В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII-XV в.) - Поданици на султана

Посещения: 2845

Индекс на статията

 

Поданици на султана

 

Последният век на Средновековието

 

В историческите повествувания често се коментира какво представлява предвидливостта и има ли тя място в историческия процес. Днес ние не можем да знаем какво ще стане след някакви си десетина години, но вменяваме във вина на историческите личности неумението им да предугаждат бъдещето или хвалим онези, които ни се струват в състояние да предусетят идното. От тази гледна точка никой европеец, та дори и най-умният, който има щастието или нещастието да живее в началото на XV в., не би могъл да знае, че в края на петнадесетото столетие развитите региони на Европа ще се простят със Средновековието. В него ще останат само обществата, неспособни да развият ренесансово мислене, или онези, които имат злощастната съдба да попаднат под властта на някоя ретроградна империя. Та кой ти мисли толкова далеч в бъдещето и кой може с увереност да каже какво носи то!

А иначе за нас е ясно (но от разстоянието на историческото време), че XV в. е различен от средностатистическите времена на Средновековието. Както винаги, отликите не се проявяват еднакво навсякъде. Те са видни там, където просперира градският живот, където се появява достатъчно силно и активно трето съсловие, където избуява интересът към Античността и където се развива идеологията на хуманизма - концепцията, която поставя в центъра човека, а не Бог. В случая това е Италия - политически разпокъсана, но изпъстрена със силни в икономическо отношение градове, с преуспяващи университети, в които живеят и творят блестящи интелектуалци - дейци на Ранното възраждане.

В основата на Ранното възраждане в Италия, което буквално издърпва и другите европейски страни от Средновековието и ги вкарва в Ранното ново време, стои интензивното развитие на градската икономика и на градските общества. Неговият реален носител - ранната италианска буржоазия, има особено разностранни интереси. Тя превръща лихварството в банково дело, развива изключително интензивна търговия с Европа и със страните от Азия и Северна Африка, поставя начало на новото за времето си манифактурно производство, обработва земята с модерни за времето си методи и натрупва баснословни богатства. За да обслужват възхода, около новите богаташи се тълпят интелектуалци, които допълнително усъвършенстват почти всички сфери на човешката дейност. Подобрява се обработването на металите, тъкачеството, боядисването на тъкани, корабостроенето и корабоплаването (Европа вече познава компаса и относително точните морски карти), изработването на часовникови механизми, строителството, военното дело, свързано преди всичко с усъвършенстването на огнестрелното оръжие. Въвеждат се нови методи в счетоводството, банковото дело и търговските операции. В живописта се появяват математически обоснованите закони на перспективата. В скулптурата също се прилагат точни методи, които създават строга съразмерност между частите на човешкото тяло. Новите интелектуалци, които създават и прилагат всичките новости, всъщност са инженерите и художниците на Ранното възраждане.

Но натрупаните пари не водят все още до финансова и икономическа стабилност - нравите и законодателствата в Европа продължават да са средновековни. Затова бързото забогатяване често е последвано от драматични банкрути. Неустойчивостта има не само икономически и финансови, но и психологически измерения. Осъзнавайки преходността на парите, богатите хора от ранноренесансова Италия развиват вкус към лукса, приятното прекарване на времето, различните изкуства. За да задоволят желанията на лицата с пари и власт, около тях започват да се тълпят хора на изкуството - писатели, живописци, скулптори, архитекти. За свой естетически идеал те избират постиженията на Античността в областта на литературата и изобразителните изкуства. Тази група „нови интелектуалци“ се опитват да възродят забравените през Средновековието антични ценности, поради което цялата епоха на обновление получава названието Ренесанс, буквално Възраждане. Редом с изучаването на античните латински текстове ренесансовите дейци развиват интерес и към Гръцката античност. Тук на помощ им идват учените хора на загиваща Византия. Те пренасят в Италия своите знания по старогръцки и произведенията на гръцките автори, които империята акуратно съхранява в своите библиотеки. Много от тези византийски енциклопедисти или полихистори, както ги наричат в гръцка езикова среда, намират в чужбина онова, което им липсва в собствената родина - богатство, признание, възможност за реализация. Със своята дейност в Италия и на други места в Европа те значително обогатяват културата на тръгналия към нови хоризонти Стар континент. Както обикновено става, талантливите подражатели на Античността (а таланти в Италия и в останала Европа не липсват) създават не безлични копия, а качествено нови образци на литературата и изкуството.

Изучаването на Античността прави италианските, а по-късно и другите европейски хора на науката и изкуството хуманисти. Те превръщат човешката личност в средоточие на своя интерес, отхвърлят средновековната схоластика и църковния морал, развиват индивидуализъм, който противопоставят на корпоративното мислене на средновековното общество. Те са носители и на нов по своя характер ренесансов патриотизъм. Той първоначално е местен, но бързо еволюира в идея за обединение на разпокъсаните италиански региони.

Новото обаче, както винаги, си пробива път трудно. Средновековното статукво, представяно от традиционната феодална знат, се съпротивлява упорито и често нанася неочаквани и тежки удари на ренесансовия подем. Та как иначе! Кой друг, ако не възрожденските дейци осмиват аристокрацията и нейното чувство за благороден произход и му противопоставят издигането по заслуги, а не по произход. Кой друг, ако не те гледат на църковните институции като на нещо ретроградно, без да отричат принципно вярата в Бог. Извън Италия събитията все още имат средновековен характер или показват упорита борба между старото и новото. Прави впечатление, че въпреки голямата ожесточеност на конфликтите повечето от тях завършват с поражение на онези институции, които олицетворяват отминаващите средновековни времена. Изброяването на основните събития би изпълнило цели томове с научни писания, затова на тях ще се спра съвсем накратко.

През 1410 г. Тевтонският орден е разгромен при Грюнвалд от обединените сили на поляци, литовци, чехи и руси. Половин век по-късно орденът ще признае своята зависимост от Полша. Малко след прочутата Грюнвалдска битка е подновена и след четири десетилетия завършва с победа на Франция Стогодишната война (1453 г.). В последната фаза на този конфликт изгрява звездата на Орлеанската дева - Жана д’Арк. За да не остане без работа, веднага след това английската аристокрация започва тридесетгодишна междуособна война, позната под името Война на бялата и червената роза (1455 - 1485 г.). На различни места в Европа избухват брожения и войни срещу папското всевластие. Католическата и Православната църква временно преодоляват различията помежду си и сключват кратко просъществувалата на практика Фераро-флорентинска уния (1439 г.). Проведен е и последният сухопътен кръстоносен поход (1444 г.), чийто крах символизира края на тази чисто средновековна идея. Османските турци превземат Константинопол (1453 г.) и затварят търговските пътища в Източното Средиземноморие, което подтиква европейците да търсят нови пътища към Индия и така да открият Новия свят - Америка. През 1477 г. изчезва херцогство Бургундия, чийто владетелски двор в Дижон е може би последното място, в което споделят романтичното възхищение от традиционната кръстоносна идея и се опитват отново и отново да я съживят. Две години след това иберийските кралства Кастилия и Арагон се обединяват в единно Испанско кралство, на което предстоят славни векове на подем и могъщество.

Последното десетилетие на XV в. е особено наситено с емблематични събития. През 1492 г. християнският свят очаква края на света, защото според традиционното летоброене това е 7000 година от сътворението на света - през Средновековието вярват в мистичната същност на числото 7. През същата година Испания най-после, след близо осемвековна борба, прогонва арабите от Иберийския полуостров и завършва успешно т.нар. Испанска реконкиста. Но конфликтът на християнска Европа с мюсюлманския свят не престава - арабите отстъпват от Югозападна Европа, но по същото време чрез османските завоевания ислямът се разширява в югоизточната ѝ част. Иберийският полуостров след 1492 г. е поделен между две кралства - Испания и Португалия, които стоят в основата на Големите плавания и откриването на нови светове. Пак през същата година Христофор Колумб започва първата от четирите си морски експедиции, продължили до 1504 г., които откриват Източните брегове на Американския континент. Така относителната изолираност на средновековна Европа е преодоляна и пред нея се откриват нови икономически и всякакви други хоризонти. Откриването на Америка като че ли слага достоен и пълен с оптимизъм край на средновековната епоха и бележи началото на Ранното ново време.

По същото време „дневният ред“ на българите и на съседните им народи също е драматичен, но принципно различен. Основният проблем тук е раждането на Османската империя и дозавладяването от нейна страна на Балканския полуостров. От днешна гледна точка това събитие изглежда неизбежно, но в началото на XV в. има шансове османското държавно и имперско съзиждане да не се случи. За нещастие на българите и на другите балкански народи „детската болест“ на османския държавен организъм през 1402-1413 г. не се оказва смъртоносна, а по-скоро има имунизиращ ефект. Държавата на османците бързо напредва по имперската писта. По ирония на историческата съдба тя окончателно завладява Балканския полуостров в последната година на XV в. ( 1499 г.) с овладяването на Черна гора. В следващите векове на Балканския полуостров ще останат само броящи се на пръстите на едната ръка територии, които не изпитват пряката власт на османските султани - Дубровнишката република и дунавските княжества Влашко и Молдова. За дълго време държавата на османските турци се превръща в страховит имперски ислямски колос, който, след като е прегазил балканските християнски държави, насочва своята експанзия към Северна Африка, Централна Европа и дори към Индия. До края на XVII в. османските войски всяват ужас сред християнското население на Европейския континент. Едва в края на периода Европа се съвзема от „турския страх“ и с помощта на технологичното си превъзходство и на прекомерно разтегнатите фронтове на османското настъпление успява да внесе прелом в християнско-ислямския двубой. Османската завоевателна вълна плисва до Виена и там затихва, усмирена от умелата защита на империята на Хабсбургите. След това следва период на османско отстъпление и оттегляне от завоюваните позиции. В целия период на османското настъпление обаче българските земи се оказват вътрешни територии за Османската империя, със силно затормозени контакти със свободния християнски свят.

За българите и техните съседи османското завладяване е начало на нова епоха, но не оптимистична и жизнена, както е в останала Европа. Това е време, в което те са откъснати от европейското развитие и вкарани в пределите на една империя, която успешно руши и се разширява, но се оказва неспособна да сподели новите тенденции в европейското развитие. Какво означава това за българите, ще разкажем в следващите редове.

 

Междуособицата

 

Историческо нещастие за българите е, че те падат под ударите на султан Баязид I само няколко години преди неговата гибел и преди краха на създадената от него империя. По времето когато първият османски султан завладява българските земи, от Изток се задава нова страховита сила - монголите на хан Тимур (или Тамерлан). Този последен велик монголски владетел - истински продължител на идеите на Чингиз хан, завладява Централна Азия и допира до границите на османската държава. Стълкновенията между двамата владетели започват през последното десетилетие на XIV в. и са придружени с дребни военни конфликти и размяна на обидни писма. Развръзката настъпва на 20 юли 1402 г. в полето край дн. турска столица Анкара (тогава градът е известен като Ангора). Под жаркото малоазийско слънце двете войски - на Тимур и на Баязид - се сблъскват и до края на деня излъчват безпрекословен победител. Това са монголите на Тимур, които просто смазват разнородната османска войска, съставена освен от османски спахии и еничари, още от християнски васали, монголски наемници (те впрочем минават на страната на Тимур) и отряди на покорени от османците малоазийски бейлици. За султан Баязид I последиците са ужасяващи. Пленен от монголите, той е затворен в клетка и развеждан за показ из владенията им. Шушукало се, че от време на време Тимур го ползва като столче за качване на кон. Слуховете твърдят още, че любимата съпруга на султана - сръбската принцеса Оливера, е принуждавана да сервира гола на монголския хан. Като резултат от тези унижения някогашният горд завоевател склапя очи 8 месеца след анкарското си поражение.

A какво става c неговата държава? За българите това е много по-важно от личната съдба на техния покорител. Останала без владетел и без посочен изрично наследник на престола, тя се разпада. Всъщност никой не знае точно колко синове има Баязид, тъй като никой не може да надникне през прозорците на харема. Така в продължение на десетилетия на сцената се появяват лъжливи (дюзме) султани, които излизат с номера, че са султански синове. Непосредствено след лятото на 1402 г. във властовата борба за наследството на Баязид се включват неговият най-голям син Сюлейман и другият му син - Мехмед. Сюлейман се прехвърля на Балканите е помощта на Византия и на италианските републики. Те му помагат, защото очакват предстоящо нахлуване на монголите в Тракия. Боже опази! Османските турци изглеждат като кротки агънца в сравнение с конниците на хан Тимур. А кой друг да ги спре, освен Сюлейман? По-късно става ясно, че монголският завоевател няма намерение да напредва през Проливите, но вече е късно: Сюлейман се е закрепил в европейските владения на баща си. Заедно с него в Тракия се прехвърлят множество турци от Мала Азия, което дори води до укрепване на османската власт там. Единственото, което Византия и нейните съюзници постигат, е да накарат Сюлейман да подпише с тях договор, с който връща на миниатюрната константинополска империя Солун и Черноморското крайбрежие до Варна. Последната придобивка остава само на книга, тъй като василевсите в Града нямат ресурс, за да овладеят бреговете на Черно море.

Но много от българите също не дремят и се опитват, доколкото могат, да използват анкарското поражение на скорошния си завоевател. Добре ориентирани в обстановката се оказват монасите на Рилския манастир - да се чуди човек как при тези условия те получават толкова бърза и точна информация! Тяхна делегация намира султан Сюлейман в неговия лагер край Пловдив веднага след битката при Анкара. Използвайки обстоятелството, че той все още е в шок от поражението и не е сигурен в бъдещето си, те издействат от него специален ферман. С него той нарежда на кадията на Ълъджа (така османците наричат Кюстендил) да прегледа манастирските документи за собственост и на тяхна основа да издаде хюджет за потвърждаване на имотните им права. Този ранен османски документ за собственост стои в основата на относителния икономически просперитет на Рилската света обител през следващите десетилетия и векове, и ѝ позволява да защитава имотите си от посегателствата на различни местни османски спахии и велможи. От историческите сведения става ясно, че ранната османска власт, която все още има характер на военна окупация, извършва узаконяване на собствеността на раята и на християнските институции според нормите на ислямския свещен закон. Това става по правило с помощта на местни християни, които превеждат на османските съдии българските документи за собственост, а кадиите от своя страна издават османски документи за владение. Близко е до ума да се предположи, че християнските помагачи на завоевателите невинаги следват точно съдържанието на превежданите документи. Та нали тъкмо османската власт научава българите, че да заблуждаваш властимащите не е грях.

Други християнски владетели, включително и живите наследници на Търновското и на Видинското царство, избират пътя на войната. Към 1404 г. унгарският крал Жигмонд (Сигизмунд) обединява под своя егида готовите за бой християнски владетели и организира немалка по обхват антиосманска коалиция. В нея се включват влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя, Константин - син на цар Иван Страцимир, и престолонаследникът на Търновското царство Фружин. Участниците в акцията имат свои интереси и планове, които невинаги съвпадат. За българските принцове коалицията е средство да се отхвърли османската власт и да се възстановят унищожените български държави. Останалите коалиционни партньори се опитват да отклонят османското нашествие от своите територии и да докопат някакви дялове земя от завладените от нашествениците територии, предимно за сметка на българите. Но така или иначе самото създаване на християнски антиосмански съюз показва, че за времето след Анкарската битка преобладава християнската солидарност пред егоистичните интереси и сметки.

Първоначално активни военни действия предприемат влашкият воевода Мирчо и българският престолонаследник Константин. В 1404 г. войските им преминават река Дунав, разбиват османците и завладяват Силистра. Според някои автори те налагат властта си над цяла Добруджа. Създаването на тази „свободна зона“ кара много от българите да отхвърлят османската власт. Избухва тяхното първо поред освободително движение срещу все още неукрепналата османска власт. Начело на българското въстание застават Константин и неговият братовчед Фружин. В изпълнената с конфликти балканска политическа сцена, те са едни от малкото балкански аристократи, които преодоляват наследените от тях династически противоречия.

Ограничените данни не дават възможност да се възстанови в подробности ходът на това българско въстание. Спори се за годината на неговото избухване. Едни твърдят, че това става в 1404 г., а други - в 1408 г. Според някои то има ограничен обхват и засяга само земите на Видинското царство по поречието на р. Темска. Други приемат, че въстават българите от Силистра до Видин. Спорен е и въпросът за продължителността на въстанието: дали то е потушено от султан Сюлейман в 1409 г., или продължава близо едно десетилетие. Макар и да са спорадични и непълни, сведенията показват, че двамата български принцове освобождават част от българските земи по поречието на Дунав - малки свободни островчета, които са заличени от картата, след като османската държава възстановява своето единство.

Впрочем към края на първото десетилетие на XV в. османската междуособица навлиза в решителен период. Основните действащи лица стават три. За наследството на Баязид I спорят синовете му Сюлейман, наричан Челеби (Благороден), Мехмед, известен с прозвището Кирджи (Борец), и Муса, на когото българите лепват прозвището Кесиджия, буквално Главорез. Тримата олицетворяват възможните пътища за развитието на османската държава. Султан Сюлейман представлява тенденция, спрямо която мнозина българи и балкански християни не би трябвало да имат принципни възражения. Според нея османската държава ще се впише в балканското политическо статукво, без да има особени шансове да се превърне в ислямска империя. Историческият опит показва, че подобни нехристиянски структури обикновено нямат дълъг живот. Муса олицетворява все още силните тюркски патриархални традиции в османската държава, които гледат на бъдещето като време на безогледен грабеж над българското и балканското християнско население. Ако тази перспектива се бе наложила, населението на българските земи щеше да изпита оше много страдания, но османската държава не би имала имперско бъдеще: тя по-скоро щеше да стагнира на ниво номадско обединение и рано или късно щеше да загине. Мехмед от своя страна е представител на онези османски обществени слоеве, които ратуват за изграждане на имперски структури и за имперско бъдеще, различно от бързия и нескопосан опит на султан Баязид да изгради империя от халифатски тип. Тази тенденция означава превръщането на османската държава в ислямска империя, но изградена на основите на стройна данъчна система, на специфични институции (еничарски корпус, спахийство), на възприемане и усвояване на мюсюлманско-сунитското и византийско-балканското наследство. Ясно е прочее, че изходът на междуособицата е от принципно значение не само за бъдещето на османската държава, но и за озовалите се под нейна власт българи.

До края на първото десетилетие на века изглежда, че османската държава трайно ще се разпадне на балканска и малоазийска част. Хаосът в нея се засилва след 1409 г., когато в борбата за власт се намесва Муса. Неговите номадски отряди подлагат на жестоко опустошение и разграбване българските земи. През 1411 г. той окончателно побеждава и убива брат си Сюлейман и слага край на една от възможните османски насоки на развитие. За около две години той владее османските територии в българските земи и официално носи титлата „султан“. За българите неговото кратко управление е равносилно на второ нашествие. Десетки крепости и градове са сринати, хиляди българи са избити или депортирани, стотици български села са опожарени. Е, как тогава да подкрепиш османски владетел, чието управление ти предлага страдания или смърт? А и малцина българи осъзнават, че управлението на Муса не осигурява дълга перспектива за османското държавно развитие. Българските емоции, разбира се, малко вълнуват представителите на ранната османска аристокрация. За нея са неприемливи самите възгледи на Муса за бъдещето, както и неговата омраза към издигащата се османска управляваща класа. Показателно е, че един от заслужилите османски военачалници - Евренос бей, за да се спаси от репресиите на Муса, в продължение на месеци се преструва на сляп. И, разбира се, османските бейове застават твърдо срещу него. Християнските владетели от своя страна също не го подкрепят и се опитват с всички сили да продължат османската бъркотия. Сложната обстановка води до създаване на странни коалиции, насочени срещу властта на Муса. В тях влизат християнски владетели и местни османски велможи. За тях няма друга възможност, освен да подкрепят третия брат Мехмед. Ръководената от него войска, в която има много християнски бойци, побеждава в битката край самоковското село Чамурлий (днес на дъното на яз. „Искър“) в началото на юли 1413 г. Веднага след битката на осеяното с трупове бойно поле се разиграва сцена, която е симптоматична за раждането на прочутата османска династическа солидарност. Муса е заловен и убит от местни българи. Те занасят главата му на Мехмед. Той я взема, изказва на приносителите студена благодарност, след което нарежда те да бъдат затворени в къщите си и изгорени. От негова гледна точка е недопустимо някакви си християнски раи да убиват и обезглавяват член на Османската династия, без да получат подобаващо жестоко наказание.

Победата на новия османски султан Мехмед I (1413-1421 г.) означава повторно обединение на османската държава и край на десетилетната криза в нея. В своето поведение султанът малко прилича на своите предшественици - той е учудващо миролюбив. На посетилите го християнски пратеници, дошли да го поздравят за възкачването му на престола, включително и на българите, той предлага мир и изисква от тях мир. Изворите дори твърдят, че той ги заклева да спазват мирните отношения, защото в противен случай „богът на мира ще е срещу тях“. За своето кратко управление султан Мехмед I почти не завладява нови територии, особено на Балканите. Той лекува раните от междуособицата и полага основите на същинските имперски структури в османската държава.

Към средата на управлението си в 1416 г. султан Мехмед I е принуден да потушава въстанието на мюсюлманския юрист и шейх Бедреддин Симави, роден към 1359 г. от смесен брак на мюсюлманин и християнка в Тракия. Бедреддин е един от най-видните мюсюлмански богослови за времето си, натрупал знания и опит по време на дългите си пътувания из научните центрове на Изтока. С течение на времето той развива идеи за имуществено и религиозно равенство, които намират особено добър прием сред мюсюлманските и християнските обществени низини в бъркотията, която настъпва след Анкарската битка. Егалитарните му идеи дори са наричани от някои съвременни изследователи „мюсюлмански комунизъм“, а самият Бедреддин е смятан едва ли не за далечен предшественик на турските социалисти. Шейхът прави и административна кариера: по времето на Муса е назначен за главен военен съдия (кадъаскер) на османската държава в Румелия.

След гибелта на Муса възгледите на шейх Бедреддин стават все по-радикални. Той намира последователи в Западна Мала Азия, прехвърля се във Влашко, а после в Добруджа и през 1416 г. вдига въстание срещу османската власт в лицето на султан Мехмед I. Бунтовете обхващат както районите на Изник (някогашната Никея) и Измир (Смирна), така още Лудогорието и днешно Старозагорско. В Мала Азия въстаниците първоначално разгромяват и убиват местния османски управител, който се оказва не някой друг, а помюсюлманченият син на цар Иван Шишман - Искендер. След това редовните османски войски се разправят жестоко с редовите въстаници и с техните ръководители Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал. В Лудогорието въстанието се ръководи лично от Бедреддин, но султанските войски бързо го потушават. Шейхът е откаран в Сяр, където е осъден на смърт за антидържавна дейност и обесен публично без дрехи в 1418 г.

Дейността на Бедреддин Симави е обект на множество тълкувания, в които има възхвала, скептицизъм или отрицание. Истина е обаче, че негови последователи има дълго след смъртта му както в Лудогорието, така в самата Османска империя и дори в съвременна Турция. Освен това съвсем съвременно звучат неговите призиви за равноправие на мюсюлмани и християни. В този смисъл той самостоятелно развива същите идеи за равенство, както немецът Николай Кузански (1401-1464 г.) и гъркът Георги Трапезундски (1395- 1484 г.), и то във време, в което доминира конфликтът, а не разбирателството. Оказва се, че и представител на мюсюлманската наука може да е радетел за религиозна равнопоставеност. Друг е въпросът, дали неговите възгледи могат да се наложат в една атмосфера, която вече е пропита от идеята за война с неверниците.

През 1421 г. султан Мехмед I умира и предава на своя син Мурад II (1421-1451 г.) една държава, която вече е способна да се превърне в империя. На нея ѝ предстои да довърши оформянето на институциите, да придобие истинска имперска столица чрез превземането на Константинопол и да продължи завоеванията. А на българите не остава друга надежда, освен победа на европейските кръстоносни сили над превръщащата се в заплаха и за Централна Европа Османска империя.

 

Угаснали надежди

 

Видимото укрепване на османската държава при управлението на султан Мурад II и подновяването на завоеванията не води до заглъхване на българските очаквания за освобождение. Те са подхранвани от все още продължаващата нестабилност в османските вдадения на Балканите, в наличието на живи законни български царе, в забележителното съживяване на кръстоносната антиосманска идея в Централна Европа. Средоточие на надеждите е Унгария, наричана по това време „щит на християнството". Към южните унгарски владения вече са насочени османските завоевателни планове, но тук те срещат организирана и твърда съпротива. Основната заслуга е на бележития пълководец и държавник Янош Хуняди (края на XIV в. - 1456 г.), възпят в българския и балканския фолклор с имената Сибинянин Янко или Янкула войвода. И нищо чудно!

Българите подобаващо оценяват десетилетния му успешен отпор срещу нашествениците, включително и на българска почва, и вероятно не забравят, че в определен период от своята блестяща военна и дипломатическа кариера той има намерението да се короняса за крал на България. Хуняди организира по нов начин унгарските въоръжени сили, използва без скрупули чешки наемници хусити, пропагандира и прилага на практика настъпателна стратегия, която може да се определи като християнска свещена война. Заедно с това през 40-те години на XV в. в албанските земи започва десетилетната героична съпротива на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег (1405-1468 г.). Живите наследници на българските царе, макар и вече в изгнание, продължават да участват в различни дипломатически и военни комбинации с антиосманска насоченост с намерението да възстановят българската държавност. Казано накратко: през 30-40-те години на XV в. има видим подем на антиосманскиге сили на Балканите и в Централна Европа.

По това време като че ли повечето политически и църковни дейци разбират: по-нататъшно отстъпление е невъзможно. На църковния събор във Ферара и във Флоренция през 1437-1439 г. Католическата и Православната църква се обединяват с надеждата, че подобна стъпка ще разчисти пътя за организиране на успешни кръстоносни походи срещу османската държава. Обединението е постигнато, като православната делегация на събора приема католическите формулировки на догматично и организационно спорните моменти, които векове наред разделят двете църкви. Една от най-активните личности в сключването на т.нар. уния е константинополският патриарх Йосиф II - син на българския цар Иван Шишман. На събора в Италия участват повечето митрополити от българските земи и всички те подписват акта на унията. Първоначално тя е посрещната с ентусиазъм от повечето православни среди, а противниците ѝ се броят на пръсти.

През 1443 г. по настояване на папа Евгений IV полско-унгарският крал Владислав Ягело и трансилванският войвода Янош Хуняди най-после започват организирането на кръстоносен поход. Неговият маршрут е насочен по Диагоналния път от Белград към Ниш и София, като целта е османският политически център в Одрин. Стремежът е да се прогонят османците от Европа, а това, естествено, означава освобождаване на българските земи от тяхната власт. Походът започва с изключителен успех, макар че поради бавното събиране на кръстоносните отряди неговите ръководители изпускат благоприятните за воюване пролетни и летни месеци. Към кръстоносците се присъединяват множество българи, принудени до този момент да служат в редовете на османската войска. Владислав Ягело и Янош Хуняди нанасят няколко поражения на османските войски, превземат Ниш, Пирот и опожарената от османците София. Оттам те проникват до прохода Траянови врата, а част от участващите в похода чешки хусити достигат до Златишкото поле в опита си да заобиколят заснежените и защитавани от противника средногорски проходи. И до днес още в него личат следите от окопа, който хуситите изкопават, наричан от местното население „чешкия вал“. Със себе си чехите водят прочутото си военно изобретение вагенбург. Буквално това означава „крепост от коли“. То представлява скрепени помежду си с вериги и снабдени с оръдия каруци, които могат бързо и ефикасно да създадат на бойното поле кръгово, при това движещо се укрепление. Към този момент кръстоносците разбират, че срещу тях стои непреодолим противник - зимните студове и дълбокият сняг, покрил подстъпите към Тракия. Срещу него се оказват безсилни както калените в битки кръстоносци, така и иначе изключително ефикасният вагенбург. Истинският командващ кръстоносната войска Янош Хуняди се принуждава да даде заповед за отстъпление. Христовите воини поемат по обратния път, без да са претърпели нито едно поражение. Със себе си те водят пленени османски паши. Жителите на Буда за пръв път виждат на живо, но в доста окаяно състояние пленени представители на мюсюлманския противник, когото мнозина до този момент смятат за непобедим. Никой не мисли сериозно какви страдания претърпяват българите, участвали в похода или живеещи в земите на неговото провеждане. Никой дори не се сеща за анонимния митрополит на София, обезглавен от османците при повторното им стъпване в опожарена и срината до основи София. На Запад и в Унгария почти никой не се съмнява, че кръстоносните усилия трябва да продължат. Противникът не се е оказал непобедим. Вярно, между крал Владислав Ягело и султан Мурад II е сключен формален мирен договор в Сегед. В условията на господстваща еуфория в папския двор и в обкръжението на младия полско-унгарски крал смятат, че договор, сключен с неверник, при това показал своята слабост при кръстоносната офанзива, няма особено значение. Освен това сведенията, които постъпват от българските и въобще от балканските земи, говорят, че султан Мурад II изтегля войските си в Мала Азия и в европейските му територии остават не повече от 8000 османски войници. Така че подготовката за нов кръстоносен поход започва веднага след зимното завръщане в унгарската столица.

Планът за нов кръстоносен поход е по-грандиозен и като че ли по-подробно разработен от предишния. Предвижда се сухопътната кръстоносна войска да напредва не по Диагоналния път, а през Северна България към Черноморското крайбрежие, за да избегне преминаването през проходите. Оттук, по брега, тя трябва да достигне Одрин, а после - Константинопол. Специално формиран кръстоносен флот от венециански, папски и бургундски кораби трябва да блокира Проливите и да не позволи на османците да прехвърлят войските си в Тракия. Обаче и ентусиазмът при организиране на втория поход като че ли е по-малък. В него не се включва сръбският деспот Георги Бранкович. За сметка на това все още живият и живеещ в Унгария български принц Фружин разпродава имотите си, за да събере пари за участие в похода. А и както показва ходът на самата кампания, този път кръстоносците невинаги се въздържат от репресии спрямо българското население, през чиито земи минават.

Отново се допуска същата грешка, както през 1443 г. - кръстоносното войнство се събира бавно и походът започва отново извън благоприятния пролетен и летен сезон.

В началото всичко върви по план. Кръстоносците, командвани отново от Янош Хуняди и от крал Владислав Ягело, прехвърлят Дунав и напредват към Варна. По пътя си те са принудени да щурмуват и превземат няколко крепости в днешна Североизточна България, което допълнително забавя движението им. Но най-неприятната изненада идва от неудачните действия на кръстоносния флот. Бургундските кораби закъсняват, между папския и венецианския адмирал, които го командват, няма съгласуваност. Времето е бурно, мъгливо и крайно неблагоприятно за ефикасно затваряне на Дарданелите. По-късно адмиралите се оправдават, че не можели да действат в настъпилите лоши атмосферни условия. Така или иначе султан Мурад II успява под носа на християнските кораби да прехвърли своята войска от малоазийския на европейския бряг. Мнозина с основание подозират, че това става с помощта на различни италиански капитани на кораби на „свободна практика“ в Мраморно и Егейско море, разбира се, срещу щедро заплащане.

Когато кръстоносците достигат околностите на Варна, те с изумление виждат срещу себе си далеч по-многобройна султанска войска. Но за отстъпление никой не мисли. Битката става на 10 ноември 1444 г. Според различни източници тя е много упорита и продължителна. Анонимен османски историк пише, че ръцете на мюсюлманските „борци за вярата“ буквално се схващат от въртенето на сабите. Не липсват и куриозни моменти. Султан Мурад II забелязва в редовете на християните облечен в сребриста броня боец, в когото той безпогрешно разпознава Янош Хуняди. Султанът нарежда на своите стрелци да изпратят колкото се може повече стрели срещу него. Но бронята на Хуняди освен красива се оказва и много здрава. Облаците от стрели, насочени срещу него, не му нанасят дори дребна драскотина. Друго обаче решава изхода на битката. По някое време полско- унгарският крал и неговото обкръжение от полски рицари решават да превземат могилата, от която Мурад II наблюдава и ръководи своите войски. Атаката се оказва пълен провал. Рицарите, ръководени от младия си крал, който преди сражението се почувствал болнав, попадат на предварително изкопаните вълчи ями. Кралят пада от коня и е съсечен в настъпилото меле. Подобна е съдбата на много хора от свитата му. Когато виждат гибелта на своя крал, християнските бойци губят кураж и започват да отстъпват, като дават много жертви. На бойното поле пада убит папският легат Юлиян Чезарини един от ентусиазираните радетели на антиосманската кръстоносна идея в католическа Европа. Янош Хуняди и малка група около него се спасява, като препуска далече от бойното гюле, пресича по диагонала Добруджа и се добира до спасителния северен бряг на р. Дунав.

В късните следобедни часове на 10 ноември 1444 г. всичко приключва. Дълго чаканата християнска офанзива срещу османците завършва с катастрофален провал. Това всъщност е последният сухопътен кръстоносен поход през Средновековието. За българите няма особено значение, дали той е последен, предпоследен или каквото и да е друго. За тях катастрофата край Варна означава край на надеждите и дълги векове на османско владичество, от което те не виждат спасение в обозримо бъдеще.

В православния свят бързо си пробива път идеята, че поражението край Варна е резултат от предателството към православието, договорено на събора във Ферара-Флоренция. На Запад пък се занимават с „анкета“ за вината на кръстоносните адмирали или коментират гибелта на Владислав Ягело като Божие наказание за престъпената от него клетва. Така или иначе Европа вече е загубила кръстоносния си дух и желаещи за участие в нови походи просто няма. Българите и техните съседи всъщност са оставени на произвола на съдбата. Иначе съчувствие към тяхната съдба не липсва. Обстановката става особено тягостна, след като на 29 май 1453 г. османският султан Мехмед II, наречен Фатих (Завоевател), превзема Константинопол. Дори и най-големите оптимисти в българска среда не виждат друга възможност, освен да се приспособят както могат към новата иноверна власт.

Месеци след варненската битка по бреговете около Варна се появяват няколкото закъснели бургундски галери. Като чуват слуха, че крал Владислав Ягело е жив, командващите корабите Валериан дьо Ваврен и Жофруа дьо Тоази вземат решение да продължат плаването си и навлизат срещу течението на р. Дунав. Пътем и с помощта на влашки войски те превземат няколко крепости по южния бряг на реката, защитавани от слаби османски гарнизони. Но времето тече и слуховете около крал Ягело не се потвърждават. Тогава бургундците решават, че могат да изпълнят кръстоносния си дълг, като прехвърлят през Дунав хиляди български семейства, за да ги спасят от терора на неверниците. Наистина те спасяват животи, но способстват за допълнителното обезлюдяване на и без това рядко населената Добруджа.

 

Промяна или приемственост?

 

За някои читатели афишираната в заглавието идея, че след налагането на османска власт в българските земи има елементи на приемственост, ще прозвучи абсурдно, дори кощунствено. На тях ще припомним прочутата идея на френския историк Фернан Бродел, че в периоди на катаклизми най-податливи на промяна са елементите от политическата и обществената надстройка на дадено общество. Много по-малко повлияни от промените се оказват базисните елементи, като системата на агрикултура, всекидневието, брачните модели и др. Но да започнем поред.

Отделните български региони попадат при различни обстоятелства под властта на османците. Някъде това става с опустошителни походи и с кланета, другаде - сравнително мирно. Всички християнски и мюсюлмански поданици на новите господари на българското пространство, които плащат данъци, са третирани като рая, в превод - стадо. Ясно е впрочем, че новите господари на българските земи се отнасят консервативно към заварените структури. Където е възможно и полезно, те не ги разрушават, а ги запазват. Така например те инкорпорират в своите въоръжени сили част от българското военно задължено население от времето преди завоеванието и формират от тях реални военни или паравоенни формирования. Такива отряди участват на равна нога с османските войски в настъплението към Централна Европа. Османците се отказват от услугите им едва към края на XV в., когато техните собствени ислямски войски се усещат достатъчно силни. По същия начин завоевателите запазват поголовно-поземления принцип на данъчното облагане, добре познат на българите от столетия. Това обстоятелство обаче е скрито под новите арабски или турски имена на данъците, известни от ислямския свещен закон. Първоначално при събирането на данъците са използвани старите данъчни чиновници, докато империята създаде достатъчен на брой свои служители. Българите са обложени с принципно същите данъци, както във времето преди завоеванието: данък върху домакинство или поголовен данък, наричан от завоевателите джизие или харач. Те плащат различни десятъци върху земеделската продукция, различни такси, глоби и отработъчни повинности. Историците и до ден днешен спорят дали османската данъчна система е по-тежка от системата в свободна България. Сигурно обаче е едно: Османската империя финансира своите мащабни завоевания чрез събирането на данъци, поради което нейната администрация прибягва до различни трикове за увеличаването на данъчната тежест. Пример е историята на с. Радоливо, на която ще се спрем по-нататък. За сметка на това империята изисква сравнително малко отработъчни задължения от своите български поданици. Причината е много проста: османската военна класа, която получава във владение отделни български села, не притежава почти никаква собствена поземлена собственост, поради което няма необходимост от отработъчни повинности.

Една от основните цели на османския управляващ елит е да премахне средновековната българска аристокрация, за да лиши българите от водачи. В някои случаи те са унищожени физически. На практика съществуват и по-префинени методи. Изглежда, най-масовият от тях се състои в привличането на българската военна аристокрация на османска военна служба. По този начин тя сравнително бързо се ислямизира. Висшето българско духовенство и интелигенцияга обикновено емигрират в съседни и по-далечни православни страни - Влашко, Молдова, Сърбия или Русия. Те разнасят славата на българската книжовност, но безвъзвратно се откъсват от българската среда. По-голямата част от висшето православно духовенство са гърци, назначени от Константинополската патриаршия. Накратко казано, няколко десетилетия след завоеванието българите остават без изявен светски и духовен елит.

Въпреки че българите са със статут на безправна рая, те запазват и продължават производствените си навици. Непроменена остава агрикултурата, основана на зърнените култури и лозата. Поради консумативните си навици новите господари стимулират отглеждането на ориза и на дребния рогат добитък, но това са дейности, познати на българите от векове. Въпреки ислямската религия никой не забранява на българите да отглеждат и колят за Коледа свине и да произвеждат, продават и пият вино. Османската власт не се притеснява да печели от тази отричана от исляма практика, като съвестно прибира данъци от нея. Те дори разрешават на своите спахии да получават десятък от виното на своята рая, но им дават известен монополен период за продажбата му. Така съвестта им остава чиста - мюсюлманските бойци поне теоретично са предпазени от греха да консумират опияняващата течност.

Дали поради завареното положение или поради изискванията на собственото си битие и държавност, османските управляващи поддържат съществуването на отделни категории рая. От тези категории, изглежда, най-многобройни са пазачите на проходи - дервенджии (от турската дума дервент - проход). Цели села по планинските клисури осигуряват безопасността при преминаването на проходите. Специалната стража от дервенджии бие тъпани, за да укаже на пътуващите, че пътят е безопасен. Други групи българска рая произвежда за нуждите на империята масло, сол, желязо или ѝ доставя на занижени цени дребен рогат добитък. Огромните постъпления от тази данъчна практика позволява на султаните да продължат старата римо-византийска традиция и да раздават безплатни хранителни продукти на населението на столицата. Най-екзотичната група рая с особен статут са доганджиите (от турската дума доган - сокол). Те са задължени да улавят и дресират ловни соколи за нуждите на султанския лов. Друга група рая се грижи за султанските коне или чисти огромните султански конюшни, разположени в прочутия истанбулски пазар Капалъ чарши. Раята с особен статут получава сравнително дребни данъчни облекчения. Част от това население със сигурност има предосмански произход.

Османската власт осъществява контрол върху българските си поданици чрез разклонения си чиновнически апарат, съставен изключително от мюсюлмани. Форма на контрол са също периодичните данъчни проверки, отразявани в специални данъчни регистри. И днес в турските архиви, както и в някои от регионалните архиви на Балканите и в България, се съхраняват хиляди томове от тези данъчни регистри, в които внимателно са изброени хората, отглежданите култури, сумата на плащаните данъци. Епизодично в тях намираме бележки, че раята в дадени села възразява срещу увеличаването на данъците и заплашва да се разбяга, т.е. да напусне населеното си място. Понякога властта се вслушва в тези жалби, понякога не. В последния случай раята действително се разбягва, създава нови села или отива в градовете. Османските регистри показват, че средното българско село по това време се състои от 120-150 души. Съществуват и много малки села с по 10-12 жители, които по правило често сменят местонахождението си или просто изчезват. Като изключение се срещат села „гиганти“ с докъм 800 и дори с над 1000 жители.

За тогавашните българи, а и за българската историческа традиция най-тягостното впечатление прави един данък, съвършено непознат за българското битие. Това е т.нар. кръвен данък. Периодично, чак докъм началото на XVIII в., османската власт събира от българските семейства най-здравите и красиви момчета. Първоначално те са ислямизирани, после са избирани според способностите и разделяни на групи. По-талантливите се подготвят за султански пажове (ич-оглани), за висши администратори и за чиновници. Другите минават сурова военна подготовка. Готвят ги за членове на елитната султанска гвардия - еничарския корпус. Така тези млади мъже са загубени за българската среда и затова потърпевшите семейства ги оплакват като умрели. Чрез системата на кръвния данък много от бившите християни, вече третирани като привилегировани роби на султана, получават възможност да се издигат в османската йерархия. Така например огромният процент от османските велики везири, които често насочват съдбата на империята в една или друга посока, са такива бивши християни - българи, босненци, сърби, албанци, гърци. Тези, които стават „хора на сабята“, т.е. били насочвани към военна кариера, стават членове на затворената общност на султанските гвардейци еничари. Благодарение на еничарската „преторианска гвардия“ султаните не само охраняват своята власт, но и в много случаи печелят решителни сражения със своите християнски противници. Отношението на българите към практиката техните синове да стават „привилегировани роби“ граничи най-често с ужас. Западни пътешественици ни информират, че много от семействата или женят синовете си твърде млади, или изкуствено ги загрозяват, за да ги спасят от този непривичен за тях рекрут. Има, разбира се, и изключения. В отделни изолирани случаи някои българи сами се предлагат за еничари. Молбите им рядко са удовлетворявани - най-много да им дадат един кат дрехи или някой дребен подарък, за да покажат някакво отношение към готовността им да служат на султана. Османската власт предпочита сама да избира и възпитава бъдещите си управници и войници.

Мохамед и неговото семейство са граждани и поради тази причина се смята, че ислямът е градска религия. От тази гледна точка няма основание да се мисли, че новите господари на българските земи съзнателно унищожават заварения градски живот. Въпреки това повечето западни пътешественици, пътувайки най-често по пътя Белград - Константинопол, констатират единодушно, че не виждат истински градове. Защо е така?

Във времето, когато османската власт се усеща достатъчно стабилна, тя престава да поддържа стените на вътрешните градове и в повечето случаи те се саморазрушават. Най-често огромните количества камъни от тези постройки се използват вторично при градеж на къщи, джамии или други сгради. Затова и западните хора не виждат в подобни населени места основния белег на европейския град - крепостта. В граничните области, особено по брега на Дунав, османската власт обаче поддържа и доизгражда старите крепости. Във вътрешните административни области властта оставя по няколко калета, в които поддържа малки гарнизони от по 15-30 души. Възлага им най-често полицейски функции. В някои случаи задълженията на гарнизоните са повече от куриозни. Така например в крепостта Враня (дн. Югоизточна Сърбия) властта плаща на гарнизон от цигани музиканти, които трябва да надуват и бият своите инструменти през определени интервали нощно време. Целта е ясна: властта демонстрира своето присъствие в тази отдалечена от основните пътища област и всява респект във всички, които се съмняват в нейната стабилност.

Иначе повечето български градове имат средно между 1000 и 2000 жители. Голяма част от тях се занимават със земеделие, други - със занаяти и търговия. Османската управленска философия изключва възможността градовете да се самоуправляват в европейския смисъл на думата. Българските градове продължават да са под властта на администрацията и свободно градско съсловие няма как да възникне. Християнското население на градовете е разделено на махали, групирани около енорийската църква. Подобни махали често са наречени на името на енорийския свещеник или на патрона на църквата. Мюсюлманските махали са разположени около джамия и по правило носят нейното име. В по-големите градове възникват специални покрити пазари, наричани с персийската дума безистени. Градският пейзаж обикновено е доминиран от минаретата на джамиите. Поради ограниченията, налагани върху църковното строителство в населените места, християнските молитвени домове са ниски, без куполи и камбанарии. Оттук идва втората заблуда - че градовете са предимно мюсюлмански. Както ще стане ясно по-нататък, до края на XV в. ислямизацията в българското пространство още не е започнала.

Действително в много от градове се създават и функционират ислямски учреждения - религиозни училища, благотворителни кухни и др. Османските турци особено ценят топлата минерална вода и строят охотно бани, издържани със специално определени за целта приходи. За българското население е истинско проклятие бликването на топла вода, което означава сигурно заселване на мюсюлмани и учредяване на мюсюлмански институции. Затова често се практикува затискането на водната жила с вълна.

След като се установяват в среда с дълга и здрава християнска традиция, османските господари на българските земи трябва да определят своята политика към Православната църква. В хода на нашествието и особено там, където има сражения, силно страдат християнските молитвени домове. Някои са разрушени, други са превърнати в джамии. Показателни са сведенията в османските регистри, където част от мюсюлманските молитвени домове носят названия от типа „джамия Стара църква“. На институционално ниво османските власти унищожават българската Търновска патриаршия. Доста се спори за причините, предизвикали това брутално действие на завоевателите. Някои приемат, че патриаршията е унищожена, защото има статут на „държавна църква“ и напомня на българите за независимата им държава. Други смятат, че е резултат от неуредения ѝ патриаршески статут преди завоеванието (припомням становището на Константинополската патриаршия, че Българската църква всъщност е архиепископия). Във всеки случай архиереите в Града използват превземането на Търново и унищожаването на България, за да възстановят „своята църковна справедливост“. И в двете твърдения вероятно има истина, тъй като по времето на превземането на Търново османската власт няма избистрено отношение към християнските църковни организации. Така или иначе оше през 1394 г. патриархът и неговият синод в Константинопол възлагат на молдовския митрополит Йеремия да оглави търновската катедра. Към 1438 г. вече има сигурно сведение, че Търновската църква е със статут на митрополия в състава на Константинополската патриаршия. Тъй голяма част от българите са оставени без самостоятелна църковна организация и без български владици.

От друга страна обаче, завоевателите не унищожават автокефалната Охридска архиепископия, дори способстват за нейното териториално разширение. Причината е проста: архиепископията е нужна на султана заради нейната безкомпромисна позиция срещу Католическата църква и всякакви преговори и съюзи с нея. Така скоро след завоеванието българските земи са оставени на грижите на две църковни организации - Константинополската патриаршия поема българските диоцези в централните и източните български земи, а западните и югозападните остават под църковната власт на Охридската архиепископия. И във двата случая църквите майки са с преобладаващо гръцки висш клир. Той въвежда гръцкия език в богослужението и се отнася с презрение към българската литургия, запазена в отдалечените църкви и манастири, и към българския низш клир. Все пак за конфликт на църковна почва все още не може да се говори, тъй като в православния свят доминира идеята за християнско единство. Ще минат векове, преди българите да се вдигнат на борба срещу гръцките владици и патриаршията, тъй като в Османската империя не са официално признавани онези народи, които нямат собствена църква.

Османците се придържат към сунитската ислямска традиция. Според нея за съществуването, ремонта или строежа на християнски храмове в населените места съществуват редица ограничения. Това е една от причините за упадъка на християнските енории в българските градове и села. Документите показват много лоша църковна структура. Липсват свещеници, а онези, които все пак служат, често имат бегли познания върху християнството. Десетки села нямат нито църква, нито свещеник и са принудени да практикуват елементарно битово християнство. Негов крепител е християнската празнична система, изпъстрена със суеверия и езически остатъци.

Християнските институции, които са извън чертите на града и селото, според сунитската теория и практика, не подлежат на ограничения. Някои от големите български манастири, като Рилският и Бачковският, успяват да съхранят своите имоти, да издействат благоприятни за себе си султански укази и да се превърнат в общобългарски християнски средища. През XV в. множество манастири възникват или продължават своя живот в околностите на София, поради което планинските хребети, опасващи днешната българска столица, получават името Софийска Света гора. Огромна роля в живота на българите християни играят също манастирите в Света гора на Атонския полуостров.

В българската историческа памет със статут на митологема е запечатана представата, че християнската традиция в годините на чуждата власт се съхранява в изолираните и труднодостъпни манастирчета из българските планини. Смята се, че представителите на християнския клир непременно трябва да се крият от османската власт, за да съхранят книги, икони, а и самите манастирски сгради от посегателство.

Документацията, с която разполага историческата наука, напълно опровергава подобно схващане. От османските данъчни регистри разбираме, че малките и затънтени манастирчета имат само по няколко монаси. Те не притежават значима собственост, чрез която да развиват активен църковен и книжовен живот. Обратно, големите манастири от типа на Рилския, Бачковския, Осоговския и др. трябва активно да общуват с властите, за да запазят имотите, библиотеките и сградите си. По различни начини, често с помощта на висша дипломация, тези манастири се запазват като активни християнски центрове, с богати библиотеки, с образовани и активни монашески братства. В тях съществуват книжовни и живописни школи, както и манастирски училища, които дават образование на нивото на училищата в средновековна България. Те стават обекти на всенародно поклонение и събират хиляди поклонници на своите храмови празници. Тоест не малкото и затънтено в горите и планините манастирче съхранява българската християнска традиция, а големите публични манастири, които чрез различни по тип отношения с османската власт успяват да запазят и дори да увеличат ролята си в живота на българите християни.

 

Риболов по Дунав, опитомяване на соколи и ястреби

 

Налагането на османска власт в българските земи не променя съществено вековните традиции в областта на риболова и в по-малка степен - на лова по българските земи. Новите господари усвояват и доразвиват съществуващата традиция. Тъй като ловът на едър дивеч създава нещо като бойни умения, османската администрация прави всичко възможно да отклони българската рая от тази практика. Османските султани като всички владетели от епохата със страст се отдават на лова. Султанските ловни експедиции из Странджа или из просторите на Тракия ангажират хиляди хора и приличат на истински военни походи. При тяхното провеждане султанската свита не пропуска възможността да наложи със сила ислямската религия в християнските села, през които преминава.

Най-често османската власт регламентира лова и риболова в българските земи, като съчетава заварената традиция с правната система на Османската империя. Архивите на империята съдържат десетки юридически документи с подобни регламентации. От това изключително разнообразие на информация ще спра читателското внимание на два момента: закона за държавния риболов на видинското пристанище и описанието на дейността и задълженията на българите, натоварени от османската държава с опитомяване на ловни соколи и ястреби за нуждите на султанския лов.

Риболовът по дунавските брегове, както е известно, има хилядолетни традиции. През XVI в. османската власт узаконява една дълголетна традиция така, че от нея да има полза османската държава. Идеята на османския законодател е в определен брой дни от началото на риболовния сезон целият улов да отива в полза на държавата. С организирането на тази дейност се занимава специален османски чиновник от Видин, наричан емин. Негово задължение е да обяви началото на риболова седмица по-рано и да определи мястото в реката, където да се извършва той.

В уречения ден рибарските лодки от Видин и от околните села трябва да се съберат на уреченото място. Те започват да ловят с мрежи или въдици под строгата охрана на емина и на специални охранители - мартолоси. Еминът поощрява добрия улов по следния начин: за всяка едра уловена риба на рибаря се дава брашно и вино на стойност 20 акчета (сребърна османска монета), за средна същите продукти на стойност 12 акчета, а за дребна на стойност 8 - 9 акчета. Държавният риболов продължава през първите четири дни и в него имат право да участват само рибари, вписани в особен списък. След края на четиридневния срок само те имат право да ловят риба за собствена консумация или за продан на пазара.

Уловената в продължение на четирите дни риба се откарва на видинското пристанище и се запечатва в специални дървени сандъци. Никой не може да продава риба на пазара, преди да бъде реализирана „специалната партида“, уловена по време на държавния риболов. Приходите от продажбата отиват в държавната хазна, а най-добрите уловени екземпляри са изпращани директно за султанския дворец и отиват в кухнята.

От османските закони за пазарните такси по дунавските градове става ясно, че за най-ценен вид дунавска риба се смята моруната. Само за нея османските пазарни власти вземат пазарна такса в размер на една четвърт от стойността ѝ. Освен това всички градски власти по крайбрежните градове предприемат мерки местният улов на моруна да не изтича навън. Те въвеждат специални забрани за покупка на рибата от хора, които не са жители на съответния град.

В Османската империя съществуват специални групи българско население, които имат за задача да улавят, дресират и предават в султанския двор ловни соколи или ястреби. Очевидно е, че поне част от тези групи съществуват още от времето на свободната българска държава, а умението да се ловят и дресират ловни птици се предава от поколение на поколение. За изпълнението на тази трудна, квалифицирана, отнемаща много време, но и ценена изключително високо служба, соколарите получават специални поземлени владения или са освобождавани от основните данъци в Османската империя.

Организацията на групите българска рая, наричани доганджии (соколари), е строго регламентирана. Във всяка област (нахия) те са поставени под надзора на длъжностно лице, наричано доганджибаши. Той има като основна задача да организира набирането на малки соколчета, дресирането им и тяхното откарване в двора на султана. Там съществува специална „станция“, в която дресираните соколи са държани в клетки. Едно от задълженията на доганджиите е всяка година да отиват в столицата и да почистват клетките на дресираните птици. В османските юридически документи дейността се нарича „чистене на пера“.

Самите доганджии се делят на две основни групи. Първата трябва да следи гнездата на соколите и ястребите и да установява с точност началото на излюпването. Тогава с помощта на доганджибашията районът на гнездата се отцепва и до него не се допуска никой, за да могат птиците спокойно да излюпят малките си. Когато на младото поколение порастват пера, доганджиите и ястребджиите ги вземат от гнездата и започват да ги дресират. Процесът на дресирането продължава най-малко една година, след което те са отнасяни в султанския двор и предавани срещу специален документ в султанската „станция“.

Вторият вид доганджии ловят вече поотраснали соколи, затварят ги в клетки и ги подлагат на дълга и точно регламентирана дресировка. След нейния край и те са предавани в султанския двор. Всички видове доганджии се делят на подгрупи в зависимост от вида соколи, които залавят и отглеждат. Например има хора, специализирани в лова и дресировката на соколи от типа чакър (сокол каменар) или от вида шахин. Групата рая, която улавя и дресира ястреби, се нарича атмаджаджи. От сведенията, с които разполагаме, става ясно, че във всяка област на българските земи в продължение на столетия съществуват групи население, които владеят до съвършенство и предават по наследство умението да се ловят и дресират соколи и ястреби. Те са потомци на крагуярите или геракарите - онези, които се занимавали със същата дейност във времето на свободната българска държава. Технологията на дресирането е позната на ограничен брой хора и се предава от баща на син. Самите доганджии имат полза техните умения да се пазят в тайна, от която османската власт не се интересува особено. За нея е важно в султанските „станции“ да постъпват редовно качествено дресирани птици. За съжаление тази практика изчезва в последните векове на османската власт, когато по различни причини султаните губят интереса си към лова със соколи и ястреби. Поради липса на потребители на дресирани ловни птици групите на доганджиите се разпадат и те губят придобитите и усъвършенствани в продължение на векове професионални навици.

 

Едно село във време на преход

 

За да контролира раята и представителите на военната класа, както и за да създаде отчет за получаваните данъчни приходи, султанската власт чрез своята администрация създава специални данъчни описи, наричани дефтери. В тях съответните чиновници акуратно вписват онова, което интересува властта - размера на данъците, имената на данъкоплатците и на техните населени места, настъпилите промени и т.н. От тези описи най-масови са тимарските дефтери. Те имат за задача да регистрират годишните доходи на спахиите, които те получават от предоставените им от властта имоти, наричани тимари.

Нека припомним, че в Османската империя султанът е върховен собственик на земята. Неговата администрация предава в държание, а не в реална собственост на представителите на различните „слуги“ на владетеля отделни владения, от които най-масовото се нарича тимар. Думата е персийска и означава буквално грижа. Османският тимар възниква чрез съчетаване на наследената стара източна традиция с византийско-балканската прония (впрочем прония на гръцки също означава грижа). Той е форма на условно военно земевладение. чрез което османската власт издържа основния си военен корпус, представителите на своята аристокрация и султанския двор.

Тимарите от своя страна се делят на 3 категории в зависимост от годишната сума пари в акчета, която носят на своя владелец. Масовият тимар има годишен приход до 20 000 акчета. Тимари получават т.нар. спахии. Срещу това те имат задължението да се въоръжават и да участват във военните походи като представители на елитната спахийска конница. Средностатистическият тимар в българските земи в първия век на османската власт възлиза на 1000- 2000 акчета годишен приход, което не е кой знае колко много поне на пръв поглед. От тази сума спахията трябва да си купи кон, въоръжение и ризница, както и да издържа себе си и своето семейство. Но не бързайте да го съжалявате, че парите не му стигат! Изчисленията показват, че годишно той не плаща за всичко това повече от 600 акчета. Останалото спестява и предава на наследниците си.

Втората категория тимари се наричат зеамети и са с годишен приход от 20 000 до 100 000 акчета. Предназначени са за издръжка на средния ешелон османски управители и на регионалните командири на спахийските подразделения - санджак бейовете. Владенията с приход над тази сума носят названието хасове (хас в ед.ч.) и са запазени само за султана и за висшата прослойка на османските управляващи. Освен описи на тимарите съществуват и други видове документи, които регистрират вакъфските имоти, предназначени за издръжка на религиозни, предимно мюсюлмански институции, на данъците, които плаща само християнската рая (джизие регистри), на раята със специални задължение и др.

Тимарските регистри имат за задача освен да държат сметка за броя на раята и данъците, които тя плаща на своя спахия, още да контролират състоянието на спахийския корпус. Механизмът е следният: първоначално специален чиновник обикаля селата и създава опис, който съдържа името или имената на селата, от които се състои тимарът, името на тимариота, който ги държи, поименно изброяване на хората, които ги обитават, и данъците, които те плащат на спахията, разпределени по пера. Така за всеки отделен санджак възникват подробни тимарски описи. Те са неудобни за ползване, тъй като дефтер, който се отнася до една военноадминистративна единица (санджак), се състои от няколко тома. Този вид описи обикновено се съхраняват в централния османски архив. На основата на подробния опис чиновниците изготвят негов кратък вариант. В него фигурират само името на тимариота, названието на селото или селата, от които се състои тимарът, броят на хората в него (мюсюлмански и християнски домакинства, неженени мюсюлмани, неженени християни и вдовици) и сумата на данъка, който те плащат. Този кратък дефтер отива в канцеларията на санджак бея и чрез него той проверява кой спахия се е явил на поход и кой се е отклонил от задълженията си. На последните тимарите се отнемат и се дават на други. След края на военната кампания санджак беят има правото да даде на отличилия се спахия тимариот специален документ, на чиято основа той може да получи увеличение на своя тимар, респективно на своите годишни приходи. Огромното количество най-разнообрази описи всъщност представляват първият масов исторически извор за състоянието на българските земи, тъй като целият архив на средновековната българска държава е унищожен по време на завоеванието. Дотук - добре! Но от изследователска гледна точка неблагоприятно е обстоятелството, че възможността да се сравни състоянието на дадено село, град и регион преди завоеванието с това веднага след налагането на османската власт не е кой знае колко голяма. И все пак това може да стане за населените с българи земи по долните течения на Места, Струма или Вардар. В тези области селата и хората са били обект на византийска данъчна регистрация. По правило между създаването на последния византийски данъчен опис и на първия османски минава доста време, което позволява улавяне на настъпилите промени не като процес, а като краен резултат. Тъй като повечето от селата в споменатите области са собственост на някои от големите манастири в Света гора. резултатите от византийските описи се съхраняват в техните архиви и така достигат до нас. За един такъв случай - село, описано от византийски данъчни чиновници, а след това и от османските власти, ще иде реч в следващите редове.

Става въпрос за едно голямо населено място, разположено по западните склонове на планината Пангей (Кушница на български), в близост до бреговете на езерото Тахинос в дн. Гърция. Според византийските данъчни документи (т.нар. практика) то се нарича Радоливо. Османските регистратори го записват като Радилофа, а българското население в областта от по-ново време го нарича Радилово. За нас то представлява интерес, защото в периода от началото на XII до средата на XIV в. е описано три пъти във византийските практики. Освен това за него разполагаме с два османски тимарски описа, направени по времето на султан Мехмед II Завоевател (1451-1481 г.). Щеше да е много по-добре, ако християнските и османските описи бяха хронологически по-близо един до друг, но какво да се прави - това е!

Селото Радоливо, както и повечето населени места в околността, е много старо - то със сигурност съществува още през III в. сл.Хр. От византийските описи става ясно, че в началото на XII в. е собственост на грузинския аристократ Симбат Бакуриани - висш военен на византийска служба. Впрочем той и брат му са известни като основатели на Бачковския манастир. След смъртта на Симбат неговата вдовица дарява селото на Ивиронския манастир в Света гора. По този повод е създаден първият византийски опис на селото. Той показва, че в началото на XII в. в него живеят 122 домакинства, зависими от Ивирон селяни, наричани парици. Обикновено в демографските изследвания се приема, че едно домакинство се състои средно от 5 членове. Това означава, че жителите на Радоливо в началото на дванадесетото столетие са около или над 600. Всяко домакинство е същевременно данъчна единица, наричана на гръцки капнон. На български думата се превежда като „дим“ или „комин“. Поради тази причина поголовният данък, който всяко семейство плаща, се нарича капникон, на български димнина. Селяните на Радоливо се делят на различни категории според количеството и качеството на земята, която притежават. Средната площ на селския имот възлиза на около 2,3 ха. Землището е разположено в голямата си част в подножието на планината Кушница.

През следващите два века и нещо в селото настъпват значителни промени, отбелязани в двата негови византийски описа от 1319 и от 1341 г. Става ясно, че населението се увеличава значително и в навечерието на появата на османските турци възлиза на 255 домакинства, т.е. на 1200 души, което е почти двойно увеличение от началото на XII в. Във византийските описи има указания, че и раждаемостта нараства в сравнение с началото на XII в. Увеличеното като брой население напълно е обработило селското землище, но пак не стига, за да се задоволи гладът за земя. Ето защо част от хората остават да живеят в Радоливо, но обработват земя извън селото. Подобна обработваема земя на български се нарича селище, а османските регистратори я отбелязват като мезра. Казано накратко, това е ненаселена с хора обработваема площ.

Друга част от жителите са разчистили гората по склоновете на планината и са основали там селска махала, наречена Борискос. В махалата живеят 14 семейства, 4 от които се занимават с дърводобив и с производство на дървени въглища. В съседните на Радоливо села демографската картина в периода XII—XIV в. е твърде разнообразна. Някъде населението не расте, другаде нараства с около една трета, а на други места - с 50 и повече процента. Може да се приеме, че и другаде в българските земи картината е същата. Общо взето, има демографски ръст, който съвпада с нарастването на европейското население в периода XI-XIV в.

Някъде след средата и третата четвърт на XIV в. броят на жителите на Радоливо рязко намалява и се връща на нивото от началото на XII в. - резултат от комбинираното влияние на жертвите от нашествието и върлуването на чумната пандемия (черната смърт).

Извоюваните по време на демографския бум обработваеми площи са изоставени поради липса на работна ръка. Но гората в тях не израства наново. Почвената покривка по склоновете се оказва много тънка и е отмита от дъждовете или е отвеяна от ветровете. От това време, та досега склоновете около селото са напълно лишени от дървета и по-големи храсти, а някогашните обработваеми участъци се използват като пасища. Остават само синорите от натрупани камъни, които до средата на XIV в. ограждат нивите по склоновете на планината. Подобна е съдбата на всички области с тънка почвена покривка, които губят своите гори по време на увеличаването броя на населението през XI-XIV в.

Как селото Радоливо и околните населени места падат под османска власт, остава неизвестно. Във всеки случай едва ли става безболезнено: селата са близо до трасето на основната пътна артерия Via Egnatia, около което има сражения и кръвопролития. Въпреки загубата на хора селата по склоновете на Кушница и по бреговете на езерото Тахинос остават да съществуват. Османската власт ги отнема от манастирите в Света гора и ги превръща в тимари. В административно отношение Радоливо е включено в нахията, която носи името Кешишлик (Земя на монасите).

Първият османски тимарски опис на Радоливо датира от 1465 г.. а вторият - от 1478 г. През 1465 г. селото е тимарско владение на някой си Оджак бей. Годишно той получава от селото приход в размер на 10 758 акчета. Срещу това той е задължен да участва в османските походи лично, да води със себе си трима конници с ризници, един слуга и една малка палатка. Населението на селото се състои от 2 мюсюлмански и 107 християнски домакинства, от 29 вдовишкп семейства и от 8 неженени пълнолетни християни, общо малко над 600 души. С други думи, в сравнение с 1341 г. населението спада наполовина и в 1465 г. е горе-долу същото, както в описа от началото на XII в.

Тринадесет години по-късно, през 1478 г., Радоливо вече е сменило своя тимариот. Този път той се казва Юсуф паша Яшъ. Приходът му от селото е нараснал чувствително и възлиза на 15 556 акчета. Нараснали са и задълженията му. Той участва в походите лично, води със себе се вече четирима конници и един слуга, а също и една голяма шатра. Населението е нараснало като численост за периода от 13 г. с около 30-ина души. Сега то се състои от 6 мюсюлмански и 114 християнски домакинства, 22 вдовишки семейства и 5 неженени християни.

В приведените данни прави впечатление появата на малка мюсюлманска група в село Радоливо, която за 13 години се увеличава почти двойно. В случая това не са християни, обърнати в ислям, а турски колонисти. В другите села от нахията Кешешлик обаче, където картината е сходна, преобладават по един-двама мюсюлмани от първо поколение, т.е. помюсюлманчени християни. Тях османският регистратор нарича мюхтеди (покръстени), нови мюсюлмани или велед-и Абдуллах (син на слуга на Аллах). По правило новите мюсюлмани се ползват от данъчни облекчения, но ако броят им се увеличи значително, привилегията се отнема. С други думи, данъчни привилегии има, докато процесът на ислямизация потръгне, след което властта предпочита да си прибере полагаемите ѝ се вземания от новите мюсюлмани.

През 1465 г. приходът на спахията е от десятък върху жито, лозя, леща, памук, кошери, орехи, бадеми, шафран. В следващия опис приходите от житото падат, но се увеличават тези от лозята и шафрана. Както и във времето преди налагането на османската власт, най-доходоносната култура е гроздето, на което се падат около 18% от прихода на спахията (1465 г.) до 26% през 1478 г. Около 17% от приходите се падат на новата култура - шафрана. Увеличаването на спахийските приходи в периода 1465-1478 г. се дължи в най-голяма степен на повишените данъци върху гроздето и шафрана. Спахиите освен това получават приход от коленето на прасета за Коледа - по едно акче на прасе, и от годишния панаир, който се провежда в околностите на Радоливо.

Прави впечатление увеличаването на данъците, които населението на Радоливо плаща на своите спахии в периода 1465-1478 г. Подобна е картината и в останалите села от вилаета Кешешлик. В проценти данъчната тежест върху населението от вилаета, изчислена чрез сравняване на сумите от 1465 и от 1478 г., е с около 50% по-висока. Но османската сребърна монета - акчето - изживява инфлация, поради което е по-коректно общата сума на тимарските данъци да се изчисли в някоя твърда и неподлежаща на обезценяване валута. В случая това може да бъде флорентинската златна монета. наричана флорин. През 1465 г. един флорин се разменя за 40 акчета, а през 1478 г. - за 45 акчета. При подобно изчисление излиза, че през 1465 г. едно домакинство от вилаета Кешишлик плаща средно годишно по 2,9 флорина, а през 1478 г. - 3,8 флорина. Общото реално увеличение е около 32% за 13 години. Макар че не разполагаме с точни сведения, може да се предполага, че освен тимарските нарастват оше данъците и повинностите, които селяните дължат на централната власт. Какво на практика означава това?

Това означава, че централната власт в лицето на султан Мехмед II извлича средства за своите 18 големи и десетки по-малки завоевателни похода не по някакъв друг начин, а чрез увеличаване на данъчната тежест върху раята. Увеличените приходи от тимарските данъци водят до увеличаване броя на военните свити или задълженията на тимариотите на отделните села, а оттук - до общо увеличаване броя на спахийския корпус. В светлината на тези данни изглежда несъстоятелно твърдението, че в този период османската власт трупа приходи предимно чрез плячка. За да посрещнат тежестта на увеличените данъци, специално жителите на село Радоливо повишават отглеждането на култури с пазарна ориентация, каквито в случая са шафранът и гроздето. Шафранът е подправка, произвеждана от личинките на специален вид минзухар. Тя е позната още от предосманската епоха и в Средиземноморието се използва за подправяне на риба и сладкиши. Повишава се и производството на вино, десятъкът от което спахиите продават на пазара. Можем само да гадаем как се справят другите българи, които нямат възможност да отглеждат шафран или живеят в райони, в които отглеждането на лозя не отговаря на климатичните условия.

 

Колко са българите в края на XV в.?

 

Когато османците завладяват териториите на Балканския полуостров, те формират от тях голяма административна единица, наречена бейлербейство Румили. Буквално това означава бейлербейство Римска (Византийска) земя, на български Румелия. С други думи, османската администрация се поддава на византийското внушение, че цялата тази територия преди завоеванието е била византийска или римска. Румелийското бейлербейство е поделено на военноадминистративни единици, наричани санджаци (ед.ч. санджак, букв. знаме). Начело на отделните санджаци стоят санджак-бейове, които едновременно са административни ръководители на областта, а освен това - командири на спахийските корпуси, рекрутирани от всеки отделен санджак. Логиката е проста: числеността на спахиите в санджаците зависи от техния човешки и икономически потенциал. Колкото санджакът е по-многолюден и икономически богат, толкова повече тимари има в него и следователно броят на спахиите е по-голям. По-гъстонаселените и икономически по-богатите области излъчват спахийски контингенти от над 1000 души, а по-рядко- населените и по-бедните - около 100. При положение, че към края на XV в. санджаците в Румилийското бейлербейство са около 23 на брой, става ясно, че елитната част на османската войска - спахийската конница, не е толкова многобройна. Числеността ѝ не достига дори 20 000 души.

Санджаците в българските земи влизат изцяло в бейлербейството Румили. При тяхното формиране се прилага една елементарна схема: там, където османците завладяват добре оформени държави или териториални княжества, те се превръщат в санджаци и най-често запазват старите си граници. Завоевателите ги наричат на името на столицата или на основния град в съответната предосманска държава или на името на последния им християнски владетел. Така например земите на Търновска България, наричани Никополски санджак (да не забравяме, че Никопол е последната столица на царството), са наричани още Земя на Шишман. Добруджанското княжество, назовано Силистренски санджак, още в първите десетилетия на XV в. става известно като Земя на Добротица (оттук идва топонимът Добруджа). За територията на княжеството на Константин Драгаш се използва наименованието Земя на Костадин, откъдето идва днешното название на гр. Кюстендил и на територията, която тогава му е подчинена - Кюстендилски санджак. Примерите в това отношение са много и се отнасят не само за българските, но и за всички балкански територии. Изключения, разбира се, има. Когато завоевателите се сблъскват с прекомерна териториална разпокъсаност, те обединяват отделните малки територии в големи санджаци, какъвто например е Паша санджак. В него са включени всички земи от Тракия и Родопите до географската област Македония, завладени от средата до края на XIV в. Общо взето, не трябва да идеализираме подредеността на Османската империя, както често се прави в общите съчинения, посветени на нейната история и устройство. Теоретично тя е организирана на принципа на простата три- или четиристепенна йерархия - султанска власт, бейлербейство, санджак. Санджаците от своя страна се поделят на нахии, управлявани от субашии. В тази структура има дублиране, променяне на административните граници, учредяване на нови санджаците и много още! Често обхватът на военноадминистративните единици не съвпада с този на военно-съдебните области, т.нар. кадилъци. Да не забравяме, че през XV в., а и по-късно държавите не са толкова акуратно устроени, както съвременните политико-държавни структури.

Християнските поданици на империята, които обитават отделните санджаци, са задължени да плащат особен вид поголовен данък. наричан обикновено „джизие“. Размерът му през XV в. е определен на иначе дребната сума от 22 акчета годишно. Като се има предвид обаче, че става въпрос за значително количество християнски домакинства, общата сума от джизието става внушителна и само в Румелийското бейлербейство надхвърля 25 млн. акчета. Управляващите в Османската империя през 1490-1491 г. осъществяват общ опис на християнските домакинства в бейлербейството и така установяват сумата на джизието, което получават от него. Освен това те регистрират и онези християнски домакинства, които приемат исляма, за да знаят администраторите на хазната каква сума от данъка джизие са загубили. Така възниква всъщност първото преброяване на населението в българските санджаци. То, разбира се, не може да претендира за статистическа точност. Първо, османските регистри и при най-добро желание не обхващат 100% от българите християни. По различни причини най-малко 10%, ако не и повече от тях, се изплъзват от регистрация, т.е. от плащане на съответния данък. Пък и самите данъчни чиновници невинаги са прецизни и понякога бъркат в изчисляването на общата сума на данъците, броя на домакинствата, наричани ханета, и др. Освен това границите на санджаците не са етнически маркери. Българи живеят още в онези санджаци, които привидно не са български, а в санджаците от българските територии има небългарски етнически и национални групи. От османските данъчни документи националната принадлежност на описваното население по принцип не може да се установи. Регистраторите не работят с подобни категории и делят поданиците на султана на мюсюлмани и християни или според размера на данъчните им задължения на пълни домакинства, неженени мъже, вдовишки семейства. Все пак джизие регистърът от 1490-1491 г. е първият извор, който ни позволява да установим приблизително броя на българите в отделните територии, гъстотата на населението и - което е особено важно - темповете на ислямизацията в края на XV в.

Цифрите са скучна работа. Казано е обаче: когато цифрите говорят, и боговете мълчат! По-добре страница със скучни цифри, на чиято основа да се извлекат някакви дори и приблизително сигурни изводи, отколкото томове с красиви, умилителни и не знам още какви празни думи. И така, каква е картината в българските земи, която джизие регистърът от 1490-1491 г. ни показва?

От неговите данни ще извлечем само тия, които се отнасят до санджаците с предимно българско население. Отново искам да напомня, че те не могат да претендират за абсолютна, а само за относителна точност.

Българските санджаци в регистъра от 1490-1491 г., границите им, броят на населението, неговата гъстота и броят на християните, приели исляма, са следните:

Санджакът Силистра обхваща българските земи от Делтата на Дунав до планината Сакар на юг, източните дялове на Лудогорието, Стара планина и Тракия. В него не влизат областите на Шумен, Разград и Тутракан, които спадат към Никополския санджак. Силистренският санджак има площ от около 38 500 кв. км и население от 12 500 домакинства, приблизително около 63 000 души, което ще рече много ниска гъстота - около 0,3 домакинства, или човек и половина на кв. км. Цифрите потвърждават сведенията за силно обезлюдяване на областта, особено що се отнася до централните части на дн. Лудогорие. Впечатлява обстоятелството, че християните от санджака, които са приели исляма, са все още много малко - през 1490-1491 г. те са всичко на всичко 5 семейства.

Санджакът Никопол се простира в почти цялата дн. Северна България - от Дунав до Стара планина, на запад до Белоградчишко и Врачанско и на изток до линията Силистра-Шумен. Това всъщност е територията на Търновското царство към времето на неговото завладяване от османските турци. Площта му е 36 300 кв. км, а населението около 18 200 домакинства, т.е. малко над 90 000 души, което прави средна гъстота на населението около половин домакинство, или между 2 и 3 души на кв. км.

Санджакът Видин като територия съвпада изцяло със земите на Видинското царство. Той се простира от Дунав до западните разклонения на Стара планина, по долината на р. Тимок и в дн. Източна Сърбия до крепостта Свърлиг. Санджакът има територия от около 11 000 кв. км. население от около 10 600 домакинства (малко над 50 000 души) и средна гъстота на населението от около едно домакинство (5 души) на кв. км. И в Никополския, и във Видинския санджак, според джизие регистъра от 1490-1491 г., няма християнски домакинства, приели исляма.

Санджакът София обхваща освен едноименното поле, още областите Ихтиман, Самоков, Пирот, Берковица и Брезник. Площта му е малко над 12 000 кв. км, населението - около 19 200 домакинства (малко под 100 000 души), средната гъстота на населението - около 1,6 домакинства, или 8 души на кв. км. Девет християнски домакинства в Софийски санджак, или към 45 души са приели исляма.

Санджакът Кюстендил, наричан първоначално от османците Ълъджа (Минерална баня), се простира в следните територии: от Дойранското езеро на юг, та до областта Враня на север, на изток приблизително до течението на р. Струма, а на запад до завоя на р. Черна, до средното течение на р. Вардар и до Овче поле включително. Той има територия от 20 000 кв. км и население от около 43 500 домакинства. Това прави обща численост на хората от над 200 000 души и средна гъстота от 2,2 домакинства (около 11 души) на кв. км. Приели исляма християни няма.

Охридският санджак се простира освен около самия град, още в областите Дебър и Круя, по долините на реките Черни Дрин и Мати. Населението му възлиза приблизително на 24 200 домакинства (над 120 000 души) и то живее на площ от 11 000 кв. км. Средната му гъстота е същата, както в Кюстендилския санджак. Тук 11 семейства, или около 55 души са преминали към исляма.

И накрая най-големият по площ и население санджак е наречен от завоевателите Паша. Той се простира в Тракия, Родопската област, Северното крайбрежие на Егейско море, в южна и части от Централна Македония и до Скопската област. Санджакът гигант има площ от цели 84 000 кв. км, население от малко под 134 000 домакинства (над 650 000 души) и средна гъстота от 1,6 домакинства (8 души) на кв. км. Въпреки огромните за българските мащаби размери на санджака и тук приелите исляма не са много - 13 домакинства, или към 65 души.

Обобщените данни от приведените числа са следните: седемте санджака, които се простират в основните територии, населени от българи, обхващат обща площ от около 213 000 кв. км. В тях живеят малко под 1,3 млн. души. Средната гъстота на населението е около 6,5 души на кв. км. От цялото това множество приелите исляма са много малко - 190 души. Тези данни, естествено, не могат да бъдат оставени без коментар.

Първото наблюдение има общ характер. Известно е, че в периода от средата на XIV до края на XV в. населението на Европа се намира в демографска стагнация и неговата численост не расте. На континента това е резултат от върлуването на черната смърт, а в българските земи - комбинация между демографските загуби от пандемията и от османското нашествие. Като имаме предвид случая със с. Радоливо, можем да приемем, че тези фактори в края на XV в. водят до падането на броя на хората на нивото от ХII в. Може да се предположи, че ако в 1490-1491 г. в българските земи са регистрирани 1,3 млн. души, то техния брой в 40-те години на XIV в. е поне с 30% по- голям. Нека обаче охладим ентусиазма на онези изследователи или читатели, които смятат, че е възможно да се изчислят българските жертви от нашествието. Правени са опити в това отношение, като те са се основавали на изчисляване на броя на мезрите и населението, което евентуално ги е обработвало преди идването на османските турци. Така мезрите се схващат като пространства, обезлюдени в резултат на завоеванието. Дори и да се достигне до някаква цифра, трябва да е ясно, че част от демографските загуби могат да се дължат на ефекта на пандемията от черната смърт, чието действие съвпада точно с периода на завладяване на българските земи и на Балканския полуостров от османските турци.

Трябва да се има предвид обаче, че числото 1,3 млн. може да се оспори от много посоки. Първо, при неговото изчисляване се приема. че едно домакинство се състои от 5 души. Някои изследователи смятат, че предвид високата раждаемост в този период тази цифра би трябвало да е най-малко 7. При това положение броят на българите ще нарасне докъм 1,8 млн. Споменахме вече, че известен процент от тях се изплъзват от зоркото око на османския регистратор и не фигурират във въпросния джизие регистър. Това творение на османската администрация не отчита българите, които по време на нашествието и на кръстоносните походи от 40-те години на XV в. емигрират в съседни и по-далечни страни. Давам само един пример. През 1445 г. бургундски кораби прехвърлят във Влашко около 12 000 български семейства, т.е. около 60 000 души. Цифрата може и да е преувеличена, но все пак дава известна представа за масовия характер на преселванията. Те са насочени освен северно от Дунав, още към сръбските земи, към владенията на Хабсбургите, към островите и дори към още по-далечни земи. Не сме в състояние да изчислим също така броя на българските анклави в много от съседните санджаци. Разбира се, възможно е в българските санджаци да живеят християни от небългарски произход. Но както и да се умува, факторите, които говорят в полза на по-висок брой, са много повече от онези, които евентуално биха го намалили. Така че по-всяка вероятност българите в края на XV в. може да са много повече от изчислените 1,3 млн.

Територията на седемте български санджака надхвърля доста обхвата на българските земи, които повечето наши сънародници днес смятат за неосъществен национален идеал - територията на Санстефанска България е към 180 000 кв. км. Да не забравяме обаче, че през IX в. българската държавна територия е далеч по-голяма от обхвата на българските санджаци в края на XV в. и че Санстефанска България е конфигурирана след значителни териториални отстъпки спрямо съседните държави, предимно Румъния и Сърбия. Така че 213 000 кв. км за края на XV в. изглеждат напълно реални.

Гъстотата на населението в отделните български региони е величина, която буди сериозен размисъл. Тя варира от много ниска (Добруджа, дн. Северна България) до нормална по отношение на други балкански региони. Разликата в гъстотата на населението между Северна България и югозападните земи (Кюстендилско, Охридско) варира между 3 към 1 до 8 към 1! Това са данни, които изискват сериозно осмисляне и коментиране. Във всеки случай малкото население на българските държави между Стара планина и р. Дунав прави тяхната съпротива срещу османското нашествие обречена. Те не притежават необходимия човешки потенциал, за да се противопоставят успешно на многобройните османски войски.

И накрая - ислямизацията! Това е проблем, който емоционално ангажира повечето българи и в известен смисъл има съвременни измерения. Към 90-те години на XV в. броят на българите, приели исляма, е незначителен в статистически смисъл. Ако в българските земи по това време има мюсюлмани, то те са предимно колонисти от Мала Азия. Ислямизационният процес набира скорост през следващите десетилетия и векове. Анализът на това явление обаче излиза извън хронологическите рамки на това изложение.

 

X

Right Click

No right click