сърбия, да се установят отношения, основани на доверие и на обща антиосманска съпротива. Речено - сторено.

През пролетта на 1352 г. български и сръбски отряди нахлуват във византийска Тракия и се установяват на лагер край гр. Димотика. Кантакузин съобщава само за числеността на сърбите - около 7000 души. Колко са българите, той не упоменава, но очевидно е, че те са значително по-малко. Съюзниците се обединяват с малобройния отряд на Йоан Палеолог. Те възнамеряват да напреднат към столицата и да свалят от власт Йоан Кантакузин. Но дори и при планиране на общите действия, недоверието господства сред членовете на коалицията: българи, сърби и ромеи не се обединяват, а остават разделени в своите лагери. Отрядът на византийския император дори въобще не се показва навън от зъберите на Димотика.

Пред лицето на смъртната опасност за властта си Кантакузин веднага вика на помощ османците. Те бързо се отзовават с отряд от 10 000 души, командван от големия син на емира Орхан - Сюлейман. Срещата с тази многобройна войска се оказва съвсем неочаквана за християнските съюзници. Те са дотолкова изненадани, че не успяват да окажат съвместен отпор. Командващият на българския отряд, преценявайки, че той е далеч по-малоброен, а лагерът му е близко до стените на Димотика, предпочита да вкара своите войници зад градските стени. Сърбите обаче са далече и попадат под ударите на Сюлейман. Битката е повече от неравна: османците са по-многобройни, а и конете им, според наблюдението на съвременници, са по-бързи и по-издръжливи от сръбските. Какво става, е излишно да се описва подробно. Кантакузин споменава, че от целия сръбски отряд се спасяват само неговият военачалник и малка група „знатни сърби“ около него. Бъдещият византийски император Йоан Палеолог, който безучастно наблюдава разправата на османците с православните му съюзници, затвърдява в себе си убеждението, че истински боеспособни съюзници са само хората от Запад.

Тази случка едва ли щеше да е нещо повече от любопитен и трагичен епизод от опитите за съвместна съпротива, ако в годините след него не става нещо фатално. Отрядът на Сюлейман отказва да напусне балканските предели и се установява в малката галиполска крепост Цимпе. Мотивът на османския военачалник е, че той възнамерява да стои тук, за да бъде подръка на Кантакузин, ако той отново има нужда от тях. Византийският император, изглежда, полага искрени усилия да ги накара да напуснат Галиполи: предлага им пари (които той реално няма), преговаря с емира Орхан, за да го накара да извика сина си в Мала Азия (той пък се преструва на болен), и т.н.

Така изминават по-малко от две години до фаталното земетресение в Тракия през пролетта на 1354 г. Веднага след него, както бе вече казано, хората на Сюлейман завземат крепостта Галиполи и трайно установяват османски форпост в южната част на Балканския полуостров. Сега вече всички - и българи, и сърби, и ромеи, разбират, че нещата тръгват в крайно неблагоприятна за тях посока. Шансовете за ранно справяне с османската заплаха са безвъзвратно пропуснати.

Все пак българският цар и възкачилият се на престола през декември 1354 г. византийски император Йоан V Палеолог (1354-1391 г.) продължават опитите да сключат помежду си антиосмански съюз. През 1355 г. цар Иван Александър жени дъщеря си за византийския престолонаследник Андроник Палеолог. Сключен е и формален българо-ромейски съюз, който, според текста на синодалното решение за потвърждаването на династическия брак, е „във вреда на агаряните и в полза на християните“. Но реални стъпки за обща съпротива така и не се предприемат. Българите предпочитат да ремонтират крепостите по южните си граници, като по този начин възприемат погрешна стратегия на пасивна съпротива. От византийска страна цари дълбоко неверие във възможностите на българските съседи. Още през първата година на самостоятелното си управление император Йоан V Палеолог се обръща за помощ към папата. Десетина години след това виждаме българи и ромеи да водят последната война помежду си, в която спорят за властта над черноморския град Месемврия. След като тя завършва с доста вяла византийска победа, императорът потегля лично за Унгария с намерение да убеди крал Лайош Велики да организира кръстоносен поход срещу османците. Йоан V Палеолог и малката му свита дори се боят да минат по пътя през България, а поемат по море. За да подкрепи интелектуално своя сюзерен, известният византийски учен Димитър Кидон изнася пред константинополската общественост специална реч. В нея той публично заявява, че българите са „беден народ“, който не е свикнал да воюва в далечни земи. Следователно от съюз с тях няма полза и ромеите трябва да се ориентират към търсене на съюзници в западния католически свят. Както се казва, коментарът е излишен.

 

Завоеватели и завоювани

 

Първото десетилетие и половина от османското нашествие на балканска земя и в частност срещу българските земи е крайно объркано като хронология и съдържание. Причините са ясни. На първо място стои липсата на съвременни извори. По-късните исторически съчинения от османски и от християнски произход са създадени в друга епоха, в която резултатите от нашествието са ясни, а Османският бейлик влиза в контурите на една възхождаща ислямска империя. Това обстоятелство силно деформира представите за първите им стъпки на европейска земя и подрежда събитията по начин, който отговаря на смисъла на раждащия се османски „имперски мит“. Казано по-просто, ранните етапи на османското завоевание са доукрасени с късни представи за османската държавна и завоевателна същност. Липсата на достатъчно първична информация ни изправя още пред мъчнотията да определим точно времето на завладяване на отделни области и градове в Тракия.

Втората трудност идва от факта, че в ранните си стъпки османската експанзия в Тракия е лишена от централна координация. Владетелят не стъпва на балканска земя, още повече че между 1366 и 1376 г. османците губят контрола си върху Галиполския полуостров. Османските завоевателни отряди в Тракия се намират под командването на полунезависими военачалници, наричани удж-бейове. На езика на завоевателите „удж“ означава буквално „връх на стрела или копие“, но се използва и в смисъл на „гранична област“, управлявана от полусамостоятелен военачалник. Такива са първите османски удж-бейове, а някои от тях дори са помюсюлманчени християни от Мала Азия. Следователно първите стъпки на азиатските пришълци в Тракия, но вече като завоеватели, а не като съюзници, имат характер на номадски пристъп с произтичащите от това особености: непредсказуемост, стремеж към грабеж, значителна военна жизненост и др. Движеща сила на тези завоевания са прехвърлилите се от Мала Азия тюрки номади, командвани от доста свободни в поведението си представители на ранната османска аристокрация. За данъчна система в истинския смисъл на думата не може да се говори - приходите идват почти изцяло от натрупаната плячка.

Редно е да разсеем още две дълбоко вкоренени погрешни представи. Първата е, че на османската държава в периода след 1354 г. се гледа като на централизирана структура. Нищо подобно! В отделните посоки на настъплението в Тракия, които съвпадат с основните пътни артерии, действат отделни и несвързани помежду си османски групи. В техния състав няма нито спахии, нито еничари. Те се състоят предимно от т.нар. акънджии, в чието съзнание доминира стремежът към плячка. При своите първи набези в българските земи османските отряди вземат значителен брой пленници, които обикновено продават като роби в пазарите по Егейските острови. Броят им е значителен: само в Кипър на границата на 60-те и 70-те години на XIV в. чрез механизма на робството се озовават хиляди българи. За тях пише доста подробно кипърският историк Леонтий Махера във връзка със събития от 1373-1374 г., в които те участват като многобройна организирана група. В редиците на османските акънджии се вливат значителен брой декласирани балкански християни, за които техният начин на живот изглежда приемлив и възможен от гледна точка на оцеляването в една сурова и дестабилизирана от обществено-държавна гледна точка действителност.

Втората заблуда идва от насажданото мнение, че движеща сила в ранните османски завоевания е ислямът и по-скоро неговото учение за военното „усилие“, известният джихад (свещена война). В тракийските земи, които османците първо овладяват, все още няма формирани ислямски структури и ислямът се представлява от скитащи мюсюлмански проповедници. Шаманизмът все още е широко-разпространен, но - трябва да се признае - бързо отстъпва място на проникващата в дълбочина ислямска доктрина. Първите османски завоеватели са повече номади и шаманисти, отколкото мюсюлмани. Тази странна обстановка е в процес на бърза промяна. Няма да минат и две десетилетия от стъпването на първите османски отряди в Галиполи, и промяната ще е налице: владетелят ще си влезе в правомощията и ще наложи своята воля над удж-бейовете и техните подчинени, а ислямът ще заеме подобаващото си място във вярванията на завоевателите. Тогава вече ще можем да говорим и за централизация, и за свещена война.

Някой би си помислил, че при така представените обстоятелства справянето с ранните набези на османските отряди срещу българските земи е елементарна задача. Достатъчно е малко воля и прозорливост от страна на управляващите, и готово! Де да беше така! Само преди около век българите се сблъскват с подобен тип завоевание в лицето на татарите. Но приликите са само външни: татарите не завладяват български земи, предпочитат да стоят в своето териториално ядро и да нападат оттам. А и в края на XIII в. Златната орда рухва сама. Можем само да предполагаме, че българите от десетилетията след 1354 г. таят в себе си подобни очаквания. Но надеждата е едно, реалността - друго.

Османските завоеватели предлагат на българските държави и на техните съседи един вид перманентна номадска война, с която те, оказва се, трудно могат да се справят. Тя не е непозната за тях, но опитите да ѝ се противостои се оказват трудноизпълними и в края на краищата - неуспешни. Новите пришълци не организират нито открити сражения, нито регулярни обсади. Те нападат неочаквано на неочаквани места, търсят пролуки в отбраната и местата, откъдето могат да проникнат на север, отстъпват, ако това е необходимо. Тази война на изтощение съвсем не е в полза на отбраняващите се. Тя износва техните сили, без да доведе до редовно сражение, кара ги да се противопоставят на по-многобройни и по-подвижни противници, които не се спират от отделни поражения по места. При това положение е естествено българската отбрана да разчита на отделни яки крепости. Но османските завоеватели в този ранен период имат своя технология за тяхното неутрализиране и превземане. Първо те ги блокират и изчакват (изчакването може да трае няколко години) да бъдат изтощени от глад. След това е ясно: оказали се в невъзможност да продължават съпротивата, крепостите отварят врати. По този начин през 60-те години на XIV в., по-скоро към края на десетилетието, завоевателите превземат няколкото силни български градски центрове в Тракия - Ямбол, Стара Загора, Пловдив. Сравнително бързо те достигат до подстъпите към старопланинската верига и започват да чукат на вратите на основните ядра на българската държавност в Софийското поле и в дн. Северна България. Този начин на ранно завоевание предполага ежедневна съпротива от страна на българите, но не и прояви на видим героизъм, какъвто се демонстрира при открити сражения. Героите на ранния български отпор, изглежда, завинаги ще си останат анонимни!

Обстоятелствата около наченалия двубой с османските нашественици стимулират развитието на тяхната държавност и военна организация в новите балкански условия. Ако опасността от тях бе смазана в зародиш, всичко щеше да приключи бързо и днес никой нямаше да говори за възникването на нов ислямски колос. Но съпротивата е такава, че тя по-скоро кара завоевателите да се развиват, отколкото да стагнират. Да си припомним прочутата теза на англичанина Арнолд Тойнби за вида на предизвикателствата, които обществата срещат в своята еволюция. Смазващото предизвикателство спира развитието, слабото не стимулира обществото в дългосрочен план, а умереното го кара да търси нови пътища напред. Съпротивата на българите и на другите балкански християни е от умерените предизвикателства, които карат довчерашните номади да изграждат бързо елементи на развита държавност и да създават своя особена военна организация. Тъй като предизвикателството е предимно от военен характер, развиващите се османски институции още в началото придобиват милитаристичен облик. Трябва да се признае, че еволюцията на Османския бейлик е доста динамична и бързо преодолява примитивизма на ранното нашествие.

А каква е политическата действителност в българските земи, срещу която напредват османските турци? В съзнанието на съвременните българи трайно се е запечатала представата, че по онова време в българското пространство съществуват „три Българии“: Търновското царство, управлявано от вече застаряващия цар Иван Александър, Видинското царство, чийто скиптър държи цар Иван Срацимир, и княжеството в североизточните български земи, управлявано през този период от известния ни вече Добротица. До смъртта на търновския цар сред трите български държави съществува някаква йерархия, при която търновският цар се смята за „пръв между равни“. Представата за трите Българии обикновено крие обстоятелството, че те сами по себе си едва ли са унитарни държави и в структурите на някои от тях има добре оформени локални владения. Но ако вземем предвид какво се случва след 1355 г. в югозападните български земи, попаднали преди това под сръбска власт, политическата пъстрота става още по-впечатляваща.

От всички тези държави в българска територия най-голяма и с най-значима политическа тежест е Търновска България. В края на 50-те и в началото на 60-те години на XIV в. в политиката на цар Иван Александър като че ли настъпва някакво затишие. То е прекъснато през 1364 г., когато между Византия и Търновска България избухват военни действия в района на Месемврия. Това е последната българо-византийска война за времето на Средновековието, а като цяло те са повече от 200! В този случай търновският цар не се колебае да използва турски наемници, но въпреки това не печели войната. Принуден е да плати на ромеите военните разходи и губи политическото си влияние в Южното Черноморие. Всъщност какво ти влияние! Паралелно с избухналия последен в историята българо-византийски конфликт османските завоеватели трайно се настаняват в Тракия. Общата българо-византийска граница престава да съществува и пространство за повече войни между двете държави няма.

На цар Иван Александър му е съдено да завърши доста динамично дългото си управление. През 1365 г. унгарците завладяват Видинското царство и отвеждат цар Иван-Срацимир и семейството му в хърватския замък Хумник като пленници. Търновският цар се чувства задължен да възстанови статуквото, с което хем да демонстрира първенство в политически разпокъсаните български земи, хем да покаже колко и какъв дипломатически опит е натрупал през последните 35 години на трона.

На първо място, той не позволява на посетилия Унгария византийски император да премине през българска територия и да се върне в Константинопол. В това действие на цар Иван Александър прозират както неприязън към унгарско-византийското сближение, така и надеждата, че в отсъствието на титулярния император властта във Византия може да бъде овладяна от Андроник Палеолог, женен за негова дъщеря. Нещата обаче не се развиват по този сценарий. Докато император Йоан V Палеолог стои блокиран във владения от унгарците Видин, графът на Савоя и негов роднина - Амедей VI, предприема дълго подготвяния си кръстоносен поход към Константинопол. Савойският владетел, наричан заради предпочитанието си към дрехи със зелен цвят Зеления граф, успява да превземе Галиполската крепост с малката си войска от около 1800 души и една дузина кораби. Това на практика показва колко уязвими са османските пришълци при първите си стъпки на европейска земя. От превземането на Галиполи от Амедей Савойски до повторното му връщане под османска власт след десет години османската държава прилича на октопод, чиито „балкански пипала“ са отрязани от главата му в Мала Азия. Никой обаче не се възползва подобаващо от ситуацията.

Когато идва в Константинопол, граф Амедей узнава за задържането на своя зет Йоан V Палеолог във Видин. За да го освободи, той веднага предприема морски поход към българските черноморски пристанища. Изненадани, българските гарнизони оказват слаба съпротива и рицарите на Зеления граф превземат Агатопол (Ахтопол), Созопол, Скафида, Анхиало, Месемврия и Емона. На жителите на превзетите пристанища завоевателите налагат тежки парични контрибуции, чрез които граф Амедей се опитва да възстанови средствата, изразходвани за кръстоносния поход. През октомври 1366 г. неговите кораби обсаждат Варна и започват да я обстрелват с примитивните оръдия, които те носят на бордовете си. Но ефектът е минимален и варненският гарнизон успешно устоява на пристъпите. След около месец неуспешна обсада Зеленият граф започва мирни преговори с цар Иван Александър, които бързо се реализират в едно споразумение с доста сложен състав. Според него българският цар се съгласява да пропусне византийския император през българска територия, а граф Амедей вдига обсадата на Варна. Постигнато е съгласие Търновска България да отстъпи на ромеите черноморските крепости Варна, Анхиало и Месемврия. Срещу това византийския император се задължава да предостави на влашкия воевода Владислав Влайку сумата от 180 000 флорина. Воеводата от своя страна поема ангажимента да превземе Видин от унгарците. В преговорите, както и в антиунгарската коалиция, активно участва и добруджанският владетел Добротица, който получава от търновския цар титлата „деспот“. Общият смисъл на съглашенията ясно показва, че за цар Иван Александър приоритет има Видинското царство, за чието възстановяване под властта на цар Иван Срацимир той е готов да жертва своите основни черноморски владения.

След известна подготовка тази „православна коалиция“ се задейства и през 1369 г. превзема Видин от унгарците. Възстановяването на Видинското царство е последната дипломатическа победа на търновския цар. На 17 февруари 1371 г. той склапя очи с усещането, че завършва дългото си управление по достоен начин. Друг е въпросът, че османските нашественици, независимо че не владеят Галиполи, продължават бързото си напредване в българските земи.

Вторият български цар - Иван Срацимир, владее части от някогашния Български северозапад. От гледна точка на съвременните граници около две грети от Видинското царство се намира в дн. Източна Сърбия. Обстоятелството, че то граничи с мощната по това време унгарска държава и с бързо набиращото сила Влашко воеводство, определя неговите външнополитически приоритети. Както вече стана ясно, през 1365 г. Видинското царство става жертва на унгарската експанзия и за около четири години е заличено от списъка на българските държави. По време на кратката власт на крал Лайош Велики в земите на царството унгарците с помощта на Францисканския орден правят опит да покатоличат както населението, така и управляващата го фамилия. Според някои сведения около 200 000 поданици на цар Иван Срацимир приемат католическата вяра, като особено готови за промяната се оказват местните богомили. Царят, както и неговите деца също са принудени да станат католици по време на краткото си заточение в Хърватия. Пощадена от това насилие остава царица Ана - втората съпруга на Срацимир и дъщеря на влашкия воевода Николае Бесараб, която още преди това е католичка. Брачните връзки на видинския цар с влашката управляваща фамилия имат определено значение за активната роля, която воеводата Владислав Влайку, всъщност брат на Ана, играе в отвоюването на Видинското царство от унгарците през 1369 г. Враждебното отношение на унгарците към северозападната българска държава продължава и след това. Поради тази причина отношенията на цар Иван Срацимир към османските нашественици не са същите, както на неговия полубрат Иван Шишман. За видинския владетел те са освен всичко друго и фактор за възпиране на унгарския натиск, поради което той е доста компромисно настроен към пришълците.

Третият български владетел - деспот Добротица, активно се включва в съпротивата срещу похода на граф Амедей Савойски. Неговата столица Калиакра устоява на савойските кораби. Добротица е част от православната акция по освобождаването на Видин от унгарците и е възнаграден богато от търновския цар. Освен че става деспот, той получава няколко черноморски крепости и силната крепост Дръстър. Като се има предвид, че неговото княжество е най-рядко населената по това време българска област, която не разполага със значителен военен потенциал, присъединяването му към сухопътната операция по освобождаването на Видин най-вероятно е символично. Принципно деспот Добротица насочва своето внимание към морето и е първият български владетел, за когото знаем, че разполага със собствен флот. Той води активна морска търговия, участва в борбите за власт на Трапезундската империя по Южния Черноморски бряг, поддържа активни отношения с морските републики Генуа и Венеция. Тъй като те са пословични с враждата помежду си, деспот Добротица по неизбежност се заплита в конфликта между тях. Симпатиите му явно са на страната на Венеция, а войната му с Генуа продължава около две десетилетия. Враждебните действия се изразяват в протичащи с различна интензивност пиратски набези. Мотивите за тях също са доста ясни. Генуезците имат силни позиции в Черноморието и стават сериозен конкурент на търговията на владетеля на Калиакра. Отвличането на вниманието на деспот Добротица към черноморските проблеми обяснява неговото пасивно отношение към османските турци. Както се знае, при първите си стъпки на българска земя нашествениците не проявяват интерес към бреговете на Черно море.

Година след трайното стъпване на османските турци в Галиполи умира сръбският цар Стефан Душан (20 декември 1355 г.). След смъртта му обширната сръбска държава, която завладява и югозападните български земи, започва да се разпада. Процесът не е автоматичен, както често се представя в историческата литература, нито резултатът от него може да се изрази като списък на областни владетели в земите на Македония. Разпадането продължава близо десетилетие и половина и в края на краищата завършва с установяване на няколко областни владетели в земите от Костур до Скопие и от албанските земи до Рила и долните течения на Места и Струма. Как протича този процес?

В първите години след смъртта на Стефан Душан, при управлението на неговия наследник Урош V, от властта на сръбския цар отпадат земи в Южна и Югоизточна Македония. Около Костур установява своята власт претендентът за сръбския престол Симеон Урош, а долните течения на Струма и Места са овладени от местни византийски велможи. Малко по-късно властелът Радослав Хлапен създава свое независимо княжество около градовете Бер и Воден. От сръбска власт отпадат и владенията на българина деспот Йоан Комнин Асен в Южна Албания. В земите на Централна и Северна Македония за известно време продължават да управляват наместници от Душаново време, но изворите показват, че между тях започва жестока борба за преразпределяне на пространството. Някои печелят, други губят тази борба. Между губещите е деспот Деян, българин по произход, който е отстранен от управлението на Североизточна Македония. Той завършва живота си в земите на неизвестен по име местен властел в областта на Земен, изобразен на ктиторските портрети в Земенския манастир „Св. Йоан Богослов“. На негово място се настанява севастократор Владко Паскачич - управител на областта около Крива паланка по Душаново време. Синовете на деспот Деян - Йоан и Константин, известни с фамилното име Драгаши, са принудени да се подчиняват на този властел в продължение на десетина години. Сръбският севастократор Бранко Младенович - основател на известната сръбска управляваща фамилия Бранковичи, през 60-те години на XIV в. напуска управлявания от него Охрид и околната област и се прибира в родното си Косово.

От особено значение за окончателното отпадане на югозападните български земи от сръбска власт е оттеглянето на вдовицата на цар Стефан Душан - царица Елена, в Сяр. Мотивите за нейната постъпка не са ясни. Царица Елена всъщност обособява под своя власт земите около Сяр, като остава лоялна на своя син Урош V. Окончателното отпадане на Сярската област от властта на сръбския цар става тогава, когато на историческата сцена се появяват братята крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша.

И двамата принадлежат към онази група сръбски властели, които при завладяването на Македония получават от сръбския цар земи и административни длъжности тук. Вълкашин управлява части от Централна Македония, а Углеша - областта около десния бряг на Долна Места. Още в началото на тяхната намеса в борбата за разпределение на териториите става ясно, че по своите амбиции и политически умения те далеч превъзхождат своите съвременници. По някакъв начин, за който изворите не ни уведомяват, Вълкашин успява да се сдобие с титлата „крал“, която формално го превръща в съвладетел и наследник на цар Урош V. Углеша пък получава от сръбския владетел титлата „деспот“. Към средата на 60-те години двамата се издигат стремително с помощта на царица Елена. В последна сметка деспот Углеша се настанява като самостоятелен владетел на Сярската област, а крал Вълкашин - на по-голямата част от останалата Македония. В зенита на своето политическо могъщество те формират нещо като обща държава в територията на областта. Тъй като деспот Углеша няма мъжки наследник, за общ наследник на това обширно владение те определят големия син на Вълкашин - Марко. Да, правилно сте прочели! Това не е никой друг, освен прочутият Крали Марко, когото българи, сърби и други балкански народи превръщат в герой на обемист цикъл от народни песни и предания. Преди септември 1371 г. той получава от баща си титлата „млад крал“ и е смятан за евентуален наследник на значителните родови владения, създадени от баща му и чичо му от Сяр до Скопие и от Куманово до албанските планини. При това положение за царица Елена не остава нищо друго, освен да се оттегли в личните си имоти в дн. Черна гора, които тя придобива още докато съпругът ѝ е жив. Там тя склапя очи през 1375 г.

Трябва да се признае, че новите владетели на земите в Македония и особено деспот Йоан Углеша отлично осъзнават опасността от османските турци. За разлика от останалите властващи съвременници те си поставят за задача не да се отбраняват от тях, а да ги изгонят напълно от балканска земя. Затова те планират настъпателен поход към долното течение на р. Марица, сравнително далече на изток от границите на техните територии. Някои по-късни османски историци твърдят, че в това им начинание те са подтикнати от българския управител на Пловдив, който след превземането на града от нашествениците към 1369/70 г. намира убежище в земите на Сярското княжество. Така или иначе деспот Углеша развива трескава дипломатическа активност, за да превърне планираната антиосманска кампания в „православен кръстоносен поход“. През пролетта на 1371 г. той посещава Света гора, издава дарствени грамоти за някои от основните светогорски манастири и в техните преамбюли не крие амбицията си да придаде на това военно начинание характер на религиозна война срещу „безбожните агаряни“. За съжаление почти никой не споделя идеите му и замисляната от двамата братя операция не придобива характер на християнска коалиция. Тя си остава антиосмански поход на двама областни владетели в югозападните български земи.

Общият преглед на обстановката в българските земи през третата четвърт на XIV в. води до единствения възможен извод: политическата разпокъсаност е впечатляваща и засяга всички земи, населени с българи от Делтата на Дунав до Костур и от Черноморското крайбрежие до Видинското царство. Ако си представим, че някой пътник е искал да ги прекоси надлъж и нашир, той действително е трябваш да премине границите на „девет царства“, за да влезе в „десетото“, както гласи известният трафарет от приказките. При това политическата пъстрота още не е достигнала своя пик. Макар че в цялото пространство все още има някакви следи от единство и върховенство, отделните държави в българска територия се изправят пред различни проблеми, които водят до липса на обща външнополитическа концентрация. И все пак, както се вижда от протичащите събития, някои от териториалните княжества на българска територия имат воля за съпротива срещу османските турци и ясно я определят като свой външнополитически приоритет. Друг е въпросът, че не всички областни владетели споделят подобно категорично становище.

 

Как се казва селото ти?

 

Завоеванието си е завоевание, политическите събития - също. Но животът си иска своето. Хората се женят, създават деца, търсят сигурност и продължават да се занимават с присъщите им дейности. Всекидневието им продължава да бъде изпълнено с изнурителен труд, болести, сурово и несигурно съществувание. Съвременниците трудно могат да си представят какви мъчнотии трябва да преодолява човекът от средата на XIV в. в борбата си за оцеляване. Комбинацията от граждански войни и различни политически катаклизми, чумна пандемия и османско нашествие водят до значителни промени в демографската структура на българските земи след средата на XIV в. Обширни области в Югоизточна Тракия и по бреговете на Мраморно и на Егейско море са обезлюдени още преди началото на нашествието. Османското нахлуване предизвиква паническо бягство на население от засегнатите от грабежите и завладяването райони към по-сигурни области на север и северозапад. Изселническият поток се движи или по пътните артерии (Диагоналния път, Виа Егнатия), или по течението на големите реки Марица, Искър, Места, Струма, Вардар, а по-късно - Западна и Южна Морава. Така към края на XV в. Поморавието се превръща в една от най-гъстонаселените области на Балканския полуостров.

Чумната пандемия и нашествието водят до значителни демографски загуби. За съжаление информацията, с която разполагаме, не се отнася равномерно за цялото българско пространство. Повече сведения имаме за Българския югозапад и практически никакви за земите северно от старопланинската верига. Тенденциите вероятно са общи, макар и нееднакво документирани и със силни регионални специфики.

Запустяването на цели райони причинява недостиг на работна ръка, също както в повечето кътчета на тогавашна Европа. От обезлюдяването е засегнат тежко стопанският живот в поземлените комплекси, притежание на светски велможи и на манастири. Между тях избухва съперничество за привличане на нови заселници, т.е. на работна ръка, която се води с извъникономически или с икономически средства. Извъникономическите методи включват развихрянето на борбата за придобиване на нови територии, за която сме по-добре или по-зле информирани. Икономическите средства се изразяват предимно в даването на данъчни и различни други облекчения на новонастанили се хора в големите поземлени владения. Във времето на формиране на различни по характер и размери териториални княжества новите господари по принцип стават по-стиснати. За разлика от царете в предишни периоди те ограничават имунитетните привилегии на различните собственици, включително на манастирите, като се стремят да засилят своята икономическа власт по всякакъв начин.

Недостигът на работещи хора и наличието на големи необработени пространства води до увеличаване на отработъчната рента. Това е напълно нормално: собствениците се стремят първо да обработят площта, която имат, и второ - да използват най-рационално наличните им подчинени хора. Този тип рента обикновено се изчислява с броя на дните, които селяните са длъжни да работят на своя господар, независимо дали той е светско лице или манастир.

В някои изолирани случаи, които се отнасят до земи в Македония, тези задължения достигат до два дни седмично, което означава близо една трета от работните дни в годината! С този въпрос, естествено, се спекулира, тъй като отработъчната рента в Османската империя е значително по-ниска - до два -три дни годишно. От това се прави любимият на някои турски историци извод, че под властта на новата империя българите имат далеч по-малки задължения към новите си господари, отколкото във времето на независимата християнска държавност. Всъщност не се отчита обстоятелството, че високата отработъчна повинност преди завоеванието е характерна за ограничена област, в никакъв случай не е правило и ще трябва да се обясни с някакви особени локални обстоятелства. В някои манастирски поземлени комплекси отработъчните задължения са много високи, в други съседни имоти не надвишават няколко дни годишно. А и не се взема предвид разликата в икономическите системи на българските земи преди и след завоеванието. В османския период представителите на османската военна класа нямат собствена земя, затова и отработъчните повинности към тях няма как да са високи. За сметка на това голяма е степента на вземане на данъци в пари или в натура. А що се отнася до различни отработъчни задължения към централната власт в Османската империя, тях българинът има в изобилие. Иначе кой ще строи и поддържа пътища, мостове, джамии и други публични сгради, кой ще осигурява обслужването на огромните османски армии?

За читателите ще прозвучи екзотично, но за времето на османското нашествие разполагаме със сведения за семейната структура, отнасяща се и за българската етническа среда. Намираме ги във византийските данъчни описи, наричани на гръцки „практика“. За съжаление те се отнасят само за областта по долното течение на р. Струма и за земите северно от Солун. Макар сведенията за вида семейства да са ограничени по обхват, те все пак дават известна представа за действителността и в останалите български етнически територии.

Оказва се, че значителна част от населението живее в семейства, които демографията нарича нуклеарни. В подобни семейства живее женена двойка и нейните деца. Учудващо е, че от гледна точка на високата раждаемост през Средновековието брачните двойки имат сравнително малко деца - 2 или 3. Най-логично е предположението, че византийският данъчен чиновник регистрира само онези деца, които навлизат в репродуктивна възраст и скоро ще станат данъкоплатци. Както и преди, тази възраст е 12 години за момичетата и 14 години за момчетата. Около 16% от семействата са вертикално разширени, т.е. състоят се от няколко поколения - родители, деца и внуци с техните семейства, както и несемейни синове, дъщери и внуци. Близо два пъти повече, около 30%, са латерално разширените семейства, които обединяват под един покрив омъжени и женени братя и сестри. Статистически незначителен брой (около 3%) съставляват семействата от смесен тип. Тази статистика показва, че нуклеарните семейства и големите семейства от типа задруги са равни по брой. Важен от демографска гледна точка е процентът на вдовишките семейства, тъй като неговата величина се смята за белег на повишена или намалена смъртност: по-високият процент показва повишена, а по-ниският процент - намалена смъртност. В югозападните български земи процентът на вдовишките семейства варира от 17 до 22 по поречието на Струма и в Солунско и пада до 10% в областта на Радовиш в Централна Македония.

Броят на различните видове семейства не е еднакъв в различните български региони. Може да се предполага, че в планинските и по-неплодородните области преобладават семействата от типа задруга, а в равнинните и плодородни области - нуклеарните семейства. Задругите разполагат с повече работна ръка и в определени случаи имат възможност да арендуват допълнителна земя. Факт е, че по-едрите поземлени собственици от типа на светогорските манастири „Хилендар“, „Свети Пантелеймон“ и „Ватопед“ се опитват да дестабилизират този тип семейства и да поощряват тези от нуклеарен тип. Вероятно е така, защото нуклеарните семейства подлежат на по-лесна данъчна регистрация, изчисляването на различните типове вземания е по-лесно, а и този семеен тип представлява по-малка конкуренция за манастирското стопанство.

Обликът на селските общности в централните области на Македония може да бъде схванат сравнително добре от т.нар. „Кончански практик“. Това е непълен опис на хората, имотите им и техните данъчни задължения в голямото днес село Конче и в околните населени места от областта на град Радовиш. Описът е съставен в 1366-1367 г. във връзка с предаването на този поземлен комплекс от владение на великия воевода Никола Станевич в собственост на светогорския манастир „Хилендар“.

Районът е заселен още от Античността, но през 50-60-те години на XIV в. е почти напълно обезлюден. Няма как да не видим ефекта на черната смърт, тъй като към това време османското нашествие още не достига до района на Централна Македония. За да преодолее липсата на работна ръка, собственикът на имота, великият воевода Никола Станевич, заселва нови хора и съживява общо 13 села. Новите жители са настанени срещу задължението да разчистват обраслите с гора пространства. В резултат на разчистването се получават обработваеми участъци, които на езика на средновековните българи се наричат требежи. Около 15% от обработваемата площ в областта на село Конче са требежи.

Селското землище на комплекса около селото в юридически смисъл се поделя на две части - господарски (светски, манастирски, църковни) и селски земи. Първата категория се нарича стълп. Като бройка селските участъци надвишават почти двойно господарските имоти, но като територия двете категории земя са равни. Селските домакинства разполагат с 2 до 9 обработваеми участъка, които по принцип не са групирани, а разпръснати. Около 1/10 от имотите са лозя. Според меродавната тогава оценка на земите, засети със зърнени и лозови култури, лозовите насаждения имат от 6 до 8 пъти по-висока доходност. Приравнени с лозята по този показател са овощните дървета, които растат навсякъде - в лозя, ниви, хармани и дворове. Специално в областта на Радовиш най-разпространената овошка е черешата (30%), следват орехите (24%), черниците (20%), крушите ( 12.5%) и др. Общо в района се отглеждат 8 вида овощни дръвчета, между които няколко вида круши (облагородени, наричани присад, и дребни, назовани оскрушки), два вида ябълки и др. От плодните дръвчета единствено орехите са групирани в компактни насаждения. „Кончанският практик“ се отнася с изключително внимание към всяко плодно дърво, което е косвено свидетелство, че те носят добри приходи. Орехите и черешите очевидно са с пазарна ориентация. Така например в село Конче един селянин на име Гуро притежава две градини от общо 14 ореха, а в съседното село Любница неговият „колега“ Краислав има два пъти повече орехови дървета. Последният получава между 500 и 1000 кг орехи годишно. А селяните, които отглеждат по около 10-11 череши, получават към 500-600 кг продукция. Тези количества очевидно са предназначени за пазарна реализация. Сред селяните се споменават занаятчии, най-често ковачи и грънчари.

Основните три села, описани в „Кончанския практик“ - Конче, Любница и Трескавец, имат от 30 до около 100 жители. Останалите 10 села са по-малобройни, но в случая интересното е друго. Те са толкова нови, че още нямат собствени имена. Можем да си представим, че празнината е запълнена в годините след 1367 г., но нямаме информация, какъв е механизмът на образуване на селското название. Какво ли са отговаряли дотогава жителите на въпроса: „Как се казва селото ти?“

 

„Турският страх“

 

В дните след смъртта на цар Иван Александър в Търново се случва нещо, невиждано от доста време. Властта минава безпроблемно в ръцете на неговия син Иван Шишман, по това време младеж на малко повече от 20 години. Но не бързайте да смятате, че новият цар е неопитен млад човек, комуто съдбата отрежда тежък управленски жребий. Макар и току-що изпълнил две десетилетия, той от малък е съвладетел на своя баща, готвен е за цар и участва активно в най-важните държавни дела. Проблемът е друг. Смъртта на стария цар води до изчезване на последната обединяваща личност в политически разпокъсаните български земи. Не че българските владетели след февруари 1371 г. се вплитат в ожесточено съперничество помежду си, както често се смята, но разделението се задълбочава. Всяка от съществуващите български държави започва да води самостоятелна политика и сама да застава пред предизвикателствата, които османското нашествие изправя пред нея.

Малко повече от шест месеца след интронизацията на новия цар в Търново по долното течение на р. Марица става едно съдбоносно за балканските християни събитие. Някъде в началото на септември 1371 г. двамата братя крал Вълкашин и деспот Углеша предприемат дълго подготвяния си поход срещу османските турци. Посоката му ясно показва намеренията на неговите ръководители: нашествениците да бъдат изтласкани обратно в Мала Азия. Целите му са повече от добри, изпълнението - повече от лошо. Християнската войска, съставена от около 15 000 души, не предприема необходимите в подобни случаи мерки за наблюдение на противника. Към края на септември 1371 г. войската се настанява на лагер край крепостта Черномен, разположена край дн. с. Орминион в Гърция, по долното течение на Марица. През нощта на 26 септември край него минава един случаен османски отряд, който веднага забелязва, че командващите похода не са организирали необходимата охрана. Християнският лагер веднага е нападнат и разгромен. Убити са както множество християнски войници, така и ръководителите на похода крал Вълкашин и деспот Углеша. Тъжен край на една от най-значимите християнски акции срещу османските нашественици! В годините след тази християнска катастрофа става ясно, че край Черномен османските турци са спечелили една от най-значителните си победи. Техните грабителски отряди започват да нападат отдалечени кътчета на българските земи и на Балканите, а жителите им започват да живеят в състояние, което съвременните извори определят като tremor turcorum (турски страх). Ето как книжовникът Исай Серски описва обстановката след септември 1371 г.: „Едни от християните бяха изклани, други - отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Които пък се спасиха от тази напаст, те по Божие попущение биваха изпояждани от вълци... Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове“.

Когато през 1376 г. османският емир Мурад I отново възстановява властта си над Галиполската крепост, той за пръв път и вече окончателно става основна фигура на завоеванието. С това се слага край на хаотичните номадски нападения от предишния период. Османското нашествие става централизирано, много по-организирано и далеч по-опасно. Заедно с това са предприети първи стъпки към изграждане на традиционни османски военни институции, като еничарския корпус например. В началния период прочутата по-късно султанска гвардия от „привилегировани роби“ се рекрутира чрез насилствено привличане на военна служба на пленници християни. Успоредно с тези процеси върви налагането на исляма като официална държавна религия и възприемането на неговите основни постулати за отношение към „неверниците“.

Все пак османската държава, която очевидно се намира в процес на бърза централизация, още носи белезите на традиционния номадизъм, чийто израз е обстоятелството, че в годините след 1371-1376 г. емирът се стреми не толкова към пряко завоевание на нови територии, а към поставяне на българските и другите християнски владетели под васална зависимост. Така постъпват всички номадски държави при изживяването на номадизма. Васалните задължения са традиционни - плащане на годишен данък, наричан харач, и предоставяне на помощни войски за османските походи. От харача османската държава създава своите първи „бюджети“. А чрез християнските васални отряди тя попълва своя военен потенциал с редовни войски, привикнали към редовни сражения, а не към обикновени набези. Когато васалната система е напълно изградена през 80-те години на XIV в., се оказва, че земите на османския емир на Балканите граничат само с васални християнски владения! От стратегическа гледна точка това стеснява фронта на неговото настъпление към българските земи и позволява концентрирането на военните му сили само в две-три основни посоки на настъпление. Как постъпват отделните български владетели в променената обстановка след септември 1371 г.?

Изглежда, завоевателният устрем на османците непосредствено след Черномен е насочен по полосата на Диагоналния път, от Пловдив на северозапад към прохода Траянови врата. Османските извори, макар и несъвременни на събитията, намекват за успешна българска съпротива в областта на тази естествена преграда. Османските отряди, които все още следват конфигурацията на терена, след като не могат да преодолеят съпротивата по западните разклонения на Средна гора, поемат по един друг, общо взето, необичаен за времето маршрут по горното течение на р. Марица към района на дн. Самоков. Тъкмо оттук, по течението на р. Искър на север до Софийското поле и после по протежение на Искърския пролом, е концентрирана съпротивата на цар Иван Шишман. Последните археологически проучвания около крепостта Урвич откриват доказателства, че търновският владетел полага сериозни усилия за ремонт на крепостите в Искърското дефиле. Именно в този регион са локализирани голяма част от легендите за неговата съпротива. Той е първият и последен търновски цар, за когото народът намира добра дума и увековечава неговия отпор със стотици песни и предания, които покриват плътно поречието на р. Искър, Софийското поле, Искърския пролом (особено района около Черепиш) и др. Краят на този тип локална и катадневна съпротива настъпва след 1376 г., когато в нашествието се включва емирът Мурад. Цар Иван Шишман се изправя пред военен потенциал, на който той не може да противостои. Вече не става въпрос за отделни некоординирани нашественически отряди, а за включване на османския владетел в завладяването на българските земи. Тъкмо това обстоятелство принуждава царя на Търновска България да встъпи във васални отношения с османския владетел. Изворите твърдят, че това става след седемгодишна съпротива срещу полунезависимите османски удж-бейове, а самото васално споразумение е формализирано в някакъв вид договор между търновския цар и османския владетел. Мнозина смятат, че това е традиционна мистификация около числото 7. Седемгодишната съпротива обаче намира доста солидно потвърждение от нелогичното на пръв поглед издаване на т.нар. Рилска грамота на цар Иван Шишман през 1378 г., т.е. 7 години след началото на сблъсъците му с нашествениците. Става въпрос за официален царски документ, който дарява на Рилската света обител обширни територии дълбоко на юг, до склоновете на планината Беласица. Следователно при „сключване“ на васалния договор цар Иван Шишман поема традиционни и за другите християнски васали задължения (харач, участие във военни походи) плюс изпращането на сестра му Кера Тамара в харема на Мурад. В замяна той получава потвърждение за властта си върху обширни земи по поречието на Струма и вероятно Места, включително Рилския манастир. Напълно сигурно е, че тъкмо тогава са рисувани чудесните фрески в параклиса на Хрельовата кула, намираща се в двора на Рилския манастир.

Макар и османски васал откъм 1377-1378 г., цар Иван Шишман много рядко, да не кажем - почти никога не изпълнява васалните си задължения. Той трескаво търси съюзници и възможности за съпротива, което го превръща в „черната овца“ от списъка на османските васали. Поради това османското настъпление срещу Търновска България не престава и бавно достига до равнините на Софийското поле. В усилията си да спре нашествието цар Иван Шишман не остава сам. Някои от неговите боляри стоят твърдо до него в трудните години на нашествието. Пример е севаст Огнян - управител на областта около дн. Ботевград. На скала в крепостта Боженишки Урвич той нарежда да изсекат показателен със своето съдържание надпис: „Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло патих. По това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман“.

Въпреки съпротивата превъзхождащите османски сили продължават настъплението си на север и през лятото на 1385 г. достигат стените на стратегически важната Софийска крепост. Следва обсада и неясно по своята технология превземане на града. Археолозите твърдят, че имат достатъчно данни за подкопаване на крепостните стени, за тяхното разрушаване и за превземане на крепостта с щурм. Други все още цитират „писмото“ на османския военачалник Лала Шахин, който ръководел обсадата на София, без да обръщат внимание на обстоятелството, че то отдавна и сигурно е прието за късен фалшификат. Каквито и да са подробностите, падането на София в османски ръце през 1385 г. представлява трагичен пробив в защитата на Търновското царство. Оттук нататък за цар Иван Шишман не остава нищо друго, освен да брани старопланинските проходи и да разчита на организирането на по-мащабна християнска коалиция, в която да се включи. Някъде през 80-те години на XIV в. търновското царско семейство претърпява тежка загуба. При съпротивата срещу някое от османските нахлувания северно от Стара планина загива по-малкият брат на царя - Иван Асен. Неговата личност остава в сянката на цар Иван Шишман, но народната памет го помни - в песните и преданията за българската съпротива той се споменава с името „цар Ясен“.

За останалите владетели в българските земи нещата съвсем не се развиват така драматично. Цар Иван Срацимир продължава да управлява Видинското царство и е сравнително далече от фронта на съпротива на своя брат от Търново. Между двамата полубратя няма изявен конфликт, но в същото време не съществува и антиосманско сътрудничество. На пръв поглед липсата на граница между османските владения и територията на Видинското царство прави приемането на васалитет спрямо емира Мурад I политически приемливо и не толкова опасно. Не буди съмнение обстоятелството, че цар Иван Срацимир става османски васал след 1376 г. Османските извори го наричат Сарадж (производно от съкратения вариант на името му Срацо). Между него и завоевателите дълго време няма конфликти, чак докато османците проникват на северозапад и започват да застрашават Сърбия и Унгария. Тогава вече общата граница с унгарците се превръща от угроза в преимущество, защото към края на XIV в. тъкмо с Унгарското кралство са свързани надеждите за организиране на кръстоносен поход срещу мюсюлманските нашественици.

Отношенията на Добротица и на неговия наследник Иванко към османците е още по-неясно. Всичко е само предположения. Може да се приеме, че неизвестно кога и при какви обстоятелства и те стават османски васали. Но аргументите тук са доста мъгляви и в края на краищата се ограничават с констатацията, че владетелите на Българския североизток не биха могли да бъдат изключение от своите управляващи съвременници.

Гибелта на крал Вълкашин и деспот Углеша край Черномен предизвиква значителни размествания в политическата конфигурация на югозападните български земи. Наследник на двамата погинали владетели става големият син на Вълкашин крал Марко (Крали Марко). Първоначално той се изявява като владетел с големи амбиции, насочени към консолидиране на полученото наследство и изграждане на една значителна по територия държава в Македония. От 70-те години на XIV в. датират два портрета на крал Марко - в църкви в Прилеп и в с. Сушнца, Скопско. Той е изобразен като старозаветен владетел, на пурпурен фон, с рог на изобилието в дясната ръка. Самочувствие явно не му липсва, а и външният му вид е внушителен дори за съвременните представи: стройна фигура, изразителни тъмни очи, издължени нагоре вежди, черни коси и възмургава кожа. Комбинацията между владетелски амбиции в една смутна действителност и привлекателен външен вид като че ли е изходната точка за превръщането му в герой на българския и въобще на южнославянския епос. Много е трудно да се направи връзка между сюжетите за негова съпротива срещу османците в песните и легендите за него с реалната му политика. По-скоро трябва да приемем, че за разлика от Момчил и цар Иван Шишман песните и преданията за Крали Марко имат малка историческа основа. И до ден днешен не е ясно защо тъкмо той е съсредоточил в своята личност различни мотиви от народния епос, включително и мотива за съпротива срещу нашествениците.

Ясно е впрочем, че стремежът на крал Марко да консолидира своята държава завършват с крах. Към края на 70-те години на XIV в. неговите съседи му отнемат значителни територии и той се превръща в дребен владетел в Прилеп и околността. При това положение не би могъл да устои на османския натиск и също става османски васал. Кога обаче, никой не може да каже със сигурност. Известно е, че през 80-те години на XIV в. крал Марко и цар Иван Шишман правят опити да поставят на византийския престол Андропик IV - шурей на търновския цар. В техните действия прозира освен политическо сътрудничество между двамата още желание да се укрепи общият християнски фронт срещу османските нашественици.

В Източна и Североизточна Македония след 1371 г. установяват своята власт братята деспот Йоан и Константин Драгаши. Консолидацията на тяхната власт там завършва към времето, когато османското настъпление вече е под ръководството на емира Мурад I. Като съседи на османското настъпление на северозапад и с ограничения потенциал, с който братя Драгаши разполагат, приемането на османски васалитет от тях е практически неизбежно. След края на 70-те години на XIV в. Константин Драгаш става самостоятелен владетел на възникналото княжество и също потвърждава своя васалитет. Оказва се обаче, че васалитетът не предпазва неговите земи, както и съседните васални територии, от османски грабителски походи. Османските акънджии продължават да ги нападат и да вземат значително количество роби тъкмо от земите в Македония. Така например през 1381-1383 г. венецианският нотариус от о-в Крит Маноли Брешиано освобождава част от тях, попаднали на острова чрез процъфтяващата робска търговия. Повечето от тези освободени роби, пленени в македонските градове в пространството от Скопие до околностите на Солун, Костур и Преспа, та чак до албанските планини, се самоопределят пред нотариуса като българи. Дори и при тези обстоятелства Константин Драгаш не усеща в себе си сили да се противопостави на нашествието. Той остава в историята на българските земи от това време като един от най-лоялните османски васали.

Налагането на османската васална система над владетелите в българските земи се оказва ключов етап в процеса на османското завоевание. Остава се с впечатлението, че с малки изключения те не разбират, че това е комбинация от метод на завоевание и етап от развитието на османската държава. За повечето владетели васалитетът е някакъв modus vivendi с далеч по-силните нашественици, който осигурява автономия и отлагане на трагичния край. Докато те се залъгват с такива надежди, емирът Мурад I не губи времето си. Той насочва османското настъпление по трасетата на пътя Пловдив-София-Ниш и по посока от Сяр към Солун и Южна Македония. През 80-те години на XIV в. османците превземат повечето важни крепости по тези маршрути и навлизат дълбоко на територията на Балканския полуостров. Успоредно вървят и локални завоевателни походи в Родопите и към старопланинските проходи. Родопските крепости падат бавно и мъчително, понякога след дългогодишна съпротива. В отделни случаи османски отряди проникват в Северна България и тук отново срещат упорита съпротива от страна на цар Иван Шишман. Утежняващата се обстановка кара най-активните християнски владетели отново да издигнат идеята за християнска коалиция. Както ще стане ясно от последвалите събития, идеята е посрещната с надежди, но за съжаление се оказва закъсняла.

 

Краят

 

От византийски и сръбски извори е известно, че цар Иван Шишман е женен за дъщеря на княза на Моравска Сърбия Лазар, чието име е Драгана или Мара - всъщност негов втори брак, сключен най-вероятно през първата половина на 80-те години. Известно е също така, че търновският цар има поне един извънбрачно роден син, който се издига до поста патриарх на Константинопол. Това е прочутият патриарх Йосиф II (1416-1439 г.), известен с упоритата си работа за обединение на Православната и на Католическата църква, починал във Флоренция през 1439 г. и погребан в църквата „Санта Мария Новела“.

Знаем до болка, какво означават династическите бракове през Средновековието - вид ратификация за някакъв договор или споразумение. Щом вторият официален брак на цар Иван Шишман е с дъщеря на моравския сръбски княз, то зад него трябва да има някаква междудържавна договореност. Тя може да е само една – участие на цар Иван Шишман в голямата християнска антиосманска коалиция, чиято душа е княз Лазар и която завършва с прочутата битка на Косово поле (28 юни 1389 г.). Османските извори твърдят, че когато Мурад I свиква своите васали за поход срещу Сърбия, търновският цар и добруджанският владетел (вероятно това е наследникът на Добротица - Иванко) отказват да изпълнят васалните си задължения. Обстоятелство, което представлява опасност за плановете на емира Мурад I. Непокорната Търновска България и Добруджанското княжество остават в тила и фланга на един евентуален османски поход към долината на р. Морава. При тъй създалата се ситуация неговото решение е повече от ясно: походът към Сърбия се отлага с една година, а земите на цар Иван Шишман и Иванко са нападнати, за да бъдат отстранени от групата на участниците в косовската коалиция.

Османското нахлуване северно от Стара планина е възложено на един от първите велики везири на османската държава - Али паша. На него му е поверена 30 000 войска, която като численост далеч превъзхожда военните възможности на цар Иван Шишман и на Иванко. На Али паша е наредено да нахлуе колкото се може по-бързо през старопланинските походи и да се насочи към земите, които делят Търновска България от Добруджанското княжество. Великият везир и отрядите му преодоляват неизвестно кой проход на Балкана през есента или през зимата на 1388 г. и се насочват в посока дунавския бряг в областта на Силистра. Може дори да се предполага, че за да избегне трудното проникване през защитените проходи, османският военачалник предпочита да нападне около коледните празници, за да използва притъпената бдителност на българската стража. Тактиката му се оказва печеливша и многобройната османска войска се озовава, очевидно без да срещне сериозен отпор, северно от страховитата за нашествениците планинска верига.

От гледна точка на съотношението на силите съпротивата изглежда обречена. Въпреки това османските войски срещат яростен отпор. За генерално открито сражение и дума не може да става, но за сметка на това отделните български крепости дават отпор с упоритостта на обречените. Ако се вярва на османските извори, всичко приключва бързо и лесно: съпротивляващите се крепости са превзети, защитниците им - избити. За сметка на това добавките в Бориловия синодик, направени лично от ръката на търновския патриарх Евтимий, говорят за нещо друго. В него са споменати имената на десетки български боляри, очевидно управители на крепости, които загиват в опита си да спрат османското напредване. „На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички - четем в тези бележки, - които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет“. Съпротива има, при това упорита и кървава. Но по начина, по който тя е организирана крепост по крепост, крайният успех на османската войска като че ли е предопределен. Към пролетта на 1389 г. всичко приключва с излизането на Али паша на дунавския бряг. Жертва на това успешно напредване става Добруджанското княжество. След похода на Али паша то повече не се споменава в изворите като обособена държава. Цар Иван Шишман от своя страна е принуден с цената на големи унижения да потвърди своя васалитет спрямо Мурад I, да плати харач за няколко минали години и да му предаде яката и стратегически важна Силистренска крепост. Неговата територия е силно орязана, османците стъпват трайно северно от Стара планина и вече имат възможност пряко да следят поведението на непокорния си васал. Всъщност тяхното настъпление срещу Търновска България само временно затихва след пролетта на 1389 г., за да се възобнови с нова сила след битката на Косово поле. На цар Иван Шишман му остава да следи със затаен дъх развоя на османския поход към Сърбия и по принцип да разчита на унгарска помощ.

Никой друг от османските васали в българските земи не постъпва както цар Шишман. Някои от тях, като цар Иван Срацимир, Константин Драгаш, а вероятно и крал Марко, покорно изпълняват задълженията си. На военния съвет, който емирът Мурад I провежда в Пловдив преди похода си в Сърбия, присъства цар Иван Срацимир (Сарадж). Той полага огромни усилия да убеди своя сюзерен да не следва Диагоналния път към София, Пирот и Ниш, а да предпочете един малко нетрадиционен маршрут - през дн. Пазарджик, към дн. Дупница, Кюстендил, Скопие и оттам към Косово. Тези негови напъни се дължат на паническия му страх, че една голяма османска армия може да премине близо до границите на неговото царство. И успява: Мурад I действително насочва войската си по предложения от Сарадж маршрут. Но за видинския цар това е временен успех. След лятото на 1389 г. османските нашественици все по-плътно обграждат неговата държава в смъртоносен обръч. При липса на алтернатива и цар Иван-Срацимир предпочита да очаква спасение от унгарския крал. Константин Драгаш от своя страна е принуден да посрещне и ескортира Мурад I и неговата войска през своя територия. Дали той, видинският цар и крал Марко участват реално в османския поход към Сърбия, можем само да гадаем.

На 28 юни 1389 г. на Косово поле става прочутата битка между войските на емира Мурад I и на сръбския княз Лазар. Преданията за нея твърдят, че християните търпят страхотно поражение. Историческата истина, както винаги, е доста по-сложна. На Косово поле става сражение, което не излъчва категоричен победител - военната история познава и други подобни случаи. Но християнските сили са толкова изтощени, че в края на краищата и Сърбия е принудена година след косовското сражение да приеме османски сюзеренитет. С други думи, макар и да не излизат категорични победители, османците продължават методично да налагат своето превъзходство и власт в Поморавието. А един бегъл поглед върху картата ще ни убеди, че това означава драматично засилване на опасността за държавите в българските земи. В тези нови условия цар Иван Шишман е принуден да вземе тежко решение: да изостави старопрестолния град Търново и да премести своята царска резиденция в Никопол.

Битката на Косово поле има и други последици. В нея загиват владетелите на противостоящите войски - княз Лазар и емирът Мурад I. На престола на набиращата скорост османска държава застава синът на Мурад - Баязид I, известен с прозвището Светкавицата (Йълдъръм). За разлика от баща си, който залага на съчетание на завоеванието с установяване на васалната система спрямо българските владетели, новият османски владетел разчита на безогледния щурм, на премахване на васалната система и на бързо изграждане на ислямска империя от халифатски тип. Не е никак случайно, че той е първият от наследниците на Осман, който официално приема титлата „султан“ от халифа в Кайро. Вярно, неговото сравнително кратко управление (1389-1402 г.) завършва с катастрофа, но от друга страна, води до значително увеличаване на османската територия за сметка на унищожените български държави.

Султан Баязид I започва своето управление с орязване на автономията на васалните владетели в българските земи. Във Видин е поставен османски гарнизон, рудниците в Кратово, намиращи се под властта на Константин Драгаш, също получават свой османски управител и започват да работят за османската държава. Връх на всичко е опитът на султана да убие своите християнски васали, като ги събере на импровизирана обща среща в Сяр през зимата на 1393-1394 г. Опитът му не успява, колкото и странно да изглежда, благодарение на съпротивата на някои османски велможи. Те, между които и известният ни вече Али паша, смятат, че зловещият план на султана е нарушение на традицията в Корана за отношение към неверници, доброволно приели властта на мюсюлмански владетел. Със сигурност можем да твърдим, че в Сяр не се явява цар Иван Шишман, чийто старопрестолен град Търново е превзет от османците през лятото на 1393 г. Другите владетели в българските земи присъстват на тази „среща на високо равнище“ и в продължение на няколко месеца се люшкат между надеждата и отчаянието, в очакване османските управляващи да се разберат за бъдещата им съдба. В края на краищата те са пуснати на свобода. След това някои от тях решават, че съдбата им зависи от това, доколко верни васали на султан Баязид I ще бъдат за в бъдеще. Други отчаяно търсят начини за спасение.

Още преди събитията в Сяр положението на цар Иван Шишман рязко се влошава. През пролетта на 1393 г. лично султан Баязид I повежда своите войски към Търново и го обсажда. Изворите не изтъкват някакви особени причини за тази постъпка, но за нас не е трудно да ги идентифицираме. Цар Иван Шишман пак не изпълнява поетите спрямо султана задължения и вероятно трескаво търси чужда помощ. Загубил търпение да очаква подчинение от своя формален васал, Баязид I действа решително и организира обсада на Търново. В старопрестолния град се намира българският патриарх Евтимий, който не следва царя в Никопол. Но нека бъде ясно, че той прави това от желание да е в своята патриаршеска катедра и да ободрява защитниците, а не защото иска да препаше меч и да ръководи търновската отбрана. Търново има своите кастрофилакси и военачалници, които полагат неимоверни усилия да защитят стените на столицата от османския пристъп.

Обсадата продължава цели 3 месеца. Османските войски трудно и бавно преодоляват защитата на отделните крепости, от които се състои Търново. Някои се съпротивляват докрай, други предпочитат да отворят врати, след като отбраната става безсмислена. Последна пада основната крепост Царевец. На 17 юли 1393 г. защитниците на цитаделата са принудени да сложат оръжие, вероятно след като изчерпват хранителните припаси и водата. В зависимост от това, как отделните крепости на Търново падат в османски ръце, се определя и съдбата на техните жители. Които се съпротивляват докрай, са избити, а кварталите им разграбени, а онези, които отварят вратите, се ползват с твърде съмнителната милост на завоевателя.

За султан Баязид I това е значителна победа. Той превзема първата традиционна балканска столица и седалище на поместната Българска патриаршия. Разбираемо е неговото първоначално великодушие: на своите християнски васали, които участват в обсадата, той подарява мощи на светци, които се съхраняват в Търново. Плененото търновско болярство от Царевец и патриархът Евтимий след превземането са оставени на мира, но това продължава само около една година. Към 1394 г. назначеният османски управител на града нарежда да бъдат избити 110 търновски боляри и изпраща българския патриарх на заточение. В някогашните дворци на българските царе на Царевец са настанени семействата на османските бойци, които участват в обсадата и превземането на Търново.

Но и това не е краят на Търновска България. Лаконични, но доста недвусмислени като съдържание извори ни дават добра представа за превземането на Никопол и за съдбата на царското семейство. През пролетта на 1395 г. султан Баязид I предприема един от неочакваните си походи, този път към южните предели на Унгария. В състава на неговата войска участват със свои отряди поне двама известни османски васали - крал Марко и Константин Драгаш. При навлизането си в унгарските предели османската войска е отбита и принудена да стъпи в територията на Влашкото воеводство. На 17 май същата година в местността Ровине, вероятно по течението на р. Арджеш, султан Баязид Ι търпи нов неуспех. В сражение с отрядите на воеводата Мирчо Стари загиват неговите васали крал Марко и Константин Драгаш. Още тогава съвременниците разказват, че в навечерието на битката прочутият по-късно като Крали Марко казва на своя съсед и другар по съдба, че предпочита „агаряните“ да загубят, а той - да загине. Думите му се оказват пророчески. След битката при Ровине османската войска, която претърпява загуби, но запазва основния си състав, неочаквано се появява на Северния Дунавски бряг, срещу новата Шишманова столица Никопол.

Дали цар Иван Шишман следи движението на османската войска? Готов ли е да посрещне появата  ѝ от толкова неподозирана посока? Какви планове прави той за спасение и доколко те са адекватни в крайно опасната и нетрадиционна обстановка? Това са все въпроси, върху които изследователите си блъскат главите и никога не намират достатъчно изчерпателен отговор. Някои новооткрити сведения показват, че царят прави отчаяни опити да организира съпротива, като призовава своите боляри да се явят с военните си отряди край Никопол. Оказва се, че за това няма достатъчно време, и е принуден да откликне на исканията на султан Баязид I. А те са да му бъдат предоставени ладии, за да премине на южния бряг на реката. Когато това става, той без особени усилия превзема останалия без защита Никопол и пленява цар Иван Шишман и неговото семейство. Денят е 3 юни, годината - 1395. Царят не се съпротивлява - той всъщност и няма възможност, поради което султанът няма основания да го екзекутира веднага, както твърдят някои извори. Отвеждат царското семейство в плен в неизвестно коя точка на вече обширните османски владения. Смъртта на цар Иван Шишман настъпва на 29 октомври същата година. Преди да склопи очи, той изживява още един тежък удар след превземането на Никопол. Най-възрастният негов син и евентуален престолонаследник Александър приема исляма. Вече като мюсюлманин и с ново име - Искендер, той е назначен за управител на османска област по Северозападното крайбрежие на Мала Азия. Другият Шишманов син - Фружин - успява да избегне османския плен и да се превърне в средоточие на българската съпротива през първите десетилетия на XV в.

Превземането на Никопол се оказва фатално за повечето български земи. Търновското царство окончателно е унищожено. Малко преди това загиват двама владетели в югозападните български земи, като за зла участ и двамата нямат мъжки наследници. Според нормите на свещения ислямски закон наследството върху техните земи трябва да мине към техния сюзерен - в случая султан Баязид I. Той не закъснява да се възползва от тази възможност и веднага назначава свои управители в княжествата на крал Марко и Константин Драгаш. Така месец-два след 3 юни 1395 г. под османска власт падат почти всички български земи, с изключение на Видинското царство. И неговата гибел ще настъпи скоро, но при доста различни обстоятелства.

По времето, в което се развиват трагичните за българите и за цар Иван Шишман събития край Никопол, в Европа насгъпва едно от най-дългите затишия в Стогодишната война. Примирието създава хиляди „безработни рицари“, които търсят изява на бойното поле. От своя страна и унгарският крал Жигмонд (Сигизмунд) осъзнава, че османската опасност не е далечна, а съвсем реална за неговите южни владения. Той решава да премахне висящата заплаха с организирането на антиосмански кръстоносен поход. До този момент идеята за провеждането на подобна операция има дълга, близо 60-годишна история. Общо взето, в преговорите за нейната реализация се говори дълго и широко за християнска солидарност, за единство на Източната и Западната църква, за признаване на върховенството на папата или за провеждане на общохристиянски църковен събор. Крайните резултати са повече от скромни и в тях прозира недоверието, което се трупа векове наред между папството и патриаршията в Константинопол.

Българските владетели и Търновската патриаршия не участват в преговорите за единство на църквите и свързаната с него подготовка за антиосмански кръстоносен поход. В това като че ли прозира несъгласие с проуниатския курс на част от византийските владетели, патриарси и аристокрация. За българската позиция е от значение обстоятелството, че за тях кръстоносен поход в този период се отъждествява с унгарската агресия във Видинското царство, а католицизмът - с поведението на унгарските окупатори и на Францисканския орден в завладените северозападни български територии. Към 1396 г. обаче тази позиция става безсмислена за последния български цар Иван Срацимир. За него организираният от крал Жигмонд кръстоносен поход е въпрос на живот и смърт. Затова още при вестта, че кръстоносната войска прехвърля Дунав при Оршова през август 1396 г., царят нарежда да бъде избит османският гарнизон във Видин и се присъединява към кръстоносците.

Кръстоносното войнство обединява цвета на европейското и особено на френското рицарство, и наброява около 20 000 души. То напредва победоносно в българските земи по посока на Никопол. Натам се насочва и султан Баязид I, като преминава през Тракия и Шипченския проход. Разликата е, че европейските бойци са недисциплинирани и рицарите си мислят, че войната с османците е като турнир: обличаш най-хубавите си дрехи и доспехи, препускаш в галоп срещу врага и готово - победата е твоя! Османската войска не е много по-многобройна от кръстоносците, но за разлика от тях е дисциплинирана и обладана от военен практицизъм. На 26 септември 1396 г. двете армии се сблъскват край Никопол. Фронталната атака на френските рицари има първоначален успех, но в крайна сметка проваля със своята безразсъдност цялото християнско начинание. Тя попада на вълчи ями и на ешалонирана османска отбрана, губи своята скорост, а на бойното поле падат хиляди убити рицари. От шестдесетте години френско-английска война рицарството не научава нищо ново и не съзнава, че неговото време и неговите навици са вече безвъзвратно демодирани. В края на деня султан Баязид I може спокойно да си отдъхне: край Никопол той е сразил най-значителната кръстоносна войска, която до този момент се изправя срещу османското нашествие.

Съдбата на Видинското царство и на неговия владетел е ясна. То нито може да се съпротивлява, нито от неговото съществувание османците имат някаква стратегическа или политическа полза. Дали за да се наслади на триумфа си или заради вроденото си двуличие, султан Баязид I изкуствено забавя неговото унищожаване и му придава известна театралност. Във времето когато османците се разправят с пленените кръстоносци (разбирай, избиват ги, продават ги в робство или получават за някои солидни откупи), султанът дава лъжливи обещания на видинския цар, че ще пощади него и неговата държава. Когато няколко месеца след победата при Никопол Баязид I и войската му се отправят към Видин, под стените на града го посреща лично цар Иван Срацимир. Той наивно или с вярата на обречения се надява, че Светкавицата ще изпълни обещанията си и ще му прости измяната. Надеждите му са твърде хубави, за да се осъществят. Султан Баязид I садистично бави неизбежната развръзка, може би за да види какво ще направят унгарският крал и радетелите на кръстоносната идея. След като от тяхна страна не се задава дори и минимална опасност, а се разнасят само вопли и взаимни обвинения заради поражението, в края на 1397 г. той унищожава Видинското царство. Цар Иван Срацимир е откаран като пленник в Бурса, където умира неизвестно кога. Неговият син Константин успява да се спаси и заедно със своя братовчед Фружин участва в първото българско надигане срещу османската власт през първото десетилетие на XV в. Така на осмата година от своето управление султан Баязид I унищожава всички държави в българските земи и поставя началото на продължилото векове османско владичество в тях.

Едва ли има образован българин, който да не си задава въпроса за причините, довели до унищожаването на българската средновековна държавност. Отговорите варират в зависимост от множество фактори, между които съвременната конюнктура, степента на осведоменост и начетеност, нивото на национално самочувствие и пр. Любими причини и днес остават политическата разпокъсаност на българските земи, несъгласието между владетелите, ислямската религия на завоевателите. Те са основателни със забележката, че действат по различен начин в отделните периоди на завоеванието.

От стъпването на османските турци на балканска земя до завземането на Видинското царство изминава около половин век. За този период османската държава успява бързо да еволюира от номадско обединение до ислямска политико-военна структура с имперски амбиции. Във всички етапи на еволюцията тя разполага с по-голям военен потенциал от всяка отделна българска държава. Владетелите в българските земи не успяват да предотвратят постъпателното развитие на османската държава и да създадат система на отношения помежду си, сходна на западноевропейския васалитет. Липсвали технологично време и изградени навици. На съвременниците това изглежда като фатално и необяснимо несъгласие между владетелите, и проява на недалновидност от тяхна страна. От тази гледна точка сблъсъкът изглежда доста неравен - разпокъсана държавност и неуспяло антиосманско обединение срещу набираща сили държава, която бързо превръща исляма в движеща сила на завоеванието. Изброените тенденции са валидни и за останалия балкански християнски свят. Българските земи се отличават от него по това, че са на пътя на османското проникване, а не в неговата периферия, както бе в случая с татарите. В тях няма непревземаема с традиционни методи столица от ранга на Константинопол, а българите стават първата жертва на новата ислямска „велика сила“. И останалите балкански държави падат под османска власт, но десетилетия по-късно.

 

Държава на духа

 

Колкото повече наближава трагичната развръзка в историята на българските земи към края на XIV в., толкова повече разцъфтява българската култура и особено литературата. Достигат се висоти, които някои са готови да съизмерят със Златния век на цар Симеон Велики. Аналогията е удачна, особено що се отнася до разпространението на български литературни образци в славяноезичния православен свят. Контрастът между политическите нещастия

и културния подем на пръв поглед изглежда парадоксален, но той е напълно обясним както от историко-психологическа гледна точка, така и от гледна точка на културната традиция, и на общите тенденции в развитието на византийско-балканската православна култура през XIV-XV в.

През XIV в. в българските земи значително се увеличават богослужебните книги, появяват се сборници с енциклопедичен характер, бурно се развива житийната книжнина. Очевидно е налице значително културно натрупване, което намира израз в количеството на литературната продукция, в съществуването на значителен по брой и по степен на образованост културен елит, в търсения на нови литературни форми, без да се изменя на установения отпреди славяно-византийски културен модел. Османското нашествие, схващано и като посегателство срещу православната вяра, разпокъсването на територията, нещастията, усещането за идването на краха на българската държавност и на изпитания от страна на „агаряните“ играе ролята на катализатор за творческата активност. Чрез нея творците искат като че ли да докажат на себе си и на своите читатели, че са готови да носят кръста, който съдбата им е определила. Трансграничната им творческа активност и контакти сякаш са онзи компенсаторен механизъм, който се противопоставя на политическата и военната немощ на българските държави. Унифицирането на правописа, установяването на единство в езика, създаването на нови точни преводи на съчинения с догматичен и богослужебен характер осигурява единни стандарти за книжовен живот в период, белязан от политическа анархия и неразбирателство между отделните български владетели.

Духовните дирения в българските земи по време на нашествието са резултат от пълнокрьвното общуване на българските книжовници с византийската монашеско-църковна култура и с творци от други православни страни. Всепризнати центрове на контакти стават светогорските манастири и някои от манастирите в Константинопол. Книжовниците - българи, гърци, сърби и други, свободно преодоляват неудобствата и опасностите от пътуване в размирното балканско пространство и се озовават ту в някои от светогорските манастири, ту във византийската столица, ту в някои от манастирите в българските, сръбските или влахо-молдовските предели. Те не се колебаят да ги посещават и напускат, за да обменят знания, ръкописи, литературни похвати със свои събратя в различни точки на православния свят. Въпреки това българските книжовници не са обикновени куриери на византийските литературни образци. Те превръщат българската литература във фактор със самостоятелно значение в границите на цялата славяно-византийска общност, в източник на културни импулси за сърби, власи, руси и др. В това отношение основна заслуга имат онези български книжовници, които след края на XIV в. работят и живеят в съседни или по-далечни православни страни. Там те разпространяват основните литературни и правописни принципи, родени на българска почва и свързани преди всичко с името на търновския патриарх Евтимий.

Патриарх Евтимий заема търновската патриаршеска катедра към 1375 г. Убеден исихаст, ученик на Теодосий Търновски, преди да застане начело на Търновската църква, той пребивава дълго време в Кефаларевския манастир, в някои от най-известните константинополски манастири и в различни обители на Света гора. Вече като търновски патриарх и с помощта на цар Иван Шишман, той създава или обновява манастира „Св. Троица“ край Търново, където под негово ръководство започва преводаческа и редакторска работа в духа на исихастко-светогорската традиция. Така се създава книжовен център, чиято продукция редом с творбите на самия Патриарх Евтимий и на неговите ученици, както и тяхното усвояване в славяноезичния православен свят, се нарича със събирателното название Търновска книжовна школа.

Патриарх Евтимий изпъква не само като голям писател, но и като реформатор на книжовния и литературния живот. Като патриарх той въвежда в богослужението своите преводи на литургични текстове. Езиково-правописната реформа, свързана с неговото име, се изразява в архаизация, чрез която се е стремял да възстанови Кирило-Методиевата традиция в езика и правописа. Голямото нейно значение се състои в установяването на единство в езика и нормиране на правописа. В своите житийни творби Патриарх Евтимий сближава житието и похвалното слово и въвежда нов емоционално-експресивен стил, наречен „плетение словес“. Този стил се отличава с лиризъм, усложняване на фразата чрез синоними, антитези, анафори и обилна употреба на риторични фигури.

Патриарх Евтимий е авторът на жития, похвални слова, служби и послания. Той създава цикъл от житийни творби, посветени на светци, чиито мощи се съхраняват или са донесени при различни обстоятелства в Търново. Търновският патриарх създава нещо като търновски пантеон, чиято слава далеч надхвърля пределите на Търновска България. Неговите послания, от друга страна, показват, че той не е откъснат от действителността интелектуалец. Напротив! Патриархът познава в детайли бита на манастирските общности дори от най-нелицеприятните му страни и дава съвети за тяхното изкореняване.

Въпреки че Търново и Видин вече са столици на отделни държави, независимо от обстоятелството, че Видинската църква се откъсва от Търновската патриаршия и се присъединява към Константинопол, между духовниците и писателите на двата града съществуват общи принципи и взаимно състрадание. Видинският митрополит Йоасаф следва плътно литературните и езиковите похвати на Патриарх Евтимий. На него принадлежат покъртителните слова за разорението на Търновската патриаршия и за заточението на Патриарх Евтимий.

Извеждането на Патриарх Евтимий от Търново в 1394 г. и заточването му най-вероятно в Бачковския манастир, създава там още един център на разпространение на принципите на Търновската книжовна школа. Пряк ученик на патриарха тук е дяк Андрей (Андроник), който след 1402 г. ще предаде наученото на един от най-видните представители на Евтимиевото книжовно наследство от XV в. Константин Костенечки.

Влиянието на Търновската книжовна школа и на Евтимиевата реформа са силни и в югозападните български земи. Като основни книжовни средища тук изпъкват Рилският манастир, манастирите, посветени на учениците на св. Йоан Рилски (св. Гаврил Лесновски, св. Яким Осоговски, св. Иларион Мъгленски), манастирът „Св. Богородица Черногорска“ край с. Матейче, Скопско, и др. В много от тях съществуват богати библиотеки. На основата на натрупаното книжовно богатство в тях работят видни последователи на св. Евтимий Търновски, като Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, но вече в първите десетилетия на османското владичество. Влиянието на Търновската книжовна школа не отминава и онези средища, където очевидно преобладават традициите на гръко-византийската образованост, книжовност и църковен живот - Сяр, черноморските градове и манастири, митрополитските седалища в Североизточна България и др.

Принципите на Търновската книжовна школа и на Евтимиевата правописна и богослужебна реформа бързо, почти светкавично надхвърлят пределите на българската етническа територия. През 1375 г. за киевски митрополит е ръкоположен родственикът на Патриарх Евтимий и негов верен последовател Киприян. В Русия той въвежда в богослужебната практика преводите, направени от Евтимий и неговите последователи, както и неговата езикова и правописна реформа. Чрез дейността на Киприан Русия става втора родина на Търновската книжовна школа. Друг ученик и последовател на Патриарх Евтимий - Григорий Цамблак - пътува, живее и работи освен в България, още в Сърбия, Византия, Молдова и Русия, където пренася наученото от своя бележит предшественик. А Константин Костенечкн, усвоил принципите на Евтимиевата реформа в Бачковския манастир, пренася основните ѝ принципи в Сърбия, където тя оказва значително влияние върху т.нар. Ресавска школа.

В края на четиринадесетото столетие българската политическа държавност загива под ударите на османските нашественици. В хода на завоеванието и за векове след това българските книжовни, литературни и правописни стандарти се разпространяват в българското пространство и намират признание и разпространение далече извън него. Българската политическа държавност загива, възниква обаче българската държава на духа.

 

X

Right Click

No right click